Споделено от вас, читателите

Холотропни преживелици

Печат

Холотропни преживелици

 

1. Празното

Какво е празното? Много странно място. Като попаднах там първо видях, че няма нищо, че е сиво и безцветно и, че някой ме наблюдава. Погледнах наблюдаващото ме и видях, че е досущ като мен. Постепенно осъзнах, че не е просто досущ като мен, а съм самата аз т.е. наблюдавах себе си. Но тъй като аз нямах нито форма, нито органи, дори не бях нещо като цвят или звук, или вибрация, или нещо друго то аз наблюдавах нищото, което всъщност бях аз. От позицията на себе си – нищо наблюдавах себе си – нищо.

После започнах да се оглеждам и видях, че това празно пространство е безкрайно, няма някакво начало и край, няма отправна точка, с която да се съпоставиш, няма долу и горе, дясно и ляво. После започнах да се движа, но усетих, че колкото и да се движа стоя на едно място, защото където и да отидех се озовавах все в едно и също празно и сиво нищо. Или с други думи осъзнах, че аз изпълвам цялото това пространство и всяка точка от него съм аз. Докато в началото смятах, че го наблюдавам и, че съм частица от него, сега при придвижването разбрах, че не съм част, а цялото то. Така разбрах и че няма време, защото няма движение т.е. има, но всяко движение е като стоене на едно място, тъй като където и да отидех бях все в себе си…

Безформие, безпространствие, безвремие… Мога да опиша вътрешното си състояние така: усещане за безгранична сила и за тотална свобода и чувство на пълна безметежност. На Земята няма такива усещания. На Земята дори, когато се чувстваш силен, в това има напрежение, когато се чувстваш свободен усещаш ограниченията, когато се чувстваш безметежно, в това има очакване за край.

Понеже няма време всичко, което исках да видя, чуя и науча го виждах, чувах и научавах в мига, в който си го представех. И това ставаше като просто се озовавах на мястото и във времето за това научаване под формата на въздух. Във въздуха, който е нищо и аз, която съм целия въздух и също нищо. Дали ще е вярно ако кажа, че цялото минало и цялото бъдеще и наблюдаващото събитията и създалото тези събития постоянно влизат в нас със въздуха, който дишаме.

 

2. Повратното дишане

Наричам го повратно, защото за пръв път откакто дишам нямам никакви съпротиви. Нямах и никакви визии, само потоци от чувства. Всички чувства имат различно звучене и в различни части на тялото. Неочаквано за мен се въодушевявах от всичко и се чувствах щастлива през цялото време. Изпитах силна агресия, опустошителен гняв, дива ярост, дълбока мъка, страх, тъга, любов, омраза и радост и не се опитах да им попреча или да ги спра, а напротив, оставях ги да текат през тялото като изпитвах неземна наслада от факта, че ги имам, че са част от мен. Като че ли за първи път се запознавах истински със своите чувства, виждах ги,чувах ги, чувствах ги и не можех да повярвам, че цялото това богатство е мое. Изпитвах всичко заедно с тях и едновременно ги и наблюдавах. Приличах на майка, която наблюдава как играят децата й, но се и вълнува и вживява в играта заедно с тях. Дори болката от схващанията не беше болка, а прекрасно усещане, защото идваше от моите ръце, от моите крака, беше танца на моите клетки. Думите не могат да го предадат. Трябва да се преживее. Това е усещането да пуснеш себе си на свобода. За пръв път въобще не следях техниката на дишането. То просто тялото си дишаше. Аз само наблюдавах, изпълнена с възторг.

Единствената визия, която имах беше за онзи африкански вожд, който съм виждала и в други дишания и, който бях аз и не бях аз. Той танцуваше и се отдалечаваше като ме гледаше през рамо. Но тъй като аз бях там и не бях там, защото бях въздух, той всъщност гледаше в нищото. Вождът ме напускаше. Изглеждаше удовлетворен от работата, която е свършил и доволен, че ме напуска, макар в очите му да се четеше лека тъга от раздялата.

 

3. Опит с болка

Уникално преживяване. За първи път пуснах същността си на свобода и боже мой, тя е прекрасна. Аз се чувствам прекрасно с нея, тя е самата мен.

Дишането е трудно. Схващанията са ужасни. Умът трескаво работи, за да намери изход от ситуацията. Влюбена съм в ума си. Толкова е предан и всеотдаен. Така иска да е достатъчно силен и мъдър и да намира изход от всяка ситуация. Толкова се е вживял в ролята на водач, че е нужна някаква грандиозна провокация, за да се откаже от борбата. Това дишане се оказва тази провокация.

