Психология

Бележки по книгите на Сергей Лазарев „Опит в оцеляването“

Печат

Тематични бележки по книгите "Опит в оцеляването" 1-6, на Сергей Николаевич Лазарев

Болестта, която лекува

„Почнах да се занимавам професионално с лечителство и видях как при нарушаване на вселенските закони, се появяват болестите. Това ми осъзнаване беше като излизане в ново измерение. Оказа се, че болестта е помощ отгоре, която ни помага да построим по-правилна картина за света. Така опознаваме законите на света чрез болестите и неприятностите. А истинското разбиране идва чрез любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 11

Каква различна картина. Оказва се, че трудностите, неприятностите и болестите не са случайна злощастност, а са закономерна помощ отгоре. Отгоре… Стигаме до познанието за един по-широк, разумен свят, в който всичко е живо, съзнателно, синхронично неслучайно и закономерно. Болестта като помощ, като път по промяна на мирогледа. Болестта като фасилитатор, като строг житейски терапевт, каращ човека да осъзнае характеровите си кривотийки и поработи по изправянето им, по акордирането им със законите на вселената.

Оказва се, е всяка болест и злополука на фин план започват от отцепване от законите на вечната ни същност, на същинския Човек, на душата ни. Защото не само, че има душа човекът, а е душа, проявяваща се през ума, волята, чувствата, тялото, нагоните. Вечна същност е в ядрото си всеки човек – божествени сме в основата си и едно с Бога, сътворци на Твореца сме.

 „Отначало възприемах човека като механизъм, в който може нещо да се отвинтва и затяга. По-късно разбрах, че всичко в човека е единно – тялото, духът и душата, са едно цяло. Невъзможно е да се излекува тялото, ако не се излекува душата. Безполезно е да се лекува човек – само може да му се помага да се излекува сам, за да оздравее. А след това разбрах, че главното лекарство, с което се лекуват всички болести, е любовта. После узнах, че любовта живее в душата. Значи, първо трябва да се грижим за душата си, а след това, за духа и тялото си.“ Опит в оцеляването 1, стр. 11

Милиарди хора възприемат себе си както им е казано – като биологичен механизъм, разновидност на маймуната, компютъра или нещо междинно. Милиарди хора се отъждествяват с тялото си, считат себе си за тялото си, а водеща сила в живота им са териториалните му, властово агресивни и сексуални нагони, гарнирани с механичния интелект. Нагони и механистичен интелект, откъснати от същински човешкото. Науката споделя тази визия. Като малко дете е такъв човек. Дете, добрало се до „огъня“, до някои физични закони и технически приспособления, ползвани за задоволяване на нагонно животинската природа, като интелектът, лишен от висшите принципи на божественото, оправдава психопатно всякакви средства за постигането на примитивните цели.

„По-късно разбрах, че всичко е единно – тялото, духът, душата, са едно цяло.“

В системата на Лазарев под понятието дух, се има предвид ума, съзнанието. А под термина душа, Лазарев влага многопластов смисъл. Често душа означава подсъзнанието, емоциите и чувствата, дълбоките характерови убеждения. Но, в системата на Лазарев, душата също е и вечната същност, божественото, свръхсъзнателното,  неунищожимо начало, същинският човек. В отговорите на писмата си, авторът понякога сам уточнява кое значение има предвид, а понякога оставя читателя интуитивно да се досети.

Всяка болест тръгва от изкривявания в мисленето, мирогледа, характера. Ако механично се излекува симптома, тоест външната болест, без да се работи върху причините, болестта или се връща, или се появява друга, или започва да страда съдбата, зачестяват житейските катаклизми, започват проблеми в близките – родители, партньор, децата… Когато обаче медицината е холистична, всичко се променя. Холистичната медицина и цялостното разбиране включват ортодоксалната медицина в себе си, но я надхвърлят, проследявайки причините за болестта или житейските тегоби. А те винаги започват от душата. От подсъзнателни, характерови вярвания, дисониращи със свръхсъзнателните, висши слоеве на душата, със законите на целокупния живот, с дхарма и в крайна сметка, с любовта.  Оказва се, че по-важно от соматичното лечение, е оздравяването на душата. Когато сме душевно здрави, следствието е, че сме и телесно здрави.

„Безполезно е да се лекува човек – само може да му се помага да се излекува сам, за да оздравее.“

През погледа на холистичната терапия, всеки човек сам е лечител на себе си. Ако лечителят, бил той лекар, психотерапевт или алтернативен такъв, ако пробва сам да свърши работата на човека, да го излекува със собствени сили, се получава следното.  Получава се, че нерешените проблеми на лекувания се стоварват върху лечителя. А болестта в пациента скоро отново се появява или се преобразува в друга. По разисквания въпрос,Учителят Беинса Дуно дава следния пример: „Ако изкъпеш едно прасенце, то какво ще направи. Ще го пуснеш чистичко и то не след дълго, ще отиде, та ще се овъргаля в калната локва.“ Същото се получава, когато лечението е механично, без цялостна промяна в характера и светогледа. Затова, както се оказва, най-доброто помагане е помагане на самопомагането, лечение насочено към самолечението. Самолечение разчитащо на организмичния ресурс, но преди всичко на психиката, вече тонирана с пулса на вселената.

Затова, ако когато човек се разболее, става по-мек и добър, ако се старае да се отрече и пожертва всичко в името на любовта, енергетиката му се възстановява. Ако човек се моли, устремявайки се към Бог, чувствайки че единението с Твореца е най-висшето наслаждение, се осъществява това, за което е била нужна болестта. Божествената енергия на любовта навлиза в душата ни, а после преминава в душите на децата и бъдещите ни потомци, като ги съживява и спасява. Болестта в такъв случай става ненужна и може да се случи онова, което лекарите наричат чудо, необяснимо оздравяване. Така че, всяко заболяване ни намеква, че е крайно време да се погрижим за душата си, да си спомним, че главното щастие е любовта, която обезпечава единството с Твореца.“ Опит в оцеляването 1, стр. 18

Ето как, съвсем простичко, кратичко и тъкмо затова гениално, Лазарев описва главната причина за всяко заболяване – безлюбието. Защото любовта освен чувство, е принцип, сила и състояние на съзнанието, от което естествено следва жива, мъдра етика, при която всички телесни и социални щения и потребности са поставяни в служба на Бога, на любовта. Отсъства ли любовта, пропада връзката с Бога. Оттам висшата нравственост пропада до условния малък човешки закон и морал. Когато отсъствието на любовта е постоянно, човешкият закон става „врата в пустинята“ от безлюбие. Тогава остават единствено животинските нагони за власт, подсигуряване, налагане и преследване на удоволствията като единствен сурогат на любовта. Липсва ли любовта, идва неврозата, наситена със страх. Няма ли я любовта на лично и социално ниво, започва да се възпитава психопатията – нарцистична, социопатна, параноидна… Отсъства ли любовта в характера, в съдбата се очертават злополуки, а в тялото болести. Не са лоши болестите и житейските сривове – коректор, насочващ към любовта са. Тук човек започва евентуално да се пита: „Защо тогава постоянно наблюдавам как лошите, безнравствени хора си живеят добре, а добрите хора така страдат?“ – скоро ще стане дума за това.

„Когато знаем за какво страдаме, болката се превръща в радост. Най-главното, не губете любовта, вярата и надеждата. Бог не дава изпитания,които не са по силите ни. Страшно е да боледуваш и умираш, когато не знаеш къде отиваш. А когато разбереш това, когато ти е известна посоката, никакви мъки, дори смъртта, не могат да ти отнемат вътрешното щастие…

Що се отнася до здравето, когато аз желая здраве някому, мислено винаги добавям: душевно здраве. А душевно здраве без любов няма.“  Опит в оцеляването 1, стр. 72, 73

Съвременният човек дълбоко се е пропил с митовете на картезианския рационализъм, които бидейки частично верни, през погледа на една цялостна визия за живота, са единствено малко стъпало по пътя на развиващото се съзнание на човечеството. Добре е човек да стъпи на здравата опора на интелекта. Не и да се отъждествява с него обаче. Защото е много повече. Когато вярваш, че си тялото, ума и спомените на мозъка си, смъртта представлява крайна точка, тотално прекъсване, анихилация. А болестта, поразяваща телесните страсти и щенията на социалното его, е виждана винаги като излишно и кошмарно зло, лишаващо от властта, силата и удоволствието.

Когато човек започне да опознава Себе си, в него се ражда различна визия. Започва да разбира, че е вечна същност, че е любов, мъдрост и свобода, незагасим духовен пламък, слязъл в тялото на бозайник, за да се учи в условията на земната дихотомия. Или по-скоро, да играе, учейки се чрез любомъдрието да осъзнава позицията си на свободен творец, надхвърлящ диалектично доброто и злото в този чертог на илюзии. За да стигне и се укрепи в позицията на любовта, човек е воден от устрема на вярата. А тя е мотивирана жажда за Себе и Бого познание, устремена тяга към свободата. Вярата никак не изключва здравия разум, както твърди илюзията за избор, представяща я като сляпа липса на интелектуално съждение. Нищо такова. Напротив – вярата изцяло прегръща позицията на здравия разум и се ползва от нея на сто процента. Както се казва в зен обаче, „Когато стигнеш върха на планината, продължи нагоре!“. Вярата е това предусещане, този вътрешен порив и възпламеняващ импулс, който води към любовта както любимият предано и фокусирано, с цялото си сърце, ум, душа, дух и воля се стреми към любимата си. Вярата е динамичен, пламенен, преданоотдаден стремеж. Той включва интелекта, но и волята, интуицията, визията – логика, психичното, кентаврично (Уилбър) възприятие, недуалният, сливащ познавателния субект с познавания обект ум. Ако в човешката история тези по-високи когнитивни нива са постигани от немного мистици, духовници, отдадени учени, монаси и йоги, то в съвремието ни постоянно повишаващата се вибрация на планетата ни, предпоставя преживяването им от мнозина, до естественото прехвърляне на себепознавателните концепции, парадигми, системи и идеация на човечеството в тях.

Когато познаваш Себе си, виждаш че смърт няма. Тогава захвърлянето на преходния скафандър на тялото вече не плаши. Виждаш, че болестта идва за добро, че е предметен урок, насочващ към тониране с любовта. Тогава не роптаеш, а смирено се учиш и благодариш.

„Не участва ли душата в процеса на оздравяване, тя деградира. В излекувания пациент може да започнат патологични изменения в характера и на съдбата, но тялото ще си остава здраво.“ Опит в оцеляването

По същество, механистично-материалистичната медицина отрича холистичността на човека и лекувайки единствено тялото, без психичните причини зад външните симптоми, при това дори на чисто телесно ниво на парче, вместо да изпише вежди, често вади очи. Да, няма лошо да се лекуват симптомите, ако успоредно с това се осъзнават причините и се работи по тях. Такава работа е психотерапевтична, психосоциална, културална, нравствена и морална. Ако тя липсва, соматичното лечение в тактическо видим план помага, а в стратегически, дългосрочен усложнява, отклонявайки вниманието от нерешените причини. Както казва Лазарев, при такова разбиране страда душата – невротизира се, а при продължаващо неглижиране и отричане на нравствените дискорди със законите на живота, настъпва психопатизиране, разиват се личностни, характерови разстройства – психопатии. Цели родове страдат около такъв телесно здрав, но с изрязана душа двуног, жив дявол…

Бидейки психотерапевт, ставам в дълбочина свидетел на всякакви съдби – повече от свещеник. Ето, идва млад мъж с невротични тревожности и симптоми (поради спазването на психотерапевтичната конфиденциалност, говоря общо, променям частично при запазване на смисловто послание,  без каквито и да е подробности), . Оказва се, че негов близък роднина ѝ е бил властова, мутренска фигура в страната до скоро. Премахнат е от конкуренцията физически. Мъжът обаче е изключително отдаден на Бога и духовността човек. Чувства, че ако не е, има два варианта. За да спре душевната болка, напираща от греховете на близкия в съдбата му, да последва примера му и психопатно да отреже душата си, оставяйки сенчестото его да възкачи на трона на живота му нагонните цели – заграбена на всяка цена власт, пари, контрол, сила, финансови територии, имане и още и още… Или, чувствайки мощния напор на престъпленията му, да се устреми с всички сили към духовността, за да може в огъня ѝ да вложи гадостта, напираща в съдбата му. Той го правеше, а психотерапията му помогна да неутрализира душевната, невротична болка. Всичко се развиваше добре… Докато не го убиха, в името на парите, властовите и финансови взаимоотношения на диаболистичния роднина. Проклятие е да имаш в рода си подобни капо ди тути капи. Наистина огромен огън, мощна любов се изисква, за да се изгори успешно цялата смрад и гряз, вливаща се от греха на психопата в съдбата на сиблингите, роднините, поколението.

Мнозина мечтаят: „Как ли бих живял, ако баща ми беше много богат, без значение как е спечелил?!... Ех, ще направя всичко, за да се омъжа за милиардер. Не ме интересува как е станал такъв, само да се поставя в условията на мечтаните вещи, имоти, изобилие… Ех, колко хубаво би било ако имах някой чичо от Америка, който да му остави голямо наследство…“ и т.н. Илюзия е, че мръсно спечелените пари носят щастие. Защо ли? Защото, за да ги имаш, си „продал душичката“, тоест изрязал си висшите свръхсъзнателни слоеве, дефиниращи те като Човек. А без тях няма истински смисъл, любов, радост, преживяване на красота, мъдрост, единство. Такъв е процесът на психопатизиране. Продал си сливи за смет, перли и злато за пластмасови дрънкулки. Такъв двуног убива собствената си душа, тоест Себе си, но и целият му род носи проказата на бездушието му – тоест резултатът от характеровата му психопатия навлиза в съдбата на поколението и околните чрез нещастия, болести, катаклизми.

Другояче стои въпросът, когато парите са спечелени честно. Такъв бизнес подсигурява работни места, служи за благото на всички, а движещият го, когато е свързан със законите на Битието, осъзнава позицията си единствено на разпределител, на управител на блага, принадлежащи всъщност на живата Природа, на Бога.

Накратко, лекуваш ли тялото без душата (там, където са възникнали отклоненията), засилваш корените на проблема на причинно равнище и разболяваш още повече душата и съдбата си в дългосрочен план. Своята и на рода си. Когато обаче заедно с тялото, лекуваш и душата си, болестта се явява път по акордиране с любовта, мъдростта и свободата на същински човешкото, акордиране с Бога. Тогава и съдбата в такъв човек и род е качествено устойчива, здрава в стратегически план.

„Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човека. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляване на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта. Любовта ни свързва с Бога, а тъй като Бог е безгрешен, усилвайки единството си с него, ние се изчистваме. Божествената любов дава най-добрите възможности за промяна на човека.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Грехове, чистени чрез страдание, покаяние, любов. Каква прекрасна и жизнено актуална градация! Три нива на съзнание, които не си противоречат, а се преплитат и случват често едновременно, с преобладаване в някое от тях.

Страданието чисти, когато се приема без ропот и мрънкане, отвъд фалшивата визия „аз съм случайна жертва“. Чисти, когато със смирена благодарност се учиш, освобождаваш се чрез него от ненужните мисловни модели, характерови схеми и убеждения, акордираш се. Ако не го приемаш и не се учиш, деградира до мъчение, до кошмарна и безсмислена мъка, увековечена от невежественото отричане и нежелание за тониране със законите на Живота.

Когато ние хората, расли в условията на ортодокс църквата, чуем покаяние, в нас автоматично възникват асоциации с каене, самообвиняване, съжаление и самосъжаление, вайкане, рев, сълзи, сополи и скубане на косите с тревожно отчаяние и депресивна унилост… Какво пародийно разбиране, насадено от църква, загубила Христос и посланията му при самоокованото си в безжизнено горда догматика приватизиране на божественото… 

Думата, ползвана на арамейски за покаяние, означава връщане, променящо завръщане към източника. Да се покаеш, означава невинно да се устремиш към Бога. Вината не помага, а става част от поддържането на проблема. Да се каеш, е да се насочиш към любовта. До голяма степен покаянието изразява акта на вяра, насочена към Бога. Обръщане и последване зова на душата към сливане с духа, с Бога. Вярата се явява същността, ядрената съставна част на покаянието. В него може да присъства мъничко тъга и горест, но лечебни такива, чистещи от земните прилепналости. 

В своя развит вид, покаянието е идентично с вярата. А какво е вярата?   Тя е насочен устрем, преданоотдаден порив към Бога. Вярата е онзи сърдечен стремеж, про който любовта се предусеща, предвкусва се, близо е, но все още понякога се губи. Покаянието е този вътрешен зов, преобръщащ ни отново към Бога, към любовта. А вярата, тя е самата същност на този процес на превръщане на живота в смирено, преданоотдадено служене (бхакти, както казват индусите), мощно устремяване към Бога. Насочен, динамичен вектор, устремен заряд е вярата. 

Дихотомията вяра или знание, е фалшива дилема, създадена и утвърждавана от малкия ум. Фалшива е, защото вярата не изключва, а ползва знанието на ума до последен предел (джнана, както този процес се нарича на санскрит). Ползва планината на ума до предела на висотите ѝ, за да я надхвърли и продължи по-нагоре, когато ги достигне. Вярата не само, че не пречи на познавателния (когнитивен) процес (освен сляпата, за която не говоря), но го насища с особен чар и мотивация, със стремеж и вдъхновение. Съмнението, присъстващо в здравата скептика, не само че е възможно, но е особено нужно. Вярата не само, че не противоречи, но изпълва когнитивния процес на здравата скептика с особения заряд на тягата към познанието на изучаваното. Непредубедено познание, допускащо всички възможности, включително и собствената си инструментална ограниченост. Когато стигне до предела ѝ, вярата го надхвърля в процеса на визия логика, кентаврична и психична когниция, до недуалното интуитивно познание и медитативни прозрения. Толкова за съществуващото единствено в сляпо ограничения ум противоречие между наука и религия, разум и вяра. Да се покаеш означава, със сърцето, ума, душата, духа, волята и поведението си, да се стремиш към Бога като главна цел в живота си.

Страданието, когато е преживявано качествено, води до покаянието, до вярата. А вярата, тази същност на покаянието, води до любовта. Оказва се, че любовта, освен чувство, е и състояние на съзнанието, принцип, жива сила. Любовта е присъствие на Бога, течащо през човека.

„Имаше време, когато не ме оставяха на мира с въпроса защо безнравствените, непорядъчни и подли хора са здрави, процъфтяват и се ползват от всички блага, а нравствените и порядъчни хора боледуват, живеят в недоимък и страдат? Подобни наблюдения често водят хората до атеизъм. Но, това по същността си е гледната точка на користолюбивия и ограничения човек.

Същият въпрос може да се постави и другояче. Защо хората, които все още имат в душата си много любов и енергия, хората на които всички желания им се изпълняват, хората които са здрави, успешни и богати, бързо изгубват нравствеността си и стават подлеци и негодници? И защо, когато човек има малко любов и енергия вътре в себе си и затова боледува, не може да постигне успехи в работата си, няма пари и благополучие, защо този човек става порядъчен вярващ? Защо благополучието убива любовта, вярата и нравствеността, а страданията, нещастията и болестите усилват любовта, вярата и нравствеността?

Отговорът е много прост. Вярата и любовта ни са много слаби. Все още много зависим от човешкото щастие. Имаме един много стар стереотип – богатият е подлец и негодник, а бедният, той е добър и благороден човек. В действителност съвсем не всеки богат, успешен и силен човек се превръща в негодник. И далеч не всеки беден и нуждаещ се става порядъчен и добър.

Всичко зависи от любовта и вярата в душата. Просто енергията и възможностите на любящия човек не се разкриват веднага. В миналото това е ставало поколения по-късно – както развитието, така и упадакът, са се разтягали на четири до девет поколения. Сега тези процеси протичат неимоверно по-ускорено, така че ние полека лека се учим да проследяваме връзката между явленията. Много неща започваме да разбираме и се приближаваме към истината, тоест към любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 194

Често сме чували споменатия аргумент. И виждали. Добрите страдат, а гадовете богатеят безнаказано при цялата си зловредност. Да, но цялата картина ли виждаме, или по малкото, което можем да регистрираме, достигаме до криви изводи?! Ако трябва да сме истински честни със себе си, ще признаем че нерядко гадовете притежават силна харизма, енергия, способности, мотивация, настойчивост, целеустременост, заряд от потенциали. Както и че много от почтените добряци са в огромна степен лишени от въпросните потенциали и тепърва ги трупат. Лишени са, защото са ги изразходили (карма, прераждане…) и сега им се налага, за да оцелеят, да се посветят на изконните ценности. Интуитивно чувстват, че така се спасяват, че това е пътят им. На свой ред, вече притежаващите висока енергия, харизма, способности и ум, могат да ги ползват за живот по Бога. Път, по който са ги натрупали. Както и могат лесно да се подлъжат по червените фенери на суетата и да ползват натрупаните си заложби за тактически примамливи, но стратегически деградиращи душата им цели. Избори. Някой ще каже, че има и посредствени преуспяващи хора. На много ниско ниво, да. Но тези действително успешните социално на високо ниво, по правило притежават много отработени дарби. Дарби, чрез които лесно сбъдват желанията и постигат целите си. В оптималния вариант, вече притежаващият много заложби, ги ползва за да продължи в пътя си към сливането с Бога. На изток се говори за т.н. сиддхи – това са хора, които чрез много дисциплина (тапас) и труд, отключват психични сили, открояващи силно от стандартния индивид от тълпата. Законите на мъдростта предупреждават, че разкриването на тези сили е неизбежно в духовния път (а това е естественият път на човека), но че ползването им за социален успех на цената погазване принципите на Дхарма, на любовта, мъдростта и истината, е пагубно подхлъзване. Ето едно директно обяснение на изтока, резониращо пряко с чудесните наблюдения на този съвременен пророк – Сергей Николаевич Лазарев.

„Човек, извършващ престъпления против любовта, нравствеността и душата си, непременно ще бъде възмезден. Неговото собствено несъзнавано ще му осигури болести, нещастия или смърт, за да спаси душата му. Докато смятат, че тялото е първично, че съзнанието и чувствата са страничен еволюционен продукт на мозъка, хората винаги ще се молят за благополучието на тялото си и ще го защитават. Ще убиват душата си в изгода на телесните интереси.“ Опит в оцеляването 3, стр. 101

Причина и следствие – карма. Сееш тръни, жънеш бурени, а бодилите праскови не раждат. Често човек се подлъгва, взирайки се в тактическите цели на тялото и социалната си персона, в тяхно име жертвайки стратегическите цели на душата. Но това е да жертваш Себе си в името на себе си – а това е същността на психопатния дяволизъм. При това, тъй като кармата не действа незабавно, човек въобще забравя за законите на Битието и провъзгласява малките си его щения за господар на мотивацията си. Да, но както се казва в библията, Бог отлага, но не забравя, а всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. А понастоящем трептенето на планетата ни стремглаво се покачва и това противодействие настъпва все по-бързо – насочено към собствената ни, но и към съдбата на потомците и рода ни. Защото съществуват мъдрите закони на Дхарма, на целокупния живот. А те произтичат от любовта. 

Само живеенето по законите на любовта носи щастие в един изпълнен със смисъл и радост живот. Когато говори за любовта и нравствеността, Лазарев обозначава същностно човешкото, това което определя човека като такъв. Престъпването закономерностите на любовта и произтичащите от нея естествена нравственост и жива етика, наранява самия човек, но и всеки свързан с него. А в колективното несъзнавано всички сме неизменно единни. И не само хората с хората, но с цялата разумна природа.

Защо след като всеки търси щастието, а то е невъзможно без единството с любовта, нравствеността и висшия разум, защо тогава човечеството в последните няколко хилядолетия, а още повече в съвремието ни, се държи така варварски, въпреки техническото развитие, регресира все повече по отношение на хуманността, братолюбието, добросърдечието и изяжда планетата, флората, фауната и себе си?! Защо? Защото откъсването от любовта и Бога, е откъсване от Себе си. Когато връзката с любовта, нравствеността и висшия разум (манас) е отрязана, човекът се превръща в двуного, лишено от висшите си принципи. Остава му да живее единствено през егото, социалната персона, нагоните, властово-териториалните инстинкти и щения на животното, като интелектът, лишен от озарението на любомъдрия разум, се превръща в слуга на властовата психопатия. 

Няма истинско щастие в такова съществуване, колкото и власт, пари, вещи, социална потентност да упражнява такъв плешив примат. В дълбините на душата му зее празнина, родила се от раздирането, от откъсването от Бога, от Себе си. В тази празнина заживява страх – дълбоко потиснат от все по-озверялата нужда от още и още власт, още социален контрол, още нараняване на брата, през което такава ходеща черупка преживява искрици псевдо компенсация на безлюбния ужас и празнота отвътре си. В жив дявол се превръщат така самоотлъчилите се от любовта човек и общество. 

Но, всичко тече и нищо не остава същото, а в една и съща река два пъти не можеш да влезеш – всичко се променя, а преди изгрева е най-тъмно!

„Видях колко мъчително се отдава на хората да се променят. На много им е по-лесно да умрат, отколкото да се променят. Добре разбирам тези хора – аз самият бях такъв. Но когато съдбата ме постави пред лицето на смъртта, разбрах – нито властта, нито парите, нито статусът ми, нито усещането, че съм прав могат да ми помогнат. Оставаше ми само да се надявам на Бога и да опазвам любовта в душата си. Само в този случай са възможни промените.“  Опит в оцеляването 4, стр. 226

Наблюдавам това човешко затруднение, тази инертност, трудността на промяната в работата си като психотерапевт ежедневно. Трудността, идваща от леснотата да продължиш по модела на статуквото, дори да е болезнен и пагубен, но затова пък привичен, отколкото да осъзнаеш Себе си и от тази позиция да промениш с целенасочено усилие, обич и светлина мисленето, чувстването, поведението, а оттам и стария зловреден навик. А навиците във възприятието, мисленето, чувстването, поведението, всъщност сформират характера. А характерът определя съдбата на човека. Защото през неговите когнитивни схеми и автоматизирано заложени сценарии, се пречупва възприятието, менталната, емоционална реакция, решенията, изборите, делата – тоест животът във всеки един момент. 

Промяната може да бъде и съзнателна, доброволна, идваща от здрав устрем към любовта, нравствеността, към смисъла. Когато обаче такъв устрем липсва или е слаб и само интелектуално теоретичен, промяната е тласкана доброзорно. Когато характерът, мисленето и поведението дисонират с любовта и законите на живота-Дхарма, се появяват трудностите – невротизирането, душевната болка, телесните болести, житейските катаклизми и пертурбации. Доколкото човек се учи от тях смирено и променя характера си, дотолкова те отпадат, тъй като са изпълнили мисията си на насочващи към целостта на любовта.

Цялостната характерова промяна отнема време. Това, което наблюдавам в практиката си, е че характерът най-често запазва основните си тенденции, но преминава в позитивните им потенциали. Шизоидният характер се преобразува до характера на стратега/ съзерцателя, оралният до емпат/ лечител, садомазо до здраво егоистичен/ алтруистичен, нарцистично фаличният до лидерски, ригидният до смирено воински (виж „психотерапевтични паралели“). По-рядко, когато болката и напрежението са наистина огромни, но приемани със смирена благодарност и отношение на приемащо учене, е възможно цялостно преминаване от един към друг или въобще надрастване на характерите до комплексно богатство в палитрата на вътрешния безкрай, изливан от потенциала на духа.

Мнозина нерядко изразяват съмнение дали човек въобще може да се променя. Съмнението е валидно, когато е приложено към блеещата маса от индивиди, живеещи като „навити на пружинка“, програмирани биороботи. Когато става дума за съзнателния или развиващия съзнателността си човек, характеровата оптимизация не само че е възможна, а неизбежно случваща се в пътеката към целостта. Наблюдавам я всекидневно.

Най-често отначало процесът е доброзорен, човекът е изпълнен с бунт, съпротиви, самосъжаление, страх от страха, самотата, живота, смъртта, предателството, несправедливостта, унижението, отхвърлянето, изоставянето, неадекватността и излагането…  При душевното, невротично страдание, мъката е дори по-голяма от при телесната болест, тъй като е невидимо, всеки ти казва „Стегни се, нищо ти няма!“, не винаги можеш да се скриеш зад удобното клише „Аз съм случайна жертва на несправедливия живот“ и изнесеш отговорността извън себе си, пренебрегвайки причинно следствената връзка, довела те до положението ти (макар че и при неврозите мнозина с охота прегръщат такава слаба позиция)… 

При общия случай, в началото водещи са болката, трудността, неудачата, симптомите, житейският срив, телесното заболяване, психичното страдание… Когато липсва осъзнаване и искрено желание за учене и растеж,или пък се робува на вторични и първични печалби, тази начална позиция може да бъде задържана дълго и дори хронифицирана. Но не за такава посредственост говоря тук.

Когато болката стане смазваща, страхът залее, а съзнанието е достатъчно готово да надрасне жалкото мрънкане и психичните маладаптивни защитни механизми, с помощта на лечител или без, човекът започва да вижда причини, да свързва познавателни точки, да осъзнава характеровите си дефицити, кривотийки, поведенческите си и социални обусловености, спиращи здравето и любовта.  Започва да се променя.

Не винаги процесът върви така гладко обаче. Нерядко настъпва т.н. тъмна нощ на душата – чувството е, сякаш си напълно сам, захвърлен в нищото, тотално объркан, тревожно депресиран си. Старите стратегии за справяне не действат, нови няма. Невротичният свръхконтрол напълно се е сринал, или по-скоро, цикли на празни обороти в тоталния си неуспех да промени каквото и да е – искаш или не, си скочил в страховете си, оказал си се лице в лице със сянката си. Тогава именно, в този плутонов катаклизъм, изборът е между смъртта и трансформацията. Или смъртта на старото, за да се роди през трансформацията новото. Защото не е ли всяка трансформация смърт и прераждане?! Когато си на ръба на смъртта, в която никой не може да те последва, се запалва пламъкът на любовта. Нямаш за какво да се хванеш – всичко външно е сринато. Остава духът ти, Бог. Може да си на легло и лекарите да са безсилни или да минаваш през житейско сътресение, да си предаден, унижен, изоставен и отхвърлен… 

Тогава умът стихва, смиряваш се, всички преходности се срутват – отвътре се възпламенява огънят на вярата и любовта, носещи живо присъствие за закрила, неслучайност, доверие в едно по-глобално Себе и неслучайността на това, през което преминаваш в качеството му на подходящ и нужен за душата ти урок. Бидейки в тази жива вяра, любовта изпълва клетките, насища душата. Маловажното отпада, стратегически смисленото дава ориентирите си. А то винаги е любящ смисъл, виделината на Бога, пълнеща малкия земен живот със субстанцията на свързаността и принадлежността към всеобщия организъм на живата, разумна природа.

Не че не може и без катаклизми, но човешката психика е така устроена, че за изваждането ѝ от руслото на статуквото най-често те са нужният катализатор. Когато има съзнателен стремеж и действително продвижение в характера, мислите, чувствата и постъпките към Бога, към съвършенството, тогава противоречията са много по-модерирани и преминавани с песен на уста, тъй като са виждани от високата диалектична перспектива, която синтезира противополюсите им през осъзнаването на нуждата от създаваното от тях напрежение. Ако сънанието ти не разбира, бъди сигурен че подсъзнанието и свръхсъзнанието ти прекрасно знаят за що иде реч.

Трансформацията е смърт и възраждане в нов, по-добър вариант на човешката ти система. Само любовта има силата да издържи и надживее смъртта!

„Физическата енергия е показател за работата на функцията. Ако енергията спада, това означава, че функцията не е наред. Значи са избрани погрешни цели. След като сега в света наблюдаваме масово така наречения синдром на хроничната умора, това вероятно е показател, че вярата на хората е отслабнала.“ Опит в оцеляването 5, стр. 178

В математиката функцията е свързана с аргумент, а той на свой ред със стойност. Как стоят нещата в математиката на живота? Функция идва от латински и означава изпълнение. Гьоте я нарича „Приведена в действие мисъл.“ Изпълняване на причинна аргументация, резонност, идваща от изначално смислена стойност. Запознатият с вътрешната символика на човешкия микрокосмос и аналогията му със съзнателните нива на макрокосмоса, веднага прозира паралелите в градацията на това живо понятие.

Целият домейн, през който преживяваме отелесената си съзнателност, е функционален – майа, холографска вселена. Една нереална реалност, субективна обективност, пуста в основата си феноменалност (будизъм, шунята), следствие от една по-висока причинност, произлизаща от космическия смисъл.

Функцията е целесъобразна и качествено реализираща предназначението си, когато изпълнява зададеностите на стоящия зад и над нея, причинил проявата ѝ смисъл.

Единичната клетка, явяваща се функция на органа, е дотолкова целесъобразна, доколкото изпълнява задачите на органа или тъканта си. Единичният, специфичен орган е дотолкова оправдано здрав, доколкото изпълнява собствените си конкретни цели, в служба на организмичното цяло. Човек е здрав, когато живее според смисъла на любовта, мъдростта и творческия потенциал на комическия организъм, по законите на Дхарма.

По-горе дискутирах пример, в който тялото остава здраво, въпреки тоталния душевен разпад – но, това е привидно, илюзорно, частично и изкорубено от целостта, псевдоздраве.

Сергей Лазарев често говори за важността на поставяните цели. Когато са съответни на стратегическите посоки на причинната смисленост на Бога, на организма на целокупния, разумен живот, в телесно организмичната функционалност, се влива постоянен, стабилен приток от захранваща енергия.

Когато целите са дисонантни на Бога, енергията намалява, секва, а функционалността на телесно психичната система заблатясва. Появява се уморяемост, тревожност, депресиране, зараждат се болестни симптоми и житейски сривове – не за да измъчват, а за да насочат вниманието на човека към течащия извор на живот от позицията на цялото, в който функционалната частичност на земното, социално битие, се явява целево свързана с причинния смисъл на живота за цялото.

Цели, идващи от Бога и през социално телесната функция, изпълнявани за Бога. Тогава източникът на енергия е непреривен, константен, насищащ до здрава жизненост душата, ума и тялото. Божественост, конкретизирано иманентно проявявана във функцията си. Функция, трансцендираща себе си, за да трансформира обусловеното битие в безусловността на Логоса, на смисъла. Цялост, проявяваща се в частта, служеща на организмичното единство на целокупния живот. Или, както метафорично или не се твърди в една мъдра книга, царството Божие на земята и земя, качествено отразяваща през функциите си Бога. Каквото горе, такова и долу.

Когато целите на человека синхронират със стратегически валидните цели на безкрая, с любовта, мъдростта и истината, тогава енергията е преизобилна. Когато целите идват от тактически струващите се изгодни, но стратегически невалидните цели на тялото, съзнанието и щенията на егото, откъснати от Бога, тогава енергията секва, а потокът на живота се превръща в тинеста, отцепена от извора локва. Появяват се неврозите, психозите, телесните болести, трудностите в житейската съдба.

Когато човекът се вслуша и прояви съзнателна готовност за учене, характерова , поведенческа промяна и целеполагане в акорд с принципите на живота, преживените трудности са си свършили работата и отстъпват, а енергията и здравето се завръщат. При всички изброени трудности – неврози, психози, болести и преживелищни сривове, душата боледува, но връзката с нея присъства, а шансовете за обръщане и завръщане (покаяние) към извора на Бога, на цялото, са налице.

Съществува обаче психичен процес, при който нещата се задълбочават. Процес, който масово се възпитава и стимулира от медиите, политиците, финансовите тъмни лидери на съвременното деградиращо спрямо закономерностите на безкрая общество. Процес на психопатизиране. Говоря предимно за асоциалното (социопатия), нарцистичното и параноидното личностови разстройства (често се случват в букет, с превалиране симптоматиката на някое от тях).

При психопатията егото в огромна степен се откъсва от цялостната личност, от висшите принципи, от същински човешкото, от Бога, от Буда природата, от тази същина, от която се излъчва всяка любов и живот. Съществува изторията за един светлоносец, най-искрящият от сите ангели, решил нарцистично да откъсне себе си от Себе си, его самостта си от целостта на Бога...

Малкото его инфлирано гордо се поставя в центъра на субективната вселена. Поради сцепената отделеност от любовта, изплуват параноидни страхове, компенсирани от социопатни цели и поведение. Властовата психопатия, целяща още и още социален контрол, започва да оправдава каквито и да е, колкото и кошмарни да са средства за постигането му. Защото енергията, идваща от любовта и безкрая, липсва. Самата любов тотално липсва, отчаяно замествана от сурогатите на удоволствието, разврата, насилието. Когато енергията липсва, на такъв жив дявол, диаболизирано общество, държава и свят, му се налага да я изсмуква чрез насилието, манипулацията, нараняването на ближния, обществото, природата, планетата, живота...

Но, какво ползват цялата земна власт, всичките финансови средства и имане, когато човек загуби душата си?! Та нали целият насилствен кошмар, причиняван от психопата чрез разделяй и владей, манипулация, болно властолюбие, лъжа и кражба, му служат през експлозиите от малките, изстрадани искрици на болката, да осветят поне мъничко празната дупка, крещяща на мястото на липсващия живот, любов и светлина на душата?! Няма запълване тази вътрешна психопатно диаболична липса.

Трудно е връщането на психопата към здравия, наситен с любяща светлина живот. Възможно е – през преминаването през обичайното сито на болестта, житейските бури, вече приемани смирено, невротизирането, а понякога и психотизирането. Но, твърдя, че това е малка цена в сравнение със загубата на извечната същност, на Себе си и Бога. Защото цената се заплаща, здравето, любовта и светлината заживяват отново, но загубата на Себе си е духовно неинтелигентна дебилност, купуваща шарените дрънкулки на преходността с непреходните бисери на вечността.

Искаш здрава енергия – живей по Бога!

„В близките години, за да оцелее, разумният човек трябва да се превърне в любящ човек, който няма да се стреми да превръща любовта само в наслада. Все пак Бог не само дава, но и взима. Всички блага, които получим в този живот, Бог ще ни отнеме. Ще ни остави само любовта, за да разберем, че точно това е онова най-важното, заради което сме се появили на този свят.“ Опит в оцеляването 5, стр. 195

Кратък текст, в който Сергей Николаевич казва много. В едно изречение само Сергей формулира дълбоко потъналата в подсъзнанието и допускана за доказана теорема, докато е единствено хипотетична презумпция, а именно: човекът е интелекта си. Хипотеза, която погледната през призмата на науката на посветените, е базисно невярна. Логиката е неутрален, механичен инструмент – такъв е както в естествената интелигентност, така и в изкуствения интелект (от несъзнаваната интернализация на въпросната хипотеза се пръкват всякакви сценарии за хуманизиран изкуствен интелект – което е кауза пердута). Инструмент, подлежан от магична, митична, предоперационална когниция, но и надхвърлян от визия логика, кентаврична, психична, проницателна и недуална интелигентност. Логиката е прекрасен граундинг, когато е ръководена от надхвърлящите я когнитивни нива, през които все повече заблестява любящата мъдрост на Богочовека. Както и е бездушен инструмент на насилието и лъжата в ръцете на психопатната, откъсната от висшите принципи когниция. Безпристрастен инструмент сам по себе си, логиката е подобна на меч – в ръцете на нравствения, ще послужи за извайване на произведение на изкуството, докато в тези на социопата, ще сее смърт и болка.

Не за изоставянето  на логиката, а за ползването ѝ на 100% и надрастването ѝ говори Лазарев, чрез прехвърляне центъра на самосъзнателност в любовта.  Не за връщане назад към магичното мислене, а за здраво стъпване върху разума, вече погледнат отгоре, от позицията на същностната, любомъдра природа, говори руският пророк. Така човекът на новото съзнание, обичащият човек, стабилно стъпил на основата на логическия ум, преживява самосъзнателната си идентификация във включващата, но и надхвърляща го, любяща интелигентност.

Народът свързва любовта единствено с получаване на удоволствие, с мекичко, приятничко и лекичко. Тя е и това. Но много повече е. Любовта е Бог. А Богосъзнанието е недуално диалектично (адвейта веданта). Да обичаш, означава да видиш, че доброто, отричащо злото, го създава и поддържа, както и че злото, презиращо доброто, го подхранва. Да обичаш, означава да бъдеш в позиция, от която знаеш, че и дяволът и ангелът са еднакво важни в борбата на противоположностите, създаваща житейското динамо. А гадният дявол е лош, а ангелът добричък единствено в дуалното съзнание. В него обаче винаги е касапница, без извинение. Противополюсите се отричат и борят един с друг, докато всъщност безкрайно си приличат. Защото в тази битка дяволът е сянката на ангела, която той не иска да види в себе си и затова яростно проектира навън. Както и дълбоко в лошото зло стои добро и винаги е за добро. Но, както казах, на ниво дуалност винаги е касапница, наш‘те срещу ваш‘те.

Колкото повече обаче расте личното и колективно съзнание, толкова повече взаимното отричане прераства в диалектичния синтез на визия, от която вече добро и зло не съществуват. Вече има мъж и жена, плюс и минус, ден и нощ, дясна и лява ръка, ян и ин, симпатикус и парасимпатикус, не и добро и зло обаче.

Разбираш ли, читателю – оказва се, че и злото и доброто на дуалната визия се взаимоподдържат взаимно, докато не се намери гледната точка на любовта. А тя включва и двете, но вече в здрав, хармоничен вид. А любовта е както женска, мека и блага, така и мъжка, твърда и поставяща здрави граници. Но е една. Разцепи ли се в инфантилното психотично преживяване на добро и зло (разцепването е психотичен механизъм - оказва се, че светът масово живее в психоза, приета за норма…), както се случва в черно бялото виждане и поляризация на света в последните доста хилядолетия, естественото напрежение между двата поначало единни полюса, се превръща в болезнена война на стражари и апаши на житейската арена, на която добрите ченгета преследват лошите злодеи. Уж преследват и уж са добри, докато някакси отвътре силно приличат на преследваните, а те пък се оказва, че са неедномерно и не чак толкоз черни. А всички заедно шмъркат кокаиновите магистрали на невежеството. 

Защото нито такова добро е способно да обича, докато се готви за рая и тайничко завижда на лошите момчета, отиващи където си искат, нито пък последните са способни да изпитват реално щастие. Дуалните полюси на потъналото в инфантилна психоза човечество или индивид еднакво поддържат съзнанието далеч от любовта.

А любовта включва и трудното и лесното, и удоволствието и страданието, и радостта и горестта, поравно. Любовта, през синтезиращата си, диалектична визия, приема страданието и се учи от него толкова, колкото е непривързана към удоволствието, което също въздига до себе си.

Човек се учи, докато е жив…

„Горделивостта първо се лекува чрез унижение, а след това чрез връщане към любовта. Тоест, първо човек трябва да загуби всичко и след това да открие любовта.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Гордостта е главният грях, от който следват всички останали. Тя откъсва от целостта и поставя личното над цялото. Глупава е гордостта, тъй като личното най-качествено се задоволява, когато е част от целостта. Възгордее ли се вътрешно човек, прекъсва връзката с Бога, с висшите си принципи, престава да умее или дори да иска да жертва животинското и канализира човешкото в потока към свръхчовека, към Себе си.

Според степента на прекъсване на тази връзка, следва градацията от невротизиране, психопатизиране (психопатия, характерови акцентуации) и психотизиране (полудяване). Най-леки в тази градация са неврозите – съответно и смиреното завръщане (покаяние) към хармонията, е най-лесно.

