Психология

Свобода от мисли

Печат

 

 

 

 

Свобода от мисли

 

Запис на лекция на Еккхарт Толе

 

 

 

Жал ми е да прекъсвам тази тишина с думи.

 

И все пак е възможно едновременно да слушаш, говориш и да оставаш в тишината.

 

Не си длъжен да напускаш това вътрешно измерение, когато започваш да говориш. Все пак най-често е така сякаш просто започваш разговор вътрешен или външен.

 

А вътрешният диалог при повечето хора върви практически постоянно. В повечето от случаите човек е воден от потока на постоянния диалог. Често този диалог става в главата, т.е е това е процес на мислене. И външния диалог.

 

И въпреки че и тук ще използваме думи, бих искал само да напомня за възможността да не се загубваме в значенията на думите. Да не мислим така, сякаш най-важното в днешната ни среща са думите. Да не чакаме всеки път следващата дума, а тук, в състояние на вътрешен покой да не спим – е, който иска да спи, разбира се може да поспи. Но в това състояние на вътрешен покой да бъдем такова поле на съзнание, чрез което тези думи се възприемат.

 

И в кратките промеждутъци между думите да се вслушваме в тишината, да осъзнаваме това наличие на промеждутъци и вътрешна тишина. И вече само това е така просто - само да забележим, докато се намираме тук, че освен думи съществува също и друго ниво. То би могло да се нарече "тишина", но това би било ограничение, то е повече от това.

 

Какво е това?

 

Ще го изрека съвсем открито, правя го само напоследък, защото по-рано хората биха избягали, ако го кажех. Възможно е и сега няколко души да избягат.

 

Това състояние е основната тема, централния момент от нашата среща.

 

Това е Състояние на Безсмислено Внимание.

 

Да разпространите в себе си, че то вече присъства, че това състояние на внимание и пълна осъзнатост, без необходимостта на мисловния процес, може да се възприема, усеща със слуха, зрението и другите органи на възприятие, да възприемаме така наречената "външна реалност", без да й даваме наименование, но на по-дълбоко ниво все пак да знаем, какво е "то", без да го наричаме. Това е необичайна вътрешна трансформация на съзнанието, когато човек открива в себе си възможност да бъде свободен от мисли. Не постоянно, но в някаква част от живота да бъде свободен от мисли, без изпадане в безсъзнателност.

 

Би могло още да се каже, независимо от това, че думите никога не са напълно верни, когато се говори за такива неща, да се излезе извън пределите на мисленето и едва тогава мисленето и самите мисли ще станат истински живи, ще ги появява значително по-малко, но мислите, които все пак ще се появяват ще притежават такава свежест и съзидателност, каквито по-рано не са били.

 

Повечето хора са завладени от постоянно повтарящ се поток от мисли. В течение на много години, един и същ поток от мисли. Нещо наистина ново се появява крайно рядко - потокът от мисли е обусловен от минало, детство и т.н.

 

Тук използваме мисли, но тези мисли не са основната същност. Мислите, които тук използваме само казват, само сочат възможност да спрем мисловния процес. То не е такова състояние, което би могло да се постигне в бъдеще, а през това време е било възможно всичко добре да бъде обмислено - как, кога и какъв ще бъда, когато най-накрая успея да постигна просветление, да преодолея мислите, и какъв план ми е нужен за следващите десет години, за да мога най-накрая да постигна оня момент, когато ще съм свободен, свободен от необходимостта от мисли и свободен от мисления образ на "аз" с всичките му проблеми, които постоянно се поддържат с потока от мисли. По-голямата част от мислите, може би сте забелязали, имат отношение към моите проблеми. Говоря за всеки тук: "моите проблеми".

 

Завладяващо! Светът на моите проблеми. Завладяващия свят на моите истории и аз играя главната роля в моята история, всички останали изпълняват второ и третостепенни роли.

 

Това е полезно, защото потока от мисли притежава огромна "притегателна сила", може почти да се каже понякога не се намира точната дума, но понеже думите съвсем не са важни това не е страшно.

 

Малък полезен коментар: докато сме тук, а по часовник ще останем тук цели 3 часа, как ще издържим това - цели 3 часа? Да слушаме този оратор, където самата лекция, която изобщо не е никаква лекция, дори не е интересна, който не може да се освободи докато е тук от постоянната необходимост да дава имена на всичко и постоянно нещо да чака кога ще настъпи за него да издържи тук 3 часа ще му бъде много трудно. Защото това просто не е достатъчно интересно - интересно в посока - мислено интересно, от аналитична, интелектуална, сравнителна гледна точка

 

От тази гледна точка може да се каже: "той говори вече 15 минути, но още нищо не е казал".

 

Поне - нищо интересно, което наистина е впечатляващо и завладяващо. Когато гледаш дъб, при изгрев слънце, слънцето, което изгрява над морето, слушаш песента на коса. Той не живее по онези места, където аз живея. Но тук е така прекрасно, през това време на годината, особено вечер и сутрин. Невероятно прекрасна песен на коса. Всички тези неща, ако се вслушаме в тях, те не са интересни, а ако започнем да ги анализираме, тогава ще станат интересни. Ако дойде учен и каже, сега ще анализирам песента на коса, това би било много интересно. Косът е такава птица, която никога не се повтаря всеки звук, всеки път нещо ново, нито един звук, който се повтаря в последователност от ноти в мелодията. Тук разбира се може да дойде учен и да изследва всичко това с компютър и тогава ще стане интересно. Той така може да изследва и стария дъб, тогава вероятно ще му се наложи да го насече на дребни парчета и тогава дъба ще стане интересен. Може да поразмишлява над това, да поговори и да напише докторат. Не казвам, че за това ниво няма място в човешкото съществуване. Но, да се изгуби в това измерение на "интересното" в действителност означава са изгубиш самия себе си в постоянни мислени конструкции. В самия себе си всеки път отново да търсиш в мисълформи, в отъждествяваност с едни или други мисловни образи. Това принадлежи на мен, това хората мислят за мен, това е моята история, това се е случило с мен, на мен го причиниха другите, а това ми го причини живота, това аз причиних на другите и това е дълга история. Но аз я разказвам с голямо удоволствие, моята история и с удоволствие размишлявам за нея. Тя е проблематична и, разбира се, не е станала така, както аз бих искал, разбира се. Много от нещата в моята история не се получиха и големите успехи все пак не се оказаха толкова големи. Но, нали все още имам бъдеще и занапред мога да се самоидентифицирам с други неща, мисли. Мога още нещо да направя, да получа, за да мога после най-сетне да издигна такъв строеж от мисли, който сякаш ще бъде съвършен.

