Психология

Оздравяване на душата, Сергей Лазарев

Печат

Оздравяване на душата, Сергей Лазарев - кратки бележки

Кокичета. Автор: Венета Дочева

 

Оздравяване на душата

(По книгата на Сергей Лазарев "Оздравяване на душата")

 

„Западната философия е материалистична. Там има плитки разбирания: това е добро, а онова зло. Сексът е добро, а липсата на секс, зло.

Източното мислене не е повърхностно, а задълбочено. На фино ниво всичко е единно, затова от гледна точка на източната философия доброто и злото са свързани. Доброто, това е хармоничното взаимоотношение да речем между „лявото“ и „дясното“, ян и ин, мъжкото и женското начало, топлото и студеното… А злото е липсата на хармония, превесът на едното над другото.“ Оздравяване на душата, стр. 41

Доброто е хармонията между естествените противополюси, а злото е дисхармонията между тях. Плюсът и минусът, денят и нощта, ян и ин, които са над детското черно бяло мислене добро и зло, а са част от автентичния синтез на визията, обхващаща и двете от трета, по-висока перспектива.

„Има един смешен израз: Феминизъм – докато не срещнеш първия истински мъж, атеизъм – докато не попаднеш в сериозна турбуленция в самолета, комунизъм – докато не получиш първата прилична частна собственост. Наскоро попаднах на още един интересен афоризъм: „В окопите атеисти няма!“ Оздравяване на душата, стр. 76

При сериозен риск за живота се оказва, че рационалният ум е като малка черупка в океана от лично и колективно подсъзнание и свръхсъзнание. В момент на опасност, механичната логика дори на най-утвърдения скептик се срива до едно базисно, дифолт когнитивно ниво на възприятие на света, в което всички сме религиозни. Религиозни не в институционализирания социален, а в невромозъчен и когнитивен смисъл. Когнитивната наука на религията говори за т.н. СДИ – свръхактивен детектор на интенционалност, автоматичният процес по одушевяване и придаване на съзнателен смисъл в случващото се. Дали е само инфантилен невропсихичен процес, или е естествено вродено познание за една жива и разумна вселена, това за мъдрото сърце е риторичен въпрос!

„Не е необходимо да персонализираме Твореца. Бог не е дядо, който наказва или прощава.“ Оздравяване на душата, стр. 105

Как виждаме, разбираме и преживяваме Бога, зависи от нивото на съзнателността ни. Повсеместното антропоморфно персонализиране на Бога представлява детинска проекция на нуждата от защита на възрастния в „небесното татенце“. Персонализираното възприятие на божественото е по-лесно, по-близко е до обичайния, конкретен ум на средно статистическия човек.

Всъщност, едно пораснало отношение към Бога, е творческо артистичен, молитвен акт на свързване с любовта, нравствено етично познание на автентичните закономерности на Битието, идентични по силата на случването си с физичните закони, но на по-фин план.

Порасналото Богопознание представлява и интуитивно, мъдро медитативно ориентиране по компаса на естетичната потребност от красота и хармония, единяваща с мащабен разумен свят с градираща съзнателност, облечена в проявления, далеч надхвърлящи малките земни представи за живот на въглеродна основа.

„Старият завет (юдаизмът) е описание на това как трябва да се държи човек, за да не убива в душата си любовта. Новият завет (християнството) е инструкция как да се превърнеш в човек, който запазва любовта в душата си.

Християнството на практика е същността на юдаизма. Християнството е разкодиране на първата и втората (основните, от които следват останалите, бел. ред.) от десетте заповеди.“ Оздравяване на душата, стр. 119

Юдаизмът, както и ислямът, са учения на закона. Християнството учи как да се живее по законите на Битието естествено, не чрез външно социално налагане, а като жива етика, извираща отвътре и прилагана в живота по любовта и от позицията на любовта. Друг е въпросът дали формално наричащите се християни съзнават и живеят по величието на смисъла в учението на любовта…

„Всичко, пред което се прекланяме за сметка на любовта, трябва да бъде загубено. Ако се прекланяме пред живота, ще го загубим. Ако се прекланяме пред вилата си, ще изгори. Ако се прекланяме пред любимия си човек, той ще ни напусне или ще умре. Това просто правило е непоклатимо.“ Оздравяване на душата, стр. 125

