Споделено от вас, читателите

Стихове от Мария Кузманова

Печат

 

 

 

 

Стихове от Мария Кузманова

 marikuza.jpg

http://www.marikuza.com

На живите!

 

Тежък и труден е пътят на живите,

Всеки носи кръст на различна съдба.

Малко е вярата в душите ни.

Много и силна е завистта.

 

Как да убием змията у себе си?

Оставете я в ръцете на смъртта.

И търсете дълбоко в недрата,

Топлината на милата майка Земя.

 

Как да забравим омраза и зло,

Вечните дяволски чада.

Как да успеем да посадим тази вяра

В чистите детски сърца.

 

Тежък и труден е пътя на живите,

Но живота не е само съдба.

Нужни са сила и воля и жажда

За нова посока на мисълта.

 

Има я като даденост

Онази забравена доброта.

Има я още с първия писък

На родените същества.

 

Тя е заложена, но я издигнете,

Високо над всички злини.

Там още тлее малкото пламъче

За надежда, обич, любов и мечти.

 

Неумолимо е времето в мрак.

Погледнете го смело в очи.

То ще спре неистовия си бяг

И ще поеме с безброй светлини.

 

Има простор за мисъл и ум.

Далеч от дълга самота.

Прегърнете надеждата с разум!

И стъпете здраво на тази земя!

 

Не изпускайте този миг на просвета.

Той е неповторим.

Има шанс за света. Нека го спасим!

Истината е една! САМО С ДОБРОТА!!!

 

Март 1998 г., Бейрут, Ливан

 

Върнете се!

 

Тъгата по Родината ме мъчи,

Носталгията бавно ме руши.

И сълзите напират в очите,

И  болка във сърцето ме гнети.

 

Душата страда раздвоена всеки миг.

Потънала в ямата на нищета.

Дори не стигат сили за последен вик.

Обгърнато е всичко в самота.

 

Въпросите напират и не дават мира

Къде сгрешихме, кой ще ни прости?

Но отговорът никога не идва,

Открий ме казва, и ме разбери!

 

Съдбата никога не трябва да виним,

И сигурно, случайно няма за човека.

Но можем всичкото да променим,

С волята и мисълта за новата пътека.

 

Защо напуснахме рождената земя?

И гръб обърнахме на родната стреха.

Там, където се родиха нашите деца,

И майки святи ни дариха на света.

 

Защо избрахме пътища незнайни?

Пред чужди двери чело да склоним,

И да понасяме невежеството обичайно

А унижението, как да изтърпим?

 

Удобното и лесното приехме бързо.

Със натежали и затворени очи.

Но то така и не успя да грабне,

Изцяло наранените души.

 

Илюзията на този свят, като един  мираж,

Примами ни на кораба луксозен и блестящ.

Но всичко се превръща в амбалаж.

Все някога, ще сме ненужен и изхвърлен екипаж.

 

И птиците летят далече по света

Но винаги намират път към родните гнезда

Така са всички живи същества,

Жадуващи, милеещи за своята земя.

 

И има път назад към родните поля,

Към тайната, великата осанка на Балкана

Към чистите планински езера,

Към райските цветя, в градината на мама.

 

Където полъх от вековната гора.

Ти шепне древни тайни и слова.

Където изгревът е чист като сълза.

И птичи песни пълнят твоята душа.

 

Там, където зърнал си земната светлина,

И мама над люлката тихо песен  е пяла

Където щурци и пригласяха във ноща

И в сърцето, Любов и добро е посяла.

 

България е Дух, Живот и Пламък!

Такава е за цялата Земя.

И ще ни събере отново, и без данък

Във бащината стряха, у Дома.

 

И няма грях да ни тежи в сърцата

И ще изпълни щастие и нашите души

И за доброто на децата

Отново в лоното си ще ни приюти.

 

И знам България ще Бъде!

Тя има мисия на таз Земя

И не е късно пак да я прегърнем

Изстрадалите, нейните чеда.

 

Върнете се по родните места!