 

Най-сетне намерих себе си! Успях! Признат съм! Хората най-сетне ме признаха! Пишат за мен! Натрупах имоти. Аз съм някой.

 

Ако беше така щеше да е толкова просто и онези, които са постигнали, това, което в света се нарича успех, успешна кариера и каквото и да е то забелязват, че продължава да не им достига най-важната част от себе си. Ето я моята собственост, вече съм на първа страница, но разбира се, това, което пишат - за кого там пишат? Нима това съм аз? И тогава внезапно осъзнаваш, че онези неща, към които света се стреми да изпълни са само илюзия. Те изграждат фиктивен образ и казват "това съм аз". Говоря сега от позицията на така наречената знаменитост. Да получа признание за мен се явява цел или да постигна богатство или да стана знаменит по един или друг начин и това е само колективен фиктивен образ, който там се изгражда мислено, конструкция от мисли, мисловна картинка, образ и някои хора, които стават богати и знаменити забелязват това и виждат, че всичко това е илюзия. И вестниците и ТВ в повечето случаи се хранят и съществуват от тези илюзии. И когато постигнеш всичко повече няма какво да намериш с какво би могло да се запълни бъдещето. Тогава ставаш или много нещастен или проникваш навътре в същността на живота. Понеже осъзнаваш, че жизнената ситуация никога не носи продължително  напълване. Нито една жизнена ситуация не може да донесе продължително и истинско удовлетворение.

 

Такава жизнена ситуация няма, когато можеш да кажеш: "Ето сега постигнах целта, най-сетне намери истинския себе си". Може би за кратко и после изведнъж нещо отново се счупва, а това е бил важен елемент мисления строеж на моето "аз" и изведнъж то се руши. Фирмата, която съм градил 30 години и за всеки, рано или късно, ще настъпят, по-скоро такива моменти на раздяла, разрушение, смърт, загуба.

 

И почти цялата цивилизация се намира на повърхността. Цялата цивилизация живее само на повърхността на нещата и оттук тази постоянно растяща човешка неудовлетвореност. Голяма част от повърхността на нашата цивилизация е полирана. Ако се погледне ще изглежда много мило - машини за полиране, лъскави офиси. Това как е, не знам, тук има ли го, когато отидеш в супермаркет в Северна Америка, а веднъж в годината аз допускам такава грешка и купувам оттам плодове. Все пак красиви са - портокалите блестят, сякаш някой ги е лъснал, ябълки, домати. Малко преди тръгване аз накупих някои неща и когато се прибрах в къщи отрязох домат ципата беше по-дебела от сантиметър, а на пипане беше много твърда и на практика това не беше домат абсолютно никакъв живот. Той вече беше започнал да се разлага отвътре. Същото стана и когато отрязах портокала - абсолютно безжизнен и сух. Може би това е признак на това, което съответства на цялата ни цивилизация?

 

Оттук този стремеж на човека да постига дълбочина, да намери себе си. Защото много вече забелязват, че нещата, които ни се предлагат от света като желано и желаемо са просто илюзии и това, че това няма значение какво е мнението на света за нас, нали светът основно е объркан. И защо на мен това, което мисли за мен някакъв луд свят може да бъде толкова важно за мен?

 

В действителност може почти да се каже, че ако списанията и пресата добре говорят за мен тогава трябва да бъда внимателен, да не се поддавам на съжденията на света. А "свят" означава може би родители или други хора наоколо, общество. Няма значение. Да се познае незначителността на това, което света вижда като ценно и желано е най-малко важно в живота, повърхността на нещата. Повърхността е също мислите, които постоянно се въртят в главата. Понякога казват "дълбока мисъл", такава по принцип няма. Понеже дълбочината се намира под мислите понякога се случва, мислите да идват от дълбините и да имат определена жизненост и съзидателност. Ние сме тук за това, за да намерим в нас това измерение и в много от нас това измерение вече присъства. В този случай, за да го задълбочим измерението, което е по-дълбоко от мислите. Това започва с присъствието тук, в състоянието на внимание, в което се осъзнават както думите, така и пространството между думите. И, второ, това е много полезно – тук да усетим жизнеността вътре в тялото, докато сме тук да чувстваме в ръцете, краката, в цялото тяло определена жизненост. Тялото живее отвътре.

 

Повечето не чувстват живота в собственото си тяло, понеже вниманието им изцяло и постоянно е погълнато от мисли. Мислите привличат към себе си вниманието или възприятието и постоянно преработват всичко възприето в мисли, като на конвеир, поток. Поток от мисли не искащ никога да бъде прекратен, основно за мен и моите проблеми или за другите. Да се обсъжда, да бъдем принудени на понесем съжденията, да даваме имена на хора, ситуации, мислено да реагираме на ситуации и тогава се появяват емоции, които съответстват на тези мисли. Присъстват тук и слушайки да оставаме вътре в себе си, да усещаме вътрешното пространство в тялото си. При който това не се получи за тях ще бъде трудно да понесат това тук защото в основата си това означава, че той или тя не могат да понесат самите себе си човек не може толкова дълго да бъде със самия себе си.

