Духовни учители, пророци, магове, феномени

Джелаледдин Руми – танцът на Любовта

Печат

Джелаледдин Руми – танцът на Любовта

 

“Влюбените имат една напълно своя религия. Тяхната единствена религия тяхната единствена вяра, е Любовта.”

Руми

 

Животът на Руми

Цялото име на древноизточният поет Руми е Маулана Джелаледдин Мохаммад Маулави Балхи Руми, в Индия е известен като Маулана Рум, на турски наричан Мевлана – божествен учител, или Маулави. Руми е роден на 30 септември 1207 г. в Балх, Североизточен Иран, тогава намиращ се в пределите на Персийската империя. Баща му, Баха-е Валад, е уважаван религиозен водач, признат за султан на знанието в целия ислямски свят и има много последователи и ученици.

Потомък на дълга линия от теолози, учители, учени и ислямски юристи, в един момент той изпада в немилост спрямо бруталния местен владетел. Страхувайки се от напредващата монголска инвазия, бащата на Мевлана събира семейството и последователите си и напуска родината си. След поклонение в Мека и няколко години странствания във времена на войни и разрушения те пристигат в град Икониум (сега Коня на 170 км. южно от Анкара ), намиращ се тогава в провинция Рум.

Има едно широко разпространено предание, че по време на своите пътувания семейството на Руми се е срещало с големия персийски поет и мистик Фарид ал-Дин Аттар, който бил много впечатлен от младия Руми и го благословил.

Разказва се, че когато Аттар вижда как Бахедин Велед води Джелаледдин за ръка и възкликва: “Чудно нещо! Къде се е видяла такава картина – реката да води океана…” Фарид подарил на Руми копие от своята “Книга на Тайните”, разтърсваща мистична поема, цитати от която Руми често използва в своите произведения.

 

Коня– кипяща смесица на най-различни култури, религии и народности, е също и важен научен, литературен и образователен център. Скоро след пристигането им в града майката на Руми починала. Младият Джеллаледин израства в атмосфера на любов, стабилност и културни богатства. Още като малък Джелаледин прави впечатление на близките на баща си с адекватните си въпроси и забележки.

В същото време турският владетел на провинцията предлага на баща му, Баха-е Валад, да създаде своя собствена школа и така семейството се установява за постоянно в Коня. През 1228 г. баща му Баха ал-Дин започнал да преподава в една от множеството религиозни школи. След смъртта му през 1231 г. младият Руми заел неговото място.

Той избрал псевдонима Руми, защото сборът от цифровите еквиваленти на буквите, от които е съставена тази дума, се равнява на 256, а това съответства на корена НУР. И на персийски, и на арабски, този корен предава значението “светлина”.

Руми учи в Дамаск и минава обучение при шейх Саид Бедредин – приятел на баща му, но не смята себе си достоен да бъде учител. Въпреки това се прочува със знанията си в областта на исляма и с прозренията си относно Бог. Наричат го Джелаледдин Руми – Джелаледдин от римска Анадола, и славата му се носи навред, достига и до ушите на един неугледен дервиш с чудно излъчване, който е в търсене на приятел на неговото ниво на прозрение.

 

Любовта на Шамс и Руми

През един августовски ден на 1244 г. 36-годишният Руми, вече признат учен и религиозен водач, среща тайнствения дервиш Шамсуддин Табризи (в буквален превод – Слънце на вярата от Табриз) – тогава около шейсетгодишен, и тази среща разтърсва из основи живота му. Никой не знае откъде идва Шамс, видът му е дрипав и опърпан, а маниерите му са груби и резки.

Шамс взел от Руми книгите и учебниците и му рекъл: “Време е да живееш това, за което само четеш.” и ги захвърлил във водата. Казват, че така се запознали. Дервиш или скитащ мистик – Шамс е напреднал суфи, поел по духовния път на Любовта. Високо развити духовно, всеки от тях разпознава в другия довереника, когото е търсил.

Двамата прекарват часове откъснати от другите, уединени в медитация и разговори. Шамс поощрява Руми да се откаже от преподаването, от любимите книги, ученици и последователи. Вместо това той го отвежда на пътя на Любовта към Бога – чрез проникновени видения, музика, танци, и не на последно място – чрез поезия. Ставащото кара хората да изпадат в недоумение, а ревност и неодобрение избуяват между последователите на Руми.