Психопатията (говоря предимно за нарцистичното, параноидното и асоциалното /социопатия/ личностови р-ва) е далеч по-сериозно отдалечаване от любовта. Няма ли я любовта, ражда се страхът. За да се справи с напиращия отвътре ужас, под въздействието на масовите социални внушения, човекът изцяло загрубява, „втвърдява се сърцето му“, в огромна степен се откъсва от Себе си. Остава едно голо его, лишено от любовта, мъдростта и истината, но тласкано единствено от нагоните, желанията, властовите попълзновения, грубото удоволствие и сила, управлявани вече не от Човека, а от сухо безсърдечния, откъснат от човещината интелект. Когато такъв двуног е гордо лишен от любящата нравственост, автоматично следват всички останали престъпления (грехове): алчността, насилието, развратът, завистта, лъжата, кражбата, манипулацията…

Психозите – разпадът на азовата цялост тук служи като автоматично лечение. Да, колкото и странно да звучи, психичната болест е лечение – на душата. Като принудително зануляване, срив на его-гордостта, чрез разкъсването или тоталната налудност на самото его.

Съвременното „лечение“ на психозите представлява химическа интоксикация, намаляваща допаминовите нива, свързани с разискваното его раздуване. Тоест, химическото потискане, париращо както его разпада, така и мотивацията, енергията и творчеството, замества унижението, което психозата вече върши, в компромисен вариант. Потиска, но не лекува. За в бъдеще, за да имаме истинско лечение и истински лекари на психозите, вместо психиатри-поточни линии за шаблонно и механично предписване на невролептици – в такова бъдеще въз основа обсъжданата холистична етиопатогенеза, ще можем да прилагаме и реално работещо от позицията на душевната ни цялост, лечение. Засега антипсихотиците са нужни, разбира се. Но, при условие, че основанието за работата с тях е единствено биологичната хипотеза за чисто соматичната етиология при психозите, пропускаща същинските в тях процеси –такава основа няма как да произведе реално работещо лечение, докато не бъде надрасната.

Ето, човек страда от панически атаки, генерализирана тревожност, страхува се за здравето си, страх го е да общува, преживява натрапливи мисли и поведение, агорафобично става затворник в дома си… Невротичните състояния са придружени от симпатикотонична вегетативна симптоматика: главоболие, замайване, стягане и пробождания в гърдите и корема, тръпки и вибрации (парестезии), безсъние, шум в ушите (тинитус),  тахикардия, „топка“ в стомаха и неврогенни болки, дразнимо дебело черво, трудно преглъщане и „буца“ в гърлото (дисфагия, глобулус хистерикус),  чести позиви за дефекиране и уриниране…

Когато човекът следва логиката на света и ортодоксалното мислене, автоматично започва гордо да отрича преживяваните соматични и психични симптоми, развива гордо невротичен свръхконтрол, с който поддържа една постоянна битка със … собственото си несъзнавано, причиняващо неврозата… за добро. Защото, между симптомите физични и психични и скритите зад тях страхове, има директна връзка. Самите симптоми, когато бъдат чути и последвани с доверие, водят до подсъзнателните страхове. Тази пътечка бива вървяна, когато човекът си позволи да загуби гордия невротичен контрол, да се гмурне и погледне страховете право в очите смирено и с доверие в дълбоко заложените в тях послания.

Да, симптомите, както и въпросното „скачане“ в страховете, в началото силно унижават. Мачкат, докато съумееш със силата на смиреното, любящо доверие да ги прегърнеш, приемеш. Тогава заблестяват скритите зад твърдата им черупка бисерни послания по смирена смелост, характерова хармонизация, обич и живот, реализирани от позицията на творчеството. Така се оказва, че психичната мъка е била нужна, за да акордира характера и насочи към Себе си.  

„Хората, които притежават свръхспособности, не осъзнават че използването им за користни цели е опасно за душата и води до измиране на потомците. На маговете, екстрасенсите, гадателите, целителите почти винаги потомците им страдат. Жените от нищото започват да правят аборти или не искат да се омъжват. Или почват беплодие и болести, които не позволяват да се родят деца (или просто не искат деца, бел. ред.). Родените деца често са нежизнеспособни или за тяхното спасение боледуват и умират родителите.

Ако родителите са се занимавали с окултизъм, с магии, предсказания, децата им могат да имат проблеми с психиката, с характера. Такива деца ги влече развратът, сложно им е да преодолеят похотливите желания.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Пророкът ясно казва – ползвайте способностите си не за лична облага и изгода, а за служба на любовта, смирено и преданоотдадено на Бога. В по-широк план това важи и за по-обикновените качества като високия интелект, харизмата, талантите в дадена област.

Относно ясновидските и пророчески умения предупреждението на Сергей Николаевич е в качествен план същото, но в количествена степен още по-наситено. Защото ясновидецът навлиза в тънките планове, където смисълът, любовта, мъдростта и блаженството са проникновени, но и отговорността е далеч по-голяма. Ако на обикновения човек му е позволено да бърка отново и отново, дава му се време да се учи, да поправя грешките си, за да резонира със законите на любовта, то ясновидецът черпи уменията си от нея, познава я съзнателно. Користолюбивият егоизъм в такъв случай е съзнателно престъпване законите на любящото  единство, на Дхарма. А любовта винаги свързва, обединява, работи за целостта.

Когато човек живее по Бога, ще каже: „Не мои, на Бога са тези умения, способности и дарби – за неговата слава са!“ Тогава водещи са висшите принципи на любовта, мъдростта, творческата свобода, а каквито и да е дарби са ползвани не за малкото его облагодетелстване, а за провеждане на любовта в малкото земно битие. Такъв човек знае, че тя е важната, нежели самите дарби. Когато живееш по Бога, смирено – тогава себезаявяването ти не е его пънене и дуене, а изява на любомъдрието. Когато частта живее за цялото, енергията е преизобилна.

Ползваш ли поверените ти от Живота дарби и способности алчно и себично, за да задоволяваш въжделенията на егоцентризма си, страда собствената ти и на всеки свързан с теб карма.

А колко красиво, простичко, вдъхновено и щастливо може да живее човек, превръщайки планетата си в земен рай. Тя вече е такъв, когато е лишена от психопатията на плешивия маймун. Обичащото сърце познава този свят прекрасно! Еееехххх ...

В зависимост от това, доколко виждаме Божествената воля във всичко наоколо, до такава степен получаваме помощ и подкрепа свише. Помощта не идва при човек, който обръща гръб на Бога. А по-точно, помощта идва, но вече във вид на нещастия, болести и несгоди.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Когато всяка мисъл, чувство и дело са посветени на Бога, когато човек живее през боговдъхновения устрем към любовта, мъдростта и истината, съзнава че всеки миг от живота му е неслучаен, че е част от закономерна причинно следствена верига, в която и най-малките подробности и обстоятелства във всяка секунда се явяват точно най-подходящите за него. Така живеейки, се оказва, че не е нужен изкуственият живот в манастир или ашрам, тъй като целият живот се явява учебна школа, ръководен от фино присъстващите и задвижващи всичко, божествени закономерности.

Целият живот се превръща в преданоотдадена йога. Когато така постоянно помниш и се стремиш към Бога, към любомъдрието на потенциала си, нещо тотално различно се случва в бита ти. Причинно-следствената верига е пронизана от озарението на безкрая, на живота не само ангелски, но и божествен. Карма е проникната от Дхарма. .Ежедневното ти и ежесекундно колело на самсара е осветено от виделината на надхвърлящия времето и пространството свят на нирвана (божествен свят). Свят дом, проявяващ се дотолкова през силата и състоянието на съзнанието ти, доколкото резонираш с принципите на вечността си.

Започваш да разбираш, да прехвърляш самосъзнателния си център все повече в позицията на Богочовека. Знаеш, че цялото това съществуване е игра, Майа, отразено-пречупена, холографска проекция на един величествен свят и живот. Започваш да чувстваш, че само лъчите на тази дивна свръхсъзнателност дават любящия смисъл, мъдростта и щастието да живееш по Бога. Принадлежен си, свързан си, закриляна и напътствана част от целокупния живот си. Малък грешник си - опитваш се да минимизираш грешките си, за да заживееш все по-силно през потока на Бога. Донякъде успяваш, често падаш, бавно растеш и прогресираш. Превръщаш се в човек на знанието и силата. Мъдро знание и смирена сила. Преживяваш съдбата/ кармата си лична, родова, държавна, етническа, расова – страдаш, боледуваш, радваш се, обичаш, проваляш се, въздигаш се. Появява се обаче съзнателна възможност за избор. Както и получаваш помощ отгоре, така че преживяваното да послужи за провеждането на смисъла, на Бога. Кармата може да се разпредели така, че да успееш да я вложиш в огъня на устрема си към Бога. Така и страданията и радостите се превръщат в гориво по пътя към Себе си – Йога.

„В юдаизма болестта се разглежда само като наказание за греховете. Християнството е допълнило това разбиране: болестта ни се дава като възпитание, за да се научим да обичаме, за да променим самите себе си и своя мироглед.“ Опит в оцеляването 6, стр. 14

„Нужно е да се учим да обичаме. Да сме благодарни на Твореца за всичко, да виждаме волята Му във всичко, което се случва – тогава желанието да се ровим в миналото изчезва. Когато се променяме в настоящето, тогава се променя нашето минало и едновременно с това, нашето бъдеще.“ Опит в оцеляването 6, стр. 23

Сергей ясно казва – болестите, противоречията, трудностите първо, не са случайни и второ, предназначени са не да мъчат, а да учат, да възпитават човека и го насочват към акорд с Дхарма.

Великият душевед Беинса Дуно категоризира преживяването на житейските трудности и противоречия в три степени: мъчение, труд и работа. Мъчително отричане на всичко пречещо на егото да се наслаждава на удоволствието, труд в който страданието е понасяно, но противоречиво – все още его позиция. Работа, в която човек живее от позицията на Душа, обича, смислено щастлив е, еднакво влага в горнилото на творческия си огън както трудността, приемана като възкачващо учене, така и удоволствията, които също влага в смисъла и щастието си, без да прилепва прекомерно към тях. Погледната от позицията на живота като Душа, съзнателно работеща в света, болестта се явява възпитателен коректор, насочващ към волята на Бога, към любовта, носеща всичко, за което си струва да се живее.

Психичните или телесни болестни симптоми носят символични послания, които вече насочват към посоката на лечението. По правило, на причинно ниво повечето заболявания започват от характеровия мироглед, дисонантен на законите на битието. Когато човек пострада качествено, болестното напрежение му помага да трансформира системата си от вярвания така, че да насочи живота си към консонанс с Дхарма. Тогава болестта психична или соматична е свършила работата си и освобождава пространство за здравето. А истинското здраве винаги първо е душевно. Както и добрият лекар/ лечител задължително първо е добър душелечител.

В психотерапията работя основно със страхове. Страх има, когато няма любов. Има ли любов, страхът изчезва. Така психотерапията може да бъде разбирана като път към любовта. От любовта следва смелостта, себезаявяващият се и смислен живот, качествената връзка със социалната, но и с тази на целокупния живот реалност, удовлетворяващите душата цели, преливащата харизма и щастието. Няма живот в безлюбието.

В по-старите си книги Сергей Лазарев споделя начина си на работа, който включва доста ровене в миналото. Ровене, чрез което той свързва минали лични и родови дела, отношения, емоции, начин на мислене и мироглед с настоящи трудности, болести, уроци. Постепенно в разбиранията му се наблюдава градация, в която той работи все повече в настоящето, на едно по-високо, принципно, каузално ниво. Понякога отново диагностицира и проследява миналото, та чак до предишни животи, но само за да извлече наличното сега и да насочи към промяната му. Защото миналото не е някъде там назад, а се проявява тук и сега, в настоящите характерови, светогледни, отношенчески заложености, в разбиранията, целите и световъзприятието – сега. Ясновидецът Лазарев дори все по-рядко ползва способностите си, а с помощта на обичаен умозрителен процес достига до главните предпоставящи проблемите на човека убеждения, базисни характерови вярвания и сценарии, които е нужно да се променят.

В практиката на психотерапия душелечителят често минава през качествено подобен процес. В началото, както е учен, безкрайно анализира, насочен е към миналото. Ако целта му е действена помощ и промяна, не след дълго осъзнава, че такъв подход не само, че не води до оздравяване, а задълбочава психичните конфликти и невротизира още повече. Фокусът постепенно се премества към справяне, към решения и възможности. Миналото отново се сканира, но много по-бързо – правят се връзки, изкристализира характеровата структура, наличности и динамики.

Оказва се дори, че често не е нужно каквото и да е ровене из миналото, тъй като характеровите наличности са видими не другаде и не някога, а тук и сега, през всяка мисъл, чувство и реакция на човека. Терапията се насочва към справяне, към преработка на маладаптивните наличности. Такава работа променя миналото, променя характера.

Характерът е съдбата на човека – акордирайки го по Дхарма, съдбата и бъдещето също се променят.

Да, понякога се работи през автобиографичните преживявания, дори и с тези от минали животи – но отново през познанието, че те не са времево другаде, а само паметови следи и характерови програми, съществуващи сега. Защото в света на любовта и миналото и бъдещето се случват сега.

Нека се учим да се обичаме!

 

Нива на съзнание

„Всичко е за добро, всичко е от Бога. Само трябва да се разбере какво е това „добро“. Онези, за които доброто е здравото тяло, стават роби на стомаха и похотливостта си. Те никога няма да разберат Божествената логика. Такива хора физически не могат да бъдат единобожници (защото са езичници, бел. ред.). 

Онези, за които доброто е благополучието, властта, способностите, възприемат всяка неприятност, всяко унижение и загуба като нещастие и мразят околните, като ги обвиняват за своите беди. На тези хора също им е недостъпна Божествената логика. За тях светът е разделен на две части – черно и бяло. Те също не могат да бъдат единобожници. Тези хора смятат, че има добър Бог, който се грижи за тях, дава им благоденствие, изпълнява им желанията и има зъл Бог (дявол, бел.ред.), който взема от тях, носи им нещастия. Те обичат добрия Бог и мразят злия. Но постепенно забелязват, че кой знае защо, добрия Бог го обичат все по-малко, а злия, все повече и тайничко започват да се прекланят пред злото.

Има хора, за които върховно добро са красивите чувства, нравствеността. Тези хора много страдат, когато ги предадат, когато другите се държат безнравствено и непочтено. Те ги презират и се обиждат на Бога за това, че Той допуска съществуването на безнравствените и непочтените. Хората, които започват да се прекланят пред красивите чувства, полека лека започват да мразят Бог, който разрушава за тях най-святото и прекрасно в душата им.“

В горните редове накратко е описана градацията в развитието на съзнанието в системата на Сергей Лазарев. Четвъртият стадий е този, в който човек умее да поставя на първо място любовта. Тези четири стадия в развитието на съзнанието пряко корелират с описаните от мен в тази статия градация: атлет, воин, жертвен мъченик, цялостност. Директна е аналогията и с нивата на осъзнаване на богочовешкото, за които говори Учителят Беинса Дуно: старозаветен, новозаветен, праведен, духовен ученик. Старозаветният корелира на две степени с  фиксацията в тялото, благополучието и властта на атлета и воина. Новозаветният и праведният, с две характерови проявления на жертвения мъченик. Духовният ученик резонира с цялостния живот по любовта.

В статията (от линка по-горе) описвам вектора на разширяване на допира до Себе си от долу нагоре. Тук ще го направя отгоре надолу. Отгоре – надолу като преживяване близост до любовта и постепенно отдалечаване от нея, но и спрямо еволютивните аналитични развитийни фази на инфанта, свързани с определени характерови структури, които имплицитно втъкавам в изложението на тези сравнения между системата на Сергей Лазарев, Учителя Беинса Дуно и юнгианските житейски етапи. Изключение правя при описанието на духовния ученик – оставям го последен, тъй като включва в качествен план всички останали етапи, изведени до нивото на любовта. Включва ги в позитивните им, резониращи с пулса на любовта потенциали.

Новозаветно – праведна невроза

Ето, някой е фокусиран във фините чувства, в духовната нравственост. Но, толкова се е увлякъл, че те сами по себе си му стават кумир. Такъв мъченическо, мазохистично жертвен, орален новозаветник или ригиден праведник, варира в характеровите си особености.

Ригидно праведно вкопчване във фините чувства и морала

Когато клони към праведността, той ригидно се вкопчва в нормата, в закона, в така трябва и това е истинният и правилен начин – фанатизира се. През черно бялото мислене на духовната си гордост, праведникът отрича садистично и се дразни на всеки, нарушаващ статуквото на смятаното от него за правилно, духовно и единствено вярно. Най-големият му страх е от несправедливостта, от неточността и неправилността на другостта, отклоняваща се от фанатичното му ТРЯБВА. Общо взето, скука… Макар и фанатична, но все пак, ригидно дървена, сухо безжизнена скука… Когато ригидният праведник се научи да вижда света диалектично, над собствените си фиксации, над правилно и неправилно, когато усвои умението да губи невротичния контрол и живее от душа и сърце, в него навлиза любовта. Тогава твърдостта му се превръща просто в здрава, добра дисциплина, вече на фона на мекотата на любовта.

Орално – мазохистично, новозаветно – жертвено вкопчване във фините чувства

Другата вариация на вкопчването във фините чувства, е орално зависимият характер. Той е дълбоко фин, чувствителен, жаден за любов, топлота, взаимност, красота и мекота в отношенията. Оралният новозаветният сирак, гладен за любов, постоянно я търси и е готов на всичко, за да я преживее. Той обаче бърка прилепналата си зависимост с любовта, която всъщност му липсва. Вместо това на нейното място зее празнина – типичната орална „дупка“, една специфична страхо-тъжна характерова яма, караща новозаветникът да компенсира с романтично вкопчване в стремеж към фините чувства. Тъй като главният му страх е от самотно изоставяне, той мъченически мазохистично опитва да се нагажда към важния за него друг, за да не бъде изоставен от чувствата му. Но и садистично наказва, когато не бъде задоволявано безкрайното му щение за още и още грижа, внимание, обич, доказване на чувствата, присъствие и наливане на психична енергия в оралната му празнина.

Новозаветният жертвен мъченик постоянно търси сигурни и доверени отношения със света, хората, природата. Звучи добре, но го прави компенсаторно, тъй като му липсва сигурност отвътре и доверие в Себе си. Тъй като липсва доверието в себе си, новозаветният мъченик има трудности в доверяването на другите – затова пък често се привързва свръхмерно към животните. Нали те обичат безрезервно и не изоставят, както му се струва, отново бъркайки прилепването с любовта.  Търси любовта – защото му липсва, а за такава представя зависимото си вкопчване. Силно раним, дълбоко чувствителен типаж е така зависимият от фините чувства новозаветник. Наранява се „от полъха на вятъра“, а раздирането му е изключително болезнено и силно. То му е нужно обаче, докато се научи главна ценност, преживяване и цел в живота му да бъде любовта, Бог, нежели малкият морал.

Всичко си идва на мястото, когато отвътре му заживее любовта – характеровата му празнина се запълва и тогава нравствеността и фините чувства естествено следват от любовта, но вече непривързано. Способността за жертване от мъка, се превръща в радостно умение за захвърляне на непотребните чувства, ментални патерни и поведения, за да се освободи място за любовта.

За разлика от старозаветните психопати, новозаветният вече преживява щастие и смисъл, макар и силно примесени с невротичността му. По-близо е до любовта и спрямо старозаветния, е по-високо ниво на съзнание.

Старозаветна психопатия

Благополучна съдба, психопатна власт, пари, старозаветно съзнание

Залавянето за благополучната съдба, властта, парите, себеналагането и успеха на всяка цена от системата на Сергей Лазарев, корелира директно със старозаветното вкопчване в телесните нагони и психопатна власт на атлета и воина.

Психопатната характерова структура има две нива на проявление. Грубо, примитивно властово налагане и по-фино, през съблазняване, чар и манипулация власт и контрол.

Благополучната съдба на старозаветния, грубо налагащ се, психопатен атлет - примитив, отъждествяващ се с тялото

Мускули, силикон, татуировки, хиалурон, задължителните грубо властови атрибути на автомобил от точно определени марки и злото куче, отработеният грубоват или кифленски глас, харесваната чалга/ поп фолк музика, евентуално боен спорт, практикуван без какъвто и да е медитативен и нравствен контекст, но задоволяващ примитивното налагане, алъш вериш търгашката характеропатия, целяща кирията, груб материализъм и плоски цели, вулгарност, робия на секса и стомаха, вътрешна откъснатост от събрата поради липсата на истинска любов, която единствено обединява и свързва, насилие и садизъм…

Ако по причина житейски страдания и катаклизми, болести и трудности, атлетът-примитив надрасне себе си и се открие за любовта, се получава един добре заземен в сетивността индивид, здраво стъпил на земята.

Старозаветният социопат - воин, вкопчен във властта и благополучието

Любов, нравственост, човещина, братство, състрадание, съчувствие, взаимопомощ – празни думи за характеропата. Думи и качества, които често може да ползва манипулативно и имитира успешно, но без каквото и да е реално преживяване на същността им. Зад външния манипулативен блясък и съблазняващ чар, стои един компресиран, смачкан, много уплашен аз, пометен от погълналата го сянка, превърнала се в социално поведение, емоционално възприятие и отношение към живота. Фокусираният във властта психопат е готов на всичко за постигането на лелеяните пари и социална власт. Целта оправдава всякакви насилнически средства, а любовта е излишна пречка. Отработената чаровна манипулация е неин сурогат: „Давам ти каквото искаш, за да те спечеля и получа от теб каквото аз искам!“

Ако животът е благосклонен към социопата и го дари с нелеки страдания, той получава шанса да загуби контрола на психопатната си манипулация и се разтвори за любовта. Тогава чарът му се превръща от манипулативен, в добри комуникативни и търговски умения, вече наситени с човещината и мъдростта на любовта.

„Процесът по угасване на душата може да се точи години и десетилетия. Впрочем, така е ставало преди, а сега всички процеси протичат по-бързо. Грешката на много хора е, че възприемат себе си като тяло и съзнание. Може десетки години да се държат като идолопоклонници, а после, осъзнали от броени дни колко гибелно е това направление, променят възгледа си върху нещата и им се струва, че са станали други хора и всичко трябва да им се промени – животът, здравето и съдбата.

Но, нали съществува и понятието душа, част от която е подсъзнанието. Мащабите на душата са огромни и тя не върви по петите на мислите ни. Повърхностните слоеве на чувствата ни могат да се променят доста бързо, но дълбочинните чувства, които определят съдбата, здравето ни, отношението на хората към нас, може да се променят десетки години. Макар че, може да има и изключения (зависи от силата на разтърсването и готовността за учене, бел.ред.).“

Както описвам по-горе, душевната патология може да бъде разграничена в три психиатрични домейна: невроза, психопатия и психоза. Невротичното страдание е, може да се каже, благодатно – когато е преживявано със смирено и благодарно учене, при което тревожно-депресивното напрежение бива влагано в процеса на хармонизиране с любовта и смисъла.

При нарцистично параноидната социопатия (трите характеропатии често се преливат една в друга) сякаш тревожното напрежение е разрешено. Така изглежда привидно. По-скоро е прекъснато – не с ползването му, учене и акордиране с посоката, към която естествено води и надрастването му, а чрез цялостно отхвърляне, един вид изрязване на този процес, ведно с принципите и нивата на съзнателност, наситени с любов и смисъл, към които води. Не надрастващо възкачване, а душепотъпкващо самопринизяване до живот от позицията единствено на социалното его, нагона, сухия интелект и животинската инстинктивност, при цялостна лишеност от пътеводния фар на същинския Човек.

Психопатът, раздрал се от закономерностите на любовта и автентичната ѝ нравственост, оправдава каквито и да е средства за постигането на малките му егоцентрични цели. Прилича на свободен, докато е жив мъртвец.

При психозата, процесът на откъсване от Себе си стига до там, че егото се дезинтегрира, обърква се, до пълната му загуба. Или се измества във фантазно-психотична позиция на възприятие, откъснато повее или по-малко от реалността. Отражението на същински човешкото при шизофренния разпад е като в картина на Пикасо – грозна обърканост цари там, където е нужно да присъства здравето на качественото отразяване на човещината.

Преди време процесът на душевно гаснене, тоест на постепенно психопатизиране и психотизиране, се е точел не само години и десетилетия, но цели жизнени цикли. Понастоящем, честотата на трептене на глобуса ни нараства бързо, поради което дори описваните по-цялостни психични движения и факти, могат да бъдат проследявани в рамките на наблюдаеми в един жизнен цикъл срокове. В съвремието ни както нагорният  път към Себе си, така и този надолу, са вървени далеч по-ускорено.

Истината е, че през процеса на психосомкатика, въпросното откъсване от любовта нерядко слиза до отелесено болестно преживяване. В този дух на разсъждения, когато неврозата е ползвана смирено благодарно, като тласкащо към любовта налягане, тя предпазва както от по-тежките психични деградации, така и от болезнено соматизиране.

Не бива и да се свръхбърза в пътя на завръщане към Себе си. Добрите пътеки отнемат добро време – тиквата расте за месеци, а дъбът за години.

Всичко е възможно, когато човек се вслуша в посланията на преживяваните от него трудности и вложи напрежението в пътя към любовта!

„Единобожникът разбира, че Бог ни дарява всичко, а след това когато му дойде времето, прибира всичко, с изключение на любовта. За езичника най-важни са животът, инстинктите, желанията. Затова преди, когато са погребвали хората по езически ритуали, а им строили „домове“ – гробници, саркофази, пирамиди, опитвали са се да направят човешкото тяло нетленно. В гробовете са слагали златни накити, оръжия, съдове. Човек се опитвал да отнесе със себе си в задгробния свят най-различни материални блага, без да осъзнава че душата няма нужда от това.“ Опит в оцеляването 5, стр. 225, 226

Лазарев често ползва терминологията на ортодоксалното християнство, като обаче насища красивите и ценни термини със значение, надскачащо канонично църковната догматика. Нищо лошо в храмовността, но Христос има общо с институционализираната приватизация на "правилността" в пътя към любовта толкова, колкото боголюбието с бомбените атентати – тоест, нищо.

Под единобожие тук се разбира способността за диалектичен синтез на мое и твое, добро и зло, правилно и неправилно, тясно човешкото и църковно разбиране за монотеизъм и политеизъм. Диалектичен синтез, в който визията на любовта надскача борбата на бинарните противоположности. Синтез, установил се в позицията на любовта, мъдростта и свободата, на живота от позицията на духовен ученик – вечна душа, потопила се в земното училище.

Монотеистът/ единобожникът е човек, поставящ любовта на първо място.

Смисълът, вложен в понятието езичник на Сергей Лазарев, няма общо с дадена религиозна деноминация, социална или етническа принадлежност. Езичник тук обозначава примитивното, дивашко или психопатно ниво на съзнание, далечно от любовта и нравствеността – дискутираното по-горе съзнание на старозаветния атлет и воин. Нерядко водачите, служителите и последователите на уж единобожни религии, по качеството си на съзнание, всъщност са езичници. Често цели цивилизации, самопровъзгласили се за монотеистични, всъщност са тотално езически – например американското или западноевропейските общества в преобладаващата си човешка маса, кланяща се на мамона. В същото време, често религиозни и психодуховни школи и култури, теоретично определяни като пантеистични, по актуалната си съзнателност, посветена на състраданието, мира, съчувствието и взаимопомощта, са всъщност преживелищно изразяващи смисъла на монотеизма – например будистката и хиндуистка култури и психодуховни системи.

А смисълът на единобожието е да живееш по любовта.

Когато живееш по любовта, интересите на тялото и социалните стремежи на егото са автоматично задоволявани достатъчно: „Търсете впървом царството Божие и всичко останало ще ви се придаде!...“ От любовта следва вътрешното осъзнаване на единството, братолюбието, прошката, слънчевият и засмян живот, провеждащ творчеството. Така единобожникът вече живее в царството Божие, а общността от такива хора въплътява Небето на земята. Да бъде!

Ученикът

Ученикът живее в и за любовта, носеща мъдростта на свободата да твориш. Духовният ученик владее разискваните предходни етапи на съзнанието в преработения им потенциал – сетивно заземен е като атлета. Решително стремящ се, умеещ да предизвиква себе си и чаровно да общува като воина е, но вече в потока на любовта. Дълбоко фин и чувствителен е, умее да жертва всичко за любовта, но вече не мъченически мазохистично, а през радостта на освобождаването от ненужното, спиращото любовта. Чувствителност, но привързана не за друго, а за любовта. Разтворен е за прекрасността на преживяването на любовта толкова, колкото и през пълната си разкритост преживява страданието до дъно. Отново обаче благодарно и вложено като гориво в любовта. Ученикът няма нужда от външно праведни норми, били те и най-верните спрямо някаква относителност, тъй като общува с абсолютността на любовта, която извътре го поставя в позицията на естествено познание на закономерностите ѝ. Дори тогава нерядко външните рамки са нарушавани, тъй като вътрешното естество на любовта не се вмества в каквито и да е рамки. Ученикът живее за Бога! Защото любовта е божеството, определящо посоките му.

Не сте ли се замисляли как съвременното човечество нарича себе си? „Съвременна цивилизация!“ Обърнете внимание как се изразяват днешните археолози: „Намерихме следи от древна култура.“ Културата предполага приоритет на духовните ценности над материалните, а цивлилизацията – обратното. Шопенхауер е казал: „Културата ражда цивилизацията, цивилизацията убива културата.“ Сега този процес става очевиден…

Ние или вървим към любовта и Бог, живеем и процъфтяваме, или изгубваме любовта и вярата заради външното благополучие и неусетно започваме да умираме (като души, като Човеци, бел.ред.). Отначало умират вярата и любовта, след тях културата, а после цивилизацията. От нас зависи дали ще се роди нова култура или не. Не е останало много време.“ Опит в оцеляването 1, стр. 69, 70

Етимологията на думата култура е култ към светлината – перифразирано, светъл живот. Животът е светъл, когато има любов, вяра и нравственост, естествено съдържаща законите на любовта. Културата естествено поражда социалната структура на цивилизацията, в която относителната его обособеност се стреми към себеутвърждаване. Този личен стремеж е нормален, докато цивилизацията е свързана с културата. Тогава единичната клетка, стремяща се към собствен здрав живот, служи на организмичната цялост. Откъсне ли се обаче на лично или колективно ниво културата от цивилизацията, последната започва да умира. Защото без културата, здравият егоизъм се превръща в нарцисизъм, смиреното доверие изчезва, за да заживеят на негово място недоверчиви, параноидни характерови черти, понятието за връзка с реалността се свежда единствено до късогледата визия на откъснатия от цялото материализъм, планирането на житейските цели вече се задвижва единствено от егоцентричните нагонни, примитивни и властови интереси и механичния интелект, нежели от свързаната с нравствеността интуиция, а чарът и харизмата, поначало следствие от любовта, деградират до манипулативна лъжа, подхранваща себичността.

Култура може да се преведе като преклонение пред светлината/ виделината. Тази вътрешна виделина, носеща в себе си любящия смисъл, познанието за единство с всички чувстващи същества и самия организъм на Живота. Виделина, автентично проявяваща нравствените закономерности на братолюбния дух, взаимопомощта, службата на животинското на Бого-човешкото в индивида и обществото.

Цивилизацията служи на мамона, а културата на Бога. Когато цивилизацията е свързана с културата и се подчинява на законите ѝ, само тогава естественият порядък е налице!

Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човек. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляването на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Когато липсва съзнателност, страданието се превръща в мъчение. Човек роптае, съпротивлява се, оплаква се, озлобява, а всъщност – бори се против Себе си. Защото което и да е психично разстройство или телесна болест, идват закономерно и неслучайно, явявайки се само изходен резултат от протичали дълго време дисонантни спрямо душата процеси.

Когато съзнателността съумее да проследи причините и се довери на облагородяващото следствие на преживяваните напрежения, мъчението преминава в съзнателен труд. Превръща се в осъзнатото страдание на покаянието, на влагането на отделените импулси в горнилото на акордирането по Бога.

В този живот без страдания не може. И най-великият светец, мъдрец и адепт, страда. Дори повече, поради това, че може да понесе повече и да го трансформира в любовта.

Страданието е гориво толкова, колкото и радостта - такъв е този бинарен свят. Когато любовта засвети в човека, всяко характерно за предходните етапи мрънкане, отпада. Трудността вече е виждана като възможност за възкачване още по-близо до Бога, до слънцето на любовта – приемана е радушно, като благословен процес на работа, на ползване на кармичните натрупаности като гориво в пламъка на силата. Силата на любовта.

 „Изменението на характера винаги е голяма болка за душата (чувствата, бел. ред.) и може да се издържи само в случай, че човек престане да възприема себе си като душа (чувства, нравственост, бел, ред.) и започне да се възприема като любов. Когато започнем да усещаме, че истинското ни Аз е Божествено, че е вечност, става възможна и най-дълбочинната трансформация на характера и усвояването на най-съкровените знания.“ Опит в оцеляването 3, стр. 108

Сергей Лазарев говори за следните нива на съзнание: фиксация в тялото, в социалното его и успех, в морала, душевно-чувствената топлота и най-сетне, в любовта. Както коментирам по-горе, първите две (не)съзнателни стъпала са тези на старозаветния примитив и социално налагащия се, психопатен воин. Следва моралният, праведен ригидник, от оградите на догмичките и правилата си, невиждащ цялото . Новозаветният, орално вкопчен в красивите чувства човек, вече може да изоставя често глупавия, малък човешки морал, за да предусеща любовта и идващата от нея нравственост. В същото време обаче е и страхлив, зависимо вкопчен в чувствата, твърде раним и невротичен. Въпреки това обаче, е най-близо до любовта на Бога и когато преодолее невротичността си, в относително кратки срокове се придвижва до съзнанието на ученика, живеещ през любовта. А тя обхваща всички останали нива, вече прихванати в служба на цялото.

Тялото е поддържано, социалната реализация осъществявана, малкият човешки морал спазван, когато е нужно и пренебрегван, когато не е, тъй като самосъзнанието е поставено в ядрото на любовта. А идващата от нея автентична нравственост нерядко няма общо с глуповатия човешки морал. Когато човек живее през любовта, планира живота си както според социалната реалност, така и според призванието си, идващо от връзката му с цялостната реалност. Любовта протича през смирението, но и поставя здрави граници и решително се себезаявява.

Любещият човек излъчва мощна харизма – слънчице е!

В кабинета на психотерапевта могат да бъдат срещнати хора, свързани с целия съзнателен спектър. Има дори колеги, специализирали се през собствената си фиксация в социалното благополучие и суета, да работят предимно с нивата на атлета и воина, съкратено символизирани с евфемизмите кифла/ кроасан. Такъв социален факт обаче само прилича на психотерапия, докато всъщност е един вид его „масажна“ процедура, целяща не характерова синхронизация със закономерностите на Битието (Дхарма), а задоволяване на его илюзии. Когато става дума за същинска психотерапия, контингентът на психотерапевтичната кушетка по-често е от по-високите нива на съзнание.

Стратегическата цел на психотерапията е именно характеровата синхронизация с любовта. Нелека, но благословена работа е това,а резултатите са стратегически устойчиви, тъй като характеровата работа е свързана директно с процеса на възприятие, пречупване на реалността, синхронично случване на социална събитийност и в крайна сметка, със съдбата. Страданието е тласкащ стимул в този процес, но само любовта е, която го довежда до целта, вложена в невротичното страдание от безкрая, от същността на цялостната личност. Любовта е както майчина мекота, така и бащина твърдост. Говорейки за психотерапия, липсва ли в психотерапевта любовта, не обича ли искрено пациента си, резултатите са незначителни.

Любовта е, която прави която и да е методология, разбиране и техника да работи и придвижва ефективно към хармонията!

„Човек, който се устремява към любовта, знае че ще постигне всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. И вместо да търси виновни, търси нови пътища за постигането на целите си. Вместо да обвинява някого за неуспехите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в него самия, в собствения му мързел, страх, униние и неспособност да обича.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Знае, че ще постигне всичко, тъй като не малкото его целеполага, а самата любов. А тя е Бог, тя е лепилото, свързващо света в единна система, далеч на по-цялостно равнище от наблюдаваното с петте сетива. Любовта е диханието на ангелите и прозрението на учена, живецът задвижващ влюбения и музата на твореца. Любовта прощава, себезаявява се, поставя граници, прегръща, изпълва със смисъл, осветява пътя на призванието да живееш хуманно, като прихванеш сексуално агресивните, териториално властови нагони на примата, през който живееш. През любовта не ти като малка социална персона постигаш, а реката на живота, изливаща се през смирението на егото ти постига. Когато целта произтича от любовта, цялата вселена стои зад нея и дава напор процеса на постигане. Реката знае как да намери океана.

Пречките, трудностите, грешките, провалите, преградите са неизбежни, дори нужни. Част от написания код в програмирането на житейската бинарност са. Когато дебитът от любов е изобилен, мъдрата виделина на обичащата съзнателност почти автоматично ги възприема като възможности, като предизвикващи и дори обичани тежести, с които налягането на любовта си играе във водовъртежите на намирането на дупчици, възможности и пролуки, безжалостно разширявани от любовта. Защото силата ѝ е огромна. Мека е като водата, но както нея се промъква, надхвърля, заобикаля, промушва се, подкопава, залива и превръща трудностите в част от руслото си. Висока е визията на любовта!

Психотерапевтичният процес отразява живота. През призмата на разбирането му като душевен учебен процес, целият живот може да бъде видян като динамиката на душелечението, обучението и ползването на безсмъртната богочовечност от закономерните противоречия. Докато при разрешаването на конфликтите човек изнася локуса на контрола навън и търси виновни, съзнанието е ниско – окопано е в его обусловеността на ползвания бозайник, непокълнало и далеч от слънцето коренче под калта на невежеството е.

Има школи в психотерапията, в които „филията неизбежно пада от намазаната страна“, фокусът е чоплене единствено в някакво имагинерно минало, при което възпитанието странно как, винаги се оказва неточното, а житейските програмисти мама и тати, написали психичния код неправилно… Методи, при които след 15 години „терапия“ предоставената заявка не само, че не е разрешена, но е поне 15 пъти задълбочена, разширена, превърната в цял кратер от изопачено, безлюбно неразбиране.

Да, има заложби, но те не са в някакво минало, а тук и сега, изцяло подвластни за осъзнаване и промяна от носещия ги. Виновни няма – неслучайно преживяваме дадено възпитание, което няма как да бъде съвършено. Паметовите характерови заложености не са някъде там си, а точно в този миг, точно сега подвластни на промяна от носещия ги, така че да резонират с любовта, мъдростта и свободата. Такава вътрешна локализация на самообладанието вижда вътрешните конфликти като нужно гориво, което преработвано, разгаря огъня на любовта. Тъй като каквото вътре, това и отвън, когато характеровите възли бъдат развързани, житейската пътека бива ясно виждана, наситена с огъня на любящата мотивация, а вървенето по нея виждано като игра. Игра, водена от любещото сърце, светлото съзнание и вдъхновената воля. Трудности пак има, но приемани спокойно, като подхранващи и засилващи мотивацията. Когато отвътре тревожните, тъжни, гневни, виновни установки бъдат разрешени, външните пречки са ползвани с вдъхновение. Не че страхът и раздразнението ги няма – хора сме. Любовта обаче също е налична, а когато реакциите на бозайника и програмираните възпитателни схеми са обхванати от присъствието ѝ, се превръщат в еквивалентите си от смела тяга за постигане. В същото време съзнателният човек осъзнава, че и това е игра, а от позицията на любовта вижда, че там всичко е отдавна постигнато и вече живяно. Но, житейската пиеса от безсмислено безумие, се превръща в любящ и смислен театър…

 

Любовта – огън всепояждащ

Докосването до Божествената енергия лекува и спасява човека, като лекува и спасява преди всичко, душата му. Ако е натрупана много душевна мръсотия във вид на грехове, нравствени престъпления и отричане от любовта, всичко това излиза чрез болест. За един човек докосването до Божественото изглежда лесно и радостно изцеление, за другиго – нещастия, страдания, болести или смърт. Колкото силна е готовността ти да се отречеш и пожертваш всичко и да се устремиш към любовта и към Бог, толкова по-малко мръсотия остава в душата и толкова по-лесно става докосването до Божественото. Човек, който твърдо отстоява интересите на тялото, духа и душата при докосването до любовта, е обречен на болести, страдания и смърт, когато постъпи Божествената енергия.“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 29

Любовта е огън всепояждащ, се казва в библията. Когато си се научил да резонираш с огъня ѝ, да се сливаш и идентифицираш с него, да преживяваш единството си с Бога, тогава топли, радва, зарежда със смисъл, призвание, творчество, преливаща енергия, носи мъдрост, ясна визия, усещане и познание за принадлежна цялостност с организма на целокупни живот, пълнота от жизнерадост и възхита на творението. Тогава всеки миг от живота ти се превръща в жива, постоянна молитва, в славене на Бога.

Когато обаче живееш старозаветно-психопатно или твърде невротично, общуването с енергията на любовта пари, изгаря. Властовата психопатия започва да се гърчи, да цвърчи в огъня на любовта – тогава или психопатът, научавайки се смирено да губи властта и контрола, преминава през едно обикновено невротизиране, докато се научи да синхронира с любовта, или ако упорства в поддържането на властолюбието си, азовата му структура се дезинтегрира, разцепва се до психотичен, шизофренен разпад. Примитивът, фиксиран основно в тялото си, рядко има способността да се учи от друго, освен от чисто физическата болка – от болестите и житейските катастрофи. Евентуално, благодарение на породеното от страданието напрежение, може да преодолее инертността си, за да живее по-силно и целеустремено, докато съумее да резонира с посланията на любовта, евентуално превръщайки ежедневието си в една приземена карма йога, посвещаване на всяка мисъл, чувство, усещане и действие на Бога. 

Вибрацията на планетата се повишава ежегодно, че и ежемесечно. А тя е именно вибрацията на любовта. Времето се ускорява, като промеждутъкът между пораждна причина и резултиращо следствие става все по-кратък. В комбинация със срива в ценностите в глобален мащаб, разпада на семейната структура, медийните сугестии на насилие и фалшиви цели, размиването на половите роли, енергията на любовта,която масирано навлиза, лекува. Но, лекува първо душата – пренарежда ценностите, мирогледа, преобразува вярванията за света, себе си и другите, ресвързва живота на човека със самата себе си, дарява с мъдрост, светлина, вдъхновение. Но, когато човекът е готов да приеме тези дарове. Когато не е, боли. Но, боли изгарянето на вехтата и ненужна дрипа на старите разбирания, за да се роди жар птицата на човещината от пепелта на преживяната трансформация!

„За да се усети Божествената енергия, трябва да се изчисти душата, човек да се откъсне от всички привързаности. Трябва да се повярва, че любовта към Бог е най-висшето щастие и смисъл на живота ни. Докосването до Божествената енергия убива несъвършения човек. Колкото по-силно се е слепнала душата с повърхностното щастие, толкова по-агресивно ще се отнася към този, който ѝ го отнема. Затова в подсъзнанието на несъвършения човек, изчистването води до взрив от агресия, насочена към Бога, а в такъв случай шансовете за оцеляване (при тежка болест, бел. ред.), спадат до нулата…

Когато сте започнали да четете книгите ми, ви е било тежко и мъчително, защото е започнал процесът по преодоляване на възгордяването. А когато сте била готова, дали са ви следващия етап – очистването на душата. 

