Здравословен живот и лечение

Епилепсията и дисоциативните разстройства в светлината на Духовната наука

Печат

Защо някои младежи се самонараняват, а други стават агресивни?

Епилепсията и дисоциативните разстройства в светлината на Духовната наука

 

Настъпилото в голяма степен разделяне на медицината в една чисто телесно ориентирана и една изключително психично ориентирана школа може да бъде изведена от сегашната едностранчивост и отведена до цялостност, когато телесните заболявания бъдат разглеждани от техните психични причини и психичните заболявания - от техните телесни причини. Логически погледнато, тогава телесните заболявания трябва да бъдат лекувани и психично, както и психичните заболявания - телесно, ако не искаме медицината да се разпадне в две напълно разделени области.

Нека с това да вземем една много актуална тема днес:

„Те се режат с ножове и ножчета за бръснене, удрят си главата срещу твърди предмети, горят си кожата с цигари: Самонараняването - тема, която печели популярност. Лейди Ди, Анджелина Джоли, Джони Деп: списъкът с известни личности, които според техните изказвания се самонараняват и са го оповестили публично, е дълъг. Момчетата са по-малко застрашени от момичетата. Обикновено момичетата, които нараняват тялото си, без средата им да ги разбира, а често и да не знае за това, са между 12 и 18 години. Половото съотношение между самонараняващите се младежи е пет към едно - момичетата са видимо по-застрашени, с повишаваща се тенденция и сред момчетата. Много, но със сигурност не всички, са жертва на сексуален тормоз. Често застрашава суицидното..."

Така (Schnack2014) или още по-лошо (Stompe 2014) гласят новините в съответните медии, а именно в профилираните медицинско-психиатричните издания. Как може да бъде оказана лекарска помощ в такава тревожна ситуация?

Аз казвам: Там, където не е достигнато разбиране за болестта, не може да бъде намерена и никаква терапия. Днес младежко-психиатричните феномени на самонараняване и бруталност изглеждат почти разбиращи се от само себе си, като естествено дължащи се на отглеждането или по-късно на социалната среда на потърпевшите. Но опитът, че ,лошата" среда поражда един път бруталност, друг път - самонараняване, а в друг случай остава без последствия, противоречи значително на този предразсъдък. Затова изглежда необходимо да разгледаме бруталността и самонараняването от гледна точка на центъра на човешката личност, от телесните условия за живот на човешкия Аз. Ако Азът имаше само едно чисто духовно съществуване, това начинание щеше да бъде безсмислено. Но поради причината, че Азът е въплътен в едно физическо, жизнено и одухотворено тяло, неговите душевни качества на мислене, чувства и воля, в тяхната физическа и духовна зависимост, са възприемчиви като „тип" (Щайнер 1917, От тайната на душата). Въз основата на троичното разчленяване на човешкия организъм е изработено това, което ни дава разбиране за самонараняването и насилието сред днешните младежи и развито тук като предложение за терапия.

В антропософски ориентираната детска психиатрия човек може да различи две напълно различни, противоположни ситуации, в резултат на които младежите могат да заболеят психично: Или организмът е твърде неподвижен (твърд), за да приеме душевно-духовната същност на младежа и да я носи, или е твърде мек (Щайнер 1924).

Ако организмът е прекомерно твърд, тогава душевно-духовната същност, чиято съзнателна част ние изживяваме като Аз, се „задръства" в тялото. Но тялото е здраво само когато тази душевно-духовна същност ритмично, това ще рече в status nascendi, го обхваща и след това веднага го пуска. Това еластично редуване между обхващане и напускане на тялото от душевно-духовната същност е причината за всички ритми, проникващи целия организъм - от месечния цикъл на жената, през пулса и дихателния ритъм, до милисекундния ритъм на мозъка. Ритмите на Аза ни остават до голяма степен несъзнателни, но Гьоте говори за тях много ясно:

В диханието се намира двойна грациозност:

да поемеш въздуха и да го освободиш;

едното притиска, другото освежава;

толкова прекрасно е животът преплетен.

Благодари на Бог, когато те притиска

и благодари му, когато те освобождава.

