Споделено от вас, читателите

Мустафа - мъжът до огнището

Печат

 

 

 

 

Мустафа - мъжът до огнището

Емилия Илиева

 

 

 

Wanasa на арабски означава място за срещи и приятни разговори! Разбрах го в деня преди да си тръгна от Египет и така сякаш си обясних част от неустоимата магнетичност на мястото – кодирана още с името си – чиято атмосфера понесох със себе си и се надявах да запазя колкото се може по-дълго.

 

В Wanasa срещнах Мустафа във ветровит 8мо мартенски следобед, когато щастлива след първия си урок по кайт сърф се прислоних на завет да изпия чаша чай.

 

Седнал върху козя постеля, заобиколен от буркани с ароматни чайове и бдящ над въглените в огнище приличащо на олтар Мустафа ме посрещна с усмивка. Шоколадовият цвят на лицето му контрастираше с белите му зъби и се омекотяваше от малки бръчици около очите му. Огнището беше една кръгла тепсия, пълна до половината с пясък, а около нея грижовно подредени стояха камъни в различна големина, раковини от Червено море и една морска звезда подобно на перла в короната в центъра.

 

По-късно щях да имам възможност да забележа, че въглените бяха основна негова грижа – подреждаше ги с къса маша и после ги разпалване с малка кръгла рогозчица. Голям чайник с вряла вода почиваше в страни от огъня, но веднага се наместваше върху жаравата щом някой си поръчаше чай. Чайовете започваха със зелен и черен и преминаваха в бедуински чай, чай от джинджифил, карамфил, канела и съвсем непознати аромати. От мястото на Мустафа се виждаше плажа и морето и всички преминаващи хора. Рано или късно всеки стъпил на плажа се озоваваше при Мустафа, защото огнището-олтар и Мустафа бяха сърцето на мястото.

 

Слаб и съсухрен на вид, Мустафа разбъркваше чаша чай като държеше лъжичката с двата си пръста. Попита ме какъв чай ще искам и след дълго мирисане на различните буркани се спрях на чай от джинджифил. Седнах до Мустафа и го наблюдавах как старателно подбра корените джинджифил за чая ми, после старателнo ги разстла върху каменен плот; размачка ги с каменно чуканче и ги изсипа в джезве с гореща вода… И накрая съзерцава водата докато заври. В един момент устните му се раздвижиха и сякаш изрече нещо – така и не разбрах дали бяха думи от песен или местна магийка, за да стане чаят незапомнено вкусен, но както първият така и всеки следващ път чаят ставаше удивително вкусен – леко лют, неуловимо сладък и с богат послевкус.

 

Мустафа правеше и кафе по египетски – с джинджифил също. Вареше го в кръгъл глинен съд с издължен отвор. Дълго се питах какви треви стърчаха от отвора преди да попитам и науча, че това е лико от кората на палмите и служеше за естествена цедка.

 

Кафето се сервираше в чашки като напръстници и беше толкова гъсто че половината оставаше в чашката като утайка, но имаше богат вкус и дори за мен, която обикновено не пие кафе се превърна във всекидневно изкушение.

 

Попитах дали мога да изпия чая си до огнището и той ме покани да седна с лаконичното „разбира се.” Седнах и това беше началото на поредица от срещи, подправени с чай или кафе с джинджифил, които разкриваха тайнствата на един непознат свят на хората от пустинята.

 

 

Мустафа пушеше много – палеше цигарите си от въглените в огнището като понякога зарейваше взор в морето, докато цигарата изгаряше в ръцете му. Пепелта се ронеше по пясъчния под, докато той прибереше мрежата на мислите си обратно на брега и с бавен жест гасеше фаса в керамичен пепелник.

 

Мустафа беше строен и слаб. Ще го запомня застанал до една палма в бялата си роба – изглеждаше като палма самият той. На главата си имаше чалма от бяло-червена кърпа, чиито краища вятърът развяваше подобно на листата на палмата. Движеше се бързо покрай масите със скоклива походка и на фона на всичко останало, което правеше премерено и бавно движението му показваше будност и енергичност, овладени сякаш само в изкуството на чая и кафето, които правеше бавно и с цялото си внимание като свещенодействие.

 

Обичах да сядам до Мустафа – до Мустафа и огнището светът винаги беше спокоен, уютен и ароматен. И животът течеше като закономерност – естествен и прост; истински живот. Когато попитах Мустафа дали си харесва работата той каза:

 

- Не, това не е работа. Това е моят живот. Аз така живея. Чаят и кафето ги правя така както и вкъщи. За гостите сипвам от кафето, което правя за себе си. Аз живея тук. Толкова е просто. И не ме е грижа за парите; никога не ме е било грижа за това. Парите идват и си отиват – грижа ме е за чувствата на хората. ”I do not care about the money, I care for the feelings of people”

 

И сигурно именно заради това всички обичаха Мустафа. Всеки го поздравяваше, ръкуваха се с него и никой не забравяше да си плати сметката. Понякога хората идваха и питаха „Мога ли да си платя?” а отговорът на Мустафа беше: ”Да, моля ви”. Сякаш не беше важно дали ще си платят или не. Отправяше го като молба, а не като очакване и хората протягаха с готовност намачкани египетски паунди. Мустафа поемаше парите с жест на благодарност и прибираше парите в ламаринена кутия – приличаше на ковчеже с четири кипри крачета, и очевидно лека, защото я повдигаше с една ръка.