И този, който вярва ще го бъде!

Заради вечната, небесната мечта,

Да разберем кои сме и защо на таз земя.

 

Върнете се по родните места!

Такава е повелята на древния ни род.

Небето знае порива на вашата душа,

За да сме вечен, цял един народ.

 

28 март, 2007 г, Атланта

 

Съдба

 

Какво е Животът, каква е целта?

Въпросите вечни на тази земя.

Имаш ли мисли, понякога за това,

защо появил си се на света?

 

Раждаш се с плач и душата ти стене.

За нея земен живот е като бреме.

Начеваш със сълзи, но отваряш очи.

И стъпка по стъпка живота следиш.

 

Млад си, духът ти търси и гориш

Душата ти иска и смело летиш.

Гониш, бориш се и пламтиш.

Твое е времето и.... не пестиш.

 

Силен и млад, тъчеш нишките на съдбата,

по пътеки без начало и край.

И рисуваш със цветове на дъгата,

По платното картината на любовта.

 

Пътища много и си, като окрилен.

Ти уловките следваш ден подир ден.

Радост и сълзи редиш в безкрая,

Като частици от пъзел вселенски слепен.

 

Смел си, изграждаш и разрушаваш.

В кръговрат, даваш и получаваш

Попадаш в миговете на тъмнина

За да стигнеш отново до светлина.

 

И стискаш и мъчиш душата си своя,

Жадуваща за безмерната свобода.

Да я вкараш в релсата на живота,

Без да и даваш полагащи се права.

 

Тя милата се подчинява,

Макар че обричаш я на самота.

И се опитва да ти подава знаци

За пътя на твоята лична съдба.

 

Години, години летят, преминават.

Едни като тих ручей, други като буйна река,

И сезони менят се, днес е топлото лято

Утре, неусетно хладна, дошла есента.

 

Сребърни нишки в косата подсещат

Че пред прага на зимата си сега.

Тя съдбата си шепнеше, шепнеше

Нямаше кой да я чуе във суета

 

Тя неизбежната съдница наша,

С грижа за крехката ти душа

Сега тихичко те изпраща

и ти готви среща със самота.

 

Спомени нижат се в мрежата на съня.

Като слънце и облаци през деня и нощта

Миналото тича, разперило е криле,

Без да докосне закърнялото ти сърце.

 

И въртиш се в кръга на живота,

Като в парка на виенското колело.

То е цялата, наша мила съдба,

Всичкото чудо, събрано в едно.

 

И тъй с годините през живота

Открехвал си бавно заспалите сетива

Безмилостно времето те докосва

с надежда и вяра една,

че съдбата ще ти е благодарна,

макар и зрънце да посадил си от

ЛЮБОВТА!

 

10.12.2010, Атланта

 

Подай ръка!

 

Подай ръка и приеми на другия отсреща

Той не случайно я протяга, потънал в самота.

За него това е сляпата, последната надежда.

Приятел да открие, дори с малко топлина.

 

Не гледай външен израз и одежди!

Не забелязвай тембър или зло в очите

Опитай да прозреш в душата нежна,

Където пърха клето, птичето сиротниче.

 

Тъгата е в сърцето и очите го издават.

Той търси светлина и топло за духа си.

Ти откликни и помогни, не чакай браво.

Създателят и твоето ще ти прости с дъха си.

 

Душите ни се търсят чак от памтивека.

Ти да прегърнеш, теб да приютят.

Така спиралата не се прекъсва.

За да пребъдем ний Човеци на века.

 

Когато там в здрача на деня,

Спре странника пред твоята врата.

Не го отпращай, а подай ръка

Тя би му дала търсената светлина.

 

Това е Той и това си Ти, като две плахи очи.

Като перата  на птиците слети в крило

Като тичащи капки с дъжда в едно.

И листенца на клонче, на вековно дърво.

 

Така да отворим сърцата, чрез сетива

За всяка вселенска, трептяща  душа.

Да сме свидетели на прекрасна земя,

Да поемем на поход, с песен за любовта!