 

Защото вие сте тук...

 

Не знам дали да ви говоря на "ТИ" ИЛИ НА "ВИЕ, В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СЕ ОБРЪЩАМ КЪМ ЕДНО ЛИЦЕ.

 

Ти се намираш тук НА ПЪРВО МЯСТО, не в качеството си на натрупал лична история с крака и ръце, а нещо много по-дълбоко да осъзнаеш, че моята история не е най-важната и истинска част от това, което съм аз. И после да прекратиш мисловното търсене на самия себе си, защото по този начин, в мислите, не можеш да намериш себе си.

 

Мнозина вече са го осъзнали. После да усетиш жизнеността вътре в тялото. Намирайки се тук, или, какво още правим, да съхраним вътрешното усещане за присъствие в тялото. За онези, които още не могат да усетят това предлагам малък експеримент. Много прост. Да повдигнат дясната или лявата ръка, да затворят очи така, пръстите да не се докосват един друг и да си зададат въпроса: как мога да знам, без да отварям очи, без да движа ръка и без да докосвам нищо, че лявата или дясната ми ръка, все още е тук и съществува. Как мога да го проверя дали е тук още, при това без да гледам и без да я мърдам. Често се появява мисления отговор: "Разбира се, знам, че е тук". Така ли е? Откъде знаеш? - "Нали току що я видях". Това все още е скованост от мислите.

 

"Мога да отворя очи и тя все още ще бъде тук" - още са мисли.

 

Е, как в този момент мога да знам, дали е тук?

 

За това трябва да се разсеем и да пренесем вниманието от главата и мислите. И тогава вниманието, възприятието протича в ръката и изведнъж започвам да усещам в нея някакъв живот и това може да се нарече "живот в ръката". И това е вход в тялото. И ако аз съм успял да усетя живота в едната ръка, ще успея да го усетя и в другата, и в раменете, и в краката. После това ще се свърже в такова глобално усещане, макар да казвам "усещане", но то е по-дълбоко, от амбицията или да бъдеш жив и когато това състояние е устойчиво в мен, а аз в него мога да остана тук, без да ставам нетърпелив и без да изисквам лекцията да бъде интересна.

 

Понеже съм се потопил в себе си по-надълбоко от "интересно", също съм и по-надълбоко от житейската ми ситуация, усещам някаква жизненост, която няма никакво отношение с моята сегашна житейска ситуация, която се намира на повърхността и няма значение дали съм спечелил или загубил току що милион долара, дали се намирам в палат или в килията на затвора. Това е вход в нещо по-дълбоко. Намирайки се тук, да чувствам определено изпълване с жизнена енергия и сега може да слушам и при това няма нужда мислено постоянно да сравнявам и да давам имена и няма нужда натрапчиво да очаквам следващия момент. Това изпълва лицето с напрежение, погледа и цялото същество. Постоянно да следя - къде е следващия момент, повече търся къде е следващата мисъл, предмета, с който бих могъл да се идентифицирам, което още нали е мисловен образ, мисловното "аз" алчно чакащо за още. Затова то така жадува за бъдещето, постоянно е толкова важен следващия момент, а сегашния момент на самия живот? не е важен..

 

"Искам да попадна там" - така изгубваш себе си на повърхността на предметите, които също са и мисли. И ето вратата се приотваря, и трябва да я оставим отворена, която открива тук изход. Врата към вътрешното съществуване извън формите и това е тясно, едновременно свързано с дълбоко усещане за битието, "аз съм". Някои философи се опитвали да изяснят съществува ли нещо в живота, в което не можем да имаме съмнение, защото можем практически да се съмняваме във всичко. Мога са се усъмня в правилността на моето разбиране за света, дори мога да се усъмня в това, наистина ли съществува това помещение извън моето възприятие. Мога да се съмнявам, стои ли там човек, има ли го този оратор извън границите на моето възприятие. Нали всичко което знам се проявява само с помощта на сетивата - очите гледат. Светлинните импулси се превръщат в нервни и после мозъкът създава образ. Но нали не знам, наистина ли там нещо съществува и все пак нещо съществува, то е точно изображение на реалността или то е мъничка частица от реалността, това, което възприемам и така мога постоянно да се съмнявам реален ли е живота ми, или това е само сън. Всичко така бързо се случва. Ситуации възникват и се разрешават като на сън, тук има толкова общи неща със съня.

 

Затова мога да се усъмня също в цялата си история, много по-реална ли е от съня?

 

Мога да се съмнявам във всичко това. Също мога да се усъмня по време и на така наречения сън, когато спя и виждам сънища.

 

"Ама, това е било само сън!" или се казва: "Това било нереално, това е било само сън"

 

Но дори тогава би трябвало нещо да се случи, което без съмнение съществува.

 

Съзнание, в което съня възниква и отново изчезва  - необходимо е присъствие на този, който е видял този сън, някой преживял този сън може да се каже, като върху платно, на което този сън е пил прожектиран. Същото е и тук - можем във всичко в себе си да се усъмним, но единственото, в което не можем да се съмняваме: аз съм.

 

Можем да се усъмним в това, какъв съм аз, но това, че ме има, че нещо съществува, на което не трябва да се дава название, но нещо, което е основа на всичко, което го има, това "нещо" безспорно съществува. "Човек ли съм аз?" - може би това е само поглед от ограничена перспектива.