Привързаността не е любов, а липса на любов. Когато живеем от позицията на любовта, нормално е да имаме добри взаимоотношения, да се караме, да се стремим  към професионално и социално-статусно развитие, да се проваляме, да се въздигаме, да изживяваме телесните радости и да ги влагаме в огъня на любовта, да страдаме и се дивим на красотата и чудото на Живота. Няма ли я любовта обаче, желанието ни за правилност, сърдечни взаимоотношения, социално налагане и удоволствия, се превръщат в компенсаторно бягство от безлюбни страхове. Божественият закон е такъв, че всяко нещо, което поставяме по-високо от любовта и заради което жертваме любовта, трябва да бъде загубено. Такова преобръщане се явява нарушаване на първите две Божии заповеди: единобожие и отсъствие на кумир. Когато се отречем поради нещо от любовта, вече в центъра на мотивацията и стремежите ни стои не тя, а моралът, фините чувства, парите, властта, удоволствията и т.н., които сами по себе си автоматично въздигаме в кумири.

„Какво е смирението? Смирението далеч не е самоунижение и самооковаване. Смирението представлява приемане на Божестената воля, липсата на злоба, на раздразнение по повод настоящето, липсата на съжаление за миналото и страх за бъдещето. Освен това, смирението предполага жертва.“ Оздравяване на душата, стр. 127

Смирението няма нищо общо с примиренческия, автоагресивен мазохизъм. То е виждане на синхроничната неслучайност, на Божествената воля във всичко. Доверие е в по-голямата картина. Смирението е условие за връзка с любовта, за осъзнаване идентичността с любовта и прехвърляне на възприятийната панорама в нейната гледна точка. А любовта е Бог, единственият автентичен, истински Бог. Човек осъзнава, че каквото и да е миналото му, когато е прегърнато от любомъдрието, преминаващо през смирението, опит е. Когато Бог/ любовта присъства, натрупаните заряди, каквито и да са, се превръщат в неутрален опит, влаган в нетленния потенциал на Човека – съответно съжалението за миналото изчезва. Когато Бог присъства в човека и когато последният все повече смирява присъствието си, за да отдаде водачеството на Богочовека, страхът от бъдещето изчезва. Социалната персона и его човечето знае, че върши каквото върши, подсигурява каквото е нужно, стреми се към сигурност, но главната сигурност е в ръцете на Бога – в Него е канарата, на която стъпва. Да, има смърт, има провали, има болести, има нещастия. Когато средоточието на самосъзнанието е в Бога, всичко това е нищожно, а дори и благо гориво в огъня на любовта. Появява се вътрешна сигурност, докато се случват нормалните външни несигурности. Смъртта е приемана с лекота, защото е виждана като не повече от заспиване, водещо към събуждане в свят на смисъл, вече живян и осъзнаван приживе. Когато егото дълбоко  се смири, ропотът към настоящето изчезва. И най-мащабният катаклизъм и несправедливости, предателства, отхвърляния и трудности, са преживявани относително спокойно. Защо? Първо, виждани са като благословено изгаряне на натрупана карма. Второ, когато са виждани през призмата на любовта, човек осъзнава, че случващото се в личен и глобален план, е част от много по-мащабен процес, надхвърлящ его позицията, но съзиран през гледната точка на любовта. Трето, случващото се е изживявано с доверие в синхроничността като изява на разумната воля на Бога, грижеща се нещата да се наредят по най-добрия начин така, че житие-битието на човека да служи за проява на тази Божествена воля.

Само когато си смирен, обичаш. Тогава проявяваш не его стремежите, гонещи илюзиите на Мамона, а любомъдрието. Смирението е дълбоко вътрешно доверие, но и външно активно Себезаявяване, чар, харизма, адекватна връзка с реалността социална, но и Божествена. 

„Ако човек съжалява за миналото, ако се страхува за бъдещето, ако у него има обида, ненавист, ако не може да приеме света, то за това противодействие на случващото се отива голямо количество енергия – и колкото повече енергия се хаби, толкова по-бързо се появява болестта. Способността да бъдеш в хармония със самия себе си, със съдбата си и света – това е едно от основните правила на здравето.“ Оздравяване на душата, стр. 128

Обиждаме се, страхуваме се от бъдещето, съжаляваме за миналото, доколкото отсъства любовта в живота ни. А тя протича през смирената способност да прощаваме на себе си и другите, да жертваме его прищевките, страстите и страховете в името на Човека.