 

Подай ръка и да направим вселенско хоро.

Подай ръка и сътвори  истина за добро.

Земята да тръпне от искри светлина.

Обичай, Прегръщай, Живей Тук и Сега.

 

5.01.2011 г., Атланта

 

Страхът

 

Страхът се сипе повсеместно над земята.

Като снежинки на тъмата в светлината.

Той тегне, разрушава и човека и душата.

Той всява смут дори в недрата на телата.

 

Страхът коварен и жесток е и не пита.

Той смазва, тъпче плаши и оплита,

в мрежите си, с пипалата младите души.

Той ги смразява, чупи кости, смята и дели.

 

Той също като нас се лута във закона с правилата.

И крие се, спотайва се и знае той, каква е тук играта.

Но, както всичко живо, сътворено с любов в светлина.

И той стреми се със душата си към свойта свобода.

 

Пуснете го на воля да лети той към безкрая.

Да намери свое място, там далече, някъде в Рая.

Да свали оковите си здрави от душите ни човешки.

Да забравим смърт, тъма, тегло, безкрайни грешки.

 

Ала сам той, трудно ще намери точната пътека.

Нужен му е подтик, стимул, мъничко подкрепа.

Дайте му неистова, добра и здрава сила,

Да пребори сам, той същността си многокрила.

 

Изтръгнете корените стари от душата си.

Няма полза от страха и в небесата ни.

Той пълзи, руши и ни погубва в самотата.

Съберете за Любов разтворени сърцата.

 

Любовта е феята на щастие с мъдра благост.

С нея ще забравим страх и трудна старост.

Тя ще ни даде криле и вечната ни младост.

С любовта навеки ще е светла радост.

 

Няма време, не мислете, а творете!

Цялата Вселена светла ни подкрепя.

Поемете слънцето, водата, ветровете,

Лунните сонати с дъх на цвете напишете.

Смело дишайте, живейте и любете!

Думичката страх, спокойно забравете!

 

15.02.2011, Атланта

 

Заблуди

 

Животът, който водим е фалшив.

Една илюзия, изкривена във вечността.

Потънали в тайни, подлост и лъжи,

Опитваме с лицемерие да се сближим.

 

Огледай се в другите, като в огледало.

Чисти си навици, натрупвани от векове.

Ти вгледай се дълбоко в своите очи.

Ти грешките признай, макар и да боли.

 

Опитай да си прям и честен, откровен!

От Вселената не можеш се скри с лъжи.

И няма утеха, и мира... ще бъдеш сломен,

Колкото смел  и велик да се смяташ, уви.

 

Заблуди, заблуди вековни отдавна тежат.

Безсмислени, отровни, но тежки като окови.

Спаси се, опитай дорде е време за път.

Истина, ясна и чиста по света ни да броди.

 

Тайни мисли, коварни в душата си не таи.

Те се връщат и гонят те до последните дни.

Съзнание чисто в душата си посади.

Да прегърнеш света с любов, без сълзи.

 

Любов, любов дай на сърцето затворено.

Дишай, поемай живеца на живите същества.

Няма тайни в пространство небесно, отворено.

Обичай  всяко  живо място на мила ни земя!

 

Нищо скрито няма в безмерно пространство.

Енергията не можеш я спря и живота лети.

Смело и честно излагай мислите си Човеко.

Да спасим духа и душите си!  Искрен бъди!

 

17.01.2011, Атланта

 

На моите приятелки!

Жената е създала този свят красив,
дарила го е с обич, топлина и благодат.
Творила е със фин, изящен щрих,
и съхранила в лоното си Любовта.

Молитвата към Господ е една.
Да бъдем майки в радост и тъга.
да нарисуваме с мисъл, доброта,
в сърцата на родените  деца.

Да посадим цветенцето на обичта,
във всяка нова, търсеща душа.
И да открехнем земната тъма,
за идващата крехка светлина.

Небето вдъхновява за това,
но само, ако Вяра си внушим.
Животът няма нужда от сълза,
и идва време всички да простим!

