Здравословен живот и лечение

Човекът, който разсмя смъртта

Печат

Човекът, който разсмя смъртта

Това се случило преди повече от 40 години. Пълният със сила и енергия журналист, главният редактор на списание «Saturday Revue“ Норман Казинс изведнъж се почувствал зле. Вдигнал температура, болели го всички стави.

Здравословното му състояние бързо се влошавало и след една седмица вече му било трудно да се движи, да върти главата си, да повдига ръцете си. Наложило му се да влезе в болница, скоро му била поставена диагноза. Оказало се, че Норман страда от колагеноза – автоимунно заболяване, поразяващо целия организъм, при което имунната система проявява агресия към собствената си съединителна тъкан.

От ден на ден тялото на Казинс ставало все по-неподвижно, много трудно движел ръцете и краката си, трудно се обръщал в леглото. Настъпил момент, когато не можел да разтвори челюсти, за да хапне малко.

Обхванали го страх, тъга, обида за несправедливата съдба. Казинс престанал да разговаря дори с близките си хора и прекарвал цели дни, обърнат към стената на болничната стая. Лекуващият лекар, доктор Хитциг, поддържал Норман както можел, привличайки за консултации най-добрите специалисти, но болестта прогресирала. И тогава Норман попитал лекаря за своите шансове да оздравее. Отговорът го потресъл: от петстотин болни от колагеноза оздравявал само един.

В нощта след този разговор Норман не спал. До сега лекарите се грижеха за мен, мислил той, и правеха всичко зависещо от тях, но това не помогна. Ако искам да живея трябва да действам сам. И тъй като лекарите и лекарствата са безсилни пред моята болест, аз трябва да намеря друг начин за лекуване.

Той си спомнил думите на доктор Хитциг, че организмът се мобилизира за борба с всяка болест, ако ендокринната му система работи на пълна мощност. А по наблюдение на учените страхът, унинието, продължителната депресия потискат дейността на ендокринната система. В отговор на тези негативни емоции надбъбречните жлези отделят хормоните на стреса – адреналин и норадреналин, които попадат в кръвта и се разпространяват по цялото тяло. Когато са твърде много, те действат разрушително на организма.

Размишленията довели Норман Казинс до очевидната мисъл: ако отрицателните емоции, потискайки ендокринната система са „провокатори“ на заболявания, то положителните емоции, активирайки нейната дейност, могат да бъдат „стимулатори“ на оздравяването. При това всеки човек притежава много просто и достъпно средство за изцеление – смеха.

„Веселото сърце влияе благотворно, като лекарство, а унилият дух кости суши“ – тази фраза от Библията вдъхнала на Казинс надежда. Той започнал да изучава трудовете на известни медици и учени и бързо открил това, което търсел.

Оказало се, че много лекари и мислители придавали първостепенно значение на положителните емоции. Лекарят Р. Бартон, живял през XVII век, описал свои наблюдения в книгата „Анатомия на меланхолията: Смехът очиства кръвта, подмладява тялото, помага при сърдечни недъзи“. Бартон твърдял, че смехът лекува всички болести.

Емануил Кант в своите трудове подчертавал, че смехът активизира всички жизнено важни процеса в организма.

Зигмунд Фройд наричал хумора уникално проявление на човешката психика, а смехът е не по-малко уникално средство за лечение.

Съвременният американски учен У.Фрей доказал по опитен път, че смехът влияе благотворно на кръвоносните съдове и работата на сърцето, на процеса на образуване на кръвта и дишането, а също на мускулния тонус на организма. Би било много полезно всекидневно да се изпитва онази приятна мускулна болка, която се появява след пристъп на неудържим смях.

Учените изяснили, че под действието на смеха в мозъка се отделя вещество, подобно на морфина. То става своего рода вътрешна „анестезия“, помага на организма да се отпусне и едновременно с това да мобилизира своите сили за борба с болестта.

