Споделено от вас, читателите

Есета от Виктория Бобева

Печат

 Любовта излиза отвътре

 

 Любовта излиза отвътре и се предава на избраните и симпатичните ни хора. Осенява те от Бог и те запълва, и те изпълва, и те препълва, и трябва да я предадеш на близки и навред с емоциите си и мислите си, за да ощастливиш себе си и тези, за които е предназначена.

Любовта е най хубавата храна за душата ни и когато я имаме искаме да продължи повече, да я задържим, да я съхраним и да ни грее в мрачни дни на самота.

А тя ни осенява и полита за други места към други хора и се рее по света и осенява тези, които са отворили сетивата си и могат да я почувстват.

Блаженото изживяване дарено ни и предадено от нас осъществява хармонията в света.

Без любов не може да се живее, не може да се почувства красотата на обкръжението ни и смисъла на всеки миг. Когато ни осени в нас се задвижват и пеят в хор всички сетива и мисълта ни става ясна, сътворява новости и променя  рутинното ежедневие. Ние се носим в еуфорията на момента и усещаме пълнота и удовлетвореност.

Доброто настроение е заразително за някои хора и необяснимо и дразнещо за други. 

С добри думи и с усмивка може да се отвори и непроницаема врата.

 В критични ситуации, ако запазим самообладание и се самоуспокоим, и се усмихнем –по- лесно ще можем да вземем правилно решение. Като наблюдатели и безпристрастно отношение към човека или ситуацията ще бъдем осенени с яснота и мисълта как да действаме, за да останем толерантни към себе си и към обкръжението си. Ако разбира се желаем това. Ако желаем само собствения си егоистичен комфорт, ще газим де що има и няма да се впечатляваме до момента, в който съдбата ще ни спре и ще ни покаже, че сме само едни прашинки и не можем да си позволяваме лукса да нараняваме.

Мимолетни прозрения и усещане за удовлетвореност ни се предоставят непрекъснато и като не им обърнем внимание те си отиват и идват други, и така безкрай. Изпитваме чувства и ги определяме с мисли за да ги осъзнаем.

Грижата към себе си и грижата към обкръжението ни и по- надалеч се поражда от необходимостта да се чувстваме полезни с присъствието на тази земя, в този момент. При осъзнаване на същността ни и проявленията ни в общото живо присъствие е необходимо старание за насочване на положително енергийно излъчване към света. Това излъчване се е зародило от натрупани външни влияния и вътрешна обработена информация. Отсяване на необходимото за момента и придобитите опитности ни позволяват да се справяме или не с всяка ситуация. Понякога желанията и стремежите ни не съвпадат с предначертаните ни събития и се получава неудовлетвореност от това, че на нас не ни харесва това, което ни се случва, но то се случва и най-добрия ни отговор е да приемем всичко – и лошо и добро и да придобием мъдростта и радостта и мъката -  които ни дават различните събития. Многообразието има своя смисъл, защото стремежите са ни да имаме всичко и то много и в това си желание неосъзнато искаме да познаем и мъка и радост. Как ще ги разграничим, ако не сме ги изпитали -само от книгите и от разкази на очевидци - не се получава.

Да се грижим за себе си означава да се уважаваме и да уважаваме всички емоции, които изпитваме, да се доверим на умението да отсяваме и да се сбогуваме с тези мисли, които не ни харесват. А и да не ни харесват те се появяват пак и пак и ние пак и пак трябва да си чистим къщата от тях. А тези, които даваме навън да са осмислени и обезоръжени, без агресия, без намеса в личното пространство.

Колко пъти сме си мислили, че никой не ни разбира и точно в тези пъти не сме се постарали да се самоуспокоим да  се усмихнем на себе си и да си благодарим, че се движим през живота независимо дали се упрекваме или не, и независимо от нашето желание на всяка цена да успяваме.

Често си задаваме въпроси дали това, което виждаме го виждат и другите и дали това, което ни вълнува нас  вълнува и хората около нас. Дали нашите вкусове съвпадат с вкусовете на най-близките ни.

Всеки е уникален и във възприятия и в изяви.