Болката на душата отначало изглежда нетърпима, но когато разбираш за какво е нужна, любовта става по-голяма реалност от заобикалящия ни свят и ситуацията се преодолява. След това преодоляването на зависимостта от бъдещето, от благополучната съдба, е станало за вас просто и красиво. Дълговете са подсъзнателно унизяване на благополучието. Амбициите, чувството че си прав, означават че духовността и съзнанието вземат връх над любовта. Когато започне да се съживява душата, преодоляването на зависимостта от тялото и от духа(от ума, бел. ред.) вече са удоволствие,  а не като преди – мъка и трагедия. Съживилата се душа започва да получава любов и тогава забелязваме, че ни е станало по-приятно да даваме, отколкото да получаваме.“ Опит в оцеляването 1, стр. 76, 77

Любовта е безпределна радост, щастие, сила, смисъл, принадлежна свързаност към целокупния живот. Но и огън всепояждащ, когато чрез невежеството си, изправеният примат се е откъснал от любящата принадлежност от организма на Живота и закономерностите му (Дхарма).

Когато човек съзнателно се устреми към любовта, към Бога, към Себе си, неминуемото чистене преминава със сравнителна лекота. Ако обаче любовта желае да се възцари на заслужената си позиция в душата на човека, а последният е фиксиран в илюзиите на обусловеността, чистенето започва принудително, чрез психични, физиологични болести и житейски събитийности. Когато преживяващият ги се вслуша във вече подаваните през симптомите и случките уроци, акордирането с любовта започва, мъката се превръща в осъзнато и с благодарност преживявано страдание, в труд, водещ до благословена работа в присъствието на любовта. Защото само любовта прави изправения примат Човек.

В само няколко думи, Сергей Николаевич имплицитно включва нивата на съзнание, които коментирам по-горе. Колкото повече илюзии, толкова по-трудно прониква любовта. Ако сме прекомерно вкопчени в сексуално агресивните и териториално животински нагони, благополучието на властта и парите, малкия човешки морал и красивите чувства (преминавам през съзнателната градация), пред лъчите на любовта биват дръпнати завесите на примитивността, психопатията и невротичността. Както интерпретирам по-горе, обичайната невротичност на хомо невротикус нормалис, е най-близо до умението за съзнателна преработка и достигане до единство с любовта.

Въпросът е, че в последните доста хилядолетия светът е изпълван с хомо примитивус и хомо психопатикус, а споменатата емоционална неинтелигентност е социално възпитавана и сублиминално, а дори и явно препоръчвана като носеща социопатен успех. Понастоящем техническите пробиви, странно как и защо се бъркат с развитие. Биха били част от такова, ако техническият взрив е свързан с прогрес в съзнателната хуманност. В противен случай техно играчките служат, за да се лъжем, манипулираме, прецакваме и гаврим взаимно по- бързо и мощно…

Свободен от привързаности въобще не означава кацнал на върха на Хималаите или в някой манастир, а човек живеещ интензивно социално, правещ секс, мотивиран, работещ призванието си, евентуално развиващ добър бизнес през силни предприемачески умения, съобразяващ се със закона, когато резонира със Закона на Дхарма, обичащ човек. Когато любовта присъства, сексът се превръща в медитативна практика, в кундалини йога любене, предприемачиските умения са ползвани за благото на събратята, а взаимоотношенията с тях а водени от искрена човещина, познаваща законите на Дхарма.

Дори когато устремът към любовта е вече съзнателен, пътят не е лек, но затова пък е благословен, а благодатта в стъпките към Бога, насища с радостта от предусещаното единство с космичния организъм. Понякога в работата си препоръчвам книгите на Сергей Лазарев. Отвреме на време се случва странна за мен реакция – човекът се уплашва, вижда посланията в думите на Сергей като заплаха и бяга от тях. :) Сякаш животът е длъжен да се подчини на малките его желанийца да е единствено лекичко и мекичко. Да, но светът е диалектичен, а когато липсва устрем към растеж, реката изхвърля в наносите на деградацията.

Стремежът към любовта неизменно осветява и вади на бял свят скритите психични съдържания – предизвикващите тревожност, униние, вина и болна агресия програми. Осветлява ги любовта, за да се научи човек да превръща страха в смелост, да си прощава оневиняващо под слънчевите лъчи на творческия си потенциал, да трансформира тъгата в мъдрост, а агресията в устрем към безкрая на Твореца. В началото този процес, както казва Сергей, е нелек, но постепенно се превръща в път към сила и безсмъртие, към отъждествяване с вечността на същността.

А реакцията на страх от лъчите на любовта? Правя аналогия с популярните филмови персонажи – вампирите, представляващи архетипни образи на бягството от вечните принципи, при отъждествяване изцяло със социалното его и персона. Като такъв вампирчик :) , някой се докосва до любовта и недопускайки изгарянето на вехториите в ума си, бяга презглава от огъня ѝ. Свободната воля дава правото на избор, независимо дали е стратегически слаб или силен...

Да живеем по любовта. Поне да не спираме да се опитваме, докато стремежът ни от опити, се превърне в реалност! Защото само в любовта има смисъл и щастие, а всичко друго е скръбна сянка, зависеща от виделината на любовта.

„Всички ние, всъщност, в дълбините на душата си, се боим от любовта – защото тя не само дава наслаждение. Тя заставя човек да е нравствен, заставя го да прощава и да жертва, да полага грижи и се превъзпитава. Тя ни заставя да се променяме, а промяната често се съпровожда със загуби и страдания. Любовта ни заставя да бъдем отговорни за близките си, за семейството, за цялото човечество. Тя ни заставя да овладяваме въжделението, гнева и алчността. Колкото по-дълго живеем бе любовта свързваща ни с Твореца, толкова повече се боим от нея и толкова по-големи страдания ни носи тя.“ Опит в оцеляването 1, стр. 85

Илюзия е, че любовта е само мекота и розово приятно чувство. И това е, но много повече е. Всеобемащо ниво на съзнание, принцип и изгаряща сила е любовта. В нея сме едно с брата, с животинчето, с цялото човечество, природа, с всяка звезда, ангел, с тъканта на Битието. Блаженството в нея е огромно, но и съ-преживяваме до дъно всяка изпитвана от чувстващите същества болка. А в разумната вселена нечувстваща и мъртва материя има единствено в илюзиите на грубия материализъм. Не че в любовта егото ни тотално се неглижира – не, но е част, клетка е, която работи за целостта.

Когато провежда смирено любовта, за егото има предостатъчно, но без да я задържа за себе си. Променя се понятието за жертва – от разкъсващо вземане, жертвата се превръща в естествено провеждане на любовта, мъдростта и творческия импулс. През живото преживяване на единството с брата, любовта носи автентична нравственост, в която алчността, болната агресия, лъжата, кражбата, егоцентризмът отпадат, отдавайки енергията си на любомъдрието, на Човека.

Човек се бои от любовта толкова, доколкото се е откъснал от нея в тъмата на психопатния си диаболизъм. Бои се, когато за него его смирението представлява загуба на всичко, за което като проклето малко дете се е вкопчил – властта, парите, секса, ригидния морал, хубавичките емоцийки… В невежеството си такъв двуног не съзнава, че никой не иска от него отказ от външните активи, а единствено от идентификацията с тях. Когато така допусне любовта да тече, човек разбира, че ако владее даден бизнес, това е чудесно, тъй като осигурява прехрана на мнозина – вече обаче липсва съзнанието за собственост, защото през любовта се явява познанието, че всичко е на Живота, на Бога. Не земята и природата принадлежат на човека, а човекът принадлежи на земята, природата и всемира. В любовта не само, че не губиш секса, но го насищаш с магията на душевния екстаз, пред който физическият е като искра пред ядрен синтез.

В любовта си силен мениджър и лидер, тъй като си ръководител на самия себе си. Владееш, без да се вкопчваш, ръховодиш без да притежаваш. Когато си едно с любовта, знаеш, познаваш безсмъртието на Себе си като вечна душа. Живееш играта на живота спокойно, работиш мисията си и приветстваш загубата на лодката на тялото с благодарна усмивка – когато му дойде времето.

„Преди не разбирах защо на някои хора, след като прочетат книгите ми, им се разваля бизнесът, здравето и съдбата, защо някои умират. Много хора физически не можеха да четат книгите ми. А след това разбрах: ако човек не се отказва от користното отношение към Бога, изчистването не става доброволно, а принудително. Затова обидчивите, користни, егоистични хора винаги категорично, под всякакви предлози отказват да четат книгите ми. Те чувстват в тях огромна опасност.“ Опит в оцеляването 1, стр. 161

Развален бизнес, здраве и съдба, смърт – страшно, а?!

За кого обаче е страшно? За приемащия себе си за тялото, егото, властовата и финансова позиция, морала и чувствата. За вкопчилия се в илюзиите човек, нежелаещ да освободи захвата на разбиранията и его прилепналостта си от тинята на привичността. А учещият се човек с лекота прегръща невротичната душевната болка и я превръща в светла мъдрост (наблюдавам го ежедневно в практиката си на психотерапия), гъвкаво разширява човешкото ригидно „трябва“ до закономерностите на Живота, с радост отлепва психопатната си идентификацияи с властта, силата и благополучието, само за да установи, че през такова его смирение и слабост, идва истинската сила, власт и благополучието на единството с Бога. Когато така се учиш, е като да се изложиш на слънце – в началото можеш да поизгориш, но скоро свикваш, а на твое разположение е огромната енергия на безкрая, насищаща те отвътре, можеш да се изкъпеш заедно с делфините на радостта, в познанието на Себе си като непреходност, в океаничното преживяване на единството си с Твореца.

Бягаш ли от виделината на любовта, си като подземна гнида, мърдаща в малките тунели на тъмата си. Гнидата има потенциал да порасне, има и ясни стъпки в този път и от каквато и позиция да тръгва човек, никога не е късно, тъй като всяко усилие отеква в безпредела на любовта и носи качествени дивиденти. Бягаш ли, за малко може и да поддържаш хомеостазата на мрака си, но лишен от любовта, мъдростта и творческата свобода, си тор – и толкова.

Затова – нека се учим да обичаме!

А книгите на Сергей Лазарев са така пропити с любящ смисъл, че когато човекът се учи и израства съзнателно, носят здраве, сила, насочват към любовта , към Бога. Защото само в живота по Бога има настояща радост!

Казаното за книгите на Сергей, междувпрочем важи с пълна сила за всяка мъдра, насочваща към любовта книга. Същият изгарящ вехтото ефект имат словата на Учителя (Беинса Дуно), Шри Оробиндо, Новият завет на Библията, Бхагавад Гита (и т.н. и т.н.), а още повече книгата на живата природа, когато е четена качествено от очите на сърцето!

Живот без любов е жива смърт. Затова – нека любим!

 “Много ми помогна това, че авторът не призовава изведнъж да се променим, а допуска че човек може да се откаже, да не излезе веднага на правия път. Точно това помага да не се отказваш, когато допуснеш някаква грешка. Главното е да се върви, да ставаш по мъничко по-добър, всеки ден.“ От писмо на читател, Опит в оцеляването 1, стр. 182

Често в психотерапията чувам следното:

-         Искам нещата да станат сега. Не мога да чакам, това ми пречи. Искам веднага или най-много с няколко големи усилия, с лъвски подскоци да се променят нещата!

Да, но тиквата расте за месеци, а дъбът за малко повече. Ако човек е сформирал характеровите си черти още от преди раждането и през целия си живот, то се налага известно време целенасочени усилия по осъзнаване, дезавтоматизиране на вътрешния психичен и социално поведенческия процес. Докато малко по малко се стига до стратегически цялостни и устойчиви промени. Когато бях новак в психотерапията, като малко петле, подскачах и рекламирах краткосрочните подходи. Да, добри са в даването на стойностна посока и настройка, когато човекът иска и може да продължи сам. Когато обаче става дума за цялостно характерово преобразуване, явяващо се необходимо и достатъчно условие, за да се получи добра промяна при психичното състояние, успешна е холистичната психотерапия – визирам главно работата по т.н. личностни разстройства, характеропатии. Отново принципът е, че терапевтът не дава рибка, за да нахрани единствено на момента, а учи човека да „лови“ вдъхновението, самоувереността и щастието си сам, давайки му смислова и методологическа „въдица“. По правило, зад връхчето на айсберга на дадено тревожно-депресивно разстройство се крие скритата подводна маса на дълбоко гравираните характерови черти  и базисни вярвания. Зависи докъде иска да стигне човек, а още повече и по-важно, какво иска от него Животът, какви послания и уроци му дава през преживяваните от него душевни болки и трудности.

Основен принцип в психотерапията, отразяващ всъщност нужната психична настройка при коя да е житейска промяна, е емпатичното приемане. Да приемаш не означава да си непременно съгласен, но да прегърнеш с отворено, любящо сърце факта на съществуването на даден процес, конфликт, факт. Парадоксът е, че колкото повече човек отрича нещо в себе си, толкова повече го затвърждава, вижда го навсякъде наоколо си, сформира реакция при която изолира нежеланите съдържания в сянката си, докато външно се държи противоположно лицемерно, но всъщност точно обратно при неизбежните сривове на моралната цензура и невротичен свръхконтрол. Перифразирайки една известна юдейска бумага: „ През деня не познаваме Мария Магдалена и извръщаме „благопристойно“ глава, а нощем сме и първи почитатели и редовни гости!“…

Когато мъдростта на Битието те е благословила с тревожно състояние, целящо трансформацията ти в посока цялостност, смисъл и щастие и известна постъпателна работа по себе си – ако настройката ти е „Искам промяната сега, ако може без кой знае какво влагане от моя страна – колко струва?“, тогава най-вероятно състоянието ще продължи да ти бъде упорит гост. Такъв бизнес подход определено не работи по отношение на вътрепсихичната реалност. Говоря за психични трудности, тъй като такива лекувам, но принципно същото важи и за масата от соматични проблематики, неизменно причинно коренящи се в характерови дисонанси с Дхарма.

Парадоксално, когато психичната ти настройка е: „Ако е нужно, нека силата на състоянието ми бъде сто пъти по-голяма и да продължи още сто години, приемам го. Готов съм със смирена благодарност да се вгледам във вложените от съдбата в състоянието ми уроци и без мрънкане, а с обич и доверие в процеса, зададен от Душата, от Аза ми, работя с малки стъпки колкото е нужно!...“ – тогава уроците биват виждани, спокойно и в кратки срокове научавани, а симптомите се губят. Защото вече няма нужда от насочващата им към характерова хармонизация функция. 

Естествено, че грешим, лутаме се, падаме, ставаме… Падаме ... Според мен е важно да ставаме, докато от лазене, се научим да ходим. Пак ще падаме, но по-рядко. После да бягаме, да летим.... Да не спираме да ставаме обаче. Не че да си оправдаваме паданията с това, че на тази земя без тях няма как, но вината е механизъм за манипулация и автоманипулация на глупеца. Нека ползваме любовта и здравия разум за тази цел.  Малко по малко ходим по-стабилно в пътя си,  в който всички тези упорити ставания  заякчават "мускулите" ни. Промяната в посока единство с Бога е неизбежна, когато ти като душа я търсиш. Защото докато я търсиш, божествеността с пъти по-силно търси теб, а естественият път на Човека вече те води в стъпките на смисъла!

„Колкото по-навътре е навлязъл човекът или народът в преклонението пред инстинктите, толкова по-малък шанс има да оцелее, защото докосването до Божественото става смъртоносно за него. В най-добрия случай ще започнат болести и нещастия.

Убивайки пророците, хората защитавали инстинктите си. Колкото по-напред са отишли по пътя на въжделението, толкова повече омраза изпитват към онзи, който носи словото Божие. Затова Христос предсказал на учениците си: „…ще ви предават на мъки и ще ви убиват… заради моето име „.

Когато човек съзнателно търси целостта си, когато има стремеж към любовта, мъдростта и истината, определящи същността на хуманността, дори и да се е заплел в пороци, знае че колкото и нелесно да е, ще се освободи от тях – защото с готовност приема трудностите, противоречията, понякога болестите или невротичните конфликти, учейки се смирено от всичко. Учи се благодарно, понеже макар и все още в блатото на въжделенията си, вече има достъп до извора на живата вода на любовта и знае, че само този извор носи непреходно щастие и смисъл. Затова напрежението от трансформацията е приемано радушно, като освобождаваща жертва.

Когато обаче липсва съзнателният стремеж към целостта, към Бога, тогава слънцето на любящата човещина започва да пари, да изгаря. Тогава двуногият примат възприема светлината на Дхарма като заплашителна и започва да се защитава от нея всячески – практически изрязва, оперира от психодуховната си структура  мъдростта, човещината, творческата свързаност с океана от потенциал.  Започва да го е страх от хората, провеждащи тази свързаност (от пророците, както ги нарича Лазарев) – струват му се заплашителни и затова такъв продал душата си за паницата леща на мира сего, става болно агресивен към обичащите хора…

В тактически план такова психопатно-диаболистично опериране върши работа. Двуногото, лишено от висшите човешки принципи, се вкопчва във властта, социалния статус, парите, секса, болната агресия, чувствените експлозии – няма за какво друго. Превръща се не в животно, а в жив дявол. В стратегически план обаче такава психопатна кастрация на същината няма бъдеще както в отделния индивид, така и в обществата, държавите и цивилизациите, които я стимулират и възпитават. Когато вече няма светлина, която да създава нормална сянка, последната също изчезва. Остава мрак, изяждащ самия себе си във все по-дълбоко адска деградация. Цели цивилизации са изчезвали, така прекъснали допира до любовта. А съвременната западна такава е на път да ги последва, за да даде пространство на един по-добър свят!

Колкото по-късно дойде пророкът при заблудения народ, толкова по-малко шансове има да бъде чут и да оживее. Предупрежденията му остават глас в пустиня.“ Опит в оцеляването 3, стр. 77, 78

Има народи, които и сега тачат понятията пророк, аватар, просветлен и свят човек. Уважават и се прекланят пред такива хора, разбирайки уникалната им важност. Когато в една държава се роди и живее такъв единен с Бога човек, всичко просветлява на тънък план – дават се шансове, отклоняват се пагубни процеси, кармата се преработва щадящо. Когато хората осъзнаят посланията на такъв човек и се опитват да живеят по повелите му обаче. Когато пренебрегват потока на любовта, преминаващ през такива святи люде, когато ги отхвърлят и убиват в невежеството и защитния си, психопатен садизъм, груб материализъм и нарцисизъм, нравите деградират, а държавата закономерно изчезва.

„Сега времето се е свило. Усилващата се Божествена енергия ускорява всички процеси.“ Опит в оцеляването 3, стр. 80

„Тъй като нашата душа се нуждае от любов и постоянно се стреми към нея, то загубата на любовта предизвиква необходимост от заместители, от сурогатно щастие. Това са ексцесиите в сексуалната наслада, алкохолът, храната, хазартните игри, наркотиците, различните извращения и всевъзможните физически и духовни удоволствия. По принцип точно в такава посока се движи съвременната цивилизация, а финалът на подобно движение е лесен за предвиждане.

В момента механизмът на кармата започва да действа бързо при всички. Колкото по-близо е Небесното Царство, толкова по-бързо причината се превръща в следствие, тъй като времето започва да се свива. Но за хората, които са постигнали истинския смисъл на живота, това ускорение може вместо смърт да донесе спасение. Всеки сам си избира пътя.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203, 204

Времето се „свива“, ускоряват се всички процеси, енергията се нагнетява. Енергията е проява на Бога, на любовта. Когато любовта така се умножи, човекът който е готов да работи върху резонанса си с нея, правил го е и е мотивиран да го прави на още по-висока октава – такъв човек се ползва от нагнетената вибрация. Тя ускорява процеса на единение с любовта.

Любовта, съотнесена към индивидуалното и колективно човешко съзнание, се явява свръхсъзнателна проява. Когато свръхсъзнанието така слиза, изплува и подсъзнанието.

Съзнанието доброволно или не, се разширява колкото нагоре, толкова и надолу, към корените на подсъзнанието, носители на личната, семейна, родова, народна и т.н. карма. Сергей твърди, че процесите в съвремието ни се ускоряват все повече. Когато човек търси Бога като главна мотивация в живота си, прииждащата свръхсъзнателност е посрещана с въодушевлена благодарност и ползвана за преработка на подсъзнателните съдържания. Свръхсъзнателното възприятие на любовта е благодат за стремящия се да живее по Бога, но е огън всепояждащ за съзнанието, водещо се по илюзиите на гордостта, алчността, властта, въжделението, себичното тщеславие. В разделни и интересни времена на пресяване житото от плявата живеем.

Нищо лошо в его стремежите – когато са прихванати от любовта, похотта се трансформира до екстаза на сливането с Богинята, алчната властност в неотклонен устрем към живот акордиран с принципите на Битието, с Дхарма, а агресията се прелива във високата мотивация и решителността да бъдеш и живееш Себе си.

„Що е то просветление? Това е състоянието на човек, който разбира и преживява първичността на любовта и вторичността на всичко останало. Тогава можеш да се откъснеш от вторичното, тоест от живота и да разбереш, че най-важното условие в тази игра е любовта.

Подобно на пчелата, която минава през цветята и носи меда в кошера, така и ние трябва да извличаме от всички жизнени събития чувството на любов и да го носим на своите потомци в следващи животи.“ Опит в оцеляването 5, стр. 225

Днес, 1-ви ноември, в България е ден на народните будители. Обикновено събуждането се свързва с обществена активност и промени. Прекрасно. Възможностите в подобни политико социални действености, през погледа на психотерапията, са следните- първата: човек е социално ангажиран, тъй като дълбоко познава Себе си и алтруистично и безкористно работи за въплътяване на висшите хуманни принципи в социума. Втората: тъй като не познава себе си, човек проектира комплексираните си съдържания в обществото и членовете му, приписвайки им напреженията и болките, съществуващи в него самия. Въпреки или дори благодарение на тласкащата сила на изпитваната тревожност, такъв индивид върши добра обществена работа. Третата и най-масова в психопатизираното ни съвремие възможност: тягата към активен социален живот е водена нито от алтруистична безкористност, нито от невротична тревожност, а от психопатно сребролюбие, нарцистична нужда от власт, подлежана единствено от агресивни и либидни импулси в суров вид. Тук обществената активност е голяма, но диаметрално противоположна на каквото и да е събуждане. При втория, невротичен вариант, макар и през болезнени проекции, стремеж към реално пробуждане собствено и обществено съществува. Човекът е на пътя – от него зависи невротичните съдържания да бъдат осъзнати и преработени, за да протече любовта, носеща същинското пробуждане. Защото да събужда може само събуденият. Да осветлява може само просветленият !

Пробуждане, сатори, самадхи, мокша, Богореализация – есенцията на пробуденото състояние е любовта. От нея следва хуманността и естествената нравственост, въплътявана в добри социални норми и практики. Когато в основата на всяка мисъл, чувство и действие стои единението с любовта, всичко се нарежда. Такъв човек често съзнава безумието на масовите цели, порядки и мотивации, в които е потопен, но играе играта на живота си от позицията на Същността си, извличайки смисъл от всичко. Така всяка малка ежедневност се превръща в Богослужение, в чудото да живееш смирено, провеждайки и активно заявявайки любовта – Себе си. Само бидейки събуден, можеш да будиш другите.

„Прието е да се смята, че след като човек се обърне към Бога, получава спасение, защита и радост. А всъщност обръщането към Бог крие в себе си и голяма опасност. Погрешното отношение към Твореца поражда сериозни проблеми: и душата може да се очерни и да полудее човек, и да получи тежко заболяване.

Или вярата в Бог може да се превърне в обикновена имитация, когато и молитвата и ритуалът се превръщат в кичозна показност. От една страна, човек уж вярва и се моли, а в действителност нищо не се случва – няма никаква вътрешна промяна.

Открай време се знае: който не познава страданието, той не може да се научи на любов. Защо тогава религията ни учи на обратното?!“ Опит в оцеляването 6, стр. 61

Да, човек получава спасение, защита и радост, когато се обърне към Бога – при това радост и блаженство, неизмерими със сурогатните, изцедени от телцето удоволствия на живота далеч от любовта. Радостта и защитата са налични, когато човек живее по Бога, така е. Малко се говори обаче за това, че когато тръгнеш по  пътя към Бога, когато се устремиш към виделината, пропорционално на разширението ти към нея, кръгът на съзнателността се спуска и до тъмата на личното несъзнавано. Тръгваш към любовта, а експлодира похотта. Търсиш человеколюбието, а в същото време от сянката ти експлодира потресаваща, диаболична агресия. Смиряваш се, а от корените ти се процежда озверял нарцисизъм. Имаш светлината да прегърнеш тези диви страсти и бесове, да ги приемеш в обятията на любовта и впрегнеш в руслото на мъдростта ѝ.

Нещо повече – когато полетът ти в светлината те въздигне до колективното свръхсъзнателно, автоматично се спускаш до ада на колективното подсъзнание. А там болката, ужасът, страданието и кошмарът са раздиращи – ставаш чистач на колективната човешка душа. Нелека, но благословена работа. Любящото щастие е огромно. Съзнанието за единение с един огромен разумен живот и нива на съзнателност, в които земно човешкото е само дремещ подстъп, дава дълбокото познание за неслучайност: „…и космите на главата са ви преброени…“. В същото време, ученикът на любовта неизменно се сблъсква със собствената си и колективна сянка. Така стоят нещата.

Да си представим една разумна земя, в която общата сума от отделните съзнания е вибрираща в унисон с любовта. Тогава описваната пътека на разширяващото се съзнание би била далеч по-спокойно вървяна. В такава земя въздигането до любовта би събуждало не диаболистична сянка, а просто витална нагонност, с лекота прихващана и вливана в мъдролюбието. Както сега стоят нещата на планетата ни обаче, в личното и колективно подсъзнание стоят купища от подлежащи на преработка съдържания (скандхи, карма…). Такова е положението – казват, че именно поради нагнетената нелекост на този процес, дори ангелите чакат на опашка, за да получат човешко въплъщение на тази планета…

 

Въжделението. Привързаността не е любов

„Любовта е най-голямата сила във вселената. Тя трябва да е правилно ориентирана. Ако на първо място е насочена към Бог, ще дава разцвет и развитие. Но ако с любовта правим от любимия човек Бог, той или загива, или си отива. Любовта, превърнала се в привързаност, е смъртоносна.“ Опит в оцеляването 1, стр. 75

На изток съществува тантричната практика на обожествяване на партньора, виждан като проявление на великото, вечното, на безсмъртно богочовешкото. Обожествяване, винаги предхождано от доста продължителен самостоятелен вътрешен стремеж към Бога. Търсене на Бога в себе си и партньора, надхвърлящо телесния носител, егото и социалната персона. Обожествяване, при което един стремеж към Бога се слива с друг стремеж към Бога, на всички нива. Такова обожествяване е коренно противоположно на привързването. Привързването „обожествява“, тоест залепва собствената си несигурност за другия, поставя го на мястото на Бога – така увековечава тревожната си несигурност, а чрез зависимостта си от партньора прекъсва собствената си връзка с любовта/ Бога. Нещо повече, зависимо привързаният агресивно се стреми да прекъсне връзката с Бога/ любовта и на партньора, за да постави себе си на мястото Му. Каква гордост, често прикрита зад думи на любов, докато паразитната закаченост реално убива любовта.

Тантричното обожествяване е изцяло различно. Един зрял индивид, преливащ от самостойна любов през сливането си с Бога, обича самостойната любов, обича божественото в друг зрял и поставил Бога на първо място индивид. Разликата е огромна!

Естествено, че е добре да обичаме партньора си – прекрасно е. Казвам обаче, че любовта надхвърля несигурната привързаност. Любовта е да поставиш Бога на първо място в живота си. Тогава Го виждаш и в партньора и с Него общуваш в него. Да, такава любов не е привързаност, но не е и студ. Гореща е, огнена е, преливаща от смисъл е, обгръщаща както щастието, така и неизбежните трудности и болки е. Готова е във всеки миг да загуби партньора и затова преживява всяко мигновение с него на сто процента. Приела загубата е такава любов и затова е постоянно в присъствието на смисъла. Прегърнала е самотната изоставеност и затова е постоянно свързана с организма на безкрая, безкрайно далеч от каквато и да е самота. При привързването, представяно лъжливо за любов, една несигурност се вкопчва в друга несигурност, взаимно прерязвайки сигурността на Любовта. Едно шише пие от друго малко шише, игнорирайки океана от амброзия в невежеството си.

При зрялата любов две цялости гледат заедно в общата посока на Бога!

„Всяко деградиращо извращение изниква от преклонението пред наслаждението (а в основата си то е задвижвано от либдния, сексуален нагон, бел. ред.)… В съвременната западна цивилизация, прекланянето пред сексуалното наслаждение незабелязано, но безвъзвратно убива любовта и вярата. Когато на първо място се слага наслаждението, а любовта на второ, това по същността си е начало на процеса дяволизъм.

Стига да постави нещо пред Бог и пред любовта и душата неусетно започва да се разпада. Разпадането първо се проявява с греховно поведение, постепенно с изгубване на нравствеността, след това – с извращения и престъпления, после – с болести, злополуки и смърт. Случва се за спасяването на душата да ни дадат болестите на ранните етапи, преди да деградираме до извращения и да извършим престъпления.“ Опит в оцеляването 1, стр. 65

Според някои колеги психолози, в основата на човешката мотивация стои либидният нагон, стремежът към удоволствие. В такова разбиране човекът е виждан като не повече от еволюирала горила. Всъщност, дали приеманите за предци на човека примати, не произлизат от него, е отдавна задаван въпрос… Слава Богу, в морето от психологични парадигми, съществуват и такива, които постулират като водещ човешки мотиватор смисъла, Логоса. Логосът обема и приема напълно удоволствената и агресивна мотивация, погалва разбиращо его властовата териториалност, успокоява тревожните сърдечни терзания, но въздига всички тези човешки „етажи“, включени иманентно в Богочовека, до цялост, надхвърляща качествено сумата от включващите я части.

Гещалтът на любовта прихваща либидото в потока си, така че суровите му импулси захранват Човека. Когато любовта присъства като водещ, преживелищен принцип, агресията и властовата его териториалност се трансформират до решителна мотивация и заявяване не на друго, а на любовта и произтичащите от нея закономерности, провеждани в ежедневната социалност и бит. Тревожната невротичност, когато е обхваната от любовта, се преобразува до самостойна емпатия и здрави граници при следването на житейското призвание в играта на живота.

Тоест, нищо лошо в удоволствието, когато е преживявано като част от любовта и въздигано до нея. Тогава любовта поставя нужните граници, нито се привързва към него, нито отбягва трудностите, а поравно извлича смисъл от всичко. Повечето хора сме малки грешници – случва ни се да поставяме удоволствието като самоцел… Въпросът е основната ни цел да е любовта. Тогава ни е простено, доколкото сами си прощаваме, а любовта нараства като основен фокус на мотивацията, така че малкият човек постепенно е обуздаван от Богочовека.

Когато обаче удоволствието постоянно се поставя на първо място (което според някои клонове на психологията е норма…), протича процес на обезлюбяване, в който любовта постепенно все повече се превръща в пожелателен и отричан мит, а на сцената на себевъзприятието, където първоначално нейното място е централно, се настанява в нарастваща регресия его оскотяване и диаболизиране. Първоначално загубата на любовта невротизира – тук човек е близо до нея и лесно може да се завърне в лоното ѝ, в процес на психотерапия или самостоятелно покаяние (от арамейски – завръщане).

Когато поради възпитателни и социални фактори, човекът вместо да разреши тревожните си конфликти чрез любовта, я отрече напълно, сянката „изяжда“ егото и аз-идеално – настанява се на тяхно място. Този процес на психопатизиране Сергей Лазарев нарича развиване на дяволизъм. Остава един гол егоцентричен нарцисизъм, дълбоко изтласкал ужаса си от липсата на любов, на всяка цена стремящ се да го компенсира чрез власт, пари, удоволствия, груба и икономическа сила, териториални завоевания, насилие над брата и природата. За следващите от това извращения и престъпления, Сергей говори пределно ясно.

Излиза, че разбирането на съвременната психология за водачеството на либидната мотивация, играе съществена роля в нравствената деградация на съвременното общество…

„Сексът по време на менструация отправя цялата  енергия към животинското ниво – превръща я в наслаждение. По този начин рязко се усилва ревността и в мъжа и в жената, но тъй като това започва в подсъзнанието, последствията не се виждат веднага – излизат на повърхността след определено време. Агресивността, претенциите един към друг, притъпяването на високите чувства – всичко това води до разрушаване на семейството.“ Опит в оцеляването 1, стр. 66

В цял свят съществуват разбирания относно женския цикъл, като за специален период. В някои култури, се препоръчва менструиращата жена да остане настрани от семейния и социален живот за няколко дни, да се насочи към молитва и вътрешно очистване. Сексът по време на цикъла е твърде непрепоръчителен според древните, транскултурални разбирания от целия глобус. От много жени съм чувал, че сексът през този период им носи особено силно удоволствие. Както разсъждавах по-горе, нищо лошо в удоволствието, когато е прихванато към любовта. По време на женския цикъл биологичната енергия особено мощно се насочва към долната част на тялото и центрове и когато тогава се прави секс, самият природен процес възпира въздигането на психосексуалната енергия до любовта. Ако се практикува често в този период, се подхранват тревожните програми, оттам се засилват и ревностната, болна агресия и егоцентризма, притъпяват се висшите чувства на благодарността, прошката, смирението, радостта, оценяването на мига, доволството от живота, себе си и другия.

Прекрасно е да се обичаме, а сексът е чудесно и въздигащо преживяване, когато се случва като част от любовта. Затова, няма лошо да познаваме инструкциите за употребата му.

„Любовта ни заставя да сдържаме въжделението си и периодично да се отстраняваме от него, за да се върнем при Бога. Но похотта може да се сдържа само тогава, когато любовта и вярата са главните ценности за нас. Ако не е така, преклонението пред наслажденията, постепенно превръща човека в животно.“

То е като при храненето. Добре е понякога са постим, да се пречистваме, да погладуваме за малко, за да можем след това усещайки радостта от всяка хапка, с благодарност да вложим удоволствието от храненето в присъствието на любовта. Така един акт на хранене или сексуалност, се превръща в богослужението да поставим любовта като средоточие на житейския си стремеж. Не че постоянно постим и аскетично отхвърляме сетивността – това е криво, ниско, в най-добрия случай начално, забавачница разбиране. Когато обаче периодично се практикува известна аскеза, в останалите по-продължителни житейски периоди, помним Бога, постоянно завръщаме вниманието си към любовта, отдаваме ѝ всеки удоволствен или страдален  импулс. Тогава житейските радости и скърби са непреривен процес на  ежесекундно богослужение!

Учителят Беинса Дуно казва, перифразирам: „Можеш да надмогнеш страстта, само когато любовта ти към Бога е повече и по-голяма от пристрастието ти.“ – каква потресаваща истина!

„От детските си години помня една фраза: „Пролетта е сезонът на влюбените“. Съществуват устойчиви стереотипи – напролет трябва да се завъртят нови любовни романи, да се търсят сексуални приключения –това се смята за напълно естествено. В действителност, пролетта трябва да е сезон на влюбеност в Твореца. Работата е там, че през този сезон, човек се отваря за новата енергия на бъдещето. Ако тя се използва за увеличаване на любовта към Бога, зависимостта на човека от въжделението, от желанията рязко намалява и с това се преодолява тенденцията да сме вкопчени в наслаждението. Значи, в следващите месеци, човек по-малко ще греши, по-малко ще е подвластен на страстите, а заедно със страстите ще намалеят и ревността и гневът, завистта и алчността му. С други думи, правилното отношение към пролетните пости изчиства душата и позволява да се предотвратят бъдещите болести и нещастия в самото им начало.“ Опит в оцеляването 1, стр. 177

Уникален сезон е пролетта – всичко избухва, разцъфтява, взривява се от животворна сила, подмладява се, пее и диша особено жизнено. През пролетта рязко и мощно в живите твари и човека се влива енергия. Тя протича през вече установените психодуховни, ментални, емоционални, сетивни, невронни и социално поведенчески канали. Ако си крадец, тогава си по-жизнен и по-настойчив крадец. Ако си воин, ставаш по-смел и решителен воин. Ако си свещеник, проповядваш особено вдъхновено. Енергията отива натам, накъдето са проправени възприятийните, характерови, идейни и социално-целеви пътища. Пролетта е сезон, в който тези характерови пътища, определящи съдбата ни, могат с известни благи усилия, да бъдат оптимизирани, а дори и проправени нови такива. Най-голямото щастие на човека е Бог, любовта. Без нея няма смисъл, няма истинска радост, светлина и жива мъдрост. Затова пролетта е сезон на възстановяване връзката с любовта. Има ли я нея, тогава всички земни радости, такива като секса, храната, общуването, бизнесът и т.н., се насищат с мъдър смисъл, вдъхновена радост, оптимизирани са и превърнати в жива молитва и медитация от любовта.

Пътищата за такава характерова хармонизация, са известни от древността – пост и лечебен глад, реструктурираща мисленето и събуждаща живата вяра в Себе си молитва, известна сексуална сдържаност. Поставен в условията на лишение от земното, човешкият процес бива насочван съзнателно и с благодарност към вечното, към безсмъртието на любовта. Тогава настъпващата енергия бива жадно приемана и ползвана за тониране на човешката душа, а оттам и за подобряване здравето на телесния носител. Както казва Сергей Николаевич, пролетта е сезонът, в който характеровото акордиране с любовта, когато е така съзнателно фасилитирано и искано, се получава в най-голяма дълбочина, за най-кратки срокове. Не е лесно, тъй като привичните патерни за получаване на удовлетворение са нарушавани съзнателно. Благословено откъсване и период на душевна радост е такова временно въздържание, понеже изисква смирено доверяване на Себе си. Доверяване, в което егото притихва, а благословената любов се лее като ниагарски водопад. Който я познава, няма нужда от въпроси. Който не я живее, няма да бъде задоволен и от най-добрите аргументи. С картинка на вкусна лазаня на компютърния екран няма да нахраниш гладния.

Когато пролетната енергия е така мъдро ползвана, в живота настъпват промени. Появява се радостна удовлетвореност, спокойно блаженство, целият живот все повече се превръща в молитвен, в една постоянна свързаност и сливане с Бога. Тогава и сетивните радости и удоволствия стават част от този свещен процес на въздигане на профанното до сакралното.

„Защо шизофренията се обостря напролет? Работата е там, че инстинктът за продължаване на рода (либидо, бел.ред.) е по-силен дори от инстинкта за самосъхранение (мортидо, бел. ред.). Това е съвсем логично и стратегически необходимо за оцеляването на живите същества. Постъпващата божествена енергия се насочва предимно към инстинкта за продължаване на рода, към сексуалното чувство. Постът и молитвата помагат сексуалността да се превърне в любов – животинското да се превърне в човешко, а след това, в Божествено (дзин-;ци-шън; виря-прана-оджас, в даоската и йога системите, бел. ред.). Когато човек не се отдава (прекалено, бел. ред.) на сексуалното си желание и по възможност го сдържа и пренасочва, той помага на животинската енергия да се трансформира в божествена.

Шизофренията е преклонение пред въжделението. Напролет, когато приижда новата енергия, многократно се усилва подсъзнателната похотливост, която се блокира с обостряне на шизофренията…“ Опит в оцеляването 1, стр. 177

Когато човек не се отдава (прекалено, бел. ред.) на сексуалното си желание и по възможност го сдържа и пренасочва, той помага на животинската енергия да се трансформира в божествена.

Шизофренията е преклонение пред въжделението. Напролет, когато приижда новата енергия, многократно се усилва подсъзнателната похотливост, която се блокира с обостряне на шизофренията…“ Опит в оцеляването 1, стр. 177

Свързаността на пролетта с прииждащата енергия и нуждата от подходящото ѝ влагане, коментирахме. Тук Лазарев споменава нещо интересно – „Шизофренията е преклонение пред въжделението!“

Засега не съществува ясно проследявана с наличните медицински средства и изясняваща коренните причини, ясна етиопатогенеза на шизофренията. Съществува единствено описание на подтиповете шизофрения, но на въпроса защо точно възникват, отговорът неизменно е: генетика. Това обаче е етикетирано свръхобобщаване и отклоняване от реален отговор.

Генетичната памет в индивида представлява не друго, а сборът от мисловния, характерово перцептуален, емоционален, социално поведенчески и битов живот на предците в личната генограма. Тук системната парадигма в психологията стига по-далеч от биологичната психиатрия и хипотезира следното: „Шизофренията се поражда, когато в течение на няколко поколения в рода се поддържа задълбочаваща се невротичност, постепенно преминаваща във все по-изявени социопатни, нарцистични, шизоидни, избягващи, параноидни, гранични и т.н. характерови акцентуации, които в дадено родово „коляно“ и индивид резултират в шизофрения.“ Златка Михова, преподавател по системна психотерапия в Нов Български Университет, цитирана парафразирано и по памет.

Наблюдението на системните терапевти е качествено – тоест, не е подкрепено с количествена методология. Аз твърдя обаче, че в областта на психичното, количествените методи са на подстъпа уводната и маргинална част в актуалното, качествено изследване на психичната динамика (виж „Качествени методи в психологията“ и „Дискусия относно майндфулнес в психотерапията“).

В психотерапията на неврозите често присъства страхът от полудяване. Хората питат: „Ще полудея ли?“ Не, няма нито научни изследвания, нито психотерапевтични наблюдения, потвърждаващи преминаването от невроза в психоза в рамките на индивидуалния жизнен цикъл. Виж, когато при няколко генерации от един род невротичността не е разрешавана и е подлежана от все по-дълбоки характерови акцентуации, в дадена „клонка“ от родословното дърво, в определен индивид се появява психоза, стартираща и развиваща се вече по механизмите на психотичността. В предходното разсъждение имплицитно е интегрирана взаимовръзката между трите главни психиатрични нозологични направления: невроза, психопатия и психоза (от по-стара, но по-точна от разводнената съвременна класификация).

Лазарев предполага корелация между сексуалната зависимост/ разврата и шизофренната етиология. Звучи странно на пръв прочит – но дали е така, когато кратката му, но идваща от прецизно и качествено лично наблюдение мисъл, бъде осветлена през призмата на изказаната току що системна хипотеза?! По-горе, в рамките на настоящия текст, Лазарев проследява корелацията между издигането на сексуалния разврат в култ и постепенната деградация на човечността. Деградация, причинно стартираща от поставянето на удоволствието пред любовта и смисъла на Човека (нищо лошо в удоволствената мотивация, когато е подчинена на смислово любящата – но в случая говорим за пренебрегване на последната). Причинен факт, който регресира същински човешкото в човека до едната служба на властта, парите и нагона. Служба на мамона, водена от механичния интелект, лишен от ръководните принципи на човещината. В такава постепенна деградация на хуманността, плешивият примат отрязва социалната си персона и его от цялостната личност, от мъдрата творческа свобода, смисъла, естествената нравственост, от любовта и низходящата от нея свързаност с ближния и целокупния живот.

