Споделено от вас, читателите

Яздим ли в посоката на коня?

Печат

Яздим ли в посоката на коня?

 

Защо ще пиша пак на тази тема? Защото е интересна, защото явно е болна тема в момента, защото е основополагаща. Но тук ще засегна една съвсем друга плоскост и тя е здравето. Не психическото или емоционалното, а физическото здраве, това на тялото.

Аз работя разни лечебни терапии, това ми е работата, и често слушам, искам да слушам, давам неограничено време за изказване, а аз само слушам. Слушайки, разбирам, че хората имат напълно оправдани основания за всичко, което правят и което са. И не го казвам с ирония, напротив, на тяхно място вероятно щях да действам по същия начин. Чувам доводи, аргументи, и обективни причини, които са на 100% истинни и съвсем основателни. Да, обаче в резултат на личния ми житейски опит и в резултат на терапевтичния ми опит съм разбрала, че Вселената не работи така. Не ти уважава личните и напълно основателни причини и като се замисля това всемира е едно доста безмилостно и безпощадно място.

И така, очевидно е, че ние сме в матрица, в която имаме задължителна програма и посока на движение. В рамките на тази задължителна програма ние можем да си позволим някои леки отклонения и волни пируети, но не бива да нарушаваме границите на матрично зададената ни амплитуда, защото нарушим ли ги влизаме в друга програма. Тази друга програма е болестта и нейната роля е да ни покаже, че сме загубили визията си за посоката на движение.

Сега често, даже твърде често се говори за любовта към себе си. Обичайте себе си звучи като мантра отвсякъде. Аз не знам в какъв точно житейски модел се превежда тази любов към себе си, дали като да си миеш старателно зъбите всяка сутрин, или като да се заведеш на скъп СПА курорт, или като да търчиш всяка свободна минута по семинари и духовни практики за да си извисиш душата? Но ако в тази фраза изобщо има някакъв смисъл, то той според мен е – обичайте Бога. И не, нямам предвид  обичайте Бог в себе си, а точно обичайте Бог. И не, не съм съгласна, че моят Бог е един, твоят е друг, неговият трети. Харесва ли се или не, той наистина е един и това много точно може да се види в приложението на Божия закон. Той си действа, без да се съобразява с нашите мнения, основания, аргументи. И когато някой ми изсипва купчина от обективни и логически издържани причини, аз обичам да казвам – Да, хубава логика, но недействителна. А Мария, която често цитирам, веднъж много съсредоточено слушаше една жена, която разпалено и обясняваше как е права и права, и права да мисли, чувства, живее по начина, по който беше решила да го прави, че накрая Мария с изнурено изражение можа само да отрони – Учудвам се колко много хора днес постоянно се опитват да счупят реалността, докато накрая……..реалността ги чупи тях. Разбира се Лао Дзъ също е изразил мнение по този въпрос с едно само забележително изречение – „По лесно е да яздиш коня в посоката, в която той отива.“

