Здравословен живот и лечение

Излекуване на душата

Печат

Излекуване на душата

Анита Мурджани разказва за своя опит. в излекуването на душата си и рака.

Анита Мурджани разказва как, след като се борила с рака почти пет години, тялото й изтощено от злокачествените клетки, разпространили се из целия й организъм - започнало да умира. Когато органите й престанали да функционират, тя навлязла в близко до смъртта преживяване, в което осъзнала вродената си ценност... и действителната причина за нейната болест. След като Анита дошла в съзнание, състоянието й започнало да се подобрява толкова бързо, че я изписали от болницата след броени седмици,... без следа от рак в тялото ?!

(субтитрите на български се избират долу в дясно на клипа)

 

 

Това е толкова вълнуващо за мен да бъда тук. И съм толкова щастлива да видя всички тук.

Знаете ли, най-важната причина, да съм щастлива че съм тук... е това, че днес не трябваше да съм жива днес. Трябваше да умра на 2 Февруари, 2006 г.

Тогава трябваше да бъде последния ми ден тук - в този физически живот, защото този ден докторите бяха казали на съпруга ми и семейството ми, че ми остават няколко часа живот.

Умирах от последен стадий на Лимфома, което е вид рак на лимфните възли. Страдах от този вид рак от четири години до този момент. От четири години този рак разяждаше тялото ми. Движеше се през лимфатичната ми система. Започна с бучка на врата ми, и после се разпространи по цялата лимфатична система и продължи в разстояние на четири години. Имах тумори, някои от които с големина на лимон които се разпространяваха от основата на главата по целия ми врат и надолу към гърдите, под мишниците, чак до корема ми.

В това състояние също, дори преди да изпадна в кома, дробовете ми се пълнеха с течност,

и всеки път когато исках да легна, бях задавяна от собствената си течност, Мускулите ми бяха напълно разрушени така че аз тежах 85 паунда (около 38 кг). Изглеждах като скелет покрит само с кожа отгоре. Имах от онези големи зейнали отворени кожни лезии, откъдето токсините се изливаха от тялото ми. Не бях в състояние да приемам никаква храна. Имах постоянно ниска температура, не можех да ходя, защото мускулите ми бяха атрофирали, така че постоянно лежах или ме пренасяха с инвалидна количка. Бях включена към кислородна бутилка постоянно. Не можех да дишам без допълнителен кислород.

И онази сутрин на 2 Февруари 2006, изпаднах в кома. Лекарите бяха казали, че това са последните ми часове защото органите ми не работят, бяха отказали; и беше казано на семейството ми, който е там трябва да ме види преди да умра, че е дошъл момента.

Въпреки това, без никой около мен да знае, въпреки да изглеждаше че съм в кома, и очите ми бяха затворени, Бях наясно с всичко, което се случва около мен.

Виждах мъжа ми, който беше много стресиран, но стоеше до мен, държейки ръката ми.

Осъзнавах всичко, което правеха лекарите: слагаха разни тръбички в мен, отстранявайки течността от дробовете. Бях наясно с всяко едно нещо, което се случва.

Чувството беше сякаш виждам всичко наоколо на 360 градуса. Можех да видя всичко случващо се и всички около тялото ми. Но не само в стаята, в която беше тялото ми, а дори отвъд. Беше сякаш се бях разширила извън тялото си.

Осъзнавах физическото си тяло, можех да го видя, лежащо на онова болнично легло, но вече не бях завързана към това тяло. Чувството беше, сякаш мога да бъда навсякъде едновременно. Беше сякаш - където и да насочех вниманието си - там се оказвах.

Виждах брат ми, който беше в Индия. Тялото ми беше в Хонг Конг. Това се случи с мен в Хонг Конг. Брат ми беше в Индия и бързаше да се качи на самолета за да дойде и да ме види. Искаше да ме види, преди последния ми дъх. И аз знаех това. Чувствах се сякаш бях с него в самолета. Виждах го в самолета.

И също знаех за баща ми и най-добрия ми приятел, и двамата ги бях загубила. И двамата бяха преминали отвъд, бяха починали. Но аз усещах тяхното присъствие до мен, сякаш ме водеха и комуникираха с мен.

Това е, което усетих в това невероятно разширено състояние. Почувствах че бях в нещо като кристално ясна реалност, в която разбирах всичко.

Аз разбрах защо съм имала рак.

Аз разбрах, че съм много по-голяма, всъщност всички ние сме много по-големи много по-могъщи, отколкото си мислим когато се намираме във физическите си тела.

Аз също се почувствах така, сякаш съм свързана с всички, всички лекари, които ме спасяваха, всички сестри, мъжът ми, майка ми, брат ми, и всички... Чувствах че всички споделяме едно и също съзнание.

Чувствах се така, сякаш усещах това, което те чувстват, можех да почувствам стреса, който те чувстваха, Усещах безпомощността на лекарите. Но в същото време не се чувствах емоционално въвлечена в драмата, но все пак, аз разбирах това, което те се чувстваха.

Сякаш всички ние споделяме едно и също съзнание, то е сякаш - когато не сме във физическите си тела, вие и аз - всички ние сме проявление на едно и също съзнание.

