Споделено от вас, читателите

Притчи от Жени Тодорова

Печат

 

 

 

 

Да напуснеш огъня

 

 

 Някъде много надълбоко в Дълбокото, някого много отдавна в Давното, няколко много нескитащи Скитници се топлели около един лагерен огън. На небето тичали хиляди искрящи звезди и чертаели нови светове, опримчени в илюзията на старите. Понякога някой от звездите се спъвали или залитали и новия свят излизал извън плана на контурното създаване и точно тогава се зараждало съвършенството...

 

 Скитниците наблюдавали звездите и мечтаели в мечтите си. Те се топлели около буйния огън и честичко въздъхвали. Единия от тях изпуснал една огромна тъжна въздишка и изрекъл:

 

-   Има толкова безбройни светове, а ние стоим в Дълбокото около огъня! Нима не е време да се разходим?

 

 Негов другар се обадил от кръга:

 

-   Ако напуснем Дълбокото, всичко ще стане толкова плитко и просто. Нима няма да се объркаме от простотата?

 

Друг от скитниците казал:

 

-   Ако изоставим огъня, ще изгубим светлината и топлината. Нима можем да живеем без светлина?

 

Трети от групата издумал:

 

-   Докато сме в Дълбокото винаги има накъде да потъваме, в плиткото не губим ли посоката?

 

Четвърти другар се намесил:

 

-   Докато стоим около огъня трябва да го подхранваме със съчки, ако го напуснем няма ли да останем без смисъла?

 

Петия, шестия, седмия, осмия скитник и всички останали скитници се обадили и казали по нещо, но никой не дал отговор, а само задавали въпрос след въпрос. Изведнъж светкавица разцепила небето и всички звезди залитнали настрани. За миг се създали безброй съвършени светове, губейки контурите на планираното. Тази светкавица достигнала чак до самия огън и сред пламъците му се появила огнена вълшебница. Тя затанцувала в огъня, а от нищото се родила музиката, която да я води. Вълшебницата издумала:

 

-   Вие скитниците мислите, че последствията са следствия, но те често могат да бъдат първозараждащи. Вие чувате музиката и танцувате, а аз, огнената вълшебница, танцувам, за да сътворя музиката!

 

 След като изрекла тези слова, тя скокнала от огъня и се настанила непоканена в кръга сред скитниците. Те видели, че се заражда нов огън на мястото, където поседнала тяхната гостенка и я погледнали в наслада и удивление. Скитникът, който мечтател в мечтите си за нови пътешествия, се осмелил и попитал вълшебницата:

 

-   Ти създаде нов огън! Как го стори? Как успяваш да живееш извън Дълбокото, далеч от огъня? Умолявам те, разкажи ни за другите звездни светове!

 

Вълшебницата ги докоснала недокосвайки ги и отвърнала:

 

-   Аз не създавам огъня, Аз съм огъня! Вие пазите вашия външен огън и неуморно го подклаждате със съчки и така вечно робувате на светлината. Но нима тази светлина не е лъжовна? Да, топли и грее, но и иска насреща, а всичко що осветява и иска отплата, вече не е безгранично озарение, а нечие чуждо озаряващо гранично. Единствената безгранична светлина е вашата светлина и един е начина, за да я разкриете - да загасите огъня и да потънете в тъмата. Тогаз  ще разберете, че мрак не съществува, а навред се стели само светлина от друга висина! Този външен огън привидно осветява, но всъщност заслепява. А около външните огньовете се стели Дълбокото! Някога много отдавна чаках да чуя музиката, за да затанцувам. Тогава обитавах, все тъй, като вас Дълбокото! Аз вярвах, че ще стигна края му и ще съзра несъзираното. Но нима сте виждали Дълбоко с дъно, след като смисъла му е да  се разтваря в безкрайна дълбина? Дълги години живеех с копнежа да потъвам все повече и повече и създавах за миг един хиляди начертани напред стъпки, знаейки посоката!  Винаги когато избираме посока, вече имаме очакване и губим мига, този, единствения. Посоката е план, а не мигновение озарено във вдъхновение. Един ден разбрах, че живея утре, там където още не съм била, че съм зарината от своите очаквания и представи, потъвайки, и губя моето сега. Тогаз напуснах таз дълбочина и се върнах в плиткостта. Именно тогаз избрах да не зная посоката, да не потъвам, да не подклаждам огньове, да не търся и възкръснах светлинна! Всъщност е точно толкова просто да бъдеш  вълшебница!

 

Изведнъж светкавицата отново присветнала и огнената вълшебница изчезнала  все тъй мигновено както се беше появила! Скитниците вкупом хвърлили по една съчка на огъня уплашени, че са осквернили вярата си в него. Само един от тях, този който най-много бленувал за пътешествията, станал и бавно започнал да се отдалечава от кръга. Стъпка подир стъпка, той потъвал в тъмнината и тогаз наченал своята първа мечта извън сигурността на мечтите си!