Й. В. Гьоте, Западно-източен диван

Тази оставаща несъзнателна, изпълнено с мекота ритмичност, дишане и пулсиране на тялото (което Гьоте в неговата поема описва като Бог, на когото трябва да сме благодарни) може да се застои някъде в жизнено-физическия организъм на човека само когато той стане локално или общо нееластичен. Последиците от това нарушение носят телесните отличителни черти на пристъп на гърч, а като душевна черта - моралната тъпота. В тази двойна симптоматика се издава състоянието на епилепсия, която може да доведе до големи епилептични пристъпи, придружени от безсъзнание и кратко спиране на дишането. В гръцката и римската митология епилепсията се е описвала като „свещена болест" (MorbusSacer), защото често се предшествала от визионерско преживяване, така наречената епилептична „аура". (Под „аура" тук се разбира „светлинно явление", което най-често се изживява при замъглено съзнание). Очевидно собственото съзнание на епилептика става възприемчиво за смътното светлинно преживяване на аурата малко преди да изпадне в несвяст, защото неговият Аз при потапянето във физическия организъм отскача както при една затворена стъклена преграда. Значи става въпрос за една двойнственост: Първо епилептикът припада, второ - неговите крайници се парализират. Юлий Цезар е бил епилептик, както и Наполеон Бонапард и Ленин. Вероятно Достоевски и Ван Гог са страдали от това, но при тях има и други правдоподобни алтернативи освен конвенционалните исторически диагнози, както ще видим.

„Аурата" и загубата на съзнание са психични симптоми на конвулсиите и подпомагат класифицирането на епилепсията като психично нарушение. Епилепсията обаче може да бъде маскирана, така че на преден план да излиза само агресивното поведение заедно с понижено усещане за морал. Така например чрез моралната тъпота на млади гуляйджии, вандали и биячи може лесно да се види колко важно е да се гледа на епилепсията като психично нарушение. Спрямо днешното познание се смята, че най-честата причина за епилептични припадъци са втвърдявания на физическия организъм (например образувания в мозъка), но от антропософска гледна точка причината може да се дължи на общо втвърдяване на организма, така че образуванията по мозъка да са само специален случай.

Физическият организъм може да бъде не само твърд, но и прекалено мек. От това също настъпва психическо разстройство. Тогава духовно-душевната същност на младежа се рее над телесната граница отвън и се чувства притисната от близостта на чуждите хора. В определен смисъл, това изливане на душевно-духовната същност извън телесната граница е предусещане на излизането на Аза при смъртта. От там идва свързаният с паническите атаки страх от смъртта, парадоксално, но също така и склонността към самоубийство, което се вижда от младежа като единствен изход.

Но също и всекидневните смущения предизвикват излизането на душевно-духовната същност над тялото. Техни първични психични симптоми са моралната свръхчувствителност и страх от загуба. Без да осъзнава, такъв един младеж, чрез изтичането на душевно-духовната същност извън телесните очертания, поема душевни влияния на чужди хора от неговата среда, които не може да преработи, защото те са подсъзнателни. И тази невъзможност за преработване действа подсъзнателно като чувство на безпомощност, но също така и като некомпетентност и вина (Stompe 2014), сякаш младежът има вина за това, което възприема подсъзнателно от неговата среда. Човек може да си представи психологичните последствия по такъв начин - като че ли младежът има отворена рана, чрез чиято свръхчувствителност той е отклонен от това да направи нещо. Тогава всеки контакт със средата предизвиква едно изживяване на болка, което обаче остава несъзнателно, защото „раната" не е видима външно, ами е по описания начин чисто вътрешно-духовна.

В антропософски ориентираната детска психиатрия такива деца се наричат „разсъблечени", защото на тях им липсва нормалната опора на физическия организъм, но също така и близостта на доверени хора, които за здравия младеж служат като телесна защита и дават опора на неговата душа. Това бива почувствано несъзнателно и предизвиква едно неприятно чувство на зависимост. Тези неминуемо повтарящи се болезнени преживявани и страхове от загуба могат да доведат до хронично отслабване на волята. Това е вторият психичен основен симптом заедно с моралната свръхчувствителност и отговаря на душевна депресия.

