Споделено от вас, читателите

Състраданието

Печат

От другата страна на състраданието

 

Състраданието, освен термин от християнската религия, е и термин, твърде често използван от т.нар. нова религия – ню ейдж. Стана невероятно модерно да проявяваме състрадание към всеки. Няма значение какво ни причиняват – лъжат ни, крадат ни, ограбват ни емоционално, пишат ни обидни коментари например във фейсбук, заплашват ни с уволнение, разбиват ни колата, къщата, офиса или просто ни разбиват живота. Ние проявяваме състрадание към извършителите на тези деяния. Или поне твърдим, че проявяваме състрадание. Защото някой ни е казал, че трябва да сме състрадателни. Също някой ни е казал, че ние се издигаме над хората и ситуациите като сме състрадателни. Чрез състраданието ние ставаме повече, по-големи, по-велики, а също и се изживяваме като бог, който състрадава по-нисшите от него.

Всъщност, твърдейки, че изпитваме състрадание, ние трупаме огорчение, болка и понякога злоба. Казваме, че изпитваме състрадание, докато чувстваме друго и лъжем себе си и другите. Думите могат да отворят и могат да затворят всяка врата. Разбира се, трупаме и високомерие и чувство за избраност. Смятаме се за състрадателни, приели ролята на състраданието. И си храним духовното его – това толкова фино и коварно състояние, при което учим хората на доброта и приемане, отглеждайки старателно в себе си злото на превъзходството.

Думата ‘съ-страдание’ предполага страдане с някой друг. Означава подкрепа на страданието на някой друг, означава да го поощрим да се самосъжалява, да се чувства жертва, да се чувства безсилен. Тук е подходящ един въпрос – на кой е удобно хората да са състрадателни един към друг и чрез състраданието да увеличават безпомощността си и вярата си, че обстоятелствата са по-силни от човешките воля и намерение? Съ-страданието е и копчето, с което се включва нашето собствено страдание. Страдайки за друг, страдаме (и) за себе си. По време на състраданието, зад фалшивото усещане за превъзходство, ние страдаме за себе си, т.е. даваме право на високомерието и самосъжалението да ни завладеят.

Страдание ли е животът? За това ли сме родени – да страдаме от липса на разбиране, от липса на любов, приятели, пари, здраве? Или сме родени да се самопреживеем като носители на уникална божествена частица, която в своята уникалност може да се възприема и като част от цялото, което е бог, вселената, логосът или което име си изберем.

Ако се виждаме по втория начин, то тогава съ-страданието му противоречи доста арогантно. А какво би било, ако се съ-радвахме? Какво би станало, ако повече подкрепяме другите в радостите им, ако ги провокираме да оценяват дори и малкото, което имат, в случай, че то наистина е малко? Какво би станало, ако докато някой плаче не страдаме с него, а му посочим многото причини да се радва? Ако докато го боли му говорим, че има и удоволствия? Ако докато губи му кажем, че и печели?

И наистина, какво би станало, ако си признаваме, когато се чувстваме неприятно? Ако поставяме граници там, където е необходимо? Ако сме искрени и споделяме явно несъгласието си, без да го крием зад измисленото великодушие на дребнавостта ни? Какво би станало, ако просто помагаме, без да си слагаме етикета на добрия състрадателен човек? И, ако просто подкрепяме, без да се правим на жертви чрез някой друг.

В крайна сметка какво ще се случи, ако започнем да мислим сами и спрем да позволяваме някой човек, някоя организация, някоя религия да мисли вместо нас? Слабостта ни не е нито в болката, нито в бедността, нито в липсите. Слабостта ни е в страха да сме честни и да признаем, че в нас има и гняв, и омраза, и самота и завист и, че ни е много по-лесно да се самосъжаляваме, прикрити зад състраданието, отколкото да се радваме на живеенето, на самите себе си и на другите.

 

Автор: Весела Иванова

http://lastloveblog.blogspot.com/2013/05/blog-post_19.html

 

Saturday the 27th. Spiralata.net 2002-2017