Самопознанието - път към просветлението

074. Ум. Природата на ума

Печат

Ум. Природата на ума

 

 

Умът съществува само тогава, когато има повече от един, т.е. има дуалност или множественост, а той сам и създава дуалността. Например, разделянето на „аз“ и „другите“, „аз“ и „света“, „добро“ и „зло“, и т.н. – всичко това е работа на ума.

Дуалността е идея или възприятие, че има повече от един, плюс идея или възприятие, че всички тези неща имат независимо съществуване. Видимостта на дуалността или множествеността се създава от ума; тази видимост, която ни се струва реалност. Умът създава видимост на дуалността и я прави реална за самия себе си – такава е природата на ума.

Умът създава идея за това какво е положението на нещата, а след това става недоволен от това положение. Това се нарича създаване на илюзии и неприемане на каквото е.

Умът никога не е напълно удовлетворен. Той или иска да получи или задържи нещо, или иска от нещо да се избави, но винаги има нещо, което да не му харесва. Такава е неговата природа – той иска нещо различно от това, което има в дадения момент.

Невъзможно е да се промени природата на ума, но характерът и интензивността на проявленията му – може.

Умът създава страданията. Това лесно може да се проследи. Всички страдания започват с най-безобидното разделение на „аз“ и „другите“ (това разделение съществува само на ниво ум), за което се говори в статията Илюзиите на живота. Всички илюзии се създават от ума и водят до страдания. Опитите да се избавите от страданията се създават от същия този ум. Тоест умът се опитва да реши проблеми, които не биха съществували, ако преди това той не беше ги създал.

„За всичко е виновен умът“ (или още нещо) – това е идея, която също израства в ума, което способства за продължаването на неговото съществуване.

Опитите да се решат проблемите само потвърждават или усилват реалистичността на тези проблеми.

Абсолютното решение на всички проблеми би било пълното изчезване на ума (защото тогава проблемите не биха могли да възникват), но умът не може да изкорени самия себе си.

Може да се каже, че природата на ума е продължаване на съществуването на ума.

Умът като програма

Умът – това е своего рода програма, в която няма възможност за самоизключване. Няма дори възможност да се създаде възможност за самоизключване. Невъзможно е с помощта на каквито и да е усилия (или действия) да се изключи програмата, защото всяко усилие или действие е част от функционирането на тази програма. Функционирането, докато го има, не води до самоизключване. Дори желанието да не функционира е част от функционирането и способства за по-нататъшното функциониране.

Не съществува този, който знае как да изключи програмата или да може да направи това, както и този, комуто е нужно това. Тези двамата създават самата програма и убеждават себе си в своето съществуване.

Всички „езотерични знания“ са за това как да се изключи програмата – това е резултат от дейността на тази програма. Няма начин да се изключи тази програма. Всички начини са измислени от самата програма и способстват за продължаване на съществуването й.

Временното изключване на програмата е възможно, но няма никакъв бутон или начин, позволяващ това да се направи. Процесът на включване и изключване не може да се контролира.

Откъде се взе умът?

Той не е възникнал някъде в миналото, тъй като миналото и бъдещето е още една илюзия, създадена от самия ум. Ако има ум, той е сега, и в момента сега той може да създава идеи и усещания, че е имало минало, а бъдещето ще бъде, създавайки по този начин идея и преживяване на времето. Има само момента сега и в този момент умът може да бъде, а може и да не бъде. Моментът сега не се намира във времето, по-скоро усещането за време се намира в момента сега.

Излизане извън границите на ума

Тревоги за ума се създават от самия ум.

Умът създава видимост за намирането (душа, съзнание) в ума. Всички опити да се излезе от ума се предприемат от самия ум, който и създава илюзията, че има някой, който се намира в ума. Обаче няма го този, който реално да се намира в ума, затова и няма кой да излезе извън пределите му.

Извън ума няма дуалност, затова няма никакво „аз“ извън ума. Ако вие сте извън ума, това все още е дуалност, а дуалността е илюзорна – това е видимост, а не реалност. Умът лъже сам себе си и това му харесва.

Техниките, които обикновено се предлагат за намиране източника на ума (чиято цел е изчезването на ума или излизане извън него), сработват не във всички случаи, а когато сработват, то само в смисъл, че водят до „самия край“ на ума, но никога не и извън пределите му. Изключването на вътрешния диалог в такива моменти може да стане, което се потвърждава на практика, а може и да не стане, което също се потвърждава на практика.

Реалността извън ума

Извън ума е недуалността. Опитите да се опише и разбере недуалността с помощта на термини, които са част от дуалността е безсмислено занятие, над което умът може да се труди доволно дълго, продължавайки своето съществуване.

Дуалният ум не е способен (по своята природа) да постигне недуалност. Всички представи и убеждения за това какво е извън пределите му са резултат от неговата дейност.

Опитите за самопознание са опити на ума да излезе извън пределите си (което е невъзможно) и да разбере това, което никога няма да му бъде понятно. Всяко умствено разбиране е изкривяване, илюзия. Затова и всяко обяснение е само концепция.

Самопознанието като действие е възможно само като познание на това какво сте вие. Това, което вие възприемате (всякакви възприятия) автоматически не сте вие, защото възприемащият и възприеманото не е едно и също. Това е в света на дуалността.

В „света на единството“ или недуалността не съществуват познаващ и познаваемо като отделни обекти – няма ги и двете. Няма какво и кой да познава. Има битие (съзнание, бог и т.н., както бихте го нарекли), който няма необходимост да познава или да знае за себе си, за да е Това, което и така си е.

