Духовни учители, пророци, магове, феномени

Слава Севрюкова

Печат

Слава Севрюкова

 

Слава Севрюкова е родена в гр. Нова Загора през 1903 г. Къщичката в която е живяло шестчленното семейство се намирала в края на града, по пътя за Стара Загора, срещу казармите. Самата Слава оценява семейството си като „средна ръка”. В рода на Слава по майчина линия има и други лечителки и ясновидки. Това са баба й, знахарка и билкарка, както и майката на Слава – Мария която също е лечителка и ясновидка. 

Дарбата многократно увеличена се предава на Слава и на един от тримата й братя. Още като дете на 8-9 години, Слава осъзнава че е надарена с ясновидски способности. 

Слава е българка, руската фамилия Севрюкова взима от съпруга си Степан Севрюков, украинец, белогвардейски емигрант. Двамата се запознават в Нова Загора. Белогвардеецът Степан се озовава там, тежко ранен в крака. Той дълго се лекува във военната болница, разположена в казармите, които са в близост до дома на Слава.

Шестнадесетгодишната девойка, почти дете се грижи безвъзмездно за болните и ранени войници в болницата. Наследствената лечителска дарба и милосърдното й сърце я карат да помага на нуждаещите се от лечение мъже.

Впечатлен от грижите и добротата на девойката, украинецът Степан след като оздравява иска Слава за жена. Девойката е останала без баща. Вдовицата сама с четири деца, едвам изхранва челядта си. Тя се съгласява да даде Слава на по-възрастния с 20 години украинец. 

Тъй като Слава е едва 16 годишна, женихът Степан дава пари на свещеника и го уговаря да подправи брачното свидетелство, като добави няколко години повече на булката. Свещеникът се престарава и добавя 20 години към възрастта на Слава. Така от 16 годишна девойка, Слава „по чудо”, за един ден се превръща в 36 годишна жена. На толкова години е и нейният съпруг Степан. Такова е времето, в което протича младостта на Слава, грубо, жестоко, „мъжко” време.

Семейният живот на Слава е тежък, изпълнен с лишения, несгоди и бедност. След сватбата младоженците се преселват в градчето Шипка. Там се е разположила голяма белогвардейска общност. Прокудени от избухналата гражданска война в Русия и от Болшевишкия режим, част от руската емиграция – аристократи, офицери и помешчици намира убежище в България. Тук в царска България, все още не е забравен подвигът на руските солдати пролели кръвта си в Руско – Турската война през 1877 – 1878 г. (Дядото на Слава е бил опълченец в отряда на руския генерал Скобелев.)

Бившият ординарец Степан, намира работа като готвач на емигрантите. Будната, любознателна Слава бързо изучава руския език. Девойката, вече израснала в жена, усвоява обноските и поведението на руските аристократи. Нейната ясновидска дарба се проявява, тя дава надежда и утеха на прокудените от родината си белогвардейци. Слава чете от книгата на живота и предсказва бъдещето на мнозина от тях. Те щедро й се отблагодаряват с пари и внимание. Името на Слава бързо се прочува сред емигрантите. Това обаче не радва свадливия й съпруг. Той ревнува и се страхува белязаната с Божия пръст Слава да не го изостави.

Семейството се премества в София. Установява се на квартира в Княжево. Слава постъпва на работа в тъкачна фабрика. Зареждат се тежки години на непосилен труд, оскъдица и несгоди.

Слава заболява от воден плеврит. Няколкократно е оперирана. Две години се лекува в болница. Няколко пъти е на прага на отвъдното. След края на лечението, тя вече е нетрудоспособна и губи възможността да бъде майка. Като „награда”, след болестта свръхсетивните и възможности многократно се засилват.

През това време здравенякът Степан работи като строител и готвач. Той успява да спретне къщичка в района на днешния квартал Овча купел, ул. Георги Ковачев №1.

Къщичката е копие на бащината къща на Слава – антре, кухня и стая.

В новия си дом стопанката поддържа идеален ред и чистота. Въпреки немотията успява да създаде уют и топлота. Необикновената й дарба бързо се прочува сред съседите в квартала. При нея започват да идват хора от София за помощ и съвет. Това отново гневи буйният и неизтрезняващ украинец. Той многократно демонстративно прогонва посетителите от дома, опитва се да забрани на Слава да се занимава с „магьосничество”

Конфликтът между двамата се задълбочава с годините. Въпреки това Слава търпи и се стреми да му угажда. Ревнивият, свадлив Степан не успява да прекъсне контактите и заниманията на Слава в областта на необяснимите паранормални явления.

Слава се запознава с вече известния по това време Петър Дънов – Учителят на Бялото братство. Тя поддържа лични контакти с него, двамата често се срещат. Слава Севрюкова разказва за следния случай: при поредната си среща двамата се уговарят Учителят да я посети със силата на мисълта (с астралното си тяло). Слава трябва да усети това посещение, да запише деня и часа, без да знае предварително датата и времето, те не са уговорени.

Слава усеща безпогрешно присъствието на духа на Учителя. Обръща се с въпрос към него. „Ти ли си брат Петре?” „Аз съм, запиши си деня и часа.” 

Слава грабва молив и записва. На следващата среща Учителят я пита: „Усети ли присъствието ми сестра Слава? В х_х_х ден и х_х час отправих духа си към теб, след силна молитва..” Слава мълчаливо му подава запечатан плик с лист, на който са записани часа и датата на посещението. Времето напълно съвпада.

Последователи и ученици на П.Дънов също посещават Слава. Сред тях са Боян Боев и Любомир Лулчев, съветник на цар Борис III.

Времето минава, годините летят.

Идва 9.IХ 1944 г. От конституционна монархия, България става Народна Република.

