Споделено от вас, читателите

Недовършена приказка

Печат

Недовършена приказка

Борис Балкх

 

Много, много отдавна, високо в планината живял един старец, чиято мъдрост била известна по целия свят. Идвали при него хора от всички страни. Кой за съвет, кой за лек или билка. Идвали и големци, по важни дела. Всеки носел своя плата, бедният – бедна, богатият – богата. Никого не връщал старецът, с всички разговарял, на всеки помагал, ала плата не вземал. Молел всеки да му даде капка от извора на неговото село или град. Чудели се хората, но такава била волята му.

Дълго живял старецът, но дошло време да си тръгва от белия свят и пратил да повикат тримата му сина.

– Синове мои. Дойде време да отида при дедите си, при тези, от които съм се учил. Дълго живях и събирах човешката мъдрост от всички краища на света. Предавам я на вас, а вие я предайте на синовете си. Върнете я на хората. Само така, събрана, тя ще ги води към добро.

Това казал старецът и се споминал.

Погребали го близо до извора, там на високото, под върха.

Заели се синовете да изпълнят заръката на баща си и влезли в пещерата, където старецът събирал мъдростта. В средата, на голяма маса имало широка и плитка тава, пълна до горе с вода. На дъното и пишело с големи букви, като венец “Това е човешкото познание”, а в долната част “По капка е събрано по капка да се раздаде”. В средата били изписани три колони с думи. Зад тавата имало и три дебели, стари кожени свитъка. Развили единия и зачели.  

“Първата капка е от извора при селото на Тарен, който пръв, преди много години върза камък за тоягата си и уби елен, та нахрани хората.

Втората капка е от извора при селото на Кано, който пръв, преди много години, като търка две дървета запали огън и стопли хората.

Третата капка е от извора на селото при двете езера, между морето и планината, където преди много години двама братя издълбаха дърво и преплаваха езерото с него.”

Така чели братята много дни и нощи и като прочели и трите свитъка се замислили, как да изпълнят заръката. Невъзможно било да отнесат тавата при хората надолу по стръмните склонове на планината, без да разлеят и изгубят познанието. Пък и тримата живеели в различни посоки.

Единият от тях бил медникар и предложил.

– Ще направя от тавата три по-малки и дълбоки съда. Ще прелеем в тях познанието и всеки ще отнесе по един със себе си.

Вторият брат бил писар и казал.

–  Аз пък ще изпиша върху съдовете думите от тавата.

Най-малкият бил самарджия и рекъл.

– А аз ще направя такива самари за нашите мулета, че да носят от едната страна съда с познанието, а от другата свитъка на мъдростта.

Това решили братята и се захванали за работа. Първо писарят преписал точно текстовете, после пресипали водата в една голяма делва. Медникарят нарязал тавата на три части и започнал да прави новите съдове. Самарджията отсякъл няколко дръвчета, накосил суха трева, нарязал кожи и замайсторил самарите.

Когато първият съд бил готов, писарят го взел и започнал да преписва върху него текста от тавата. Първо изписал горната част на венеца, с големите букви “Това е човешкото познание”. След това се заел с трите колони от думи, от средата на тавата. Първата от тях гласяла следното:

“Душата е безсмъртна!

Който владее душите на хората, той ще владее света!

 

Душа!

 

Вечен дом за теб Ефира, дето времето лети.

Няма пристан да намираш, само трепет и мечти.

 

В общо тяло приковани, неразделно дълги дни.

Светлината озарила две усмихнати очи.

 

В общо тяло приковани, отминават земни дни.

Светлина не озарява две угаснали очи.

 

Няма пристан да намираш, само трепет и мечти.

Вечен дом за теб Ефира, дето времето лети.”

 

Това изписал писарят, а останало съвсем малко място, колкото да допише долната част от венеца, с големите букви “По капка е събрано по капка да се раздаде”. Нямало как, другите две колони с думи останали за всеки съд по една.

Започнал и втория съд.

 

“Това е човешкото познание.

 

Разумът е безграничен!

Който владее разума на хората, той ще владее света!

 

Разум!

 

Няма слог за теб в Ефира, редом с времето лети.

Всичко в тебе се събира, като пролетни води.

 

С мисли чудни, неразбрани, ни дарява дълги дни,

светлината озарила две зареяни очи.

 

В мисли чудни приковани, отминават земни дни.

Светлина не озарява две угаснали очи.