     Но сега ще спра с метафоричния изказ и ще премина към конкретика. А тя е: Около една трета от жените са болни от кисти, миоми, поликистоза, ендометриоза и всякакви образувания на репродуктивните органи, около една трета са с болести на щитовидната жлеза – хипо- и хиперфункции, Хашимото, Базед, от оставащите една трета, половината са болни, но още не са на лекарства, защото са на границата на показателите. При всички тези заболявания се засягат репродуктивните способности на жената. Не претендирам за меродавност, но съм забелязала следното: Разбира се  всеки случай си има и своите строго индивидуални особености, но общото при всички е, че жените с тези заболявания не могат да изразят и изявят себе си като жени. При семейните жени те са тези, които изнасят на гърба си семейството и обикновено са майки на съпрузите си. Наблюдавам и определени различия, които са: При болестите на репродуктивните органи жените обичат, харесват, обожават мъжете си и говорят за тях с одобрение. Те са доволни от брака си. Когато обаче започна да задавам въпроси като – кой ходи на родителските срещи, кой организира почивката, кой избира ресторанта и др. подобни, разбирам, че всичко това се върши от жената, но без съпротива или недоволство, напротив, с желание и ентусиазъм. На въпроса ми, защо това не се върши от мъжът, отговорът най-често е – той няма да се справи. Тогава питам – а как беше в семейството на родителите ти, кой доминираше, кой беше шефа? Не работя в изследователски институт, нито съм с някаква грандиозна практика, но наистина, до ден днешен не съм получавала отговор, различен от – майка ми. Това са жени, които са попили този житейски модел от родителската си среда и го пренасят безкритично и във вече създаденото собствено семейство. Те дори не го класифицират като неестествен и просто автопилотно го продължават. Кистите и поликистозата са вече норма и при момичета 14+. На същия въпрос – кой е по-силния характер, кой доминира в семейството, отговора винаги е този – майка ми. При тези жени, дори и при неомъжените има силно развит майчински инстинкт. Туморите са балончета, също като бременността. И всъщност на енергийно ниво те са постоянно бременни със своите съпрузи или със своите бащи, които са се държали като едно от децата на майката, а не като глава на семейство. По различно е положението при щитовидните проблеми. Тук ролята на майка на съпруга не се приема и не е избор на жената. В тези семейства състоянието на нещата се дължи на упоритото нежелание и отказ на мъжа да поеме мъжките си функции и жените по принуда трябва да изпълнят тази роля, която те усещат като тежест и нежелано бреме. Тези жени не харесват брака си и са открито недоволни. И тук има две положения – при хиперфункциите жените се мобилизират вътрешно за да оцелее семейната клетка и мисловната им програма е – ще се справя, мога и ще се справя. Тези жени обикновено са динамични, свръхенергични, летящият холандец и шесторъката Шива в едно. При хипофункциите повтарящата се мисъл е – не мога, не издържам, няма да се справя. Те разбира се се справят и то чудесно, но тялото чува повтарящия се мотив и в опита си да ги измъкне от ситуацията развива тази слабост, характерна за хипофункцията. Разпространяващото се вече като пандемия Хашимото означава, че всичко в жената крещи – никога, никога няма време за мен. И както вече споменах при тези заболявания зачеването е, ако не невъзможно, то силно затруднено. Но лекарите решиха въпроса с епруветките, и както скоро възкликна една акушерка от Шейново – Боже, половината бебета в родилното са инвитро заплодени.

     Но епичната битка – природата нас или ние нея продължава. Неотдавна получих информация от един от най-големите ни репродуктивни центрове, че в момента при две трети от двойките проблема вече не е само в жените, а и в мъжете. Мъжкият стерилитет е актуалната новина и това, че изследванията показват все по-ниско качество на мъжката сперма. Тук се чувствам изкушена да се развихря във въздействаща словесна реторика, но няма да го направя, защото всеки средностатистически човек може да види очевидното. А то е: Ако ти си същество от женски пол с женско тяло, но мисловните ти нагласи, позицията ти в живота и ролевата ти идентичност са на мъж, то за Вселената ти си мъж. И като такъв, явно на теб няма да са ти нужни женски репродуктивни органи. А ако ти си същество от мъжки пол с мъжко тяло, но трайно и неизменно си заел женското пространство във връзката и никакви предизвикателства на живота на могат да те извадят от там, то за Вселената ти си жена. И като такава и на теб няма да ти е нужна мъжка репродуктивна способност.

„Ама аз се чувствам по спокойна като върша всичко сама, ама него за нищо не го бива, ама аз не искам детето да расте без баща, ама той иначе е много добър човек, ама какво ще кажат роднините, приятелите“ и т.н. и т.н., и т.н……….Жени, чудесни причини, че и напълно правдиви, но явно тялото ви има друга логика.

„Ама аз съм кавалер и съм възпитан да отстъпвам на дамите, ама аз много я уважавам и не искам да и противореча, ама ако се намеся тя се изнервя, ама тя се справя по-добре от мен, ама майка ми прави същото и нищо и няма“, ама, ама, ама…….Е, АМА, много хубаво разсъждаваш, но очевидно тялото ти мисли по друг начин.

