Самопознанието - път към просветлението

076. Вътрешен диалог (ВД)

Печат

Вътрешен диалог (ВД)

Какво е това вътрешен диалог, нормално ли е това и как да го спрем или изключим

 

 

Какво е това вътрешен диалог

Ето какво нелошо определение можем да дадем на даденото понятие: това е поток от мисли и възприятия, които човек мислено говори сам със себе си.

В уикипедията това звучи по-строго и еднозначно: процес на непрекъснато вътрешно общуване на човека сам със себе си.

Възниква въпрос – кой с кого общува? Задайте си въпроса: кой съм аз и с кого общувам по време на вътрешния диалог? И всичко, което ще откриете като отговор на този въпрос ще бъде някаква представа за себе си, т.е. мисли за себе си (или набор от мисли).

По този начин, всяко „аз“ е само набор от мисли. „Аз“ - това е творение, създадено от самата мисъл. Това е проекция на мисли. Каквато мисъл е дошла в главата ви, така се и чувствате.

Това лесно можете да видите, просто веднага направете следното:

Спомнете си за някой добър човек. Добър е, нали? В сравнение с някои други. Какъв сте сега, почувствате го. Точно сега какво чувствате, какъв сте вие? Това, което чувствате сега, е една проекция.

А сега си спомнете нещо лошо, което сте направили някому. Всички ние не сме светци. Казват, че всеки светец в миналото е бил негодяй (в минали животи и т.н.). Така че какво лошо сте направили? Да, да, точно така. И как сте след това? Какви се чувствате сега? Ето ви и втората проекция.

Видяхте разликата.

Да се върнем на въпроса – кой с кого общува? От какви „аз“-ове се състои вътрешния диалог? Една проекция общува с друга проекция? Не. Как може да общува това, което не съществува в реалността (нали е проекция)? Как две илюзии могат да общуват и да се разбират една друга?

Какво се намира извън пределите на всички тези безкрайни вариации на „аз“-а? Кой е източникът? Какво позволява да се осъзнават всички тези неща, които ние осъзнаваме?

Очевидно е, че трябва да има някаква основа, някакво единно поле на съзнание, което съдържа в себе си всички тези проекции на „аз“-а и ги възприема (и ги осъзнава) както всичко останало възприемано.

Това е добра тема за самостоятелно изследване, затова ще се върнем към вътрешния диалог.

Нормално ли е, че има вътрешен диалог?

А кой ще оценява нормално ли е това или не? Кое от всички тези илюзорни „аз“-ве би могло да оцени и да каже истината? Може ли илюзията да знае нещо за истината?

Отговорът „вътрешният диалог е ненормален“ е толкова невярно колкото и отговорът, че това е нещо нормално.

Вие можете да кажете, че вътрешният диалог не винаги е комфортно явление и това е така, в края на краищата често прилича на точно това – некомфортно явление. След това може да се появи идея,че вътрешният диалог трябва да се прекрати, и ето вие вече търсите начини за неговото прекратяване.

Как да спрем вътрешния диалог

Има техники за спиране на вътрешния диалог. И навярно не са малко.  Също работата с дуалностите  може да прекрати вътрешния диалог по някоя досадна тема, и то сравнително бързо. Теоретично, ако се обработят достатъчно много теми, то няма да има за какво да дърдорим сами със себе си и вътрешният диалог ще спре. Но това е чисто теоретично.

Дотолкова и другите техники теоретично ще спрат диалога. Много от тях дава краткосрочен резултат и е много приятно, когато бурния поток от мисли утихне. Често това е свързано с приятни усещания в тялото. Защо пък да не практикуваме, ако ни се харесва.

Но кой иска да спре вътрешния диалог? Кой иска да го държи под контрол? Това е някакво „аз“, което е само резултат на мисли. Само „илюзорно аз“ може да иска нещо, в това число и да иска да контролира.

