Докато "аз" не съм "Аз"

06. Докато "аз" не съм "Аз" - Матрьошка «Дълг към родителите или Мама+». Практика на покаянието

Печат

Матрьошка «Дълг към родителите или Мама+». Практика на покаянието.

 

В някакъв момент детето израства до съзнанието, че двамата души, които постоянно се мяркат пред него – това са майка и татко. От този момент се появява необходимостта да се изпълнява дългът към родителите.

В интернет постоянно ме питат: «Какво е това дълг към родителите? Какво означава да бъдеш син или дъщеря? Ето аз съм син. Моите родители са се грижили за мен – хранили, поили, обличали, пратили са ме на училище, най-общо, по един или друг начин са създали условия, за да порасна и да получа възможност да вървя към своите цели, да реализирам някакви свои желания. Какво мога да им дам на моите пет-осем-единадесет години? Аз съм дете, нямам имоти, пари, кола. Но имам благодарност!

Преди всичко, благодарност за тялото, което са ми дали моите родители. Ако не бяха те, аз нямаше да имам възможност да изживея този живот, да чувствам. Благодарност за това, което правят за мен – мама готви, татко ми купува велосипед. И за всичко това аз трябва им казвам „благодаря“. Не да се подразбира, не да кимам с глава, не просто да се усмихвам, а да казвам „Благодаря!“ И да не смятам, че те са длъжни да правят това просто, защото са родители.

За себе си мога да кажа, че се държах като неблагодарна свиня. Вместо да казвам: „Благодаря ви, скъпи мои, за това, че ме храните, поите, обличате, давате ми топлина“, аз не казвах нищо и възприемах всичко като дължимо, като разбиращо се от само себе си. Дългът към родителите е доживотен дълг, ние трябва да им изказваме благодарността си цял живот.

Изразяването на благодарност включва също и изразяването на любов и други чувства, които изпитваме към родителите си, и грижа, и проява на внимание.

Наградата за това, че изплащаш този дълг, ще бъде състояние, което ще те пренесе на третото ниво – социалното. Ниво, на което ще намериш приятели, определен социален статус, разбиране за твоето предназначение, определно благосъстояние и т.н. Т.е. това вече е нивото, където се намират нашите „прищевки“ - пари, материални блага и т.н.

По мои наблюдения повече от 90% от хората остават именно на това ниво. Всичко започва с нашия егоизъм – да, дори децата могат да бъдат егоисти. Егоизмът се състои в това, че имаме някаква представа в главата си за това, как е правилно да ни обичат родителите ни. И логиката работи така: ако ме обичат не така, както искам, ако не играят по моята свирка, значи изобщо не ме обичат. Грубо казано, ако в главата на детето има картинка, че „обичам“ означава да го целуват и прегръщат 1000 пъти на ден, а са го целували 999 пъти, то край, не го обичат. Ако мама е постоянно на работа и не прекарва времето си с мен – не ме обича. Ако не намира постоянно за мен думи за подкрепа и нежност – не ме обича. Ако татко не ми купи нов компютър – не ме обича. В резултат се натрупва не благодарност, а обида.

Някои казват: „Аз не чувствам нищо към моите родители!“ Ако дълго държим обидата в себе си, тя не ни позволява да говорим за любов, след определено време обидата преминава в злоба. У някои хора такива реакции се натрупват буквално за няколко дни, у други това е по-бавен процес, но тези обиди и злоба преминават в постоянно раздразнение.

Представете си човек, на когото са смъкнали цялата кожа. Опитайте се да го прегърнете или да му направите масаж. Дори прашинка да падне върху него, дори просто до подухне вятър, всичко това ще му причини невероятна болка. Човекът, препълнен с обида и злоба, се дразни от всичко и от всички. И виновни за това ще бъдат всички наоколо: мъжът-урод, децата-кръвопийци, съседите, които постоянно правят ремонт, президентът, който неправилно управлява страната... Всички са паразити, всички са глупаци, само аз съм най-умния (най-умната). Въпреки, че този човек както е обичал, така и ще обича всички, болката от обидата, болката от злобата няма да му позволят да почувства тази любов и да я изрази.

Обидата е и начин за привличане на вниманието, манипулация на другите хора. Човек играе ролята на жертва – мен всички трябва да ме съжаляват, да ме обичат, да ме галят, да ми купят играчка. Но на определен етап той изведнъж открива, че е останал съвсем сам – няма истински приятели, няма близки. И тогава може да дойде депресията, състояние на вечна умора, отчаяние, панически атаки и всевъзможни заболявания.

