Споделено от вас, читателите

Да имаш или да те има?

Печат

 

 

 

 

Да  имаш  или да те има?

 

 

 

Вятърът носеше първите есенни капки дъжд. Миришеше на разорана земя. Гората от далече грееше с новата си премяна.

 

- Ку-ку-ри-гу...  -  младо петле  извиваше  своето гласче.

 

- Ох на дяда! – радваше се дядо Калю. – Ти ще ми радваш душата. Баща ти беше палав, дано ти си  по-читав – усмихна се старецът и очите му се насълзиха от спомени.

 

Годините неусетно бяха изминали. Остарялото тяло не искаше да приеме присъдата на времето. Единствено огледалото не се церемонеше – от там гледаше реалността.

 

- Важно е как остаряхме... – засмя се под мустак Калю и си спомни зевзека, от телевизията дето казваше  “...да остареем като замък, не като вмирисано сирене!”. 

 

-  Минава времето и пак те има!

 

Много камъне бяха минали през ръцете на стария майстор. Много къщи бе дигнал на близо и далече. Остана си накрая в своя малък, от две стаи дом.

 

Жена му беше добра. Можеше да и осигури и по-голяма къща, но от правене за другите на Калю не му остана време за у тях. Децата пораснаха и отлетяха заедно с надеждите... Като заспа, милата се усмихваше. Тя вярваше, че като я събуди Господ, живота ще е хубав и ще има домът, за който мечтаеше.

 

-  Пенке – промърмори Калю – може и да си права, твоята вяра е от най-силните. Той, Господ ще ти даде това, което аз не можах!

 

 Изплуваха спомени на раздяла и самота. Калю често го нямаше в къщи. Щур беше. Все миткаше по гурбети да печели парите - големите, които тъй и не намери.

 

-  Ако има светици – Пена ще е! На лудите мъже, жените заслужават да са светици!

 

Децата му изгледа с любов. Родителите му уважаваше и нивга не поиска нещо като другите кокони. Прокапаха сами очите на стареца. Той рядко плачеше, но сега сякаш Пена много му липсваше.

 

 Не беше лакома жена. Не ходеха по ресторанти и почивки. Хубаво им беше с децата. Ама като пораснаха, останаха сами и Пена казваше:

 

-  Добре, че нямаме имоти, то много тежи бе Кальо.

 

 Оставиха и нивите на роднините, барабар с бащината къща.

 

-  То имането не прави човека! По пътя за  “ другото място “  ще тежи. Пък и никой не е взел нищо  “Нагоре”!

 

Не останаха гладни. Сякаш Бог, в когото жена му вярваше така силно, нареждаше нещата. Калю, правеше поразии, но Някой ги оправяше. Каквото и да станеше, сякаш ангелите, за които му говореше Пена бяха наблизо и помагаха.

 

-  Олеле! – изтръпна героя – ами ако ги има, те всичко са видели и записали в машинките... и хубавото и лошото...

 

  “ Пено ма, ако спазвам, как ще живея? Всички лъжат, крадат...- печелят! Ни за туй нямаме”!

 

“Нямаме какво Кальо? Вещи, неща..., гладни не сме останали, ние и децата ни!  То голямата къща не е вечен дом, а от блажен зелник стомах боли...”

 

Засмя се  Калю, олекна му на душата погледна нагоре – ТАМ за където му говореше жена му:

 

 - Височко е. Няма да мога да кача много неща там. Права е Пена, по-добре да нямам вещи, да правя нещата, които Дядо Господ иска, ама да ме има – Там! С нея... и децата!

 

 Младото петле подскачаше и весело кукуригаше. Ноща настъпваше, а от горе гледаха все по-ясно звездите.

 

 

 

...Една от тихите звезди ОтГоре

 

 

Изпрати Красен Кирилов

 

 

 

 

Thursday the 22nd. Spiralata.net 2002-2019