 

Това, което не подлежи на съмнение - Битието, в което съм аз. И може би най-дълбокото изказване в цялата библия сочи към това да оставаш в умиротворение и да знаеш, че ти си бог. Аз превеждам от английски и се надявам, че на немски е същото - оставай в покой и знай: аз съм бог. Всяка дума в това изречение е своего рода мантра. Означава едно и също, това е синоним. Всяка дума означава същото "оставай" - от думата битие, "покой" това е безмълвие от другата страна на мислите, чисто съзнание, "знай" това е дълбоко разбиране, което не се основава на концепции, разбиране, което е скрито в самото битие, "аз съм" това, временна идентификация.

 

Кой съм извън света на формите? "Бог" е божественото, единно, единно съществуване, единно съзнание, извън формите, които това съзнание приема. Оставай в безмълвно умиротворение, знай, аз съм бог и само в състояние на вътрешен покой можем да го осъзнаем. Това означава - да излезем отвъд границите на формите. Всяка мисъл е мислоформа, всяко нещо, което възприемаме с органите за възприятие е заложено във формата. Ако през нощта гледаме ясното звездно небе виждаме звездите, по същество те са слънца, някакви планети, може също и млечния път, светеща полоса, също състояща се от милиони слънца и може би няколко отдалечени галактики и всичко това са форми, това са също форми. Те са също своего рода предмети, нещо, притежаващо форма, но завладяващо в космоса, което, така ни впечатлява още по-завладяващо, от разнообразието от форми, светове, които там съществуват, билиони галактики, неописуемо!

 

Но още по-впечатляващо и потресаващо - неописуемата протяжност на пространството и затова наистина нямаме думи, когато гледаш нощното небе. Това ми беше първата медитация, когато бях на 12-13 години. Моите мисли спряха, повече не можех да мисля и тук може да се осъзнае от какво се състои целия този свят - от материя или обекти, които са форми и от пространство, материя в пространството и протяжността на пространството прави възможно това разнообразие от форми, протяжността на пространството е невъзможно да се разбере и обхване с помощта на мисли, нали всяка мисъл също е форма и то една форма не е в състояние да познае това, което е отвъд границите и само като излезем извън границите на формите и обусловеността на ума, ще се появи възможност да се докоснем и да обхванем необусловената форма основа на битието, извънформеното пространство. Нещо в теб съответства на това, което е отвън, е също и вътре. Ето го и решението на проблема, макар това изобщо да не е проблем а само мисълта:

 

"Какво е света?" – предмети, материя в пространството. Тук имаме 2 нива: материално, това са формите, които приема живота. Това може да са мислоформи или емоции или материални форми и всички форми се раждат и умират, живота им е достатъчно кратък дори всяко слънце се ражда и умира сравнен със слънцето живота на човека е много кратък. Тук присъства предметност и пространственост в нашата цивилизация е изгубено равновесието, защото всичко което човек вижда и знае и с което той се самоидентифицира е материално. Човек е хванат в материалното. Това се забелязва на всички нива, например увлечението на нашата цивилизация по разнообразни предмети невероятното напълване с вещи, с които постоянно ни бомбардират а всяко нещо казва: "аз съм важно, трябва да ме имаш, като ме имаш после ще си ми благодарен". А на мен ми трябва още повече, още и още и цялата цивилизация ни придумва да имаме все повече на брой неща и ако излезем отвъд границите на материалните неща, се появяват други неща: да съберем повече опит, за да познаем себе си. Не казвам, че трябва да изоставим всичко материално или да се откажем от жизнения опит, но желанието да намерим себе си в материалното, това е илюзия. С това можем много да си играем. Ето красив предмет, но ако към този предмет имам особено, лично отношение, той ще стане мисълформа и ще каже: "Това е мое". Това е мисълформа за самоидентификация с каквото и да е. Мисълта - опитвам се да открия себе си в нещо материално, всяка мисъл е материална, понеже всяка мисъл е форма, която придобива съзнание във вид на мисъл. Тя е устойчива известно време, опитва се да стане повече казва: "аз съм такава важна мисъл, ти трябва да мислиш повече за мен, обърни ми внимание". Мисълта засмуква съзнание и произвежда от това още повече мисли. Тогава тази мисъл става друга мисъл, мисловния строеж расте и с всяка мисъл аз съм отъждествен. Всеки път се появяват все нови форми - това означава реинкарнация, постоянна реинкарнация в нови форми, постоянно, отново и отново, самоотъждествяване с нещо всяка емоция е също такава форма и ето вече съм отъждествен с нея.

 