Настава време на груб материализъм и войнстващ атеизъм. Църквата е отслабена и отделена от държавата. За хората на духа и свободата на мисълта идват тежки времена. Всеки, който не приема „единствената правилна и вярна материалистична философия” си навлича гнева на новите властници. За феномена Слава отново настава тежко време. Тя е принудена да крие свръхсетивните си способности както от неизтрезняващия си съпруг, така и от „народната власт”, която яростно преследва всеки инакомислещ.

В тези тежки години Слава губи за известно време дарбата си. Според нея това е наказание за нарушаване на строгите Космични закони. Тя е предала информация, която не е трябвало да изнесе на определени хора. Този „грях” е „изкупен” с „духовно ослепяване”. Слава вече не е в състояние да вижда бъдещето и да чете от книгата на живота.

„Сякаш завеса се спусна пред духовното ми зрение – третото око.” - споделя тя.

След изтърпяване на „наказанието”, дарбата й отново се връща.

Въпреки че преследва и заклеймява „вещици” и „магьосници” Народната власт не се свени да се допитва до ясновидката, когато се касае за лична изгода. При Слава идват тайно държавни и партийни величия. 

Идва министърът на отбраната арм. ген. Ив. Михайловски. Посещава я Соня Бакиш – съпругата на мин. председателя Ст. Тодоров. Постепенно ледовете на забраните се стопяват, настават по „отворени” времена за ясновидката Слава. При нея идват редица известни руски учени: академиците С. П. Кордюмов, Вл. Авински, Вал. Фоменко.

Идват научни работници от съветски секретни обекти, от „Космическото градче” край Москва. Те не се представят с имена и титли.

Родните учени също ползват услугите на Слава. Проф. Г. Лозанов – директор на Института по сугестология се интересува има ли бъдеще неговата оригинална система за изучаване на чужди езици в сънно състояние. „Това няма да го бъде. Знанието е временно. Не отсяда в мозъка там, където трябва.” Такова е заключението на ясновидката. Посещава я проф. М. Маринов, от Българското Астронавско Дружество. Доц. В. Точева – директор на Централната Лаборатория по Биоенергетика от гр. Пловдив се съветва със Слава. Народният лечител Петър Димков поддържа лични контакти със Слава, Кубрат Томов изследовател на сензитиви и феномени също.

Повратна точка в живота на Слава Севрюкова е м. февруари 1962 г. Тогава тя се запознава с доц. Иво Лозенски. През 1963 г. двамата започват съвместни психотронни изследвания (изследвания със силата на мисълта) в различни области на науката. Връзката с доц. Лозенски продължава до кончината й, т.е. почти 30 години.

Психотронните изследвания на двамата са публикувани в множество статии и в монографията „Психотронични изследвания на микросвета”.

Странният изследователски екип от възрастната Слава с незавършено основно образование и аскетичния доцент е канен на много международни изяви по психотроника.

Докладите им се слушат с възхищение и недоумение. Жената „психотронен микроскоп” прави много сензационни открития, които  и до сега озадачават физиците. На практика психотронният екип Севрюкова – Лозенски предлага нов модел за строежа на атома. За сега техният модел не е потвърден нито е опроверган от академичната наука.

За съжаление Слава Севрюкова придобива широка известност едва в последните години от живота си, след 1989 г. Тогава се заговори по медиите за нея и се направи документален филм.

Последните години на Слава протичат в апартамента и в ж.к. Овча купел 2, гр. София.

Слава Севрюкова напуска земния свят на 10.04.1991 г.

 

ИСТИНАТА ЗА ГИБЕЛТА НА ЛЕВСКИ

 

Феноменалната способност на Севрюкова е да вижда обекти, независимо от времето и разстоянието, със силата на мисълта. За уникалните й качества вече са чували мнозина, но за разлика от леля Ванга, нейните свръхсетивни възможности не се отключват от болест, катастрофа или след състояние на кома, а обратно: тя е нормално зряща.

Разбира се, приживе Слава няма националната слава на Ванга, но те са имали една много интересна среща, след която са продължили да общуват по своему.  През годините на социализма Севрюкова приема в къщичката си в Овча купел тогавашния министър на отбраната армейски генерал И. Михайлов, Соня Бакиш – съпругата на министър-председателя Ст. Тодоров, руските академици С. П. Кордюмов, Вл. Авински, Вал. Фоменко. Народният лечител Петър Димков също поддържа лични контакти със Слава.

Приживе нейният авторитет е оценен най-вече в чужбина. Няколко реномирани университета признават съвместните й разработки с българския физик доц. Иво Лозенски. Това е оценено от доцента и той старателно документира всички нейни психотронни изследвания.

Наред с прогнозите за България и за света като цяло в тях са описани въпросите, свързани с националната ни история, които са измъчвали хората от най-най-близкия й кръг. Два от тях са особено неудобни: кой е предал Левски и къде се намира гробът му?

За предателя на Апостола историците и Слава са единодушни – не е поп Кръстьо. 

При психотронен контакт с духа на Апостола неговият отговор е: „Мене не издаде попа, а оня, който мереше браздата”. ”Неволният Юда” се оказва окаян бедняк, който по време на инцидентната ”среща” е обхождал нивята на по-заможните земевладелци. Набелязвал е кои от тях да измоли за работа напролет.

Развръзката на героя е коварна и жестока. Поел след ареста и разкритията на Димитър Общи през мразовитата зима на 1872-73 година да прибере комитетските книжа от Ловеч, извън града среща някакъв непознат. От съображения за сигурност конспиративно променя посока.

За зла участ, пътят му се кръстосва със случаен безпризорен скитник. Бедняк, с опърпана аба и потури, цял живот изкарвал мизерна корица хлебец по чужди ниви.

Едва разминал се със съмнителното лице, верният поданик на падишаха, останал без препитание през зимата, на часа дотърчава в конака да наковлади мистериозния пътник. Да получи грош бакшиш и благоразположи местните заптиета. Щом предателството се заплаща, значи е работа.

