Споделено от вас, читателите

Полет

Печат

Полет

Борис Балкх

 

Държа в ръце

голяма цветна снимка на Земята,

направена от космоса.

Гледам я и се гордея с две неща,

че нашето родно гнездо

е най-красивата планета

 и с това, че полетяхме.

Събудих се в гнездото рано сутринта от хлад, защото мама излетя. Сгушихме се с моите братя и сестри, за да се топлим.

Мама и татко се грижат за нас. Познавам ги по гласовете. Мама ни говори тихо и нежно, а татко е много сериозен, особено вечер, когато казва все едни и същи думи. Не знам какво означават, но запомних началото. “Отче наш. Ти, който си на небето...” Запомних още, че тези думи трябва да се казват винаги преди да направиш нещо важно.

Стояхме в гнездото и слушахме. Изведнъж едното ми око се отвори и там горе нещо светна. Затворих го и отворих и двете. А там горе пак свети. Не знам какво да правя.

Мама долетя и много се зарадва, като ме видя с отворени очи. Погледна нагоре и каза.

– Това там, голямото, синьото, е небето.

– Ооо! Това ли е небето?...Когато порасна ще литна чак до там и ще го прелетя от край до край.

Мама се засмя.

– Добре, добре, но първо трябва да пораснеш.

Оттогава започнах да се готвя упорито. Преборвах се да стигна пръв до червейчето, дето ни ги носят мама и татко. Над нас имаше клонче, което по цял ден маха с криле. И аз махах, учех се от него.

Вече сме големи и летим от клон на клон. Обиколихме цялото дърво, а днес аз пръв прелетях до съседното.

След няколко дни летяхме на воля из нашата малка родна гора. Всичко е толкова хубаво, но аз не съм забравил обещанието си. Мога да прелитам над най-високото дърво в гората и реших – утре излитам към небето!

А утрото беше прекрасно. Кацнах на клончето и се приготвих. Полетът до небето е важно нещо и аз трябваше да кажа “Отче наш. Ти, който си на небето...” Тъкмо да започна и пристигна вятърът, моят приятел, а с него и далечно ехо от тъжна песен.

Заслушах се.

 

Очи отварям пак.

Над мен лазур – небе покров.

Край мен, безкрайна степ –

море от мои братя

и пролет с утринна роса.

Цял ден, лудешки танц със ветрен ритъм

танцувахме опиянени,

от слънчевите топли ласки.

Прегърнати, един до друг.

 

Ден след ден, минава

пролет в страсти и забрава.

Така години сто,

а може би хиляда,

все тук посрещам пролетта.

Разказваше ни вятърът легенда,

за чудни, хубави места.

За птичето което пее,

летейки волно по света.

 

Вятър – огнен порив,

целува жарко всеки стрък.

Край мен е суха степ,

като напукан камък.

Ни капка дъжд от пролетта.

Дали ще дойде птичето което,

да вземе трите семенца,

та някое от тях да може

в нов дом да срещне пролетта?

 

Очите ще затворя,

аз и всички мои братя.

Че сивото небе

тежи като олово

и мъртвото поле край нас.

Ако не дойде птичето което...

Ще паднат трите семенца

и някое от тях навярно

ще се събуди пак в степта.

 

Вятърът отмина, а в мен остана тъжната песенна тревичките.

Време е. Трябва да кажа думите и да излитам.

– Отче наш. Ти, който...ти, който...

И излетях.

Monday the 27th. Spiralata.net 2002-2017