Това е, което чувствах.

Почувствах, че баща ми се опитваше да комуникира с мен, че още не ми е дошло времето и трябва да се върна във физическото си тяло.

В началото, аз не исках да се връщам, защото чувствах, че все още имах избор, дали да се върна или не. Така че аз изобщо не исках да се връщам обратно в тялото си, защото не виждах никаква причина за това да се върна обратно в това болно и умиращо тяло. Бях в тежест на семейството ми, страдах, нямаше никакъв смисъл. Така че аз не исках да се връщам обратно.

Но в следващия момент аз почувствах сякаш внезапно разбрах, че сега, когато знаех това което знаех, и защото съм разбрала какво е причинило рака ми, знаех, че ако избера да се върна в тялото ми, то тялото ми ще се излекува много, много бързо.

И така в този момент, аз направих избора да се върна, и чух сякаш баща ми и най-добрия ми приятел ми казаха, "Сега когато знаеш истината за това коя си всъщност, върни се и живей живота си без страх."

И беше този момент, в който аз се събудих и излязох от комата. И семейството ми изпита такова облекчение да ме види. А лекарите, те не можеха да го обяснят. Лекарите бяха там и те бяха много изненадани, но бяха много, много внимателни, защото нямаше начин да знаят; аз бях толкова зле.

Нямаше начин някой да знае дали ще остана извън кома, дали ще се излекувам, или пак ще изпадна в кома. Но аз знаех, че ще бъда добре, и казах на семейството ми, "Аз ще се оправя, знам, че ще се оправя. Още не ми е времето."

В следващите пет дни тумора изчезна на 70 % След пет седмици бях изписана от болницата да си вървя в къщи. Аз бях напълно излекувана от рака.

Това, което се случи, бе че аз трябваше да продължа живота си от този момент, и както можете да си представите, усещах живота ми напълно различен. Промени се виждането ми за света.

Това преживяване промени разбирането ми за нашите физически тела, за моето физическо тяло, за болестта и начина ми на възприемане на света.

Открих, че ми е много трудно да се интегрирам отново в живота, след това преживяване.

И най-добрия начин мисля, по който може да се обясни какво е усещането е чрез метафори.

И метафората, която бих използвала е за подземие.

Бих искала да си представите, ако можете, че се намираме в напълно тъмно подземие, че е тъмно като в рог.

Просто си представете това точно сега, вие сте в подземие, където е напълно тъмно, и не можете да видите нищо защото това е пълна тъмнина.

Вие не можете да видите нищо пред вас, където и да е. Но представете си, че в ръката си, държите малко фенерче. Само едно малко фенерче. И вие включвате това фенерче, и с това фенерче, Вие си проправяте път през тъмнината. И вие използвате само лъча на това малко фенерче за да се движите по пътя си в тъмнината. И всичко, което виждате в подземието е само това, което можете да видите с лъча на това фенерче.

Сега си представете че лъчът осветява натам, всичко, което виждате е това, което е там. Всичко останало е в тъмнина. Осветявате с лъча там, и всичко, което виждате е това място там.

Всичко останало е в тъмнина с изключение на осветеното от снопа светлина.

Сега си представете че един ден се включи една голяма светлина, така че да освети цялото тъмно подземие, и вие разбирате, че това място е огромно. То е по-голямо, отколкото изобщо някога сте си представяли че е. И в него има рафтове, и стелажи и рафтове със всякакви видове различни неща. Всяко нещо, което може да си представите, и което дори не можете да си представите, всичко съществува на тези рафтове, едно до друго, рамо до рамо. Някои от тези неща са прекрасни, някои не чак толкова, някои по-големи, някои по-малки, някои неща в цветове, които никога не сте виждали преди, цветове, които никога не сте си и представяли, че съществуват, и някои неща, са странно и смешно изглеждащи, всички съществуват едно до друго, и сте виждали някои от тях, преди с фенерчето си, но много от тях никога не сте виждали преди защото фенерчето никога не е осветявало върху тях.

Сега си представете че голямата светлина се изключи отново, и отново сте само с едно фенерче. И сега, въпреки че всичко което можете да видите е това, което виждате с фенерчето, лъча на едно фенерче, сега поне знаете, че съществува много повече от това едновременно и едно до друго неща, които не можете да видите.

Вече знаете, че само защото не може да ги видите, и не може да ги усетите, това не означава, че те не съществуват.

Вече знаете това, защото сте имали това преживяване.

Това е, което аз усетих и преживях.

Изглежда, че съществува толкова много повече от това, което ние си мислим, съществува толкова повече от това, което можем да преживеем. И то просто е извън нашето фенерче.

И за да ви помогна да разберете, малко по-добре, бих искала да опитам малка игра, един малък експеримент с вас. Искам да огледате стаята и да видите всичко, което можете че е в нюанси на червено, всичко е от червено до бордо. Просто се огледайте и го запаметете. Възможно най-много. Запаметете го. Защото ще ви помоля да си го спомните.

ОК. Сега затворете очи, с лице напред. Сега колко неща можете да си спомните, които са сини на цвят?