"Безкрайно честен, Левски е издаден за пари" - твърди в прозренията си психотроничката.

 

Къде е гробът на Апостола? Не е ли време да се развенчае и тая мистерия?

Слава Севрюкова съзира мястото на бесилото. "То е там, гдето по-късно е издигнат знаменитият негов паметник в столицата."

„Погребението е на около петдесетина метра от бесилото. В една естествена релефна вдлъбнатина. Изкопът в скованата от студ почва е плитък.

Земната повърхност там по онова време - отбелязва прорицателката - е била естествено хлътнала и много по-ниска от околния терен.

Вледененият труп на обесения е положен в намиращия се някога там естествен овраг, от ревностен християнин, измолил да го погребе за няколко жълтици от заптиетата. На плиткия, едва на около педя гроб в премръзналата земя той, боейки се от зоркия поглед на караулещите наблизо турски стражари, не полага кръст, камък или друг обозначителен предмет.”

След Освобождението при новия градоустройствен план на столицата, за да заравнят релефа и изправят улиците на София, наложило се на същото място да се струпа много, много пръст - повече от десетина метра. Така погребаният се оказал на значителна дълбочина."

Слава продължава: „Аз, доколкото виждам, скелетът никога няма да бъде открит и изваден на показ... Защо? А дали народът, ненаправил сериозен опит да освободи Апостола, заслужава да знае къде са костите му?... Виждам ги... Съхранени са части от черепа и областта на тазо-бедрието... Не, никога няма да бъдат изкопани и експонирани...

Навеки обаче ще остане делото му - висша благородна мисия на извисен дух, с която идва на Земята."

 

ГИБЕЛТА НА БОТЕВ

 

Старите, с многогодишен опит хайдушки водачи Панайот Хитов и Филип Тотьо, доказали се в не една битка, в последния момент отказват да оглавят трескаво подготвяната в Румъния чета. На тях им е ясно като бял ден – обречена е в зародиш. Врели и кипели в хайдушките дела, не е в стила им да рискуват нахалост. Няма да сложат глави в торбата в подкрепа на една изгубена кауза. Оплискано в кръв, сринато, опожарено – такова по онова време все повече се очертава Априлското въстание.

 За да не се провали вече сформираната въоръжена дружина, която по предварителен замисъл трябвало да бъде предвождана от Панайот Хитов, а поетът да е неин писар (задача, изцяло по силите му), огненият публицист поема тежката войводска мисия.

---

Първо – акостирали на Козлодуйския бряг, ентусиазираните Ботеви четници са грабнати от обаянието на напетия снажен войвода.

Нека си го представим. Той е в стихията си. Респектира с блестяща униформа и красива стройна осанка. Покорява с огнен поглед. Да се вслушаме в бликналите възторжени слова. Поетът се вълнува. Пламенната му реч за избавлението на роба и сладостта на свободата взривява. Вижда как България гори и стене в стихията на бунта. Поробените братя се сражават и трепетно търсят подкрепа. С радост, с усмивка, с оръжие гинат за Родината! Там жени берат цветя и плетат венци да закичат барутните пушки... Там...

... Лее се, лее вълшебното слово на екзалтирания войвода. Тръпчиво, завладяващо, като полета към независимостта. Възпламенява сърца. Окриля души. Поетът умее това повече от всеки друг. Четниците са очаровани. От оживелите пред тях героични картини. От обреклия се на саможертва магнетичен водач, повел ги към изгряващата Свобода. Просълзени са. И опиянени.

Войводата стремително предвожда дружината. Снажен, с грабваща окото хусарска униформа, с перо на самурения калпак. С кобур, сабя на кръста и високи черни лъскави чизми.

 Одеждите му са блестящи. Излъчват приповдигнатост и някаква странна тържественост.

Второ – едва дебаркирали на Козлодуйския бряг, върху четниците твърде бързо се стоварват нелеки прозаични проблеми. Точната дума е трагични. Не проблясва искрица въстание отвъд Дунава. Врачанската кааза е утихнала повече от всякога. Населението е не само мирно, но и жестоко наплашено от чудовищните зверства на поробителя. Дистанцирано, хладно. Някъде дори враждебно. Там, където ги има, мъжете и жените са се изпокрили и заключили по домовете. Повечето за по-голяма сигурност са далеко извън тях.

Трето – задават се не по-малко мъчителни, вече битови проблеми. Новите лъскави чизми на напетия войвода бързо се превръщат в бреме за него. Стягат, подбиват краката му.

Нима в напрегнатия продължителен поход той, предвождащият дружината, трябва да куца? Героично понася несгодата, но се налага членовете на четническия щаб, загрижени от началото за него, да го снабдят с кон, а по късно и с цървули, за да превъзмогнат стоварилите се неудобства.

Четвърто – когато на пътя на четата се изпречват група черкези-кавалеристи, експлозивният Ботев с извадена шашка, пришпорил коня, полита срещу тях. (Съпоставяйки го с Апостола, Слава Севрюкова констатира: За разлика от Левски, той е непрактичен. Като всеки роден поет, във висша степен е идеалист.) За втори път щабът на четата в лицето на опитния й военен ръководител Никола Войновски спешно се намесва. С тактически маньовър отблъсква нападателите. Запазва преждевременно да не погине войводата с барутен характер. А после благоразумно охлажда бликналия му ентусиазъм. Това са факти. Доказват – гениален поет, журналист и революционер, Ботев не е подготвен като военни знания и практика. Затова трудно се адаптира към нелекото изкуство на четническата стратегия.