Все пак е ужасно, но не искам нищо да слушам, всичко което се появява съм аз, или мисля, че аз съм това, а на следващия ден: "О, добре.." Докато нещо не се случи - нещо се изпуска, нещо под краката ти, ще бъде изгубено в материалното. Докато гледаш нощем звездите на небето там се намират обекти и пространство, и в теб също - присъстват обекти - мисли, органи на възприятието, емоции. Те се появяват и изчезват, а мен ме има - съзнанието, в което тези неща се появяват и изчезват. Аз съм това пространство, пространството на съзнанието, пространството на съзнанието извън формите. Аз съм тишината, в която света се създава и изчезва и то не е онова, в което имам нужда да вярвам, то е, което мога да позная във всеки момент. Как мога да позная във всеки момент, че аз не съм нищо от това, което приема форми, а това, което се намира по-дълбоко и способства за формите. Как мога да позная, искам не просто да повярвам в това, нали ако вярвам в това, че съм извън формите, това също е мисълформа. Ние вярваме в това, че не сме обусловени от формите. Дори мисълформата как мога да позная във всеки момент по-дълбоката реалност която съм и относителната, ограничена реалност, която се появява и изчезва, която до сега съм считал за себе си, в която съм търсел себе си, но така и не се намерих. Затова живота ми беше толкова объркан. Постоянно съм търсил себе си в материалното, в своята жизнена ситуация, която никога не е удовлетворяваща. Тя изобщо не боже да бъде удовлетворяваща, понеже единственото измерение, в което може да се намери истинска радост и умиротворение се намира извън формите в теб и това единствено измерение, което е безвременно, понеже обектите и времето зависят един от друг. Времето разбира се съществува на ниво форми минало и бъдеще. Ние, като тела, в които се появяваме за малко в тях има време - срещнали сме се в 3 и после се прибираме в 6. Това е време, то има връзка с тялото, което се придвижва в пространството и това е мило. Но в тебе има нещо, което е по-дълбоко от времето, от миналото и бъдещето. Отново сме се върнали към въпроса - как мога да зная, в кой момент, или по-добре да се каже в този единствен момент, който съществува, защото да се каже вече: "всеки момент" ще бъде грешка. Много обичайна грешка. Това означава да сбъркаш формата, която приема този момент със същността на този момент, с момента "сега". С други думи - това, което се случва в този момент, в единствено съществуващия момент. Не самата същност на този момент е това объркване, мислиш си, че всеки ден се състои от хиляди мигове и моменти, нали постоянно се случва нещо друго, други възприятия, впечатления тогава започваш да мислиш, че живота се състои от хиляди милиони моменти. Толкова много моменти, във всеки час стотици моменти, но това не е така, нали ако по-внимателно погледнем, можем да осъзнаем, че съществува само "сега". Винаги – сега. Говорят за много моменти, но винаги има само един момент. Тук някъде трябва да бъде грешката, само на повърхността на нещата съществуват много моменти. Това са формите, които приема "сега", но самия момент "сега" няма никакво отношение към формите. Понеже този момент сега е пространство, пространственото в нас, неотделимо от това, кои сме ние, от нашата дълбинна същност. С други думи аз съм момента "сега". Ако започна да размишлявам за това трудно ще намеря смисъл в това, понеже това е последното разбиране, което може да бъде. Това е мисълта, която казва: "ето натам" и после трябва да се откъсвам от тази мисъл и да позная дълбинната истина на тази мисъл, отвъд границите на мисленето единственото, което няма да те напусне, което ще остане твой най-близък спътник е "сега". Няма значение, кога или къде ще се случи, винаги ще бъде "сега". Животът и "аз съм" са неотделими от момента сега, момента сега е врата, през която можем да минем в необусловената от формите основа, която сме, пространствено. Момента сега е проход, през който можем да напуснем света на материята не за винаги, още не, нали още живеем тук и бихме могли да живеем в двете плоскости - в материалната и в дълбинната, в пространственото измерение. В човека има материално съзнание – мисли и съществува пространствено съзнание отвъд границите на формите, понякога наричано безмълвие, умиротворение, единствено нямащо форми, единственото, което не е подчинено на времето, на раждането и смъртта, единственото, което не може да се проанализира, единственото, за което не може да се размишлява.

 

Никой учен няма да може да анализира това безмълвно умиротворение и няма да напише за него докторат. Нима може да се пише за мистиките, които сочат към това, но тогава...

 

Като в стария пример.. Може ли да се напише докторат за меда, ако преди това поне веднъж не си го опитал. Разбира се няма да има голям смисъл. Да се върнем на въпроса - как мога във всеки момент да знам, да не вярвам как мога във всеки момент да знам кой съм аз?

 

Как да не се губя всеки път в материалното отново и отново да губя себе си в някоя мисъл отново и отново да губя себе си в ново отъждествяване. Всеки път да търся себе си в материалното, но така и да не намеря себе си в материалното. Това е страданието на живота, което Буда нарекъл характеристика на човешкия живот – страдание. Фрустрацията да бъдеш принуден така да живееш така и никога да не намериш себе си, защото винаги търсят там, където няма нищо за намиране. В материалното и във времевото търсят себе си в миналото. Мислят: "това съм аз, моята история съм аз". Търсят себе си също и в бъдещето, нали моята история още не е приключила, но се надявам, ако имам достатъчно време, да я завърша. Длъжен съм само да натрупам повече материално. Това е прекрасно, първата стъпка към просветлението. Ако се осъзнае неосведомеността в духовната област и това незнание няма отношение към образованието или възпитанието. Това незнание - неразбиране на същността на живота може би без значение колко развито интелектуално, но нямащо никакво отношение към това сравнително необразован човек може да познае тази жизнена същност а друг образован, е възможно или вероятно да не знае.

 

И е толкова близко това, което сте търсили във времето минало, бъдеще в житейската си ситуация, която те движи от минало към бъдеще продължителност от миналото и товара на такъв живот. С такъв товар да се живее от тази илюзия, от това незнание се появява илюзорното аз, аз, което е най-голямата илюзия. Почти винаги, когато човек казва "аз" той се позовава на илюзията за отъждествяване на себе си с материалното. В повечето случаи, когато човек използва думата аз това е свързано с моята история и моето бъдеще, моята непълна и неудовлетворителна история и моето изпълнено с надежди и страхове бъдеще, което съществува само във вид на мисли, форми.

 

Нали? Още никой не е видял бъдещето, не е чувствал, не е усещал, не е чувал и не е узнавал. Още никой никога... Как би могло? Живота, всичко което е познаваемо, усещащо се възприема се с органите. Може да се случва само сега. Как може някога да се узнае бъдещето?