Първоначално описаните телесно по-твърди младежи имат склонност, произлизаща от тяхната конституция, да развиват агресивно поведение. Агресивните действия стават разбираеми едва когато човек ги разглежда като маскирани епилептични пристъпи. Въпреки че с това не възниква съзнание за вина, не означава, че тук става въпрос за „зли" деца. Това просто значи, че моралната тъпота, която е вторият главен симптом на това смущение, е също налице. Това отсъствие на покаяние след изблик на насилие е даже диагностично ценно, като ключова насока, защото за това, което тук се съобщава като телесна причина за насилието, все още няма техническа процедура на изследване.

Огледално на това, твърде меките младежи имат склонност, заради тяхната психична свръхчувствителност, да се самонараняват, защото това е вторият основен симптом, който се развива противоположно на агресивността на епилептично устроените младежи. И към този втори главен симптом принадлежи, огледално на моралната тъпота на маскираната епилепсия, склонността към дълбоки чувства на вина, които изглеждат неоснователни на пръв поглед. Антропософските терапевти обаче знаят, че причината се намира в твърде хлабавата конституция и от там възникващото възприятие на чуждите душевни процеси.

Защо тогава се наранява твърде мекият младеж, въпреки че чувства душевната болка много по-силно, отколкото морално тъпия младеж? - Когато човек чрез изтичането на Аза отвъд границите на тялото, става несъзнателно съучастен с усещанията на чужди хора, човек възприема душевни факти, които не могат да бъдат признати от разсъдъка, защото са подсъзнателни. Човек не иска да има това, той го отхвърля! Значи той се чувства „несвободен" и е „наранен" чрез нелегитимното възприемане на чувствата на другите. Човек може да го схване с разсъдъка си едва когато познава източника на чувствата, които възприема. Затова младежът се наранява, когато се намира в подобна ситуация. Едва след като познае причинителят на „нараняването" може да се справи с това вътрешно. От друга страна това човек не може да направи, докато не познава причината. Аз използвам думата „наранявам" в кавички, защото душевната свръхчувствителност не се възприема нито от младежа, нито от хората около него като процес на нараняване.

Един пример, който само на пръв поглед изглежда фриволен, но тук е полезен: Когато човек е погъделичкан, той започва да се смее, но ако се гъделичкаме сами, тогава не се смеем. Защо? - Защото човек знае причинителят! (Steiner1910) Т.е. да се самонараняват е далеч по-поносимо и също така контролируемо, отколкото да бъдеш „нараняван" от други хора, дори от целия свят, който е възприеман твърде силно. Сега трябва да ни стане ясно, че външният свят търпи големи щети, когато маскираната епилепсия се разтоварва чрез насилие. От друга страна, депресивното себе страда само чрез свята свръхчувствителност, никой друг. Така себенараняването на депресивния човек трябва да се разглежда като опит за разтоварване на Аза срещу ранимостта, както човек се чувства доста по-„свободен", когато удря по барабан, отколкото ако слуша звука, когато някой друг да удря по него!

Фактът, че момичетата са значително по-често засегнати от момчетата потвърждава тук изнесената причина: Женският организъм още преди пубертета е по-мек и гъвкав от мъжкия. Това личи от по-гладкия и заоблен почерк при момичетата, както и тяхната сръчност при плетенето, тяхната наслада от танците, но също и от тяхното по-голямо състрадание.

Особено внимание трябва да се обърне на загубата на близки, травмиращи преживявания от сексуално насилие като предистория на самонараняващите се деца. Мекостта на физическия организъм е главната причина за себенараняването, но при тази телесна ситуация загубата на близки, травмиращите преживявания и сексуалното насилие имат много по-дълбоки последствия, отколкото при един твърд организъм: чрез такива събития полуекскарнираният Аз се отделя още повече. (Думата „екскарниране" значи обратното на „инкарниране", която от своя страна идва от латинската дума incarnare= въплъщение. С това се има предвид въплъщението на душевно-духовното в човешкия организъм при раждането. Екскарнация означава отделянето на душевно-духовното при смъртта.) Както частичната екскарнация на Аза при хистеричната депресия е една карикатура на смъртта, така човек може да опише застоя на душевно-духовното в прекомерно твърдия организъм при епилепсията като карикатура на въплъщението или като насилствено „прераждане", както ще видим по-натам.