Тъй като „аз“-а, който иска да спре вътрешния диалог, е само част от този вътрешен диалог, как може да го направи? Това е все едно героят на някакъв филм, който гледате, да се опита да излезе извън монитора. Вие гледате филм и виждате, че там общуват двама, но има ли реално там двама общуващи? Това са просто единици и нули, които са записани на диска и възпроизвеждането със специална програма се създава впечатление, че това са истински персонажи, които си общуват. Може ли някой от персонажите да изключи или да напусне филма? Може ли част от вътрешния диалог да се самоизключи?

Излизане извън ума

Това е същата идея, само изразена с други думи – излизане извън ума означава спиране на вътрешния диалог.

Кой иска да излезе извън ума? Отговорът е „аз“, и отново „аз“, и отново резултат на мисленето. Възниква мисъл да се излезе извън пределите на ума, тази мисъл се съпровожда от съответни усещания, толкова убедителни, че дори не възниква съмнение, че това е „аз“-а и това от какво може да се излезе. Но и едното, и другото са резултат на мисленето.

„Аз и ум (като това, от което може да се излезе)“ – това е дуалност, и нито една от частите на тази дуалност не може да съществува отделно от другата, или извън другата – освен илюзорно. Тоест, ако вие излезете извън ума, това ще е поредната илюзия на ума.

Спиране на вътрешния диалог

Вътрешният диалог може да се прекрати сам, когато (и ако) той трябва да бъде прекратен.

Това става, например, всяка нощ, когато потъвате в съня. Изчезва диалогът, изчезва дуалността и остава това, което е винаги извън пределите им. Това е нещо независещо от дуалността и всички други възприятия, включително и вътрешния диалог.

А след това, сутринта, диалогът отново възниква.

Прекратяването на вътрешния диалог може да се случи във всеки момент, но това не се знае от по-рано, и също може да възникне всеки момент отново. Това не трябва да се контролира, защото контролиращият е само идея, създадена от самия диалог, самата мисъл.

Безпомощност пред вътрешния диалог

Тъй като няма никакво „аз“, което би могло да започне, да промени или да спре диалога, може да възникне чувство за безпомощност. Кому принадлежи това чувство? „Аз“, който е безпомощен пред вътрешния диалог – това е поредната част от вътрешния диалог.

„Аз мога да спра вътрешния диалог“, както и „Аз не мога да спра диалога“ са просто мисли, които създават илюзорното „аз“.

Дали едната мисъл или другата, няма значение – и двете създават илюзорно „аз“, разликата е само в идеята – „мога“ или „не мога“. Нито една от тези идеи и няма отношение към реалното положение на нещата.

„Аз съм такъв и такъв“, „Аз съм това и това“ – това е все илюзорното „аз“, мимолетно, както и самата мисъл, която го е създала.

***

Обобщавайки, ще цитирам една фраза от Библията: „Не вярвай на своя ум“. А от себе си ще допълня – и поставяй под съмнение съществуването на невярващия и съмняващия се.

Ще дойде време, когато от фиксираните идеи за това кои и какви сте вие, няма да остане нищо. Но вие и сега не сте това, което се възприемате.

Аз не отказвам от практики никого, защото кой знае, може би наличието на практики във вашия случай да е именно това, което трябва да се случи. Всичко, което не е нужно, отпада само, леко и непринудено  - когато му дойде времето.

Но аз също и не настоявам, че ви е нужна практика. Ако нещо трябва да стане – то ще стане, ако не трябва – няма да стане. Ако вие искате съвет – аз обикновено препоръчвам някаква техника. Но заедно с това, аз препоръчвам да прочетете статията  „Природата на душата“ и може би след прочитането й усещането за необходимост от практика ще отпадне само.

 

Източник: http://pro-svet.at.ua/index/vnutrennij_dialog_vd/0-97

Превод Таня Т.

Tuesday the 22nd. Spiralata.net 2002-2019