Бъдете благодарни за тази си съдба,
че сте приели тяло на Жена.
Че пълни сте с Любов, и в самота.
И носите спасението на света.

И нека празника на майката, жена
да бъде нежния творец на чудеса.
и да събуди истини за вечността,
да ни дари с Божествени Крила!

8, март 2007г.

 

Молба

 

Ти, който си създал Безкрая,

Научи ни да намерим Рая.

Да сменим настъпващия студ,

С много обич, топлина и тих уют.

 

Ти си всичко, онова което,

Не съзнаваме като прието.

Ти си всяка капчица роса.

Ти си всяка скръб и самота.

 

Онзи вятър в шумната гора

И звукът от ехо в планина.

Тихо шумолене на река.

Песните от птичите гърла.

 

Приюти ни в твоята сълза,

Със несретата ни майчица Земя

Дай ни дъх от твоето дихание,

Дай ни лъч от твойто мирознание!

 

То да е добро за цялата Вселена,

Най прекрасна истинска премена.

Да живеем всички с добро

И да знаем, че сме цялото Едно.

 

Дал си ни космическа душа.

На земята всичките блага.

Но забравили сме кой, кога и как,

Е задвижил този черен влак.

 

И принудил нашите души

Да се продадат за две пари.

Да се кланят нашите тела,

Пред олтар на материалните блага.

 

И затънали сме в блато от тъма

И се лутаме без път и светлина.

Всички искаме да сме с криле.

Но делим се винаги на две.

 

Да противоустоим на злото по света.

Да опазим майката Земя.

И когато сме готови за това,

Ще се върнем в твойте небеса.

 

Благодарни сме за всеки миг на радост,

И за всяка мъка и тъга.

Отвори сърцата ни за мъдрост,

Влей в тях и огъня на любовта.

 

Вечна такава, каквато не сме познали.

Светла като слънчеви портали

Истинска като безкрайните простори.

Сладка като в твойте светли двори.

 

Ти бъди и майка и баща!

Ти бъди и нашите деца!

Да съзнаем колко светлина,

Си дарил на нашата Земя.

 

6.04.2004 г., Атланта, Джорджия

 

Майка

Кристална, чиста майчина сълза,
отронена от болното и смазано сърце,
и Господа не би могъл да разбере.
Как майката приспива наранената душа,
и търси изход от човешките слова.

Дарил ни Бог с думи за добро,
да изразяваме на чувствата света.
Но ние е дал и малката частица зло,
която заслепява мисълта.

И само майката, готова да прости,
ще скрие мъката и ще мълчи.
Докато лъч небесна светлина,
не озари и детската душа.

Но идва ден, и тя душата детска,
застава с жажда за неземна доброта.
На майчината, светлата пътечка.
И търси думички за обич, светлина,
Дълбоко скрити в нейното сърце слова.

Ще ги намери! Пътят е един.
Погалила главицата заспала,
целунала изгарящо челце,
докоснала предишната забрава,

Тя ще съзре в тъмата,
онова кристално стъкълце
просветнало завинаги в душата,
на мъничкото, собствено дете.

А оня лъч на майчина любов,
изгаря и изпепелява злото.
Заложено и То като добро,
намерило утехата на Бога,
под майчиното трепкащо крило.

21 октомври 2005 г., Атланта

 

Майчина сълза

На колене майчица една,
разговаряше със светлата зора.
Как да върне вечния покой
и отново да помилва сина свой.

Две сълзи от майчина душа,
се отрониха на сочната трева.
И се сляха с бистрата роса,
и потънаха във меката земя.

Там в утрото преплела две ръце,
търсеше пътека в тъмнина.
С мъката изпълнено сърце,
молеше за малко топлина.

Няма лек за наранената душа.
Да лекува времето не може.
Там остава все една сълза,
да напомня за живота сложен.

Майката с молба не ще остане.
Там на колене пред ярката зора.
Тя сина си нивга няма да забрави,
приютила го под нейните крила.