Нека сега да прецизираме диагнозите, които съобщихме при Достоевски и Ван Гог: Човек може да нарече душевно-духовната същност на човека приблизително „Аз". Този „Аз" е преди всичко едно същество на съпротивата. Това ни показва и опита с младежи: Ако се опитваме да ги учим чрез принуждение, те веднага оказват съпротива, дори тогава, когато това би им харесало, ако беше без принуждение. Поради причинната, че човекът притежава един „Аз", в организма му настъпват веднага противореакции срещу първичните симптоми на болестта. Следователно трябва да разграничаваме ясно дали един симптом е първична реакция на Аза спрямо болестта или вторично последствие.

Нека насочим вниманието си още веднъж към физически мекия човек: силите, които го правят депресивен са сексуални сили, но не само те, ами силите на любовта по същество. (Полярно на това епилептичните пристъпи могат да бъдат предизвикани чрез свърхсилни дразнители на сетивата, например чрез силна светлина и дори чрез пристъпи на гняв, т.е. чрез омраза.) Противореакцията на Аза срещу собствената сексуалност води до това, че меките хора развиват чувства на вина, дори когато живеят въздържано. А тези, които са преживели злоупотреба с тях, не се променят, както би било полезно, ами превръщат любовните сили в чувство за вина. Чрез тези противореакции на Аза, те могат да станат не само сексуално фригидни, ами дори „светци". Рудолф Щайнер описва феномена на „светците" основно така, че чрез противореакцията на Аза срещу тяхната свръх сексуализация, те търсят въздържанието. (Щайнер, 1921-1922, с. 93-95, Събр. съч. 315, Лечебна евритмия - бел. пр.)

Така се стига до това лесно да се сбъркат чисто телесните феномени, например да се сбърка конвулсивно подобната противореакция на Аз-организацията с епилептични конвулсии, въпреки че се предизвикват от твърде меката конституция.

Във високо ценената академична школа на Шарко на френската психиатрия на 19 век, хистеричните конвулсивни атаки се описват като епилептоидни (= епилептично подобни), защото в центъра на тези пристъпи седи хипервентилационната тетания (хипервентилационна = патологично учестено дишане, тетания — подобните на тетанус мускулни конвулсии), чиито основни симптоми са обща мускулна конвулсия, без безсъзнание. Но също така и хистеричната парализа - това означава парализа, която не може да бъде обяснена с телесно нараняване, може да принадлежи към хистеричния пристъп. Предполагало се е, че такива пристъпи не са наистина епилептични, но не е могло да се докаже или изключи, както това става днес въз основа на мозъчните вълни в ЕЕГ-то и чрез измерване на периферната нервна проводимост. Затова преди не е имало „естественонаучно" обяснение.

Имало е дори опити за експериментално изследване на хистерията, например така наречения опит на Шарко: За целта е взиман пациент, който вече се намира в хистерично състояние, подлаган е на дълбока хипноза и му е даван лек удар по ръката. В резултат на това тази ръка е падала, била е парализирана и е показвала всички симптоми на травматична парализа. След това с вербалната сугестия: „Ти, твоята ръка е парализирана" е могло да се замести удара. Когато настъпвала подобна парализа, физичната травма е била напълно приравнена с едно втълпяване. За съжаление в школата на Шарко логическото мислене е било недоразвито (и дори при Зигмунд Фройд, който в последствие смята опита на Шарко за напълно точен): Изцяло е бил прескочен фактът, че изследваният човек още от самото начало на опита е бил болен от хистерия. Така днес схващането за хистеричните пристъпи е натоварен с това, че човек не вижда, че хистерията по смисъл е „истинска", защото за нея е отговорна телесна причина. Затова в днешната академична психиатрия хистерията все още се смята за чисто психична (втълпена) и я описват като „конверзна невроза" (конверзия — превръщането на един психичен конфликт чрез „изместване" в телесен симптом).

