Споделено от вас, читателите

Коледата на свързаните

Печат

 

 

 

 

На всички, които ОБИЧАТ

 

 

 

Коледата на свързаните

 

 

 

Някъде във Вселената нещо се случваше. Три същности се формираха и обособяваха, но въпреки това оставаха, някак си, свързани, като едно цяло.

 

Беше Коледа. Пред Домът за деца в едно малко планинско селце, стоеше момченце на не повече от пет годинки. Беше прегърнало малко кашонче, в което се бяха сгушили две живи топчета. Въпреки, че навън беше доста студено, а трите същества не бяха облечени, кой знае колко добре, изглежда се чувстваха отлично. Сякаш самата природа ги закриляше.

 

Така седнало пред вратата, гушнало кашона, намери малкото момче директорката на Дома – Тереза. Тя беше първият човек, който идваше сутрин и последният, който си тръгваше вечер, като изключим дежурният персонал, разбира се. Тереза веднага гушна мъничето и понечи да тръгне да го прибере на топло. Бе й станало ясно още щом го зърна – поредното изоставено дете. Въпреки, че в никакъв случай не оправдаваше хората, изоставящи децата си, тя не ги и обвиняваше. Положението в държавата й беше станало непоносимо трудно.

 

Но момченцето запротестира и протягайки ръчички към кашона заплака:

 

-   Сестричките ми, сестричките ми!

 

Жената се стресна, остави го на земята и веднага разгърна кашона, който беше останал настрана. От доста време работеше в този Дом и доста неща беше видяла, поради което рядно се случваше нещо да я изненада. Но това, което видя истински я развълнува. В кашона се бяха гушнали две телца: бебе-човек и бебе-куче. Двете спяха блажено.

 

По-късно персоналът на Дома нарече момченцето Ки, а малкото човешко бебе, което се оказа момиченце – Роди. Разбира се и кученцето остана в Дома. То също се оказа момиченце и понеже Ки навсякъде говореше за двете момиченца като за свой сестрички, малкото кученце получи съвсем естествено името Сестричка. Тереза въобще не се поколеба да прибере и нея, тъй като беше от онези хора, които обичат. А обичаш ли, обичаш всичко – хора, животни, растения и природа. Всъщност и преди Сестричка, както се изразяваха много хора, тя беше превърнала Дома за деца и в „зоологическа градина”. Беше прибрала много рибки и костенурки, зайчета и хамстери, котета и морски свинчета, които най-често нейни приятели не можеха повече да гледат.

 

Веднъж преди много години, когато прибра един стар котарак на име Астрин, първото животно в Дома, чиято алтернатива беше евтаназията, една от гледачките съвсем добронамерено и с чувство на съпричастност и каза:

 

-   Тереза, колкото и да искаме не можем да помогнем на всички страдащи животни!

 

Да, така беше. Но можеха да помогнат на всички, които имаха възможност да приютят.

 

Няколко дена след разговора с гледачката, докато седеше на покрива на Дома и съзерцаваше залеза над гората, Тереза мислеше за думите на жената и за възпитанието на децата. Тя беше абсолютно уверена, че най-добрият възпитател и учител е самата природа. От известно време нещо вътре в нея и подсказваше, че има неразрушима връзка между човека, животните и растенията. Тогава изведнъж и хрумна онова, на което учеше всички деца в Дома след този ден:

 

Когато на света се появява дете или животинче, или пък семенце започне да се развива, те никога не са сами. Например дете. То никога не се ражда само на този свят. В същия ден, в същия час, някъде на земята се ражда се ражда и животинче и едно растение започва развитието си. Тримата може да са разделени от хиляди километри, но остават вечно свързани и макар три различни същности някяк си са едно.

 

Тази представа се хареса много на децата. Тя зарази всички в Дома и те решиха: от сега нататък всяко дете в Дома се свързваше с едно от животинчетата в Дома и с едно от растенията на двора. Тази връзка беше полезна за всички. Детето учеше на отговорност и любов към растенията и животните. Животното получаваше грижи и любов и радваше детето с приятелството си, а растението растеше с желанието да зарадва малкото човече и да получи погалване от него.