И молбата с топлата сълза,
не потъна в лична самота.
Онемяха птици от тъга,
и застина ручей до самотната скала.

Помощ ще намери майката сама,
тя родила е прекрасните деца.
И частицата от нейната душа,
ще открехне техните сърца.

А сърцето знае и добро и зло.
То ще прекопае земното кълбо.
Ще намери капката сълза,
и ще я превърне в чиста светлина.

3 януари, 2006 г., Атланта

 

Вдъхновение

 

Поглеждам вечер звездите кристални,

На тъмния, мастилен фон.

И мислите ми политат безкрайни,

към тайния, необятен простор.

 

А там, е моята малка звезда,

със трепкаща, чиста светлина.

Изпълваща сърцето ми с Любов,

готова да вдъхне в душата ми зов.

 

И бавно протягам готова ръка,

към четката с точния цвят.

И платното се пълни с багри в нощта,

от истински, далечен, но приказен свят.

 

Неземна дъга от небесния свод,

залива пространството с много живот.

Твореца, да праща дъха си е готов,

и да раздава без мяра, своята чиста любов.

 

Благодаря му за тази изява, с палитра в ръка.

Благодаря му за непреходната красота.

Която опитвам да изразя,

чрез несъвършените си сетива.

 

И моля да имам и сила, и свобода,

да пресъздавам вселенската красота.

Която да пълни Духа по света,

с обич, любов и безкрай светлина!

 

11 март, 2007 г., Атланта

 

Любов

 

Тя е феята, която ни води в танца,

Тя е тъмния облак, от който вали.

Тя е утринна, сладка омая,

Тя гостува на злите езици дори.

 

Любовта, с която се движи света,

Чувство в съзнанието на вечността.

Любовта създава, тя и руши.

Но постоянно обгрижва нашите души.

 

Без нейните сладки, ефирни лъчи,

Не би имало живот и мечти.

Тя блика от извора на Твореца,

Тя дава очи дори на слепеца.

 

Любовта ни залива и ни шепти.

В прегръдката детска тя нежно трепти.

Тя е магията за две същества,

С целувката слива екстаз и тъга.

 

Любовта е минало, настояще и бъдеще.

Тя е вечния дух за единство и мир.

Тя е тази пламтяща искра,

Подарена от Бога ни жива жар и вода.

 

Тя е мит, реалност и величие,

За всеки миг щастливата поема.

Тя е извор от нищото,

Съвършената, безкрайната вселена.

 

Приемете я с мисъл и желание,

Тя е нужна на всяко едно същество.

Както семето поема я с дихание,

И расте за всеобщо и вечно добро.

 

Мила, нежна, сладка нега,

Изблик на щастие и доброта.

Винаги ще я има тук и сега.

Ще пребъдем с нея във вечността.

 

13.11.2007г., Атланта

 

Мъдрост

Оставихме далеч зад хоризонта,
един прозорец с вечна светлина.
И заблудени в тъмата безпризорна,
заминахме за дяволска страна.

Но знам, че тя съдбата ни изпитва,
и сме дошли да разберем какво е зло.
И да съзнаем що е чиста истина,
за да открием своето добро.

И нищо вечно няма на земята ни,
променят се сезони, времена.
От малкото цветенце до душата ни,
ще се докоснат някога до вечноста.

И ще се върнем насъбрали твърдост,
подлагайки на изпит и Духа.
Събирана от всяка сълза мъдрост,
за цял живот, за вечни времена.

И там ще има кой да ни посрещне,
с обятия отворени от обичта.
И няма да е спомен или вечност,
а ще са истинските майка и баща!

13 декември, 2005 г., Атланта

 

На моите родители

 

Гледайки с очите на старостта,

Може би това са очите на мъдростта.

Връщам се в дните назад в живота,

И търся и питам за всички уроци.

 

Ти си ми майка по Божия воля.

Твоята, моята вселенска съдба.

Родила си ме с Любов без да моля.

Избрала съм те с мойта душа.

 

Човекът до теб е моя баща.

С подкрепа и грижа за жена и деца.