Пламенен публицист, не притежава, като някои от участниците в четата, боен и хайдушки опит. (Сред тях с военна подготовка са братът на Левски – Петър Левски, участвал в легията на Раковски, Димитър Икономов с чин капрал от същата легия, Спас Соколов – учил в Белградското военно училище, Никола Войновски – служил в руската армия, Йордан Йорданов-Инджето – с три години стаж в румънската войска и участие в четата на Стефан Караджа, Димитър Дишлията – другарувал с Хаджи Димитър и обикалял България с четата на Панайот Хитов, Хаджи Костадин поп Хаджидимитров – учил в Одеското военно училище, Тодор Илиев – служил в румънската жандармерия, Теофан Раданов – командир на доброволческа чета в Босненско-Херцеговинското въстание, Никола Кючуков – участник в същото въстание, и други – б. а.)

Практическите умения в тази ситуация са много по-ценни от ентусиазма, колкото и заразителен да е той. Какво ли би коствало това на четата? Възниква сериозен проблем – има ли войводата качества успешно да я води?

Инициативният комитет, подготвил изпращането й в разтърсеното от бунта сърце на Отоманската империя, далновидно е предвидил изход. Нелеката стратегическа задача е възложена на военния й командир Никола Войновски. Като офицер на руска служба, той притежава добра подготовка. Друг безспорен факт.

Неведнъж Слава Севрюкова подчертава: Напетият войвода е с чувствителна, нежна, ранима духовна настройка на поет, но е лишен от пълководчески качества.

След мъчителен поход четниците са въвлечени в унищожителни обезкървяващи ги огнени схватки. Ожесточените сражения взимат все повече жертви. Дружината редее. Кръвопролитните битки при Милин камък, Вола, Камарата и Околчица сериозно я разтърсват и обезсилват.

Все по-често се долавя приглушеният, засилващ се тътен на назряващо недоволство. Понася се гневен ропот срещу невъстаналото население на Враца, изпокрилите се окръжни апостоли и бездействието на революционния комитет там. Опасно е искрата на брожение да не се раздуха и прехвърли срещу водачите на четата и най-вече срещу войводата.

Бързо топящата се дружина навлиза все и все по-навътре в Балкана, а вест за въстание няма и няма. Не пристига помощ ни от Враца, ни от околните села, както горещо се е очаквало.

На път е да се реализира най-жестокият кошмар. Противникът, зверовит бошибозук, настървен и все по-многоброен, подкрепен от редовна войска, затяга смазващ обръч. Жертвите растат.

Без спасителен изход за обречената чета, във върховните мигове на напрежение първоначалната възторжена екзалтация на войводата отстъпва. Задава се полюсно противоположна – на покруса и черно отчаяние. Истината – Ботев няма практическа подготовка да бъде водач на четата, но любовта му към Родината го тласка към саможертва.

В мигове на свръхчовешко напрежение – забелязва психотроничката – той не съумява да потисне обзелите го крайно мрачни чувства и настроения. Оживява поетът в него. В разрастващите се етапи на сътресение, достигащи логичната си кулминация, фината му изящна душа допуска груби тактически грешки.

Нека отново се върнем към развихрилите се драматични събития, но разкрити вече през психотронния взор на Слава Севрюкова.

Тя забелязва – ропотът в дружината срещу това, че няма и следа от въстание, и срещу онези, които са я повели (и подвели), става все по-явен. Расте, неуправляемо се усилва. Назрява остра реакция срещу водачите.

Ботев с изострените си рефлекси не може да не го забележи. Още по-невъзможно е да не откликне. Поетът в него в тези кризисни трагични мигове все по-често проговаря в скръбни тонове.

Ботев е отчаян. И вече не прави каквито и да са опити да потисне и прикрие чувствата си. Близките му съмишленици изтеглят изпадналия в униние войвода-поет встрани, до уединена скала. Сурово предупреждават: Замълчи, войводо!.Всичко се срина!... Избиха момчетата... Нахалост... Нахалост... – Ботев рухва.

Най-близкият по чин до него неочаквано изважда револвер. Заплашително го размахва.

В тоя решителен миг на крайно напрежение и безизходица – Слава вижда – не са издържали и неговите нерви.

Свръхафектиран, без опит във военното дело и психологията, войводата не съумява да се овладее:

Аз ли да мълча, аз?!... Избиха момчетата!... Подведоха ни... Враца мълчи... Защо?!...

Всеки може да изпадне в моментна слабост.

(Драмата се разиграва при едно от ожесточените сражения. В оглушителния, развихрил се на живот и смърт кървав бой, никой извън щаба не забелязва все по-заплашващата да се стовари трагедия над обречената дружина.)

---

... Сражението приключва. На групи, на групи бунтовниците се оттеглят. Тревожно напрежение витае, съпроводено с чувство за мрачна безизходица. Какво да се предприеме? Дали оцелелите четници да се насочат към отстоящата недалеко спасителна Сърбия? Или да продължат все и все по-навътре в непристъпните спасителни дебри на стария хайдушки Балкан?

Това обсъжда войводата със своя щаб зад прикритието на невисока канара. Без да се стигне до единно решение.

Ботев се изправя, за да види къде е поела дружината. В тоя фатален за него и четниците миг изтрещява пушка.

Пронизан в гърдите, войводата рухва.

Прорицателката забелязва – куршумът е изсвистял откъм гърба.

Кой е стрелял?

С психотроничните си умения Слава забавя и внимателно проследява ракурса в пространството на светкавично протеклите събития: Добре прецеленият куршум, отпратил извисената душа на поета в други светове, не е турски. На четник е – висок едър мъж...

---

Има ли покушение срещу войводата? Ако да, кои са доказателствата за това?

След неговия край остатъкът от дружината се разпада на части. Поведени са от отделни членове на щаба и редови четници с повече опит: Никола Войновски, Георги Апостолов, Димитър Икономов, Никола Кючуков...