Те виждат в Шамс просто един мърляв старец, незаслужаващ компанията на техния учител, и виновника за появилата се дистанция между него и тях. В продължение на много месеци никой не бил в състояние да отдели Руми от неговия възлюбен Учител и той до такава степен забравил семейството си и своите ученици, че накрая те принудили Шамс да напусне града.

Научавайки това, Руми се оттегля в дълбоко уединение и отказва да се вижда с когото и да било. Болката от раздялата с неговия многообичан приятел го провокира да започне да изразява копнежите и страданието си в рими за пръв път досега. Последователите на Руми вдигат ръце и признават, че е по-добре Шамс да се върне обратно, отколкото никога повече да не видят учителя си. След месеци търсене Руми получава писмо от Шамс, намиращ се тогава в Дамаск. Руми изпраща най-големия си син –Султан Валад – и група последователи да убедят Шамс да се завърне в Коня.

В момента, в който зърва лицето на Шамс отново, Руми си връща предишното присъствие на духа. Те подновяват отношенията си и се потапят в музика и сема, вид танц със завъртане. За известно време Шамс и Руми са недосегаеми за ревнивите очи на последователите. Руми дори успява да убеди Шамс да се ожени за едно младо момиче на име Кимиа, което е член на домакинството му. Шамс наистина е влюбен в Кимиа, но не е писано на тази женитба да се случи. Само година по-късно Кимиа умира поради тежко заболяване. Сразен от скръб, все така неприемащ поведението на хората около Руми, през 1246 г. Шамс изчезва отново – този път завинаги.

Съществуват различни версии за това какво се е случило със Шамс. Някои казват, че следовниците на Руми, поддържани от по-младия му син Аллаедин, убиват Шамс и хвърлят тялото му в изоставен кладенец. Други казват, че Шамс осъзнал, че е дошло времето да си тръгне отново, и че оставането му не би било от значение за вече напредналия в духовното си израстване Руми. Факт е, обаче, че Шамс се появява в живота на Руми в точния момент и превръща един образован и интелигентен религиозен водач в просветлено същество. Той сияе в живота на Руми като слънце и изчезва от него точно така внезапно, както и се появява.

 

Наследството на Руми

Под въздействие на болката от копнежа по Бог, Руми се обърнал към поезията, съставяйки своите произведения:

“Рубайат”– 1659 четиристишия – по тях се пеят песни на суфи събирания и сема церемонии. Някои са писани, докато Шамс все още е бил до поета, други – след раздялата им.

“Диван-и Шамс-и Табриз”– сборник с мистични оди, написани в знак на обич към Шамс. 40000 стиха плод на страданието от раздялата, създаването на Големия диван продължава 30 години от раздялата с Шамс до последните дни на Руми.

“Мас-нави”, неговата главна творба, адресирана до последователя му и бъдещ приемник Хусам ал-Дин Челеби, съдържа 27500 двустишия (римувани куплети от два стиха) и се състои от шест книги с истории, диалози и беседи, написани в лиричен и забавен стил, изпълнен с богата образност.

Казва се, че той често съставял стихове дори в банята или докато се разхождал навън и Хусам ал-Дин ги записвал. Освен поетичните му творби, други произведения на Руми са: “Мактубат” (”Кратки посвещения на Бог”), “Маджалис-и Сабах” (”Утринни съвещания”),“Фихи ма Фихи” (буквално, “това, което е в това”- сборник беседи и разговори).

Лириката, изливаща се от дълбините на сърцето на Руми, е за прослава на Шамс, на Висшата Истина и Любовта. Агонията на раздялата с любимия приятел е сразяваща. Руми осъзнава, че Приятелят, за когото той така копнее, е неговата собствена вътрешна същност, и че Шамс просто я е отразявал кристално ясно. Той се превръща в слънцето, което дава топлина и трансформира сърцата, привлича хора от всички социални прослойки, класи и религии.

Руми починал скоро след завършването на “Маснави”. Погребението му през 1273 г. привлича хиляди поклонници – мюсюлмани, християни, евреи, гърци, араби, персийци и турци. Той оставил за свой приемник Хусам ал-Дин Челеби.

По-късно най-големият син на Руми, Султан Уалад, заел “духовния трон” на своя баща и основал ордена “Мевлеви” – организирана религиозна институция, в която се въвежда ритуалният танц на “въртящите се дервиши”.