Когато в продължение на няколко поколения в даден род, държава, общество или цяла цивилизация, протича такава деградация в ценностната система, при прогресиращо откъсване от изначалните принципи на хуманността, се наблюдава бум в невротичността, подлежана от все по-дълбоки характеропатийни съдържания и динамики, резултиращи в закономерно появяваща се психотичност. В световен мащаб на сто човека от популацията се наблюдава един, развиващ шизофрения. На фона на предходните разсъждения, статистиката показва, че дискутираният качествен процес на нравствена деградация, макар и понастоящем преживяван масово в западната цивилизация, не води до количествено, процентно повишаване на психотичността, но осъществява бум в областта на характеровите акцентуации (психопатии, характеропатии, личностни разстройства). Извод, вдъхващ успокоение на страхуващите се от полудяване.

Различни са заключенията по отношение на така успешно социално възпитаваните от разисквания процес психопатии. Последните е трудно да бъдат определени като процентно превалиране – психопатът рядко е в психиатриите, а е нарцистичната и популярна публична личност, социопатният политик, безскрупулният параноиден бизнесмен, шизоидният съсед отсреща, на когото в нужда не можеш да разчиташ...

“Апостол Яков е казвал, че всичко е единно, че всички заповеди са свързани помежду си и нарушаването на една задължително води до нарушаването на другите. Похотливият рано или късно ще започне да краде, да пиянства или взема наркотици. Който е започнал да краде, няма да устои на въжделението, на алкохола и ще стигне в края на краищата, до пълен разврат. Пиещият много по-лесно ще открадне и ще се впусне в разни извратености. Всичко това в съвкупността си разрушава душата и нравствеността.“ Опит в оцеляването 1, стр. 180

Всички заповеди произлизат от първата и най-важна, да възлюбиш Бога, да поставиш любовта в ядрото на живота си. Така осъзнал духа си, единен с любовта, така живеещ през Себе си, не са нужни външни наставления. Естествено знаеш, че убиването, кражбата, лъжата, безбожието, действията против любовта и т.н., прекъсват връзката между следствието на социалното его и живеещият през него безкрай, Божествения Ти. Знаеш преживелищно, че каквото и колкото да откраднеш, с най-покосяващо съблазнителните самки да бъдеш, дори и най-големият манипулатор и притежател на планетата да си, загубиш ли Себе си, душата – пукнат грош не струва цялото ти имане, пари, власт и показна лъскавост, защото отвътре си изкорубена, лишена от същността си черупка. В психотерапията знаем как една зависимост води до друга, една страст влече друга страст, един порок поражда останалите. Възстанови ли се осъзнаването на Бога, на любовта, премахването на пороците и греховете става не само възможно, но и мотивирано търсена закономерност. 

“Само вярата в Бога позволява да се преодолее зависимостта от инстинктите, което помага да се осигури стратегическото оцеляване.“ Опит в оцеляването 3, стр. 14

„За да се изчисти душата и да придобие любов и виждане на Бога, трябва да се метаморфозират инстинктите… Чрез истинската любов неизбежната смърт се превръща в живот.“ Опит в оцеляването 3, стр. 21, 22

Зависимостта от инстинктите, поставянето им на челно място пред любовта и дори дисквалифицирането ѝ, води до диаболична, характеропатийна деградация, до срив в ценностовата система, стратегическите цели и цялостния смисъл на краткото биологично съществуване на човека. Въздигането на задоволяването на нагоните в култ, при маргинализиране на смисъла и човещината, превръща човека в нещо повече от скот – в жив дявол, нарцистично-социопатно преследващ малките си, отрязани от законите на Дхарма цели, за постигането на които е готов да плати всяка, дори най-кошмарната цена. Планетата, населена от подобни двуноги маймуни, се превръща в адско свърталище. Нека приемем ползваните термини като метафорично-архетипни изрази на съответна семантика…

Сергей твърди, че само когато любовта към Бога е по-силна от привързаността към нагоните, се осъществява великото тайнство на метаморфозата, на трансформацията на земно-телесния живот в Богослужение. Не в изкуствените условия на манастири, ашрами и специални школи, а в ежедневния бит. Ако някой нарича величието на смисъла Бог, то друг би го назовал Дао, изконни принципи на Битието или Дхарма. Когато процесът на метаморфоза започва да се случва, в малкия земен човек се заражда все по-присъстваща свързаност и сливане със същината на Богочовещината, с него самия като безсмъртна душа. Самосъзнателният център се прехвърля от социалното его и персона, в Богочовека. Едва тогава животът започва. Дотогава човешкият процес се е движил автоматизирано по кривите когнитивно поведенчески коловози на обусловените от възпитанието и социума малки програми.

Погледната от висока панорама, етиологичната картина на страха, вината, тъгата, болната агресия, насилието, примитивизма, властовата характеропатия и невротичността на хомо психопатикус ненормалис, корени динамиката си именно в нагонното пристрастие и отъждествяване на себеидентификацията с телесно-животинското, при интелектуално разцепване от себеактуализиращия смислов нагон, от тягата към Бога и любовта.

Когато любящият смисъл е водещият принцип в живота, смъртта се превръща в илюзия!

„Преклонението пред инстинкта за продължаване на рода води до безплодие, до падане на енергията на живота, до болести и израждане на потомството.

Обществото е нежизнеспособно без религия. Прекланянето пред инстинктите превръща човека в животно. Днешната цивилизация твърдо иска да повтори опита на Содом и Гомор… Е, слънцето все още свети…“  Опит в оцеляването 3, стр. 25, 26

Сексът, както многократно се е случвало в предходни деградирали и изчезнали цивилизации, отново се превръща във все по-очевадно развратен култ. Нищо ново под слънцето – вече се е случвало в Атланта, а в по-малки мащаби и в съвременната едва няколко хилядолетна история. Сексът по презумпция е свещен – част от любовта е, сакрален е. Когато обаче страстта му престане да служи на любовта, сублимирано и регулирано да се влива в нея, нещата се променят. Тогава сакралната енергия, предназначена да бъде част от любовта и нейно гориво, се откъсва от и започва да я смуче и изчерпва, вместо да я подхранва. Сергей споделя какви са резултатите на лично и глобално цивилизационно равнище.

„Обществото е нежизнеспособно без религия“, твърди Сергей Николаевич. Не религия като институционализирана, болна църковна догматика, а като същностна духовност, ресвързване/ религаре със същността. Науката е едната страна на монетата, религията другата. Науката е лявата мозъчна хемисфера, религията дясната. Науката е мъжът, религията е жената. Науката е единицата, религията е нулата. В един по-цялостно мислещ свят, религията е научна ,а науката черпи вдъхновение и нравствени ориентири от религията. А има научни и духовни области, които обхващат имплицитно и двете. Квантовата физика и психологията са такива области. Йога, била тя индуска, будистка или даоска, също. Физиката на микрочастиците навлиза в ниво на познание, което медитаторите, мистиците и мъдреците от всички времена, винаги са познавали и описвали. Науката за душата, лишена от актуалното, феноменологично изследване и познание на душата, се превръща в проучване на въглеродно процесната биороботика. Когато обаче душеведът през молитвена и медитативна опитност емпирично познава душевността си, навлиза в аналогично с това на йогите, мистиците и мъдреците преживелищно познание на душевността.  Наука на високо ниво, правена с религиозен плам, нравственост и интуитивно/ медитативно надскачане на логиката до гениални прозрения. Религиозен устрем, следван със зрънце сол/ научна здрава скептика и връзка с реалността.

Само такава религия/ научна духовност може да даде етичните нравствени и естетично сърдечните ориентири, водещи човечеството по спиралата на равиващото се съзнание. Без тези нравствено любящи  ориентири науката се превръща в слуга на икономическо властови манипулации, религията във фанатизъм и фантазност, а опошляването на съзнателността по надолната спирала на деволюцията, протичащ и проследим с невъоръжено око факт. Някой би възразил: „Има философска дисциплина етика – нека тя се занимава с морала!“. Философията обаче, когато е откъсната от вътрешното феноменологично преживяване на духовността, се превръща в сухо-дървено мислене за мисленето,  в безплодна интелектуализация, лишена от прагматична стойност.

„За да може любовта да победи въжделението, трябва устремяването към Бог да е по-силно от въжделението.“ Опит в оцеляването 3, стр. 88

Въжделението, страстта, желанието, е в основата на зависимостите. Има нормални зависимости – дишаме, ядем, пием, правим любов, общуваме. Има и ненормални, когато преминат една количествена и качествена граница – от парите, властта, телесния и социален имидж, мнението на стадото, реда, контрола, човешкия морал. От храната, когато с нея компенсираме липсата на любов в живота си. Вкопченост в секса, с който се опитваме да напълним безсмислието си. Нормално е да се подсигуряваме финансово, но когато е на всяка цена и по всякакъв начин, сме зависими от парите и властта, старозаветни психопати, „продали“ душите си за пари. Чудесно е да се грижим за тялото, ако тази отдаденост е част от живот, пълен със смисъл и творчество. Наблюдавайки търчащите с часове девойки във фитнеса обаче, виждам как за мнозина от тях едно раждане вече е твърде огромна жертва – бременностите нарушават външния вид, а и майчинството налага отдаденост на децата, вместо преследването на мъжка кариера… Естествено е да общуваме, но когато мачкаме автентичността си, за да задоволим другия, погребваме и любовта си. Добре е човек да живее морално, когато моралът произтича от любящата нравственост – иначе се превръща в сковано „дървена“ невроза. Прекрасно е да се обичаме. Ако обаче ни е страх да останем сами и зависим от присъствието на партньора инфантилно, в това уравнение любовта присъства само на думи…

Искаме, въжделяваме, когато ни е страх, че нямаме. Искаме сила физическа и социална власт, защото ни е страх, че сме малки, слаби и нищожни. Търсим да бъдем приети на всяка цена, понеже в душичките ни крещи унижено себенехаресване. Вкопчваме се невротично в контрола, понеже си умираме от страх, че ако го загубим, сме пълен провал. Зависим от това някой да ни обича и въздишаме по принца с белия кон/ мерцедес, защото ние самите сме празни отвътре в неумението си да обичаме себе си и другия искрено и сърцато.

Буда казва: „Всички страдания идват от желанието/ въжделението. Премахвайки желанието, изчезва страданието.“ Често желанието се бърка с любовта. Не, в основата му стои страхът от липса. А любовта е пълнота, изобилие от доволство, смисъл и творческа радост във всеки момент от следването на дадена цел, идваща от нея.

За да се минимизира въжделението и засвети любовта, е нужно да се изчистят страховете. Тогава любовта протича, воденото от страх желание отстъпва и всичко идва на мястото си. Тогава тренировките във фитнеса са изява на любовта, без каквито и да е фиксации и прекалености. Професията или правеният бизнес, социалната потентност, служат на любовта и човещината, тъй като изчезва его вярването за собственост, а бизнесменът се превръща единствено в управител на предприятията си, правейки с резултатите им добро на всички през знанието си, че ресурсите никога не са били негови, а на Бога. Когато любовта е „водеща парада“ в живота, прекомерната зависимост от партньора и мнението на хората, се преобразуват в автентична добра компания на самия себе си и спокойно себезаявяване. Малкият човешки морал става гъвкав, воден от любящата нравственост, през която човек смирено е готов да загуби контрола, спечелил самообладанието на духа си.

Говорейки за любовта, говоря за Бога. Защото е любов! Жива, смирена мъдрост е любовта. Нещо много повече от блудкавата представа за усмихнат позитивизъм е. Често е изстрадала, преболяла, сила на духа е тя.

„Има нещо много по-трудно и по-опасно от изпитанието. Изкушението.“ Опит в оцеляването 3, стр. 167

При изпитанията си директно в страха – нещата са ясни, играта на живота, поне вътрешно, е прозрачна и честна. При страстното изкушение, страхът е мощно изтласкан от желанието. А то, подобно на алегорията за змията в райската градина, обещава небесна божественост, докато всъщност я изчерпва и принизява. Змийски лъжи нашепва страстта – изкусява през фалшиви вярвания и автоматични мисли за обекта си на въжделение.

За да бъде победено желанието, тези подвеждащи нашепвания е нужно да бъдат различавани и преобразувани до адекватни, свързани с реалността. Те не спират обаче – упорити са, изменят се, намират и най-малката слабост и пролука, за да завладеят и изкусят. Уморителна е тази епопея – изисква будност и постоянни усилия.

Когато лъжите на страстта бъдат улавяни и преобразувани, тя остава в чист вид. Онзи помитащ импулс, тази смазващо заливаща здравия разум сила – помрачава сърцето, прихваща личната енергия. Когато човек устоява на урагана на желанието,застава лице в лице със страха от липса в основата му. От този основен страх експлодират мощни внушения – вярвания и идващите от тях автоматични мисли за незабавно изпълнение на желаното. Разумът ги преобразува и свързва с реалността социална и целокупна – дотук добре. Разумът обаче е като малка лодчица-черупка в бурния океан на страстта. Скоро усилията му са тотално залети от нея.

Остава единствено намерението да издържиш или да поддадеш. Страстта крещи колко е хубаво и лесно да я послушаш – обещава върховна радост, докато всъщност изсмуква способността за преживяването ѝ. Лъже страстта! Когато човек остане в страха от липса в основата ѝ и го приеме, той започва да се стапя. Нелек процес, пълен обаче с дивидентите на свободата да живееш от силата на духа си. Строшаващ дебели окови на робия е този процес, в който извоюваш Себе си! Процес на изяждане горчивите плодове от дървото на доброто и злото и събуждане в подножието на дървото на живота. Само тогава Животът започва – дотогава се оказва, че човек е спал и сънувал в социостазната хипноза на Майа.

Говорейки за преодоляване на изкушението, можем да дадем пример със зависимостите – хранителна, сексуална, алкохолна, наркотична, хазартна… Тази работа прекрасно илюстрира процеса в ярък вид. Истината обаче е, че през всеки миг от живота си човек прави избор дали да послуша изкушението, погребващо го жив в обездушаващата и изчерпваща силата страст, или да последва пътеката на любовта.

„В основата на възгордяването обикновено се намира въжделението, преклонението пред което води до непоносимост към душевната болка.“ Опит в оцеляването 3, стр. 230

„В тази връзка и сексът трябва да е за Бога. Няма ли душевна топлота, вътрешна красота, правенето на секс, дори да е със собствената жена/ мъж, може да се нарече разврат. Сексът е нужно да е завършващият щрих на чувството любов, на душевната топлота и щастието. Тъй като сексът е един от най-силните източници на удоволствие, увлечението по него може да унищожава любовта и да вреди на душата максимално дълбоко и мащабно. Предците ни отдавна са знаели, че сексуалната невъздържаност нанася огромна вреда на душата. Прочетете пак стария завет – там се казва, че най-строго се наказват три категории престъпници: на богохулника, на убиеца и на развратника.“  Опит в оцеляването 4, стр. 84

Съществува древна и извечна система за соматично-топична локализация на човешката съзнателност – йога. В нея определени телесни зони символизират психични процеси, факти и съдържания – т.н. чакръци, чакри. Великият психотерапевт от 20-ти век Карл Юнг, в книгата си „Психология на кундалини йога“ обрисува по един брилянтен начин качествените психични съответствия с когнитивно-афективните процеси в тези архетипни репрезентации на нивата на съзнателност. Древната наука и изкуство психо-астрология, също така ситуира отделните домове и знаци, наситени с психично съдържание, в тялото. Съвременният интересен опит за компилация от астрология, психология, кабала, йога и и-дзин – човешкият дизайн (humandesign), също го прави. Аз също, в текстовете си Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 1 и Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 2, корелирам въпросните ценности, потребности, смисъл, психични съдържания и процеси, със соматично-енергетичната топика.

Според въпросните системи, въжделението се появява, когато сакралният (свадхистана) център, е откъснат от сърдеччното призвание и смисъл, гърленото творчество и манифестирането му през качествена нравственост, вдъхновението на главата и същностните, бодхисатвични стойности на Богочовека. Когато култът пред страстта/ въжделението е практикуван продължително, автоматично прерязва връзката с тези по-високи нива на съзнателност и човещина – цялата енергия се ползва за захранване на страстната его гордост – центъра на слънчевия сплит, манипура. Его центърът сам по себе си е нормален, когато е свързан с изконните качества на Богочовещината – анахата, вишудха, аджна, сахасрара и бодхисатва триединството. Тогава е просто здраво его, спокойно заявяване на любовта, мъдростта и истината, поставяне на нужните граници в психичния и социален живот. Когато егото е откъснато от Бога, а е свързано единствено с въжделението на сакралния, отцепен от любовта център, тогава спокойното себезаявяване деградира до психопатната, нарцистична гордост.

„В Америка главният комплимент е „Колко си секси!“ В действителност сексуалността не е външната красота, а просто високата вътрешна енергия. Ако тази енергия се насочи към сексуалността, човек става красив, харизматичен, обаятелен. Но ако започне да тегли енергия от душата, резултатът е невидимо вътрешно разложение. Нещо повече, прекомерно ексесивната сексуалност убива бъдещите потомци.“ Опит в оцеляването 4, стр. 99

Супер е човек да е секси. Сексапилът представлява овеществена психична енергия, виталност слязла от духовно, ментално, до емоцинално и либидно ниво. Виталност, проявявана социално–поведенчески като магнетична харизма, привличащ чар. Виталният човек, освен че е по-издръжлив на несгоди и жизнено адаптивен, по-лесно се научава да се заявява здраво, да се уважава, но и да се смирява и приема гъвкаво неизбежните трудности и провали. Жизненият човек спокойно приема катаклизмите и се учи от тях – има силата за това. Свързва се с реалността спокойно и планира не само от глава, а от интуиция, смелост и висока мотивация. Дотук прекрасно – познати неща.

Сергей многократно повтаря, че прекомерното въжделение, похот и секс, когато се превърнат в зависимост, черпят от стратегическата душевна енергия, от същността. А тя определя бъдещето, структурира собствената и на потомството ни съдба. Когато сексът застане над любовта, собственото бъдеще става не особено розово. Автоматично естествената нравственост на Дхарма деградира до малкия, невротичен човешки морал, който на свой ред не след дълго се превръща във врата в полето на властовата характеропатия, до все по-пълно оскотяване и примитивизъм. Процес, наблюдаем с невъоръжено око в съвременния свят.

Когато е от любов и с любов, когато е посветен на любовта и влаган в нея, сексът е раят на земята – най-върховното удоволствие, превърнато от любовта в преданоотдадено служене на Бога и блаженство, вече не толкова и само на тялото, но на непреходната същност е.

Преклонението пред секса води до разпадане на душата. След това започват да се разпадат съзнанието и тялото.“ Опит в оцеляването 4, стр. 218

Елена Блаватска казва, перифразирам: „Не една високо развити цивилизации са деградирали и отмирали, поради преклонението си пред секса!“… Нищо лошо в секса. Напротив, едно от най-прекрасните преживявания на тази земя е. Сексуалната енергия е следствие, конкретизация на силата на любовта. Когато обаче се въздига в култ, връзката му с източника на любовта прекъсва, а на нейно място се настанява единствено похотта. Нормална е похотта, когато любовта също присъства. Не говоря единствено за любовта между мъжа и жената, а за любовта като състояние на съзнанието, от което низхожда естествена нравственост, морал, човещина и хармония. Когато любовта е водеща и поставяна като главен ориентир в живота, сексуалната страст се въздига, сублимира се до нея – тогава всичко е наред в човека и обществото.

Разпадне ли се връзката с любовта обаче, сексът се превръща в самоцел, която лишена от извора си, постепенно подрива нравствеността на Дхарма – връзката със същността, с душата, се прекъсва. Двуногият вече е ходеща черупка, бездушен мъртвец, прерязал нишката със Себе си. Споменавайки безлюбния секс, Лазарев всъщност визира цялостен процес на деволюция – невротизиране -> психопатизиране -> примитивизъм. В случая през призмата на такава профанна сексуалност, но на практика далеч по-мащабен процес на мислене, разбирания, вярвания за себе си, света, другите и живота, откъснати от Бога, от любовта.

Когато човек обича през смирението на социалното си его и персона, любовта протича. А тя е същинският Човек. Има ли я нея, всичко има. Няма ли я, има само сенки и пушек, прах и пепел, пръст и илюзии.

„…Христос е научил хората на истинска любов, обяснил им е как да преодолеят инстинктите си, победил е болестите – в известен смисъл точно това е механизмът за победа над смъртта.

Грехът лишава душата от енергия, тъй като в основата му стои отхвърлянето на любовта към Бога за сметка на устремяването към инстинктите. Ако човек вътрешно и външно продължава да се поддава на инстинктите, болестта се задълбочава и завършва със смърт.“ Опит в оцеляването 5, стр. 29

Не обичаш ли, не провеждаш ли любовта, жив труп си – докато живуркаш, вече си мъртъв. Главният грях е откъсването от любящата нравственост, от любовта и законите на Дхарма. Тогава остава едно гордо, луциферично его, за което най-нормално е да краде, лъже, убива, прелюбодейства, чревоугодничи, да се тревожи, унива, богохулства…

Обичаш ли, скафандърът на телцето отново ще си отиде скоро, но Ти, Човекът, го захвърляш като стара дреха, за да осъзнаеш в още по-голяма степен величието на Бога, част от което е нетленната ти, нетварна и вечна същност. Вече си безсмъртен!

„Възпитанието винаги е помощ и подкрепа. Тази помощ може да бъде груба, може да бъде мека, но винаги трябва да бъде съпроводена от любов. Трябва да се осъзнава, че на човек му е много трудно да преодолее зависимостта си от инстинктите и да се устреми към правилното направление, тъй като нашите чувства имат огромна инерция. Затова за възпитанието е нужна не само дружелюбност, но и търпение…

За мнозина възпитанието е монолог. Истинското възпитание винаги е диалог, това е взаимодействие между управляващия и подчинения. При това възпитаникът също възпитава учителя. “ Опит в оцеляването 5, стр. 42, 43

Психотерапията може да се погледне като процес на разширение на осъзнаването, себепознание в дълбочина, водещи към активно себе-възпитание, подпомагано от психотерапевта. Превъзпитание, обучение и учене, изискващи объркване на старите процеси, всяване на хаос в невротичната динамика, майсторско ползване на парадокс, нарушаване статуквото на вторичните ползи, за да се разкрие пътят към целесъобразното залагане на адаптивни, здрави модели в един процес, вече преобразуван от ориентация в проблема, към фокусиране във възможностите и упорито учене. Променя се въприятийната перспектива и гледната точка, правят се „пробойни“ в невротичните механизми и се разширяват, за да се вклинят в тях здравите. Понякога терапевтът е мек и благ, съчувстващ и резониращ, но в следващия миг може да е експлозивно тласкащ психиката на клиента към объркваща самоирония и предумишлен „скок“ в центъра на страховете. Каквото и да се прави, се прави с любов – много любов, явяваща се най-важната съставка в промяната, вече вложена целево в самото невротично състояние от неслучайната житейска мъдрост.

Дружелюбна помощ, любяща подкрепа, съпроводени с много смирено търпение, но и здрава твърдост. Любов, нямаща общо със съжалението, нито пък толерираща самосъжалението. Защото, да съжаляваш, е да проектираш страха си, че може да си в съжаляваната позиция, а да се самосъжаляваш, е да изнасяш отговорността за живота си навън, през вярването „аз съм жертва“, вместо активно да се учиш и вземаш нещата в свои ръце.

Възпитанието и превъзпитанието никога не са монолог, а активен, майсторски диалог, наситен с качествено отразяване, грижа, охотно и упорито постъпателно „танцуване“ с неизбежните съпротиви. Докато психотерапевтът фасилитира и катализира себепознанието и ученето на клиента, самият той разширява себепознанието си и се учи от взаимодействието си с всеки човек, непрестанно!

Целият живот може да се погледне като душелечебно себепознание и завръщане към същността!

„Ако е започнал процесът на шизофрения, очевидно присъства темата за въжделението и продължаването на рода. Това е вътрешна неудържима похотливост. Нужно е да ѝ се поставят разумни граници и се трансформира, но да се потиска, е безсмислено.“ Опит в оцеляването 5, стр. 71

Сергей Лазарев, този съвременен пророк, ясновидец и психолог, неслучайно свързва прекомерната похотливост с психозата. Откъсне ли се човек в името на инстинктите и нагона от Бога, от любовта, отначало се появява невротична тревожност. При нея пътищата са три: разрешаването ѝ чреа осъзнаване и промяна на предизвикалите я дискордни спрямо любовта вярвания, замзването ѝ с психофармак, алкохол, вещества, което я хронифицира. Третият – цялостно его откъсване от нравствеността и любовта. При този психопатиен процес тревожността се стапя, ведно с изчезването на нормалната човешка емпатия, обич, съпричастност и човещина. Ведно с мръсната вода на тревожността, се изхвърля и бебето на любовта. В самия психопатизирал се индивид може да се наблюдава „плаване“ между характеропатията и психозата – при граничното, шизоидното, параноидното, избягващото личностови р-ва. А последствията от посетите причини, носи потомството – в род, в който присъстват много психопати, самоубийци, убийци, предумишлени аборти, безлюбни и безнравствени люде, в дадено коляно, появата на психоза е закономерно предразположена през родовата, генетична памет. Когато присъства епигенетична съзнателност, всичко е обратимо и променимо. Родовата памет точно съответства на личната карма, което прави всяко мрънкане излишно – устремът къмто Бога, в контекста на разширяващото се себепознание, променя всичко!

„Похотливият, вътрешно порочен човек чрез своята неудържима сексуалност унищожава любовта в душата и самата нея и бидейки жив, може да се превърне в енергетично мъртъв човек.“ Опит в оцеляването 5, стр. 169

Похотта е част от животното, в което живеем. Защото в този свят сме само гости. Гости, забравили този факт и често злоупотребяващи с присъствието си в кратките си земни жития. Нормално е за Човека да прихване импулсите на животното, за да ги влее в Себе си. Нормално е похотта да служи на любовта и с виталността си, да ѝ отдава импулсите си. Не е нормално, когато самосъзнателната себеидентификация на човека е единствено в телесната функционалност. Тогава любовта започва да служи на похотта и да деградира до нея. Магарето започва да язди ездача си.

Ако този процес продължи твърде дълго и интензивно, връзката между телесния бозайник и Богочовека бива прекъсната. Резултатът е бездушна черупка, его функциониращо единствено по законите на джунглата, при стремеж за още и още власт, налагане, подсигуряване, секс заради секса, при пълно отсъствие на определящото примата като Човек – любящата, сърцата нравственост.

 

Алкохол, дрога, зависимости

„Когато човек се увлича по алкохола, постепенно в подсъзнанието му угасва устремяването към Бога, отива си любовта, усилват се животинските желания и влечението към наслажденията като самоцел.

Такъв мъж иска да изпита любов към някоя жена, иска да пише стихове, да е грижлив и внимателен, но това чувство, кой знае защо, вече не се появява. Остава голото желание да замъкне жената в кревата и да получи удоволствие.

А после започва да се разрушава семейството му: децата му е възможно да станат алкохолици, наркозависими, извършват престъпления. Понеже получаването на удоволствия, на наслади, са главният смисъл на живота за тях. За това те ще убиват любовта в душата си, ще се отричат от високите чувства, които налагат да се сдържа и трансформира похотта. За да си угодят, те могат да извършват всякакви престъпления.

Когато е опиянен от алкохол, човек по-охотно се поддава на сексуални извращения, стига до насилие и престъпления. Всяка обида предизвиква у него животинска ярост и първобитен модел на поведение.“

Пиеш, за да замажеш крясъка на безсмислието, тъгата, страха. Пиеш социално приемливо, пиеш от радост, от мъка или … от сутринта. Алкохолът е силна и именно поради това, легална дрога. Защото лесно се манипулира обезмозъчен, пияндурски народ. Отначало ти пиеш, после пиенето пие теб. Отначало ти вземаш дрога, после дрогата те взема теб – взема ти здравето, взема ти човещината, прерязва душичката, а остава единствено примитивното, грубото, базисно животинското. Наркоманът оскотява, развива характерови, деградационни промени. Кражбата, лъжата, манипулацията, насилието, развратът, стават норма.

Ако отначало си пил за удоволствие, после пиеш за да притъпиш поне малко болката от абстиненцията – уви, вече дори това не се получава… Ставаш жалък деградат, пянка, готов за чашка алкохол или доза дрога да убие, да предаде, да открадне, да насили, да погази всичко свято и човешко. Точно както си убил и предал любовта в себе си. Да, понякога, отвреме навреме, в компания и по повод, е о'к - но това са изключения, които не бива да извиняват все по-честата употреба, тъй като алкохолът не прощава.

Отначало човек започва да пие, за да компенсира липсата си на любов. Любовта не е само приятно чувство. Тя е диалектична способност за приемане, издържане и учене и от трудното, раздиращото, неприятното, от конфликта и житейския катаклизъм. Пиенето обаче, когато е с мярка, е смятано за социално приемливо. Каква заблуда – защото мярката лесно се прекрачва. Неслучайно в мюсюлманските държави, все още поддържащи здрави традиции, нравственост, морал и вяра, алкохолът е забранен. И да пробваш да си го набавиш нелегално, много по-трудно е, а и винаги тегне угрозата от санкциониране.

Пиеш ли, дрогираш ли се с алкохол или вещества редовно, значи че редовно имаш нужда да потискаш и замазваш характерови, нерешени казуси. Постепенно обаче, от каквато и характерова структура да си тръгнал, се стига до едно и също.Деградираш, стигаш до психиката на страхливо, злобно човешко подобие, откъснало се от Себе си. Илюзия е, че веднъж алкохолик, винаги си такъв. Мнозина се справят, а пътеката за това е ясно очертана.

 „По принцип всеки човек през пролетта трябва да се отказва от алкохола. Опасността му е в това, че притъпява високите чувства и ги превръща в долни. Казано просто, алкохолът превръща любовта в похотливост. Затова е толкова опасен за младежта. Увличането от алкохола преди зачеването може не само физически да осакати бъдещото дете, но и да затвори душата му за любовта и вярата. Увличането по алкохола помага да се появяват грешници и престъпници по света (спомага психопатизирането, бел. ред.). „ Опит в оцеляването 1

Пролетта е сезонът на върхова енергия, спускаща се от фините планове. Алкохолът, когато се ползва социално приемливо, понякога и с мярка, е част от социалния живот, такъв какъвто е. Когато обаче се превърне в алкохолна зависимост, както и при наркотиците, човек оскотява и цялостно деградира. Единствено важна става чашката, в името на която започват да се правят все повече жертви. Пияницата от човек, деволюира до животно. Но, не бива да обиждам животните – те са чудесни. А пянката – той е роб на страстта си. Робия, в която всичко възвишено, красиво и фино е предавано, в името на още една бутилка течно опиянение.

Алкохолът пряко раздухва похотта, а когато тя прихване и ползва енергията на Човека, се оказва, че в такава конфигурация, безкраят служи на крайното невежество, гениалността е ползвана от глупостта, докато не остане нищо а ползване във все по-задълбочаващия се примитивизъм. Думите на Сергей са хирургически болезнени, но качествено лечебни и верни!

„Алкохолът въздейства подобно на наркотиците, така че редовното му употребяване по същия начин ни затваря за любовта и създава условия за деградация на духа и тялото. Защо употребяването на наркотици (включая алкохола, бел. ред.) води до там, че човек стига до дъното? Понеже всеки път, когато взема наркотици, той се отказва от любовта за сметка на наслаждението.

Разпадането на духа (в терминологията на Лазарев, това е умът, съзнанието) изглежда като изгубване на бъдещето, провал в съдбата, загубване на работата, проблеми с жилището, като унижения, болести и нещастия. Ако в такива ситуации човек си спомня за Бога и се насочи към Него, разпадането на духа го подтиква обратно, помага му да се върне към душата и любовта. Ако обаче се поддаде на униние или се озлоби, след духа започва да се разпада и тялото, а в такъв режим човек не живее дълго…

Наслаждението от секса, яденето, алкохола и наркотиците, трябва да се замести с други форми – наслаждение от физическата работа, от творчеството. Радост може да се получава, когато се грижим за другите и им помагаме. Може да се получава от екстремните спортове, от туристическите походи и от непредсказуемите ситуации, от благотворителния, доброволчески труд, от общуването с животни и грижата за тях. Може да се изпитва радост от това, че гладувате и чувствата ви се изчистват. Може да се изпитва радост от молитвеното/ медитативно пребиваване в самота.

Главното е душата да се научи да получава удоволствие, докато отдава енергия. Разрушителното „щастие“ от наркотиците, алкохола, пристрастяванията и другите изцеждащи душата, духа и тялото удоволствия, трябва да се подменят с щастието от съзиданието. Творчеството, спортът, грижите за другите, екстремните ситуации, безкористният труд – всичко това са форми на отдаване на енергия, които пречистват душата. Когато ги усвоите, ще ви е по-лесно да преминете към това, което наричат безкористна любов в душата. Ще ви бъде по-лесно не само да разберете, но да почувствате, че любовта към Бог наистина е върховно щастие. Защото на Бог може да се отдава колкото искате енергия под формата на любов и благодарност и това не само, че няма да ви направи по-слаб, усилвайки вкопчването ви, но а обратното – ще ви направи свободен и щастлив.“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 2, стр. 12, 13

Надявам се, никой не остава с впечатлението, че Сергей Лазарев говори за откъсване от секса, за някакво драстично намаляване на храната, алкохола, удоволствията. Не, той самият, както е казвал в книгите и семинарите си, обича да си хапва и пийва понякога, а сексът е едно от най-прекрасните преживявания на тази земя. Не става дума за пълен отказ, а за здрава мярка в удоволствията и за прихващането им към любовта. Да ядеш молитвено и всяка хапка да ти е възхвала на Бога. Да осъзнаваш свещеността на секса и да го превърнеш в медитация. Да отдадеш пийването понякога на устрема си към човещината и любовта, ползвайки умственото замайване като медитативен трамплин, вместо за оскотяване. Да превърнеш удоволствието от танца в динамична, радостна медитация. При периодично въдържание и откъсване от удоволствието.

За да се научи човек така тантрично да присажда удоволствието към любовта, е необходимо да има към какво да го прихваща, да намери любовта, да почувства и преживее величието на Бога. Сергей указва пътища, по които това събуждане за любовта да се случи – спорт, творческо съзидание, изкуство и култура, туризъм, а на по-високо ниво, безкористен труд, сърдечна помощ на хора и същества в нужда, молитва, благодарност, вътрешни практики, медитация и превръщането на целия живот, на всяка мисъл, чувство, порив и действие, в молитвени и медитативни, отдадени на любовта, на Бога.

Когато любовта прелива, сексът се превръща в свещенодействие, храненето, във възхвала на любовта. Всичко със здрава мяра, разбира се – но, тя идва не от интелектуално пресмятане, а отново от интуитивната мъдрост, от чувствознанието на любовта. Когато любовта е главна цел, мотив и ориентир, нещата се нареждат естествено!

„Наркотиците откъсват човека от стреса, от душевната болка. Към наркотиците се стреми онзи, който има проблеми с душата. Душата се уврежда, когато се отричаме от любовта за сметка на наслаждението, когато благополучието, принципите, идеалите, духовността станат за нас по-важни от любовта. Ако удоволствията на душата, тялото и съзнанието водят до това да убиваме любовта в другите или себе си, душата ни все повече обеднява и почват страдания от това, че в нея няма любов. Лекарите (психотерапевтите, бел. ред.) наричат това недостиг на положителни емоции, постоянен вътрешен стрес (генерализирана тревожност, бел. ред.). Това може да се нарече душевна болка.

Правилният изход от тази ситуация е да се приеме тази болка, да се ограничим откъм удоволствия и да се опитаме да се върнем към Бога. Това е дълъг и страдален път. Лесният път тук е недостигът от любов да се запълва с различни удоволствия: секс, ядене, алкохол, хазарт, удовлетворяване на социално обусловеното честолюбие и власт. Но,колкото повече по такъв начин получаваме удоволствия, толкова повече обеднява душата ни. А и постоянно трябва да повишаваме дозата – дотогава, докато не се включи механизмът по защита под формата на нещастия и болести. Началният стадий на процеса по разпад трае доста дълго, тъй като душата ни има огромни мащаби и деградира продължително. Духът и тялото преминават тази дистанция много по-бързо.“ Опит в оцеляването 2, стр. 10, 11

Гениален е Сергей Лазарев. По отношение на академичната психология и психотерапия е неук, да. Но по отношение на душеведението и душелечението, дипломи за които се издават от Живота, уникален е Сергей. Защото познанието му идва не от зазубрени знания, а от осъзнаване на фините полеви структури и изстрадан личен опит. Но, стига за личността – по-важен е смисълът в предаваните послания.

Наркотици, компенсиращи невротичното, психопатното и примитивно-хтоничното откъсване от любовта. Вземаш дрога или се алкохолизираш, защото отвътре ти живее страх, празнота, бездна от неосъзнат ужас. Ужасът на отричането от любовта поради удоволствията на душата, съзнанието и тялото.

Удоволствията на душата: вкопчването във фините чувства, идеалите, ценностите, правилността, благите взаимоотношения. Удоволствията на съзнанието: интелектът, его свръхконтролът, социалната власт и потентност, парите, благополучната съдба и успехът. Удоволствията на тялото – сексът, храната, агресивността, базисното оцеляване и подсигуряване, примитивното отъждествяване със сомата. Когато любовта присъства и е водеща, фините чувства, идеалите, благополучието и телесните удоволствия, са вливани в потока ѝ. Когато обаче се получи фиксация, залепване за някое от тези нива на съзнание, любовта става вторична. Тогава, залавянето за идеалите, добрите взаимоотношения, радостните чувства и морала, се явява част от патогенезиса на неврозите. Зависимостта от интелекта, благополучието, властта, предопределя етиопатогенезата на психопатиите. Относно залепването за телесното – когато в индивида или в даден род е налице капацитет за психодуховно функциониране (а не когато липсва, примерно при неразвитите племена и индивиди) през по-високите съзнателни нива, такава идентификация и зависимост от секса и телесното удоволствие, е ключов и досега непроследяван детайлно и експлицитно в психиатрията и психологията фактор в патогенезата на психозите.

В съвремието ни наблюдаваме бум при неврозите (тревожните р-ва) и характеропатиите (психопатиите, личностовите р-ва). Не е тайна, че най-успешните в социален план примати в човешкото стадо, са най-бездушните характеропати. Характеропатията, освен в родителското семейство, се възпитава от съвременното общество масово (социално учене, Бандура) – в много филми, предавания, компютърни игри, чрез примера на психопатите в политическата и икономическа „върхушка“, по които се равнява народът автоматично несъзнавано. Но, както се казва в една мъдра книга, „Какво те ползва ако имаш целия свят, а загубиш душата си?“ Нищо! Все по-обемно нищо отвътре, при липсваща любов, заместена от дълбоко потискан от психопатния начин на живот и властови цели ужас. Примамлив е такъв успех – просто „продаваш“ душата си на Мамона и хоп – пари, власт, социален статус, имоти, възможности.

Не, няма кръстопътен демон, нито подписване на договор с малки букви. Има личен избор, в който болката от в началото невротично откъсване от любовта, е прерязана заедно със самата човещина. Малкото, но нарцистично раздуто его, се откъсва от Аза, от целостта на Човека. Така невротичната болка изчезва, но ведно с нея любовта и смисъла. Привлекателни са червените фенери на психопатията – замъгляват взора към звездите на потенциала с привидната си яркост. Така широко рекламираната фиксация в благополучието на откъснатата от любовта характеропатия, прокламира разкрепостеност и дава илюзия за свобода. Наистина, при психопатията се получава една илюзия за освобождение. Илюзия, защото е откъснатост и свобода не от друго, а от човещината и любовта. А тя е не само радост, но и жертва, дълг, отговорност, способност за свързване, задружна колективност в живота за цялото. Без любовта е по-лесно. Сякаш си свободен, докато всъщност Теб те няма, а мъждука едно раздуло се, заробено гордо его, нуждаещо се от постоянно потвърждение на важността си чрез власт, насилие, още и още подсигуряване. Отвън блясък (или стремеж към такъв), отвътре тъма и кошмар. Външно психопатът се стреми към властта – често я получава (не винаги, разбира се – затворите са пълни с нереализирали психичната си гной характеропати). Отвътре стои помийна яма, празна откъм смисъл, но пълна с болка и параноя... Избори!

При невротичните тревожни разстройства, прилепването (фиксацията), е в реда, морала, възвишените чувства, добрите взаимоотношения, правилността. Извън аналитичните таксономии шизоидия, оралност, мазохизъм, нарцистична-фаличност, ригидност, човекът тук е, така да се каже, с жива душа и налична човещина. Човешка същност, която именно спуска невротичното преживяване, за да акордира чрез напрегнатото му налягане отклонилите се от пулса на Живота характерови наличности и динамики със Себе си.

Тревожната симптоматика тук се явява просто „червената лампичка“ на колата, сочеща към „двигателно“-характеровите малфункции, по които има да се работи. Общото при неврозите, е силно ригидният свръхконтрол, нащрек, предъвкващо негативно, уж защитно мислене – някога като маска, но понякога като основна характерова динамика. Най-честите характерови комбинации при генерализираната тревожност, която колегата Сергей Лазарев споменава, са комбинации от дълбока чувствителност (оралност), при която има постоянен стремеж към любов, топлота, романтични взаимоотношения, на фона на собствена липса на любяща самостойност, страхове от изоставяне и самота, залепване в партньорството, мазохистично себепотискане и автоагресия, за да не се случи страхуваното изоставяне. Друга характерова база тук е садо-мазо: човекът срива потока на любовта, като автоагресира, нагажда се към „значимия“ друг, за да бъде приет и избегне страховете си от унижение и излагане. Ригидният характер пък поставя реда, морала, дисциплината, нормата, „така трябва“ над любовта, от дърветата на спазваните стандарти, не вижда гората на любящата цялост. Шизоидният персонаж, като една неродена мома, е сякаш наполовина в този свят, наполовина във фантазния си, бягайки от сенчестите си страхове от нараняване, смърт, злоупотреба, собствена дефектност, изолация и отхвърляне, самият той отхвърляйки любовта, за да не бъде отхвърлен. Нарцистично-фаличният характер, е невротично жаден за власт, лидерство, успех – дава всичко от себе си, за да бъде харесан, печелейки другите, за да получи към каквото се стреми. Под външния му чар обаче стои един малък, уплашен от предателството, безпомощността и слабостта аз, треперещ в безлюбие и тласкащ такава характерова структура към още и още стремеж към социална потентност, статус и позиция. Важно е да повторя, че при всички тези характерови структури човещината и любовта са налични, но поради невротичните характерови вярвания, компенсаторни невротични механизми и конфликти, нарушавани от тревожността. Тревожност, която ако не бъде разрешавана, депресира защитно, тъй като при депресивната тъга, макар и мотивацията да е понижена, тревожното напрежение е по-ниско, което временно поддържа една, макар и невротична, психосоматична хомеостаза. Рядко имаме чист характер, но по-често характерова коалиция, с индивидуални нюанси, междинни слоеве и динамика между характер, външна социална персона (маска), аз-идеално/ суперего цензура. Много познания и опит изисква успешната работа с човешкия характер. Когато се преработи, се извличат положителните му потенциали, а любовта отново протича, при това по-силно от преди невротичното преживяване, поради качествено смления, болезнен опит и акордиране с пулса на Живота.