Но именно от битието възниква умът, който се опитва да познае битието. Битието не може да се познае, то може само да бъде и вие никога не сте преставали да бъдете, въпреки че умът създава видимост за обратното. Тази видимост може да стане реална – но само за самия ум и само докато го има.

Не вярвай на ума си

Това е много мъдър цитат от Библията, който обаче е безполезен, както и всичко написано тук или където и да е още. Безполезен в този смисъл, че не може да доведе непосредствено до самопознание. Нищо не може да доведе до самопознание по непосредствен начин.

Както Windows не може да познае компютъра, така и умът не може да познае това, благодарение на което е възможно неговото съществуване. Илюзията не може да познае реалността, но може да има представи за реалността – и тези представи, разбира се, са илюзорни, те са просто концепции. Когато умът разбере илюзорността на всички представи за реалността, а също така и илюзорната природа на собственото си съществуване, може да се случи изключване. А може и да не се случи.

Реалността на ума

Реален ли е умът? Той е толкова реален, колкото възникващите мисли (възприятия) го правят реален. Но такава реалност съществува само за ума. Това е порочния кръг на ума. Умът сам себе си прави реален посредством възникващите мисли за себе си. Илюзията се прави реална, казвайки, че тя е реална. От това няма изход, доколкото няма този, който може да излезе – тъй като никой никъде не е влизал.

Откъде знам?

Аз знам, че нищо не зная за това „аз“, което говори, че то знае нещо или нещо не знае smiley

Всички знания са относителни, тъй като се намират в дуалността. А това Знание, което извън пределите на дуалността, не се нуждае от това да знае или да не знае нещо.

Дори е неправилно да го наричаме Знание. Не трябва да се казва, че то нещо знае или нещо не знае, тъй като там няма дуалност. То е То, което  не зависи от дуалността и знанията, не се нуждае от тях, макар и да се проявява чрез всичко това. В ставащото няма необходимост, но то става.

Всичко това е съмнително

Всички знания са съмнителни, всички авторитети (както външните, така и вътрешните) са съмнителни, възможността за самопознание е съмнителна, дуалността е съмнителна, самият знаещ е съмнителен, и дори единството е съмнително.

Всичко това е съмнително, защото няма нито едно абсолютно доказателство, нито едно абсолютно опровержение. Всякакви доказателства и/или опровержения се намират в изменчивата дуалност и затова самите те също са съмнителни.

Но това, което е Несъмнено, не се нуждае от доказателства, за да бъде Това, което е. И никакво опровержение не може да Го застави да престане да бъде това, което е.

Несъмненото не може нито да бъде доказано, нито опровергано, тъй като в него няма дуалност – няма на кого, какво и защо да се доказва.

Несъмненото не може да бъде познато, тъй като всеки познаващ изчезва в него, както вълната губи формата си в океана. Не остава този, който е познал, затова никой не може да се върне, за да предаде истинското знание за недуалността. Всички предавани знания са само концепции. Това са вълни, които си говорят за океана.

Не може да се предава това, което не е част от дуалността. Няма го този, който може да предаде, както го няма и този, който може да получи и да разбере.

Тогава за какво са всички тези разговори?

За нищо, няма нужда от тях, но те стават. Няма го този, който да ги прекрати, няма го и този, който ги е започнал. Няма цел, за което да става това, но това не пречи на ставащото да стане.

Това е парадокс. Съзнанието не се нуждае нещо да се случи, но се проявява като случващо се. Недуалността се проявява като дуалност, без да се нуждае от тази дуалност, точно както не се нуждае и от нейното изчезване.

Преживяването на опита от дуалността не разрушава недуалността, иначе дуалността не би могла да съществува.

Не трябва да се стига до недуалност, защото тя никога и от никого не е загубвана. Не трябва да се излиза от дуалността, защото никой и никога не е излизал от нея.

Опити за разбиране

Всички опити да се разбере гореказаното е дейност на ума. В това няма нищо лошо, както и няма нищо добро. Още повече – това може да се разбере само относително, интелектуално, и ще бъде само разбиране в дуалността, което всъщност нищо не дава. Но най-смешното е, че няма кой в действителност да се нуждае от разбиране, било то относителен или абсолютен.

Но умът иска да разбере

И нищо не може да се направи. Ако умът настоява за практики, той във всеки случай ще почне нещо да практикува. Затова по стара добра традиция, мога да ви предложа като практика обработката на дуалностите . Напишете на лист всичко, което ви е „засегнало“ в тази статия – всички утвърждения. Към всеки пункт добавете противоположния полюс, за да образувате дуалности. Започнете обработката на дуалностите – от най-актуалната. Всеки път избирайте за работа най-актуалната дуалност. Вижте на форума въпросите и отговорите за обработка на дуалностите.

P.S. Ведическата концепция за ума е добре разяснена на семинара  на Сергей Серебряков „Тайните на ума“, състоящ се от осем лекции. Препоръчвам ви ги, много добри лекции, които ще ви помогнат да разберете не само устройството на ума, разума и сетивата, но и ще получите инструменти за промяна на живота си към по-добро. Тези лекции могат да се свалят от сайта „Аудиоведа“.

 

Източник: http://pro-svet.at.ua/index/um_priroda_uma/0-95

Превод Таня Т.

Tuesday the 22nd. Spiralata.net 2002-2019