 

Братството на дервишите мевлевии

Сема(или сама) представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите.

Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото. Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация.

Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. По време на него дервишите се въртят около собствената си ос. Три фази описват сема най-добре – опознаването на Бога, съзирането на Бога и единението с Бога. В първата фаза дервишът се завърта три пъти. Във втората фаза сваля горните си дрехи – освобождавайки душата от земните грижи. В третата фаза бавно започва да се върти. Дясната ръка е вдигната нагоре, чрез нея приема волята на Бог. Лявата ръка сочи надолу, с нея раздава приетото от Бог на хората.

Орденът „братството на въртящите се дервиши мевлевии” е един от най-емблематичните за суфите. Мевлевиите дълги векове наред са били на почит между султаните и са притежавали особената привилегия да връчват сабята на султана, когато той се възкачвал на трона. Въпреки това те били близки и с най-обикновените хора. Обкръжението им е съставено от занаятчии, селяни, аргати. Както вече споменахме, мевлевиите не правят разлика между религиите или сектите, осъждат всичко крайно и по този начин влияят на народа. Групи от дервиши пътуват заедно, посещават най-бедните махали, подпомагат населението, танцуват с него сема и благодарение на това бедните забравят теглото си. Дори и жените по някога участват в сема, което е било крайно немислимо за догматичната религия.

Като цяло философията, музиката, танците и поезията на мевлевиите имат огромно влияние в обширната Османска империя – от Азербейджан до Виена. Те разпространяват учението си посредством своите пътувания по всички краища на империята. В продължение на векове се строят техни духовни центрове дори и в най-отдалечените кътчета на империята, а тяхната философия се чете и анализира в многобройни преводи и коментари, без да е необходимо да се знае персийският език, на който е написана.

Следването на пътя според философията на суфите включва определени практики, целящи съединяването на ученика с Бога. В техните духовни центрове се съблюдават строги правила и се изпълняват практиките и упражненията, дадени от учителя. Уединението в исляма трае 40 дни, докато при мевлевиите то продължава 1001 дена. Друг важен момент е молитвата. Тя има дълбок смисъл и според мевлевиите преминава през трите етапа на знанието:ilm-al yakin (получено знание, от другите или от учение), ayn-al yaqin (да знаеш, наблюдавайки себе си) и haqq-al yakin (знание, натрупано чрез различни преживявания, гносис).

По време на семата молитва има четири движения, всяко едно с определен ритъм. В началото, по времето и в края на молитвата, дервишът свидетелства за божественото съществуване, единство, величие и сила. Молитвата при суфите има за цел пълното смирение, единство, и разтварянето на Аза във Възлюбения. Това е състоянието, известно като нирвана в будизма и fanna fillah в исляма. Молитвата на суфите не е път на оттегляне от света, а път на търсене на Божественото, съчетан с динамичната активност в материалния свят.

Суфизмът е мистико-пантеистично учение, възникнало през 9-ти век като своеобразен протест против ортодоксалния Ислям и тогавашната феодална действителност. Персийският суфизъм обожествява природата и нейните явления, стреми се да постигне божествената същност и да се слее с Бога по пътя на вътрешното самоусъвършенстване. Той отрича богатството и властта, иска равенство между хората, отрича социалното деление, тъй като според него всеки човек е носител на частица от божествената субстанция.

Класическите суфистки учители дефинират суфизма като „учение, чиято цел е поправянето на сърцето и отвръщането му от всичко друго, освен от Бог“ или като „учение, чрез което човек може да научи как да пътува в Божественото присъствие, да пречисти вътрешната си същност от нечистотата и да я разкраси с различни похвални черти“. Традиционни суфистки практики са повтарянето на имената на Бога и аскетизма. В софистката литература е била изработена особена символика, що се отнася до плътската любов. Например “влюбен” при тях означава човек, който се стреми да се уедини с възлюбената, тоест с Бог.

 

Идеите и философията на Руми

Руми пише, че истинската любов е мълчалива и е невъзможно да се изрази с думи. Въпреки че поезията му е била призвана да въздейства на хората по магичен начин, Руми никога не я смесвал с онази същност, на която словесното изкуство било само бледо отражение.

Същевременно мистикът я смятал за средство, с помощта на което можел да изрази реалните си чувства и да ги предаде на хората, за да се докоснат до висшия свят. Той казва, че идват при него и ги обича. Именно за тях, а не за себе си, изрича стихове. Поезията е единственото угощение, което издигнатият дух може да предложи на своите гости – обикновените хора, приковани към материалния свят.