Втори вариант на развитие на събитията е, когато детето се опитва да заслужи любовта на родителите си – при това, още веднъж ще подчертая, такава любов, каквато то си представя, как според него трябва да го обичат „правилно“. Може да се срещне човек на 40, 50 и дори на 60 години, който продължава да доказва на родителите си – а те вече може и да не са между живите – че той е добър, че е достоен за тяхната любов. Заради това хората постъпват във вузове, които не им трябват, не избират професия по призвание, избират „правилните“ съпрузи, раждат деца. Единствено за да бъдат добри. Преди всичко - за мама.

Има още един вариант, при който детето, което не е изпълнило своя дълг към родителите си, започва да изпитва много силно чувство за вина. Колкото по-силно е това чувство, толкова по-голямо е усещането, че „аз дължа нещо“. Такива хора се опитват да загладят тази вина пред родителите с подаръци и прекалено внимание, задушават своята половинка и децата със хипер-загриженост. Говорих за това в главата за изпълнението на желанията, концепцията „Кръстът на битието.“

Но всички тези сценарии водят към нищото. Някога човек ще събуди и ще открие, че животът му е разбит.

Какво да се прави в такава ситуация? Решението е връщане към източника и изпълняване на синовния или дъщерния дълг, да се изкаже всичко, което е останало неизказано.

И тук стигнахме до централната практиката в концепцията, която представям. Това е практиката на покаянието. В заглавието на тази книга ние изнесохме тази дума като „пока-я-не-Я“. Отличителна черта на искрения човек е, че във всеки момент от своя живот той остава верен на себе си. Не му се налага да се преструва на някого, той е такъв, какъвто е. Но повечето хора са свикнали да премълчават истинските си чувства, а това означава, че надяват маска, було, не играят своите роли.

Кой сме ние за своите родители? Обикновено се държим като учители, съдии, обвинители, чужди хора – та нали по-добре знаем как е правилно да се живее, как да се постъпва и какво да се прави. А сме длъжни да бъдем синове и дъщери.

Детето е човек, който с уважителното и почтителното си отношение поставя своите родители на пиедестал, възвишава ги.

Която и религия да вземем, във всяка е казано, че родителите трябва да се почитат. В библейските заповеди е записано: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава“ В корана има такава сура: „Раят се намира под нозете на майката“. В Индия на домашния олтар заедно със статуетките и изображенията на богове стоят и фотографии на родителите, тях ги почитат също като боговете. И там често може да се види как възрастни син или дъщеря, те може да са на 60 – 70 години, при всяка среща с родителите им се поклоняват и докосват стъпалата им в израз на своето уважение.

Във всяка традиционна култура се отнасят с особено уважение към родителите, към по-големите – та нали благодарение на тях сме получили тяло и живот, който можем да строим по собствен сценарий и да бъдем щастливи хора!

И така, техниката на покаяние е онази вълшебна пръчица, която позволява да превърнете живота си в приказка. Покаянието е обръщане към човека, към когото имате неизразени чувства и изразяване на тези чувства по прост алгоритъм: негативните чувства се изразяват с „прости“, а позитивните - направо.

Защо е много важно да се изразят негативните чувства? Представете си, че имате шоколад и искате да го поделите с майка си. Но преди това отивате в обществената тоалетна и топвате шоколада в тоалетната чиния. От страх да не обидят близкия човек, мнозина започват да го „подхранват“ със своята любов и благодарност, но докато негативните чувства не са изразени, това е все този шоколад от тоалетната чиния, защото често родителите в отговор могат да се засмеят или да се раздразнят – те чувстват подвеждането, вашата неискреност.

Ако човек носи в себе си неизразени чувства, е същото както ако се е наакал и ходи с наакани гащи. Уж не се вижда, но мирише. Ако влезе в метрото – веднага всички ще се преместят на други седалки, ако влезе в стая – хората ще излязат. Да, в нашия случай става дума за по-фини материи, но всички хора са свързани помежду си на ниво подсъзнание, ние имаме възможност да възприемаме не само нещо грубо, проявено физически, но и чувства, емоции, енергия. От човек, препълнен с неизказани чувства вони – буквално.

Вече е доказано научно, че на всяко чувство съответства определена вибрация. Най-чисти, фини вибрации, имат такива чувства като благодарност, вдъхновение, най-ниски са вибрациите на ненавистта, злобата, отчаянието и подобните на тях. Защо не можете да срещнете втората си половинка, да намерите хубава работа, да постигнете успех? Защото всеки човек до вас изпитва неприятни чувства.