Епилептоидните пристъпи днес се описват като „дисоциативни пристъпи" или дори като „псевдоепилепсия", обаче без точно познание за телесните причини. За последното говори това, че изразът „дисоциативен", от липсата на познание за телесните причини, се разбира само като вътрепсихически, т.е. като „разцепване" между възприятие и съдържание на паметта. Т.е. изразът описва само психичната повърхност, но не и процеса, който седи в основата. Но изразът „дисоциативен" може да опише само частично това, което седи в основата, що се отнася до отношението на Аза към тялото: човек трябва също да разбира като „дисоциация" изтичането на Аза извън телесните граници, а не само интрапсихичното отделяне на възприятието и паметта, трябва да се разбира едно частично отделяне на Аза от тялото. С това човек добре би схванал като първична причина за хистерията едно добре характеризиращо се, патологично отношение на душевно-духовната същност към жизнено-физическия организъм. Така повечето симптоми, които днес все още се смятат като водещи за диагнозата, ще се покажат като вторични. По-специално нуждата човек да се представи, да бъде видян, ще се възприеме като вторичен симптом, т.е. като противореакцията на Аза срещу главния процес на „изтичане" и поради тази причина може също да липсва. По този въпрос вече съм писал детайлно (Brettschneider1994).

От друга страна „истинската" епилепсия в основата си е заболяване на прекалено твърдото тяло (например образувания в мозъка). Тя води до резки пристъпи, церебрални (т.е. предизвикани от мозъка) конвулсии и загуба на съзнание; и не трябва да бъде бъркана с периферните мускулни крампи, предизвикани от хипервентилация, които възникват най-вече без загуба на съзнание и настъпват като придружаващи симптоми към хистеричната депресия.

Особено при Майкъл Джексън човек може отлично да изследва телесната конституция, която лежи в основата на загадката на хистерията. Той е бил телесно толкова мек, че не е бил могъл никога да порасне. Той не е могъл да бъде нито мъж, нито жена, нито дете, нито възрастен, нито черен, нито бял. Така тясно е свързано вечното търсене на собствената идентичност с меката телесност. (Също така постоянното търсене към точното име може да бъде все пак безобиден признак към хистеричната конституция.) От друга страна, епилептикът дефинира собствения си Аз чрез налагане и желание за успехи. И поради причината, че изтичащият Аз на хистерика се чувства „винаги толкова малък" и „никога достатъчно добър", Майкъл Джексън е бил принуден, поради противореакцията на своя Аз, по време на своето „Историческо" турне да се представи като 100-метрово, блестящо чудовище, като Сталин в поп формат. Следователно, той е направил от неговите хистерични чувства на непълноценност един магически спектакъл. Полярно на това са изживели тяхната мегаломания епилептиците Цезар и Наполеон, като са превзели цяла Европа с насилие. Агресивните епилептици едва ли биха се подложили на козметична операция, защото според тях правото е винаги на тяхна страна и те винаги са се смятали за прави.

Следователно всяка от описаните болести има четири главни симптома: два първични и два вторични. Човек има два първични симптома, защото от една страна е жизнено-физическо същество, а от друга - душевно-духовно. Има два вторични, защото Азът се противопоставя на болестта на тези две нива, за да запази равновесие. От голямо значение за адекватната терапия е да можем да преценим кое е първично и кое вторично при външната симптоматика. При прекалено мекия човек често имаме един странен „инат", обхващащ цялото тяло, който представлява противореакция на Аза срещу разпознаването на болестта, без което обаче не е възможна никаква терапия.

От тук стигаме схематично до антропософската терапия на споменатите болести. Двете клинични картини показват ясен поляритет, който се открива и при лечебните растения, които ще използваме.

При епилепсията става въпрос най-вече за процеси, които произлизат от нервната система. Затова в този случай лудото биле (AtropabelladonnaL) като нервна отрова има голям терапевтичен ефект. Растежът на беладоновото растение показва за школуваното око как неговата отровност възниква от това, че цъфтежният импулс обхваща по-дълбоко, отколкото би трябвало, излизащото от корените стъбло и процеса на изграждане на листата. При този растителен тип цъфтежният импулс най-общо кара всички тревисти растения да умират и позволява само на многогодишните растения да преживяват. Това се вижда най-ясно при узряването на пшеницата. Година след година, когато дойде средата на лятото, големите житни насаждения се превръщат пред нашите очи в прекрасно златно оцветена слама, но все пак слама. В плодът пшеницата оцелява, но единичните растения трябва да умрат чрез цъфтежния импулс. Това е неговото действие за общия тип на едногодишните тревисти растения. Дърветата избягват тази съдба, като отклоняват цъфтежния импулс от главното стъбло към страничните клони (върху т. нар. скъсени клонки). Така се ограничава умъртвяващото действие на цъфтежния импулс върху страничните клони и се позволява на главното стъбло да продължи да расте. При лудото биле, което е едно многогодишно растение, наблюдаваме съвсем различно поведение, което говори за драматична борба: рано всяка година изведнъж главното стъбло прекратява растежа си и започва да се разклонява на три, четири, пет или дори повече странични клони.

