Споделено от вас, читателите

Дуалност

Печат

Дуалност

От мига на раждането ни, може би сме избрали дали да има друг до нас. И идва време да се срещнем и да сме заедно в живота на земята.

Заставаме двама на Пътя, път един, като дървото с много посоки, клонки, листенца и пъпки.

Влюбваме се, обичаме се, творим, изграждаме и рушим.

Дишаме сигурни, че живеем и дори сближаваме мислите си, ако успеем.

Чертаем посоките, всеки според своите лични избори и лична гледна точка.

Опитваме с компромиси и обич да се крепим уж независими, а всъщност сме ограничени в дуалността.

Избор случаен няма, съдбата на всеки това е решила, чертала, пресмятала и записала?

Душите на двамата да поемат към общото цяло едно и всичко да е полезно и за добро.

Радост и горест, мъки и полет да споделят в забравата на ума, открехвайки сърцата си за другото същество.

Да осъзнаят един друг що е доброто и що е то зло.

Труден е изборът на земята за всяка човешка душа, която се стреми към съвършенство.

Духът непрестанно търси, открива нови простори и осъзнава за себе си, чрез сетивата, тялото и ума.

Той се стреми да се извиси, да научи, да израсне и да изживява същността си.

Да съвместиш всичко във вселената и на земята е един труден изпит, безкраен за Духа. Натрупвайки опитности, той се обогатява и в крайна сметка научава кой е той - самият себе си, чрез неговото собствено АЗ.

И сме безгрешни и грешници, точно като самия Живот.

Носим се по течението му, падаме, ставаме и все пак се държим за ръце и подпираме на нечие рамо.

Но идва моментът, когато оставаме сами, няма го рамото, протягаш ръката, но няма кой да я поеме. Страданието остава за единия и мъката тежи до края и на неговите дни.

Спомени, спомени връхлитат, отминали мигове напомнят, сърцето боли и душата плаче. Това е Живота!

И розов и бял и черен, един миг от вселенския дъх, дъх поел по тежък трънлив път, за да съзре, осъзнае, кой и защо е на тази малка красива земя.

Връщане обратно няма. Тогава останал бе опората, осмисляш тази взаимна връзка, оплела се в мрежа от спомени и опитваш да разплиташ и разнищваш всяко влакно едно по едно докато стигнеш сърцевината на цялото.

И тя е красива картина, пълна с цветовете на дъгата. Няма как да не е красива, рисувана със състрадание и порив за щастие.

Две допълващи се половинки по завоите на спиралата, устремени към върха.

Разпален огъня се разгаря, гори и с времето се превръща в жарава. Но тя ни изгаря и оставя незаличими следи докато стане на пепел. Следи, които остават вечни.

Съзнанието знае, подсъзнанието помни. Няма забрава за душите ни.

И винаги ще има нов Път. Път за довършване на наченалите състрадание и Любов.

По завоите на спиралата към върха.

 

Мария Кузманова

1.05.2013г.

София

Wednesday the 26th. Spiralata.net 2002-2017