Джиду Кришнамурти

Джиду Кришнамурти – известен по целия свят учител и философ. В продължение на 60 години той говори пред десетки милиони хора, разпространявайки своето учение и постоянно изследвайки способностите на човешкия ум. Кришнамурти е роден в Южна Индия през 1895 г. в бедно семейство на брамин, напуска тяло в Съединените Щати през 1986 г.

Историята на Кришнамурти започва от идеята на теософското общество, ръководено от Ани Безант и Чарлз Летбитър, да се финансира духовното израстване на пет-шест момчета, в които се усеща полъхът на гениалността, за да може един ден да обявят едно от тях за Мирови Учител (Майтрея, който според източни легенди е превъплащение на Гаутама Буда и който ще дойде скоро отново и ще промени света).

Думата теософия произлиза от тео - Бог и софия - мъдрост. Теософите смятат учението си като световен синтез на религията, философията и науката. Но времето показа абсурдността на този модел и сега теософското движение е история. Идеята е много привлекателна и те успяват да създадат мощна организация, оглавявана от Ани Безант, която е ученичка на Блаватска. По онова време тя е била много влиятелна и в Индия. Била е толкова почитана, че я избрали за президент на партията Индийски национален конгрес, въпреки че е англичанка, а Конгресът се бори за освобождение на Индия от Англия.

Сред избраните от теософите момчета са и двамата братя Натиянанда (по-възрастния) и Джиду Кришнамурти. Следват години на много трудно обучение. Натиянанда се разболява от туберколоза и умира в Калифорния през 1925 г. Оказва се, че Джиду е най-добрият. Вероятно скоро след смъртта на брат си той получава просветление. Той бил провъзгласен от тях за Мировия Учител на века и издигнат за глава на международен орден с хиляди членове.

Теософите започват подготовката за идването на Мировия Учител още през 1911 г. Той е необходим на интелектуално създадената "религия", тъй като й липсва мистична и магнетична личност, подобна на Христос, Буда или Мохамед. За целта създават ордена "Звездата на Изток". Тази организация е трябвало да обслужва Мировия Учител. Центърът на Ордена е разположен в Холандия в замъка Еерде, дарен от член на кралската фамилия, и е разполагал с огромни финансови възможности.

В България също се създава теософско общество и Летбитер го посещава. След като Кришнамурти разпуска Ордена, членовете на теософското общество в България стават ученици на Свами Шивананда. (Само В. М. Сеплевенко шест месеца по-късно иска разрешение от Шивананда да го освободи и става ученик на Борис Сахаров.)

В 1929 година Кришнамурти разпуска ордена, заявявайки, че неговата задача е освобождението на хората, които не се нуждаят от духовни авторитети и организации. В последствие се занимава не от позицията на Гуру, а просто на човек, предан на истината. Написал е книгите „Пробуждането на разума”, „Мисли за тези неща”, „Полета на орела”, „Свобода от известното”, „Първата и последна свобода”. Историята на неговия живот е описана в двутомната книга на Мери Латенс „Кришнамурти”. Последно е живял в Оджаи, Калифорния.

По време на живота си той изнася беседи в много части на света пред многобройни аудитории, както и разговаря с широката публика, включваща писатели, учени, философи и преподаватели. Кришнамурти е загрижен за цялото човечество и непрекъснато утвърждава, че той няма националност или вярване и не принадлежи към някаква особена общност или култура.

В по-късната част от живота си той пътува главно между школите, основани от него в Индия, Великобритания и САЩ - школи, които дават знание за пълното разбиране на човека и изкуството на житието.

Той подчертава, че само задълбоченото разбиране може да създаде ново поколение, което да живее в мир.

Помолен да разкрие в какво се състои същината на неговото учение, той написва следното:

Сърцевината на учението

Истината е земя без пътища. Човек не може да я достигне чрез никаква организация, чрез никакво вероизповедание, чрез догма, свещеник или ритуали, нито чрез някакво философско познание или психологическа техника. Той трябва да я открие чрез огледалото на взаимоотношенията си, чрез вникването в съдържанието на своя собствен ум, чрез наблюдение, а не чрез интелектуален анализ или интроспективна дисекция. Човек е изградил в себе си образи като защитна ограда - религиозни, политически, личностни. Те се проявяват като символи, идеи, вярвания. Бремето на тези образи взема надмощие в човешкото мислене, взаимоотношения и ежедневие. Тези образи са причините за нашите проблеми, защото те разделят човек от човека. Възприятието на живота е оформено от концепциите, вече установени в ума на човека. Съдържанието на неговото съзнание е цялото му съществуване. Това съдържание е общо за цялото човечество. Индивидуалността е името, формата и повърхностната култура, които той е придобил от традицията и обкръжението. Уникалността на човека не се съдържа в повърхността, а в съвършената свобода от съдържанието на неговото съзнание, което е общо за цялото човечество. Затова той не е индивид.

Свободата не е реакция; свободата не е избор. Човешката претенция е, че понеже има избор, той е свободен. Свободата е чисто наблюдение без посока, без страх от наказание и възнаграждение. Свободата е лишена от мотив; свободата не е в края на еволюцията на човека, а се съдържа в първата стъпка от неговото съществуване. В наблюдението си човек започва да открива липсата на свобода. Свободата се намира в безизборното осъзнаване на нашето съществуване и дейност.

Мисълта е време. Мисълта е породена от преживяване и знание, които са неотделими от времето и миналото. Времето е психологическият враг на човека. Нашето действие е основано върху познание и следователно на време, така че човекът винаги е роб на миналото. Мисълта е винаги ограничена и така ние живеем в постоянен конфликт и борба. Няма психологическа еволюция. Когато човек стане осъзнат за движението на своите собствени мисли, той ще види разделението между мислителя и мисълта, наблюдателя и наблюдаваното, преживяващия и преживяваното. Той ще открие, че това разделение е една илюзия. Тогава има само чисто наблюдение, което е прозрение без каквато и да е сянка от миналото или времето. Това безвремево прозрение води до дълбока, радикална промяна в ума.

Пълното отричане е същността на положителното. Когато има отричане на всички онези неща, до които мисълта е довела психологически, само тогава има любов, която е съчувствие и интелигентност.

Речта му при разпускането на ордена "Звездата на изток", е на адрес: http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=11