 

Всичко в тебе се събира, като пролетни води.

Няма слог за теб в Ефира, редом с времето лети.

 

По капка е събрано по капка да се раздаде.”

 

За третия съд останала последната колона, с думите:

 

Това е човешкото познание.

 

Златото е жълто и студено.

Който владее златото на света, той ще владее хората!

 

Злато!

 

То не знае за Ефира, дето времето лети.

Няма пристан да намира, нито мисли и мечти.

 

В тленно тяло приковава, неразделно дълги дни,

светлината ослепила две невиждащи очи.

 

В тленно тяло приковани, отминават земни дни.

Светлина не озарила две угаснали очи.

 

Няма пристан да намира, нито мисли и мечти.

То не знае за Ефира, дето времето лети.

 

По капка е събрано по капка да се раздаде.”

 

След това писарят написал на всеки брат останалите два текста на кожа и с това си свършил работата. Самарджията и той бил готов със самарите. Решили на другия ден да си тръгнат и легнали да пренощуват.

На сутринта в ранни зори отишли на гроба на баща си, да се сбогуват, а там било отрупано с цветя. Не го забравяли хората и продължавали да идват на поклонение от близо и далеч. Нямало го мъдреца да ги посъветва, но те се покланяли пред надгробния камък и си отивали по живо – по здраво. Както почитали стареца приживе, така почитали сега паметната плоча с надписа:

 

“Първо Небето после Земята.

Първо на небето после на земята.

Първо в небето после в земята.”

 

Свещено било това място за хората.

 

* * * * * * *

 

Минавали годините. Настъпили размирни времена. Ту големи суши, ту наводнения. Ту мор по добитъка, ту по хората. А войните – една след друга. Бягали хората, ту от една беда, ту от друга. Цели народи. През реки и морета. Не ги спирали ни студът, ни жегата. Нито високите планини, нито пустините.

Братята повече не се видели, а синовете им се разпилели по широкия свят. Минали няколко поколения. Загубили се, изчезнали безвъзвратно свитъците с мъдростта, а познанието отдавна се разляло. Останали само трите съда, покрити с патина. Но съдбата направила така, че те пак да се върнат по местата, където живели тримата братя. И всеки дочакал своя час.

След войните и разрухата дошъл мирът. Хората започнали да строят хубави и здрави къщи. Появили се големи села и градове. Съживили се занаятите и търговията. Отворили училищата и започнали отново да събират познанието. Старейшините обучавали децата на ум и разум.

Веднъж един буден и ученолюбив юноша донесъл при старейшината очукан, прашен меден съд за вода. Разгледал го учителят, но не разбрал какво пише на него. Събрал всички старейшини и им показал съда с надписа. Един от тях не бил тукашен и знаел няколко езика. Дали съда на него и той го разчел.

 

“Това е човешкото познание.

 

Душата е безсмъртна!

Който владее душите на хората, той ще владее света!

 

Душа!

 

По капка е събрано – по капка да се раздаде.”

 

Зарадвали се старейшините, че на тяхното село се паднала честта да се сдобият с познанието, с мъдростта на древните. Започнали да тълкуват надписа и да го прилагат като мерило за всички дела на хората от селото. Така се установил добър порядък и работите вървели от добро към добро.

В долината имало десетина села и скоро всички се обединили и започнали да търгуват с близки и далечни страни. Постепенно към властта на долината преминали близките, а по-късно и по-далечни заселища. Започнали да идват на поклонение и за съвети хора от всякъде. Всички носели дарове и долината ставала все по-богата и по-богата, а старейшините вече не можели да я управляват. Събрали се на съвет и решили да поверят управлението на юношата, който донесъл медния съд с надписа в училище. Той възмъжал и бил вече един от най-учените хора в долината. За себе си решили да останат само пазители и тълкуватели на мъдрия надпис.

Насрочили тържествения ден. Събрали се хората от долината. Дошли и пратеници от близо и далеч. Владетелят бил коронован от старейшините, а правата му обявени пред народа.

“Царят е пръв между всички хора в царството. Неговата воля е закон за поданиците му. Негово право и задължение е да се грижи за живота и имота на хората.

Короната се наследява от първородния син на царя.”

След обреда по короноването царят издал първата си заповед.

“Назначавам съвета на старейшините за пазител и единствен тълкувател на свещения надпис, завещан ни от нашите деди. Тяхно право и задължение е да се грижат за душите на хората.