Ролята на Учителя се състои именно в това, да подбуди ученика („търсача”) той да се завърне при самия себе си, в лоното на собствения си дух.

Размислите на Джалалуддин Руми са съвкупност от идеи, които целят да помогнат на Ученика (Търсача) да осъзнае временната си откъснатост от същинската реалност, въпреки че и обикновеният делничен живот може да му изглежда действителен. Всичко, което виждаме, чувстваме и преживяваме във всекидневието, е само малка част от велика цялост. Някои нейни измерения можем да постигнем единствено като положим усилия.

За да обясни тази истина, Джалалуддин Руми използва няколко аналогии, една от които е свързана с дейността. Той казва, че съществува всестранна и едностранна (еднопланова) дейност.

В обикновения сетивен свят ние сме свикнали да забелязваме само едностранната дейност. Например, ако няколко човека правят шатра, едни от тях шият, други произвеждат въжета, трети ги сплитат.

Всички те заедно извършват всестранна дейност, въпреки че всеки от тях е зает с индивидуалната си (еднопланова) работа. Ако се има предвид производството на крайния продукт – шатрата, от значение в случая е всестранната дейност на цялата група.

В определени случаи, продължава Руми, животът трябва да се разглежда едновременно и като цялост, и като отделна част. Постигането на хармония с целостта, т.е. с всестранното функциониране на живота, е изключително важно по пътя към озарението.

Отношението към обикновения живот се подлага на преосмисляне. Вътрешната човешка жажда се тълкува като естествен инструмент, присъщ на ума и предназначен да служи за постигане на истината.

Руми учи, че в действителност хората не могат да се справят със своите желания. Вътрешната им жажда избликва в стотици желания, които те смятат за свои потребности. Както показва опитът, тези желания не почиват на реална основа, защото дори да се осъществят, жаждата отново остава.

С помощта на духовните упражнения и усилия ученикът развива в себе си способността да вижда предметите и явленията по нов начин. Неговото поведение в познатите ситуации става различно. Той постига по-дълбокия смисъл на подобни съвети: „Пазете бисера, а не раковината.

Не във всяка раковина може да се открие бисер. Планината е много по-голяма от рубина”. Мъдростта е причина онова, което изглежда почти банално за обикновения човек, изведнъж да се изпълни със смисъл за суфия. В скритите дълбини на конкретния предмет той открива връзка с обекта на своите търсения и на своята любов. Онова, което може да изглежда като камък, казва Джалалуддин Руми, развивайки тази тема, за посветения е бисер.

Сега Търсачът разбира колко трудно е усвояването на духовния опит. Ако той устои на изпитанията и постигне необходимата степен на концентрация, ще се извиси до равнище, при което понякога ще го навестява вдъхновение.

 

Ако стигне до екстатично състояние, ще открие, че радостното, изпълнено със смисъл усещане за съвършенство идва не за дълго и че той не може да го контролира. Тайната има защитна броня:

„Размишлявай за духовното колкото искаш – то ще те отмине, ако нищо не струваш.

Пиши за него, гордей се с него, тълкувай го – то не ще ти донесе никаква полза и ще ти се изплъзне. Но ако види твоята съсредоточеност, то може да се окаже в ръцете ти, подобно на опитомена птица. Духовното прилича на паун, който не ще стои на неподходящо място.”

Само преминавайки през този стадий, суфията може да говори за пътя с други хора. Ако той се опита да стори това по-рано, „духовното ще му се изплъзне”.

В това отношение е необходимо да се запазва постоянно равновесие, иначе всички усилия могат да пропаднат.

Джалалуддин Руми отбелязва, че умът е тънка мрежа, която трябва да се приведе в такова състояние, че да задържа своята „плячка”. Мрежата може да се разкъса и от твърде голяма любов, и от твърде голямо противодействие, но „никога – от практика”.

С пробуждането на вътрешния живот на човека започват да работят петте вътрешни чувства, петте сетива, които донякъде напомнят физическите, но не повече, „отколкото медта напомня за златото”. Различните хора притежават различни способности, суфиите на този етап в някои отношения са дозрели, а в други – не дотам.

За някои вътрешни способности и особени качества е характерно хармоничното и паралелно развитие. При това емоционалното състояние може да се мени, но неговите промени нямат нищо общо с промените, на които са обречени недозрелите хора.

