Споделено от вас, читателите

Четири такта смирение

Печат

Четири такта смирение

 

Когато осъзнах, че другите не чуват музиката като мен бях удивена!

Аз съм абсолютист. Това означава, че освен че чувам в коя тоналност звучи някое произведение, мога да повторя дословно чутото, независимо колко е сложно. Ако имам малко време с какъвто и да било инструмент мога да се науча да свиря на него и понякога не го правя, защото предпочитам да не се научавам погрешно на техниките на свирене, поради което предпочитам някой да ме учи известно време, докато овладея механичната част на процеса. Правя това от както се помня.

Ето защо ми беше изключително непонятно как другите не могат да правят нещо толкова естествено и просто.

Когато бях дете на няколко пъти различни хора се опитваха да ме научат да свиря на пиано по традиционния начин. Ааах! Това беше невъзможно! Защото ми беше трудно да превключа на бавна скорост и никак не разбирах – защо ако имам турбо двигател някой се опитва да ме научи да пълзя... Имах си обаче една техника, за да мога все пак от уважение да следвам учителите си: това беше любовта. Ако моят учител заслужаваше любовта ми – бях там с цялото си сърце и си играех, за да му доставя удоволствието, че овладявам по неговия начин процеса, но рано или късно всяко класическо произведение се превръщаше в поп парче под ръцете ми: нещата стояха така и просто нищо не можех да направя с това, нито аз, нито някой друг...

Да не говорим пък за факта, че учех всичко от първо чуване и някак все не стигах до това – да се науча да чета ноти.

Да... – Докато един ден не се случи нещо, което си беше пробив и което в последствие получи названието „четири такта смирение”.

Колко трудно трябва да й е било да се пребори с упорития ми инат...

А пък аз, не че толкова се инатях – наистина ми беше трудно, защото нищо не разбирах, нито намирах смисъл. При мен нещата се получават само ако виждам смисъл – иначе... по-добре въобще да не се захващам...

В този случай имах чувството, че трябва да науча език, който вече владея без да знам как... Абсурдно! Такава загуба на време и енергия даже и аз не мога да си причиня... Единствената причина, заради която продължавах да ходя на уроци по пияно не беше нито Моцарт, нито Шопен, нито Бах - беше любовта. Моята учителка успяваше да изгради невероятна връзка със всеки от учениците си и когато бяхме заедно нямаше значение какво правим – всеки миг беше живо присъствие, във всяко действие или бездействие имаше Бог... за това аз за пореден път поех по вече познатия път: Тя ми дава произведение за учене и ме оставя сама за час. Аз се балтая два часа, без да съм прочела нито такт. След това, молейки се за чудо се връщам при нея с надеждата, че тя в яда си ще ми изсвири произведението, аз ще го запомня и после ще й го изсвиря обратно така, сякаш съм го научила сама:

Това доста често сработваше, с малки разлики в емоционалните нюанси на нейната реакция, но в крайна сметка аз си имах моето време с нея, тя си имаше нейното произведение научено от мен и всички бяхме щастливи. Този ден обаче тя имаше много търпение за мен и аз трябваше да се връщам без резултат при нея поне три пъти, въпреки че положих всичките си възможни за моята детска възраст усилия да прочета четирите такта, до които тя беше редуцирала днешния ми урок за да ме накара да спра да хитрувам и да започна да чета ноти. Четири такта са изключително малко! За това аз се чувствах изключително зле... моята учителка беше научила логиката на брайловия нотопис – това е нотопис за хора с нарушено зрение, какъвто е моя случай и тя знаеше как да ми обясни, ако не разбирах. Брайловият нотопис е изключително нелогичен спрямо традиционния начин на изписване на ноти и тя се беше погрижила да има познанията, които са й нужни за да ми даде подкрепа... Заради което се чувствах още по-зле...

„Не мога” – казах засрамено и ми се искаше земята да се отвори под мен.

- „Защо! Защо не можеш”! – Тя седна на пияното и начина, по който изсвири онези четири такта ме накара само за десет секунди да порасна с векове...

После просто отвори вратата пред мен и каза:

- „Имаш пет минути”!

Тя знаеше, че след пет минути аз ще се върна и ще й изсвиря прословутите четири такта, защото вече съм ги чула от нея.

Аз знаех, че въпреки че вече нямах нужда да ги чета щях да ги изсвиря, защото щях да съм ги прочела преди това, дори и с цената на живота си...

Когато се върнах тя свиреше. Заслушах се, беше ме страх да вляза при нея и се опитвах да овладея емоциите си и да събера куража на всичките си прадеди, за да натисна дръжката на вратата... Защото в хаоса на моята емоция, докато я слушах как свири чувах и нейната... И чух... че тя плаче...

Дали се научих да чета ноти след това?

О, да – и още как:

А после пак забравих, а след това вече нямаше значение.

От тогава минаха почти 30 години.

Тази история остана там, където се случи заедно с много други неща.

Преди няколко дни по телефона ме потърси непознат номер.

„Ало”! – леко раздразнено казах аз.

А от другата страна някой каза:

- „Четири такта смирение”?

М. Попова

 

Thursday the 24th. Spiralata.net 2002-2017