 

Всичко това, живота, са неотделими от момента сега. Повече не търсете себе си там, в света на формите и знайте, вратата се намира в този момент, сега, проход от затвора на материалното това е момента сега и при това този момент е именно това, което е илюзорно аз... което идва от материалното струпване на мисли и няколко емоции, с които отъждествявам себе си и казвам: "Това аз, не е моята история". Изходът от материалното преминава през тесните врата на момента сега или големите и то е именно това, което личността, илюзорното аз абсолютно не желае да види, но не иска и не може да види момента сега, да го осъзнае. Илюзорното "аз" винаги е длъжно да излезе отвъд границите на "сега", да го прикрие, нали именно там е мястото, където се открива свободата и затова човек живее като луд, отричайки постоянно отричайки онова единствено, което някога е съществувало, самия живот, а именно момента сега, нали той винаги е в търсене на нещо следващо или се затваря върху миналото, цялото усещане за "аз" изцяло е свързано с миналото и всичко, което вижда в този момент се интерпретира грешно, напълно се изкривява, защото гледа на всичко през призмата на миналото и така живее в нашата цивилизация, сега е постигнат пик на полудяването. Още преди хиляди години това вече е съществувало, може би още не така развито постоянно търсене на следващия момент и деградация на момента сега като средство за постигане на целта и какво е следващия момент? – мисълформа, живот на служене на тези мисълформи, на лъжливото аз, който се надява да допълни и придобие себе си в нещо следващо и това сега се е усилило в цялата цивилизация, защото всеки се намира в стрес. Практически всяка професия сега е взаимосвързана със стрес и човека, който не е в състояние на стрес се чувства почти виновен и мисли: "може би не работя достатъчно усърдно". Защо още не съм болен, къде е този следващ момент? Никакъв покой дори в къщи, в семейството, постоянно бързане, следващо по-нататък, вместо да осъзнаем, че съществува само това и не мога да правя нищо повече от това, което съм правил в този момент. Да подаря цялото внимание на този момент и внезапно това правене се подобрява, енергията и качеството неочаквано се задълбочават, ако осъзная момента сега като врата и това е единственото, което някога е било реално. Това е формата на момента, а това - пространството "сега". Формата се променя, а пространството на момента сега може да се нарече пространство на чистото съзнание, светлината на съзнанието, то се случва от единния източник на цялото съществуване и ако виждам, че то е онова единствено, тогава се изменя моето отношение, засега да го наречем това е така, изменя се моето отношение към момента сега, докато преди е неосъзнато, така съм живял, сякаш момента сега е бил мой враг. Това е лудост, но така живее практически всеки човек. Ввраг, срещу когото или се сражавам - "не искам това искам нещо друго". Да то това е тук, аз не искам това! Не него го има или го превръщам във враг, избягвайки от него. На врага мога да окажа само съпротива или да избягам от врага, в двата случая той е мой враг. Страхувам се "сега", искам да съм далеч, не ми стига, не искам да виждам това, то не ме удовлетворява, то не е достатъчно интересно и така живее почти всеки човек, с момента сега в качеството му на враг, а какво е това "сега"? - това е самия живот, а илюзията -  имаме лъжливо "аз", мисловен образ. Така че самия живот се разглежда като враг и после се учудваме, когато четем историята на човечеството. Това в 90% е история на лудостта, понеже в основата на човешкото съзнание е грешно поведение и умопобъркване и как това може иначе да се изрази, освен като ужас от историята на човечеството. Винаги препоръчвам историята на 20-ти век, за да види колко побъркано е човечеството, какво то само на себе си е причинявало, ако някой не обича да чете исторически книги може да погледне довечера новините по телевизора. О не, пак това, постоянно едно и също, нищо не са разбрали? Не, засега трансформацията на съзнанието не стига до политиците и останалите, всичко ще си остане като преди, а понеже повечето политици с малки изключения са преследвани от силно лъжливо "аз", това ще са последните хора, които ще постигне трансформацията на съзнанието. Не можем да изискваме, политиците и другите да бъдат осъзнати - те просто не са такива. Ние трябва да започнем от това, което е тук, тук, с това... аз съм началото, промяната на света, тя трябва да започне с мен. И го казвам за всеки за дълбинното аз, не за илюзорното "аз", което се изразява най-често, когато казват "аз", илюзията - аз и моята история, аз и моето минало, аз и моето бъдеще, аз и моята машина,  аз и моите успехи, аз и моите неудачи. Това е историята и илюзията на "аз", но "аз" е странна дума, която е както най-голямата човешка илюзия така и сочи към дълбинната истина понеже съществува дълбинно АЗ и когато "аз" се използва в по-дълбок смисъл тогава това Аз, за което говори Иисус: "още преди идването на Авраам съм аз", в което няма нито минало нито бъдеще и няма отношение към материалното. Така съществува материално "аз" и пространствено ако осъзнаем в себе си пространственото аз като същност, фундамент на живота, тогава материалното "аз" не представлява никакъв проблем и то повече няма да успее да сътвори никакъв свят на проблеми. Тогава материалното "аз" е просто форма във вида на която аз се появявам за известно време и после отново се разтварям. Това означава, че се намираме в процес на трансформация на съзнанието, не нещо, което някога ще се случи, а вече в този момента, тази среща е част от измерението на човешкото съзнание. Ние познаваме момента сега като врата, тогава се променя нашето отношение към "сега". Ако ние превръщаме "сега" във враг вътрешно бягайки от него, като не го признаваме ограничавайки го до средство за постигане на целта или като воюваме активно с него, ние откриваме в него все по-често илюзията: "аха, отново превръщам момента сега в свой враг, това добре го виждам" и в това видение съществува възможността "сега" да не се отрича, да не се отхвърля и избягва, а този момент да вляза, да позволя е да не е това сега, може би следващото. Не, винаги има само това "сега", вътрешно да се разреши това, което го има.