Запознавайки се с цялата достъпна литература за влиянието на емоциите върху здравето, Казинс решил, че, ако иска да живее, няма право повече да пребивава в ролята на човек, който пасивно очаква собствената си смърт. Той просто е длъжен да мобилизира всички резерви на духа и тялото си с помощта на смеха. Това не било лесно. Когато лежиш неподвижен, прикован в леглото, и всяка става плаче от болка изобщо не ти е до смях. Но у Казинс вече започнал да се очертава планът за лечение.

Независимо от протестите на лекарите, които го смятали за „безнадеждно болен“, Казинс поискал да го изпишат от болницата и се преместил в хотелска стая, където нищо не му напомняло за болестта. С него останал доктор Хитциг, който му станал близък приятел. Той одобрил идеята на Казинс да използва смеха за активиране на всички биохимични реакции в организма. В хотелската стая поставили кинопроектор, а също и най-добрите комични филми и книги.

Казинс се почувствал невероятно щастлив, когато десет минути смях, макар и принудителен, все пак дали анестизиращ ефект, което му позволило да спи два часа без болка.

След като болкоуспокояващото действие на смеха свършвало, медицинската сестра отново включвала кинопроектора или четяла на Казинс хумористични разкази. Така продължило няколко дни. Страшните болки престанали да мъчат Казинс. Анестизиращият ефект на смеха бил доказан. Сега следвало да се разбере, ще може ли смехът да окаже същото благотворно въздействие върху ендокринната система, за сметка на което би могъл да затихне автоимунния възпалителен процес. За да установи това, доктор Хитциг правил кръвни анализи на Казинс непосредствено преди сеанса със смеха и след него. Всеки път резултатите от анализите потвърждавали, че възпалителният процес в организма вървял към затихване. Казинс се чувствал окрилен, старата поговорка „Смехът е най-доброто лекарство“ се потвърждавала на физиологическа основа.

Междувременно програмата „смехотерапия“ се разгръщала с пълна сила. Казинс се смеел повече от шест часа всеки ден. Очите му подпухвали от сълзи, но това били сълзи на оздравяването. Дозите на противовъзпалителните средства намалявали, а след време той прекратил приемането на лекарства, включително и сънотворните – сънят му се върнал.

След един месец Казинс успял за първи път да раздвижи без болка пръстите на ръцете си. Той не вярвал на очите си: удебеленията и възлите по тялото му започнали да стават по-малки. След още един месец той можел да се движи активно в леглото, и това било прекрасно усещане! Настъпил моментът когато болният станал от леглото. Вярно е, още много месеци той не можел да повдигне ръката си дотолкова, че да достигне книга на най-горния рафт. Още му треперели коленете, а краката омеквали при ходене. Но той вече дотолкова се бил оправил от болестта, че можел да се върне на работа. Дори само това било истинско чудо за Казинс!

Месец след месец се увеличавала подвижността на всички стави, болките изчезнали, останали само неприятни усещания в коленете и едното рамо. Пръстите все по-уверено се движели по клавишите на органа – той можел отново да изпълнява своите любими фуги на Бах. Започнал да играе тенис на корт. Яздил на кон, без да се страхува, че ще падне. Можел свободно да върти главата си във всички посоки – въпреки прогнозите на специалистите за пълно обездвижване на гръбначния му стълб.

След десет години Казинс срещнал случайно един от лекарите, осъдили го на неподвижност, на бавна смърт. Лекарят бил съвсем ошашавен, когато видял Казинс жив и здрав. Ръкувайки се, Норман стиснал ръката на лекаря с такава сила, че той се намръщил от болка. Силата на това ръкостискане била по-красноречива от всякакви думи.

През 1976 г. Норман Казинс издал автобиографичната книга „Анатомия на болестта (от гледна точка на пациента)“, която буквално произвела фурор. Опирайки се на собствения си опит, авторът показал, че положителното емоционално състояние може да излекува дори най-тежката болест.

Източник:  https://zen.yandex.ru

Превод Т. Темелков

Tuesday the 19th. Spiralata.net 2002-2019