Не издава ли липсващото единно ръководство все по-пролазващите дълбоки вътрешни сътресения и разногласия? А може би – разрастващо се тягостно вцепенение? Неодобрение на станалото? Малцината очевидци на покъртителната сцена едва ли са съзрели успокояващи знаци в зловещата, непредвещаваща нищо добро кървава развръзка.

В спомените на Никола Кючуков се откроява странен епизод, на който дълго време, кой знае защо, никой от по-късните изследователи на събитията не обръща внимание. Касае се за внезапно настъпило охладняване в отношението към Ботев на един от щаба на четата, отказващ да изпълнява заповедите му, по-късно повел част от нея. Събитието е непосредствено преди смъртта на войводата.

За какво говори това?

(На въпроса дали е обсъждана възможността за евентуално покушение над Ботев от негови четници Никола Обретенов споделя пред комисия, създадена през 1929 г.: Да, много се коментира това в затвора.

Мнението не е пристрастно. Сходни са становищата и на други участници в Ботевата чета по време на заточението им – виж в. ‛Независимост‛, бр. 2406-2414, 1-11. 06. 1929 г. – б. а.)

Дни след покъртителното събитие екзекуторът на войводата и повечето от заменилите го по силата на обстоятелствата на свой ред ще погинат в неравна битка.

Не е ли тук причината малцината доживели Освобождението очевидци на страшната трагедия да запазят и отнесат в гроба една зловеща кървава тайна? Казано е: за мъртвите – или добро, или нищо.

---

Столетие и половина по-късно за развихрилата се ужасна развръзка може само да се гадае.

След време го издигат в кумир – констатира от разстояние на годините Слава Севрюкова. – Това бе допуснато, защото от величав пример за саможертва се нуждае всяко племе.

Мистериозният куршум, изсвистял уж неизвестно отде и пронизал гърбом поета-войвода, най-вероятно е на...

Всъщност, има ли значение на кого?

По-важният въпрос е – трябва ли тази горчива информация да е достъпна за малцина?

Христо Нанев

 

 

РАЗГАДАНАТА ТАЙНА НА ЦАРИЧИНА

 

За Царичина все по-често се говори и пише като за легенда. А тя е удивителна реалност. Свръхестествени тайни ли крие това на пръв поглед невзрачно място?

1990 година. Група военни, обсадили дома на Слава Севрюкова, шумно я атакуват. Намесят ли се хората под пагон, разговорите стават делови. Загадъчни мисии. Понякога необяснимо тайнствени. Тъй е и сега. Приседнали в хола на пророчицата, обстрелват я с въпроси.

Царичина - кипро селце, сгушено в южните склонове на Стара планина недалеко от Костинброд. В околностите му са решили да извършат проучвателни разкопки. С каква цел? - Само те знаят.

Всъщност, знаят ли?

- Лельо Славе, почна се!... От утре - на обекта!...- Гласовете им тръпнат. - Паранормални явления се вихрят по онези места! Струят свръхенергии... Какво, според теб, ще открием? Съкровището на цар Самуил? Скелет на непознат сапиенс? Информация от Атлантида? Или?... Само ти би могла да усетиш какво ни чака... Кажи!

Умолително я поглеждат.

- Виждам я вашата Царичина – прорицателката прецизно описва релефа на местността, определена за сондаж.

Внезапно застива в съзерцание.

О, какво има там!...

Да, лельо Славе, Знаем... Достигнем ли дълбините, които очакваме, ще се промени представата за Човечеството. Навярно много по-древно от известното за него! Интересува ни ще се отворят ли "вратите към Космоса"?... - Обстрелът продължава.

В присъствието на Слава Севрюкова поведението на хората непредсказуемо се променя. Дали поради дарбата и естествеността й, скъсяваща дистанцията?

Ама и вие... Колко сте смели! - Благодушно се смее пророчицата. - Защо ще копаете?

Как защо? Генералният щаб... Милиони левове! Мощна техника, жива сила!... Ти кажи, лельо Славе, само кажи. Първо - какво ще бликне от земните недра? Второ - към правилния квадрант ли сме се насочили? Трето - ако не, кой е най-подходящ?

Въпросите валят.

- Вижте, не ми харесва таз работа! - Слава Севрюкова рязко сменя тон. - Опасно е! Казвате, "врата към Космоса". Да, един от "вселенските проходи" действително е там...

(Тайнствената свита зашумява.)

Но обектът е идеално защитен. Чуйте внимателно. Размислете. Не му е дошло времето. Казвам - огромен риск... Откажете се. Питате, какво ще откриете? - Жертва ще има, жертва-а-а-а!...

Лельо Славе, но как?! Какво говориш?... Милиони левове... Генералният щаб... Одобрен план... Ще копаем!... Бяхме вече при Ванга... Тя одобри...

Е, щом сте били при нея... Мен що ме питате?...

Авторитет си, о-о-о, лельо Славе! Как тъй защо? Нима можем без тебе?!

Казвам, не му е дошло времето - непоклатимо отсича. - А инак, виждам - ще ровнете тук, ще ровнете там. И какво? - Антики. Знам, друго търсите... Гробница на първото човешко същество, обитавало земята... Ноевия ковчег... Свещените скрижали... В мислите ви летящи чинии се меркат... - Отново се позасмива. - Права ли съм?

Мълчание.

Прорицателката заговорнически сниша ва глас:

- Чуйте добре, безценни послания се таят под Царичина, но са прекалено надълбоко. Идеално защитени. Рано, рано е, рано... Ще стигнете, виждам, донякъде и... ще се откажете. Защо?... Я вложете в нещо добро народната пара. - Рой тревожни видения са преминали през очите j. Гласът й е строг. - Бедни хорица... Старци изнемогват, бедстват сираци.

Но, лельо Славе!...

Казах, недейте! - Безкомпромисна е. – За къде бързате? Истината достигат онези, които умеят да чакат. Не убивайте времето, не ранявайте Вечността!