Умът трескаво търси изход. Но пътищата, които той познава не водят до облекчение, методите, с които работи не дават резултат. Умът е на предела на силите си. Най-накрая разбира, че не може да се справи и омаломощен от напрежението капитулира. И точно тогава болката изчезва. Сякаш се обръща поляритета. Схващанията стават пулсиращо удоволствие, дишането става леко. Същността поема управлението. Всичко се превръща в ликуване, танц, игра, сливане. Изчезват границите. Аз и въздуха и всичко наоколо сме едно.

Тази първа среща е прекрасна. Искам да мога да я осъществявам всеки ден и час в обичайното си ежедневие. Но не се получава, защото нямам достатъчно натрупан опит и убежденията и вярванията, дългогодишни и обиграни, си казват своето.

Но същността ми е просто изумителна. Убедена съм, че и при другите хора е такава.

Ясно е, че има много пътища. Но по някакви причини, които тепърва ще разбера, хората използват само пътищата на ума. В сравнение със същността ума е като един мъник, като частица от необятната цялост. Защо сме го определили за водач просто недоумявам.

 

4. Ново чувство

Няколко дни след това последното дишане започнах да усещам едно ново и непознато чувство. То беше благодарност. Беше наистина странно, защото не може да се каже, че не съм се чувствала благодарна на различни хора или ситуации за неща, които са правили за мен или за определен развой на събитията. Това обаче беше друг вид благодарност. Тя ме изпълваше като постоянно осезаемо усещане и обхващаше всичко, което правех, което ми се случваше и до което се докосвах.

Една сутрин се събудих и почувствах колко е прекрасно, че имам легло, в което да се събудя и колко е прекрасно, че живея този пореден живот точно по този начин. После излязох и разбрах колко е прекрасно, че има дървета и трева, и гълъби, и толкова хора, които ме познават. Усещах тревата и дърветата като живи, дори неодушевените предмети ги усещах като живи, като пейките например или оградата на училището. И връзката ми с всичко беше някак си по-различна като свещена и всичко, което ме заобикаляше стана свещено и аз съвсем спонтанно станах много внимателна към всичко, с което общувам, дори и към вещите. Това не само, че не ме напрягаше, даже напротив, идваше ми съвсем непринудено и ми носеше голяма радост.

Така, както по-рано осъзнах, че любовта не е да обичаш детето си или любимия си, или приятелите си, така сега осъзнах, че благодарността не е задължеността към някой, който е направил нещо за теб. В единия случай това са ангажименти на ума, породени от обществени и културални ценности, а в другия са естествени усещания на тялото.

Преди не убивах мухата, защото вярвах, че не редно. Сега не я убивам не заради някакви вярвания, дори не и заради ценността на мухата, а защото усещам ценността на живота, който протича през нея. Изглежда като изпитвам любов към живота и благодарност, че ми е даден, ми се получава да изпитвам тази любов и благодарност към всичко живо… И всъщност каква е разликата между мен и мухата?  През нас тече един и същ живот.

 

5. Съществата

 

Първия път, когато видях, почувствах, осъзнах /не знам кое е най-точно/ тези създания беше на семинарите при Сергей. Задачата ни беше да работим с огледало, а когато дишането е с огледало то обикновено не е така дълбоко и всепоглъщащо, както при легнало положение със затворени очи. Сега се опитвам да си спомня кое видях първо, но като че ли се появиха едновременно, а пък аз просто насочих вниманието си първо към дивачката. Тя беше в долния десен ъгъл. Горе от лявата страна на главата ми беше мадоната, а от дясно на главата ми революционера. В долния ляв ъгъл нямаше нищо. Съществото от долния ляв ъгъл се появи година и половина по-късно на последното ми дишане и беше сатир. На това дишане бях много учудена, защото познавам добре техниката и смятах, че бързо ще навляза в дълбокото. Но като че ли нещо не позволяваше на тялото ми да вдишва дълбоко, така както трябваше. Вече започвах да се чудя какво се случва и тогава се появиха трите създания. Изпитах смесени чувства от това че ги усещам отново и тогава не знам защо насочих вниманието си долу вляво и видях сатира. С неговото появяване всичко се промени.

ДИВАЧКАТА: Ниска, набита, без талия жена, с къси и криви крака, с дълга, невчесана и сплъстена коса, с грозно и сбръчкано лице, крив нос, хищни и алчни очи - тя просто беше отблъскваща. Ходеше нервно напред и назад, гледаше нагоре и искаше храна и секс, но не молеше, а ги искаше нахално, настойчиво, крещейки. Цялото и същество излъчваше злост, недоволство и гняв. От време на време навеждаше глава надолу, гризеше си ноктите и оплакваше съдбата си, след което отново, вдигаше поглед нагоре и започваше да крещи и недоволства. Намираше се на пуст морски бряг с оскъдна растителност. Беше отвратително примитивна и първосигнална. Будеше съжаление и презрение. Като че ли не можеше да се примири, че Бог я е свалил на най-ниското стъпало на съществуването. Докато я наблюдавах и изучавах започнах все по отчетливо да усещам сливането и изведнъж с кристална яснота осъзнах, че това съм аз. Такава буря от чувства ме връхлетя, че бяха като порой, като стена, като задушаване. Не можех да го приема. Изведнъж сякаш исках да се разцепя на две и да избягам от себе си. Ако в този момент не бях погледнала към мадоната сигурно щях да получа разпад на личността. Усещането ми беше сякаш се разпадам на части.