 

Тереза организира голямо залесяване на двора на Дома и се снабди с всички филми и книги за животни и растения, които успя да намери. Всяка вечер тя или някоя от гледачките четеше на всички деца някоя от тези книжки, а Неделята беше един от най-любимите дни на децата, защото тогава гледаха някой от филмите за животни. Тези книги и филми вдъхновяваха децата и Домът се изпълни с животни носещи имената Елза и Пипа, Кумар и Санга, Ласи и Бенджи, Уйли и Немо, Реми и Матиа и още много други.

 

Трябва да отбележим, че най-важното правило в Дома за такова съжителство беше хигиената. Персоналът и децата трябваше редовно да си мият ръцете, а всички животни бяха ваксинирани и обезпаразитени.

 

Тази обстановка завариха в Дома и Ки, Роди и Сестричка. Тези същества накараха Тереза да започне да се чуди, дали пък онова, което й бе хрумнало онзи ден преди много години на покрива на Дома, не е нещо повече от хрумване.

 

Удивителна беше връзката между Роди и Сестричка. Тези две момиченца израстваха заедно и нямаше нищо на света, което да ги раздели. Някак си двете се разбираха с незабележими жестове и непрестанно се учеха една от друга.

 

Ки пък още при първата си разходка в новооформилата се овощна градина на Дома се влюби в една млада черешка. От тогава той прекарваше много часове сред клоните й или облегнат на стъблото й, четейки или просто съзерцавайки наоколо. За нея това бяха безценни мигове, изпълнени с човешка топлина и нежни докосвания. Черешка не пропускаше всяко лято да даде всичко от себе си, за да роди най-вкусните плодове, с които да зарадва Ки.

 

Но онова, което беше най-странно за Тереза бяха някои съвпадения. Когато дойде в Дома Ки беше на около пет годинки – също на толкова беше и Черешка. Когато дойдоха в Дома, Роди и Сестричка също бяха на една и съща възраст според лекаря и ветеринаря, които ги прегледаха.

 

-   Не това са само съвпадения – каза си Тереза. Твърде много се вманиачих в собствената си измислица.

 

Тук трябва да се отбележи, че животните, които Домът приютяваше не бяха купувани от зоомагазини или прибирани насилствено. Всички те бяха попаднали там, защото са били в беда. Грозило ги е или изхвърляне в неподходящи за тях условия, или още по-лошо – евтаназия, а най-честата причина беше, че са болни или ранени. Желанието на всички деца и възрастни в Дома беше след като някое животно се излекува, ако е възможно да го върнат в естествената му среда. Така имаха щастието да излекуват и върнат в гората едно лисиче, което нарекоха Фокси, едно зайче и една сврака. Децата, които се грижеха за тях, разбира се, трудно се разделяха с приятелите си, но това, че истински ги обичаха им помагаше да ги оставят да си отидат у дома, където може би имаха семейство, което на тях сирачетата така липсваше. Разбира се, имаше и животни, които не можеха да върнат в естествената им среда, тъй като беше далеч от страната, в която живееха. Но това не пречеше, например, на едно малко момиченце, на име Ели, да проучи всичко за своите папагали Корели и да си мечтае как като порасне ще може да отиде до далечната им родина и да ги освободи.

 

Любовта към животните, която се възпитаваше в Дома, направи някак си естествено от всички негови обитатели вегетарианци. Децата просто не можеха да си представят, как може някой хора да се хранят с приятелите им. А и градината, която бяха изградили в двора препълваше столовата с пресни плодове и зеленчуци през пролетта и лятото, а с консервирани или изсушени такива през есента и зимата.

 

Изминаха четири години откакто в Дома бяха Роди и Ки. Наближаваше отново Коледа. Всички деца грееха от радост и пълнеха сърцата и душите на персонала. Само Роди и Ки бяха оклюмали и стояха мълчаливи в стаята си. Нещо ги измъчваше и им пречеше да са щастливи като другите деца. В потвърждение на някои съмнения на Тереза и Сестричка и Черешка бяха посърнали като Ки и Роди. А причината за нещастието на двете деца беше много проста. Вчера вечерта, Ки без да иска беше чул разговор между Тереза и една от гледачките. Директорката щастлива бе съобщила на гледачката, че добри хора и тази година са дарили много пари на Дома и че утре ще могат да се купят подаръци на децата. На пръв поглед този разговор изглежда трябваше да накара Ки да подскача от радост  - ще имат подаръци под елхата на двора утре вечер. Но всъщност той беше огорчен. Нима някакви непознати хора им оставят подаръците, а не дядо Коледа? Нима дядо Коледа не съществува? Нима не съществуват и огромните работилници за играчки на Северния полюс?