Шизоидният характер се превръща в чудесен стратег, писател, учен, оралният в емпат-лечител, прекрасно помагащ на хората в нужда, садо-мазо в здраво себезаявяващ се, до алтруистичен, но вече дълбоко себеуважаващ се човек. Защото най-висшата форма на здравия егоизъм, е алтруизмът, единството с цялостния организъм. Фалично-нарцистичният характер се преобразува до лидерски, приемащ слабостта и провала в себе си и поради това умеещ да ръководи на високо ниво. Ригидният извлича потенциалите на воина, при които приемайки хаоса, е готов дисциплинирано да служи на любовта, която вече преживява.

Когато човек преживява тревожност, има избор. Или я потиска с психофармация, наркотици, алкохол (умишлено поставям психофармацията ведно с дрогата) и така я хронифицира, усложнява и влошава с времето, или започва все повече да я осъзнава като благ дар, целящ характеровото му синхронизиране с нейно величество любовта! Разбира се, това не е еднократно или само ментално решение и отношение, но постепенно човекът избира едната или другата посока!

 

Храна

„За свинското. Преди години със сина ми седяхме на масата. Казах му, че яденето на свинско не е желателно, особено за млад човек, който в бъдеще трябва да има деца.

-          Дай да направим един експеримент – предложих аз. Намисли си три вида месо – овче, говеждо и свинско – и им сложи номера. След това ти ще ми казваш номера, а аз ще ти казвам какво въздействие оказва този продукт.

-          - Става – съгласи се синът ми.

Започнахме диагностиката.

-          Номер едно – каза той и ме погледна усмихнат.

-          Смърт на потомците до седмо коляно – съобщих аз. – честата употреба на този продукт може да доведе до израждане на потомците.

-          Добре, сега вземи информация за продукт номер две.

Включих вътрешното си виждане и веднага вдигнах рамене:

-          Този продукт е неутрален.

-          А сега – номер три.

-          Виж, този продукт може дори да е полезен. Той усилва жизнената енергия.

Оказа се, че под номер едно е било свинското, номер две – говеждото и номер три – овчето месо.

-          Между другото, защо свинското е толкова вредно и защо наричат свинята нечисто животно? – заинтересува се синът ми.

-          Вероятно защото свинята може да яде всичко, включително себеподобните си. Свинското, кой знае защо, многократно усилва концентрирането върху желанията, върху наслажденията и с това разваля енергетиката.“ Опит в оцеляването 1, стр. 66

Интересни заключения, нали?! Оказва се, че популираният така широко мит за отказа от свинско в някои страни с жива вяра в Бога, е редукционистично погрешен. Митът твърди, че в такива страни свинско не се яде, поради това, че е мазно, а температурата там не разрешава. Което, разбира се, е нагодена към груб материализъм хипотеза, нямаща общо с реалността. Кой знае защо, но органите на прасето могат да се ползват от хората – присаждани са прасешки сърца примерно. Дори с тези на висшите примати това не се получава успешно – а със свинята, да. Тя е по-умна дори от кучето. Последното може да научи около 300 думи, на които да реагира – повече от речника на средния американец. А прасето е по-умно от кучето – има самосъзнание, индивидуалност. Излиза, че яденето му, един вид е близо до канибализма.

Сергей Николаевич твърди, че консумацията му води до повишаване на страстта многократно, с което се вреди на личната и родова съдба. Защо ли и единствено със самото животно ли е свързан този факт, или с човешкия фактор, определящ отглеждането му?! Да вземем дивото прасе – нищо общо, енергетиката му е съвсем различна. А домашното – отглежда се често в ужасни, противоприродни условия, в мръсотия и изкуствена среда, с умишлено обездвижване и угояване. Какво му остава на едно домашно прасе, гледано в тясна кочина, освен да лежи в собствените си изпражнения и да яде още и още? А енергетиката му е съответна. Илюзия е, че е мръсно животно – човешката душевна мръсотия го прави такова, насила. В още по-ужасни условия са свинете, гледани промишлено. Въпреки, че всяка от тях има индивидуалност и характер, са отглеждани и клани по кошмарни начини, не като чувстващи същества, а като продукция. Самата психична настройка към живо и високо интелигентно същество като продукция, вече е антихуманна, а диктувана от бездушна алчност. Бебетата са отнемани от свинята майка почти веднага след раждането, което нанася на тези умни същества тежки психични травми за целия им кратък, изкуствено индуциран и насилствено отнет живот. Коленето им е като сцена от филм на ужасите. Отглеждането – от безлюбно-безчувствени примати, като на самите същества са отказани всякакви условия, подобаващи на сложната им социална структура и природа. Какво живее в такива травмирани същества, антиприродно отглеждани в кошмар от жестоки и алчни стопани и убивани извергски? От раждането им – страх и самота. Когато липсват нормални социални контакти, нужни колкото на човека, толкова и на другите бозайници, този страх се компенсира с … храна. Затова прасетата ядат толкова много. Защото човекът предпоставя защитната им лакомия. Защита от страха, индуциран от човешката безчовечност (оксиморон е, да). В дивите свине такава лакомия отсъства. В случая говоря за прасетата, но размислите са валидни за отношението на човека към чувстващите същества и животните въобще. Та, самият човек създава травмирана самота, страх и лакомия и после си ги консумира! С овцете и кравите положението е по-добро, защото по-често са отглеждани в далеч по-естествени за тях условия, както и са доста по-глупавички. С тези си думи не призовавам никого към нищо – не съдя, нито обвинявам, само свързвам познавателни точки и констатирам. За 20-на години от живота си съм бил  вегетарианец, но понастоящем аз самият съм месоядец. Знам обаче, че е временно положение и отново ще се върна към свободно от убивани високо интелигентни твари хранене.

„Знаеш ли защо учениците на Христос не са постели? Той искал да им покаже, че постът само за тялото и съзнанието няма смисъл и може да е вреден. Защо Христос упреквал фарисеите, задето по време на пости ходели с унили лица? Обяснението е следното. Как е мислил юдеят от онова време? „Бог ми е заповядал да постя, да се въздържам от ядене, от удоволствия. Колкото повече постя, колкото повече страдам, толкова по-приятно ще е на Бог да вижда каква жертва и какви подвизи правя за Него. И тогава Той ще ме избави от греховете. Значи, колкото повече страдам и по-явно страдам, толкова повече грехове ще ми прости Бог.“

Христос е дал нов модел на поста. Ние се отричаме от човешкото, за да постигнем Божественото. Христовото общуване с Бог не предизвиквало страх, потиснатост и самоунищожение, а усещане за любов и за щастие. Затова се изменило и разбирането за същността на поста. Ако преди смисълът му се изчерпвал със страдания, лишения и надежди за изкупление на греховете, сега той станал любов и щастие/ Но щастието не се заключавало в изпълняване на желания , търсене на наслаждения и разнообразяване на удоволствията. Щастието било в обратното: в отказване от желанията, наслажденията, удоволствията. Общуването с Бог станало повече щастие, отколкото взаимодействието с околния свят…

…Смисълът на поста е в това – да се усети любовта към Бог... Да станем щастливи, получавайки директно първичното и главно щастие – любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

„Не знам защо се смята, че постът и въздържанието са в някаква степен подвиг и мъка. Още по времето на Христос свещениците правели страдалчески физиономии по време на пост, с надеждата Бог да забележи това и да Му се хареса. Христос обяснявал, че трансформирането на инстинктите, сдържането на желанията може да носи не по-малко наслаждение и радост, отколкото изпълнението им. По време на пост човек трябва да се радва, инстинктите да задремят, а душата да се пробуди.“ Опит в оцеляването 3, стр. 83

„Колкото повече с храната даваме на организма си външна, физическа енергия, толкова по-силно се потиска тънката енергия на живота и здравето. В миналото лекували всички болести с кръвопускане и гладуване, сега – с хапчета, които външно дават положителен ефект, но разрушават бъдещето ни.“ Опит в оцеляването 4, стр. 84

„При правилно влизане в период на пости, душата се пречиства и проблемите може да изчезнат. Правилното влизане е – въздържание, молитва, съхраняване на любовта. Но ако целта на постите е здраве, енергичност, успех, а не любов и единение с Бог, то ползата от постите може да изчезне (или дори да навредят, бел. ред.)“ Опит в оцеляването 5, стр. 71

„Христос е донесъл ново разбиране за поста. Отричането от всичко земно всъщност не е средство за подобряване на съдбата и здравето. Постът и ограниченията са средство за постигане на любовта. А любовта, това е светлина в душата, това е радост. Човек, който пости, е нужно да бъде щастлив. Той ограничава външното щастие и благодарение на това дава възможност на вътрешното щастие да се разкрие“ Опит в оцеляването 6, стр. 202

Отричане или трансформация? Загуба или придобиване е лечебният глад? Когато самосъзнанието е съсредоточено в телесното и егото, постът и лечебното гладуване, са отричане, въздържане и загуба на удоволствието. Доколкото самосъзнателността е конвергирана около безкрая на целостта, на висшия Аз, на Бога, дотолкова лечебният глад е възприеман като трансформация на страстта в любов, преработка на страха в пълнота от смелост и придобиване на непреходното щастие и жива сила на Богоприсъствието. Придобиване на тази жива благодат, която носи творчески плам, самостойно блаженство, вътрешно доволство и фина душевна радост.

Сергей Николаевич ясно казва, че по-добрият вариант е жертвата на лечебния глад да бъде възприемана като трансформация и придобиване на любовта. Разбира се, на думи е лесно, а за да се получи на дело, е необходима доста работа, в която човекът да осъзнае Богочовещината си. Такава Теософия (Богомъдрие) е постепенен процес, включващ следването на качествени нравствени норми, дисциплиниран и отдаден на Бога живот, молитва и себеопознавателна медитация. А лечебният глад – той е инструмент, част от тази пътека към Бога е. Прави се ведно със сексуално въздържание и умствено фокусиране в любящата сърдечност. Както казват в Света Гора, нужно е умът да потъне и изчезне в сърцето, главата да се смири, да се наведе и разтвори в сърдечния разум. При такова молитвено и съзерцателно себеотдаване, целта е не здравето и вирилността, а сливането с Бога. Защото, ако е здравето, постът се превръщат в част не от молитвен, а от магичен ритуал, задоволяващ не Аза, а егото. А когато на първо място е любовта/ Бог, тогава и за егото има предостатъчно. Просто е нужно нещата да са на мястото си, спрямо естествения порядък.

Когато човек гладува разумно (с подходящо захранване и т.н.), се получава едно енергийно олекване, просветване, слизане на душата по-близо и повече до телесната обусловеност. Постът и лечебният глад сами по себе си са само инструменти, които е добре да се ползват с мярка, без прекалености. Фасилитиращи въпросното душевно и Богоприсъствие са, без да забравяме, че не гладът, а вътрешният устрем към Бога е главното условие за случването им.

 

Молитва

„По какво молитвата на езичника се отличава от молитвата на единобожника? Езичникът се моли за блага за тялото си: обръщайки се към Бог, той моли да му се даде здраве и да му се изпълнят желанията. Езичникът се моли за блага за духа и съзнанието си. Обръщайки се към Бога, той моли за благополучна съдба, за сбъдване на надеждите и плановете му, да бъдат наказани враговете му, семейството му да процъфтява…

А единобожникът се моли за душата си, която е единна и съвместява в себе си всички противоположности (диалектика, бел. ред.). Той моли Бог да поддържа любовта в душата му. Той семоли, простил на онези хора, чрез които Бог му е пратил изчистване. Той вижда Божествената воля и в добрите, и в неприятните събития. За него главното е да задържи любовта и да спаси душата си.

Молейки се, езичникът се моли за спасяването на тялото и духа( ума, бел.ред.) си, а единобожникът – за спасяването на душата си.“ Опит в оцеляването 1, стр. 83

Скоро прочетох „За молитвата“, от архимандрит Софроний, руски светогорски старец. Дивих се на преките аналогии между споделените от него опитности на дълбока молитва и медитативния транс, кундалини и екстаза на сливането (йога) с Бога, обикновено свързван с източните традиции. Друг автор, чиито размисли за молитвата дълбоко ценя, е Беинса Дуно (Петър Дънов). Личната ми опитност в молитвата ми показва, че словата постепенно прерастват в жива свързаност и сливане с един по-обемен свят, в чиято възприятийна панорама се прехвърля центърът на себесъзнателност. Думите в молитвата са като помощните колелца на детското колело – малко по малко се появява вътрешно равновесие, при което опорният център се премества от тях в екстатичното вътрешно преживяване на единство с Бога. Така молитвата естествено прераства в медитация.

Какви са съставките на сърдечната, резонираща с ритъма на Бога молитва? Любяща багодарност, смирена прошка, диалектична визия на обич и учене от трудностите, отлепване от страстите и въздигането им до любовта, осъзнаване на собствените психични съдържания и динамика при ползване на молитвата за реструктурирането им до резонантни с ума на Бога, в когото сме потопени, връзка с реалността социална, но и Божествено цялостна, себезаявяване не толкова на малкото его, а през смирението му, на протичащата през такава вяра любов. Накратко – учене, преобразуване, благодарене, акордиране с пулса на Живота е молитвата. А на по-фино ниво – любяща медитация, преживелищна отвъдсловесна и надментална идентификация с Бога, с цялостната личност на Богочовека, същинския Аз.

Живеем в един свят, но всеки от нас го възприема и пречупва различно, през филтрите на интернализираните си вярвания, програми, интроекти. Или както се казва, през нивото си на съзнание и преживелищно разбиране. Старозаветният примитив и психопат ще се моли за реализация на нагоните, сигурност на тялото, социална власт, контрол, пари и благополучие. Невротикът ще се моли за душевна лекота, докато отхвърля неизбежните учебни конфликти и напрежения в житейската школа. Както твърди популярният метафоричен израз, един популярен персонаж (досещайте се…) също чете евангелието… Как го разбира обаче, е друг въпрос.

Често молитвата се бърка с искане, просене, със задоволяване на его желания. Това обаче не е молитва, а черно, в най-добрия случай сивичко заклинание, при което видите ли, вселената някак си е длъжна да се съобрази с малките илюзии. Магия, да – но религаре, ресвързване със Себе си определено не е такава „молитва“. Преди време клиент ми остави книга от американска проповедничка (Д.М.) – уж за молитва и Бог се говори, а странно как все към пари и социално благополучие и сигурност се извъртат нещата. Кажеш му на Бога его прищевките си и Той хоп, скача и изпълнява… Никаква молитва не е такова преобърнато желание за ползване на безкрая на Бога за реализация на малките его цели. Нищо лошо в благополучието, когато на първо място е любовта -тогава то идва само.

В молитвата векторът в началото е отдолу нагоре – трансформация на земното така, че да служи на небесното. В това е изконният смисъл на религията – религаре, reconnection, обратно единение с Бога, с целостта. Не говоря за формализирани системи, а за ключов смисъл. Когато в такъв процес единението вече присъства, векторът на молитвата става реципрочно двупосочен. Смирено метаморфозиране на земното до Небесното и спускане на Божествнеото до земното - каквото горе, това и долу.

Разликата между „молитвеното“, искащо като зяпнало гардже заклинание и сърдечната молитва, е в центъра на себеидентификация. При първото тя е в малкото его, имитиращо вяра и молитва. При естествената молитва, единствният актуален стремеж е сливането с Бога, с любовта. Тогава спускането ѝ в социалната реалност вече не е его ламтене, а низхождане на Небесното до земното.

Кой е единобожник? Този, който поставя любовта като ядро на всеки свой мотив, мисъл, чувство, поведение. Кой е езичник? Който поставя преходността на телесността, социалното его и душевното удоволствие пред любовта. А тя е колкото мекота и радост, колкото и огън, изгарящ илюзиите.

„Много хора мечтаят за спасение, но не искат да се променят и молитвата им се превръща в заклинание.“ Опит в оцеляването“ 1, стр. 160.

Молитвата се превръща в заклинание, когато се превръща в стремеж към задоволяване на его желания. А вместо това, е нужно да бъде инструмент на Богочовека за привеждане на егото в синхрон със Себе си. Кратко и ясно!

„Има една руска пословица: „С приказки работа не се върши.“ За чувствата не говорят думите, а делата. Младежът трябва не само да говори за любов на възлюбената си, а на дело да я доказва. Поведението му е нужно да описва чувствата му…

Ние сме свикнали по време на молитва да повтаряме, че обичаме Бог. А всъщност трябва всеки ден да доказваме на Бог любовта си, а не да си припяваме разни афирмации. Любовта към Бог се доказва със спазване на заповедите, с преодоляване на користта, алчността, гнева и похотливостта, с умението да овладяваме тягата си към наслаждения, със способността да се жертваме и се грижим за ближния, с умението да бъдем щастливи и в радост и в нещастие.“ Опит в оцеляването 1, стр. 163, 164

На запад съществуват детински вярвания – сякаш Бог трябва да слезе като някакво мускулесто, властно и омнипотентно татенце и да ни свърши работата. Или пък Той ни е виновен, че светът е такъв или онакъв. Не, ние хората си правим всичко това. Изтокът изразява нещата ясно. Пуруша е пасивен принцип, Шакти е активен. Богоприсъствието е великолепно постижение. Блажено е, а с Него вече си помазаник (Христос означава помазан). Имаш ли достъп до това Богоприсъствие, не с мозъка, а с вечната си душа и духа (дух не по терминологията на Сергей, а като изконен принцип, Атман) си знаеш, мъдър си, познаваш законите на Битието и ги четеш в книгата на живата природа. Любовта вече преминава през теб, а мъдростта, донякъде. За да се разшири обаче и за да живееш в истината на свободата, е нужно приложение. Необходимо е нагоните, характеровите вярвания, страстите и страховете на малкия его ум, принадлежащ на телесната ти ножница (тялото), да бъдат овладени, обуздани. Пуруша, Божественото присъствие може да насочи отвътре към това, но само ти през провеждането на свободната воля в Шакти обусловеността, можеш да обяздиш „коня“ на егото. Господ дава, но човек е нужно да „си пусне фиша за тотото“, да изиграе картите на изборите си качествено и активно, водейки се от посланията на Богоприсъствието.

Та, не само с молитва се копае лозето, но и без молитва не е работа. И молитва се иска и приложение – бхакти и карма йога в едно!

„За да се промени, човек е нужно да се откаже от привързаностите си. Привързаностите не са само страстите, а и житейският опит, привичните авторитети, статусът, защитеността… Когато се чувстваш като дете, абсолютно беззащитен, намираш помощ и спасение в любовта и постоянно се устремяваш към нея…

…За да се промениш, за известно време е нужно да изгубиш себе си, своето его. То е като смъртта и възкръсването. Ако човек не е готов да губи и да жертва, той няма да може да се промени. Само в случай, че опорната точка напълно се прехвърли в любовта, човек може да се освободи от своето его и да го възсъздаде в ново качество.“  Опит в оцеляването 4, стр. 88, 90

В психотерапията наблюдавам тази нужда от смирено „зануляване“ ежедневно. Смирено разтваряне, през което протича любовта. Появи ли се любовта, промяната става възможна. Когато е искана. В живота най-често стимулите са два – съзнателен стремеж към развитие на съзнанието, или тласкан от страданието. Когато човекът е търсач, страданието не плаши, а е ползвано като гориво за огъня на себепознанието, наравно с радостта.

Какво обаче подтиква средностатистическия индивид към себеразвитие, към напускане статуквото на сивичката комфортна зона, в която двуногият дреме и съществува като програмиран от системата биоробот? Трудностите, страданието, мъката душевна, житейските катаклизми, загубата на социалната сигурност, терзанията и противоречията. Именно тегобите на неволята изместват руслото на обичайния житейски поток от блатистото захранване на илюзии, в посока океана на любовта, мъдростта, творчеството и смисъла.

Когато в човека присъства съзнателният стремеж към Бога, към безкрая като ядрена мотивация, тогава нуждата от кой знае какви катаклизми се минимизира, тъй като разклащащото насочване, което те причиняват, сега е във властта на творческата, свободна воля. Воля, жадна за познание, опитала от квинтесенцията на любовта и знаеща, че нищо от житейската преходност не може да се сравни с еликсира на богопознанието, превръщащо двуногия примат в богочовек. Не някъде в хималаите, а във вихъра на наситения и силен живот се случва това себепознание.

Сергей говори за смирената непривързаност, която прави човешкия процес гъвкав, по детски пластичен и пригоден за акордиране с пулса на любовта. Истински интелигентният човек винаги запазва тази детска жизнерадост в ядрото на емоционалния си живот. Защото „…ако не станете като децата, няма да влезете в царството Божие“, казва мъдрият. Това детско, невинно доверие, е в основата на смиреното провеждане на всеки смисъл, любов, усещане за красота и пълнота на живота. Невинно доверие, което в никакъв случай не изключва здравия разум, а по-скоро го надхвърля в интуитивната си недуалност. Решенията са вземани в стабилна връзка със социалната реалност, умът продължава да е на мястото си, но вече в ролята си на слуга. Защото е добър слуга, но лош господар.

Това чистосърдечно, непривързано и невинно преживяване на света, провежда любовта. А тя е Бог. Случва се един вид новораждане – самосъзнанието прехвърля центъра си в Бога, а малките ментални програми и биологични обусловености биват съзнавани като периферни носители, проявители на същинския Човек в бинарността на живота. Към такъв живот от позицията на творческия потенциал, както казах, човешката система е насочвана или от страданието, или от съзнателните избори на свободната воля, по силата на една вътреприсъща, мощна тяга към Бога. Житейските, телесни и ментални катастрофи и трудности обаче, могат да бъдат само уводно насочващи. Същинското вървене по пътя на себепознанието се осъществява от свободната воля. Нейният център не е някъде в тялото или ума – в свободата на Човека е.

В психотерапията ежедневно наблюдавам как душевната болка насочва към акордиране с любовта. Изчезва тази болка, когато психотерапевтичната работа по характеровите черти, модели, програми и ценности спомогне хармонизирането на възприятието до резонантно с това на човещината. Разбира се, психотерапията е времево ограничен процес. Човекът сам решава докъде стига в пътя на едно по-цялостно себепознание.

Когато в психотерапевтична молитва, хипнотерапия, водена медитация, дишане, психотелесни опити или поведенчески експерименти, човекът е въведен в смирено доверие, се случва нещо прекрасно. Получава се отлепване от привичните маска, характерови обуславяния, социално поддържани патерни за власт и нагаждане към мнението на системата и „значимия“ друг. Ражда се дълбоко смирение, в което дори и дълбоките характерови модели поне за малко стихват. Преживява се като усещане за натежаващо размазване, пълна слабост и приемането ѝ, „удряне на дъното“ на страховете, което води до разтваряне на маладаптивните им компенсации и на тях самите. Такава искрена, смирена непривързаност дори към собствените характерови схеми, ражда разтворено доверие, през което протича любовта. Тогава промяната, вече вложена от душата в преживяваната невротичност, става не само възможна, но и закономерна!

„Ако всичките ни желания се изпълняват, това е доказателство за много високо ниво на енергията. Ако заедно с това няма достатъчно силно устремяване към Бог, изпълняването на желанията, тоест властта над света, се превръща в самоцел. Точно това е дяволизмът. Колкото по-висока е енергията на човек, колкото по-висши са способностите му, толкова повече любов, вяра и смирение трябва да има той. Иначе ще започне да се деформира душата му, характерът му ще стане патологичен.“ Опит в оцеляването 4, стр. 97

Уникални думи на Сергей Николаевич. Високо ниво на енергия, позволяващо изпълняване на его прищевки, при откъснатост от вечните принципи на душата, на Бога... Когато човек живее от позицията на душа, познава върховенството на любовта, усеща свързаността и единството си с всички чувстващи същества, смиреномъдро благотвори с житейското си присъствие. Тогава високата енергия служи за реализиране целите на любовта, на същинския Човек.

Когато обаче връзката със Себе си е невротично изкривена или психопатно прекъсната, високата енергия отново осъществява целите. При невротичната неувереност, те са задавани като невротична компенсация на дълбока страхливост. На каквото и ниво да са постигани, не само че не премахват, но спомагат за поддържането и увеличаването на така замазвания страх. При психопатния диаболизъм, връзката със Себе си е прерязана социопатно. Каквато и власт, колкото и пари и секс да постигне и има такава ходеща черупка, лишена от същността си, щастието става кауза пердута – защото липсва любовта, идваща от душевната същност. Колкото и оргазми, кокаинови магистрали и всякакви удоволствия да заграби такъв жив дявол при постигането на нарцистичните си цели, дълбокият параноиден ужас от липсващата същност продължава да крещи отвътре.

Каквото при индивида, такова и при обществото, сбор от единиците си. Силата, лишена от любящата нравственост, е живо проклятие.  Когато човек постави любовта като основа на живота си, всичко идва на мястото си!

„От защита се нуждае онова, което може да бъде изгубено или разрушено. Всичко, създадено от Твореца, има начало и край, тоест подлежи на разрушаване. Ако на първо място у нас е любовта към Твореца, ако тя представлява смисъла на живота ни, ние се усещаме вечни. Тогава се отнасяме към живота като към игра, която веднъж започнала, трябва някога да свърши. А в играта главното е онова, което е извън границите ѝ. Главното е да се развиваш и да извлечеш опит от всяка игра.

За пчелата всеки цвят е игра. Смисълът на тази игра е да събереш мед и да се върнеш в кошера. Драгоценният мед за нашата душа е любовта, а всяка ситуация и всеки живот са само средство за развиването на любовта в душата ни.“ Опит в оцеляването 4, стр. 154

Само любовта надживява преходността. Само любовта надхвърля смъртта. Когато средоточието на всеки житейски устрем, чувство, усещане, мисъл и цел, е любовта, извличаш непреходен опит от преходните мигове и опит. Любовта е същността на следващата от нея диалектична визия, обединяваща противополюсите раждане и смърт, преходност и вечност, безкрайност в ограничеността на малкия човешки живот.

Въпросът не е да обичаш – егото не може да обича. То може да инфлира нарцистично, да се невротизира, да робува на телесната обусловеност. Най-великото му постижение е смирението му пред любовта, пред Бога. Тогава разбираш, че никога не си бил тялото, егото, ума си, а единствено си провеждал същността си през проводниците им. Ти, любовта.Въпросът не е от его позиция да обичаш, а да осъзнаеш единството си с любовта.

Без любовта животът се превръща в изпълнено със сенчести илюзии живуркане, невежо съществуване. Провеждаш ли я, извличаш златото от земната кал. Нямаш ли любов, валяш се в калта и грухтиш…

„Колкото по-талантлив и духовен е човек, толкова по-красиви чувства може да изпитва, толкова по-опасна е а него загубата на любовта. Ако човек вярва в Бог като потребител, с езическа наклонност, ако любовта за него е само наслада, тогава молитвата не само, че няма да го спаси, ами напротив – може да влоши проблемите, ситуацията и да докара дори до фатален край.“ Опит в оцеляването 5, стр. 194

Човек се моли според нивото си на съзнание. Какво е молитвата? Учене, реструктуриране на вътрешния диалог, преобразуване на автоматичните мисли, базисни вярвания, трансформиране на маладаптивните характерови сценарии (схеми, вярвания, интроекти, програми) до хармонични, прошка, смирение и заявяване на любовта през смирението, благодарност, провеждане на любовта и диалектичната ѝ визия, акордиране с пулса на Бога.

Невротикът, бягайки от трудничкото, се моли за премахване на душевната болка и задоволяване на малките морални параметри. Психопатът се моли за власт, пари, благополучие, социален успех. Примитивът, за удоволствия, здраве, добре изглеждащо тяло.

Когато на първо място е любовта, естествената нравственост следваща от нея акордира малкия човешки морал с диалектичната визия, включваща както доброто, така и злото в динамото на житейското учене. Когато на първо място е любовта, социалното багополучие вече е съзнавано като отговорност по разпределяне на принадлежащи на Живота блага, през смирена, отвъд собственическа позиция на възприятие. Телесното здраве, визията му, сексуалността, когато на първо място е любовта, са виждани като инструменти за провеждането ѝ, за спускането ѝ до най-малката делничност.

Всичко е автентично закономерно, когато първа е любовта. Няма ли я, нравствеността деградира до невротичен морализъм, властова социопатия, племенно мислене и примитивно, отъждествено с тялото възприятие.

„Ние се раждаме с паметта за висшите планове, в които съществува душата ни и в спектакъла, наречен живот, живеем в две логики. Нашето истинско Аз – това е актьорът, който е щастлив, че е получил тази роля. А повърхностното ни аз (его, бел. ред.) е персонажът, който се радва или страда, в зависимост от външните обстоятелства.

Истинското изкуство се състои в това да можеш максимално достоверно да играеш ролята си, без да забравяш нито за миг, че си актьор и твоят персонаж след известно време трябва да слезе от сцената. Без значение каква роля ти е дал режисьорът, в душата винаги трябва да има любов и радост. Скоро всички ще овладеем това изкуство и това е прекрасно!“ Опит в оцеляването 5, стр. 226

„Ние се раждаме с паметта за висшите планове“ – какво противоречие с механистично редукционистичната психология, нямаща нито инструментите, нито методологията и разбиранията, с помощта на които реално да изследва актуалната душевност. Единствено качествената, феноменологично насочена, през личното систематично преживяване методология, получава достъп до величието на Богочовека. А какво освен „кал“ е човекът без Бога!

Актьор в пиеса или в сериал с отворен завършек на поредния сезон/ живот. Егото е актьорът-изпълнител на зададената от режисьора/ Аза роля. Когато в процеса на приложна, ежедневно практикувана медитация, преживяваш единството си с величието на безкрая, привързаното вкопчване в играната поредна роля, силно отслабва. Осъзнаваш, че си не актьорът его и тяло, а режисьорът! Интересна опитност е. Отново пиеш кафето си, преминаваш през противоречията с партньорката си, потопен си в същите условия. Визията ти обаче е тотално различна, което пременя възприятието ти от вкопчено в илюзии, в свят и живот, виждан през очите на духа.

 

Семейство, деца, родители, партньорство

„     - Да ви кажа, аз наистина не исках да се омъжвам, като бях млада.

-          Съвсем логично – казах аз. – Щом главна цел са станали властта, способностите, благополучието, бъдещето, съзнанието, душата слабее и от нея си отива любовта. И тогава жертвоготовността и полаганите грижи не носят радост, а болка.

Семейството е постоянно внимание и грижи един за друг, то е съвместно преодоляване на трудностите. Много семейства се разпадат, когато всички проблеми са си заминали, тоест когато не трябва да се отдава енергия, не трябва да се грижиш за нещо, не трябва да се оцелява. Децата са пораснали, появили са се пари и благополучие и изведнъж, на самия връх на стабилността, семейството се разпада. Психолозите вдигат  рамене. А причината за ставащото е съвсем проста – трудностите ни заставят да се сплотяваме, да развиваме отношенията си, да се грижим един за друг, да отдаваме енергия – с други думи, трудностите и проблемите пробуждат любовта. Затова за вярващия човек, в чиято душа има изобилие от любов, семейството, многото деца, всякакви трудности и проблеми в живота, са важен компонент на щастието. Колкото повече жертва и отдава, толкова повече любов и енергия има в душата му. Такъв човек не се бои от болката, не се бои от загуба. От загуба се бои онзи, който не може да създава отново. Много жени сега не искат да се омъжват, да раждат, или се ограничават само с едно дете. Това е доказателство, че душата им функционира слабо, че любовта е малко,“ Опит в оцеляването 1, стр. 168

Семейството, за разлика от натрапваната от запада илюзия, е общност, в която трудностите са толкова нормална част от нея, колкото и радостите. Това е диалектичната визия на любовта и тя няма никакво намерение да се съобразява с его гордостта, искаща само лесничко и хубавичко, нито с размитите полови роли или социалната деградация, обявяваща за норма 666-тия пол…

Всъщност, трудностите сплотяват, а преодоляването им чрез огъня на любовта, създава светлината на смисъла. Спомням си, преди години във Варна, държах барче. От другата страна на улицата, строяха блок и майсторите, повечето български турци, идваха за бира, пица и сандвичи. С един от тях си говорехме за занаятите, посоките в живота, ученето и семейството. Чудех се дали да не сложа едно момиче да продава, а аз да почна да уча дюлгерството. Майсторът ме погледна и каза: „Слушай, хубава професия е това, честна е, можеш да я научиш, не е кой знае какво. Ама, тъй като ме гледаш зимата вън на студа, лятото на жегата и да зависиш от двете си ръце и кръста си… Няма лошо, но имаш мая за повече – вади си хляба с ума си!...“ . (силно кариерно консултиране – житейско!) Разговорихме се за семейството, за жените, мъжете. Той само се усмихна и рече: „Момче, тя семейната академия е най-голямата школа в този живот!“. Помня думите му – врязаха се в ума ми дълбоко. В този миг усмивка, на лицето му се изсипаха тонове преживявания, смлени през мъдростта на опита – спречквания, скандали, сдобрявания и раздалечавания, приближавания, обиди и прошки, топлота и омраза, ревностна мъст и прегръщащо махане с ръка и продължаване в смирението, себезаявяване и раздиране при партньорското неприемане, но учене на себеприемане, дисциплина в преодоляването на общите трудности, правещи бръчки под очите, но съзиждащи двореца на любовта. Защото любовта включва всичко това и много повече.

„Пожелавам ти да живееш в интересни времена!“, пожелават китайците, отправяйки не особено ласкаво послание. Живеем в интересни времена. Ето, пускам тв-екрана и що да видя, поредният хамерикански филм. Тя: „Аз съм разочарована, ти не покри очакванията ми, искам развод!“. Той: „Скъпа, моля те, дай ми още един шанс, ще направя всичко, за да са нещата наред!“. Там е работата, че живеейки от его позиция, искаме да преживяваме само хубаво и приятно, да ни е меко и леко. В такава его заробена визия обаче няма каквато и да е мъдрост, отсъства ученето, липсва диалектиката на любовта, през която прегръщаме както трудностите, така и приятностите еднакво неприлепнало и неотбягващо, учейки се и от двете, за да вибрира магнитът на живота.

В семейната психотерпия, ситуацията описана от Лазарев, е честа. Двамата вече са надмогнали материалните трудности, децата са поотраснали – когато липсва съзнателно търсената и поставяна като основа на живота любов/ Бог, тогава и смисълът и топлината помежду двамата изчезва. Дотогава именно търкането на трудностите е генерирало напрежение, което ведно с болката, е носело и удовлетворение и взаимност. Както казваме в България, много брашно са смлели заедно, много торби със сол са изяли… Спецификацията на генератора на любовта са житейските тегоби и радости, едновременно. Живееш ли в илюзията, че е нормално да преживяваш само хубавичко, отричаш и отхвърляш уроците вложени в премеждията и сам препречваш пътя на любовта с гордото си его невежество. В разединените терористични щати средната продължителност на семейството, е три години, а разводът се планира още преди брака…

В съвремието все по-често семейството и децата са някакси нежелани. В краен случай едно, при това „нека първо да завърша тези три магистратури, тези езикови курсове, доктората си и да се придвижа в кариерата си!...“. Друг е въпросът, когато има физиологични пречки при зачеването или нямането на деца е съдба… Но, по-често в наши дни егото е поставяно пред любовта, жертвите, изисквани от мъдростта, са отхвърляни. Така нацията постепенно, но сигурно загива. Оцеляват и се развиват обществата, следващи извечните принципи на Дхарма: естествени и ясно диференцирани полови роли, мъдрост създавана при следването на любовта и автентична вътрешна свобода на духа, именно благодарение на охотно приемания и живян от сърце и душа нелек житейски опит, от който Човекът извлича непреходните си уроци.

 Не са лесни уроците на семейната академия. Но, добре е да знаем, че неслучайно сме се събрали именно с партньора си. Душите ни са се познавали далеч преди да се срещнем физически, както казва Сергей Лазарев. А подсъзнанието ни, съдържащо собствения ни семеен модел и сценарии, закономерно се е привлякло от подсъзнанието на партньора, с неговите собствени семейни модели – за да се учим един от друг и растем като индивиди, за да съвместяваме противоположностите в житейската диалектика на семейната професура, която пишем във всеки миг от взаимодействието си и вземането на всяко, все по-осъзнато ежедневно решение, водещо към определено ментално възприятие, емоционална реакция и социално-партньорско поведение.

„Неведнъж съм писал, че през петия месец от бременността детето общува с Бога и убийството му в този момент разрушава любовта в душата ни много по-силно, отколкото в други подобни случаи. По този начин неимоверно се засилва преклонението пред онова, заради което сме се отказали от любовта. По правило това са нещата, които наричаме благополучие, добра съдба, планове за бъдещето. По такъв начин многократно нараства възгордяването.

Естествено, променя се и характерът на жената. Разрушавайки душата си, тя губи усещането за единство с другите хора. Вече не търси компромис в конфликта, не може да отстъпва здраво. Тя трябва да стъпче, да надмогне противника или да го унищожи. Ще получава наслаждение не от чувството за единение с любимия човек, а от чувството за превъзходство над него. Колкото по-комфортно и в по-голямо благосъстояние живее такава жена, толкова по-агресивно и по-нетърпимо ще се държи и толкова по-опасно ще се отразява това нейно състояние на децата ѝ. “ Опит в оцеляването 1, стр. 207

Абортът като убийство  – Лазарев ясно свързва познавателни точки, изхождащ от пророческите си способности и чисто психологичните си умения за индуктивно-дедуктивен анализ и аналогия. Гордо преклонение пред статуса, благополучието, бъдещето, житейското „уреждане“, неспособност за здрава жертва и преживяване на любовта в целостта ѝ, развиване на нарцистичен стремеж към социопатно себеналагане… И абортите въобще (не помятанията – при тях няма съзнателна интенционалност). Има редки изключения – има силно увредени зародиши, да. Но, масовата практика на аборти, защото на момичето или на родителите му така им е скимнало, а държавата през моралната си деградация разрешава и поощрява, е безумно и пряко нарушение на законите на Дхарма.

Жертваш ли сърдечната нравственост заради социалното благополучие и его контрол над животеца, душата деградира, откъсва се от законите на живота, от любовта. А без любов, човешката душа е като риба на сухо. Постави я в най-лъскавия замък, в автомобила с максимално висока добавена социално-финансова стойност, на сухо е…

„Сега за това, струва ли си да се жени човек за жена, направила аборт в петия месец. Ще ви кажа честно – не. Децата няма как да са здрави – в 95% от случаите. Но пък ако обичате, трябва да се ожените. Любовта не се дава току тъй. Значи и във вашата душа има нещо подобно или в минал живот сте принудили жена да абортира в напреднала бременност, или сте я пребивали, така че е пометнала, или сте се отказали от дете, което е излязло непълноценно. Или е имало нещо подобно в рода ви.

В обичайна ситуация избягваме болката и неприятностите, което е съвсем нормално и логично. Но щом е дошла любовта, трябва да ги приемем и да преминем през тях. Съдбата си има свои възгледи за изчистването на душата.“ Опит в оцеляването 1, стр. 208

Силно откровение, изразено през искрена човещина. Прекрасен съвременен пророк е Сергей. Силно се радвам, че не е вещ познавач на психоаналитичните школи или академичния изказ на когнитивната наука. Защото сърдечният му изказ е максимално близо до ежедневния език и прониква право в душичката.

Нещо важно за Сергей – през опита си изразява истини, възстановява отдавна познато, но позагубено в съвременната деградация знание. В думите му отсъства каквото и да е „размахващо пръст“морализаторстване. Напротив, думите му са проникновено наситени с любов, от която следват ключовите закономерности на Битието. Нещата каквито са, погледнати през призмата на Дхарма. Да четеш Лазарев, е като да се изложиш на слънцето на любовта. Ако дълго си живял като малка буболечка под камъните на невежеството,в пръстта и сенките на човешките, откъснати от Бога илюзии, слънчевите лъчи на любовта могат да бъдат парещи. Но, не в тях е причината за изгарянията на човеко-буболечката, бързаща да се върне обратно в мрачните ъгли на окопаната откъснатост от Бога…

За съжителството на семейни начала с жена правила аборти  поради его прищевки, Сергей обяснява ясно. Ще има трудности с децата, но пък цялата ситуация отразява собствени вътрепсихични наличности. А когато любовта тласне към общност с такава персона, съдбата смирено се приема и изживява достойно, с извличане на уроците и надрастването им в мъдростта на опита. Каквото сме надробили, сърбаме. Защото каквото и да е, когато изживяваме резултатите от заложените причини с осъзната обич, се превръща в гориво за огнището на любомъдрието!

„Изкушението идва например, под формата на лекаря, който услужливо предлага да ти направи аборт. Жените правят аборти, без да подозират, че след това вече няма смисъл да разчитат на здраве, нормално семейство и пълноценно потомство. Никой не им обяснява това. Бог винаги ще накаже убиеца, дори да се откупи от съдиите. Божествената воля е неподкупна.“ Опит в оцеляването 3, стр. 101

Наскоро за минутка погледах предаването на Карбовски "Отечествен фронт“ (ако не се лъжа за заглавието). Статистиката за България гласи, че през последните петдесетина години, в България официално са направени 5 милиона аборта. А неофициално, поне още толкова, че и повече. Все едно за държава от 60 милиона, за 50 години да са направени 120 милиона аборта. За държава от 300 милиона, 600 милиона абортни убийства. Ако повечето семейства нямат поне по три деца, демографската катастрофа и изчезване на нацията, са силно възможни. Но, това е само външната страна на въпроса.

По вътрешната говори Лазарев. Правят се аборти, защото по-важно е благополучието, парите, статусът, мнението на хората. Защото зависимостта от секса и статуквото на ‚да ми е хубаво“ са огромни. Правят се, защото „още не ми е времето, тъй като уча третия докторат, четвъртата магистратура, правя пробив в кариерата по мъжки модел…“ Правят се аборти, когато лекарят се усъмни в малформации и от инстанцията на механичното си овластено уж познание, препоръча премахване. А всъщност, в огромен процент случаи плодът компенсира, тъй като промяната на душевното състояние на майката веднага влияе на инфанта. Когато съдбата на една жена/ семейство изисква раждането и отглеждането на болно дете, неосъществяването ѝ е проява на гордост, а последиците от така посетите причини избуяват във взаимоотношенията с партньора и в съдбата на бъдещите, все пак родени деца.

Абортът е убийство – убийство, което с нищо не се различава от кое да е убийство. Това, че въплъщаващата се душа все още не е изградила биологичния си носител, не прави убийството различно. Убийство е.

„Много жени правят аборти или изпитват желание да прекъснат бременността и раждат нежелани деца. А после се учудват защо семейният им живот не върви. Те не разбират, че подсъзнанието работи в автоматичен режим. Ако жената вътрешно е убивала детето си, после подсъзнателно ще убива и мъжа си, защото на ниво женско подсъзнание мъжът и детето са единни.“ Опит в оцеляването 6, стр. 199

"Хм, какви странни думи. Съвременната наука не е съгласна. Всичко е механика – скимва ни да абортираме, правим го, последствия няма, нали животът е механичен и освен физичните закони друг няма… И какво общо има вътрешната настройка на майката и бащата по отношение на заложеностите в бъдещия човек? Или пък нежеланието в жената за дете по отношение на взаимоотношенията ѝ с бащата на детето и подсъзнателното му убиване? Та нали когато печеленето на пари или кариерното развитие биха пострадали, или пък когато жената иска д си поживее ей така до 35-40, а после вече да му мисли за раждане (а защо ли пък въобще да ражда?) – нали тогава просто се маха случайно получилия се зародиш по-лесно от масажна процедура и готово, последствия никакви..." - Дали?