Железни аргументи.

Изведнъж се преобрази. Военните ли я раздразниха с твърдоглава решителност? Или вникващата отвъд видимото за кой ли път разчиташе Бъдещето за онези, които имат очи, а не виждат?

Нищо повече не успяха да изкопчат от нея.

Дали това не бе знак?

Същата година със сензитивите Цветана Рангелова и Игнат Игнатов участваме в нощния блок на Българското национално радио - програма "Хоризонт". От 00.00 до 03.00 часа след полунощ демонстрираме енергийна диагностика на непознати по телефона. По онова време това бе сензация.

Развълнувани тълпи очакват лична среща пред медийната сграда.

Нервите - опнати. Директното включване в ефир крие непредсказуеми изненади. И рискове.

В студиото ненадейно нахълтват двама журналисти. Млади, ентусиазирани, задъхани. С очи зачервени. Пламнали от вълнение, гласовете им тръпнат.

Водещият Румен Ивайлов, с професионален нюх в журналистическия рейд, мигновено надушва сензация. Прекъсва ни. Непринудена спонтанност в ефир.

Включва ги:

- Драги слушатели! Непредвидени нощни гости! Сред нас са... Бихте ли се представили?

(Правят го.)

Защо в среднощния час тъй внезапно?... И откъде?

От Царичина. Невероятни открития! В шок сме. Не можем да мълчим. Утре ще е късно...

Изненада?! Министерството на отбраната копае от месеци забуления в тайнственост обект. Убийствена секретност. И така, смело! Каква изненада?

С очите си видяхме. На бял свят излезе огромна каменна топка Диаметър - над метър. Идеално закръглена, гладка. Полирана до блясък! На двайсетина метра под културния земен слой.

От какъв произход?

- Никой не коментира... Възбрана. Смразяваща секретност.

Говорят задъхано. Прекъсват се взаимно.

Моля, обяснете на уважаемите слушатели как се стигна до откритието? - Водещият забавя темпо. - От коя епоха е находката? Касае се за археологически артефакт? За свръхестествени реликви? Или?... Говорете!

За епохата нищо не се знае. Задават се гигантски дълбочини. - Журналистите снишават глас. - Надвечер военните изкопаха... мраморен орел с разперени крила. Над два метра. Дивна красота!

Невероятно! Къде са находките?

Потулиха ги. Цензура. Все едно не са съществували. Утре ще е късно. Бързаме. Нарушихме "карантината"... Загадъчни предмети. Що за цивилизация. Питаме се - земни ли са реликвите? Или?...

*  *  *

Това не е краят на историята, започнала с възторг, завършила с мъглява недоизказаност. Нека дадем гласност на един от оцелелите участници в Царичинската експедиция. Известен от предната книга за Слава Севрюкова „Бъдете в този свят, но не от този свят"- доктор Димитър Сираков.

Петнадесет години след обгърнатите в информационен мрак събития той си спомня:

- Няма случайности на тая земя. На 21.11.1990 г. в НДК София се състоя Международна среща на сензитивите. Присъстваха академик Наумов, феноменалният Алан Чумак, Людмила Ким. Почетен гост бе доайенът на българската психотроника Слава Севрюкова. Наскоро завърнала се от Йерусалим, приятелски се шегувахме - станала бе хаджийка. По онова време надълго разговаряхме с пророчицата за предстоящите проучвания в Царичина.

И така, на 06.12.1990 година бе даден старт на операция "Слава". (Случайно съвпадение с името на пророчицата? - б. а.) Разкопките на обекта продължиха две години и половина. Тогава там се озова и инженер Стамен Стаменов от Асоциация "Феномени". Същия ден военните изкопаха каменния орел. Забележително творение. Лявото крило - прегънато, извито. Като две усукани една в друга спираловидни вериги. Уподобяваше сякаш човешка ДНК. Дясното завършваше с лъвска лапа. Без аналог в археологията. Безпрецедентна находка. Науката мълчи.

Какви дълбочини достигнаха подземните проходи, напомнящи миньорска шахта?

Царичина не бе златна мина, макар с години да я категоризираха като такава. Спираловиден отвесен тунел - над 160 метра дължина. Схема за работа по­лучавахме ден по ден от контактьорката Елисавета Логинова. Тя направляваше изкопа, осъществявайки връзка с Космоса.

Каква е другата находка? Изкопали сте, както се узна, огромно каменно кълбо.

То бе още по-интересно - загадъчно се усмихва докторът. - Закрито с масивна гранитна плоча. Как ли не се мъчиха инженерните части - с въжета, макари, скрипци, лостове... Не помръдва. Изведнъж - с едно докосване на ръката, елегантно с лекота се из въртя. Зейна проход.

Тайнствени защити. Енергийни ограничения.

Открехна се плочата. А под нея - тунел. Първо в него проникна специализирано отделение химически войски в защитни облекла. Задължителни мерки за сигурност. Дезактивираха пространството, да продължим обезопасени надолу.

Крачка не успяхме да сторим. Пред нас се възправи... Не, за това нямам право да говоря.

Докторът тръсва глава.

Годподин Сираков, над петнайсет години оттогава. И най-засекретените операции губят давност.

Разкопки с кодово название "Слава" под ръководството на генерал Минчев... Но не, нямам право... Ще споделя само това и край. Вие преценете дали да публикувате... Невероятни реликви. Балсамирани останки. Чудесно консервирани... Толкова. Нека се произнесе науката. И бъдещето.

Присъствали сте на срещите с леля Слава и Ванга. Сбъдна ли се предсказаното на докоснатите от Бога?