 

Той не се стърпя и сподели с Роди мрачните си съмнения. През нощта двамата не можаха да заспят. Техният свят и представи бяха поставени под съмнение.

 

Не. Те не можеха да оставят нещата така. След дълго умуване решиха сутринта да станат рано и да тръгнат на Север. Щяха да вървят докато стигнат Северният полюс и сами щяха да се уверят, че дядо коледа и работилниците му съществуват. Разбира се, с тях щеше да тръгне и Сестричка. Тези деца, като всички деца в Дома, бяха възпитавани и израстваха в такава близост с природата, че дори не им и хрумваше, че в гората по пътя може да ги сполети беда. Те бяха сигурни, че всички животни и растения и природата като цяло винаги ги пази.

 

На сутринта, както го бяха планирали, станаха много рано и се изплъзнаха незабелязано покрай още спящите гледачи. Не си взеха дори храна, защото за тях Северният полюс не беше нещо, кой знае колко далеч, че да си заслужава да носят и храна. Мислеха си, че като пресекат склона на север от Дома има да повървят още малко и ще го стигнат. И така – провряха се през живата ограда на Дома и със Сестричка радостно подскачаща пред тях, навлязоха в гората.

 

Не напредваха никак бързо, защото постоянно спираха да се полюбуват на някое дръвче или да послушат песента на някое птиче. А и Ки от известно време беше решил, че е крайно време да научи Роди да се катери и слиза от всяко дърво, което според него беше подходящо. Роди и Сестричка пък душеха и миришеха почти всяко цветенце и се опитваха да запомнят как изглежда. Така времето неусетно минаваше, а те не бяха напреднали много към Северният полюс. Едва бяха качили склона. Но слизането по другата страна на склона се оказа по-бързо. Бягаха надолу. Пееха и се търкаляха в нападалите листа.

 

Изведнъж небето притъмня. Заваля ситен дъждец. Смрачаваше се и температурата спадна. Дъждът премина в сняг.

 

Децата разбраха, че са постъпили неразумно като са тръгнали така и съвсем изгубили представа за времето бяха застигнати от нощта. А на всичкото отгоре и спокойно падащият сняг премина в снежна виелица.

 

Тримата изследователи решиха да се връщат и да оставят експедицията до родината на дядо Коледа за по-благоприятни времена. Но снегът бързо натрупваше и ходенето ставаше все по-трудно. А и вятърът яростно ги биеше в главите и допълнително усложняваше придвижването им. Намокриха се и замръзваха.

 

Нещо трепна в Роди и я накара да спре погледа си върху един огромен за възрастта си кипарис, чийто клони увиснали от натрупания сняг, почти достигаха земята и образуваха нещо като палатка. Някаква странна и непонятна нишка влечеше и Сестричка към това дръвче. Без да продума нищо, Роди се запъти към него. Ки разбра намерението на спътничките си и тръгна след тях. Тримата се мушнаха под естествената палатка. Тук Роди и Сестричка се чувстваха, някак си, неестествено добре за условията, в които се намираха. Изведнъж се стоплиха и им стана радостно. Сякаш си бяха у дома. Тогава Ки се сети за думите на Тереза, че на света винаги се появяват заедно – дете, растенийце и животинче. Може би този кипарис беше дръвчето от групата на Роди и Сестричка. И действително, той им предаваше от своята енергия. Роди прегъна Ки, за да стопли и него, а Сестричка застана между него и студът, който нахлуваше отвън.Така двете сестрички топлеха братчето си. А младият кипарис, някак си, разбра, че студът все още достига до неговите гости и сведе още повече клоните си, така че те опряха в земята и затвориха „палатката”. Уморени от дългата си разходка тримата гости на кипариса заспаха.