Емоционалното състояние става част от реалната личност, а вместо грубите обичайни емоции започват да се редуват и да си взаимодействат емоции от висш порядък. Познатите ни емоции се смятат само за тяхно отражение.

Суфийската концепция за мъдростта и невежеството сега се променя. Джалалуддин Руми я формулира по следния начин: „Ако човек стане напълно мъдър и напълно се избави от невежеството, тази мъдрост би го разрушила. Следователно невежеството е похвално, защото се редува с мъдростта и така й помага, както денят и нощта взаимно се допълват”.

Взаимодействието на противоположностите е още един важен въпрос, на който суфизмът обръща внимание. Когато се примиряват външно противоположни явления, личността не само става съвършена, но и излиза от рамките на познатите ни човешки възможности.

Сега суфият придобива определена проницателност, която се отъждествява с развитието на безпогрешна интуиция. Имитаторите, назоваващи себе си суфии, особено се боят от това, защото истинският суфий ги вижда, сякаш са прозрачни.

Чувството на равновесие на суфия му подсказва доколко подражателят може да бъде полезен за суфизма. Джалалуддин Руми говори за тази функция в Маснави: Подражателят е подобен на канал. Самият той не пие, но може да напои жадния.

В зависимост от придвижването на суфия по пътя той все по-ясно разбира огромната трудност, сложност и дори опасност на този път, особено ако търсещият забрави указанията на Учителя.

Маснави описва такава ситуация с помощта на притча: „Лъв проникнал в обор, изял бика, който там намерил, и останал да седи на неговото място. В обора било тъмно и когато стопанинът влязъл, започнал опипом да търси бика. Ръката му докоснала тялото на лъва, който си помислил: „Ако бе светло, човекът би умрял от страх. Той ме гали само защото ме взима за бик.”

Разбирането на истинския смисъл на необяснимите събития е още един плод на суфийското развитие. Защо например определени етапи на мистичната подготовка отнемат на едни хора повече време в сравнение с други, въпреки че полагат повече усилия?

Джалалуддин Руми илюстрира постигането на един от аспектите на живота, който замъглява цялата пълнота на проявленията на действителността и рисува пред нас невярна картина на целостта:

„Двама просяци застанали пред вратите на някакъв дом.

На единия веднага дали къшей хляб и той си отишъл. Другия накарали да чака. Защо? Първия просяк не се харесал на стопаните и получил клисав хляб. Втория трябвало да почака, докато изпекат за него пресен хляб.”

Този разказ илюстрира идеята, която често се среща в суфийските извори: във всяко събитие се съдържа поне един неведом за нас момент. Въпреки това всички ние формираме своите съждения на основата на несъвършен материал. По този повод Джалалуддин Руми казва: „Вие принадлежите на света на измеренията, но сте дошли оттам, където няма никакви измерения. Затворете първия дюкян, време е да отворите втория.”

Подходът към целия живот, към цялото творение става всеобхватно. В Маснави се казва, че „майсторът е скрит в своята работилница”, скрит е в своята дейност, която е изтъкала завеса около него. Работилницата е царство на светлината, а всичко извън нея е царство на мрака.

Положението на суфия като човек, притежаващ огромна проницателност в мирските дела и по-ясно виждащ целостта, която може да противоречи на частните явления, разкрива пред нас възможностите на потенциалното могъщество.

Но суфият може да се възползва от това могъщество само ако се намира в тясна връзка с осталите творения: на първо място – с другите суфии, после – с човечеството и, накрая, с цялото творение. Неговите способности и самото му битие встъпват в нов вид отношения.

При него идват хора и той разбира, че напълно е възможно дори онези, които се подиграват на религията, да са дошли по-скоро да научат нещо, отколкото да доказват своята правота и превъзходство. В голяма част от произтичащите събития суфият съзира известна разновидност на въпросите и отговорите.

Посещението при мъдреца той разглежда като молба – „научи ме!”. Гладът също може да подбуди човека към търсене и молба – „дайте ми храна!”. Въздържането от храна може да бъде отговор, при това – отрицателен. Джалалуддин Руми посочва, че отговорът за глупеца е мълчанието.

Мистикът може да предаде част от мистичния си опит на определени хора – на отделни ученици, подготвени от предишния си опит за подобно развитие. Понякога това става с помощта на съвместни упражнения по съсредоточаване, чието прилагане може да се развие в новия мистичен опит.

