Споделено от вас, читателите

1. Защо духовна практика?

Печат

Защо духовна практика?

 

Защото това е пътя към свободата - свободата от веригите на желанията. Изпълнените желания водят до нови желания и ние оставаме завинаги пленници на нашето мислене. Впечетленията създадени от егоистични мисли и дела се наслояват около душата. Те създават бумерангов ефект резултиращ в нов живот и тяло, целящ да ни прочисти от тяхното влияние. С други думи ние изживяваме последиците от нашите мисли и дела. Този бумерангов закон е всеобщ, автоматичен, безпогрешен и вечен. Невъзможно е да бъде избегнат, нито през времето на живота нито пък в смъртта, която всъщност е подготовката за нов живот, вече програмиран от натрупаните в миналото впечетления. Негативизма, самоубийството или нараняването на други същества води до усложняването на проблема посредством увеличение на моралния товар. Този процес продължава безконечно от само себеси, докато ние не осъзнаем нуждата да се извисим над него. Някои религии наричат този процес прераждане вследствие на карма, други го наричат вечно проклятие. Но духовната практика започва оттам, откъдето религията приключва: тук не става въпрос за възмездие. Това е начинът, по който природата подържа чистотата на съзиданието, нарушавана от нас поради незнание. Никой не ни съди, ние се самонаказваме посредством нашите мисли и дела, които не с в тон с природата.  Проблемът произлиза от нашата привързаност към приятните усещания на тялото и интелекта изразяващи се в жажда за развлечения. Удоволствие и болка неизменно съществуват заедно, иначе ние не бихме ги различили. Като следствие от това страданието се появява в живота ни. Тази двойственост е в противоречие с чистотата и несложността на нашата първоначална божествена природа и напълно я блокира. Фиксирайки вниманието си върху вторичното (временното физическо тяло) ние забравяме най-важното (безсмъртната ни душа, която му дава живот и съзнание). Мисленето е свързващото звено между двете. Обременено с впечетления то се активира безконтролно и хаотично, водейки до необходимост от прераждане. Духовната практика спира и пренасочва тази тенденция, давайки възможност на вродения духовен стремеж към обич и чистота да ръководи живота ни. Обичта е най-чистото нещо и есенцията на духовната практика. Бог е обич и душата, като част от него по същество не е по-различна. Затворена в индивидуално тяло тя се стреми към свобода и единство с източника си. Това неясно, но безпогрешно чувство ни кара да търсим щастието вън от нас в продължение на хилядолетия от прераждания, докато идеята за завръщането в нашия духовен дом намиращ се в сърцето не се появи в съзнанието ни.  Страданието също ни помага в това отношение пренасочвайки мисленето ни към Бог вътре в нас. Пречистването на сърцето и регулирането на мисленето ни водят към съвършенството. Така духовната практика допринася за създаването на свят от обич и чистота на взаимоотношенията, започвайки от индивида. Дълбоко съм убеден, че Бог ни е дал свободна воля, защото иска да го достигнем посредством обич. Обичта е най-финната вибрация в състояние да ни трансформира  и извиси до най-високата степен на съзнание. Обичта е свещенния ключ за Божия дом - върховната цел на нашето съществуване.

Чавдар Овчаров

Следва "Духовен живот и цел"

 

 

Tuesday the 27th. Spiralata.net 2002-2017