Споделено от вас, читателите

Времена

Печат

Времена

Това беше сякаш един друг свят. Свят като отминала вълшебна магия.

Той се опитваше да надига глава иззад старите дървени огради с потъмнели от времето дъски.

Този свят неистово теглеше душата ми към спомените на моето далечно детство. Онова детство, чисто и изпълнено с мечти, игри и фантазии, подготвящо децата за живота на земята.

То премина на моята малка улица, в един тих и уютен квартал на голямата столица. Град, в който все още можеше да се диша с пълни гърди чистия въздух, освежаван от многото стари пълни със спомени дървета. Град, в който можеше да се придвижва лесно и да се твори осезаемо. Град над който на небето блестяха огромни, ярки звезди.

Улицата беше потънала в зеленината на преплетените клонести дървета и свежи градини пълни с изобилие от цветя.

В дворовете с вечно открехнати, разнебитени портички се бяха сгушили къщите на съседите и, като че ли бяха роднини и се познаваха една друга от векове. Прихлупили покриви със стари турски керемиди, с пъстри саксии, подредени пред малките, чисти прозорци.

В лехите на баба се кипреха бели, миризливи богородички и се опитваха да се състезават по аромат и височина с виненочервените гергини на съседката.

Тротоарите бяха застлани с бели, речни камъни, подредени от нечии грижовни ръце. Кой ли бе имал това търпение и любов?

Над тях се надвесваха клони с едри кисели джанки и бели черници.

По паважа на платното от време на време минаваше по някоя каруца с дръглив кон, подир която ние децата тичахме да се качим отзад и да се повозим.

Игрите ни бяха безпаметни и задъхани. Игри пълни с благодатта на цялата вселена. На гоненица, на криеница, през дворовете до късен здрач. На воля и свобода.

Прашни и уморени, вечер силите ни едва стигаха да се измием на дворната, каменна чешма и да потънем в щастливите блажени сънища на нощта.

Зимата се борехме в дълбоките преспи сняг и тичахме подир дървените шейни по заледените малки пързалки в близкия парк.

После греехме зачервените от руменината и студа бузи и ръце пред печките с дърва и попивахме съживителната топлина на огъня. Близо до пламъците, които ни водеха към стремежа за изживяване.

И времето беше истинско, така както може да бъде истинско само едно вълнуващо детство.

Така и не помня, кога и как белите речни камъни бяха заменени с базaлтови плочи и тротоара загуби своя природен облик. Паважът на платното беше залят с асфалт, а ниските дървени огради се превърнаха във високи зидани стени. Далеч от погледа на съседа, далече от сърцето на другия - себеподобния. Скрити зад занданите, необезпокоявани от никого самотници....само в своята лична собственост, радост, мъка и тъга. Оставени на произвола на съдбата, разделени и отхвърлени един от друг, между стените на своите доброволни затвори. Това ли търсихме?

Големите, мъдри дървета под чиято сянка се събираха старците и бабите на раздумки, бяха изсечени и заличени умело от майката земя.

Малките къщи една по една започнаха да се разделят със стопаните си и изчезваха, отнасяйки моите вълшебни спомени от детството. Къде се преселиха и има ли хора, които все още да радват?

Появиха се автомобилите, които бързо завладяха тихите улици и като разярени зверове огласяха дните и нощите с шума на моторите си. Големият град започна да се задушава от техните изгорели газове и да се покрива с тъмна миризлива пелена.. Колите, като силни чудовища се настаниха и по тротоарите и превзеха земното пространство - място полагащо се на човеците.

Огромните бетонни блокове извисиха смразяващи сенки и закриха топлия благодат на слънчевите лъчи. Като дошли от ада и не на място създадени общежития, циментовите кутии бързо засъбираха хора, доброволно предали своята природа и свобода.

Тъмнината бързо изпълзя от хорските души и човекът престана да мисли. Той се понесе по течението на разрухата на новото време, разнасяйки по земята крамоли и раздори.

Онова мило, истинско съзидателно време, покорно отстъпи мястото си, оказало се безпомощно пред натиска на разрушителните сили.

Кое и какво беше това, дошло като изневиделица от нищото, появило се за кратко време през годините? Случайно ли беше случващото се? С какво заслужихме и помогнахме да потопим съзиданието в реката на забравата?

Обзети от безверие и немарливост, загърбихме природата и решихме, че сме пораснали достатъчно, за да сме единствените и великите на земята. Потиснахме чувството за любов и съпричастност и надценихме мястото на човека в безкрайната вселена. Но тя е живия истински наш дом и няма да прости безразсъдството.

Да си припомним нашата свободна воля, дадена ни с раждането и да възстановим мисълта за любов. Да творим, да обичаме, за да върнем от забравата онова, вълнуващо наше детство за нашите деца и внуци. Онова прекрасно детство, прегърнало земята с вълшебните си криле, милеещо за добруването на човешката душа.

Ще успеем ли?

Времената ще покажат!

Мария Кузманова – (Марикуза)

София, юли 2009г.

Sunday the 30th. Spiralata.net 2002-2017