Ако можем да променяме себе си по начин който ни харесва е добре, но при отказ ни променя околната среда. Човешкото същество е със заложби да еволюира и да се самоопознава, и да се самовъзпитава. През различните етапи от живота си сме различни, дори в един и същи ден ни вълнуват различни неща и изпитваме различни чувства. Поставени сме сред обкръжение, което ни влияе постоянно и нашия инстинкт за самосъхранение ни диктува как да постъпваме според нивото на еволюираност, което сме достигнали.

Да се чувстваме добре  е добре и винаги зависи от нашето отношение към събития и хора. Дори в тъгата да намерим сили да се справим или да се отдадем и да се загубим -това зависи от нас. И не сме сами.  Винаги до нас има някой или повече човешки същества, които ни помагат, дори и с отрицателното си поведение, което задвижва нашите защитни сили и предприемаме действие. Да не се упрекваме, а да се справим или да преживеем скръб и да се отдадем на радост от това, че слънцето дори и зад облаците грее и за нас!

Много, и безкрайно, и неописуемо е всичко- вътре в нас и извън нас, но е съчетано в хармония от звуци и образи и те дават живот във всеки един неповторим миг. Мига не можем да докоснем, но можем да запазим в сърцето си, ако сме го изживели според разума и емоциите ни. С благодарност към тези, които ни даряват с любов и осмислят миговете и споделят с нас радостта. С признателност към тези, които ни мачкат самочувствието, за да оценим себе си и да се справим с комплексите и страховете си.

И мига не един и не се измерва със стрелките на часовника. Мига е с продължителност съизмерима с емоцията, която изпитваме – или къс и недостатъчен или дълъг и мъчителен. Не можем да го усетим, ако не сме будни за него, и ако не оценяваме смисъла на това, че сме въплътени в човешки вид. Само физическата ни форма може да даде това усещане – на болка и радост – преплетени в едно и в непрекъсната несигурност и страх, че болката  е много, а  радостта е недостатъчно. Човешка същност! Без този недостиг няма да има растеж и усъвършенстване на всичко от всеки. Това е стремежът ни към познание, стремежът ни към даване и получаване на любов, стремежът ни към усъвършенстване на уменията, да правим нещо смислено, да работим или да се забавляваме. Да живеем живота си във всеки подарен миг! Защото тези мигове са нашият живот.

Благодарността ни към нас самите ни захранва с енергия, дарява ни с уважение и любов – необходими за здравословното ни физическо и психично проявление.

Достатъчно е поне веднъж в деня да си благодарим, че се справяме добре, дори и затова, че сме станали рано и сме се приготвили бързо за деня – работа или почивка. Самоуважението предизвиква уважение и отвън. Разбира се, че не можем да се харесаме на всеки, но е достатъчно да сме доволни от себе си - повод винаги има, ако го търси.

Истината винаги изплува, дори да се правиш, че не я забелязваш. Всеки решава дали да приеме заблудата. Във всеки момент сме на някакво ниво на познание и в следващия е нивото е по-високо. Така винаги има заблуда и никога не сме изцяло наясно нито със себе си нито с другите. Преди да си отидем от света се явява цялата истина.

Травмите от детството се пренасят като болка и в настоящето и ни боли от нещо, за което си мислим, че е повода, а всъщност това е следствие от неизлекувана травма и се пренася дотогава докато не се справим с нея. Болката да не бъдем изоставени от любимите ни хора – първо родителите, после приятелите, първата любов и всички останали, от които имаме нужда. Представяте ли си какъв е стреса за едно малко същество когато не усеща топлината на родителите, не ги вижда и не ги чува. Това е стрес, който се вкопава в съзнанието. Затова изпитваме страх от изоставяне. А с мислите си предизвикваме различни събития и различни хора, които са ни необходими за засищане на физически и духовен глад. В един живот не можем да отработим всички проблеми и да ги решим. Както и не си позволяваме да имаме всичко, защото някой ни е казал, че „скромността краси човека” и с това ни е заклеймил да си мислим, че не заслужаваме.

 Колко е хубаво да си общуваме с близък човек. Това е лечение на раните ни и ни дава любов и ключове към самите нас и за нас.