Рязкото разклоняване на основната ос на съцветието е знак за това, колко силно е повлияно това растение от цъфтежния импулс (виж фиг. 1б). Наистина лудото биле, различно от билките, има голямо подземно коренище, в което процесите на цъфтеж и образуване на плодове преживяват и избиват на ново през следващата година. Но неговата драматична борба между поникване и цъфтежна смърт и „прераждането му" в цъфналите клони се отбива чрез нервната отрова на растението и го превръща в лечебно средство против епилепсията.

Фиг.1 Лудо биле (Atropa belladonna L.) (Снимки: Brettschneider)

 

a) Разклонение на главната ос през май.

б) Близък кадър на разклонението, около 4 седмици по-рано.

   

в) Цвят на лудо биле. Зеленото, което се смесва с червено -виолетово то в цвета и се превръща в мръсно виолетово подсказва за възраждането на кореновите сили в цвета .

г) Плод. Черният плод всъщност представлява интензивно тъмно виолетово, т.е. противоположния цвят на зеленото на листата и поради тази причина - цвета на силите на смъртта, чиито източник се корени в цъфтежния импулс.

Върху багрите на цвета се отразява борбата между първичното девитализиране на цъфтежния импулс и вторичното противодействие навитализиращия коренов импулс. Червеновиолетовото венче има обляна в зелено външна повърхност като израз на вторичното противодействие на кореновите сили, проявяващи се в жълто-зеления цвят (фиг. 1в). Само плодът носи, както разширената десница на окото (фиг. 1г) дълбокия, но единичен черно виолетов цвят, символизиращ силите на смъртта на цъфтежния импулс.

Полярно на това ни се представя домашният доктор, известен още като живородно каланхое (Bryophyllum, виж фиг. 2 а-в). Тук девитализиращото влияние на цъфтежния импулс не се преодолява чрез рязко разклонение, както е при лудото биле. Полярно на това, без външна причина, като че от първичната същност на растителния вид, настъпва витализиращ процес, който се разгръща при целия растителен тип от кореновата област, като при бриофилума той се разгръща в областта на листата (фиг. 2б).

Човек отново би подходил правилно тук, ако сравни специфичните феномени на този растителен вид с целия растителен тип:

Масата типични растения разделят пространствено и времево влиянията на витализиращите зародишни сили на корена върху останалите органи: първо върху семеделите, след това върху главното стъбло и първичните листа и накрая върху вторичните разклонения и листа. При живородното каланхое (Bryophyllumofficinalis, днес описвано като KalanchoeрinnataL.) е така през първите години. След това обаче започват да растат, независимо от зрелостта на цвета, допълнителни, завършени малки растения от резки по края на листата, състоящи се от малки коренчета, стъбълце и листа, на които единствено им липсва цветът.

Фиг. 2 Bryophillum (Kalanchoe pinnata L.) (Снимки: Heíntze)

    

а) В ботаническата градина в Берлин.

б) Нови растения по листата с коренчета.

в) Съцветие

Споменатото живородно каланхое (Bryophillum) не ни насочва към външно индуциран, чрез светлинния ритъм, цъфтежен импулс, проникващ стъблото и плода, носещ смърт. Ами противоположно на това ни показва времево и функционално как без външен повод се образуват дузина малки пъпки на нивото на листата, чрез системата от вътрешни сили на растението, чиито център нормално се намира в корена. Б листната ос изпратените коренови сили могат да се появят като образувателна тъкан в пъпките и от там чрез страничните клони да се развият, но при нормални условия това не става от периферията на листата. Това, че пъпките по периферията на листата при бриофилума са изпратени коренови сили, си личи особено силно от това, че те дават не само листа и стъбла, ами и малки коренчета (фиг 2б). Тези растежни сили на растението, водещи до образуването на малки, самостоятелни, жизнеспособни растения, отговарят на това, което при човека са сексуалните сили, тъй като последните не се разкриват само като душевни сили, ами и като сили, даващи живот, които, както при бриофилума, водят до възникването на нови организми.