Животът е нещо повече от механика, а както съществуват физични закономерности, така има и психодуховни закони на Битието. Това, че съвременният подивяващ примат е решил, че може да съществува без тях, никак не ги премахва, нито спира въздействието им, когато бъдат престъпвани. Да, в жена правила аборти, подсъзнателно живеят програми за убийство, насочвани автоматично към партньорите ѝ. Да, тези програми могат да бъдат преработени, както убиецът може да промени нрава си и живее по Бога.

Ако вече си правила аборти, нужда от вина няма. Но от смирено покаяние, медитативно общуване и получаване на прошка от душите на убитите, желали да се въплътят през теб души, да. Нужда от смирена молитва и акордиране по любовта има. Ако не си правила аборти, но четеш това и се колебаеш, направи си изводите – свободна воля.

„Главната цел на семейството, е познаването на Бога и сливането с него. Това е развиването на любов в душата, грижа за своята душа и за душата на близкия човек. В хармоничния брак душите трябва да се развиват и да процъфтяват.

Следващата цел е да се обезпечат духовните и материалните потребности: укрепването на благополучието, възпитанието на децата, грижите за тяхното бъдеще, за нравственото им, духовно и физическо развитие. Естествено и грижата за своето собствено бъдеще.

Вътрешното състояние и на мъжа и на жената, се отразява и на работата и на перспективите, и на съдбата като цяло. Чрез децата, мъжът и жената се обединяват на тънкия план. Затова, започне ли да потъва единият, потъва и другият. Значи, за да благоденства цялото семейство, трябва да се грижим за другия не по-малко, отколкото за себе си. Всеки от съпрузите трябва да се стреми към лично щастие и едновременно с  това, да направи щастлив и другия. Ако чрез любовта могат да се съвместят тези две противоположности, семейството ще бъде щастливо. Ако любовта не достига, отношенията дегенерират – или човекът потъпква другите, за да угоди на егоизма си, или себе си заради децата и съпругата.

Битовите семейни цели, а имено: готвенето, обзавеждането на апартамента и вилата, облеклото, сексуалните отношения – всичко това трябва да е хармонично така, че да работи за главната цел.

Повечето семейства правят своя главна цел последното звено, бита. Ако жената не се е научила да готви или ако не ни устройва в сексуално отношение, обикновено се стига до развод. Но това по същността си са животински отношения, които не могат да бъдат здрави и надеждни.

Ако мъжът и жената правят своя главна цел съзнанието, бъдещето, благополучието, това вече не е животинското ниво, а езическото. Започва борба за власт, всеки иска да е лидер. За всеки от съпрузите справедливостта и това да е прав, са много по-важни от семейната хармония. Такова семейство се запазва само ако единият от двамата стане твърд лидер и другият зависи изцяло и напълно от него. Като правило, в последните хилядолетия, такава фигура е бил мъжът. Сега, понеже мъжете деградират, с ролята на лидер често се натоварва жената. Получава се имитация на семейство, която не може да трае дълго. Когато материята взема връх над духа, това с нищо добро не завършва.

Ако за съпрузите главна цел е грижата за душата и нравствеността, възниква нормално семейство. Наистина, периодично се появяват сериозни проблеми. Душата трябва да се унизява, за да може човек да си спомня за любовта. Ако съпрузите са добродушни и могат да прощават, хармоничното семейство се запазва. Жената започва да осъзнава, че нейната психология се различава от мъжката. Мъжът по енергетика е спринтьор. Той трябва да победи сега, незабавно, в кратък промеждутък от време. Жената е бегач на дълги разстояние – тя побеждава в перспектива, при това постепенно и незабелязано. Затова обикновено мъжът побеждава външно, демонстрирайки успехите у властта си, а жената побеждава меко и ненатрапчиво, отстъпвайки и подчинявайки се.

Хармоничните отношения предполагат обединение на противоположностите. Подсъзнателно мъжът и жената си делят ролите в семейния тандем. Щом единият вземе ролята на силния, другият трябва да е слабият и да функционира в режима на слабия… Там, където има противоположности, съществува любов. В такова семейство ще има хармонични деца.“ Опит в оцеляването 2, стр. 16, 17

Семейство, в което между мъжа и жената стои Бог, нещата вървят добре, казва великият български душевед Петър Дънов (перифразирам по памет). Тоест, когато през двамата протича любовта, са способни да съвместяват естествените и нужни житейски противоречия и радости, да се учат и растат взаимно в посока безкрая си от потенциал, в акорд със законите на Битието. Семейството винаги е било централно важна житейска академия, поле за общо възпитание, израстване и синхронизиране с Бога. Натрапваната от запада визия за идеалното семейство, в което всичко се случва по мед и масло, е наивен позитивизъм, замазващ невротично отричане или психопатно отхвърляне на великата житейска панорама на Човека, изявяващ се в краткия биологичен цикъл на телесността. Има трудности, има и радости, а мъдростта приема и двете поравно. Мъжът е проява на принципа на духа, а жената на материята. Има полови роли, зададени не от човешки патриархат, матриархат или тотално объркване и Н-ти пол, а от закономерностите на Живота.

Скоро няколко приятели вечеряхме в ресторанта на Албанец, в София. Обикновен човек, работлив и приземен. В съзнанието ми се врязаха думите му: „В България мъжете ви са станали жени, а жените ви – мъже, като на запад…!“ Замислих се колко прав е всъщност. Криворазбраната, по мъжки модел американска еманципация, силно проникна и в колониалното българско пространство. Жените и мъжете са скачени съдове. Когато жената престане да бъде женствена жена, мъжествеността в мъжа също намалява. Обърканите полови роли, при липса на връзка с любовта и нравствените ѝ закономерности, съсипват семейната структура. Самотните майки, борещи се по мъжки с житейските трудности, възпитават мъжки момичета и женствени момчета (общо казано – вариантите и личните реакции са далеч повече). Завърта се порочен, деволютивен кръг и спирала на все по-дълбока социална загуба на изконните, идващи от Дхарма ценности, житейски цели и смисъл.

Когато мъжът отразява принципите на духа, е мъжествен. Тогава жената до него рефлектира приципите на женствеността. Имаме равноправие при естествена различност. Когато в семейството водеща е любящата нравственост, както казва Петър Дънов, през двойката се проявява Бог, величието на дървото на Живота. Тогава, трудностите са преминавани със сърдечното познание за нормалността им, социалните постижения са поставени в контекста на любовта, без да са крайна самоцел, а телесното осигуряване и нужди, са посрещани с благодарно отношение, посвещаващо ги на любовта, докато доверието, идващо от нея, прави и най-малкото предостатъчно, а прекаленото излишно.

„Щом по същността си сме Божествени, щом сме направени от любов, нямаме право да мислим за себе си с неприязън и да се презираме. Външно винаги ще сме несъвършени, но в същността си сме абсолютно съвършени. Затова трябва и себе си като едно дете, да се обичаме и възпитаваме – да се грижим не само за душата си, но и за духа( ума, бел. ред.) и за тялото си.“ Опит в оцеляването 3, стр. 46

Докато четях думите на Сергей, в съзнанието ми се появи реминисценция. Докато живях в центъра на бялото братство И.Д.Е.А.Л., Канада, общувах с хора, отдадени на Бога в ежедневието си. Веднъж със сестра Ан Кап Мак Намара, жена на 90+ (бях на три пъти по-малко години от нея тогава), си говорехме:

-          Сестра Ан, аз съм толкова несъвършен, толкова грешен, завладян съм от пороци и страсти. Трябва още много да се боря, да се стремя…

-          Докато се бориш, не забравяй, че ти вече си там, накъдето си тръгнал, вече си това, към което се стремиш. Просто е нужно да го осъзнаеш. В това се състои пътят – не в борба, а в осъзнаване и изчистване на пречките пред такава визия.

-          Ан, това съм го чел в тантра – че вече си съвършен и медитацията те учи да живееш от тази позиция.

-          Не само тантра, Животът учи на това, Орлине!  - каза тя и подчерта думата Живот, като посочи красотата на скалистите планини наоколо. – Книгата на живата природа – тя учи, приятелю! – усмихна се мъдрата старица.

Както казва Сергей – да, стремим се към любовта, осъзнаваме я, чувстваме я, живеем я, провеждаме я, мъдреем, творим и светим, спускаме Небето на земята. В същото време, когато любовта е в центъра, съвсем нормално е да се грижим и за чувствата, ума, тялото и социалността си. Тогава любовта регулира всичко – няма вкопчвания, няма алчност, няма излишъци и трупане.

„Ревността е непоносимост към душевната болка, прекланяне пред въжделението. Простата и необразована жена лесно ще понася изневярата, несправедливостта, обидите от мъжа си и ще роди здрави деца. Но ако жената е красавица, с няколко висши образования и повишена интуиция, когато жената ревнува и се обижда по най-малък повод, шансовете за поява на деца спадат до нулата. Такава жена подсъзнателно ще убива мъжа при всеки намек за изневяра или обида от негова страна. Главните способности на жената е нужно да са насочени към умението да обича, да прощава, да се грижи, да жертва, да ражда и да възпитава деца (…, да мотивира, вдъхновява и интуира партньора си, бел. ред.).“ Опит в оцеляването 3, стр. 223

Отвъд нормалните хомеопатични дози, уродлива е динамиката на ревността. Характерна е и за животните и нищо човешко и любящо няма в нея, но когато е преживявана от човека, го деградира в чудовище. Какво представлява ревността? Подсъзнателно ниска самооценка, примитивно фиксирана в базисните нагони страст и агресия, невротично вкопчване в откъснатия от любовта човешки морал, психотична параноя… Която и да е психопатологичната основа на ревността, видимата ѝ проява винаги е грозно горда. Садистично агресивна е ревността. Често е обличана в рационализации за честност и почтеност, изисквания за лоялност. Всъщност е примитивна, психопатна, невротична или психотична динамика, проектираща собствени болни съдържания в партньора.

Ревностното гордо обиждане представлява емоционален садизъм, невидимо убиващ партньора. Ревнуват и мъжът и жената. Лазарев акцентира върху женската ревност, поради факта, че женската емоционална природа е емисивна, проникваща, докато мъжката е рецептивна, получаваща. Емоционално мъжът е отворен, слаб е. Женската насилническа емоция убива мъжа не по-малко от мъжкото физическо насилие. Да, съвременната невежа наука, захванала се за развитието на техническите играчки, не умее да проследява биоенергетичните процеси. Да ги отричаш обаче, е като да си слепец, отхвърлящ светлината.

Има естествен порядък, вложен в половете от Дхарма. Колкото е естествено мъжът да е физически силен, да се развива професионално, да гради социален статус и положение, да твори научно на високо ниво, толкова нормално е за жената да е социално получаваща професионалните и икономически дивиденти от мъжките усилия, бидейки негова нагонна, емоционална, сърдечна и интуитивна вдъхновителка, покровителка на домашното огнище. Говоря за заложено по дифолт положение на нещата. Разбира се, че е добре жената да се развива всячески, когато обаче на първо място поставя изконната си роля на майка и муза. Разбира се, че е имало и ще има жени, които пренебрегват тези си роли, за да се отдадат на кариера. Когато са процентно малко, всичко е наред. Когато нараснат, това означава че половите роли са започнали да деградират, да се преобръщат и размиват поради сривове в ценностовата система, идващи от откъснатост от любовта и Дхарма. Тогава нравите деградират, държавите започват да поддържат опошляване на всяко ниво, което не подсигурява кой знае какво бъдеще.

„В любовта към родителите е скрито умението да сдържаш инстинктите си, да се грижиш за баща си и майка си, жертвайки нещо свое, лишавайки се от нещо. Любовта към родителите е да виждаш слабостите, недостатъците им и въпреки това да не изпитваш превъзходство над тях. Това е умението да приемаш баща си и майка си каквито и да са и да продължаваш да ги обичаш. А когато пораснеш, не само да ги обичаш и им помагаш, но и да ги възпитаваш. Така е устроен животът ни: в началото ние сме деца за родителите си, после ставаме техни приятели, след това, техни родители. И всички тези отношения работят за любовта и познаването на Твореца.“  Опит в оцеляването 4, стр. 22

Някои са зависими от родителите си – но, това не е любов, колкото и да се прикрива като такава. Някои ги ненавиждат, трети са се отрекли от тях. Понякога никак не е лесно да ги обичаш каквито са. Та нали същите тези родители са програмирали в теб базисните ти травми, страхове, програми и всяка тяхна дума или жест се захваща за тях и ги активира с лекота, с каквато малцина други могат. Един вид, родителите, поради ролята си на основни програмисти, написали най-базисните психични кодове в нас, имат и директен достъп до тях. Кодовете са смесени. Затова, както родителската топлота, така и обвиненията и нападките проникват в дългосрочната памет/ подсъзнанието еднакво дълбоко, пряко и лесно.

Когато човек е благословен да преживее тревожно състояние, получава мощен стимул, каращ го да погледне дълбоко в психичното си мазе и преработи заложените там от родителите базисни убеждения и травми. Едва тогава истинската любов към родителите става възможна. Дотогава напълно закономерни са дразненето, усещанията за нараняване, неразбиране и т.н. Когато обаче тези базисни програми (родителски модели, интроекти, вярвания, кодове) бъдат осъзнати и трансформирани, към родителите протича истински благодарна любов и сърдечна прошка.

В България доскоро беше нормално родителите да остаряват близо до децата си – имаше фамилни къщи, или пък в населените места хората общуваха един с друг, помагаха си. Грижите за възрастните се поемаха от няколкото деца разпределено. Понастоящем „детето“ най-често е едно, често родоотстъпило в прехвалената чужбина и оставило родителите на грижите на … банковата сметка, в която внася някой и друг долар/ евро. Но дори и в България да е, масовата практика за захвърляне на старци в хосписи, по западен образец, стана норма. Тоест какво имаме налице? Ако въобще има деца, са малко – едно, най-много две, живот задължително отделно и далеч, а при нужда от помощ, заплащане за нея на специализирани заведения-умиралници. Любовта създава чувство за общност, здрава свързаност. Имаш ли я, знаеш че живот в който младите и старите си помагат и уважават взаимно, създават се напрежения, но и се получава поле на взаимно учене/ възпитание, е нормален както и е нормално децата да са поне три, а когато татко и мама остареят и са на ръба на смъртта, грижите а тях да се поемат в дома им, вместо да се захвърлят в умиралник. Но, всичко друго е механизираният съвременен свят, изстинал откъм обич, но не и нормален…

„По време на секс душите се откриват една за друга и става взаимно проникване. Много опасно е да имаш сексуални контакти с похотлив човек. Тенденцията за унищожаване на душата заради инстинктите влияе негативно на потомството. С алчния, завистлив и егоистичен човек също е вредно да се прави секс – душата незабелязано се отравя от него.“ Опит в оцеляването 4, стр. 217

Ако мъжът губи енергия при секса, жената приема мъжката рецептивно. Мъжът е сексуално ограничен и емисивен. Жената е сексуално безкрайна и рецептивна. Жената също отдава енергия при секса, но в сравнение с мъжката емисивност, неглижируемо малко. Мъжът е като енергиен фонтан по време на сексуалния акт. Женската възбуда при секса може да бъде много по-продължителна, но и е далеч по-нискоразходна. За сметка това обаче жената дълбоко попива радииращата мъжка енергия при секс. А в тази енергия се съдържа пълен запис на целия духовен, ментален и емоционален живот на мъжа. Казаното от Сергей Лазарев важи и за двата пола. Защото, ако жената попива мъжката етерно-сексуална енергия, ведно с его присъствието и евентуално, творческия му капацитет, то мъжът активно възприема женския емоционален, сърдечен и евентуално интуитивен живот на жената по време на копулацията. И при двамата става взаимно проникване, през емисивните им и рецептивни домейни. Какво се случва при безразборните сексуални контакти, Лазарев казва ясно. А аз бих добавил през грешността си – нека не се съдим, а осъзнаваме и вървим напред все по-красиво!

„Научете се да обичате. Истинското щастие е когато обичаш ти, а не когато теб те обичат. Научете се не само да подарявате вниманието си, но и да изисквате внимание към себе си. Защо да не кажете на мъжа си: „Купи ми цветя днес, ако обичаш и аз ще бъда щастлива!“ Защо да не го похвалите за минималната загриженост, задето е умен, старателен, задето работи без да подвие крак? Нали постоянно съветвам – хвалете мъжа си за всичко, което искате да видите в него и тогава тези качества ще се появят!“ Опит в оцеляването 4, стр. 277

Принципно положение – жената е муза за мъжа си. Доколкото умее да обича, дотолкова може да вдъхновява и развива качествата му. Мъжът също така нито чете мисли, нито се досеща за многоканалния език на жената – нужно е да му се каже ясно и точно, в прав текст.

Да, зависи и от мъжкото „тесто“ – понякога материалът е такъв, че ни приема, ни предава, а повредата е в собствения му телевизор…  Пророкът, чиито текстове коментирам тук казва обаче следното (перифразирам по памет): „Душите се познават и привличат резонантно дълго преди да се запознаят и станат партньори с телата си!“…

„Върхът в кариерата на всяка жена е душевното щастие и възможността да възпитава децата си.“ Опит в оцеляването 5, стр. 173

Душевното щастие – добрите взаимоотношения, многодетното семейство и грижите за децата, качествените съпружески взаимоотношения. Когато жената живее като жена, основна ценност и е любовта, а веднага след това съпругът, децата, семейството, домът. Жената е света майка – матаджи, а общество, в което раждаемостта в семейството е под три деца, закономерно загива. Когато обаче ценностите са изкривени, любовта и душевните ценности се маргинализират, а жената поставя като върховен приоритет социалния си статус, властта, паррите, благополучието, имиджа и удоволствията си. Забравя какво е здрава жертва, неизменна част от любовта, но ѝ се услажда нездравият егоизъм и крайният индивидуализъм на гордостта. Когато към тази объркана и крива картина „на Пикасо“ добавим и криворазбраната еманципация, уж целяща равенство, а всъщност превръщаща жените в мъжкарани, започва да се завърта порочен кръг. Такава жена нито желае, нито умее да провежда любовта, да жертва его илюзиите си, за да провежда красотата и вдъхновението на мъдрата си женственост…

Защото се е превърнала в горделив мъж в женско тяло. Какви деца – та те пречат на кариерата, на красотата а тялото, на финансовия статус, изискват грижи, жертви, майчина обич, каквато отсъства. Съпругът, най-често женствен, какъвто такава жена привлича, не след дълго бива дисквалифициран, кастриран емоционално (аналитичен механизъм) и отритнат. Съответно детето(най-често едно, по-рядко две) е гледано от майката мъжкарана, създаваща подобни на себе си дъщери и женствени синове, сите попиващи гордата ѝ объркана и преобърната ценностова система, в която любовта и душевните ценности са някъде долу в калта, а на пиедестал е благополучната съдба, статусът, парите, имиджът… Въртележката продължава да се върти…

Сергей Лазарев не казва, че жената трябва да си стои вкъщи до печката и това е – не! Казва, че когато живее по любовта и женската си природа, жената с охота създава, ражда, жертва малки прищевки, за да отглежда деца, да се грижи за съпруга и дома си, което ѝ носи дълбоко задоволство и радост. Не че всяка жена трябва непременно да бъде отдадена съпруга, домакиня и майка – има жени учени, артисти, творци. Но, когато както процентно популационно, така и като основен вътрешен повик в конкретната жена, присъства стремежа към любовта и душевните ценности да създаде и поддържа семейство, да се грижи за съпруга си и възпитава поне трите си деца, нацията процъфтява. Защото само женствената жена привлича мъжествен мъж, възпитава силни синове и дълбоко женствени дъщери!

Нормално е едно дете да бъде до майка си поне три години след раждането си – така се създават емоционално сигурни индивиди, вярващи в съдбата, себе си и живота. Така се създават герои – основата на възпитанието е майката, жената, а бащата се включва активно по-късно, отвъд съвременният мит за мъжа сменящ памперси и едва ли не кърмещ, докато жена му е на бизнес бойното поле… Когато децата са минимум три, това са поне десетина години, прекарани в майчинство, грижи за уюта на дома и възпитанието на децата. А какво се случва понастоящем? Ето, в съединените щати, тази най-болна съвременна държава, майчинството трае две седмици. Резултатите – дълбоко травмирани с шизоидно-орални травми деца, откъснати от телата и емоцията си, или пък вечно жадни за неполучената любов, през несигурната си привързаност.

Съзнавам, че с тези си думи, шансът да разбъркам змийското гнездо от все по-деградиращи съвременни идеи и псевдоценности, е голям. Да, мъжът и жената са равни, но в различието си от полови, социални, чувствени, ментални и поведенчески роли.

„За вярващата жена основният смисъл в живота е любовта в душата и единството с Бог (1), а всичко останало е второстепенно. Когато вярата отслабва, на първо място излиза майчинството, тоест раждането и възпитаването на деца (2), отношенията с любимия човек, семейните задължения (3). Ако вярата продължава да отслабва, на първо място излизат собствената красота, сексапилът, работата и благополучната съдба (4). А по-натам вече идва разлагането (5): търсене на най-различни удоволствия, безразборен секс, алкохол, наркотици, проституция, захвърлени деца, нещастия, болести и т.н.“ Опит в оцеляването 6, стр. 16

Слава Богу, все още има и вярващи жени. Дали вярата означава непременно принадлежност към някоя деноминация? Би могло, но не задължително. Вярата е устрем. Вярата е фокусиран стремеж към целта. В контекста на размислите на Сергей, целта е Бог, любовта. Когато този стремеж е активен, любовта е винаги помнена, постоянно поставяна като най-важен мотив и посока, на фона на каквото и външно поведение да се извършва в дадения момент. Такава жива любовяра еманира естествени принципни закономерности, проявяващи се като житейска мъдрост. Мъдър е истински вярващият човек. Любомъдрата жена е чудесна съпруга, майка, домакиня, професионалистка. С минимални усилия поддържа красотата и сексапила си, тъй като вече от нея струи особена еманация, наситена с фината ѝ, вътрешна красота на любовта. Всичко е наред, когато водеща е силната вяра, превръщаща всяко действие в любодействие.

Загуби ли тази си любяща мъдрост, жената започва да пропада – вкопчва се в семейството, децата. Тази невротична вкопченост, в сравнение със следващите, е все още близо до природния ред и лесно се връща към здравето на любовта като главен принцип и житейски мотив.

Продължи ли този процес на отдалечаване от любовта, жената започва да пропада все повече, при това толерирано от съвременната разлагаща се цивилизация. Вярата и любовта за нея отдавна не са фактор, сърцето ѝ е изстинало, семейството, съпружеският живот и децата все повече започват да пречат и да са нежелани, поради характеропатийната фиксация в кариерата, благополучието, богатството, красотата и сексапила. Та, нали раждането на три-четири или повече деца пречи на финансовата ѝ независимост, кариерното ѝ развитие, разваля фигурата, изисква майчина обич, жертва и грижа, на които вече развитата характеропатия на това ниво е неспособна. А мъж – за какво му е мъж на такова същество, приличащо на жена, но всъщност мъж в женско тяло?! Едното или максимум двете деца, родени от немай къде и отглеждани от бавачки или от бавачката на телевизора и компютъра, най-често биват лишени от бащина фигура актуално. А ако все пак такава позволи на някой мъж да се задържи наоколо, по правило е под чехъл, подчинен и с кастрирана мъжественост. Дали го има такъв физически наоколо или не, голямо значение няма, защото отсъства мъжествеността му. Съответно детето, по-често едно и по-рядко две, расте с отсъстващ мъжки модел и тотално объркан женски, което поражда последствия, завъртащи обществото по спиралата на пързалката на безлюбието още по-надолу.

А по-надолу следва примитивната привързаност към удоволствието, секса и насилието, търсенето на всичко, носещо сетивно удоволствие и отбягване на нормалните житейски трудности. Залепване за алкохола, наркотичните вещества, сексуалния разврат, проституцията обявена или необявено поведенческа… На това (не)съзнателно равнище, за такава жена, освен удоволствието, най-висшето развитие е достигането до предходното ниво, това на фиксацията в благополучието. Семейството тук е крайно нестабилно, защото изисква любов, жертва, нравственост, лоялност, търпение, благодарност, жива душевност – протичаща любов. А тя просто тук отсъства, сурогатно заменена от сетивното, физиологично изстискване на телесно удоволствие. Децата, ако въобще са раждани, при такава примитивна полусъзнателност, са зачевани случайно при безразборните полови контакти, често са нежелани, изоставяни по домове за сираци, продавани, напъждани и в огромна степен неглижирани. Защото пречат на вкопчването в удоволствието, с което дразнят и са истински мразени от такива майки и бащи.

А каква е градацията при мъжа? На първо място отново е любовта, Бог. Следва професията, кариерното развитие. За мъжа това е в голяма степен нормално, когато не идва от вкопченост и бягане от безлюбен страх, а от любящо призвание. В природата, когато мъжкото животно одсигури гнездото, хралупата, бърлогата, женската склонява. Когато самецът победи в стадно-социално отношение другите самци, тогава самката/те приемат присъствието му. Следват съпругата, смейството, децата. Последната степен, залавянето за удоволствията, дрогата, алкохола, грубостта и насилието, се припокрива с тази на жената. Началото и краят са еднакви, но в междинните степени има разлики. Мъжът е главен подсигурител на финансовото, социално и статусно благополучие на семейството, децата и съпругата си, родила поне няколко деца (което е нормално и изисква време, грижи и усилия за отглеждането им). Когато прави професията/ бизнеса си от любов, самата му работа се явява жертва, полагана на олтара на любовта, за да просперира семейството и съпружеските отношения. Когато бизнесът е наред и любовта присъства, семейните отношения също са наред. Защо това разминаване в нивата? Защото жената е емисивна емоционално, сърдечно и интуитивно, а рецептивна материално, социално и по отношение на мъжкото творческо манифестиране. Мъжът е емисивен физически, социално статусно, професионално творчески, а рецептивен за женската емоция, вдъхновение и интуиция с пасивно подхранваната си от нейната интуиция, вдъхновение и емоция мисъл, сърдечност и емотивност. За мъжа е еволюционно обусловен и оправдан фокусът в кариерата, когато любовта присъства като водещо начало. Тук не говоря за работохолизма, който представлява бягство от страхове с компенсаторно прилепване за работата, а за естествено положение. Когато любовта присъства и работата върви добре, за семейството се намира време и всичко е наред. За мъжа, да се фокусира твърде много в отглеждането на децата, грижите за дома и семейството, представлява деградация на любящата му мъжественост. Пак казвам, говоря за естественото положение на нещата. Разбира се, че съпругът ще помогне с уикендното чистене, с къпането на бебето вечер, разбира се, че нищо няма да му стане, ако напазари по пътя към дома (по женския списък, разбира се smiley). Но, в съвремието все по-често има примери, при които съпругът отглежда децата, а жената работи – това е извращение. Дори да работи за конкретното семейство, по отношение на закономерностите на нещата, каквито са, е отклонение. Казвам го без капка осъждане, но с безпристрастна констатация, съзнавайки че изказваните ми мнения е възможно да породят ответна реакция в съвременния мъжкарано еманципиран свят – бих се радвал да породят. Защото не са мои, на природата са.

„Основната клетка, от която се поражда една държава, е семейството. Разрушаването на нравствеността, пропагандирането на абортите, ранният сексуален живот, рекламата на презервативи, планираното раждане на деца – всичко това дава своите резултати. Възпитанието на деца е немислимо без семейство. В домовете за сираци децата биват осакатявани, статистиката го доказва. За кратък период от време, семейството като опора на държавата, като опора на нравствените ценности, на запад до голяма степен бе разрушено. Повечето млади хора нямат желание да създават семейство, да раждат деца и да се грижат за тях. Когато душата умира, е безполезно да говорим за нормална съдба, здраво семейство и добро здраве.“ Опит в оцеляването 6, стр. 162

„Възпитанието на деца е немислимо без семейство“ – а социалната семейна система се разпада, поради разпада на връзката с любовта, от която слиза интуитивна нравственост, през която и мъжът и жената познават неписаните закони на Битието, вложени в „книгата“ на живата природа. А записите в тази книга са недвусмислени – цялостният мъж и цялостната жена сформират целостта на семейната система, част от задружното разширено семейство. Любовта знае в мъдростта си!

‚Най-добрият показател за вътрешната ви работа върху себе си, е отношението на децата и внуците към вас.“ Опит в оцеляването 6, стр. 188

Добър показател е за подсъзнателните наличности и характерови преработености. Защото за тази работа се раждаме на тази земя, а всичко останало е вторично. А тя се върши успешно само когато свръхсъзнателната обич присъства с мъдростта си.

Децата, внучетата, са като кучетата – надушват подсъзнанието. Понеже все още не са си сложили маските на възрастния, реагират спонтанно, според наличностите в несъзнаваното. Разбира се, децата не винаги са такъв индикатор, когато не са наши собствени. Когато са деца на ниско нравствени и безлюбни родители, те са програмирани да уважават единствено властта и силата. Съответно, когато са в присъствието на слабостта на старостта, често реагират с насилие. Това е тъжно, защото отношението към старостта е уважение както към собствените корени, така и към бъдещето си. Когато старостта не е уважавана, са отсичани корените на мъдростта, което поваля и енергията на бъдещето. А настоящето – живяно зад обпаците на примитивизъм и властова невроза, отразява откъсването от вечните принципи и смисъла.

„Когато съпрузите не умеят да си противоречат, ограничавайки своите амбиции, когато не могат да намират компромис, тогава те смятат, че семейното щастие е липса на конфликти. А там, където няма конфликти, няма енергия. И любов също няма.“ Опит в оцеляването 6, стр. 192

Брилянтен е Сергей Лазарев във визията си. Ясно, простичко и в същото време дълбинно, изказва ключови моменти във взаимоотношенията. Ето две семейства. Първото, хамериканско, второто – източно. В американското семейство съвсем не на шега се приема по дифолт, че нещата вървят добре, когато няма конфликти, няма взаимни търкания. По най-малкия повод, когато не са задоволени прищевките на нечие его, възниква огромна обида, агресия към другия, а взаимоотношенията се прекратяват и от най-слабия „полъх на вятъра“, поразклатил егоцентричната гордост. При това, в последните десетилетия, далеч по-често обидена е жената, социално сугестирана в болна, мъжкаранска еманципация. Както се изрази мой клиент, живеещ в разединените хамерикански щати, „ В Америка да не си бял и да не си мъж. Печелившо е да си афроамериканец, а най-добре чернокожа жена!“… 

Ето го второто, източното семейство. В него жената също, както и в западното работи, но основната част от доходите, са в ръцете на мъжа. А далеч по-често отколкото на запад, източната жена преимуществено е ангажирана с грижите за дома и няколкото си деца. За да израсте едно дете здраво, е нужно да бъде обичано. Как да се случи това, ако майката се връща на работа след втората седмица от раждането (като в щатите)? Естествено е майката да възпитава децата и те да са поне три, минимум. Когато отдели на всяко по три години, майката е основно у дома едно десетина години. Тогава в децата се залага дълбоко автентична самооценка, сигурност, базисно доверие в добротата на живота и самоувереност. Когато децата са няколко, от малки са учени на здрава жертва, на грижи едно за друго, на взаимност и екипно споделяне на отговорности, но и на сърцатост. Такава многодетна майка също така е по-вероятно да развие изконно женски качества като мекота, толерантност, благост, жертвена майчина обич, смирено приемане на плюсове и минуси поравно. Жената в такова семейство е господарка, пазителка на домашното огнище, внася незаменимия уют и атмосфера, които само женското сърце умее да създаде. Жената отговаря за битовите, тактически решения. Мъжът пък за социално стратегическите, за социалната сигурност, финансовата стабилност. В такова семейство половите роли са ясни, естествено зададени от самата майка природа. Защото не създават ли семействата поне три деца, етносът е обречен на демографска криза и изчезване.

За да са здрави децата, създавани през няколко години, е нужно мама да ги обгрижва, обича, което залага в тях базисна самоувереност, превръща синовете в смели герои, а дъщерите в сърцати проводници на любовта. Бащата обича по мъжки – поставя здрави граници, когато е нужно, с твърда ръка и добро сърце. Майчино приемаща и бащино дисциплинираща е любовта, едновременно.

Като описвам т.н. източно семейство, в никакъв случай не твърдя, че това е единственият и правилен вариант. Има всякакви ситуации, изключения. Говоря за една оптимална ситуация. Понякога децата така и не се появяват… А преди да сме мъже и жени, сме хора. Жената също има нужда от социална и професионална изява и развитие. И все пак, в преобладаващото мнозинство, е добре мъжът да е социално и професионално по-активният, а жената по-често майка на поне три. Иначе, измират цели етноси или едни раси вземат превес над други все по-стопяващи се, накъдето е тръгнала бялата раса.

Спречкванията, караниците и конфликтите са неизбежни както при първото, така и при второто семейство. Когато и двамата умеят да обичат, могат и да прощават, да съвместяват, да изглаждат естествените противоречия. Конфликтите носят напрежение, създават енергия. Когато има любов, спречкванията са по-слаби, а преодоляването им е градивно,  в посока стигане до синтетично, обединяващо двете позиции решение. Отсъства ли любовта, като при споменатото хамериканско семейство, конфликтът прераства в задълбочаващо се противоречие, водещо до все по-широка бездна между партньорите. Когато нито държавата, нито църквата подкрепят семейството, когато изразът „основна социална единица и градивна тухла на обществото“  отдавна не важи, раздялата е неминуема.

Когато родителите са разделени, според законодателството, каквото е понастоящем, в над 90% от случаите, децата остават при майката. Съответно расте поколение, възпитавано от жени, при отсъстващ бащин модел. Такова „възпитание“ предразполага превръщането на дъщерите или в мъжкарано, болно еманципирани и кастриращи амазонки, или в отчаяно търсещи мъжката сигурност и енергия, лековати жени. Синовете при такова липсващо семейство или развиват по-женски черти, или се превръщат в едиповци, женени подсъзнателно за майките си, неспособни на истински дълбоки партньорски отношения отвъд единия секс. Да не говорим за бума от хомосексуалност, до който води такова безпартньорско отглеждане на децата. Не че вече порасналото поколение не може да компенсира чрез съзнателна работа по себе си – може. Но колцина го правят, докато ясно присъстващите тенденции за мъжкарани и женствени мъжлета вършат своето си?

„Ако жената не е преодоляла горделивостта и ревността си, мъжът може несамо да предизвика раздяла, той може да се разболее, да има проблеми в работата, може да започне да пие постоянно. В края на краищата, може и да умре.

Като цяло, ако жената е разведена, това вече е показател за някакъв проблем. Естествено, може да каже, че ѝ се е паднал кофти мъж. Но работата е там, че душите на съпрузите на фино ниво се срещат доста години преди реалната им среща в живота. И те се подбират по принципа на сходството. Ако съдбата ви е събрала с неблагополучен мъж, то значи и у жената присъства неблагополучието. Просто то не винаги се проявява явно.

Може да се поинтересовате как са живели родителите и предците до 3-4-то коляно. Ако не е имало разводи, самоубийства, ако жените са се държали нравствено – това е добър знак. Ако не е имало убийци, престъпници, неизлечимо болни – това повишава шансовете за създаване на добро семейство.“ Опит в оцеляването 6, стр. 193

Принципно става дума за генерирана съзнателно или подсъзнателно от гордостта и ревността агресия, която разболява и убива партньора, мъж или жена. И все пак, по-често се разболява и умира мъжът. Защото, ако той е физически силен и може да зашлеви телесно осезаем шамар, то женската емоция спрямо мъжката е по-силната. Мъжът е емоционално, чувствено и интуитивно с отрицателна полярност, слаб е. А жената е положителна, силна е емоционално и чувствено (мъжът е с позитивна полярност в други домейни). Има хиляди заведени от жени дела за физическо насилие, има домове прибежища за жени в нужда, има асоциации за защита на жените, има феминистки дружества… Практически обаче отсъстват начини за проследяване и санкциониране на женския емоционален тормоз над мъжете, липсват маскулинни асоциации, пледиращи обществено за изконните мъжествени качества и права на мъжа, няма домове и асоциации за защита на мъжа от женското емоционално насилие. Дори звучи странно, говорейки за това. А дали е чак толкова странно в свят, в който жената забрави да бъде жена, а мъжът мъж? Мъжките емоции и чувства са уязвими спрямо женските така, както жената е лесно наранима от мъжа физически. Когато мъжът се опитва да се защити от женските емоционално-енергийни атаки, бие, пие, невротизира се, гълта навътре, неумеейки и нежелаейки да потърси социална подкрепа – та нали е учен, че мъжът не плаче и трябва да е силен. Далеч по-често, когато преживява продължителна емоционална атака, мъжът соматизира в болест и умира. Да, мъжът е силен физически, социално професионално, интелектуално и творчески съзидателно на високо ниво. По отношение на емоции, чувства и интуиция обаче, спрямо жената, е рецептивен, приемащ от емисивната в тези сфери женска природа. Женската горделива обида, женската ревност не само нараняват, но често поразяват полето на мъжа, което води до провали в живота му, склонност към пиянство, болести, смърт… 

Когато жената обаче е Жена, тоест когато умее истински да обича, емоционално и сексуално да мотивира, чувствено да окрилява мъжкото сърце и интуитивно да вдъхновява мъжката мисъл, просто с присъствието си събужда най-доброто в мъжа и може да го направи велик!

„Много момичета не осъзнават каква опасност представляват ревността и възгордяването за едно семейство. Ако жената е ревнива, тя вътрешно се привързва ужасно към мъжа. И съответно иска да владее напълно живота и времето му. Тъй като това е невъзможно, в душата ѝ се поражда протест, който се превъплъщава в различни форми на агресия, а след това преминава в подсъзнанието и започва реално, физически да убива мъжа.

Гордата жена се опитва да нагоди мъжа към себе си, да го подчини, да му създаде комплекс за малоценност (емоционална кастрация, бел. ред.). В резултат на това, у нея се поражда недоволство, свадливост, осъждане и след време, тя също така енергетически започва да убива мъжа си. При гордите жени по-често, отколкото при ревнивите, умират мъжете им, боледуват и умират децата им.

Сред народа скритите механизми на семейните взаимоотношения са били известни отдавна. Понятието „черна вдовица“ не съществува случайно – смятало се, че ако на една жена са починали повече от двама съпрузи (в съвременен вариант, партньори, бел. ред.), то следващите ще ги сполети същата съдба.“ Опит в оцеляването 6, стр. 194

Горделивата ревнивка с мъжленцето под чехъл до нея, срещу което постоянно недоволства. Всъщност, такава жена не може да партньорства на съпружески начала с истински силен и мъжествен мъж – казва, че иска такъв, но отвъд единия секс, нито умее, нито подсъзнателно иска да бъде с такъв. Силният мъж нито приема, нито търпи опитите за доминиране и емоционална кастрация от гордата и ревнива жена. Тогава, ако въобще се е стигнало до съжителство, започва война за надмощие, сякаш два магнита с еднакви полярности се опитват да са близо, всъщност отблъсквайки се, докато се разделят. Горделивата ревнивка несъзнателно си привлича слаб мъж, който да търпи обидите ѝ унижено. При съвременните размити и преобърнати с главата надолу полови роли, такива семейства изобилстват. Горделивата ревнивка не само, че автоматично се привлича към слаб мъж, но с емоционалната си кастрация смазва потенциала му и с поведението и енергията си сама дооформя под-чехлените му качества. Както зад всеки велик мъж стои една велика жена, така и зад всеки мухльо нерядко стои жена, забравила да бъде такава. Нерядко такива конфигурации никак не са устойчиви, което често води до развод и отглеждане на децата от самотните горделивки. Синът на такава майка автоматично подсъзнателно е привличан от подобна на нея амазонка, а дъщерята интернализира модела ѝ на поведение.  Кръгът се завърта в унижаваща естествения порядък надолна спирала. По-горе описах и други възможни комбинации…

Да, жените също страдат от горделивите си и ревниви мъже. Но, по-рядко мъжката ревност води до смъртта на партньорката. Просто жената е емоционално по-устойчива от мъжа, издържа далеч по-продължителни и нагнетени чувствени и енергийни атаки от него.

„Ако тъщата има силно изразена тема за ревността, привързаността,  - тогава тя неволно ще възприема зетя като сексуален обект. С времето тази тенденция ще се усилва, а тъщата или неволно ще започне да съблазнява младия мъж, или ще започне да потиска своето чувство (и тогава може да се разболее), или ще го превърне в омраза, непоносимост, като по този начин спасява семейството на дъщеря си от разпадане. Затова агресивното поведение на тъщата често прикрива неволно сексуално влечение към зетя. Понякога, опитвайки се да се бори с това чувство, тъщата докарва семейството до развод.

С гордостта ситуацията не е по-добра. Властната, категорична тъща, се опитва да контролира зетя като свой син. Тя се опитва да окаже влияние върху съдбата и бита на младото семейство, като налага своите представи за живот. В този случай зетят застава на кръстопът между робството или постоянните конфликти с тъщата, които в крайна сметка ще доведат до развод.“ Опит в оцеляването 6, стр. 195

Колко вицове са написани за тъщите и свекървите – и все верни smiley… Как да се съхрани семейството? Първо, нужно е равнище на осъзнаване на ставащото и двамата. Когато го има, в откровен разговор един с друг, се прави разлика между дъщерна/ синовна любов и позволяване на манипулация през грижа. Оформя се стратегия за поставяне на здрави емоционални и поведенческо социални граници на тъщата/ свекървата. Дъщерята/ синът е нужно добре да съзнават мисловния си процес, за да видят, че с поставянето на здрави граници показват единствено уважение първо към себе си, а оттам и към тъщата/ свекървата. Когато последната пробва да манипулира през вина, вината не се поема, през самоуважение, доверие в себе си и семейството си, през разбирането, че няма нужда да поемаме отговорност за нечия манипулативна безотговорност, манипулативно обявявана за любов, докато е прилепнало доминиране и намеса в семейната система. Няколко консултации с психотерапевт вършат чудеса! smiley

„Наблюдавал съм една и съща картина при много жени. Желанието им да получават само положителни емоции и удоволствие от любимия човек е огромно, а готовността към болка и неприятности е близка до нулата. В такива случаи горделивостта и ревността се увеличават незабелязано, стремително и неизбежно. После следват обиждането, агресивността или депресивността, болестите, тежките конфликти и разпадането на семейството. Макар че, в случай на тежко заболяване на единия от съпрузите, семейството може да се задържи. Болестта, унижавайки ревността и горделивостта, ни помага да задържаме любовта и единството.“ Опит в оцеляването 6, стр. 195, 196

Не беше далеч времето, когато жената на всяка цена се стараеше да задържи брака си. Общественото мнение го изискваше. Времената се промениха. Копелетата престанаха да бъдат раждани и отглеждани от парясници, понятия като стари ергени, моми и ялови семейства се загубиха, а ведно с терминологията, се промени и отношението към семейството, разпадащо се вече като кула от карти. Това, което в наши дни наблюдавам, е че масово решението за раздяла се взема от жената. Съвременният мъж се оказва, че е по-готов на жертви, били те здрави или не, отколкото съвременната жена. Разбира се, когато компромисите са нездраво унижаващи, раздялата е по-добрият вариант. Но, както писах по-горе, семейните конфликти и напрежения са абсолютно нормална част от партньорските взаимоотношения в този свят. А изходът от тях е или нагорен или надолен. Или водят до диалектично взаимно израстване, или гордостта пречи на издържането на естествения конфликт, очаквайки само хубавичко, при което разводът е закономерно следствие от такъв болен егоцентризъм. Нарцисизъм, възпитаван от филми, медии, консуматорски криви очаквания през размити полови роли. Не мъжкарани и женчовци са нужни. Само силните мъже, проява на духа и женствените жени, изява на любящата душевност, могат да създават здрави семейства и възпитават качествено поколение. 