Аз нарочно не казвам, че това са неизразени негативни чувства, защото всяко чувство, ако го държим в себе си, с течение на времено затихва, получава ниска вибрация. Нещо повече, неизразената благодарност дори е по-лоша от неизразеното негативно чувство.

Мога да дам само най-обща схема на покаяние, някакъв контур, защото как ще се случи това именно при вас – никой не знае. Главното е отначало да помолите за прошка за своята глупост – да, да, точно така, за своята глупост, заради която сте се обиждали, ядосвали сте се, ненавиждали сте, защото вие сте си нарисували в главата някаква идеална картинка за това, как трябва да ви обичат родителите ви и сте се обиждали, защото реалността не съответства на тази картинка. В действителност вашите родители не са имали книжки, от които да се учат как да обичат и възпитават точно вас, тях никой не ги е учил на това. Те са постъпвали според разбиранията си, според това как са постъпвали с тях, каквото са чели в книгите и т.н.

След това е необходимо да изразите своите позитивни чувства – благодарност, нежност, любов и т.н. В края на книгата сме поместили таблица на чувствата, тя може да ви помогне да се изясните със себе си и своите чувства.

Още един важен момент – как се извършва покаянието. Желателно е да застанете пред родителите си на колене. Аз не зная как и защо работи това, може на коленете да има някакви специални енергийни точки, но... Именно в такова положение се появява особено състояние.

На тренингите често правим такъв експеримент. Аз моля някой от групата да дойде при мен и да ме помоли за прошка така, както би помолил родителите си. Отначало той прави това, стоейки пред мен прав и дори на стол, а след това се опитва да каже същото нещо, но на колене – някой плаче, някой говори съвсем други неща, но ти разбираш, че точно тези думи действително идват от сърцето. И всички казват, че това е особено състояние.

Само с това действие – заставайки на колене пред родителите – ние ги възвишаваме, изразяваме своето почитание, слагаме в краката им своята горделивост. Именно горделивостта – ненапразно във всички религии тя се смята за най-страшния грях. – не ни позволява да бъдем самите себе си, не позволява да покажем себе си такива, каквито сме наистина.

По-горе вече говорихме за това, че първата крачка към щастлив живот и превръщането ви господар на своя живот, е поемането на отговорност за себе си и за своите чувства. Това се казва „да поемеш отговорност“ - да разкриеш сърцето си, да намериш в себе си смелост да си признаеш: „Да, заради моята глупост аз се обиждам, да, аз се ядосвам, но моля да ми простите за това“.

Вашата наградата за това ще бъде, че родителите ви ще видят пред себе вече не неразумно дете, което се обижда и мълчи, нааква се и се прави на „това не съм аз“. Сега това е зряла личност, готова да поеме отговорност за живота си. Моментът, когато родителите ви осъзнаят, че вие сте самостоятелна зряла личност, се нарича „родителска благословия“. От този момент вие ще започнете съвсем нов живот!

Докато родителите ви смятат, че сте малко дете, вие непрекъснато ще бъдете като на каишка и това вече е „родителско проклятие“. Какъв успех може да имате в социума, какъв щастлив личен живот може да имате, ако майка ви и баща ви и досега виждат пред себе си петгодишно дете в къси панталони, което върши лудории?!

На момичетата е много позната ситуацията, когато майка им звъни почти всеки час с едни и същи въпроси: „Как си“, „Какво правиш?“, Какво яде днес?“. Нима за един час, дори за един ден може да настъпи кардинална промяна в живота ви? Разбира се, не. Тогава на кого може да звънят толкова често – на дете или на зрял човек? Разбира се, че на дете. Така че време е да пораснете в очите на майка си и баща си!

Може ли да се опише по някакъв начин какъв ще бъде резултатът от разговора с родителите ви? Не може. Защото това е определено състояние, то трябва просто да се почувства. Но вие с нищо не можете да го сбъркате.

Най-добре е разговорът да започне с майката. Именно майката е първият учител в живота на човека. Ако не сте се разбрали с нея, всички останали усилия практически са безсмислени. На Изток, ако отидете при астролог, хиромант, духовен учител и той види на дланите ви, в наталната ви карта или с вътрешното си зрение, че не сте изпълнили дълга към майка си, веднага ще ви прати да решите този въпрос, няма да ви вземе за ученик, няма да ви прави хороскоп.

Сега искам да разкажа за често срещани грешки и важни нюанси в практиката на покаянието.

На тренингите задължително някой става и казва: „А аз не чувствам нищо към моите родители“ или дори „Аз ненавиждам родителите си“.