 

А това е формата, която приема това "сега" вътрешно да позволя на тази форма да бъде да и кажа "да" на това, което е само в този момент, повече не е нужно. Не до края на живота ми.. вече съм длъжен до края на живота да позволявам на сегашния момент и ето, че се появил голям проблем. Тук се появява стреса - няма да успея, не мисля, че ще успея, ясно, че не мога, защото това е необходимо само в този кратичък момент не повече, само това, сега да го направя свой приятел, говоря съвсем простичко - това ще го разбере дори 5-годишно дете. На най-малките деца няма нужда и да им се казва, те го правят, но после в нашата цивилизация много бързо го изгубват. Момента сега може да бъде твой приятел и твой враг, какво предпочиташ? Това е въпрос към дете. Искаш ли да ти стане приятел? Ако се сприятелиш, ще ти бъде много по-леко да живееш, минава много по-леко, всичко се случва със значително по-голяма лекота, внезапно в живота ти идва късмета, неочаквана подкрепа без изобщо да знаеш защо и откъде и мислено не може да се обясни, после може да се опиташ да помислиш, как така се получи, щастливата случайност, станала в живота ми в най-необходимия момент и това е  и това е съвсем просто - нужните неща стават в нужния момент защото, съм се отворил за този момент, защото съм позволил на този момент да се случи, казал съм "да" на живота и тогава живота казва "да" на мен, понеже това, което аз разглеждам като външна реалност, реалност в моя живот, това е постоянно отражение на вътрешното състояние и ако вътрешното състояние олицетворява моя момент сега, ако "сега" за мен е враг, тогава света, моя свят ще бъде враждебен свят и тогава всичките ми интерпретации ще произтичат от тази перспектива и отношенията с повечето хора ще са построени върху желанието да използва всеки да засили своето "аз" или ще виждам в тях заплаха и опасност между тях се колебаят човешките отношения, дали мога да използвам този човек за моите нужди, нали моето не ми стига, трябва ми е голямото. Може ли той или тя да ми помогнат?

 

Може ако се оженя за нея, ще стана повече. До мен ще бъде привлекателна жена и ще усещам себе си нещо повече или напротив трофей под формата на жена в Америка сега има такъв израз или напротив, ще бъде същото ако използвам момента сега като средство за постигане на целта - искам нещо друго, не това, а следното тогава всеки момент, всеки човек с който се срещам къде мога да се срещна с човека? - само в "сега" тогава всеки срещнат човек така или иначе превръщам в средство за постигане на целта после съм впечатлен, че отношенията ми с хората се подреждат зле. Мога да си представя, че точно така живеят милиони други. Какъв свят създават те? - свят който разрушава, който се намира в постоянен конфликт със света наоколо. Конфликт, вражда с природата. Ако е болест, враждуване с болестта и така постепенно, неосъзнато човечеството се движи в посока на пропастта и макар някои вече мислено да са осъзнали и да казват: "не може повече така да продължава, трябва нещо да променим". Но продължават да живеят по същия начин. "Трябва нещо да предприемем" - казват политиците, свикват голяма конференция. "Какво трябва да предприемем" - нищо няма да предприемат, но... Сегашния въпрос - ще продължават ли всички тези модели на поведение да съществуват, или нещо ще се промени точно в тях. Въпросът е точно в това - ще бъде ли човек зависим и привързан към материалното или ще намери изход в дълбините си към това, което се намира извън материалното. За да спасим този свят стигаме до основния въпрос (игра на думи - центъра), макар винаги да сме били в центъра да посрещнем момента сега с отворени обятия, без зависимост от това каква форма ще придобие нали ако отричам формата, която е приел "сега" или се и се противя (на формата "сега"). Тогава ще засилвам в себе си формата, която полагам в основата, отъждествяването с "аз", материалното, егоистично "аз". Такова "аз" живее благодарение на съпротивата на това, което е.  То се зарежда с това съпротивление с формата, която поставям във вид на егоистичното си "аз". Усилва се като съпротива на момента сега, каквато и форма да приема, така се усилва формата "аз", егото . Когато се съпротивлява и превръща "сега" във враг, този грешен начин на действие се намира в самото его. Но за егото това е правилно поведение нали лъжливото "аз" иска да оцелее и може да оцелее само тогава, когато непрекъснато разглежда настоящия момент като враг и извън зависимостта от заниманието с повърхностни нещата да създаде нова политическа партия, нова идеология, религия, всичко това вече е било изпробвано, ако не се стигне до основния въпрос за вътрешната трансформация тогава всеки път ще се повтаря една и съща грешка. Един от опитите е бил комунизма - да създаде рай на земята. Във всеобщото равенство е заключен чудесен идеал, но е изпуснато най-главното - човешкото съзнание още не се е променило и това е довело до повтаряне на историята. В опита да се създаде рай на земята бил създаден ад. Ако се осъзнае, че нещо в мен натрапчиво отхвърля "сега", в този момент на осъзнаване става частично освобождаване, такова осъзнаване излиза от друг слой на съзнанието, това осъзнаване идва от дълбинното ниво, наблюдаващо, чистото съзнание или безмълвие. Само от вътрешното безмълвие може да се види това, каква форма ще приеме потока на мислите в дадения момент. Ако го виждам – аха в този миг превръщам момента сега във враг и веднага се открива възможност "сега" да се превърне в приятел. Когато забелязваш, колко е безсмислено това да се отнасяш враждебно към момента сега, постоянно да живееш в разделение между това, какво искам и това какво съм и да бъдеш принуден постоянно да реагираш от лъжливото си "аз" това е една от формите на съпротива на това, което е определен вид мания. Да бъдеш принуден да реагираш именно срещу нещо задължително да се оплакваш от нещо да се чувстваш оскърбен лично има много хора, при които повече от 80% от мисловните им процеси са различни жалби от ситуации, от други хора от това което става сега "това не трябва да става, трябва нещо да направите, защо не предприемете нещо?" "стига, не искам да виждам това повече" и така нататък..