Старейшините от съвета се назначават доживот и след смъртта им се наследяват от най-добрите им ученици.”

Мъдро царувал първият цар. Разширил и укрепил държавата. Поддържал силна войска. За да има ред в царството, написал закони и поставил съдии, да решават споровете между хората. Земните дела вървели много добре. След него царувал синът му. После внукът му. Така за няколко поколения държавата станала силна и благоденстваща.

Духовните дела и те се променили. Старейшините вече се наричали жреци, а за да могат да помагат на всички хора, обучили много ученици и ги изпратили из цялата страна. Построили молитвени домове навсякъде, за да се молят хората за своите души.

Всички благополучия в царството се приписвали на свещения надпис. Идвали хора от други страни да се запознаят с новото учение и ставали негови последователи. А царете на съседните държави сами го възприемали и насаждали, като виждали подема и силата на новото царство. Жреците и на тях помагали. Така се разширило влиянието им върху огромна територия с безбройно население.

Сбъднало се предсказанието в свещения надпис: “Който владее душите на хората, той ще владее света!”.

Дълги години продължило така. Раждали се и умирали малки и големи държави. Сменяли се владетелите и жреците, но учението оставало.

Ала се намерили в една далечна страна мъдреци, които разбрали, че силата не е в самия надпис, а в смисъла на неговите думи. Създали си свое учение, свои жреци, свои молитвени домове и завладели душите на хората в своето и в съседните царства.

И в други страни направили така. От тогава, между различните религии се води борба за душите на хората, защото“Който владее душите на хората, той ще владее света”. А “Душата е безсмъртна!”, затова и владичеството ще е вечно.

И до днес е все така.

Това е историята на първия съд. А ето какво се случило с втория.

 

Живяло преди много, много години едно малко момче, което все задавало въпроси. За всичко питало. Още щом се събудело сутрин и започвало.

– Мамо, защо духа вятърът?

– Вятърът ли, синко? Вятърът е вестоносец. Когато планината иска да каже нещо на морето, той духва от планината към морето. А когато морето иска да и отговори, духа от морето към планината.

– А за какво си говорят планината и морето?

– Планината и морето са брат и сестра. Не зная кой ги е разделил, но те още се обичат и не могат един без друг. Затова си изпращат думите по вятъра, така разговарят от незапомнени времена. Не могат да се забравят.

– Мамо, а защо...?

И следвали безкрайните детски “Защо?”.

Минали години. Момчето станало юноша и бил все така любознателен. Веднъж майка му го изпратила до извора за вода. Влязъл той в килера да вземе стомните и за пръв път забелязал на една от гредите на тавана закачен стар, прашен и очукан меден съд. Откачил го и видял, че на него пише нещо. Занесъл го на учителя си, но той не успял да разбере нищо от написаното. Отишли при друг, по-стар учител и той го разчел.

“Това е човешкото познание.

 

Разумът е безграничен!

Който владее разума на хората, той ще владее света!

 

Разум!

 

По капка е събрано – по капка да се раздаде.”

 

Зарадвали се учителите, че на тяхното училище се паднала честта да се сдобият с познанието, с мъдростта на древните. Започнали да тълкуват текста и да го прилагат като мерило за всички свои дела. Събирали се и размишлявали. Сами си задавали въпроси и сами намирали отговорите. Но всеки отговор пораждал няколко нови въпроса и учениците разбрали, че животът е безкрайна последователност от въпроси и отговори. От причини и следствия за безбройните видими и невидими неща, които ни заобикалят. Безначални и безкрайни нишки, от единия край на хоризонта до другия, по всички възможни посоки. Напластени една върху друга, те образуват пъстроцветния килим на нашия свят, по който вървим милиони години.

Прочула се школата със своята мъдрост. Много тайни знаели мъдреците и с това покорявали разума на хората. Всички отговори учителите предавали на своите ученици, а те пък на своите. Така се натрупвало и увеличавало познанието.

Идвали последователи от всички краища на света, за да изучат познанието. Когато се завръщали в страните си и те предавали познанието на учениците си. Но колкото и да го разпространявали, то не достигало до всички. А и не всички до които достигало го разбирали. Повечето така си и останали – простолюдие. Само отбрани били просветлени с мъдростта на отделните науки. Затова огнището на познанието припламвало ту тук, ту там. Някъде загасвало бързо, другаде по-бавно, но винаги оставали живи въглени, които след време се разпалвали отново.