 (Смях)

Почти нищо. Помислете за това, почти нищо.

Отворете очи и се огледайте. Вижте колко сини неща има, които съществуват заедно с червеното, но вие дори не ги забелязахте, дори не ги видяхте. Защо? Защото не сте насочили съзнанието си към тях. Лъчът на това фенерче, какво е това? Това е вашето съзнание. Този лъч е вашето съзнаване.

Когато осветите (насочите) съзнаването си върху нещо, то става ваша реалност, става това, което вие преживявате. Може да има нещо друго което е точно под носа ви, но ако вашето фенерче не го осветява, дори няма да го забележите; вие дори няма да го осъзнавате.

Помислете върху това, помислете за всички милиарди долари, които ние харчим за борба с рака. Помислете за всички разяснителни кампании за рака. Представете си да вложим толкова много пари, енергия и усилия в информираност за здравето колко по-различен свят щяхме да имаме.

Представете си, ако вложим всичките си усилия за мир, вместо в борби и войни.

Бихме имали много по-различен свят ако променим съзнанието си.

И за да го приведа на едно по-лично ниво, искам да споделя с вас петте най-големи уроци които научих от това преживяване.

Номер едно, най-важното нещо което научих, най-важното нещо, за което сме тук, е да насочим съзнанието си към любовта. Това е номер едно. И когато казвам, любов, много е лесно да се каже, или да кажем, "Ние трябва да обичаме другите хора." Но едно от нещата, което научих е, че една от причините че имах рак бе, защото аз не обичах себе си.

Това е изключително важно.

Когато ние обичаме себе си, ние ценим себе си. Когато ценим себе си, ние учим хората как да се отнасят с нас. Когато обичате себе си, нямате нужда да контролирате или да тормозите другите хора нито позволявате на другите хора да ви контролират или да ви тормозят. Така че да обичате себе си е толкова важно, колкото и да обичате всички останали. И колкото повече обичате себе си, толкова повече любов имате да дадете на другите.

Номер две, следващия най-голям урок, който научих, е да живееш живота без страх.

Повечето от нас се научили да живеят в страх. Учат ни да се страхуваме от всичко. Аз се страхувах всичко, страхувах се от рак, страхувах се, че ям вредни храни, страхувах се от неприятни хора. Страхувах се почти от всичко. Страхувах се от провал, и повечето от нас са стигнали до там да се страхуват от всичко.

И хората мислят, че страхът ги предпазва; всъщност това не е вярно. Любовта ви пази.

Когато обичаш себе си, и когато обичаш другите хора, може да сте сигурни, че сте в безопасност и че предпазвате другите хора от опасности.

Любовта ви пази много повече, отколкото страха.

Третото нещо, което научих, че е много важно това е хумора, смеха и радостта.

Ние се раждаме със знанието за тези неща. Ние сме родени със знанието колко важен е смеха, защото децата правят това през цялото време. Ние сме родени със знанието за любовта и липсата на страх, но й придаваме условности, когато пораснем.

Смехът е толкова важен, чувството за хумор, и намирането на радост в живота.

Това е по-важно от всяка духовна дейност, която може да се сетите. Ако имахме повече смях, всъщност, ако дори политиците се научат да се смеят, бихме имали много по-различен свят.

И ако имахме повече смях, щяхме да имаме по-малко болни хора, ще трябват по-малко болници, и по-малко затвори даже.

Четвъртото нещо, което научих е, че животът е дар.

Наистина е.

Повечето от нас живеят живота си сякаш животът е скучен, и не би трябвало да е така.

И е жалко, че само когато изгубим нещо, което ценим наистина осъзнаваме истинската му стойност. И трябваше да загубя живота си, за да разбера стойността му. И аз не искам други хора да направят същата грешка поради което съм тук сега и споделям моето послание. Защото не искам хората да осъзнаят, когато е вече твърде късно стойността на техния живот.

И това, че животът ви е подарък. Дори предизвикателства които идват при вас са подарък.

Когато имах рак, това бе най-голямото предизвикателство което някога съм имала, но днес, когато погледна назад към него, аз знам, че е най-големият подарък който някога съм имала.

Хората си мислят, че ракът и дори аз си мислех, ракът ме убиваше, но всъщност аз убивах себе си още преди да имам рак. Ракът спаси живота ми.

Всички ваши предизвикателства са дарове. Накрая, вие винаги ще разбирате че вашите предизвикателства са подарък. И ако наистина го отхвърляте, и все още не го чувствате като подарък, това означава, че все още не сте стигнали до края.

Петото и последно много важно нещо което научих е, че най-важното нещо за вас е да бъдете винаги себе си.

Бъдете себе си, колкото можете. Светете толкова ярко, колкото можете. Прегърнете своята уникалност.

Просто осъзнайте кои сте, и разберете кои сте, обичайте себе си безусловно, и просто бъдете себе си.

И с тези пет неща, ви каня да започнете да живеете живота си без страх.

Благодаря ви много.

 (Аплодисменти)

Превод: Ани

 

Friday the 24th. Spiralata.net 2002-2017