Докосването довежда удоволствие от физическата близост с предмети или живи същества. Като докосваме, приемаме и предаваме енергия. Да докоснеш -  това  е вътрешен спонтанен порив или осъзнато желание да се насладим на усещането от съприкосновението с предмети, с вода, растение, домашен любимец или човек. Явно стават  химични реакции и физически явления, които  са следствие  от допира и обмена. Изживяването се забелязва, навлиза дълбоко в нас и оставя следи. Приятно е да те докосне благ човек или приятел. Дори спокойния поглед и доброто изражение на лицето са докосване и въздействат положително на настроението ни. Звуците също са докосване до емоциите ни и създават приятно или напрегнато състояние.

Много пъти не забелязваме тези сигнали, но те ни въздействат.

 

Уважение

Да вложиш положителен смисъл във взаимоотношенията си с хората, означава да се постараеш и да им покажеш, че ги забелязваш. Да ги погледнеш и изслушаш с внимание, да им се обадиш и да ги попиташ как се чувстват, да ги поздравиш и да им пожелаеш хубав ден.

С уважение озаряваме любимите си хора и удостояваме тези, които смятаме за „по-висши” от нас.

С близките сме свързани с обич и доверие и са необходими действия от нас, за да покажем уважението си. Оказваме внимание, правим подаръци, споделяме чувства и опит, даваме съвети, присъстваме в живота им отблизо или от разстояние. Мислим си, че сме вечни и ще бъдем вечно заедно с близките си хора. А животът крадешком ни отнема някои от тях и ни дава други. Това са изненадите, които не очакваме, но идват при нас, за да оценим това което имаме. Всичко, което ни се случва и всеки, който е с нас ни дава по нещо необходимо ни да изживяваме, да се обогатяваме с опит и знание, да чувстваме и преценяваме.

Уважението ни не е напразно, то е предназначено за човека и той го е забелязал. Остава в него и отключва желанието му да ни отговори със същото или да  го покаже на други.

Да се забелязваме помежду си, да си даваме кураж и да се подкрепяме, дори когато си мислим, че нямаме нужда.

Да уважаваме, без да се замисляме дали някой е достоен, а да го оценим като човешко същество.

Да пазим своето достойнство и да зачитаме достойнството на тези, с които сме свързани.

Да не чакаме утре или от другия месец, да не чакаме другите да го направят, а да послушаме порива си без да се замисляме. Да се обадим на човека, който е далеч или близо. Да се усмихнем на минувача до нас, кой знае, ако паднем може той да ни повдигне и няма да е случайно, а защото сме го забелязали и сме показали уважението си, дори че е непознат.

 

Работа

Като работим извършваме дейност според нашите умения, образование и професионален опит. Имаме необходимост са изявяваме себе си и да ангажираме времето си, което съчетано със съответното заплащане би трябвало да ни носи удовлетворение.

Чувстваме се сигурни, ако имаме одобрението на колеги и шефове и сме мотивирани при добри резултати от извършената работа.

Приятната обстановка също е от значение, за да сме доволни. Но най- вече добрите взаимоотношения са тези, които определят нашето настроение и нагласа за продуктивност.

В действителност редки са случаите на пълна хармония и ситуациите предизвикващи стрес са ежедневие.

Губим увереността си, губим настроението си и желанието си за работа не защото сме некадърни, а защото не са ни оценили и не са зачели труда и усилията ни.

Поддаваме се на влиянието и сме разклатили сами стола, на който седим. Позволили сме да приемем чуждото мнение вместо да се оценим и да се поздравим за вложените време, опитност и емоционалната ангажираност.

Свършили сме си работата.

А докато чакаме одобрение и не правим най-доброто според способностите си ще се обвиняваме сами.

Вложеният смисъл във всяко действие е желанието ни да сме полезни и да изразим професионализма си.

Когато имаме усещането, че сме направили необходимото и сме били вдъхновени да сътворим нещо полезно за другите, сме удовлетворени и спокойни. Работата, извършвана с любов наистина ни изпълва и времето тече без да забележим.

Работим в дома или в службата и това са различни дейности, но с еднаква важност, независимо дали се измерва със заплата или благодарност.