 

Скитникът навлизал все по-навътре в тъмното, а там около огъня другарите му се домогвали все по-близо до пламъците. А ако само един беше се обърнал, щеше да разбере, че една  ярка светлинка се отдалечава от тях, разцепвайки мрака, и щеше да познае същността си ...

 

 

 

По-истинската

 

 

 

Някога незнайно кога, живял един отшелник на брега на морето на въздишките. Брегът бил открит и скалист, а вятърът подхвърлял игриво във всички посоки въздишките на морските нимфи. Отшелникът често наблюдавал морето и пеел:

 

„Един ден морето ще стане суша, а сушата море. Един ден водата ще стане пясък, а пясъка вода. Един ден рибата ще стане птица, а птицата риба. Един ден... Ще дойде и този ден...”

 

Вечер отшелникът гледал луната и все така пеел, а гласът му се носел безшумно през долини и планини и обикалял света:

 

„Един ден  луната ще стане слънце, а слънцето луна. Един ден светлината ще стане мрак, а мракът светлина. Един ден... Ще дойде и този ден...”

 

По пладне отшелникът седял на най-високата скала точно под лъчите на изгарящото слънце и често бил потънал в своята безмълвна песен, облян от жаркост:

 

„Един ден слънцето ще стане луна, а луната слънце. Един ден светлината ще стане мрак, а мракът светлина. Един ден... Само че мракът ще стане светлина, точно в мига когато светлината стане мрак. Един ден, а само в миг ще се преобръща непрестанно света, за да разбере, че няма какво да преобръща... Ще дойде и този ден...”

 

Често непознати люде идели от чужди брегове с лодки, за да послушат песента на отшелника. Един следобед се показала на хоризонта лодка, в която седяла млада жена. Тя гребяла сама, но усърдно, без да пуска веслата, си проправяла път между вълните. Изтощена и премаляла тя успяла да достигне брега. Отшелника се доближил към нея и й подал канче с изворна вода, за да се освежи. Жената благодарила, отпила от прохладната течност и се обърнала към отшелника:

 

-   Дойдох тук, за да попитам теб, защото казват, че говориш със звездите. Хората ме виждат ту по-истинска, ту по-лъжлива. Обърках се коя от коя е по-истинска и коя от коя по-лъжлива. Помогни ми! Съпругът ми казва, че когато съм вярна съм по-истинска. Любовникът ми шепне, че такава съм когато мамя. Децата ми казват, че когато съм грижовна съм по-истинска. Приятелките ми думат, че такава съм когато съм безгрижна. Свещеникът повтаря, че по-истинската грей, когато съм щедра. Бирникът  пък казва, че по-истинска съм, когато пазя парите за данъка, вместо да ги раздавам на нуждаещите се. Майка ми дума, че по-истинска съм, когато обичам жената в мен, а баща ми гълчи, че такава съм, когато обичам мъжа до мен... Коя е по-истинската? Коя?

 

Отшелникът чул изпълнения с жалост вопъл на изгубената жена, придърпал я да седнат на едни камъни до самото море и отвърнал, загледан в безкрая на небето:

 

-   По-истинска и по-лъжлива няма. Всичко е истинско, или неистинско, както ти си избереш. Истинско е и онова що мразиш у себе си и онова що обичаш. Истинско е и онова, що другите предпочитат у теб, и онова що ненавиждат. Истинско е и онова що те радва и онова що те наранява. Все тъй е истинско и онова що прави другите щастливи, и онова, що ги прави нещастни. Всяко твое изстенато аз е съвършено истинско, в своята неистинност. Не дири по-правото, защото такова няма, както и няма по-истинска капка вода сред морето. Не търси, а просто примири себе си със себе си, защото единственото само съществува.

 

Отшелникът станал от камъка, а неговата гостенка му се поклонила в благодарност. Той и помогнал да влезе в лодката си и я бутнал от брега, за да отплава към дома. За сбогом отшелникът издумал благо:

 

-   Безформието търси форма, но формата е винаги безформена...

 

А морето ли, морето просто се преобръщало в суша, докато сушата се преобръщала в море. Денят винаги е бил, е и ще бъде днес...

 

 

 

Търсачът на божественото

 

 

В едно малко селце в подножието на една висока планина живеели двама приятели. Планината била прочута надлъж и нашир със своята святост. Непрестанно се стичали хиляди поклонници, които дирели на нейния връх божественото откровение, което озарявало с лъчите на изгрева. Един ден единия от двамата мъже, който се славил със своите духовни търсения, се приготвил за похода към Раждането на слънцето. Излизайки от дома си, погледа му се спрял на съседната къща, където неговия приятел с усмивка на уста работел спокойно в градината си. Мъжът се обърнал към него:

 

„Приятелю реших да се отправя към върха на свещената планина, за да получа божествено послание и да вкуся от божествената любов. Ела с мен на това пътуване, за да се доближиш и да почувстваш вселенските прозрения, които долитат с изгрева.”