Тогава им предлагам проста техника. Ако действително не чувствате нищо добро или просто не чувствате нищо към родителите си, идете при тях и им кажете: „Родители, простете ми, моля ви, но аз изобщо не чувствам нищо към вас и не искам да общувам повече с вас!“ И след това прекратете всякакви контакти с тях.

Ако в отговор прозвучи: „Не, та това са родители!“, „Те са възрастни хора, някои трябва да се грижи за тях“ и т.н., това е първият знак, че все пак имате чувства към родителите си. Защото има чувство за дълг, а то, както беше казано по-горе, се ражда там, където има вина за неизказани чувства. Ако родителите са ви съвсем чужди хора, в сърцето ви няма да трепне нищо и вие веднага ще отидете и ще им кажете всичко. Понякога са необходими години в раздяла, за да може на човек със смъкната кожа да израсне нова, тогава той ще може да почувства какво наистина има у себе си към родителите си.

   „Аз няма за какво да благодаря на родителите си, те нищо не са ми дали (бяха алкохолици, дадоха ме в детски дом, отнасяха се лошо към мен и т.н.)“.

Първата благодарност към родителите е за подарения ни живот, това е най-ценният от всички възможни подаръци. Дори ако ми казват: „Майка ми не ме искала, искала да направи аборт“, аз ще възразя: „Но нали не е направила и ти е дала живот и даже според способностите си те е отгледала и възпитала“.

Напомням, че претенциите и натрупаният негатив могат да затворят възможността за изпитване на позитивни чувства. Нужно е просто да седнете с лист хартия и писалка и като използвате нашата таблица, да опишете какво имате към родителите си. Започнете поне с това.

„Сега с майка ми имаме такива добри отношения, ние сме най-добри приятелки“

Това е една от най-често срещаните и едновременно с това най-страшните грешки при момичетата. Отношенията „майка – дъщеря“ са израз на почитане и уважение от страна на дъщерята.

Отношенията с родителите са хармонични, когато и вие, и те живеете своя живот, всеки има някакви свои работи и вие не се бъркате в живота си едни на други. И общувате, само когато действително има какво да си кажете: да изразите своите чувства („Майко, татко, затъжих се за вас!“), когато се появят някакви значителни новини, когато ви помолят да помогнете и да се погрижите за нещо.

Ако с майка си и бащи се превръщате в най-добри приятели, това пак е „родителско проклятие“

„Помолих майка ми за прошка, но ние живеем заедно, всеки ден се случва нещо, което ме дразни, аз отново моля за прошка – майка ми вече ми се присмива“.

Това навярно е най-погрешния сценарий: живея с родителите си или с единия от тях върху обща жилищна площ, но искам да ме приемат за зрял и самостоятелен човек и да се съобразяват с моето мнение.

Ако живеете на една територия с родителите си, има два варианта на поведение: или вие безпрекословно приемате авторитета на родителите и се вслушвате в тях, или намирате възможност и се изнасяте.

Да се опитвате да поискате прошка от родителите си и да започнете самостоятелен живот, сблъсквайки се всеки ден лице в лице с тях е все едно да останете с непрерязана пъпна връв. Вие както и преди сте малко неразумно дете, което кой знае защо смее да се обижда, дразни се и – ето смешния човек – безспирно да иска прошка за всичко.

Покаянието, молбата за прошка се зачита само когато след тях следва някакво действие. Ако молите родителите си за прошка, значи сте готови да направите нещо, за да не се обиждате и дразните повече.

Като миним – преместете се на друго място. Винаги има възможност да наемете като начало малка квартира, винаги можете да намерите някаква работа.

Практиката показва, че вариантът, когато живееш с родителите си и при това си способен да ги почиташ и уважаваш, без да изпитваш раздразнение, е много малко вероятен. Онези, които са напуснали отдавна родителския дом навярано са забелязали: идваш на родителите си на гости и първите няколко дни едва ли не те облизват. Но след това ставаш „част от интериора“ и задължително става нещо, което провокира чувство на обида и раздразнение. И това е нормално – защото всеки зрял човек има свое разбиране как да живее правилно и тези „разбирания“ обикновено не съвпадат.

Сега говорим само за съвременното руско и западно общество. Безусловно, до сега съществуват традиционни култури, в които под един покрив могат да живеят няколко поколения. Но в техните гени е записано безусловно уважение и подчинение на по-големите, всички роли са ясно разпределени. В нашето общество всеки има такова силно „Аз“, че практически е невъзможно да го подчиниш на чуждото разбиране „как трябва“. Затова е необходимо териториално разделяне.