 

 

 

На около стотина метра от кипариса, но на следващият склон, който Ки, Роди и Сестричка не можаха да достигнат, се намираше малка къщичка. Гледаше на Юг – посоката, от която идваше изследователската мисия до Северният полюс. Покрай нея, в долинката между двата склона, минаваше малка рекичка, която беше кристално бистра и пълна с живот в по топлите месеци на годината. Реката се извиваше и минаваше покрай западната страна на къщичката. А от източната й имаше огромна поляна, която напролет се изпълваше с цветя, чието ухание се усещаше на километри от там. Зад къщичката, тоест на север отново започваше гората. Тази къщичка беше дом на момче и момиче на не повече от двадесет и няколко години. Тя се казваше Теди, а той – Вану Ату. Тази година беше първата, в която решиха да останат и през зимата в малкият рай, който си бяха създали. До тогава ходеха там само през свободното си време и лека, полека построиха къщичката и засадиха доста дръвчета в околността. Сееха си култури като домати и краставици, но не по обичайния начин, чрез копаене и т. н., а като разпръсваха семена сред голямата поляна. Така докато се разхождаха си беряха плодове и зеленчуци с неповторим вкус. Причината да не копаят и обработват земята беше, че не искат да нараняват нищо живо, а и забелязаха, че така отгледаните продукти са много по-вкусни. Всъщност това беше и причината къщата им да е изградена само от паднали дървета. Но това не пречеше да е изключително здрава и красива. Двамата я бяха украсили с дърворезба. Теди и Вану Ату не живееха сами. Къщичката бе дам и на едно коте на име Дайя (Състрадание), което бяха намерили и прибрали, болно, като бебе на 2-3 месеца. Това стана още докато живееха в града. Другият обитател беше куче на име Ениа, което живееше с тях, откакто отпадна от програмата за обучение на кучета-водачи на слепи хора. От Училището за кучета-водачи го бяха намерили като бебе на улицата. Въпреки, че беше изключително умна, Ениа не стана куче-водач, защтото се страхуваше от силни шумове. А тук в планината беше толкова тихо и спокойно, че тя се чувстваше превъзходно. Цял ден лудуваше по полянката и в гората, а най-много обичаше разходките с Теди, Вану Ату и Дайя, която също ходеше с тях и притичваше от дърво до дърво. Ениа и Дайя бяха първи приятели и вечер спяха гушнати заедно.

 

И тази вечер се бяха сгушили една в друга, докато приятелите им приготвяха вкусни гозби за Бъдни вечер. Изведнъж Ениа стана неспокойна. Събуди се, започна да се ослушва и да обикаля къщичката. Тогава изведнъж излезе през специалната малка вратичка в голямата външна врата, която беше направена за нея и Дайя. Теди и Вану първоначално не й обърнаха внимание, защото котето и кучето бяха свободни да си влизат и излизат, когато пожелаят. Но след малко Ениа се върна и започна да скимти, да ходи до Теди и Вану Ату, а после до вратата и пак обратно. Приятелите й веднага разбраха, че ги вика. Искаше да им покаже нещо. Облякоха се и тръгнаха след нея. А тя като видя, че я разбраха енергично тръгна на някъде като от време на време поспираше да изчака хората. На около стотина метра от къщичката спря пред един кипарис и залая. Вану и Теди бяха я настигнали и тъкмо се чудеха защо лае, когато се чу друг лай. Сякаш кипарисът лаеше. Разбраха какво става. Под кипариса имаше куче. Всички започнаха да ровят снега. Ениа първа проби дупка, вмъкна се под естествената палатка, хвърли се върху Ки и започна да го ближе по лицето. Сестричка мяташе опашка и душеше Ениа, а Роди викаше радостно:

 

- Спасени сме! Спасени сме!

 

Можете да си представите изненадата на Теди и Вану, когато вместо куче от под кипариса излязаха – куче и две деца. Те веднага ги гушнаха и тръгнаха към къщичката. А Ениа през цялото време скачаше и си мушкаше главичката в ръцете на Ки. Когато се прибраха на топло децата разказаха всичко – кои са и как са попаднали там.

 

Теди и Вану Ату познаваха Тереза. Бяха добри приятели, които любовта към природата и децата обединяваше. Веднага се обадиха в Дома, където улисани в приготовления за Бъдни вечер, дори не бяха забелязали отсъствието на двете деца.

 

Тереза страшно се уплаши, но като разбра, че всички са добре и са при приятелите й, се успокой. Тогава и дойде блестяща идея. Вместо да отиваше някой да доведе децата и Сестричка, можеше да покани Теди и Вану да посрещнат Коледа в Дома с тях. Те приеха на драго сърце поканата и в полунощ всички се бяха събрали пред голямата маса в столовата на Дома.

 

Тереза беше много огорчена от постъпката на Ки и Роди. Най-много я измъчваше това, че въпреки, че прави всичко по силите си и беше създала един прекрасен Дом за децата, на тях явно не им се живееше там.