 

И лъжливото, егоистично "аз" по такъв начин получава нова сила и тази сила - отново и отново носи нещастие на себе си и на други хора. Толкова е просто да кажеш "да", на това което го има дали тогава няма да станеш напълно пасивен? Да заспиш, или да затънеш до края на живота си в това, което е? Вече нищо няма да се променя? Повече никога да не се занимаваш с нищо? не, не..

 

Можеш да затънеш, когато затънеш в стария модел на поведение да се съпротивляваш на това, което е. Тогава човек е осъден, ден след ден да изживява едно и също, защото в действителност хората преживяват една и съща драма с малки изменения в зависимост от човека. Но ден след ден те се повтарят в сходна или една и съща драма, мислят си: "Трябва да се махна, да избягам от този момент". В  основата си е отрицание на "сега", а ако позволим на момента сега в живота ще настъпят много бързи промени, в живота ще се появи повече мъдрост понеже съпротивата на момента сега е била съпротива на самия живот и живота също е най-висша мъдрост, става откъсване от тази мъдрост, от самия живот, която излиза далеч отвъд границите на човешкото мислене. Човек се откъсва от това, когато се отделя от живота и то сблъсква живота, когато се отделя от момента сега, когато вътрешното не е в единство с това, което е. Това е вътрешен разрив, дилема. В качеството на духовно упражнение единствено истински ефективно, там, накъдето по принцип водят всички духовни упражнения радостно да приемем момента сега, да му позволим да бъде такъв какъвто е, самата форма и с помощта на това да излезем в себе си, отвъд границите и извън рамките на онази форма, която съм смятал за себе си, онова, напълно материално и облечено във формата на съзнание. Разкрива се ново пространство, когато позволяваш нещо да е каквото е. Онази форма, която е приел момента сега неочаквано се появява пространство около това, което е. Например връщам се в къщи и виждам - къщата е до основи на трески и това може да се случи, защото света не е толкова стабилен, колкото изглежда. В нас живее илюзията за стабилен свят. Всеки човек, всяко тяло сякаш присъстват като такива.. и внезапно този малък балон се пука, балона се пука, а огромната сграда се руши.

 

Формите не са толкова стабилни колкото изглеждат и рано или късно, внезапно с тях нещо се случа, загуба.. И в този момент се осъзнава - това вече е така, както е в този момент постигаш.. аха там, нещо внезапно се е случило, формата, която е приел момента сега и позволение, съгласие съгласие с това, което е, то се свързва с дълбокото ниво, в което да, жалко, къщата е разбита, може да се появи сълза, или две.. и все пак внезапно в мен присъства спокойствие, което е трудно да се обясни, чийто корени не са от това, което се е случило. Нали ако аз съм само тук, трябва да съм много нещастен и да се оплаквам, но полезното в живота ми се проявява с голяма лекота. Ако казвам "да", на това което е, особено, ако казвам "да" на това, което по-рано би предизвикало в мен силна съпротива в мен, в моето "аз".

 

Не, не... Защо ми се случва отново? Защо всичко лошо на мен се случва? Това може да се упражнява непрекъснато. Това изисква определено внимание - какво е отношението ми към момента на сега? И не се ли връща обратно в рефлексивните модели на поведение по отношение на "сега", това също изисква определена бдителност, способност да се разглежда това, което е и тогава се проявява необичайна мъдрост, само способност да позволиш и разгледаш, да "видиш" се използва в по-широк смисъл, не задължително с ограничаване на погледа с насочване вниманието към това, което е да съзерцаваш... в състояние, в което по-лесно е да позволиш на момента сега да бъде, ако не правиш съждения, когато му позволяваш да бъде, тогава тези принудени съждения отпадат.

 

Та това е ужасен затвор, постоянно да правиш съждения, да даваш наименования на ситуациите. За какво? Всичко е такова каквото е. И тогава се появява друго разбиране, през което гледаш, слушаш и възприемаш и бих казал, поток от енергия, пронизващ те и те свързва със ситуацията. Само мисленето създава разделяне. Тогава ти и ситуацията се сливате в едно единно цяло и от тоталната ситуация, с която си неразривно свързан възниква онова ново..

 

То може да се появи при внезапно осъзнаване или това ново може неочаквано да се появи от така нареченото външно. Това е единство с битието, което необяснимо отново се постига, което може да е било изгубено, преди много-много, преди хиляди милиони години..

 

В повечето древни култури има митове, за златния век, когато нещо е съществувало. А сега... са минали хилядолетия, човек е трябвало да се изгуби в света на формите бил е длъжен да развие мислещ образ на "аз" и да се изгуби в него, трябвало да създаден ад на земята, за да бъде принуден после да прескочи на следващата еволюционна степен. И сега е този критичен момент, а такъв момент или е смъртта, или води до ново ниво на битие и съзнание на човечеството и едва сега е стигнат този критичен момент в историята на човечеството. До сега това не се е случвало, човек да може да живее по старому да повтаря стари грешки, но сега, ако не се променим, ако не настъпи трансформация на съзнанието нима планетата ни ще може да преживее още 100 години?

 

100 години същото, може и по-зле. Техническите възможности за увеличаване на безумието и последствията от нарастване на грешно поведение постоянно растат и добавят внимание, осъзнатост, способност за съзерцаване без да бъдем принудени да даваме названия, да слушаме без да се интересуваме. Няма как човек да престане да дава названия, или да интерпретира. При необходимост всичко това е възможно. В повечето случаи това е необходимо и по такъв начин се свързва отново с битието, със самия живот, с това, което е.

Тези стъпки означават - време е за пауза.

 

 

 

 

Friday the 6th. Spiralata.net 2002-2019