Тази категория хора, които са количествено преобладаващи, аз ги наричам – „ЧОВЕКА-АМА“.

Само искам да допълня, че сега вече сме на етапа – лошо качество на мъжката сперма, който ще премине, ако продължаваме с АМА, в етапа – импотентност при мъжете. Защото щом жените не защитават женското си предназначение и не са им нужни репродуктивните органи и мъжете не се борят за мъжкото си предназначение и също не се нуждаят от спермата си, ами, то за какво изобщо им е да се съвокупляват.

Докато това се случва, тези аргументирани, обосновани „АМА“ могат да продължават да се разпореждат в умовете. И сигурно щеше да е чудесно, ако тези „АМА“ можеха да заплождат, зачеват и раждат, АМА…………за сега не могат.

Не искам всичко написано дотук да създава впечатление, че отправям критики. Аз самата съм била във всякакви житейски ситуации и съм се лутала без водачество. Още по малко бих си позволила да упреквам българските жени, които изнесоха на плещите си злополучния български демократичен преход. И не стига, че съдбата им възложи тази нелека задача, но и медийното пространство започна да ги залива с високопарни, учено звучащи публикации как не са достатъчно жени, та освен всички други вини им стовари и вината да се чувстват отговорни, даже за слабостта на мъжете. Така жените, освен мъжките задачи, които движеха, се втурнаха и да ходят по практики и семинари, на които да се учат как отново да станат жени. Но, Жени,…така не става……….Така не става. Цялото ви правене и правене, прави само едно – задържа вашия фокус в посоката на правенето и само усилва мотора във вас. А вие не сте мотора. Вие сте горивото. Тези, които трябва да правят и правят, и правят в тази сфера са мъжете. И те следва да са заинтересовани да създадат семейство и да оставят деца. И те следва да следят за състоянието на източниците си на енергия – жена, деца, кариера, живот. И те следва да се погрижат за тези енергоизточници за да продължат да бъдат мотор. И те следва да ходят по семинари, на които да учат – как да бъда мъж. И ако мъжът е мотор не е нужно да му се казва какво да прави за да са благоденстващи енергоизточниците му. Той знае. И знае, защото гледа към тях, вижда ги, внимава и действа. Вътрешният му мотор го кара да прави това, той го води, не външни сили. Ако на жените се налага да казват какво мъжът да прави за тях за да бъдат те жени, то моля ви, нещата вече са изпуснати. Той вече се е позиционирал в женското и при всяка следваща ситуация ще чака вие да му кажете, терапевтът да му каже, или животът да го срита. И това е сериозен проблем в тази държава. Това, че твърде е голям броят на мъжете, които чакат шута на живота да им зададе посоката на движение.

    Така че, не е възможно ние като жени да направим нещо, та мъжете да станат мъже. След като ние сме, които правим, то мъжете вече сме ние. Единственото, което в случая можем да ненаправим е точно това – да не правим нищо, да се оттеглим и търпеливо да чакаме. Чакайки, можем да правим всичко, което ни носи вътрешна радост и ни зарежда женското усещане за пълнота. Между другото, това прави и яйцеклетката. Тя натрупва хранителни вещества и е загрижена единствено за вътрешното си женско натрупване. Не ходи трескаво напред-назад, до входа на яйцепровода и обратно за да гледа задават ли се сперматозоиди и готови ли са вече за връзка.

И в крайна сметка, дали мъжете ще станат мъже и кога мъжете ще станат мъже? – Жени, това не е ваш проблем, това е техен проблем. Нещото, в което съм сигурна е, че ако те пожелаят да си върнат мотора, те ще го направят. И ще знаят как. А то, всъщност има само един начин да направиш нещо – като започнеш да го правиш.

 

Росица Тончева

Текстът е изпратен от авторката

 

Wednesday the 16th. Spiralata.net 2002-2019