Сплотени в радост и във тъга,

сме си помагали и раздавали топлина.

 

След мен и сестра ми поела нелекия път.

За да бъдем и търсим доброто в цялото.

Различни и заедно по пътеките на света.

Да сме си опора в живота на тази земя.

 

Прекланям се с благодарност пред тази съдба!

Поклон към създателя и вселената за помощта.

За нашите избори в тъма или светлина.

Да се научим да бъдем човеци с обща душа.

 

Благодаря от сърце на моите земни родители!

С радост и уважение скланям чело.

За мъдрите им напътствия през годините

За цялата им любов и сътворено добро.

 

Тази любов, която ще предадем на децата си.

Ще се предава на поколения дълго след нас.

И ще носим поели в сърцата си обичта.

И ще осъзнаваме що е грях и съдба.

За да изчистим пътеките чрез любовта.

И да останем вечни и само в светлина!

 

11.02.2009, Атланта

 

 

На  Рита с любов
(Нашето любимо куче)

Отиде си през есента,
сезон навяващ ни тъга и самота.
И вечен сън затвори сетивата ти,
тъй, както зимата приспива и земята ни.

Ти беше мила добра и разбрана.
С душа чиста, с любов всеотдайна.
И без да избираш, обичаше всички ни.
Четеше в очите ни и ни откриваше.

От малка те взехме във наш’те обятия.
И никога не останахме без отплатата.
Отвори сърцата ни с топлина.
И дълги години милвахме сродна душа.

Понасяше всички обиди със срам,
от нашите думи изречени с гняв.
Прощаваше винаги с поглед със жал.
И предана беше навсякъде с нас.

Не оценихме докрай любовта ти, уви.
Човек не успява навреме да оцени.
Да бъде мил, добър и разбран,
и да отдава любовта си до край.

Към всички и всичко на тази Земя.
За да получи и той добрина.
А добротата, с която ти ни дари,
дано вечно успеем да задържим.

Смъртта за човека все още е страшна.
И не разбрана, и неизбежна.
Когато я срещнеш очи в очи,
дори не намираш смисъл да те боли.

И раздялата все още трудно се преживява.
Тя учи, тежи, но облагородява.
Ще имаме срещи отново със теб.
Обичай ни, е нашия земен завет.

Благодарим ти за всичко в този живот!
За вярност, за обич и много любов.
Такава, каквато не сме изживяли.
Но търсим и вярваме във вечността и.

Но идва момент на светлина.
И благодарност стопля наш’те сърца.
И с надежда, че сме ти дали поне малко любов,
оставаме признателни до земния ти гроб!

от семейството: Мими, Ваньо, Бисето и Рони
28 октомври, 2001 г., София

 

Събуждане

 

Обичам да ставам рано,

Когато природата още спи.

Да слушам ромона на потока,

Да вдишвам ухание на липи.

 

Да стъпвам леко боса,

по младата крехка трева

и да попивам със стъпалата си

бистрите, утринни капки роса.

 

Да погаля с длани цветята красиви,

Затворили все още пъпките със сълзи

И да присъствам като в светла магия,

На изгрева, огряващ вековните планини.

 

Да прегърна земята мила,

Застинала в неземен покой.

Да присъствам със сетивата си,

На зората, обагряща света мой.

 

Да разтворя ръце към простора,

Като криле разперени за полет.

Да усетя великия Дух на живота,

С този вечен, омайващ порив.

 

И бавно, като в унес и транс,

Да отворя с жажда очи.

Да поема лъчите, живителна топлина

От светилото даряващо ни светлина.

 

Събудете се и вдъхнете зората.

Тя е енергия за живот.

Приемете слънцето с душата.

Да ви дава сили и Любов.

 

8.2007г., Атланта.

 

Чудо

 

То е далечно и необозримо,

Но всъщност е вътре, дълбоко в нас.

Малка искрица му е необходима

За да изпадне съзнанието в екстаз.

 

Чудото можеш и сам да твориш,

Ако събудиш сърцето си и не заспиш.