Доколкото се отдалечаваме от Богочовека(тоест от Себе си), дотолкова вече сме болни по душа. Неврозата е все още леко отдалечаване, при което тревожността се явява благ учител, побутващ обратно към целостта. Психозата е друга нещо – в психотичните епизоди азът е изместен, маргинализиран или разцепен от налудна и халюцинаторна продукция. Извън химическото потискане, лечението през ремисиите е през психотерапевтична връзка с реалността– социалната, но и тази на любовта. Човек може десетилетия да преживява тревожни състояния, без те да доведат до физиологични болести – самото невротично състояние със страданието си вече носи много шансове за развитие и ресвързване с потенциала. Хроничните и нелеки телесни болести, съдържат в себе си вече по-тежки и изискващи солидни жертви и пречистване уроци. При тежките соматични болести пътят обратно към Бога, към любовта, макар и труден и нагорен, е отворен. Най-сериозно е положението при характеропатиите (психопатии, личностови разстройства) – при тях присъстват дълбоки и устойчиви характерови изменения, които повее или по-малко откъсват примата от Човека. Разбира се, път обратно винаги има, когато е желан…

Велико е усещането да живееш в хармония със собствената си съдба и заобикалящия те социален живот, такъв какъвто е. Съжалението за миналото се преобразува в активно извличане на мъдър опит. Предусещането за бъдещето е изпълнено с доверие, когато фокусът в настоящето е изпълнен с приемащо разбиране на по-високата картина на Битието през очите на Боголюбието, колкото и деградирал и деволюиращ да е социумът. За да се съгради новото, старото е нужно да доразруши себе си… Който има уши, чува…

„Болестта – това е условие за развитие и помощ при развитието. Подобно разбиране не е имало никога преди в историята. Болестта е възможност за обновяване на душата, болестта ни подтиква към Бог и помага на душата да се пречисти.“ Оздравяване на душата, стр. 133

Болестта като давана отгоре помощ,лечение и развитие на въплътената душа. Болестта като синхронизиращ с Бога подтик към себепознание, пречистване и единство със смисъла да бъдеш Човек. Болестта като път, завръщащ обратно към Себе си. Наистина ново разбиране. Все по-масово е и ще бъде това разбиране. Настъпват светли времена и именно експлозията от мрак е най-сигурният предвестник. След нощта следва зората.

„ Модели на поведение

1)      Не противи се на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.

2)      Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.

3)      Ако прегреши брат ти, смъмри го, ако се покае, прости му. И седем пъти на ден ако съгреши и седем пъти се обърне към теб и каже: Покайвам се! – прости му.

4)      И ако съгреши брат ти, иди покажи вината му между тебе и него самия. Ако те послуша, спечелил си брата си. Но ако не те послуша, вземи със себе си още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума. И ако не послуша и тях, кажи това на църквата. Че ако не послуша и църквата ,нека ти бъде като езичник и бирник.

5)      Не давайте светинята на прасетата и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да не го стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат…”Лекуване на душата, стр. 163-164

В библията е дадена превъзходна градация, изразяваща адекватното присъствие в този свят. На вътрешно ниво – любящо и безусловно приемане, смирено доверие при единство с любовта. От такава безусловна любов следва и безусловната прошка, като състояние на съзнанието. Когато вътрешната красота на любовта е поставена в контекста на света такъв, какъвто е, се появява нуждата от здрави граници, условия, рамки на общуването и поведението. А където комуникацията е безсмислена (пета точка), общуваме с примитива съответно.

В едно по-качествено човешко общество, безусловната любов и тоталното ненасилие, обръщането на другата буза, биха важали буквално и като отношение и като поведение. И сега на планетата ни има микро общества, в които любовта владее душите и нужда от външни правила и граници няма. Аз,малкият човек, който пиша тези редове, познавам и съм живял на такива места, спуснали царството Божие на земята. Ако в миналото такова съзнание е било рядко изключение, в настоящето виделината му обхваща все по-масово планетата. Който чувства и живее съзнанието на любовта, живее в бъдещето сега!

 

Водил бележките, Орлин Баев

http://orlinbaev.blogspot.bg/2018/03/blog-post_24.html

Friday the 20th. Spiralata.net 2002-2018