- Първият изкоп бе спираловиден - встрани и надолу. Пет пъти вертикално се събираше на едно място. Достигаше 44 метра дълбочина. Толкова... О, да... Само това. Знам, ще ви заинтригува - усмихва се докторът. - След знаменателно съновидение на направляващата разкопките Елисавета Логинова, наложи се спешна среща с Ванга. Пророчицата тогава строго ни смъмри:

„Как може?!... Боже-е, Боже!... Военни... Браво! Копаното се трупа над тунела... Оти, питам? Срутва не ли сакате?!... Да разчистите! Бърже! Пострадали сакате?!..."

Петричката пророчица системно ви насочваше?

Да, поверително предупреди: „Ке стигнете един капсул. Какво е съдържанието - консервирано. - Човек? Мумия?... - Ванга тайнствено вдигна рамене с гримаса на почуда. - Не знаете дали капсулът е под налягане. Що ке чините с оня маймун, бре? - Ни маж, ни жена... Отвори ли се херметичнио капак, онова същество може да се съживи от въздуха. Що ке чините, питам, кога оно се пробуди и проговори?..." - Прорицателката шумно се засмя.

Как завърши мистериозната епопея? Какво ли не изписа пресата за Царичина, превърнала се в ония времена в свръхестествена реликва. Даде се наистина предсказаната жертва. При неясни обстоятелства загина Марина Наплатанова, дъщеря на участващия в разкопките полковник професор Наплатанов. Не познати сили, тайнствени енергии ли се вмесиха? Нима предупрежденията на Слава и Ванга не бяха достатъчно категорични?

Неочаквана развръзка. Всеки четвъртък войничета изнасяха на гръб пръстта от тунела. Каква пръст - скала. Миньорски пистолет с мъка я пробиваше. Въпреки дълбочината, едва втората година бликна вода.

Спускайки се спираловидно, един ден стигнахме странно изографисана каменна колона. По онова вре ме поддържахме постоянна радиовръзка с Генералния щаб на армията. Релейните станции този ден прегря ха. Какво да правим? ...Пред нас- масивна зала. Там навярно ни чакаше въпросната капсула... (Докторът млъква.) Не, за това нямам право. Клетва съм дал.

Каква бе дълбочината на изкопите преди края на проучването?

66 метра надолу по вертикала, близо 180 - по спирала.

Загатнахте - колона с надпис. Лично сте я видели? Бихте ли я описали?

...Неразбираеми знаци. Надявахме се на информация за "първия безполов човек на Земята".

Когато споделих за колоната с леля Ванга, тя още по-шумно и звънко се разсмя: „Охо-о, що е време за напред... - Тръсна глава. - Ке биде разчетена. - И тихо допълни. - Она е история на човешкио род от първороднио син насам..."

(Незнайно защо, откак свят светува феноменалността предявява странни, трудно обясними предпочитания - компанията на необразованите. Дали защо то родната наука все още с неоправдано невежество пренебрегва и потиска шестото сетиво?

Ванга и Слава - поредно доказателство за това. - И двете с начално образование, но с недостижим само-роден потенциал. За заслугите си приживе получават признание в науката. Ванга - старши научен сътрудник (с ранг професор) към закрития "Институт по сугестология" в София. Слава - извън страната за доказани приноси в областта на ядрената физика - б. а.)

- Съществуват космически програми – въздиша докторът, - но има и непреодолими прегради. Енергийни стопери. Мъдрост трябва и много, много търпение. Всичко с времето... Сякаш още чувам гласа на леля Слава: „Недейте! Рано е още, рано-о-о!..."

Как гледаше тя на Царичинската епопея? Какво ви съветваше?

По онова време контактувахме повече с леля Ванга, отколкото с нея. Всеки е с мисия на тая Земя. Най-тежката на духовно зрящите. Слава предупреждаваше: "Не сме дорасли. Морално не сме готови за предстоящите открития." Ванга по своему го потвърждаваше.

Тъй и стана. По тъжна ирония на съдбата.

Генералният щаб реагира светкавично. Първо -забрани изнасяне на пръстта от войници. Второ -с нея се заеха сигурни проверени хора, офицерите. Накрая, объркано, неадекватно след изненадалите го събития, Висшето командване нареди да се за печати и изолира входа на тунела. Тонове бетон се изляха. Мястото е недосегаемо. Засега. Навярно и с години занапред.

- ...Защо бе всичко това? - Разсъждава със страст и романтика докторът, оцелял по щастливо стечение на обстоятелствата в рискованите проучвания на обект с кодово название "Слава". - Част от военните вече ги няма поради преклонната им възраст. От другите нищо няма да изкопните. Само това ще споделя, а вие разсъдете. Открай време ни изкушава материалният подход към света. Да пипнем искаме, с очи да видим. Дълбините на Царичина не са извор на мистични изживявания. Там е кодирано космично послание за еволюцията на разума. Доказва - не сме сами във Вселената. Не сме и "проходили" още сред звездите. Дали, мисля, някога ще се случи...

От часа на разкопките течеше кодирана информация: „След три дни ще отворите..." Ще отворим какво? Очаквахме наистина работата да приключи за три дни. Две години не ни стигнаха.

Това е космическа програма. Думата "ден" може да означава столетие или хилядолетие.

Пред нас се открои отвор с форма на арка. Зад нея - ясно оформени таван и стени. Узна се - съществува пряк вход - "врата към Вселената". Опрели в нея, крачка не успяхме да пристъпим. За капсулата бе прекомерно рано. Така твърдеше и леля Слава. Можеше да стане страшно. Странното същество да оживее и...

След двегодишно проучване входът на разкопките бе бетониран. Рано е още, рано...-Мълви като омагьосан докторът.

Внезапно, сякаш пробудил се от сън, тръсва глава:

- Думица повече не чакайте!