Желанието е осъзнатия порив на душата и с желанието идва мисълта, следвана от действие. Има и колебания дали си струва и следва бездействието.

Не винаги сме в състояние да работим и творим, не винаги можем да устоим на външните влияния. Но ние сме тези, които си дължат признание и благодарност за работата свършена с усилие или лекота – според случая и нагласата ни!

Ние сме тези, които можем да си създадем добро настроение за работа и това изважда всички наши умения за справяне. Колкото повече вложим, толкова по-добър резултат постигаме, а това осмисля и времето, в което сме изявили себе си, чрез дейностите си.

Личното удоволствие дава смисъл в дните и повишава самооценката ни!

 

Глад

През годините разбрах, че когато изпитваш глад, търсиш начини да си доставиш храна и ако не можеш сам търсиш някой, който да те нахрани.

Глад за храна, глад за физическа близост – милувка или секс, глад за положителни изживявания, глад за знание, духовен глад...

Имаме нужда от засищане на потребностите, за да се успокоим и удовлетворим. Покоряваме се на мисълта и нямаме спокойствие, задаваме си въпросите защо не можем да си осигурим необходимото и се вглеждаме в другите- успели да се справят.

А с въпроса не се решава въпроса.

Необходима е помощ, но от кого да я поискаме или изпросим?

Всеки си е зает и се храни според потребностите си по свой си начин, не знае за теб, или ако знае няма възможност или желание да ти помогне. Очакваш от едни, а помощта идва от други, от тези които са изживели и разбрали какво е твоя глад. Това са хората, станали съпричастни с теб и нуждите ти. Подават ти храната и не искат благодарност.

Някои ти дават пари, за да си купиш храна, втори ти предлагат присъствието си с прегръдка, трети секс и други те насочват и дават книги, за да задоволиш емоционалния и духовен глад.

И така задоволяваме жизнените си потребности. Благодарим и правим нещо в отплата или оставаме зависими от тези, които ни подхвърлят милостиня.

Непрекъснати обменни реакции и смяна на нуждите.

Непрекъснато търсене за засита на тялото и духа ни – съчетани в човешкото ни същество.

Непрекъснато осъзнаване, че не сме сами и когато повикаме до нас ще дойде подходящия човек да ни помогне и да ни засвидетелства загрижеността си.

Яснота

 

Бистра мисъл и предчувствие за бъдещи събития се преплитат с шума на ежедневните разговори и се задушават в потока на деня.  Внезапно ни спохождат  решения, толкова ясни, че предизвикват наши съдбовни действия. Ако не се вслушваме в тези интуитивни вътрешни и спонтанни насоки, те ще отминат и ще се появят отново, точно тогава, когато имаме нужда от отговори.

Яснота за посоката, когато търсим пътя, яснота за отношенията ни с близките, яснота как да се справим с отдавнашен проблем. Как да продължим? Успокоени от нас самите, уверени в правотата си, имаме отговора. Доволни сме, че сме получили прозрението, придобиваме сили, търсим предишен опит, правим план или се осланяме на себе си.

 Не е необходимо да доказваме на другите, да се оправдаваме за начините, с които ще се придвижваме и изживяваме собствените си събития. С лекота ни се отварят възможности и ни се дава шанс за реализации.

До къде ще стигнем, ако пренебрегнем страха от неизвестното? Със сигурност няма да си навредим сами.

Като се отпуснем получаваме отговорите, но само с търпение, труд и последователност постигаме резултатите, които желаем.

Яснота – да действаме според вътрешните указания.

Смисъл

 

Да намериш смисъл тогава, когато всички мечти са сринати, всички надежди изгубени и нямаш опора от тези, от които очакваш  и обичаш много.

Чудиш се дали си струва да се събуждаш сутрин и да имаш усещането, че нещо те е притиснало така силно и не можеш да помръднеш. Да не можеш да се довериш на никой, защото всички около теб не те разбират и си мислят, че не си в ред.

Да си отговориш на въпросите, връхлитащи неспирно.

Не можеш да се решиш какво да правиш, колебаеш се и ту приемаш чуждите мнения, ту ги отхвърляш, но си безкрайно сам и безкрайно опостушен от мъката, която стяга сърцето ти. И тази мъка идва от неразбирателството с най-близките, от недостатъчното доверие в себе си и чакането на помощ.