В действителност това растение се е доказало като превъзходно лечебно средство срещу хистеричната депресия, предизвикана от свръхсексуализиране. Това обаче не се осъзнава от потърпевшия като свръхсексуализиране, ами най-вече като депресия. Също така бриофилумът се е доказала ефективен и срещу вторичните симптоми на хистеричната депресия, т.е. срещу влечението към себенараняване, срещу хистеричната парализа, срещу хипервентилационната тетания и дисоциативните пристъпи.

Както при цвета на лудото биле, така и бриофилумът показва вторични противореакции: Вместо зеленото оцветяване на цвета, както е при лудото биле, човек открива, че листата и пъпките са покрити с червеникави петна (фиг. 2). Това говори, че диалектично полярните сили проникват само областта на листата при бриофилума, а не както е при лудото биле - най-вече областта на цветовете и плодовете. Както навлизането на външни сили на смъртта при лудото биле, така и при бриофилума се показват характеризиращи знаци за разгръщане на процеси на растеж и репродукция, изразяващи се в игра на цветове. При беладоновото растение червено-виолетовият цвят е покрит значително от зелено, чрез вторичния отпор на жизнените коренови сили. Полярно на това е положението при живородното каланхое - зелените листа са покрити с червено по краищата си, а пъпките са покрити с мръсно червени петна, като противореакция на силите на цъфтеж в областта на листата.

Зелено нюансиран червено-виолетов цвят и покрити с мръсно червено зелени листа - какъв контраст! Зеленият нюанс по цветовете на лудото биле подсказва за центробежен вторичен отговор на кореновите сили срещу първичното, центростремително навлизащо от космоса смъртоносно индуциране на цъфтежа. Червеното опетняване на листата и пъпките при бриофилума, от друга страна, подпомага центростремителната вторична реакция на цъфтежните сили срещу първичния излишък на подземните жизнени сили на корена. Поради тази причина опетняването се получава не върху цветовете, ами по краищата на листата. Така диалектически се чете книгата на живота! Това ни вдъхновява също и прецизно да наблюдаваме човешките заболявания и да подпомогнем собствените лечебни сили.

Между двете описани заболявания лежи не само един поляритет, но и обща основа. Тя се състои в това, че тези т.нар. смущения се разиграват на едно средно ниво между вещество обменните и нервните процеси, поради което се измества ритмичното излизане и влизане на азовата организация, за да може тя да запази равновесно положение.

При епилептичната болестна картина доминира нервната система и изтласква надолу ритмите на Аз-организацията. Това води до крампи, от една страна, и загуба на съзнание, от друга.

Полярно на това при депресивно-хистеричното заболяване нервната система е залята от силите, които лежат в основата на сексуалността. Следователно тук равновесното положение на ритмите на Аз-а се измества нагоре. Това предизвиква вторичните чувства на вина и срам, като вторичен отговор на Аза и отслабва психичната себеоценка.

Има минерално лечебно средство, което позволява да се действа регулиращо върху опорната точка на азовия ритъм, т.е. върху върха на везната вътре в ритмичната система на организма. Такова лечебно средство е антимонът (наричан още Stibium, Sb) - отровен полуметал с метален блясък, образуващ игловидни кристали. Ритмичната система не само свързва главата с корема, ами насочва всеки от двата в неговия „шкаф", като се разполага между двете като собствена система. Поради тази причина антимонът може да се използва терапевтично при посочените болестни процеси, като укрепва „средата".

Неговата активна форма е антимонитът, съединение между сяра и антимон (Фиг. 3). Но да се подхожда с внимание, тъй като някои пациенти не понасят антимонит. Затова се препоръчва първо да се приема StibiummetallicumD6 (Weledа) и едва след това още по-ефективния Antimonit(Weleda), самостоятелно или в комбинация с ConchaeD6 (Weleda) (Calciumcarbonicumот черупки от стриди).

Фиг. 3 Антимон

Така откриваме тайната на тричленния организъм, която е разгадана за първи път от Рудолф Щайнер (Steiner1917: От загадката на душата). И тук действа тази лечебна троичност: между двете полярно устроени лечебни растения — между отровното възбуждащо нервната система лудо биле и до голяма степен неотровното успокояващо коремните органи живородно капанхо е застава антимонитът — от една страна, като посредник, а от друга, като разделящ регулатор. Терапевтичният опит тук е разнообразен: хистеричната и следродилната депресия (която може да доведе до пълното отблъскване на детето и съпруга) отлично насочва към перорални и интравенозни дози от Stibiumили Antimonitв комбинация с варовик от черупки от стрида. При паническия синдроми дисоциативните пристъпи е необходимо допълнително бриофилум, както перорално, така и интравенозно.