Но дори у представителите на традиционните култури, например у идващите от бившите съветски републики егото сега е такова, че те вече не могат да живеят заедно с родителите си.

На тренингите редовно питат, какво да се прави в такава ситуация: уж традициите предписват да се грижим за родителите си (например, по-малкия син отговаря за престарелите си родители), но съвместния живот води до постоянно раздразнение, до конфликти. Понякога се случва така, че родителите живеят в родината, където възможностите достойно да се спечелят пари са малко, какво да се прави в такъв случай? В такива случай аз напомням, че ние живеем в друго време, различно от времето, когато са се създавали тези традиции. Сега имаме на разположение скоростни средства за придвижване, за да посещаваме редовно родителите си, има служби за превод на пари и т.н. Може да се грижите за родителите си от разстояние, като понякога отивате при тях.

„Аз се изповядвам, затова на мен не ми е нужна практиката на покаяние пред родителите и другите близки“.

Нека да си представим, че сега аз ви удрям със стола по главата, след това отивам на църква и се изповядвам за това. След това се срещаме с вас: аз ви се усмихвам, а вие кой знае защо не ми се усмихвате. Защо? Аз се изповядах. В интернет се разхожда такова изказване: „Правим гадости на хората, а търсим прошка от Бога“.

Действително, изповедта е чудесна практика, която помага да се свали налягането в кипващия чайник. Ако горделивостта не ви позволява да застанете на колене пред близкия човек, то е необходимо поне да се изповядате, иначе целият негатив просто ще ви изяде отвътре.

Но ние говорим за това, да надвиете своето „Аз“ и да застанете на колене пред близкия човек, да разкриете своето сърце, отново да се научите да бъдете искрени, да бъдете самите себе си. Да поемете, най-накрая, отговорността върху себе си и да играете СВОЯТА роля – ролята на син или дъщеря.

           „Аз вече простих на всички“.

 По-рано на лекциите аз говорех за практиката на прощаването. Сега започнах да говоря за практиката на покаянието. Защото често хората не чуват това, че трябва да застанат пред някого на колене и да измолят прошка, а чуват, че трябва да простят за това, че са им направили нещо лошо, неприятно.

Не, не и още веднъж не! Никога не трябва да се подменят тези две понятия. Кой може да прости? Този, който отначало е осъдил. Кой може да осъди? Само този, който знае истинския смисъл на случващото се.

Неотдавна разговарях с един приятел и той ми каза: „Знаеш ли, като гледам от моите 43 години живот, мога с увереност да кажа, че абсолютно всяко събитие, което в даден момент е изглеждало ужасно или катастрофа, в крайна сметка се е обръщало в благо. Просто, когато то се е случвало, аз не съм можел да осъзная неговия смисъл“. И това са действително мъдри слова. Ние виждаме само много малка част от случващото се и се опитваме да съдим за това само от гледна точка на своето тясно разбиране.

История от практиката. Преди 12 години една девойка имала отношения с женен мъж. След това те се разделили, тя отишла да живее в друг град, след известно време мъжът се развел. И ето, 12 години след тези събития бившата жена на този мъж пише на девойката във Фейсбук. Отначало искала прошка за всички негативни чувства, които изпитавала към нея, когато съществувал този любовен триъгълник, а след това започнала да благодари! Оказало се, че тогава жената се засегнала толкова силно от тази история, че започнала да следи живота на бившата си съперница в социалните мрежи. Благодарение на това тя научила за аюрведа, за йога (нашата героиня се увличала по всичко това), след това и за моите лекции. В резултат на това тя променила целия си живот и благодарила именно за това, че получила цялата тази инфомация, че едва сега започнала да живее истински.

Тази жена – бившата жена – се приближи до мен на една от лекциите. Да бяхте видели очите й! Това беше истински жив, чувстващ човек! Аз съм напълно уверен, че при нея и занапред всичко ще бъде добре. Но главното – тази история е за това, че събитието, което в момента изглеждало негативно, в резултат се оказало позитивно.

Този пример показва, че дори най-неприятните събития в крайна сметка могат да се обърнат в благо за неговите участници. Ние действително виждаме и разбираме твърде малко неща, за да излагаме свое мнение и да раздаваме оценки на другите хора. Единствено Творецът знае истинският смисъл на всичко, което се случва.

За своето мнение също може и е необходимо да искаме прошка.