„Ако по време на бременността жената се обижда или унива, по този начин тя разклаща здравето и съдбата на бъдещото си дете.“ Опит в оцеляването 6, стр. 198

Лазарев говори през виждането на полевите структури.Но, отдавна вече съществуват психологични програми, изучаващи значението на пренаталното и перинатално възпитание за целия бъдещ живот на човека. Учените, чрез тромавата си методология, стигат до аналогични изводи с тези на мъдрите, разчитащи на феноменологичния, качествен процес на изследване на психосоциалните и психобиологични факти и процеси. Оказва се, че деветте месеца в утробата на мама са от решаваща важност за съдбата на идващия на бял свят индивид. На бременните се препоръчва дисциплиниран, чист и отдаден на хармонията живот, психотерапевтична преработка на подсъзнателните съдържания, така че възприятието на нормалните трудности и радости да бъде осветено през призмата на ученето и извличането на качествен опит през любящото самообладание.

Детето в утробата прекрасно знае дали е обичано, желано или приемано като натрапник и нежелано. Още бидейки в мама, то вече е дълбоко свързано с нея биохимично и съпреживява всяка от емоциите ѝ директно. Ако чувства, че не е искано и обичано, ако мама е тревожна, ако през деветте месеца завижда, дразни се твърде много, ревнува и се обижда, всичко това се предава директно на плода. Ако обаче майката съзнава важността на бременността за цялата предстояща съдба на детето си и активно работи по стапяне на собствените си травми, така че да бъде проводник на любовта, в детето се създават предпоставки за извличане на най-добрите му потенциали, таланти и творчески гений!

Наблюдавал съм обаче следното. През годините на работа като психотерапевт, съм работил с много бременни жени със силна тревожност. Когато мама се научи да осъзнава уроците по характерово хармонизиране и трансформиране на маладаптивните си убеждения до хармонични, на което я учи тревожното състояние, се раждат прекрасни, високо интелигентни и талантливи деца. Защо? Защото пренатално възпитание не означава преживяване само на спокойно блаженство, слушане на Моцарт и разходки в природата, а развиване на способност за извличане потенциалите от трудностите толкова, колкото и въодушевление от красотата. Така мама предава умението си да се радва на трудностите и израства благодарение на тях, ведно с радостта си от доброто. Защото любовта включва и двете!

Не мисля, че Лазарев насочва към наивен позитивизъм и свръхоптимистично замазване. Коя бременна не се тревожи, гневи, не е потисната понякога или виновна, колеблива и т.н. Всяка е, нормални неща са това, на тази планета сме, не в някакъв идеален свят. Става дума за друго, нещо което наблюдавам в терапията от работата си с бременни с висока тревожност, униние/ депресираност, обида и гняв. Не да ги отрекат и нямат на мига с някакво силово решение - не става така, решавам и ги нямам, освен в някакъв хамерикански розов наивизъм, в стил "тайната"... Въпросът е, да има осъзнаване, учене, интегриране на осъзнатите сенки в огъня на любовта. Това е нормален процес. Тогава, дори и силно тревожните бременни, с които съм работил, раждат здрави, умни, силни и талантливи деца. Целият живот е изява на любовта, на творческата способност на Бога. А любовта не е само хубавичко, а е учене и от трудното. Когато бременната майка учи на това детето още от утробата, се раждат невероятно талантливи, чудесни деца. Разбираш, нали? Не наивен позитивизъм и розови слончета, а прегръщане и учене от тревожността, тъгата, гнева. Защото, когато са прегърнати, страхът се преобразува до смелост, тъгата до мъдрост, а гневът до силна мотивация за преодоляване на трудностите и обичането им. Когато бременната е с такова отношение, както външните понякога нелеки преживявания, така и вътрешните ѝ трудности, само спомагат за създаването на едно чудно талантливо и смело, умно и сърцато дете и индивид!

 

Боголюбие и безбожие, духовност и религия

„Държавата, която позволява на безнравствените хора да живеят в благополучие и богатство, е обречена на гибел. И държавата, и човекът, са живи организми. И живеят по едни и същи закони.“ Опит в оцеляването 3, стр. 169

Когато започнах да уча психология преди години, се удивих на точните аналогии между индивидуалната човешка психика и глобалните социални процеси. Научих, че психологията е като шперц за която и да е друга хуманитарна, обществена, че и научна сфера. Защото и тя се прави от хора.

Човекът, който загърби любовта и Бога, се отказва от Себе си. Двуногият, пренебрегващ гласа на душата си, прилича на дивак, заменящ купища диаманти, самородно злато и бисери, за шепа стъклени мъниста. Глупав е такъв примат. Ако ще цялата планета да притежава, всички и всичко да са му подвластни, ако за това малките му властово икономически цели оправдават безлюбните средства за постигането им, проклети са такава власт и имане. Няма ли я любовта за сметка на властта и парите, продал си душата си на кръстопътния дявол, както казва народната метафора…

Какво ако придобиеш целия свят, ако загубиш душата си, пита риторично юдейският мъдрец… Няма щастие в психопатно-старозаветните, примитивни сами по себе си цели на плешивия маймун, лишил се от любовта в името на постигането им. Защото щастието е естествено следствие от способността за провеждане на любовта. Нещо повече – лишиш ли се от нравствените закономерности на любовта, на Дхарма, отказваш се от душата си. Така обездушил се, нямаш с какво да преживяваш смисъла и щастието, представляващи тъканта на душата. Безсмислен е животът, откъснал се от любовта. Тонове пари, власт и удоволствия не могат да компенсират липсата на любовта и смисъла, а болезнената страхлива алчност и жажда за още и още продължава да изтезава външно лустрования и социално успешен примат. Богат глупак е такъв, черупка без душа е.

Без любовта се губят естествените нравствени закономерности. Когато в държавата или човека, безнравствеността и следващите от нея невротични, психопатни и примитивни цели, се промотират и поставят на пиедестал, прогнозите за бъдещето не са розови.Виждат се отрано от мъдрия, а от масите по-късно, когато разрухата морална, емоционална и социална станат преживяемо очевидни.

Тук би възникнал въпросът: „Защо този или онзи богаташ така добре си живее? А защо тази и другата държава така просперират, когато очевидно всяват глобален хаос с политиката, военните си и икономически манипулации?“ – Защото отвън са лъскави ябълки, а отвътре им протича гнилостен процес, затова. Ако самият индивид не ожъне резултатите от посетите бурени, поколението му неминуемо ще опита горчивите им плодове. А самият индивид – не се раждаме веднъж. Днешният продал душичката за пари милиардер е бъдещият окаян нещастник и клошар. Както и един понастоящем несъстоятелен финансово, но богат по душа човек, в бъдещ живот ще получи прекрасни условия и за материална реализация.

Въпросът не е до богатство или бедност, а до ползването им. Когато живееш по любовта, по Бога, ползваш богатството така, както и бедността. Ако си беден на пари, учиш урока си, смиряваш се, намираш щастие в богатството на любовта. А то е повече от каквото и да е земно злато. Ако си социално състоятелен, но и душевно богат на любов и нравственост, знаеш че състоятелността ти не е на малкото ти грешно его – на Бога е. Тогава абсолютно по същия начин смирено и скромно живееш както човека от предходния пример, докато разпределяш ресурсите качествено, така че да направиш света по-добро и благодатно място.

Относно България – читателю, досещай се... Предпочитам да се усмихна, вместо да плача...  smiley

 „Агресията към Бог задължително се превръща в програма за самоунищожение, което води до намаляване на имунитета – не самoна тялото, но и на съдбата. Масовото отслабване на имунитета може да води не само до епидемии. Синдромът на хроничната умора, импотентността, безплодието, разпадането на семействата, болните деца – всичко това е резултат от понижаването енергетиката на душата и на тялото. Нещастията, катастрофите и катаклизмите могат да се нарекат болести на съдбата…

…Когато в средата на 90-тте казвах на лекциите си, че от 2000-та година енергетиката на човечеството вече няма да съвпада с енергетиката на земята, тоест ще се конфронтира с нея, едва и някой ми вярваше. Когато казвах, че човечеството ще започне подсъзнателно да убива земята, а тя ще реагира на това, много хора се усмихваха… Сега тези процеси се забелязват с невъоръжено око. Днешното човечество е агресивно към планетата, към слънцето и в крайна сметка, към Твореца на вселената. Всичко това неминуемо ще се превърне в програма за самоунищожение.“ Опит в оцеляването 1, стр. 169, 170

От доста години се занимавам с психотерапия. Твърдя, че такъв бум в невротичните и личностовите разстройства, какъвто се наблюдава в съвремието ни, не е преживяван в подобни мащаби никога в обозримата човешка история. Зажаднял е човекът за човечност, сърцатост, братство, взаимопомощ,взаимност, общност, хармония. За извечните, изхождащи от смисъла на Битието ценности се е разсъхнала като безводна пустиня човешката душа. За Божествената любов крее измореното от преследване на илюзии човечество. Без любовта, се губи естественият порядък, срива се ценностовата градация, низхождаща от Дхарма, от закономерностите на Битието. Без автентичните закони на Дхарма, малките човешки морал и закони, се превръщат във врата в полето на оскотяването, лишени от пораждащите ги принципи. Ако при неврозите шансът за завръщане към любовта е огромен, то при последващото „слизане“ до все по-задълбочаващите се и разпространяващи се характеропатии, този процес на обръщане към Бога става все по-труден, както и избягван. Властта, парите, любовта към силата, вместо силата на любовта, започват да оправдават все по-психопатни средства за постигането на все по-откъснати от любовта, нарцистични цели. Следва примитивно десакрализиране на житейския смисъл, сведен до едното задоволяване на нагоните. Сергей твърди не от теоретични разсъждения, а през качествените си наблюдения от работата си с човешки съдби, че такъв процес на профанизиране на житейския смисъл, води до психодуховна деградация в човешкия процес, резултираща в психосоматизирането на болести, както и до житейски катаклизми, кризи, катастрофи. Разбира се, болестите и катаклизмите са шансове за осъзнаване, когато бъдат виждани като такива.

Бог е любов, а от тази същата божествена любов произтичат всички принципи, смисъл, качества и ценности, за които така силно е зажадняло съвременното безбожно човечество. Какво е Бог и какво е любов обаче? Един добър превод са заемките на източните термини Дхарма или Дао. Оставям богословските дебати за персоналността или имперсоналността на божественото настрани, за да се спра на прагматично психичните и социални проявления на любовта в ежедневието.

Какво не е любовта и спряганата заедно с нея духовност? Определено няма общо с фанатизма, с разделението на по-висш и по-нисш, с бизнес продажбите на наивен позитивизъм, с лицемерното „смирение“ и зареян в ню ейдж фантазии поглед на поредния продавач на илюзии. Любовта има общо с манипулативната търговия на „духовност“ толкова, колкото кокаиновото надрусване с радостта от красотата на природата или колкото речта на съвременния психопатен политик има общо с думите на мъдрия.

Какво е любовта? Тя е самата същност на живота, на човещината и смисъла. Тя е есенцията на душата, на вечната природа на човека. Квинтесенцията на живота е. Без нея тонове пари, власт, имоти, секс, удоволствия и социален контрол са лишени от смисъл, а щастието се превръща в непостижим мит. Преживяваш ли любовта обаче, панелката се насища с красотата на искреното доволство, ежедневната работа се превръща в магията на призванието да обичаш, а поливането на индришето на терасата се преобразява във вълшебството на оценяването и на най-малкия миг и действие като част от потока на преливащия творчески смисъл. Само любовта е, която носи същинска радост и пълнота, свързаност, преживяване на единство с всяко чувстващо същество, с пулса на Бога и ритъма на целокупния живот.

Любовта трансформира страха до смелост, вината до здраво себезаявяване и естествен алтруизъм, самотната тъга до смиреното сливане с единството, гнева до високата творческа мотивация, егоизма до здраво себеуважение, при предана отдаденост на Дхарма.

От любовта извира естествена самоувереност и автентична сигурност, твърде различни от нарцистичните напъни на невротичните и психопатни компенсации на несигурността. От любовта струи естествен чар и харизма, привличащи нужните случвания естествено, както океанът привлича реките и потоците. Любовта свързва външните битове знание с вътрешната мъдрост така естествено, както земята е свързана с движението си около слънцето, галактиката и мултивърса. Любовта води до когнитивна панорама, при която логиката, изкачила се до върха на възможностите си (а те не са високи), преминава в полета на интуитивната, проницателна, визия–логика, кентаврична и недуална картина на живота. Любовта е както майчино приемаща и смирено прегръщаща, така и бащино поставяща здрави граници, казваща не и себезаявяваща се.

При любовта оргазмите се превръщат от малки допаминови взривове, в душевния екстаз на живота, основан на канарата на Бога. Любовта надхвърля ума и от лош господар, го поставя в позицията на добър слуга. Любовта насища невротичната бездна от безсмислие, зейнала в съвременния безбожник, със смисъла на еликсира на живота. Любовта прихваща удоволствието и наслаждавайки му се, го влива в щастието, изпълвайки сърдечната чаша на духа с амброзията на смисления живот в името на Бога. В любовта не контролираш, нито бориш и изяждаш природата, защото четеш живата ѝ книга директно, свързвайки се с майчиното ѝ сърце.

В любовта нехаеш колко огромна е къщата или колибата ти, много или никакви имотите ти, тъй като семейството ти е голямо – всички ангелски воинства, цялото дърво на живота подслонява душата ти. Когато обичаш, малкото поточе на човешкото ти образование качествено се влива в амазонката на сърдечния ти разум.

В любовта психотерапията от поправяне на когнитивни грешки, прераства в трансфер на динамиката на смисъла.

В любовта нуждата от политика, съдилища, полиция и затвори отпада, тъй като човек естествено следва политиката, закономерностите и принципите на Бога, метаморфозирайки от плешив примат в сътворец на Твореца. В любовта бизнес медицината, умишлено хронифицираща болестта, се завръща към хуманността, за да отстъпи място на холистичната медицина на здравето. Обичащият човек е безсмъртен във вечността, каляваща се във временните обвивки на преходността. Любовта е блажено щастие толкова, колкото и огън пояждащ вехтата дисхармония с мощта си.

Любовта, вместо да добавя години към живота на телесния скафандър, добавя живот към годините. В любовта знаеш, че полетите в космоса и техническото развитие не струват и пукната пара, ако не можеш да прекрачиш два метра от прага на дома си, за да поддържаш здрав комшулук със съседа си. Когато човек обича, ползва информационните технологии не за да манипулира и лъже по-бързо и успешно брата си, а за да прояви по-качествено вече живяното съзнателно единство с ближния. В любовта Каин съзнателно спира секирата над главата на Авел в прошката – защото тогава несигурността зад завистта се залива от напора на любящия смисъл, насищащ със сигурността, превръщаща болната конкуренция в здраво сътрудничество и радост от успеха на брата.

В любовта да завържеш обущата на старец или спасиш коте, е толкова важно и величествено, колкото и взривът на супернова. В любовта младият се учи от мъдростта на стария, а старият се радва на подкрепата и уважението на младия – защото неуважението към старостта е липса на уважение към собственото бъдеще. В любовта науката за човешката когниция въздига методологията си от кастриращо обекта си на изследване количествено измеримо поведение, до смело навлизане в качествената феноменалност, единствено достигаща до витиеватия процес на душевната динамика.

В любовта човек вижда, че по-важно дори от оцеляването, е умението да бъдеш и живееш по смисъла, по Бога. Съзнанието, наситено с любовта знае, че няма значение колко големи неща правиш, а колко качествено живееш във всеки един миг. В любовта разсъждението е простичко и ясно, но помощта към хората и чувстващите същества голяма – защото сме хора, за да си помагаме и само когато си помагаме – ако е искано, разбира се.

В любовта знаеш, че цялото техническо усъвършенстване и „покоряване“ на космоса е илюзия, ако липсва същинско познание и покоряване на душевните ширини, дълбини и висоти. Любовта знае, че компютърните мрежи не са дори бледо подобие на винаги съществувалата природна взаимосвързаност дълбоко в струните на живота. Само в любовта човек е свързан с човека и живее като човек – без нея даже блъскайки тялото си в други тела в градските миазми, вътрешно е безкрайно далеч и самотен пустинник.

В любовта армиите са излишни, понеже различията на враждебната конкуренция са преминали в осъзнаване на единството, при добросъседско сътрудничество. Само любовта стапя страха и дава истинска смелост. Любовта преобразува зависимата привързаност в самостойната емпатия на вътрешната пълнота, а страха от несправедливостта в диалектичната визия, обединяваща различията в спиралата на развиващото се съзнание.

Любовта се проявява в малките неща. Само обичайки, си Човек.

А какво е Бог? Любов. Дао, Дхарма – дори тези удивително наситени с проникновена семантика понятия са нищо без любовта. От любовта се ражда спокойно търпение, прошка, смирение. Без нея търпението се превръща в гърч, а смирената прошка в примирена автоагресия. Две страни има любовта. Женска, мека, приемаща, прощаващо прегръщаща. Но и мъжка, твърдо заявяваща и провеждаща смисъла си през здрави граници. Само през любовта връзката с реалността е цялостно обхващаща както човешко социалната, така и социума на целокупния, божествен живот. В любовта гордостта се разтваря до здраво достойнство, а неизбежните външни различия са виждани през призмата на вътрешното единство.

Само силата на любовта носи всичко, за което копнее човешката душа!

„Както е известно, мотивацията зад правенето на големитe пари, идва точно от интересите на тялото и съзнанието (старозаветното, примитивно - психопатно съзнание, бел. ред.). Това подпомага пропагандирането на разврата и разрушава душата. Естествено, тази тенденция няма как да не доведе до загиването на народи, държави и цивилизации. Ако всеки човек разбере, че трябва да се грижи за душата си и започне от елементарните правила на въздържанието, това може да помогне не само на него, но и на околните, не само на неговите деца, но и на цялото човечество.“ Опит в оцеляването 1, стр. 180

Човекът е единен в същността си. Това единство обаче, е сглобка от вечност и преходност: непреходният Богочовек на духа (атман), душата (буддхи), висшият разум (манас) и носителите на конкретния ум, емоции, енергия и физиологичен, телесен скафандър (тялото), отъждествяван от невежеството с човека. Накратко, Човекът се проявява през тялото на бозайника, с присъщия му известен интелект, емоции и нагонна природа.

В психологията се знае, че когато либидната природа е задоволявана директно, резултатът е посредственост и деградация. Когато обаче е въздържана и сублимирана през механизма на отлагане на удоволствието, либидото се влива в социално, професионално, творческо и нравствено, естетическо и етично развитие и живот.

В началото на 20-ти век този гений в областта на психоанализата: Фройд, формулира два централни опониращи си когнитивни принципа. Принципът на удоволствието и принципът на реалността. Комплексната ни когниция е тласкана от най-изначалния базов принцип на удоволствието. Дейностите ни, целите ни, психичната ни и социална дейност да подчинени до голяма степен на принципа на получаване на удоволствено възнаграждение. Нагонът в нас желае незабавна гратификация, тук и сега, без значение личностов и социален просперитет, професионални и персонални цели – тук и сега, на всяка цена! Това е ключов нагон във всяко живо биологично същество – освен в хората, той е централният двигател и при животните. Нагонът за удоволствие е неизменно преплетен и неврално идентичен със сексуалния нагон. Този нагон, ако е задоволяван директно, осигурява моментната изгода на незабавно полученото удоволствие. Нерядко обаче незабавното задоволявне на удоволствения драйв противоречи на другия централен когнитивен принцип – на реалността. Директното и безусловно задоволяване на принципа на удоволствието в крайната си степен може да доведе до зависимости, липса на адекватна професионална и социална реализация. А още по-зле, до психопатия, при която връзката с любовта е тотално прерязана.

Здравата способност за отлагане на удоволствието означава умението ни да издържаме на напрежението от неудовлетворения нагон и да получаваме удоволствие по по-забавения и опосредствен, но по-печеливш стратегически начин на постигане на социални, професионални, личностови, междуличностови и духовни успехи и развитие!

Доколкото владеем горната способност, дотолкова и успехът ни следва като сигурна сянка! Умението да отлагаме удоволствието и да го получаваме по сублимиран духовен, социален и професионален начин ни определя като съзнателни разумни човеци!

В Станфорд е направен дългосрочен експеримент, при който група от деца са оставени за 15 мин. в стая, като пред всяко от тях е поставен бонбон. Казано им е, че ако изчакат 15 мин., докато се върне госпожата, ще им дадат още един бонбон. Децата са оставени сами за 15 мин. и са наблюдавани с камера. Три от четири деца изяждат бонбона или веднага или след няколко минути. Някои обаче издържат на изкушението – миришат го, поднасят го към устата си и го връщат, протягат пръстчета към него и рисуват наоколо му в опит да отклонят вниманието си... Едно от четири деца издържа и получава още един бонбон след 15-тте минути. Животът на тези деца е проследен. След 20 години се открива огромна разлика в академичното и професионалното развитие на децата. Тези, които са изяли бонбона веднага, често не са завършили и средно образование още, имат слаби оценки, социални неудачи провалят се в много области, имат импулсивно и прекалено нестабилно поведение. Другите деца, тези малцината, които са издържали на изкушението, без изключение са всред топ успешните за възрастта си във всяко едно отношение!

Експериментът добре илюстрира ключовата роля на способността за отлагане на удоволствието и получаването му по сублимиран, социално и професионално успешен начин!

…………………………………………………….

Директното задоволяване на удоволствената мотивация, в дългосрочен план води до деградиране връзката или направо до откъсване на примата от Човека. Защото основна част от играта на живота, е обуздаването и влагането на маймунския ум, емоции и нагони в Богочовека. Когато този процес бива нарушен в индивида и обществото, либидно-агресивната природа захранва единствено стремежа към грубо удоволствие и власт. Такова същество вече не е Човек, а примат, откъснат от висшите си принципи. Подобно общество престава да бъде истински човешко, а се превръща в оскотяло стадо, в което на пиедестал се въздигат грубата сила, властта, парите, насилието…

Всеки прави изборите си. Като пишещ тези редове, заявявам своя – да бъда Човек, въпреки малката жалкост на грешната ми природа. Нека не спираме поне да се опитваме да бъдем Човеци! Докато станем – защото да си Човек не е даденост, а напрегнато достижение и сливане (йога-самадхи) с Бога!

Твърдя, че главната мотивация при човека надхвърля либидно-агресивния драйв. Защото съществува нещо повече, което определя примата като Човек - нагонът към смисъла! А реалността, освен социална, е и тази на целокупния Живот!

“Много могат да направят представителите на различните религиозни конфесии. И в юдаизма, и в християнството, и в исляма, много точно е описано как омърсената, безнравствена душа води човека към похотливост, кражби, пиянство, насилие, сексуални извращения. Ако служителите на всички религиозни конфесии се обединят в борбата в стремежа си към любовта и нравствеността, това би могло да донесе прекрасни плодове.“ Опит в оцеляването 1, стр. 181

Спомням си, учейки магистратура когнитивна наука в НБУ, проведох дискусия относно ролята на съвременната научна психология в етичното, естетично и нравствено разложение на съвременния човек. Когнитивно научният бихевиоризъм приема човека за нищо повече от животно или биоробот. Отсъства каквото и да е разбиране за актуална душа, освен през редукционистичните корелати на паметта, вниманието, перцепцията, невралните процеси. Феноменологичната автономност  и богатство на психичното практически са дисквалифицирани, сведени до страничен еволюционен продукт на оцеляването и по-успешното предаване на гените през поколенията. Правена през такъв оплоскостяващ редукционизъм, когнитивната наука въобще не достига до актуалното, качествено психично, а единствено до соматичните му и поведенчески, количествено измерими, детерминистични корелати. В такива изследвания отсъства допира до реалния Човек, до любовта, мъдростта, до онази естествено вложена в човешката същност етика, естетика и нравственост. Така получените детерминистични резултати биват ползвани от силните на деня вместо за прогрес в хуманността, за задоволяване на властова психопатия и манипулация. Не че когнитивната наука пряко участва във все по-пропагандираното и разпространено оскотяване на съвременното човечество. Сама по себе си тя, въпреки двумерността на разбиранията и подхода си, е неутрална. Твърдя обаче, че с тоталната си откъснатост от реалната душевност и преживяваните през нея извечни принципи на любовта и автентичната нравственост и хуманност, тя създава предпоставки за процес на деградация. Защо, въпреки неутралността си?

Самите когнитивни учени, които би трябвало да са безпристрастни изследователи, рядко са такива. В науката е познат фактът, че негативно доказателство не съществува. Учените обаче масово грешат в логическия си процес и така натрапват сривовете в разсъжденията си. Натрапване, случващо се поради факта, че ако преди време ролята на даваща нравствени ориентири е била изпълнявана от религията, то в тази позиция отдавна е науката. Неофициално, но като неформален лидер, въздействащ интензивно върху базисните вярвания на човечеството. При това, няма значение, че отделният учен или цели научни клонове могат експлицитно да отричат огромното си влияние върху етичните, естетични и нравствено деградационни процеси в съвременното човечество и отделния индивид. Имплицитно, в колективното и лично несъзнавано там, където преди е стояла религията, през последните столетия е науката. Съответно, отричано или не, въздействието на изповядвания от науките за човека краен материализъм, психичен редукционизъм и двумерност, имат сериозна роля в ниското качество на нравствения живот в съвремието ни. Защото в основата си човекът е далеч повече от биологичния си носител, а това което го определя като такъв, е богочовещината му, съставена от извечните принципи на любовта, мъдростта и творческата свобода.

Когато същината е отричана и редукционистично свеждана до биологични корелати, науката за душата се превръща в наука за процесирането на бездушна информация в биокомпютър на въглеродна основа. Срива се връзката с любовта, оттам мъдростта отпада, принизена до битове информация. Изконно произтичащата от любовта нравственост, се превръща от пожелателна до излишна опция в когнитивна система на такъв бездушен Пинокио, ръководена единствено от интереса, вече оправдаващ всякакви средства за постигане на целите си, поради липсващите любящо нравствени ориентири. Така, с кривите си разбирания за човешкото и човека, през автоматичното си присъствие като ръководещ ориентир в колективното несъзнавано на обществото, съвременната когнитивна/ пси наука играе значителна роля в продължаващо протичащия срив в човещината на съвременния човек и човечество.

Започнах горния абзац с уклона за логическия срив  негативно доказателство в съвременния когнитивен учен. Срив автоматично предаван в поп фолк мисленето, поради споменатата имплицитно централна роля на науката в базисните вярвания и допускания на съвременния човек.

Какво представлява този срив? „Ако нещо не може да бъде доказано грешно, следователно е вярно. Ако нещо не може да бъде доказано вярно, следователно е грешно.“ И двете твърдения са погрешни. Когнитивистите твърдят, че психиката е страничен продукт на физиологията. Това обаче е твърдение, което нито може да бъде доказано като вярно, което не го прави погрешно, нито пък може да бъде доказано като погрешно, което не го прави вярно. На какво тогава се дължи подобно допускане, странно как приемано за недвусмислено вярна теза през предразсъдъчен скок към такова заключение? Какво стои в такъв абсурден скок. Не и наука, нито логика. Стои предразсъдъчното вярване, че човек е биологията си. Стои сухо дървен, краен материализъм и нищо повече. Това, че през дадени поведения и невромозъчни реакции може да се съди частично за дадени базисни психични процеси и факти, означава единствено, че изследваното поведение и неврален процес корелират опосредствено с изследвания психичен процес. Корелират, при това с най-базисните психични движения, нежели с творчеството на талантливия и гениалния, при цялата му изумителна сложност, витиеватост, паралелност в процесирането на информацията  и богатство на психичната феноменологичност, реализираща се в собствена относителна автономност на процеса си.

В нелогичния скок в разискваното ненаучно заключение за първичността на биологията и вторичността на когницията, стои друго допускане, също явяващо се изкривяване в познанието за човека – а именно, че логиката е крайният връх в човешката когниция. Такова допускане, извиращо от липсата на себепознание, корелира пряко с посредствената когнитивна/ експериментално психологична методология, позволяваща си недоумието да операционализира качествено психичното и го „замерва“ чрез опосредственото, количествено измеримо поведение и неврални процеси. Логиката никога не е била повече от неутрален, механичен инструмент, предполагаемо и по презумпция ползван от същински човешките когнитивни нива: визия логиката, кентавричната, проницателната и недуалната човешка когниция (Кен Уилбър). Набеждаваната за научна, количествена методология на съвременната експериментална психология не разполага нито с теоретичните предпоставки, нито с приложните средства за изследване на качествената психична феноменологичност от по-висок разред. Логиката – чудесен инструмент, прекрасен слуга е, когато е ползвана от същинския Човек. Но е твърде лош господар, когато е набеждавана за връх в човешкия процес, какъвто никога не е била в неутралната си механичност. „Като стигнеш върха на планината, продължи нагоре!“, казват в зен и преживяват в джнана йога – тоест, ползването на логическия процес до краен предел при следване на дадена изследователска цел, в даден момент стига до максималното на капацитета си, при което се събужда по-висок, интуитивен, паралелно процесиран, творческо-медитативен процес.

Способност за проникване във висотите на феноменологично преживяемия психичен процес, има качествената методология за изследване на човешката когниция. При това не говоря единствено за описание на случаи, интервю и пр., а за същинския, медитативен подход, при който през сравнителни изследвания опитностите на такива учени-практици от целия глобус, можем да извлечем индуктивно аналогични резултати, водещи ни до по-глобално дедуктивни и научно валидни заключения в областта на психичното. Научно валидни вече не по силата на неадекватната спрямо психичния потенциал количествена операционализация, а според адекватно обхващащия и проникващ висотите на психичната феноменологичност, качествен подход и метод.

Пред взора на качествения изследовател на психичното, се разкрива цяла вселена, толкова обективна или дори по-реална от материално-физиологичната. Първото, което такъв изследовател открива, е преживяването за принадлежна свързаност и единство с един вече не механичен, а наситен с жива съзнателност живот и вселена, проникната от вътреприсъщи ѝ принципи и закономерности. Принципи, практически преживяеми от психичния изследовател: любов, мъдро познание, следващо от любовта, творчески порив, напор към съзидаване, отново наситен с освобождаваща любов, поставяща човека в позицията на творец на съдбините си. През такъв изследователски процес, ясно бива виждана реципрочната равнопоставеност на сома и психе и дори първичността на психичната феноменологичност.

Тук качественият психологичен рисърч започва аналогично да припокрива смисловия си подход с този на психодуховните системи за разкриване на човешкия потенциал. По-точно, не с външно теоретичните им, често диаметрално противоположни или твърде различни теологични постулати, а с приложно-преживелищните опитности на практиците им. Защото наука и религия, философия и приложност, съзнание и несъзнавано, винаги са били единни в изтока, а разцепяни изкуствено на запад. Западният човек, далеч повече страхувайки се от непознатото, се вкопчва в сигурността на малкото съзнание. Оттам и науката му се откъсва от примордиалните, идващи през религията, духовни принципи и закони. Дори в науката за душата, западнякът заедно с мръсната „вода“ на невежеството си, изхвърля „бебето“ на самата душевност, за да се предпази от несъзнаваната бездна на реалния психичен океан, вкопчил се в малкия сал-черупка на съзнателно проследимото, пипнимо количествено изследване и двумерни, редукциониращи психе до сома предразсъдъци, гордо наричани от самия него наука и реалност…

Сергей Лазарев споделя не само като разсъждение, а като пророческа визия, предстоящото обединение между различните религиозни конфесии. Обединение, идващо не от разделящо неразбиране, а от обединяващо диалектично съзнание, смиряващо противоположностите, така че да бъде достигната синтетичната визия на единството на любовта, от която идва автентичната, непринудена и вписана в самата тъкан на битието нравственост. Още дълго време ще има хора, наричащи себе си християни, юдеи, мюсюлмани, будисти, хиндуисти, шинтоисти, сикхи, атеистични учени и т.н.  Докато снегът се топи, кокичетата смело си проправят път. Все повече настъпва време, в което вече няма място за догмите на християнството, исляма, будизма, хиндуизма, атеизма и пр., но има безкрайно пространство за синтезиращата, холистична визия на любовта. Любовта, обединяваща и примиряваща различията. Любовта, сливаща научната съзнателност, с религиозната, несъзнавана бездна. Защото науката без религиозната духовност, е хлапе, подскачащо пред полите на майка си, от която току що е излязло – нарцистично хлапе, въобразяващо си многознание при актуална нищожност на допира между малкия му познавателен кръг с непознатото и непознаваемото. Религията пък, без научното обективизиране, се превръща във фанатизъм. Двете са като единицата и нулата, като точката и кръга. Никога не са били разделени, освен в нечие невежество. Затова, ще добавя към думите на Сергей – да, сливане на религиите и не толкова на религиите, но на живата духовност, любов и нравственост, проявяващи се през тях. Както и на религията/ духовността и науката. Сливане не във вида на еклектична/ синкретична „манджа с грозде“, а през интегралния творчески процес, експлориращ единството в различията, за да се роди красотата на новото познание, надхвърлящо в трансформативния си гещалт сумата от частите си. Ново и извечно познание, виждано през инспиративната, творческа холистичност на умението да обичаш. Защото, само обичайки, си Човек! 

Преди две хиляди години в историята на човечеството започнала нова епоха. Човекът престанал да се отъждествява не само с тялото и с духа (ума, статуса, властта, съзнанието, бел. ред.), но и с душата си (нравствеността, фините чувства, бел. ред.).

Ако смятаме себе си за тяло, болката на тялото и разрушаването му ще са непоносими за нас. Всяко изменение е частично разрушаване, затова развитието на ниво тяло не става чрез изменение, а чрез отмиране. Ако се идентифицираме с духа, няма да можем да променим картината за света, защото това представлява разрушаване на съзнанието ни. Вместо да възприемаме новото, ние ще мразим това, което то ни носи. Дори то да е спасението ни,няма да можем да го приемем, тъй като смятаме съзнанието си за непоклатимо и вечно.

Ако се отъждествяваме с душата, ще можем да развиваме тялото си, лесно ще минаваме всякакви физически изпитания. Ще можем да приемаме новите истини, построявайки по новому съзнанието си. Обаче няма да можем да изменим характера и чувствата си.

Преди две хиляди години един човек в Израил казал: „Аз съм Любов“. Заради любовта може да изгубиш и душата си (базисните характерови вярвания и морал, бел. ред.). Може да изгубиш съзнанието(малките си човешки стремежи, бел. ред.), бъдещето, тялото си. Ако човек е любов, всякакви страдания на душата стават преодолими. Което означава, че е възможно да се промени душевността, да се промени характерът из основи. Тогава възприемането на Божествената информация става несравнимо по-мащабно и това открива възможност да се спаси цялото човечество.

Когато човек осъзнава, че е любов, че е едно с Твореца, той се отнася с любов, но отстранено към душата, съзнанието и тялото си. Човек започва да осъзнава, че е вечен в същността си, защото любовта е вечност. Душата му престава да е агресивна, понеже вечността не може да се изгуби и тогава се отварят нови пътища за възпитаване на собствения си характер, съдба и тяло.“  Опит в оцеляването 1, стр. 184, 185

По-горе говорих за нивата на съзнание. Сергей с няколко само думи преминава през целия спектър – през неговата си, специфична и понякога объркваща терминология. Цитирам го, не защото е чел и ред от обектните отношения на Мелани Клайн, Доналд Уиникът или синтеза между когнитивна наука и психоанализа на семейство Тайсън… Нито поради академичните му познания, които не са впечатляващи, меко казано. Не е това… Цитирам го, защото има уникалния опит на личното проникване в полевите структури, в колективното под и свръхсъзнание. Защото, когато човек го чете с очите на сърцето и разбирането на душата си, преживелищно долавя единството си с целокупния му живот, законите му (Дхарма), неслучайната причинно-следствена верига, предоставяща най-точните уроци в най-нужните моменти, където и както е добре за теб, същностния Човек.

Социумът винаги е бил тълпа – стадо. Никога в която и да е епоха или дори развивала се еони раса, човешкото стадо не е било така грубо сугестирано в примитивен материализъм. Дори диваците, макар и през под-рационално, магично мислене, все пак имат една свързаност с по-мащабна понятийност за живата природа и преживяването на естетични и етични закономерности. Мит е обаче, че духовността е магическо мислене. Свръхсъзнателност е. Човекът в реализиран потенциал е. Здравият разум и рационалност винаги присъстват в здравата духовност – стабилна основа, дом строен на скала са. Но, инструмент е логиката, нищо повече – никога не е била Човекът. Когато си мислиш, че си тялото, в примитивизма си, следваш нагонните му цели, раздухани от механичния интелект и консуматорския социум.

Любовта, душевната ти същност, естествената нравственост – това са празни думи за психопатния примитив. Когато липсва любовта, се появява страхът, все по-дълбоко потискан от още и още озверял стремеж към власт, пари, груба сила и още и още илюзия за подсигуряване, на всякаква психопатна цена. В такова общество и индивид нормалните здрави граници се превръщат във все по-дебелите стени на килията на крайния индивидуализъм, отдалеченост на брат от брата. Здравата агресия на мотивацията все повече прераства в жестокостта на социопатния садизъм, трениран върху животни и все по-често върху ближния, застанал на пътя на компенсаторната нарцистична алчност, прикриваща ужаса от безлюбната бездна отвътре.

Ако преминем на едно стъпало по-високо в съзнателната стълбица, фиксацията вече не е психопатна, а просто невротична. Лазарев я нарича прилепване към духа и душата, тоест към моралните норми, реда, правилността, красивите чувства и взаимоотношения. Тук шансовете за акордиране с любовта са големи и всяко страдание в усвояването на характеровите уроци, вложени в тревожността, е благословено, водещо към нейно величество любовта. Когато човек се научи смирено да жертва дори душата си за любовта, осъзнава, че жертвата е привидна. Отъждествявайки се с любовта, знаеш че всичко останало е нищо повече от временен неин проводник, дреха. Тогава всичко идва на мястото си. Едва тогава живееш. Дотогава си сънувал съня на Майа!

Глобалното човешко общество все повече приема тоталната деградация на нравствеността за норма, а психопатията бива възпитавана от майчината утроба и мляко, през интернализацията на родителските образи и модели, нямащи си идея за законите на Живота, до социалните внушения, пряко натрапващи преобърнатата, липсваща или силно изкривена система от ценности като социално желателна.

Рано сутрин е най-тъмно. Изгревът не е далеч!

„По повод на исляма. Честно да ви кажа, аз не виждам никаква разлика между християнството и исляма. Ако говорим за същността им. В исляма се почитат пет главни пророка и се смята за свещено онова, което са казали. Те са Ной, Авраам, Мойсей, Христос, Мохамед. Всичко, на което е учил Христос, в исляма се признава. Ако говорим за разликите, те повече се отнасят до интерпретирането на Христовите думи. В този план наистина съществуват разлики между католици, мюсюлмани и православни. Но ако излезем извън пределите на обредността, политиката и икономиката, християнството и ислямът учат на едно и също – Бог е един, любовта към Него е висше благо, волята на Твореца е свещена и трябва да се приема безпрекословно. Десетте заповеди са еднакво свещени както за мюсюлманите, така и за християните. Така че, главното не е формалната принадлежност или не към някоя религия. А любовта в душата и изпълняването на главните заповеди.“ Опит в оцеляването 1, стр. 187

Ако излезем извън изсмуканата от пръстите догматика и ползването на религията за икономико-политически манипулации, християнството, ислямът и юдеизмът са едно. В любовта са едно. А нали Бог е любов! Нещо повече – извън теологичните, чисто теоретични разбирания, юдео-християнството е едно с източните системи за разтваряне на потенциала. Аналогично сходство и единство, погледнато отвъд сравнителното религиознание, виждащо общите принципи, но през идентичността на практическия опит, на живото молитвено-съзерцателно преживяване на Бога.

Често в психотерапевтичната си практика работя с мюсюлмани, а Коранът в кабинета ми стои точно до Библията. Четейки го, се удивявам не само на сходството, а на пълното единство с юдео-християнството. Същите персонажи, същите събития, същият Бог/ Аллах, ангели и архангели, с леко видоизменени поради арабската лингвистика имена. Същите заповеди, абсолютно идентични предписания за начин на живот (на принципно ниво), нравственост, отдаденост на Бога. За какви различия говорим тогава? Човешки, невротични и психопатни. Бог/ Аллах е идентичен. Получава се невротична борба подобна на тази в семейството. Децата подскачат и се борят – „ Мен Баща ми повече ме обича, аз по-добре знам какво Той казва и съм го записал по-вярно от теб. Моето разбиране при това е по-вярното, даже единствено правилното!“… Когато подобен невротичен регрес в инфантилното разбиране и отношение се утвърди през столетията и хилядолетията, услужливо се появяват психопатни Каиновци, тормозещи и убиващи братята си Авеловци, самите те забравили смисъла на любовта, а служещи на собствени и нечии финансови и вастово-политически интереси и манипулации.

В хорското невежество са различията. В любящата нравственост и човещина, низхождащи от тъждествеността с Бога и низпославани от любовта Му, е единството! 

Ислямът понастоящем, е далеч повече ползван за икономическо-властови манипулации. Както и само преди няколко столетия в името на Христос са водени кървави кръстоносни походи, горени са вещици, завладявани и поробвани са цели народи и континенти, под уж благовидното христово мисионерство. Не са от Бога, нито от Бога проявяващ се в човека тези настоящи и отминали властови манипулации. От човешката примитивност идват, рационализиращо извиняваща властолюбието си с религиозна догматика.

В това отношение, един будизъм, санкхя, веданта, адвейта веданта, даоизъм и йога системи, никога не са регресирали до подобни невротично-психопатни динамики, а са били и продължават да са живи пътеки по реализация на Бога, на потенциала на Богочовека. При това системи, съчетаващи религиозния плам, с чисто научната логика и здрава скептика в практическия си, чисто психологичен, качествен метод за Себереализация.

Вкратце, различията между юдеизъм, християнство и ислям, идват от илюзиите в човека. Единството им е следствие от любовта, от присъствието на Бога в човека!

„Сега в света се наблюдава една благотворна тенденция. Науката и религията започват да си сътрудничат в опознаването на света и Бога, в разбирането колко важни са вярата, нравствеността и любовта. Това е най-големият шанс за спасяването на нашата цивилизация.“ Опит в оцеляването 1, стр. 189

Не бих казал, че и в двата лагера няма противници на това сътрудничество. Но, бавно и постепенно, духът на времето налага промени.

Единствено от живата духовност, проявяваща се през една изчистена от сляпо догматични и икономическо-политически примеси религия, следват естествена нравственост, Богочовещина , естетични и етични принципи, които въздигат науката. Без тях, тя деградира до механично техническо развитие, ползвано все по-диаболично от един все по-оскотяващ маймуно-човек.