Изгрева нежен, ако поискаш да видиш,

И да усетиш и да политнеш.

 

Носиш крила на космически плам,

И разпери ги отново с порив желан.

Чувство за полет таиш в душата,

Стига да пожелаеш да разтвориш крилата.

 

Тогава очаква те любов, сладка с жар,

Каквато не си познал на земята.

И нови простори ще са ти дар,

От Твореца, създател на светлината.

 

И ще усетиш със взор премалял,

Прекрасното чувство за свободата.

Тази, която сънувал си и си мечтал,

Че си я имал, но не изпитал чрез стивата.

 

Поемай я, дишай и превърни,

Живота си в музика, багри и светлини.

Отдавай обич, любов към безкрая

И ще познаеш неземна частица от рая.

 

Свободата на твоя вселенски дух,

Ще полети и ще твори чудеса по света.

Чудото го има повярвай му тук

И ще се срещнеш с безкрая в твойта душа.

 

30 март, 2007г., Атланта

 

Честит Рожден Ден!
       (на Катя)

Душата ти знае,
защо си на тази земя.
За нея не са важни
часа и деня.

За нея полезно е
знанието от това,
че ти е дадена мисия
на Майка и Жена.

Зачената с обич
и много Любов,
потеглила си
на дълъг път.

И, ако смело нагоре
го извървиш,
в Духът ти,
твореца ще въплътиш.

Със изпитания,
радости и тъга,
да достигнеш
дълбоко до твойта Душа.

Да търсиш и
да умееш да уловиш
как да живееш
и как да простиш.

Честит да е
твоя Ден Рожден!
Да пълни живота ти
с дъх просветлен!

Да ти помага
да можеш да разбереш,
и да узнаеш
и да прозреш.

Едничката Истина,
че Бог е във нас
и да те води
до сетния час.

И време ще дойде
да се съберем.
И обич и мъдрост
да си дадем.

Така, както
е писано било,
да бъдем Цяло
и за Добро.

Благодарим ти,
че си с нас.
И ще се молим
за този си шанс.

Атланта, март 2007г

 

Време за истина

 

Мъки, страдания и самота,

Заливат живота ни тук и сега.

Училището ни за добро,

Сме превърнали във убийствено зло.

 

И алчност, омраза към брат и сестра.

И робство мизерия и нищета,

Се вихри на тази планета Земя.

И няма я силата на Любовта.

 

Но как ли пропуснахме с лека ръка,

Пътеката вярна към обичта.

И грешки с ума си ковеше човек.

Изпускаше бавно тъй век, подир век.

 

В стремеж за богатство, разкош и злато,

Към онзи забулен, неясен мираж.

Изгуби и стъпка туй крехко добро.

Върхът приближаваше бързо с кураж.

 

Е, той е на близо и стигаме там

Един егоизъм крепи ни, но срам

Ни напомня за тези крила,

Как лесно пречупват се в самота.

 

Изгубихме ятото там край брега

На тъмната, черна измамна река

Която прегазихме с лекота,

Забравили нейде и Дух и Душа.

 

Но това е мигът за да вдигнем очи,

Заслепени от грешните наши дела.

Да върнем заблудените си души,

Чрез пълни с уроци отминали времена.

 

Там трябва да спуснем завеса една,

И смело да сложим дебела черта.

За да открием отново сега,

Безкрайната истина за Любовта.

 

Заблуди в мрак преживяхме, уви.

Природата не желае да ни прости.

И даром без вяра, без труд и Любов,

Не бихме си върнали онзи живот.

 

За който създадени сме от светлина,

Но се увихме в дяволска пелена.

Да бъдем човеци на една Вселена,

Вечна, далечна, но осветена.

 

Вдигнете очи за миг светлина,

С оная божествена топлина,

Отворете сърца към безкрая.

И там в общия приказен свят,

Ще се докоснем до Бога и Рая.

 

05.2001г., Атланта

 

 

 

 

 

Monday the 27th. Spiralata.net 2002-2017