Също така още по-важно е да се отбележи, че много пациенти, които поради други причини постъпват в практиката, допълнително страдат от хистерична депресия. Това се отнася особено за случаите на „неспецифични" оплаквания, свързани с храносмилателната система, като диария и т.н. поотделно или в комбинация с атипични обриви, т.е. екземи по долната част на тялото или гърба Спектърът обаче може да стигне до пароксимална (на пристъпи) тахикардия (сърцебиене, предсърдно мъждене, ортостатични синкопи или кризи нависоко кръвно налягане.), хипервентилационна тетания и бронхиална астма.

На някои читатели може да им хрумне въпроса: Къде седи разликата в лечението на психичните заболявания с психофарма? Вече се запознахме с обстоятелството, че човекът е същество на противодействието, защото има свой Аз и тези противодействия на Аза до стигат и финостите на диагностиката. Академичната медицина всекидневно се сблъсква с противодействието на Аза срещу терапията, без да знае тяхната първо причина Само чрез съпротивата на Аза може да се разбере защо са неизбежни страничните реакции на лечебните средства на съвременната медицина, от една страна, а от друга - защо поради предполагаемо пристрастяване някои лекарства трябва да се спират по степенно.

В действителност страничните ефекти изразяват противодействието на Аза, а пристрастяването изразява това, че той постоянно иска още.

Един от първите лекари на новото време, който е установил това, е бил Самюел Ханеман (1755-1843) - откривателя на хомеопатията. Той все още не е знаел за Аза на човека, но е открил, че отровните субстанции, когато са приети в разредени количества, могат да възбудят организма да преодолее точно тези болести, които се предизвикват при приемането на отрови в неразредени дози. Затова той нарекъл своето откритие „Правило на подобните". Една разредена отрова може да стимулира лечението на болести, които наподобяват действието на тази отрова, когато тя е приета в голямо количество. Дори при школуваната медицина има подобни открития, например при ваксинацията с отслабени патогени. Следователно терапевтичният ефект в хомеопатията се основава (както при ваксинацията в школуваната медицина) върху противодействието на Аза срещу лечебното средство. Ефектът е затова толкова постоянен, защото не е наложен външно, ами идва от собствената сила.

Подбирането на правилното лечебно средство в хомеопатията е висше изкуство, защото е необходимо да се сравнят стотици болестни симптоми с хиляди клинични картини на отравяне. Човек си помага в хомеопатията на Ханеман, като подхожда статистически и се стреми да намери „редките" симптоми. На пръв поглед това може да изглежда абсурдно, но придобива смисъл, когато се размисли, че Азът, т.е. човешката индивидуалност, се изразява именно в редките феномени.

Последно, трябва да бъде казано още нещо на читателя, което се изисква от една антропософски ориентирана психотерапия на посочените заболявания. Поради причината, че двете заболявания имат както телесни, така и психични аспекти, от антропософска гледна точка не може да се приложи една вербална терапия, ами се отнася до лечебно обучение, при което главното не е мисленето, ами терапевтично трябва да бъде повлияно овладяването на тялото от душевно-духовната същност. Следователно този метод стои близо както до педагогиката, така и до медицината.

При епилепсията е ясно, че едно обучение за сила или издръжливост би било вредно, защото допълнително би втвърдило тялото. Вместо това са препоръчителни упражнения, които изискват чувствителност и гъвкавост, например такива за равновесие и ловкост, като калиграфия, рисуване „мокро в мокро", упражнения за реч и лечебна евритмия. Като последното обединява всички посочени в една обща програма (Steiner1921-1922г.).

Линк към оригиналния текст:

http://www.mutzurheilung.de/krankheiten/selbstverletzung-bei-iugendlichen/

Автор: Хайнрих  Бретшнайдер

Превод: Светослав Йорданов

„От Извора", 2014 http ://www.otizvora.com

Sunday the 19th. Spiralata.net 2002-2017