Едва в наши дни започва да се сбъдва предсказанието: “Който владее разума на хората, той ще владее света”.

Това е историята на втория съд, а ето съдбата и на третия.

 

Живели двама братя. Имали малка нива и няколко животни и едва преживявали. Веднъж по-малкият решил да тръгне по света да си изкарва прехраната сам. Взел едно магаре, малко храна и един меден съд с вода. Селото било в планината, далече от големите градове и оживените пътища. Пътувал малкият брат няколко дни и стигнал до мястото, където живеел един мъдрец. Известен бил учителят и идвали ученици да се учат от него на различни науки. Помолил се момъкът да го вземе при себе си, да му помага в къщната работа, срещу подслон и храна. Старецът се съгласил.

Работил усърдно няколко години.

Ученици вече идвали рядко, защото учителят остарял много и сега се уповавал само на младия си помощник.

Една вечер старецът усетил, че идва краят му. Повикал момъка и казал.

– Иди, синко, за вода, горе на извора, под върха. За последен път искам да се напия и да си измия очите с най-хубавата вода.

Взел момъкът медния съд и донесъл вода на стареца. Напил се той, измил се и се загледал в надписа върху съда. Надигнал се и попитал.

– От къде имаш този съд? Знаеш ли какво пише на него?

– Не, не знам – отговорил момъкът – откакто се помня все е бил у нас, в къщи, а сега е у мен.

Тъжно се усмихнал старият учител.

– А аз цял живот търся този надпис и едва сега, на смъртния ми одър, той сам дойде при мен.

Още когато бях като теб чух хората да разказват една легенда за голям мъдрец, който живял по тези места. Когато умрял, оставил цялата си мъдрост записана някъде, но къде никой не знае. Казваха още, че който намери надписа, ще стане най-богатият човек и всички ще му служат. Тогава реших, че трябва да намеря този надпис. Но преди това трябваше добре да се изуча, за да мога да го разчета когато го намеря. После дойдох тук, да го търся. Питах хората, но те не знаеха нищо повече от мен. Намерих само една плоча с надпис, горе до лековития извор, под върха. Ала на нея пише само няколко думи.

 

“Първо Небето после Земята.

Първо на небето после на земята.

Първо в небето после в земята.”

 

А сега, ето го истинския надпис, но за мен е вече късно. Чуй какво пише тук и го запиши, защото вече никой не знае да чете тези букви.

 

“Това е човешкото познание.

 

Златото е жълто и студено.

Който владее златото на света, той ще владее хората!

 

Злато!

 

По капка е събрано – по капка да се раздаде.”

 

Не доживял да види утрото старецът. Починал и оставил момъка сам. А той нямало къде да отиде. Пътници му донесоха вестта, че мор погубил всички в неговото село. Назад не можел да се върне. И тук не можел да остане. Натоварил някои неща на магарето и поел надолу, покрай буйната река.

След време на брега на морето, там където се влива голямата река, се издигнал красив град.

Най-почитан в него бил родът на момчето от планината, който от няколко поколения живеел тук. Най-хубавите къщи били техните. Най-много слуги имали пак те. Най-големите и бързоходни кораби били техните. Плавали нагоре по реката и далече в отвъдморските земи. Техните кервани от мулета и камили прекосявали планината и пустинята. Всички стоки и богатства минавали през този град. Така богатството на рода ставало все по-голямо и по-голямо.

За да поддържат търговията, те изпратили свои хора, от рода, в други градове и държави с които търгували. И там хората от рода ставали най-богатите. Така се разселили по целия свят. Ако някой изпаднел в затруднение, другите му помагали и се изправял отново на крака.

Започнали да използват и други хора, извън рода. Златото купувало всичко. И душите, и разума на хората. Подчинявало ги на волята на рода. Само че за това никой не знаел. И жреците, и мъдреците имали нужда от злато. И всички виждали само златото. Скоро забравили имената на хората от рода. Забравили лицата им.

На всичко били готови хората, само да се сдобият със злато. Цели държави процъфтявали и западали, само защото имало или нямало злато там. А къде да отиде златото и какво да направи, решавали единствено хората от рода.

Сбъднало се и това предсказание: “Който владее златото на света, той ще владее хората!”.

Така е и до днес.

Дали след много години тази история ще има друг край, не знам. Него някой друг ще трябва да го допише.

Thursday the 21st. Spiralata.net 2002-2017