Джалалуддин Руми казва на своите ученици: “Отначало озарението идва при вас от посветените. Това е имитация. Но когато започва да идва често, това вече е постигане на истината”.

На много етапи по пътя на суфийството изглежда сякаш той не забелязва преживяванията на другите или е откъснат от обществото в известно отношение.

Всъщност той вижда истинското съдържание и смисъл на ситуацията, частично скрит от останалите посредством външните й проявления. Суфият действа по най-добрия начин, въпреки че не винаги е способен да обясни защо е изрекъл дадени думи или е постъпил именно така.

Във Фихи ма фихи Джалалуддин Руми описва подобна ситуация. “Някакъв пиян човек видял царя да минава, яздейки много скъп кон и се изказал не особено ласкаво за жребеца. Царят се разгневил и заповядал да го доведат.

 Човекът обяснил следното: “В това време някакъв пиян мъж стоеше на покрива. Не бях аз, защото него го отведоха.” Царят останал доволен от отговора и го възнаградил.”И пияният, и трезвият човек са един и същ суфий.

Намирайки се в контакт с истинската реалност, той постъпил по определен начин, в резултат на което получил награда. Той също така изпълнил определена задача, обяснявайки на царя защо хората не винаги могат да отговарят за своите постъпки. Освен това, той дал на царя възможност да извърши добро дело.

Суфиите се обявяват против интелектуалците и представителите на схоластичната философия отчасти защото смятат, че техните ограничени методи за подготовка на ума са вредни не само за последователите им, но и за всички останали.

По същия начин суфизмът не одобрява онези, които смятат всички събития за резултат от действието на интуицията или на аскетичната подготовка. Джалалуддин Руми настоява за хармонично равновесие на всички човешки способности.

Суфизмът развива богата и сложна терминология, и стиховете на Джалалуддин Руми изобилстват както от познати, така и от особени варианти на първоначално утвърдените термини.

Например в своята трета голяма книга Диван-е Шамс-е Табризи той разкрива някои концепции за мисленето и дейността, които се проектират в съзнанието на участниците в тайните срещи на дервишите. Учението за битието на суфия в “мисълта и действието” се излага в екстатични стихове:

Невъзможно е реалността на суфийското битие да се анализира със средствата на по-ограничените методи на непоследователното мислене, но тази поема донякъде може да се смята за обобщение на учението на Джалалуддин Руми.

Търсачът трябва да “разтвори душата си” в очакване на обземането, а не пасивно да се надява на благодат. “Старицата” е цялата съвкупност от преживявания в този свят. Те са само отражение на висшата реалност, която не може да се сравни с мнимата действителност. Хората продават потенциалните си възможности за “трите къшея” на обикновения живот.

Приятелят ще дойде в нощта, когато всичко се успокоява и автоматизираното мислене не тревожи човека. Суфият се издига в напълно различна реалност – не онази, около която човечеството кръжи и му се струва, че именно тя е истинската.

Джалалуддин Руми би си останал обикновен учител, ако не го бяха обзели пламъците на Божествената любов и не бе започнал да изрича огнени слова: „Искам сърцето да изгори – това изгаряне е всичко. То е по-скъпоценно от империята на света, защото зове Бог в нощта.”

Животът му се изчерпва с няколко, но трагични и съдбовни думи: „Бях зелен, узрях и изгорях.” Всъщност пламъците, в които е изгарял, горят и до днес и разкриват пред нас прозренията на големия мистик.

Произведенията на Руми са оказали могъщо влияние както върху Изтока, така и върху Запада, където Руми станал един от най-известните суфи. Влиянието на Руми върху суфи-поезията и турската култура било огромно. Неговият мавзолей, “Зеленият Дом”, сега музей в Коня, си остава място за поклонение, посещавано всяка година от хиляди хора.

От 7 до 17 декември всяка година в Коня се събират дервиши от цял свят. На 17 декември те празнуват смъртта на Руми т.н. ”Сватбената нощ“. Руми нарича смъртта Сватба с Вечността, сам казвайки:

“Не жали по мен… Не казвай, че си тъжен…

Смъртта ми може да изглежда залез…

Но всъщност тя е изгрев…”

Автор: Владислав Христов

Източник: www.provo.bg

Tuesday the 23rd. Spiralata.net 2002-2017