Моята помощничка Аня редовно си пати от участниците в тренингите. На нея често й се налага да бъде строга и дори твърда, за да запазва необходимата атмосфера и дисциплина по време на нашите занятия. След това слушателите започват да „практикуват“ върху нея и излизат например с такива послания: „Аня, прости, моля те, аз ти се обидих за това, че си така ядосана и раздразнителна“. Т.е. първо са осъдили Аня, след това й се обидили, а след това я молят за прошка – само че не за това, за което е трябвало. А трябва да се започва от самото начало – да искаш прошка за осъждането.

Ако човек смята, че има правото да съди и да оценява, то обикновено молбата за прошка се превръща в изброяване на претенции. Например: „Майко, прости ми, моля те, аз ти се обиждах за това, че не си ме обичала, че си ме обиждала, лъгала си ме“. Каква може да бъде реакцията на такова „покаяние“? Единствено рязко негативна.

Понякога молбата за прошка в действителност се явява манипулация – аз те моля за прошка, изреждайки всичко, което не ми харесва, с надеждата, че ти сега ще се държиш така, както искам аз. Няма да се уморя да повтарям, че същността на практиката покаяние не е в това, хората около вас да започнат да живеят по вашия сценарий, тя е необходима за да се очистите от негатива, който се трупа и „гние“ на всички нива на тялото и съзнанието ви, а също за да се научите да играете своите, а не чуждите роли, защото само Бог, Вселената ще ви чуят и ще започнат да изпълняват вашите желания.

По време на покаянието ние поемаме върху себе си отговорност за това, че се обиждаме, гневим се, дразним се, а също за това, че изпитваме радост, вдъхновение, благодарност.

 

„Баща ми има слабо сърце/не искам майка ми да изпитва негативни емоции“ и други подобни аргументи се озказват срещу това, да отидеш и застанеш на колене пред родителите си – това е просто замазване на положението.

На един тренинг участваше момиче, което имало свой бизнес, той се разпаднал и останал огромен кредит. И момичето едва-едва връзвало двата края, опитвайки се изплаща ежемесечните вноски. Но не казало за това на родителите си. На моя въпрос защо не разкаже всичко това на баща си (а подкрепата на роднините-мъже в паричните дела е невероятно важна, за това ще поговорим в друга глава), момичето отговори, че баща й неотдавна получил инфаркт, сега е пред заплаха от втори инфаркт. Но в крайна сметка то разказало всичко на баща си, на което той казал: „Аз чувствах, че става нещо с теб и много се тревожех за това. Но на всичките ми въпроси ти винаги отговаряше, че при теб всичко е наред“. Не се наложило да правят операция на бащата, а след този случай нещата при момичето започнали да се подреждат.

В подобни ситуации вместо просто да бъдем себе си, ние започваме да мислим за другия човек, фантазираме как може да реагира той, моделираме ситуацията. Всеки човек е в правото си сам да избира как да реагира, какво да чувства, какво да говори.

Една постоянна слушателка на моите лекции, 20 годишно момиче, неотдавна решила да поговори със сестра си. Помолила за прошка за всички обиди, които трупала с години, за ненавистта, за раздразнителността. Тя очаквала, че сестра й ще се ядоса, ще се обиди. Но сестра й се разплакала и казала, че е толкова щастлива, че сега отново има сестра.

Нашата горделивост и желанието ни да се покажем добри пред родителите и близките си не ни позволяват да се разкрием. Но само когато преодолеем тази горделивост ние започваме да пренаписваме своята съдба.

„Мен ме възпитаваше баба ми/ дядо ми/леля ми...“

Да, случва се така, други роднини и дори не роднини заменят родителите ни. Но ако те са изпълнявали ролята на ваши родители, то и вие, съответно, сте длъжни в отговор да изиграете ролята на син или дъщеря. Що се отнася до биологическите родители, то... Възможно е все пак да намерите в себе най-малко благодарност за това, че са ви подарили живот и макар че не са ви възпитавали, са ви дали на хора, които са изпълнили тяхната функция.

Тук веднага ще напиша за още една ситуация. Питат, какво да се прави, ако в семейството има приемно дете, трябва ли непременно да му се разказва за биологическите му родители, за да може то да изпълни своите дългове и т.н. Не, може да не се разказва. За това дете родители се смятат тези, които са поели отговорността за неговия живот, за неговото развитие и възпитание.

 

„Моите родители не са живи“.

Тогава покаянието работи чрез писма. По-добре е да се пише вечер, малко преди да лягане. На следващата сутрин писмото може да се запали – огънят ще стане пощальон. Или отначало да се напише всичко и после да се изгори. Алгоритъмът е същият: отначало искаме прошка за неизказаните по-рано негативни чувства, след това изразяваме позитивните чувства и завършваме с благодарност.