МАДОНАТА: Бяла пътека се вие в полупланинска местност и води към свещен храм. Монахини със скръстени пред гърдите ръце вървят по пътеката. Те са с дълги черни дрехи и с бели кърпи на челата. Сред тях върви мадоната. Тя е сред тях, но не е като тях. Лицето и е неземно красиво, леко издължено, със седефен тен, с плътни, но не дебели устни, прави изящни вежди и големи очи, но не изтеглени в краищата като на котка и не сексуално закачливи. Просто големи спокойни, леко замечтани и изпълнени с вяра очи. Точната дума, с която можеше да се опише е чистота. Толкова беше неземна, че когато започнах да осъзнавам, че това съм аз някак си неволно се отдръпнах в себе си, защото не можех да повярвам, че съм толкова изумителна. Имаше само един проблем, едно много тънко, едно много деликатно усещане - тя знаеше какво е пожертвала, знаеше от какво се е отказала, знаеше колко е праведна, знаеше, че превъзхожда другите по красота и праведност. Едва доловимо беше това усещане за нейната гордост, за нейното лицемерие. И бидейки нея, аз усетих от какъв живот с падения и възходи, със скръб и радост, с позор и слава, но истински и пълноценен се беше отказала тя в името на това да бъде идеална, съвършена и да усеща превъзходството си над останалите.

РЕВОЛЮЦИОНЕРА: Буен, весел, ведър, отзивчив, състрадателен, революционера не беше просто някакъв смел мъжкар. Лицето му по-скоро беше детинско, хем като на мъж, хем като на дете. Светли, лъчисти очи и пленителна усмивка правеха да изглежда като огряло слънце. Отдал живота си в служба на хората и избрал каузата да спаси човечеството той беше неуморен и с нестихващ ентусиазъм. Не излъчваше обаче наставническия укор на човек, нагърбил се с тежък товар и понесъл всемирни отговорности, а напротив. Някак си весело и с лекота водеше хората към новото и различното. Яздеше кон и просто пиеше от живота, а след него някак си с мъка се влачеше изнуреното човечество. Той забавяше хода на коня, гледаше хората и се чудеше докога ще се влачат. Беше като Бог-дете. Не си даваше сметка, че това, което за него е просто игра и затова му е леко и лесно за другите е трудно и те едва смогват да го следват. Отново осъзнавайки, че това съм аз почувствах тънко, деликатно, едва доловимо, че това беше егоцентрика. Правеше всичко за другите, но всъщност не ги разбираше.

Първия път, когато ги видях не бях доволна. Чувствах се подтисната, усещах нещата при тях като незавършени и като проблем. След година и половина се появиха пак, но тогава се появи и сазданието долу вляво, което беше сатир - човек с кози крака, брада и рошава коса.

САТИРА: Лежащ сред купища грозде той беше просто щастлив. Докато се сливах с другите три образа чувствах напрежение, тревожност, проблем, нещо, което трябва да се реши, работа която трябва да се свърши. При сатира усещането беше - свобода. Нямаше накъде да се върви, защото от никъде не се беше тръгвало, нямаше какво да се върши, защото нищо не се беше започвало. Минало, настояще и бъдеще бяха едно и също. Усещане за вечно присъствие, без начало, без край, вечно удоволствие без угризения, вечно щастие и свобода без ограничения, вечно и несекващо изобилие без грам притеснение, че може да свърши. Усещане, че винаги е било и винаги ще бъде. Сатира умиротвори моите три измъчени образа. Той се разхождаше сред тях и им подаваше грозде - "Хапни си грозде" - им казваше с очи - "Хапни си грозде.Няма проблем. Вече сме пристигнали и сме свършили цялата работа. Решили сме всички проблеми и сега трябва само да се забавляваме и да си хапваме грозде".... Чувствата ми тук бяха равни като спокойна вода. Всъщност нямах чувства, или всъщност имах едно чувство - чувството на - "Ето това е."