Дълбоко навлизат обидните думи и се загнездват там вътре или им отговаряш през сълзи на слабост. А ти плачеш не от слабост, а от кървящата рана в прободеното ти сърце, не можеш да си поемеш въздух, не можеш да се отпуснеш, не можеш да спиш и мислиш, мислиш докато се съмне.

Когато не намираш пътя и когато не намираш смисъла, значи, че имаш нужда да си отдъхнеш... Тази спирка за зареждане е важна, защото си изхабил горивото – собственото опование и желание да се справяш с всичко, което идва в живота ти.

Достатъчно е да спреш, без да правиш нищо , без да чакаш някой да проумее какво ти е.

Наслади се на момента, че си жив и нищо повече!

В това е смисъла - че дишаш, макар и трудно, че сърцето ти бие, макар и с болка, и че усещаш със сетивата си това, което те заобикаля. 

Цветовете

 

Пред погледа ми се открива палитрата от цветове и ми дава наслада, когато съм настроена да ги забележа. С всеки цвят въздействието е различно – или успокояващо, или активиращо:

Бял – нежност и чистота

Син – безбрежие и простор

Зелен – успокоение и вглъбяване

Жълт – топлина и живот

Оранжев – сладост и насита

Червен – активност и любов

Кафяв – сигурност и опора

Черен – сила и носталгия

Лилав – мистерия и откровение

Розов – красота и наслада

Бежов – тишина и мечта

Сив – доверие и съпричастност

Като поема цвета с очите той обгръща, настройва  и лекува тялото ми. Дава ми различни усещания и се отразява на настроението ми. Затова предпочитам да се обличам в дрехи с различни цветове и когато ги избирам, винаги това е израз на вътрешната ми потребност и нагласа. Това е продължение на чувствата ми, които чрез цветовете ги изпращам навън.

Почти винаги имам желание за положителна изява и чрез облеклото си я показвам на обкръжението. Зная, че с всичко въздействам и искам това въздействие да не е тягостно, а леко и летящо.

Цветовете, с които съм ми въздействат, и затова като се чувствам нестабилна и тъжна избирам по-весели нюанси, които приповдигат тонуса ми.

Имам си любими цветове и такива, които предпочитам по-рядко, но винаги с удоволствие наблюдавам шарения свят около мен.

В различните сезони картината е различна:

Пролет – разцъфваща и зелена

Лято – цъфтящо и жълто

Есен – плодовита и оранжева

Зима – почиваща и бяла.

И хората носят дрехи, съобразени с годишните времена. Сливат се с пейзажа или изпъкват като движещи се цветни петна върху картината.

Ритуали

 По различни поводи, в различни общности и времена се изпълняват ритуали, чиято цел е засилване на ефекта на събитието.

Допринасяне в жертва, църковни ритуали, сватби, кръщенета - за всички житейски изяви си има уточнени действия, храни и изпълняващи хора.

При спазване на ритуала се казва, че спазваме традицията, с която се сплотява семейство, общество, нация.

Има и индивидуални ритуали, сътворени от човека и помагащи му да осъзнае или да се справи по-лесно в ежедневието и житейския си път.

Преднамерени движения, избор на храна, дрехи, украси и подредби съпътстват и определят ритуала насочен към здраве и благополучие.

Друг тип ритуали са свързани с изпращането на човека, отишъл си от света.

Ритуалите изпълнявани да навредят и за несполука и болест са разните магии.

Като се движим по земята, начинът ни на обличане, подредбите и почистването, приготвянето на храна, работата и почивката са нашето ежедневно присъствие, което също е ритуал.

 Като влагаме смисъл във всяко действие се изпълваме с положителна енергия, доставяме си радост и удовлетворение.

Вдишването и издишването, пиенето на вода, погледът ни към другите и природата определят нашето участие, принос и място в обкръжаващия свят.

 

Нива на развитие

 

Хората са различни и тези различия са с нас  в денонощието, което отминава, е сега или ще се случи друг път.

Лицето, тялото, умът, възприятията, реакциите, действията са толкова многообразни, колкото е многоброeн човешкият род.