Препоръчвам да се напишат минимум 40 писма. Някъде по средата може да се появи лъжливото усещане, че всичко сте казали. Много важно е да не се спира до тук и да се продължи. Поне по няколко изречения, но всеки ден. Даже ако в продължение на няколко дни пишете едно и също – продължете. Вече има стотици отзиви от хора, които са преминали през това – появява се усещането, че всичко е изказано, но минава време и разбираш, че има още много за казване и се налага да се започне отначало.

Когато участниците в нашите срещи научат, че може да се пишат писма, радостно започват да пишат писма на живи хора. Да, това действително е страшно – да гледаш човека в очите и да му говориш за куп негативни неща, които носиш в себе си за него, при това понякога ги носиш дълги години. Но писането на писма е техника само за хора, които са си отишли от този свят. В краен случай може да се използва за хора, с които по никакъв начин не можете да се свържете – нито лично, нито по телефона, нито поне чрез социалните мрежи. Ако искате резултат, не бъдете щраус, които си крие главата в пясъка.

Важен момент – писането на писма не може да се замени с просто изговаряне в главата ви. Зная, че сега има много такива техники, когато в медитация или по-друг начин уж установявате връзка с човека и му казвате всичко... Необходимо е някакво реално действие – като минимум, да вземете лист хартия, писалка и да започнете да пишете.

Когато ми говорят за такова „покаяние“ в ума, аз привеждам пример. Ето, изпили сте един литър чай, минава известно време и трябва да го изведете от организма – ще можете ли да направите това мислено? Или с помощта на медитация? Едва ли, ако не сте йог от най-високо ниво. Нашите чувства също се натрупват в тялото, макар и в по-фин аспект, отколкото чая, и е необходимо да направим усилие, за да ги изведем от там.

И последното, което искам да кажа по темата за писмата е, че е по-добре да се пишат стоейки на колене. Това ще ви помогне да влезете в нужното състояние, в което ще се пробудят и обидите и благодарността.

 

„Дима, направих всичко както каза, но не сработи...“

В покаянието е много важно да започнете да говорите тогава, когато действително чувствате нещо. Безсмислено е да искате прошка за обида, ако в момента не изпитвате такава. Това ще бъде от ума, „защото Дима каза така“. Но, нали вие не правите това за Дима, а за себе си. Когато у човек се формира ясно намерение да иска прошка, сякаш цялата Вселена започва да му помага. Постоянно ми разказват как неочаквано се срещат, или звънят, или пишат хората, с които е необходимо да поговорите, но за които не сте чували нищо от много години. Това говори, че вие действително сте готови.

Когато направите покаяние според чувствата си, а не защото така трябва, тогава всичко ще заработи. Не се притеснявайте да си дадете време.

На един тренинг дойде мъж, който пътувал пет пъти до баща си в друг град (!), за да поговори с него. И всеки път пристигайки, така и не можел да си отвори устата, за да започне разговор. Едва на петия опит всичко се получило. Първият резултат бил, че бизнесът му рязко тръгнал нагоре (а защо именно такъв ефект се е получил, ще разберем малко по-късно).

 

„Как да разбера, че съм изпълнил дълга към родителите и близките си за своите негативни чувства?“

Когато изкажете всички си негативи чрез „прости“, ще можете да погледнете своите родители право в очите и искренно да кажете: „Мамичко, ти си ми толкова добричка, толкова съм ти благодарен“ или „Татко, аз те уважавам и едва сега разбрах, че си най-добрия баща в света. Не се срамувам, мога да ти кажа това очи в очи“. Ако не сте изразили всичките си чувства докрай, ще ви бъде трудно да гледате родителите си в очите, ще ви бъде трудно просто да отидете и да ги прегърнете.

Второто наименование на тази матрьошка „Мама +“ подчертава, че най-главният персонаж в нашия живот на това ниво е майката.

Ако не ви достига способност да чувствате и отговорност да разберете какво е майката – човекът, които девет месеца ви е носил в своето тяло под сърцето си, който ви е подарил живот, ако не можете да бъдете пред нея този, който сте в действителност – със всичките ви обиди, раздразнителност, осъждане, ако не можете да й кажете „благодаря“, просто няма да ви пуснат по-нататък.

Вие ще се връщате отново и отново в началната точка, за да се научите да комуникирате с най-главния учител в живота ви – вашата майка.

Един мой познат, достатъчно успешен бизнесмен, не можеше по никакъв начин да изгради лични отношения, да създаде семейство, въпреки че много искал това. С него нееднократно сме говорили за това, че ключът към изпълнението на неговото желание е искреността пред майка му, но той все не можеше да се реши на този откровен разговор с нея. Сега като че ли самият живот го принуди отново да се върне към майка си: въвлякъл се в съмнителна сделка, изгубил много пари, бил принуден да продаде имота си и да се върне да живее при майка си. Отново се оказал в отправната точка.