 

НЕЩО НЕПОЗНАТО ЗА ТЕОРИЯТА НА АЙНЩАЙН

 

По психотронен път Слава Севрюкова и доц. Лозенски преразглеждат и оспорват някои постановки на Айнщайн. Например, че скоростта на светлината е пределна. (Съвременни астрономи са открили обекти, движещи се по-бързо от нея - б. а.) Тандемът от суперсензитив и атомен физик се опира на конкретни наблюдения. И доказва - по-динамична от светлината е енергията на човешката мисъл. Да, тя е енергия. 

Веднъж доцентът помолил "асистентката" си да се пренесе по психотронен път на спътниците на Марс Фобос и Деймос, да ги "фотографира" и изследва. Чрез мисловната концентрация Слава за секунди се озовава там, прави конкретни описания на отстоящите на огромни разстояния от Земята сателити на "червената планета".

Впечатлен, ученият разсъждава: ако мисълта се движи със светлинна скорост, за достигане далечните обекти, разглеждане и връщане, необходимо е немалко време. Според Айнщайн, времето е свързано със скоростта. При по-ускорено движение, то тече по-бавно.

Приеме ли се продуктът на човешкия мозък за енергия, а той е такъв, ще се преодолеят въведените от физиката ограничения. Времето тогава не се връща назад, както би трябвало да е според "Теорията на относителността". Нещо в нея, следователно, куца...

Лозенски се заема с нелека задача. Експериментира със свръхспособностите на Севрюкова, насочва я към най-отдалечени кътчета на Вселената. Към галактики и мегагалактически купове на милиарди светлинни години. Изисква подробни описания. Получава перфектни картини за минимум време. Резултатите са потресаващи. Оказва се, че мисловният енергиен поток се движи хиляди пъти по-бързо от светлината.

"С Иво Лозенски влязохме в спор с Айнщайн" - усмихва се Слава. -  Изхождайки от постулатите си, той развива математически стройна теория. Това е чудесно. Ние работим по нов за световната научна практика метод. Извършваме психотронични визуални наблюдения на обектите. Затова сме абсолютно точни."

 Друго разминаване с Айнщайн е представата му за "безкрайния Космос". Някога най-велекият физик на всички времена иронично бе подхвърлил: "Две неща са безгранични - Вселената и човешката глупост. За първото обаче не съм сигурен..." Резултатите от психотроничните опити на двамата парадоксални български изследователи все пак доказват - Вселената е действително ограничена Отвъд нея съществува "мъртво пространство".  Ако Алберт Айнщайн се е пошегувал, родните ни опоненти не се шегуват. Нещо повече - възникват и други различия.

- Веднъж с Иво будувахме до 2 часа след полунощ върху устройството на водородното атомно ядро - разказва Слава. -  Работихме отговорно и  упорито, без да се отвличаме. По онова време, съсредоточена в заниманията, не съм и помисляла за контакти с духове. Правя го само при жизнена необходимост. Широк е кръгозорът им, но са от друг свят. Не трябва да се безпокоят. Връзките са по изключение. Само по мое желание. Наложи ли се, викам ги от Отвъдното. За да се проявят, предавам им енергия. Материализират се. Тогава  "разговаряме". Оная нощ обаче усетих - Сила от Отвъдното сама се стреми да проникне в земните измерения.

Ще запитате как? Ето така. Работихме с Иво до късно след полунощ. Внезапно почувствах - сетивата не ме лъжат - тревожен полъх. Озърнах се. Дух. За да поеме отдалеко, не бе трудно да се досетя - от съдбовно значение е. Инак не би се отправил към нашия свят. Връзката по тяхно желание е изключение. Силата прииждаше, кръжеше. Все и все по-настойчиво. Напираше. Настояваше. Молеше. Бях преуморена.

Почувствах отговорността на мига и реших да не отпращам напористия дух. Подадох му енергия. (Светкавично, с ловко движение извива десница от лакътя надолу. Лицето є е съсредоточено, замечтано-усмихнато, уверено.) Гледам - духовната същност полека-лека почна да се материализира. Какво видях? Първо - две вторачени черни пронизващи очи. Изгря над тях къдрава бяла коса. Очертаха се гъсти мустаци. С изскочилия изгърбен нос, помислих - арабин е или евреин.

 Нематериализирана изцяло, духовната същност припряно, но делово се представи: "Аз съм духът на Айнщайн..." Визитката му бе по немски стегната, акуратна. Не се лъжех - дух на известен евреин."Наблюдавам ви дълго отгоре. Трудите се върху онова, с което се занимавах, докато обитавах Земята..."

Думите звучаха тежко, авторитетно, но достигаха трудно. От гласа струеше умора и мъчителна разяждаща тъга. "Искам да ви предпазя от грешките, които допуснах, докато бях жив. Виждам ги ясно като на длан. И ми е тъжно, много тъжно..." Проявилият се в земните измерения тревожен дух се умълча. След кратка измъчена пауза, събрал сили, задъхано продължи:"С доцента сте близо до правия път, но трябва да навлезете още и още... Дълбоко в структурите на материята. Тогава може да проникнете до  корените на микрокосмоса(Точно така се изрази "корените на микрокосмоса".) Взрете ли се все и все по-навътре, ще достигнете първоосновата на материята. Докато бях на Земята, не съм и помислял за нея. В Отвъдното вече знам - има такава."

По онова време с Иво едва прохождахме в психотронните изследвания на микросвета. Години след тази случка разкрихме и описахме недосегаеми за най-съвършената техника елементарни микрочастици. Едва тогаз разбрахме какво е искал да предаде тревожният дух на великия Айнщайн.

"В Отвъдното всичко знам... Тежи ми, че подведох човечеството... Да можех да започна отначало "Теорията на относителността"... Някои постановки са верни, другите...Знам, след време колегите ще ги открият..." (Контактът се извършва през 70-те години на миналия век - б. а.)

 

Събрано по материали от Интернет

Monday the 16th. Spiralata.net 2002-2018