 

Приятелят надигнал поглед от земята, която засаждал с пролетни цветя и продумал:

 

„Това пътуване е твое, а не мое.”

 

Мъжът кимнал с разбиране на отказа на своя съсед, сбогувал се и се отправил към покрайнините на селото, за да потегли по пътеката за свещената планина. Поклонникът вървял половин ден, за да стигне до подножието и, а след пладне в най-жарката горещина се изкачвал нагоре по стръмните скали. Точно когато нощта се пробудила и спуснала своята тайнствена пелена, той достигнал върха на планината. Нозете му били отекли от трудния преход, а дланите и лицето му били издрани от коварните трънаци. Въпреки това той не усещал болката, а преливал от  вълнение. Умореният мъж наредил своята постеля на едно удобно местенце, хапнал няколко залъка и легнал да се отмори. Нетърпението и възбудата му обаче изпили и малкото умора на поклонника и той не затворил очи през цялата нощ. Малко преди изгрев слънце, мъжът се надигнал, отпил от манерката с вода и потърсил удобно място, на което да посрещне лъчите на Зората. След като зърнал подходящо кътче, седнал и зачакал.

 

Слънцето започнало да се издига бавно и да се доближава плавно до свещения връх. Лъчите му наченали своя танц върху кожата на поклонника и му припомняли вълшебни мигове от вечността. Магичен покой обхванал мъжа и той изведнъж изгубил представата за горе и долу, за върхове и падини, за себе си оглеждащ се в слънцето и за слънцето оглеждащо се в него. Тръпки започнали да се гонят по ръцете му, за да настъпи мига, в който не успял да отличи края на потръпващите конвулсии, защото не откривал вече собствения си край. Той течал безграничен и граничен, цял и единичен. Само той. Поклонникът се слял с божественото разпознавайки се като божественото и изживял откровението, за което копнеела душата му.

 

Той не успял да различи времето потънал в това състояние на блаженство, но след като започнал да възвръща познатите си физически усещания, които начертавали реалността, той видял, че слънцето вече преваляло. Поклонникът обаче бил изпълнен с желанието да слезе от планината и да разкаже и възпее това, което е изживял на свещеното място. Той тръгнал надолу и пътувал цяла вечер окрилян от въодушевление и ентусиазъм и не сещал нито камъните, които се хлъзгали и търколили под краката му, нито трънаците, които се забивали до кръв в кожата му.

 

На сутринта той достигнал селото и целия окъпан в блясък стигнал до дома си. Там неговия най-близък приятел все така работил в градината си и го посрещнал с огромно щастие и любов. Той попитал поклонника:

 

„Намерили това, което търсиш?”

 

Мъжът с блеснали очи и треперещ глас отвърнал:

 

„Намерих дори повече!”

 

След това той прекосил двора си и се прибрал в дома си. Седмици подред той бил като прероден щастлив и окрилен изпълнен с безметежно щастие. Неговите съселяни се обръщали по друмищата, за да проследят с поглед  този сияещ човечец. Изведнъж обаче поклонникът започнал да гасне. По лицето му се завърнали познатите човешки белези на умисленост и тревожност. Той започнал да се затваря в дома си и да презира компанията на всички негови съселяни, които доскоро благославял като съвършени творения. Един ден той излязъл в двора си, а съседът му седял на пейката в градината си и се любувал със своята вечна блага и спокойна усмивка на порасналите вече цветя. Горест и тъга били покрили лицето на някогашния търсач на божественото. Той погледнал своя приятел и го попитал:

 

„Как така винаги си щастлив? От къде идва тази непрестанна усмивка на лицето ти? Аз бях горе и се докоснах до божественото и сега тъгувам по него. Болката е огромна, защото раздялата е жестока. Защо ли ми трябваше да ставам поклонник, сега всичко ми се струва толкова нищожно...”

 

Приятелят му го погледнал нежно и отвърнал:

 

„Как да не съм щастлив непрестанно? Ти отиде и се завърна от място, което аз никога не съм напускал, седейки в градината си!

 

След което той станал излязъл през портата си и тръгнал по прашния път към близкия магазин, а неговия съсед останал загледан след него и едва сега разпознал онази божествената светлина от свещения връх, която извирала от щастливеца...

 

 

Жени Тодорова

 

 

 

 

Thursday the 22nd. Spiralata.net 2002-2019