6. Мама

На това холотропно дишане преживях майка ми като раждаща богиня. Тя се спускаше от някакво почти черно небе в необятно космическо пространство и докато се спускаше ме раждаше и ми даваше живота. Цялата беше седефено бяла с искрящо сини и искрящо цикламени вълнообразни нишки по нея и имаше крила, но не като на птица, нито като на ангел, а като воал, който излизаше от гърба и, от главата и и от разперените и настрани ръце и потрепваше с вълнообразни движения около тялото и. Не знам защо, но единия и крак беше леко сгънат, а аз излизах не от влагалището, а от долната част на корема. Беше сияйна, изумителна и много щастлива, че ме ражда. Не си спомням друг път да съм изпитвала такава възвишена любов и благодарност, както в този момент. Докато излизах от нея и я наблюдавах чувствах и знаех, че получавам най-скъпия дар и, че нищо не може да се сравни по стойност с него. Едно свещено пространство, в което свещената ми майка раждаше мен свещеното дете.

След дишането в мен настъпи промяна, която аз дори не осъзнах в началото. Отдавна мразех майка ми и не позволявах на дъщеря ми да общува с нея, но ако това все пак се случеше, след това надълго и нашироко я разпитвах за какво са говорили, за да се намеся своевременно и да предотвратя влиянието и. Един ден, около две седмици след дишането детето отново дойде да ме информира, че е ходило в баба си. Вече се чудех защо ме занимава с това и дежурно отвърнах – „Добре, чудесно, как е тя?“

- Мамо, не чу ли, бях в баба – репликира ме малката.

- Е, и какво? – отвърнах на свой ред.

- Мамо, вече три пъти ходя в баба и всеки път ти казвам и чакам да ме попиташ за какво сме говорили, но ти не ме питаш и аз се чудя какво става – беше отговора.

Да му се не види, наистина не я питах, а и не ме интересуваше и като се вглъбих в себе си усетих, че не откривам никакво напрежение, никаква тревожност, никакво недоверие. Напротив, чувствах, че е напълно в реда на нещата детето да ходи в баба си и, че за каквото и да са говорили и каквото и да са правили тя е в сигурна и безопасна среда, докато е с нея.

Изведнъж усетих колко съм свободна и колко съм щастлива. Спомних си думите, че не всички нещастни хора мразят майките си, но всички хора, които мразят майките си са нещастни.

Месец и малко след дишането ми се случи още едно забележително нещо, което ми доказа дълбокия смисъл на фразата, че за да знаеш къде е границата трябва поне веднъж да си я преминал… Аз изглежда се влюбих по един много, много непознат начин. Била съм с мъже и то доста. Те ми харесваха. Ценях ги, заради техните качества и се чувствах добре в тяхната компания. След добре прекарана вечер си тръгвах с усещането за пълноценно използвано време и с най-голямо удоволствие се заемах с моите си неща. Когато не бях с мъжа, с който съм в момента той не ми липсваше и аз не бързах да се срещна отново с него. Удивявах се, когато ми се обаждаха още на сутринта, за да ме питат как съм, след като снощи сме се разделили. Казваха ми, че им липсвам, но аз мислех, че говорят така от куртоазия. Понякога си задавах въпроса, защо след като всичко е толкова чудесно чувствам такава празнота и незаинтересованост, но нямах база за сравнение и продължавах така. Бях непостоянна, всичко ми омръзваше много бързо и приключвах връзките си безцеремонно и с голямо облекчение.

И сега, когато се влюбих и чувствам, че този мъж ми липсва, липсва, липсва и искам да съм постоянно с него и да го чувам и да го виждам и да го прегръщам, чак сега аз разбрах, че в продължение на толкова години съм мразила мъжете. Защото те ме отделяха постоянно от майка ми. Бях малка, а тя не беше с мен, а с мъжете. Те стояха по цели вечери в нашето жилище, което аз никога не почувствах като свой дом. Говореха високо и се смееха гръмогласно, когато аз трябваше да спя. Тряскаха вратите, гледаха ме похотливо и ми налитаха. И не знам, защо, защо, защо бяха толкова важни за майка ми.

А сега всичко е различно. Аз чувствам този мъж в тялото си. Преди чувствах с главата си. Преди можех да водя дълги и увлекателни разговори и да впечатлявам с обща култура и остроумия. Сега мълча като риба, защото с него ума ми спира да работи, а само потоци от чувства преминават в тялото. Преди майсторството в секса беше от значение. Сега знам, че какъвто и да е секса той ще е най-вълнуващия и най-добрия. И дори от това да не излезе връзка аз ще съм щастлива, защото почувствах тази органична връзка с мъжа вътре в себе си.

Няма друга техника, която би могла да ми даде това. Затова какво мога повече да кажа, освен Мариан и Елена благодаря ви!

П.С. И разбира се, мъжът беше много, много истински.

П.С. И разбира се, мамо, обичам те!

 

Росица Тончева

Wednesday the 29th. Spiralata.net 2002-2017