Всеки преминава през етапи от детство до различни възрасти и през всеки етап се променя и физически и емоционално и мисловно.

Хора на една възраст, в една общност разговарят и си влияят, но възприемането и изявите са индивидуални и не съвпадат, а какво ли е когато има и възрастови, социални, разноезикови и интелектуални нива на развитие.

Личности с еднакви степени  на развитие се разбират и общуват добре, чувстват се удовлетворени. Обменят мисли и емоции, допринасят за личностното си израстване и хармонията при контактите помежду им. Радостта от това разбирателство се отразява и в другите взаимоотношения, които също се усъвършенстват и така се разширяват и кръга от хора и начините за взаимодействие.

Многообразието на близките и случайните ни познати ни обогатява – всеки със своя принос, с които ни докосва - от начина на мислене до походката и облеклото.

Влиянието е осъзнато и неосъзнато, но е неизбежно и когато разберем, че сме възприели и желаното и нежеланото се обогатяваме интелектуално – дава ни се необходимо познание – толкова, колкото можем да поемем.

От различните нива черпим мъдрост, положителни или отрицателни емоции. Това ни обогатява като личности, продължаваме да живеем с промените в мирогледа си, привличаме сродни личности или допринасяме за развитието на други по-различни от нас.

В този поток на информация от всякъде имаме принос с присъствието си, с начините ни на общуване.

Учим от някои, учим други – кръговрат в света извън и вътре в нас!

 

Яд

 

Ядът ни яде разумните мисли, разрушава клетките, схваща езика и сковава тялото.

Ядосваме се на всичко, което е различно, неприемливо, агресивно, нахално и всичко друго задвижващо нашата съпротива.

Не можем да приемем причините и начините стрелящи по нас като човешки същества.

Активират се защитните реакции, намираме начин да отговорим или таим в себе си ядът, но винаги от него се задвижват не само отбранителните, но и градивните действия.

От яд можем да нараним, но можем и да съградим, за да докажем, че сме достойни.

От яд напускаме любимия човек, бием детето си, не се обаждаме на родителите си и се обиждаме на приятелите и близките си.

С яд пристъпваме към агресията – мълчалива или явна, за да отмъстим и така търсим отплата за несправедливостта.

А можем след изригналия вулкан да се погрижим за спокойствието си – да дишаме, да слушаме музика, да гледаме красиви неща или да се облеем с хладък душ.

Това ще даде храна на тялото и мислите ни, ще ни направи по-способни да се съхраним.

Така ще почувстваме безсмислието от агресивен отговор към източника на яда ни.

Съчувстваме си, наместваме се и сме удовлетворени от умението на което сме се научили. Умение за справяне със стрелите отправяни ежедневно към нас и ако не ги извадим от раните ще се разболеем от отровата, която и ние си нанасяме с Яда.

 

Времето

 

Дали ни е достатъчно времето и дали ще ни стигне за всичко, което искаме да имаме и постигнем? Има случаи, когато минутите сякаш са спрели, не минават и се чувстваме застопорени. В такива моменти осъзнаваме безбрежието на времето... То е нашето измерение за събитията и продължителността им – понякога съвсем кратко или проточено до нетърпимост. Усетът ни води  дори без часовник. Разбираме, че пет минути са време, през което могат да се случат безброй неща, и могат да променят всичко, за което сме се хванали здраво и мислим, че е постоянно с нас. А минават и години в очакване да дойде по-добро и ни крепи надеждата, докато неочакваните случки и хора  обагрят ежедневието, а то не върви по предварителен план.  Като погледнем снимките разбираме, че се променяме непрестанно и личния ни образ,  ни съпътства през живота е различен  - от бебешка до зряла възраст.

Хората, с които сме или идват, или си отиват от нас. Дават ни от времето си и сме доволни, когато сме споделили добри думи, обич и уважение. С другите не е така – лъха напрежение, злоба и омраза. Все спътници в различни отрязъци от нашето време... А колко е то? От първия плач в съприкосновението с въздуха – до последната въздишка си мислим, че е безкрайно и имаме време за всичко. Отлагаме прошката, отлагаме любовта, отлагаме усмивката. В бяг към слава и вкопчване в печелене на пари минават дните, забравяме да се радваме, да изживяваме неповторимостта на моментите, и не ги забелязваме.