Едно момиче се оженило, родило бебе. Дъщеричката се родила със сериозно заболяване, след известно време умряла, после я напуснал мъжът й. Момичето се върнало при майка си. Оттогава тя отново и отново се опитва да си намери добре платена работа, да се отдели от майка си, да си уреди личния живот, но постоянно нещо не се урежда и тя се връща да живее при майка си.

Важна информация за тези, които са сключили брак – вие имате две майки и двама бащи. Да, тъщата/свекървата и тъстът/свекърът в тази система се смятат за втори родители. И това е добра новина! Ако не разбирате как да промените отношението към родителите си, ако нещо не се получава, вие имате „запасен вариант“ – родителите на съпруга. Учейки се да бъдете искрен човек с тях, постепенно ще разберете как да промените отношенията със собствените си родители.

Ако сте в развод и имате общи деца с бившия съпруг, тази връзка е завинаги. Вашето отношение към бившия и неговите/нейните родители ще играе важна роля в живота ви. Ако нямате деца, възможно е да почувствате, че все пак имате какво да кажете на бившия си съпруг и неговите родители, кажете го и това ще бъде достатъчно.

Към това ниво се отнасят всички роднини и близки хора, които са играли и досега играят важна роля във вашето възпитание и израстване. Това са бабите, дядовците, сестрите, братята, чичовците, лелите, братовчедите и братовчедките. Главният критерий е, доколко са близки отношенията ви с тези роднини и имало е ли е с тях ситуации, преизвиквали у вас силни чувства, които носите в себе си досега. Понякога се случва така, че човек започва да си спомня всички роднини, дори тези, за които просто знае, че съществува такъв роднина. Не е нужно.

Искам да кажа няколко думи за това, че много често бъркат ролята на сина или дъщерята с човек, който е длъжен да говори на своите родители само хубави неща. Не, смисълът не е в това да започнете да чувствате към своите родители само благодарност. Да почиташ родителите си, означава да не ги лъжеш, да не лицемериш пред тях, да поемеш пред тях отговорност за това, което действително чувстваш и мислиш. Ако това е благодарност – прекрасно, но ако е обида, раздразнение, дори ненавист – тях също трябва да ги изговаряте, искайки прошка, да използвате тези състояния за база, върху която да стъпите и да действате.

Нещо повече, негативните чувства просто са необходими. Представете си ябълка с плодове. Когато ябълката узрее напълно, дръжката се скъсва и ябълката пада. Но понякога се случва плодът да остане на дървото. След известно време изсъхва и ябълката, и дръжката и цялото клонче, на което тя е висяла. Ябълката, паднала на земята, или ще стане храна за животните или човека, или ще даде живот на ново дърво.

Така е и с хората. Ако изразяваме негативните си чувства към родителите и, опирайки се на тях извършваме действие – напускаме гнездото, започваме да градим собствен живот, тогава всичко при нас се нарежда. Но човек, който не може да се реши да изрази към родителите си всичко, което му е на душата, прилича на ябълката, останала да виси на клончето. Всички желания на такъв човек – да създаде семейство, да изгради кариера и да се реализира и т.н. или изобщо няма да се изпълнят, или ще се изпълнят временно.

Това ниво е основното, ако го завършите благополучно, т.е. върнете натрупаните дългове, и след това започнете да играете своята роля (ролята син/дъщеря, брат/сестра и т.н.), това ще ви отвори пътя към всички блага, към щастието. „Да играете своята роля“ – подчертавам тези думи, защото практиката на покаянието само ви помага да изпълните дълговете, които дълго време сте трупали, но от този момент вашата задача е винаги да бъдете себе си с родителите си и всички близки, да не слагате повече маска, було.

Когато ми казват: „Отработих всичко с майка ми“, аз отоговарям, че това е невъзможно. Ако сте поискали от майка си прошка за негативните си чувства и сте казали „благодаря“, нима от този момент преставате да бъдете син или дъщеря? Не! Това е пожизнена роля. Дори когато майките, бащите, бабите, лелите няма да са живи, вашите чувства не изчезват. Вие периодично ще си ги спомняте, може да нахлуе благодарност или силно да се затъжите за тях, тогава също можете да вземете писалка и хартия и да им пишете.

Превод Т. Темелков

 

Friday the 6th. Spiralata.net 2002-2019