 

Отиде при Ки и Роди, прегърна ги силно и през сълзи ги попита:

 

-   Деца, не ви ли харесва тук, та решихте да избягате?

 

-   О, не Госпожо – отвърнаха в един глас те.

 

Тогава Ки й обясни как е чул разговора й с гледачката и как с Роди са решили да отидат до Северният полюс и сами да проверят, дали дядо Коледа съществува. На тъжното лице на Тереза изгря лъчезарна усмивка. Тя се изправи, помоли всички за тишина и каза:

 

-   Деца, разбрах, че някои от вас са се усъмнили в съществуването на дядо

 

Коледа и днес Ки, Роди и Сестричка са предприели експедиция до Северния полюс да проверят със собствените си очи какво има там. Не са успели да стигнат, защото той всъщност е много, много далеч от тук. Но и без да съм ходила лично мога да ви уверя, че на Северният полюс няма нито работилници, нито дядо Коледа.

 

Последва пауза. Усмивките по детските лица се скриха. Тереза продължи:

 

- Въпреки това ви уверявам, че дядо Коледа съществува. Просто като повечето истински неща и той е невидим за очите. Но това не означава, че не съществува. Съществува и то под различни имена: някои го наричат още Доброта, Любов, Състрадание, Щедрост. Чисто и просто в края на годината всички му казваме така– дядо Коледа. Така, че подаръците, които стоят отвън под елхата наистина са дарени от добри хора, но са произведени в работилниците на дядо Коледа – Човешките Сърца.

 

При тези думи Тереза целуна Роди и Ки и седна на мястото си.

 

Не всички деца разбраха напълно думите й. Но всички разбраха най-важното от тях: Дядо Коледа съществува!

 

Всички отново бяха щастливи. Роди и Ки отидоха отново весели да благодарят на Теди и Вну Ату. Всички прекараха една незабравима нощ.

 

Тази нощ Теди и Вану не спаха. Не само, защото празнуваха до късно, но и защото нещо ги смущаваше. Отдавна искаха да си имат деца, а се оказа, че две мъничета сами попаднаха в къщата им предната нощ. Двамата се гледаха дълго без да си продумат нещо. Всеки се питаше, дали и другият мисли това, което и той. Накрая Теди попита:

 

-  Искаш ли да ги попитаме, дали не желаят да живеят с нас?

 

Вану Ату я прегърна и целуна.

 

- И аз си мислех за това.

 

На следващата сутрин, рано, рано, недоспали отидоха да говорят с Тереза. Тя много се зарадва от идеята им, защото макар и да беше превърнала Дома в райско местенце, не можеше да даде на сирачетата, това което те най-много искаха: Мама и Татко.

 

Тримата заедно тръгнаха към стаята на Роди и Ки, за да попитат и тях. Децата пощуряха от радост като разбраха. Те веднага се бяха влюбили в Теди и Вану Ату и дори си мечтаеха, че някой ден ще си имат родители като тях. А изведнъж. Не като тях, а самите тях!

 

Всички се прегръщаха и целуваха. Ениа и Сестричка радостно подскачаха.

 

Изведнъж Ки се сети нещо. Ами Черешка? Как ще изостави Черешка? Ами другите деца?

 

Но Тереза беше предугадила предварително, че ще се стигне до този въпрос и веднага му каза:

 

- Теди и Вану Ату живеят вече за постоянно много близо до Дома. С Роди и Сестричка ще идвате редовно да ни навестявате.

 

Теди и Вану потвърдиха.

 

- Ще можете да идвате в Дома, когато пожелаете, но само при едно условие. Първо ще ни казвате къде отивате.

 

Всички се засмяха.

 

Тереза забеляза особеното отношение на Ениа към Ки и на Ки към Ениа и от чисто любопитство попита:

 

-   На колко години е Ениа?

 

Отговориха й девет.

 

-   Още едно съвпадение – промълви тя. Ки също е на девет.

 

Тогава тя сподели с Теди и Вану Ату идеята си за връзката между – дете, растенийце и животинче.

 

Вану й каза:

 

-   Знаеш ли, Тереза! Напълно е възможно това да не е просто измислица. Ние с Теди сме абсолютно сигурни, че всичко във Вселената е взаимосвързано. Всички, макар и различни сме едно – и хора, и животни, и растения!

 

 

 

КРАЙ!

Калоян Димитров