Така си минава времето  - отмерено с часовника, вдишването и издишването и ударите на сърцето.

Редуват се изгрев и залез, а после луна и звезди – за нас и нашето присъствие...

С какво ще сме полезни и какво сме направили за себе си?

Благодарни ли сме за предоставените дни и нощи?

Обичаме ли достатъчно и носим ли добро на тези, до които се докосваме дори мимоходом?

Време е да се замислим!

 

Пристрастеност

 

Чувствата на гняв и неудовлетвореност засилват нуждата да се храним, пием, пушим или вкопчваме в поведение на подчиненост или агресия към някой. Опората, от която се нуждаем е стимул за преодоляване на стреса, дава ни временно спокойствие и сигурност.

Приемаме с охота от това, което мислим, че ни подкрепя и утолява глада за собствена значимост и осмисляне на същността ни. Приемът на необходимите стимули се увеличава с всеки момент и няма друг начин освен сами да се справим с възникналите ситуации, взаимоотношения, дразнещи хора, прегради и изпити, които животът ни налага. Разбираме или не, че сме се пристрастили и поемаме инициативата но или  се вкопчваме още повече, или  се освобождаваме от стимулатора.

Пристрастяването ни изчерпва възможностите за посрещане, разбиране и решението на трудностите. Отпуснати и без вяра в личните качества се определяме като неспособни, неумеещи и неискащи да се придвижим. Доверието в себе си е  разклатено, търсим заместител на самочувствието. Повлияваме се от приятния вкус на ястия и апетитът ни расте, опияняваме се от алкохола, замъгляваме се с пушека на цигарите – стимуланти засищащи глада за насита на опустошената ни душа. Слушаме авторитети, и позволяваме да навлязат в мислите, да определят действията ни.

Само отпускането в мълчание и вслушването в тихото нашепване на интуицията ще ни даде решение на ситуацията. Вместо да се вкопчваме, да се освободим и да повярваме.

Пристрастеността към външните опори ще отстъпи и ще можем да се изявим според силите си, ще придобием силата и увереността, че „когато една врата се затвори, две се отварят за нас” и ни чакат да изберем в коя от тях ще влезем за да изживеем новите изненади.

 

Самопознание

 

Да cе опознаеш сам, да си даваш възможност и да разбереш какво имаш, искаш, приемаш, осмисляш и после предаваш навън.

 Да усещаш движенията на тялото дало подслон на душата ти. Да поемаш въздуха, водата и храната.

Да чувстваш, да мислиш и да се задвижваш в посоките на мечтите, дори и когато светът се е сринал и нямаш посока.

Колкото и да се колебаеш, да намираш сили да послушаш вътрешния си глас, защото той е верният показател и е с помощ от себе си, към себе си и своята самопомощ.

Завладяването на някой е победа от война, а овладяването на това, което си е удовлетворение от пътя, който си изминал. Мъката, разочарованията, обидите, любовта, радостта и красотата те съпровождат винаги. Те са добре балансирани, за да разбереш, че всичко си има време и всичко е в твоя полза, а и да получиш познание, придобиеш опит, превъзмогнеш страха и несигурността си  за качествата, които притежаваш. Тези качества не са окачествени от другите, а това са всеобхватните чувства, мисли и оценки на света, в който живееш в точното време и на точното място. Това ти дава и сигурност и удовлетвореност, но те предизвиква към толерантност във взаимоотношенията като не забравяш да съхраниш личната си позиция, и че нямаш нужда от чуждото одобрение.

Старанието и желанието да сме съвършени ни кара да се сравняваме с другите и да си мислим, че не сме достатъчно умни, интелигентни, красиви ...

 Достатъчно е това, което сме, а сме човешки същества, съградени от много енергия и сила. Човешкият ни образ е със собствено излъчване към живите същества и обкръжението.

Представяме се и приемаме хармонична цикличност – от раждането докато си отидем от живота.

 

Виктория Бобева

 

 

 

 

Thursday the 21st. Spiralata.net 2002-2017