Психология

Уф – Ах – Охо

Печат

 

 

 

 

Уф – Ах – Охо

 

Том Бодет

 

 

 

Докато все още очаквахме да станем родители, всички около нас непрестанно ни засипваха със сентенции. Особено силно очаквах да се оправдае една от тях: „Детето ще ви научи на най-важните неща в живота”.

 

Мислех си, че това е само добро пожелание. През първите двадесет месеца след раждането на сина ни двамата с жена ми трябваше да го учим на всичко – че от ръба на леглото обикновено се пада, че когато държиш чашата накриво, млякото се изсипва и т.н. Само се питах кога ли ще дойде времето и той да ни научи на нещо. И ето, че това стана.

 

Речникът на нашето момче все още е твърде беден. Най-често то използва думите „още” – за всичко, от храна до игра. „Не” също е напред в класацията – може би защото непрекъснато я чува от нас. „Хелоу”, „бай-бай”, „мама”, „тати” – с това запасът му от изразни средства като че ли се изчерпва.

 

С изключение на една дума – най-рядко употребяваната, но явно най-любимата. Това е „Охо”. Синът ни казва „Охо” само когато нещо го е впечатлило наистина силно. Например ако татко му изпусне горещия тиган на пода. Или ако с колата  излезем на шосето и хлътнем в канавката.  Имам чувството, че ако къщата се подпали, той ще обобщи ситуацията с едно „Охо”.

 

Неотдавна бяхме на гости при наши приятели. Те имат стая за гости, където ни настаниха заедно с малкия. Спах добре, но се събудих много рано и повече не можах да мигна.

 

Обикновено двамата с жена ми не взимаме детето при нас в спалнята. И затова разбираме, че се е събудило , само по виковете му, които биха заглушили и слонски рев. Но в онази ранна утрин, легнал с широко отворени очи в чуждата къща, аз реших, че това е идеалния случай да видя за пръв път в живота си как се събужда синът ни.

 

Замислих се за предстоящата неделя и за всички досадни дреболии, които идваха с нея. Трябва да станем, да се организираме, да се приберем в къщи. Жена ми ще започне да чисти. Аз ще трябва да оправя натрупалите се сметки и после да се хвана да оправя крана в банята. Мисълта за всичко това далеч не ме въодушевяваше.

 

В този миг синът ми се размърда. Обърна се, отвори широко очи и каза „охо”. Изведнъж усетих, че съм научил нещо.

 

С всичките си дългогодишни опити да гледам на нещата откъм добрата им страна, да помня, че всяко зло е за добро и други подобни клишета, аз се бях събудил, за да видя света като неприветлив и досаден. Това малко момченце, което нямаше никакъв житейски опит, можеше онова, което аз не можех и така отчаяно желаех. Да се събудиш сутрин, да погледнеш на света и да си кажеш „охо!” – това вероятно е най-висшата радост, която човек може да изпита.

 

Сигурен съм, че след време синът ми ще се събужда и като всички нас ще казва само „уф”. Така ми се иска да зная какво да направя, за да не случи това никога. Така ми се иска той да ме научи да гледам на живота така, както той го вижда сега.

 

Ех, ако можехме отново да научим самите себе си да отваряме широко очите си сутрин, да виждаме, че сме живи в рая и да казваме с усмивка „охо!”.

 

 

 

 

 

 

Monday the 16th. Spiralata.net 2002-2019