 

 

Wanasa се намираше точно до кайт училището, където се тълпяха кайтисти от цяла Европа, но Мустафа никога не беше пробвал кайт.

 

- Ние, хората от пустинята, не обичаме морето – каза той. Знаеш ли, има хора, които се страхуват от пустинята, защото в пустинята мнозина са загинали… А за нас пустинята е олицетворение на кръговрата на живота. Под пясъците има засипани градове, ние ходим по тях и знаем, че и ние ще станем на пясък, но сега ни е дадено да живеем. С морето не е така – добре ми е да го гледам. Обичам да гледам и кайтистите, но само толкова. Имам братовчед, той сега се учи и ще стане добър.

 

Удивлявах се на начина, по който Мустафа живееше живота си в един разгърнат семеен план. Ако някой от семейството можеше или правеше нещо сякаш беше достатъчно за всички. Щом един се учи на кайт все едно, че и той може да кара кайт…

 

- В пустинята най-обичам спокойствието и тишината. Знаеш ли, че в пустинята е тихо? – продължи той. Това е мястото, в което чувам ясно себе си. А хората, които идват тук понякога изглежда сякаш са загубили себе си. Превръщат живота си в закономерно печелене и после харчене на пари. А тази игра е безкрайна и безсмислена. Нямат време и един чай да изпият понякога – задъхани я да трупат пари, я да намират начини да ги пилеят. Не съм пътувал, не знам как е по света, но нещо не е наред щом хората губят себе си.

 

 

Разговорите с Мустафа – нямаха начало или край – те бяха приказка, разказвана на чаша чай меxду чашите чай, които старателно подготвяше за други гости на Wanasa. И аз слушах за пустинята, разказвах за снега и мъглата и дърветата, чиито листа са различни на цвят в различните месеци на годината, показвах снимки и понякога слушахме музика.

 

 

Веднъж докато подреждаше въглените Мустафа заговори за пустинята и силата:

 

- Хората сме много силни – да знаеш, но има два вида сила. Вътрешна сила, тази с която всички сме родени и сила, която придобиваме от другите. Без другите ние сме загубени. Част от нашата сила идва от тях. Не сме родени да живеем сами. Когато човек пътува през пустинята разбира, че само лична сила не е достатъчна.

 

 

Мустафа имаше три котки. Първата се казваше Ванеса! Втората се казваше Ванеса! И третата се казваше Ванеса. Три поколения котки – трите Ванеси бяха баба, майка и дъщеря. Така и не разбрах защо и трите имаха едно и също име, но и трите бяха галени – идваха да посядат в скута на гостите и тичаха по него с вирната опашка.

 

 

Подаръкът, който получих най-неочаквано дойде като смесица от обещание, пожелание и надежда.

 

- Искам да те заведа в пустинята – ми каза Мустафа последния ден. И после бързо добави: – Ще имаш ли търпение за пустинята?

 

На моето въодушевено „Да!” Мустафа отново ме попита: – Ще имаш ли достатъчно търпение за пустинята?

 

Отместих очи към морето, зарейвайки поглед на границата на плиткото и дълбокото, където синьото прелива в изумрудено и се зачудих дали пък аз не съм от хората на морето и дали и аз няма да кажа: ”ние хората от морето не обичаме пустинята”, но повторих:

 

- Да – а после добавих – иншала… че знам ли всъщност колко търпение е нужно за пустинята…

 

- Дните ще покажат – каза той и се усмихна широко. „The days will explain that”

 

***

 

Когато си тръгнах една хладна привечер се спрях на брега и покрих мястото, Мустафа и огнището с пелената на погледа си. Оставих мига да попие в мен като спомен, кaто татуировка от къна, която да ми дава сила и мъдрост.

 

Мустафа каза: „Пак ще се видим.” И добави: „Иншала.” И разбрах, че „Иншала” е част от тайния код на мъдростта на бедуините. Те оставят в ръцете на по-висша сила непосилното за нас смъртните.

 

 

 

Написано на: 13/ 03/2009, Ел Гуна -  16/03/2009, София

 

Статията е изпратена от http://usmivka.org/ - сайт, който си поставя задачата да насърчи позитивното мислене на  читателите си и да създаде "позитивна мрежа" от сродни сайтове.

 

 

 

 

 

 

Wednesday the 16th. Spiralata.net 2002-2019