Само здравата научна скептика, през едно стабилно стъпване в социалната реалност, ползва логиката до краен предел и я надхвърля в медитативните прозрения на учена от висок порядък, в творческия му, вече навлизащ в сферата на религията устрем към познание на научния обект на изследване. В такъв творчески пробив, науката се слива с духовността, както ян с ин, или лявата мозъчна хемисфера с дясната. На по приземено ниво, научната скептика заземява религиозния устрем, превръща го в адекватен и приложно реализируем в живата етика на ежедневието. Религия без наука се превръща във фанатизъм и бягство във фантазия.

И науката и религията, лишени от единството си, стават оръжие в ръцете на човешката морална деградация!

„Нека помислим, какво е това хуманно отношение към човека. Горе долу знаем какво е това хуманизъм: състрадание, грижовност, съдействие, желание да се помогне на човека, спрямо когото го проявяваме. И сега трябва да уточним, какво е това човек. Съвременната наука и западната психология възприемат човека само като тяло и приемат, че съзнанието и чувствата са функция на тялото. В Европа и Америка религията е изгубила значението си. В днешна Европа набира сили отричането на християнството, което сега наричат политическа коректност. Тезата за първичността на душата, естествено, напълно се игнорира.

Обществото трябва да се развива и колкото повече се развива единствено в посока грижи за тялото, толкова по-бързо се губи любовта, разрушава се душата и нравствеността, губи се съзнателността. Къщите, архитектурата, технологиите, колите, дрехите и т.н. – всичко това се подобрява, защото обслужва тялото. Всичко, което би трябвало да обслужва душата, деградира пред очите ни. Но западното общество, тъй като там въобще не съществува адекватно понятие за грижа за душата, не възприема собствената си деградация.“ Опит в оцеляването, част 1, стр. 210

По-долу Сергей сам дава отговор на въпроса какво всъщност е хуманността преди всичко:

„Човек е на първо място душа, след това дух (ум, съзнание - бел. ред.) и в крайна сметка, тяло. Затова човещината е преди всичко грижа за душата на човека. Това означава да се подкрепя любовта в душата му, да се възпитава вярата и нравствеността му, дори така да се накърняват тялото и благополучната му съдба – нали и без това душата често се изчиства със страданието именно на тялото и духа. Но, душата на първо място се изчиства с любов, чрез единение с Бога.“ Опит в оцеляването 1, стр. 211

Хуманността е грижа за човека. Ако вярваш, че си тялото, затрупването с храна и секс, подсигуряващи оцеляването сгради, сила, това е хуманността – това е примитивното, животинско ниво. Вярваш ли, че си социалното си его и неговият социален успех, власт и благополучие, без да те интересува ни най-малко каквато и да е нравственост и духовност – тогава за теб най-човешкото е егоцентричното постигане на всяка цена на максимално социална власт, контрол и материална благосъстоятелност. Това е езическото, старозаветно-психопатно ниво. Когато за теб най-важни са фините добри чувства, моралът, честността, лоялността, междучовешкото привързване, тогава човещината за теб е стриктното спазване на малкия човешки морал, независимо че е твърде възможно да е откъснат от голямата картина на Божествената нравственост. Това е новозаветното и праведно, невротично ниво на съзнание.

Само когато живееш от позицията на душа, на ученик в университета на живота, съзнаваш че същинската хуманност е предимно грижа за човека като душа. Това е диалектичната позиция на любовта, учеща се и от доброто и приятното и от враждебното и трудното поравно, в познанието си на динамиката на живота. Когато живееш като душа, отново се стараеш да подсигуриш тялото и статуса на социалната си персона – липсва обаче привързаността към непременната телесна и социална сила, финанси, власт. Готов си във всеки момент да умреш и загубиш всичко - именно затова живееш от душа и любов, черпейки сигурността и щастието си от смисъла на Бога.

Когато живееш от позицията на любовта, през характеровите си импринти отново преживяваш емоционални катаклизми и разочарования, но вместо да се невротизираш от тях, ги влагаш в горнилото на любовта си, от чиято позиция ясно виждаш, че напрежението, което са ти донесли, прекрасно те води към дълбокото самообладание на смелостта ти да живееш силно и креативно.

От такава позиция си истински силен – със силата на нагнетения си дух, на любовта. Тогава можеш да бъдеш истински човечен към брата си, да обичаш, прощаваш и благославяш с присъствието си!

 „Във всяка система неизбежно настъпват проблеми, принципиално нерешими в рамките на тази система, които изискват търсенето на решения извън границите ѝ.“ Курт Гьодел, австрийски математик

Същото твърди и Айнщайн. Наблюдавам това ежедневно при разрешаване на душевни проблематики. Нужно е да се излезе от привичната система на мислене, възприятие, чувстване, поведение, да се напусне зоната на комфорт и да се влезе в тази на възможностите.

Ползват се метафорите за времева линия, регресия в миналото, прогресия в бъдещето, търсят се ресурси, намират се и се разширяват изключенията в адаптивна посока. За да се случи тази промяна на мисленето, чувстването и поведението, е нужна позиция на наблюдение на психичните наличности и движения отвисоко. Колкото по-мащабни и дълбоки психични съдържания се решават и променят, толкова по-висока метакогнитивна визия е необходима. Развитието ѝ се случва на по-ниско ниво чрез разширяването на лекситимната способност за осъзнаване на собствения ментално-емоционален живот – съзнателно вербализиране на психоемоционални причини и следствия.

На по-високо равнище метакогницията/ самосъзнанието, се развиват в процеса на тиха сърдечна молитва и медитация. В началото в медитацията метакогнитивният зрител е просто една отстранена, съзнателна точка, изпълнена с особен разум, интуиция, виделина, присъствие на духа и обич.

Постепенно се оказва, че тази точка разширява радиуса си до един безкраен феноменологичен, автономен свят, извор на всеки смисъл, същинска радост и творчество. Свят –роден дом на Човека, на въплътилата се за пореден учебен ден/ живот душа. Същината на човешката душа е любовта. А в нея миналото и бъдещето са свити до точка, до едно вездесъщо, омнипотентно и мъдро сега. От такава любяща перспектива, решаването на проблемите е многократно ускорено. Дори вече не са проблеми, а казуси, пълни с творчески възможности. Както казва Беинса Дуно: „Божията любов разрешава всичките проблеми!“

 „Ако разбираш, че ти по природа си Божествен, че ти си любов, това чувство може да съществува непрестанно в душата.“ Опит в оцеляването 3, стр. 19

Отначало разбираш и смътно го чувстваш. Постепенно осъзнаването става все по-наситено, сърдечно, бхакти, пълно с любящо чувство. Докато не осъзнаеш, че любовта е не само ментално озарение, мъдрост и сърдечно чувство, а действен принцип и жива сила, проявявани през поведението.

Тази естествена троичност обуславя един автентичен, тройно-единен подход в пътя към Бога, към Себереализацията. Устрем към йога, към сливане с любовта. Защото само съзнавайки единството си с любовта, познаваш Себе си. Това осъзнаване въобще не е еднократен акт, а постепенен процес. Телесно животинското се противи, огъва се, трудно му е да се смири и действа в единство с Бога. Социалното его постоянно върти и суче, дуе се и се опитва да постави собствената си тщеславна нищожност в позицията на горд господар, докато всъщност е само заменим, временно нужен слуга.

Стремежът към сливане с любовта, с Бога, фокусира ума, сърцето и волята в почти непрекъснато помнене, чувстване и действие, свързани с любовта, посветени на любовта, отдадени на Бога. Умът стихва смирено, надхвърляйки себе си в интуитивна джнана йога, сърцето достига до преданоотдадено чувство на обич, надскачаща чувството в тихия екстаз и благодат на Богоприсъствието. Делата са посветени на любовта, насочени към процеса – молитвено правене заради правенето, при непривързана безпристрастност към плодовете на делата - карма йога. Постепенно човек започва да осъзнава тъждествеността си с любовта, единството си с Бога, като телесните ум, чувства и дела биват прихванати към тези на същинския Богочовек. Сливане, йога, единство – Себереализация!

 „Вулгарното тълкуване на християнството (и въобще на религията и живота, бел. ред.) свежда всичко до чудеса. Чудото е онова, което дава избавление от греховете. Всички забравят, че по-добре е да не се правят грехове. Всички сили се обръщат натам, да се избавим от последствията от греховете. В православието силно е развит култът към чудесата. Колкото повече се пропагандирали чудотворните изцеления, толкова повече отслабвали вярата и нравствеността. 

В исляма на практика няма увлечение по чудесата, а основно се набляга на следването на заповедите. Затова в джамиите има много вярващи. В църквата картината е различна. Вярно е, че и в исляма постепенно формата започва да измества съдържанието. Докато арабският свят съществувал в крайно тежките условия на пустинята, в нищета и глад, вярата била искрена и силна. Когато петролът започнал да носи доходи и се появили пари и благополучие, религията започнала да се превръща в политика и икономика. Но така или иначе, в сравнение с разлагащите се Европа и Америка, нравственият потенциал на мюсюлманските страни засега е значително по-висок.“ Опит в оцеляването 3, стр. 84

Няма чудеса – има непроследени от незнанието сили и закономерности. Има чудеса, когато направиш всеки миг и всичко в живота си чудо, през единството си с визията на Бога. Постигането на такава панорама обаче изисква собствените ти интензивни, постоянно постъпателни усилия по акордиране с ума на Бога,пулса на Бога, принципите на Дхарма. Вярваш ли в чудеса, си разглезено дете, чакащо нещо външно да се погрижи за него, при една непораснала, изнесено външна локализация на отговорността и лична безотговорност. Когато знаеш, че от теб зависи да виждаш чудото на живота си в синхрон с любовта/ Бога, правиш нужното, така че доколкото преживяваш единството си с нея, дотолкова правиш живота чуден с присъствието си в него. Това е позицията на съзнателния Човек.

Съвременният човек пренася това си непораснало отношение в медицината – ето, чудното хапче се предполага да угоди на инфантилното его, като му спести проследяването на връзките между причини и следствия, симптоми и подлежащи ги психоемоционални етиологични фактори в патогенезата на болестта. „Вълшебните“ хапчета на една механична бизнес медицина, обслужваща невежа безотговорност през собствени финансови интереси, имащи полза от невежеството на стадните маси. „Чудни“ хапченца, поддържащи липсата на холистична визия и учене – отсъствие, правещо целта на болестта нереализирана, уроците ненаучени, а пациентът хроничен клиент на такава (не)здравна система.

Когато Човек живее от позицията на любовта, в него са налични естествена нравственост и смирена отговорност за собствените мисли, чувства и постъпки, постоянно привеждани в акорд с Бога, с Дхарма. Когато приматът живее през безотговорната несъзнателност на външната си локализация на контрола, се превръща в лесно манипулируема стадна маса…

Лазарев споменава християнството и исляма, но всъщност вътрешният смисъл на словата му се отнася към въпросното наличие или отсъствие на живот от и за Бога, любящата нравственост и следващата от нея лична отговорност за превръщането на собствения живот в чудо или въртене из лабиринтите на илюзиите.

„И тъй, десетте заповеди. Всяка казва по същество едно и също. Любовта към Бог трябва да е по-значима от всякакви проявления на основните човешки инстинкти. Инстинктът винаги трябва да е на второ място, а любовта към Бог, на първо. … Значи, коренът на всеки грях е изгубването на личното устремяване към Бога. Когато в душата изчезне потребността от любов и Бог – това е главният грях. По същество това е отказ да се изпълнява първата заповед. Точно против този грях се борел Исус Христос. За това дошъл на земята.“ Опит в оцеляването 3, стр. 84, 85

В съвремието ни не е зле да си припомняме тези божествени препоръки: единобожие; не си прави кумири и изображения на Бога; не изговаряй напразно Божието име; помни съботния ден; почитай майка си и баща си, за да ти е добре и живееш дълго; не убивай; не прелюбодействай; не кради; не лъжи; не завиждай (не пожелавай нещо на ближния).

Единобожие

Единобожието няма нищо общо с теологични постулати и догми – поставяне на любовта като ядро на живота, главен ориентир, цел и посока, е единобожието – не само умствено, но преживелищно, от глава, сърце, устрем, воля, преданост.

Не си прави кумири

Нямаш нужда от икони, статуи, идоли и изкуствени истукани, когато познаваш Бога отвътре, когато любовта облича в божествен образ всичко в творението Му. Тогава отпадат и човешките кумири и култът към личността, идващ от собствена незрялост.

Не изговаряй напразно Божието име

Когато познаваш Бога, думите са излишни, защото молитвата ти е тиха – преминала е в медитация не фиктивно седяща, а като съзнание на Богоприсъствие в ежедневието ти. Въпреки тази преживелищност, често умът има нужда отново да бъде насочван към Бога и името Му – но, не напразно, а с преданоотдадена обич.

Помни съботния ден

Времето за почивка, съботният/ неделният ден, е времето на Бога и за Бога. Собственото ми интуиране на това, е че тук въобще не става дума за някой ден от седмицата или въобще външно време, а за помнене на вечността във всеки един момент. На изток наричат това случване, бездействие в действието (Бхагавад Гита, Лао Дзъ…), медитативна осъзнатост по време на делничния бит и ежедневност. Една постоянна, сърдечна молитвеност отвъд думите, а като дълбока, любяща осъзнатост. При нея самосъзнанието е прехвърлено от това на малкия социален човек, в Богочовека, а всяка мисъл, чувство, телесно усещане, мотивация и действие, са виждани, преживявани и насищани с Богоприсъствието и акордирани към мъдростта и свободата на творческия му заряд. Само преживявайки това, можеш да разбереш.

Почитай майка си и баща си

За да почиташ искрено, а не пожелателно майка си и баща си, е нужно да преработиш психотерапевтично травмираните съдържания и невротични психодинамики, присъстващи в теб в следствие на възпитанието, което е нормално несъвършено. За да почиташ, е нужно първо да осъзнаеш заложеното, да почувстваш относителността му, да се заявиш в това психично порастване – тогава можеш да простиш (директната прошка често е пожелателна, фалшиво самозалъгваща, евтина, замазваща неотработености). Защото именно през прошката преминава любовта, а почитането е неин дериват. Когато така любящо, през зрелостта си приемаш родителите си каквито са и ги почиташ любящо, живееш живота си не през страха, а през любовта. Тогава ти е добре, а предпоставките за по-здрав и дълъг живо са налице. Колко дълъг? Колкото е рекъл Господ!

Не убивай!

Когато обичаш, дори няма нужда от външни закони – отвътре си познаваш закономерностите на Битието – не с мозъка, а с душата, с вечността си. Знаеш, че убивайки човек, животно, унищожавайки природата, убиваш Себе си. Дори логиката, с цялата ѝ плоска механичност, стига до факта за глобалната взаимосвързаност и планетата като единен организъм, при което не е добра идея рязането на клона от дървото на живота, на което човек е застанал. В любовта няма нужда от това проследяване, защото директно познаваш единството си с цялата жива природа. А природата на любовта е даване на живот и развитие в безкрайни творчески комбинации, нежели убийство. Когато си в Бога/ любовта, познаваш и илюзията на т.н. смърт – защото само любовта побеждава смъртта. Живеейки по Бога, твориш и раждаш идеи, рисуваш красотата на живота, композираш симфонията на духа. Едни комбинации естествено отмират, за да се родят други – такава е природата на нещата. Създаваш – такъв е поривът на любовта. Убиваш, когато любовта липсва,а на нейно място се настанява ужасът и болката, компенсирани от сите пороци и грехове.

Не прелюбодействай!

В по-тесен смисъл, заложеното послание тук е относно ползването на либидото в руслото на любовта – свещена сексуалност.

В по-широк смисъл, действаш против любовта, когато егото ти гордо се откъсне от централността ѝ. Тогава живееш безбожно. Появява се нуждата от захващане за външното, поради вътрешната несигурност - кумирите на алчното властолюбие и гордото себевъздигане в нарцистичен култ. Вътрешното присъствие на Бога липса – тогава уважението към родителите и въобще хората и чувстващите същества, се превръща в ненужно, а за постигането на безлюбно психопатните цели, са оправдани средствата на убийството, кражбата, лъжата и завистта, тласкаща алчно към още и още сурогати в несъзнаваните опити за заместване на любовта. Кауза пердута за персона нон грата, наблюдавана в психопатизираното съвремие.

Без Бога, без любовта, човек се превръща в ходеща черупка, привидно жив, обездушено диаболичен труп.

Не кради!

Любовта дава. Живееш ли през Бога и за Бога, не можеш да крадеш – дори нямаш импулс, задвижващ те към насилствено отнемане. Когато обичаш, имайки нужда, спокойно и открито, през здраво себеуважение, я заявяваш и си благодарен на полученото. Но, обичайки, рядко ти се налага да търсиш отвън, тъй като преливаш от заряди отвътре. Тогава даваш, а желаещи да се ползват от даването ти има много. Колкото повече даваш, повече получаваш.

Кражбата въобще не е само поведенчески и социален акт. Понякога да се отнеме от психопатно забогателия, е не кражба, а възстановяване на естественята хармония (българските воеводи по време на робството, английският Робин Худ – легенди, отразяващи поведенческо отнемане в разрез със социалната норма, при вътрепсихична липса на кражба). Споменатото е само изключение, а кражбата по правило е отвратителен акт.

Вътрепсихичната реалност на крадящия, е отново безлюбието. Крадецът краде не само защото няма социален ресурс. Същинските кражби са на високо политическо и икономическо ниво, при изобилен икономически ресурс. Крадецът краде, поради липсата на нравствен ориентир, идващ от любовта, която отсъства в него. 

Не лъжи!

Да си откровен и честен, е смелост. Тогава спокойно виждаш слабостите си и приемайки ги,  трансформираш импулсите им в здрави. Само през смирената истинност, протича любовта. Обичайки, си сърцато искрен – по Бога си. Защото любовта мъдро води към свободата на истината. Когато обичаш, лъжата не е силното ти качество.

Истинността е позицията на Богочовека, на Човека с голямо „Ч“. Лъжата е откъсната от любовта, его позиция. В тактически план е печеливша, но в стратегически винаги е губеща.

Не завиждай!

Завистта е болна агресия над страх от собствена недостатъчност. Липса на автентична връзка със Себе си е завистта. Липса на любов е завистта. Защото когато страхът е преодолян, намираш Себе си – тогава обичаш, а на мястото на липсата живее предостатъчност от радостта да бъдеш Себе си и живееш своята съдба, по собствената си пътечка. Защото местата на другите вече са заети!

………………………………………………..

Оказва се, че както твърди Сергей, всички последващи ориентири към смислен и хармоничен живот, следват от първия – да поставиш любовта като ядро на живота си! Тогава нагонно-социалната природа на човека естествено служи като съсъд за живота по Бога - Санатана Дхарма.

„Очите ми пробягват по списъка с греховете: гняв, възгордяване, алчност, завист, униние – чревоугодничество, похотливост. Ако се поразмислим, става ясно, че се групират в два блока. Първите пет са свързани с инстинкта за самосъхранение, а последните два с инстинкта за продължаване на рода.“ Опит в оцеляването 3, стр. 86, 87

Мортидо и либидо – двата основни, достигнати благодарение на психоаналитичната мисъл, нагони. До същото, без да си има кой знае какво понятие от анализа, стига психологът-ясновидец Сергей Лазарев. Инстинкт за самосъхранение – мортидо, инстинкт за продължаване на рода – либидо.

Нагоните се преплитат взаимосвързано, така както и подвластните им смъртни грехове. Агресията е сексуална, както и сексуалността, е агресивна. Това са основни положения. Нормално е човек да има известно собствено достойнство, да поставя здрави граници и се заявява, да се стреми към просперитет и се сравнява здраво с брата си, интересувайки се от него. Нормално е тъгата от присъствието в ограниченията на физическата черупка (тялото), да бъде прегръщана от любовта и преобразувана в мъдрост. Чудесно е човек да е сексуален и да обича храната. Дотук, всичко е в рамките на здравето! А е в тези рамки, когато нагоните се прихванат от любовта и импулсите им се влагат в потока ѝ.

Отсъства ли любовта и нравствеността ѝ, естественото достойнство се принизява до нарцистична гордост, поставянето на здрави граници от себезаявяване, деградира до болна агресия и садистичен гняв, стремежът към просперитет се превръща в сребролюбива алчност, тъгата от мъдра, става депресивно унила. Когато любовта липсва, здравата сексуалност слиза до похотта, а радостта от храната, до чревоугодничеството. В основата на всеки от тези деградирали проявления, стои страхът. А той присъства там, където отсъства любовта!

„Католицизмът и православието не считат за ерес  това, което противоречи на думите на Христос. Според тях ерес е онова, което противоречи на каноните, приети на вселенските събори. Но, като се замислим, много от положенията, приети на съборите, противоречат на говореното от Христос.“ Опит в оцеляването 3, стр. 87

Христос е велик Учител на човечеството. Колкото синапено зрънце да ни беше вярата в посланията му, планини щяхме да местим с умовете си. Учителят Христос говори за Бога на любовта, прошката, вътрешното единство между хората, животните, живата природа, йерархията на съзнателността в космически план. Месията предава посланията на един свят на красота, братство, безкористна заедност при силна индивидуалност, взаимопомощ, човещина стремяща се към Богочовещината. Свят рай, изпълнен с любов, доверие, сърдечна искреност, чистота. Той започва от сърцата, умовете и душите ни. Посланията са ни дадени, но приложението е отговорност на индивида и човечеството.

Приложение! Разбирането на християнските църкви за бог умрял на кръста, за да поеме човешките грехове, е разбирането на хлапе, вярващо че големият татко ще му оправи кашите, докато то самото може да забърква нови и нови. В психотерапията, а и в лечението въобще, е известен следният факт. Вършиш ли работата на човека, помагаш ли му въпреки собственото му неразбиране и липса на готовност за приложение, поемаш неотработеностите му върху себе си, докато всъщност вредиш, тъй като нито е разширил съзнанието си, нито си е научил неизменно присъстващите в преживяваните телесни или психични състояния уроци. Тоест, вярването че Христос е обърсал човешките грехове, го поставя в позицията на вредител... Не той е, а инфантилността, чакаща някой друг да поеме отговорност и свърши работата, е вредна.

Християнството все още е масово изповядвано кредо – все още и все повече формално. Християните масово са забравили основни положения: базисните dos and dont’s на седемте грешки, десетте заповеди, старозаветните мъдри притчи, новозаветните евангелия и немоверното, ключово богатство от смисъл в тях, имащ силата да преобрази личния и колективен живот в божествен. Все повече уж християнският свят въздига в норма и промотира разврата и греха, сребролюбната служба на мамона, безлюбната откъснатост на брат от брата, бездушния краен материализъм и егоцентричен индивидуализъм…

В същото време християнството има огромен потенциал, досега приложен твърде частично, на не повече от един-два от сто процента. Огромно бъдеще има в християнството, но не в държавната църковност с нейните мега фалшиви и изкривени догматики, ползвана действително като опиум за простодушното стадо, а в християнството на събудената човещина и смирена обич. Както съм казвал и преди, тази обич може да се прояви през следването на коя да е стойностна система за психодуховно развитие. Защото християнството (Христос = Месия = Помазаник. Християнство = помазване) в живата си сърцевина е помазването с обичта, нежели мъртви канони и еврейски истории за малки деца.

„Христос дал нов модел на света, но по онова време хората нямали новия механизъм на възприятие. Опитвали се да осъзнаят новото в рамките на старото мислене, да наливат ново вино в стари мехове. В резултат на това, се получила следната болна картина. Ако само чрез Христос можем да стигнем до Бог, значи той е син Божий, а ние сме обикновени хора. Значи трябва да се прекланяме пред Христос и да молим за застъпничеството му. А щом той е казал, че незримо присъства дори само сред трима, които се молят, това означава, че събранието на вярващите, тоест църквата, е свята и Божествена. Следователно и непогрешима. Църквата е тялото Христово, негова наследница, значи само чрез нея може да се познае Бог.

Кръгът се затворил. Отказана била възможността всички хора на земята да познаят Твореца. Състояла се приватизация на вярата. От този ден човек можел да опознае Бог, да се приближи към Него само чрез църквата. Подобна логика нямала никакво отношение към религията, духовността и Христос. Вярата била подменена с политиката и икономиката. Ако отнемеш от човек личния му устрем към Бог, много е лесно духовно да го подчиниш и да го управляваш. Тази постановка направила от християнството (но и немалко от другите религиозни течения, бел. ред.) религия, много изгодна за всяка власт, тъй като лишавала човек от главната му независимост – духовната и нравствената.“ Опит в оцеляването 3, стр. 97

Екзотерично външно и езотерично вътрешно разбиране. Христос, помазаният, месията – това е принципът на вечната божественост във всеки човек. Безсмъртният дух, душа и разум – атман, буддхи, манас. Триединството на Човека. Историята на строителния дърводелец от преди две хиляди години – чудесна е, но отново наситена с дълбок смисъл, отнасящ се до личния път на читателя.

„Само чрез Христос можеш да стигнеш до Бога“. Точно така. Само чрез осъзнаването на Себе си като неделима част от Бога, капчица от океана Му, носеща всички качества от естеството Му, само тогава стигаш до Бога. Само когато през дисциплинирано-нравствен живот, молитва и медитация, човек прехвърли себесъзнателния си център в Човека (вътрешния Христос), осъзнава единството си с Бога. Това е езотеричното разбиране.

Какво означава да си син Божий? Означава, че малкото човешко его синовно смирено се прекланя пред водещия Христов принцип на Човека извътре, но и Човекът познава бащинството на Бога и божествения свят, комуто принадлежи и от който произлиза. Всеки човек е син Божий.

„…да се прекланяме пред Христос и да молим за застъпничеството му“ – Това е пътят по себенамиране, пътят на човека към Богочовека. В никакъв случай не е пасивен процес, с външно изнесена локализация на отговорността. Да се прекланяш пред Христос означава да посветиш живота си на нейно величество любовта, на Бога – не в изкуствени манастири, църкви и тъмни здания, а в храма на ежедневието си, в което делничният труд, професионалният, съпружески, приятелски живот, са виждани като пилигримна динамика в имплицитния устрем към Бога, подлежащ всеки волеви, интелектуален, сърдечен и поведенчески импулс.

„Защото където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз сред тях.“ Когато умът, сърцето и волята са събрани в молитвено-медитативното средоточие на преданоотдадения стремеж към любомъдрата истина, божественото присъствие на Богочовека започва все повече да ги насища. Докато човекът не осъзнае, че е Човекът. Ретрасира се входящо-изходният сигнал в обусловената матрица на въплътената виртуалност, за да се събуди сънуващият Играч, Богочовекът. Пътят към Бога!

…………………………………………

Върху екзотеричното, външно изопачено възприятие и неразбиране думите на Месията, Сергей Лазарев се спира достатъчно ясно.

„Когато човек боледува и умира, вика свещеника, да се помоли за него, да му ходатайства пред Бог. Това затваря възможността на болния да сам да се обърне към Бога и да се устреми към любовта. Спираме да се надяваме на себе си, на умението си да обичаме и да прощаваме.“ Опит в оцеляването 3, стр. 98

Църквата и служителите ѝ могат да имат общо с духовността и Бога, доколкото ги пропускат през себе си. Като цяло, църквите отдавна са превърнати в икономически организации и ползвани за политически цели. Относно свещениците и монасите – има всякакви. Както искрени и отдадени, чисти и смирено живеещи по Бога, така и ползващи расото само като удобно прикритие. В практиката си съм имал доста свещеници и монаси в ролята на клиенти. В началото се радвах на този си допир с религията – нали все пак още от 18 годишен исках аз самият да бъда монах-свещеник, а по-късно силният ми стремеж бе да изучавам сравнително богословие… След време осъзнах, че институционализирането на стремежа към Бога дори препречва пътя към Него, като по-скоро служи за задоволяване на илюзорни, инфантилни социални проекции за посредничество и протекция, отколкото за реално продвижение в сподвижническия път към любовта.

Разбрах, че пред Бога си свещеник дотолкова, доколкото светилникът на ума ти свети, захранван от сърдечния огън на любовта, за да живееш по волята и в силата Му. Такъв свещеник по дух можеш да бъдеш, независимо дали външно си професор, метач, учен, изкуствовед, предприемач, музикант, учител, сладкар, писател и т.н. Свещеник си, когато светиш с виделината на Богоозарението, независимо дали въобще в понятийната ти система присъства думата Бог. Монах си, доколкото успяваш да канализираш либидото си във виделината на Манаса, на висшия си Разум (откъдето иде етимологията на думата). Един учен, изцяло отдаден на научния си пробив, е повече монах от черноризец, неумеещ да трансформира нагона си. Жена метачка, доволна и с чисто сърце вършеща всяко действие с любов, е повече монахиня от сестра в расо, затънала в невротични казуси…

Няма лошо в църквата. Народът се нуждае от овеществяване на абстрактната за повечето любов, както и от изнасяне на личната отговорност удобно навън. Няма лошо, стига църквата да служи на Бога на практика, вместо на думи, а всъщност на мамона, кесаря, политиците и икономиката, през догматично-фанатичните си недоумици.

Има външна, екзотерична и вътрешна, езотерична религия. Външната – това е институционализираната църква с чиновническите ѝ службици и потресаващо отдалечените от Бога догми. В тази външна църква се разказват символични алегории, приказки за малки деца: историите на този Йешуа строителният дърводелец (Исус), онзи Сидхарта Гаутама принцът, Мохамед завоевателят, ползвал религията във властовите си завоевания, Кришна и Арджуна на бойното поле Курукшетра, танцуващият фантазен Шива на върха на Хималаите…

Във външните църкви е достатъчно да делегираш отговорността на свещеника от дадената деноминация и хоп, готово, отиваш в детския рай с меда и маслото или в онзи с девиците… А ако не слушкаш, в лошия ад, който услужливо променя климата си според нацията – в Тибет например адът е скован от вечен студ… Догмите на външните религии могат да служат за образец за фанатизъм, нетърпимост към различието, поклоничество не пред Бога, а пред суетата на малките човешки душици, решили някога на някой си събор да наложат илюзиите на властовата си социопатия над масите… Екзотеричната религия не само че не съвпадас, но нерядко е диаметрално противоположна на духовността.

А има и вътрешна, езотерична религия, която съвпада с понятието и актуалното преживяване на духовността. В нея в стремежа си към вътрешния принцип на духа си (Христос) съграждаш дома на душата си в Божието Царство не на някакво външно небе, а във вътрепсихичната си и духовна реалност. Буда вече не е само някаква историческа фигура, а собствената ти духовна събуденост. Джихадът няма общо с икономическо-политическите атентати и манипулации, а се превръща в победата на духовната природа над материалната. Бойното поле Курукшетра от Бхагавад Гита от външна местност, преминава в полето на собствената психодуховна аспирация с присъщите ѝ конфликти и разрешаването им. Шива се оказва, че танцува блажено не на някакви замръзнали планински вършини, а във вътрешните Хималаи на стремежа към целостта, при единството с Шакти, сливане между съзнанието и енергията му, между огъня и водата, кан и ли (правя паралел между хиндуизъм, християнство и даоизъм).

В езотеричната религия никой не може да поеме собствената ти отговорност и свърши работата ти по хармонизация. Във вътрешната пътека знаеш, че никой не е длъжен да се съобразява с его прищевките ти, а че от теб зависи да се научиш да жертваш, за да живееш, да губиш воала от илюзии, за да бъдеш Себе си. Всичко е на мястото си в този вътрешен полет!

„За добро здраве трябват вяра, един партньор, периодично въздържание. За добрата потентност е нужна здрава душа. А най-важното, с което се храни душата, е любовта, идваща от Бога.

Материалистичната тенденция упорито предлага да се унищожава душата в угода на тялото и насладата му. Днешният материализъм е заменил душата с парите. Главна цел е станала не любовта, а печалбата. Не жертвоготовността, а получаването.

Ако преди всяка фирма се гордееше с качествената си стока, сега се гордеят със свръхпечалбата, дошла от фалшификати и влошаване на качеството. Това по същността си е скрита кражба. Човекът се гордее с това, че е излъгал и ограбил, а не с това, че е подарил и помогнал. Върви закономерен процес по разлагане на душата в угода на инстинктите… Този механизъм на обратна връзка в мащаба на човечеството отдавна е описан в Библията: Содом и Гомора.“ Опит в оцеляването 3, стр. 114

Здрав и енергичен човек и здраво и хармонично общество. Лоялни партньорски отношения в интимната сфера и лоялни фирмени отношения. Периодично въздържание и пост в междуполовия живот и хранителния режим и периодично забавяне на фирменото производство след пласирането на качествената стока. Такива аналогии прави Лазарев за здравото семейно и фирмено функциониране.

Нелоялно партньорство, разврат, чревоугодие в личните партньорски отношения, както и фирмена алчност при ниско качествено производство, носещо повторни покупки. Тоест, лъжа и робия на нагоните в личен или фирмен план.

Защо партньорска вярност и периодично въздържание и пост? Защото така се поставят здрави граници на нагона и се разтваря шанс да бъде трансформиран в посока любовта през остатъчното напрежение, което ако липсва, не остава много за прихващане. Така тактическото, моментно задоволяване на нагона се сдържа, само за да бъде задоволено много по-качествено в стратегически план през вливането му в любовта. Личната енергетика се повишава, съответно здравето се подобрява. Както казва Учителят Беинса Дуно: „Сила, здраве е богатство!“

Същото е във фирмен план. Умишленото производство на ниско качествени, изискваща скорошни повторни покупки стока, води до тактически бум в продажбите, през практически нелоялна към клиента фирмена политика, следваща единствено алчността и пренебрегваща доверието. В стратегически план обаче, такава фирмена политика води до срив в партньорските взаимоотношения с клиента и оттеглянето му от ползването на продуктите и услугите и. Когато обаче фирмата произвежда качествени стоки и разчита на искрено честната си и лоялна към клиента политика, макар и в тактически план да губи поради доброто си качество и липсата на нужда от реинвестиции в повторни покупки, в стратегически план печели. Печели, тъй като се създава качествен бранд, повишаващ драстично ценоразписа ѝ.

Лоялно партньорство, следващо принципите на любовта. Както в личен план, така и в условията на пазарната икономика, когато любовта и изхождащата от нея нравственост е централен принцип, следствието в стратегически план е здраве и добро пазарно присъствие.

„Когато се губи вярата в Бога, душата остава нечувствителна към разпадането си и не протестира срещу поведението, водещо до деградация.“ Опит в оцеляването 4, стр. 85

Вярата в и единството с любовта, с Бога. Седим пред поредния филм, бълващ насилие и все повече десензитизираме и притъпяваме човещината си, допускайки за нормално да бъдем пасивни негови зрители. Наблюдаваме тотална робия на мамона, при погазване на християнските и въобще, човешките ценности, като при безлюбието си все повече приемаме такова хлъзгане по пързалката на деволюцията за норма. Взираме се в екраните, пълни с блудници, докато леката жена все по-уверено се превръща в еталон за успех и женско поведение. Децата ни все повече се насилват едно друго, докато съседът отгоре пребива съпругата си, а ние удобно слагаме тапи в ушите си... Може би трябва да променим думите на Господнята молитва от "...както горе на Небето, така и долу на земята...", в "...както долу в ада, така и горе, на земята..."... Натам сме тръгнали в безлюбието си.

Само обичайки, сме Човеци! 

„Да си припомним мита за Прометей. За какво го наказали боговете? Той дал огъня на хората и те се сдобили със сила. Волята им, желанията им укрепнали, стабилността и благополучието им станали първични и постоянни. Колкото по-силна става човешката воля, колкото повече възможности получава човек, толкова по-лесно забравя, че има Божествена воля. Расте възгордяването и характерът се разваля. А когато се руши душата, изчезва и бъдещето.“ Опит в оцеляването 4, стр. 98

Митът за Прометей представлява по-лицеприятна и леко променена версия на мита за грехопадението в райската градина. На човечеството, на Адам и Ева, е дадено забраненото познание за доброто и злото, забранените възможности на огъня. Огънят символизира нагоните, страстите, его стремежите и успехите при индивидуализирано съзнание. Змията или Прометей - това е кундалини, силата на развиващото се, огнено съзнание. 

Съществуването по законите на дървото на живота, това е живот по Бога, по закономерностите на Дхарма, на великата йерархия на съзнателността, като част от цялото. Откъсването и изяждането плода на дървото на познанието на доброто и злото, това е изкушаващото падение на живота, откъснат от смисъла, щастието, но и отговорностите и жертвите, изисквани от любовта, но преживяван в името на гордостта, властта, удоволствията, егоцентричната отделена от организма на цялото сила. 

Райската градина не е някъде другаде, а е тук и сега, в ума на всеки от нас. Животът по дървото на живота е този по любовта, по Бога. Той включва и обема в себе си индивидуализирания живот на познанието на доброто и злото, като диалектично го синтезира през визията на любовта, ползвайки горчивите му плодове в нейна служба. 

Смисълът на алегорията за кълването на Прометей от орела след предоставянето на огъня, е следният. Орелът е божествеността, духът, а Прометей - привидно добронамереното, но всъщност болезнено изкушение. Когато е послушано, откъсването от живота на любовта води до болезнено потапяне в безлюбието на индивидуалността, лишена от целостта на смисъла. 

„Днешната цивилизация е тежко болна. Не ни стига любов, за да преминем на ново ниво на развитие. Може да е доброволно, може да е принудително, но ние ще стигнем до любовта. Тогава не е ли време да напълним с масло светилниците?!“ Опит в оцеляването 4, стр. 157

Доброволно или доброзорно, но това преминаване ще се случи. Защото изядохме планетата – 90% от рибата, от дивите животни, са избити, доизсичаме горите, доубиваме човещината в човека с въздигане в норма и култ на порока, извращението, греха, психопатията и примитивизма. А в същото време вибрацията на планетата неудържимо се покачва – а това трептене всъщност е любов. Тя е погалващо щастие за резониращия с нея, но огън всепояждащ за дисониращия.

Светилникът е умът. Маслото е сърдечната обич. Когато  любовта се разгори, виделината на смисъла показва правия път.

„Ако не можем да съвместим Божествената логика с човешката, религията с науката, днешната цивилизация няма да оцелее. Секундата, изгубила общуването си с вечността, ще изчезне яко дим.“ Опит в оцеляването 4, стр. 178

Сергей Лазарев ползва думата религия, като има предвид не институционализираната държавна църковност, а религията в изначалното ѝ значение на езотерично (вътрешно) ресвързване, обединяване и общност с духовността.

Съвременната цивилизация все повече развива техническите си играчки, докато прогресивно обеднява духовно. Когато виделината и топлината на любовта, нравствеността и морала ерозират, остава изстудялото, вкаменило се сърце, сухият интерес на интелекта и подлежащият го нагон. Ако аналогията с по-вехти наричания би определила такова оскотяване като формиране на старозаветна и примитивна ценностна система и мироглед в индивида и обществото, то погледнато през призмата на съвременната клинична психология и психиатрия, е процес на психопатизиране, характеропатийна етиопатогенеза (характеропатия=психопатия=личностово разстройство).

Обездушаващо принизяване на човека в нещо средно между воден от нагоните примат, комбиниран с тласканата от механичния си интелект изчислителна машина.

Науката и научният метод, са удивително достижение на човечеството. Когато са лишени от противополюсността на религията/ духовността, се превръщат в слуги на властовата психопатия на плешивия примат, ползващ техническите достижения за все по-гадка лъжа, контрол и манипулация. Нищо лошо в науката и механизацията – чудесни са, когато се развиват в контекста на сърдечната човечност и културна нравственост, идващи от живата духовност. Няма ли я духовността, личността и социумът започват да деволюират. Илюзия е, че този процес продължава безкрайно. Видян от позицията на малкия, времево ограничен жизнен цикъл, на духовно живия човек може да му се стори, че проклетията, лъжата, алчното сребролюбие, жестокостта, примитивизма, психопатията и невежеството, са единствените сублиминално стимулирани, възпитавани и препоръчвани модели на поведение. Всъщност, не винаги е било и няма вечно да бъде така. Намираме се в кали юга (тъмната епоха), живеем жизнения си цикъл в интересни времена.

Всичко тече, всичко се променя – трептенето на глобуса, който обитаваме, се повишава с огромни темпове. Това трептене не е механично – свързано е с повишаване вибрационната честота на човека, с разширяването на съзнанието му. А това разширение е винаги психодуховно, религиозно в езотеричния смисъл на думата. Духовността е любяща нравственост, култура, жива етика и естетика, обобщени в архетипното значение и етимологичен смисъл на словото Бог. Бог – Бхага, богатият – санскрит.

Същинското богатство е единството с Бога. Науката без духовността, нагонът и логиката на примата, лишени от любовта, обществото откъснато от културалната нравственост, са обречени. В тактически план лъжата винаги печели. В стратегически обаче, животът по любомъдрието, по Бога, е носещият душевни дивиденти избор!

“Парадоксално, но факт. Когато на семинара си обявих, че католицизмът и православието не признават Христос, слушателите ми останаха изумени, някой от залата ме поправи:

-          Не те, а ислямът не признава Христа!

-          Точно обратното, ислямът признава Христос – отвърнах аз, - за разлика от католицизмът и православието.

Какво означава да признаваш някого, в какво е смисълът на това понятие? Това означава да признаваш и прилагаш на дело казаното от него, проповядваното, това към което е призовавал…

… Последователите на Исус Христос на дело се отказали от всичко, което той казвал. Главно за тях станало не учението на Христос, а собствените им представи за него. Езическите митове, легендите, икономическите и политическите интереси се оказали по-важни от любовта и истината. Главното се оказало не това, на което Христос учел хората, а онова което казвали последователите му за него. Мнението на апостолите, които на практика не разбирали Учителя си, станало главното, защото съзнанието на хората от онова време въобще не било готово да възприеме новите истини. Налели новото вино в старите мехове.

Сега, когато осакатеното християнство, а заедно с него и цялата западна цивилизация агонизират, може би вече е дошло време да се откъснем от наивните илюзии, да осъзнаем смисъла на учението на Исус Христос и да се върнем към него като блудния син, който се връща при баща си, след като е прахосал цялото състояние.“ Опит в оцеляването 4, стр. 224, 225

Сергей Николаевич умишлено подчертвава факта, че масата от хора, водещи се християни, нямат нищо общо с идеите на Месията дори теоретично, а още по-малко, на дело. Мюсюлманството действително приема Исус като пророк. То самото в момента повтаря фанатичната християнска, властолюбива история, с известно закъснение и затова, не е за прехвалване. Въпреки това, в ислямските държави много от духовните извечни принципи са все още спазвани, въпреки тънещия в разврат и безбожие запад. А това прави мохамеданските държави много по-жизнени на едно вътрешно ниво.

Към какво призовава спасителят Месия (Исус Христос)? Към братолюбие, прошка, ненасилие, лоялност, единобожие, към живот, главна цел и ядро в който е любовта, а основните норми и закони, нейните нравствени закономерности. Четейки последното си изречение, в ума ми се заражда мисълта: „Ами по тази логика мнозина хиндуисти, будисти, че и атеисти, са повече християни от масата формално водещи се такива!“ …

„Когато душите на хората са в задгробния свят, те забравят инстинктите си. Тук те не трябва да се грижат за защитата на телата си, не трябва да се притесняват, за да продължат живота си. Вероятно това безтегловно състояние ясновидците наричали рай. Това не е онзи „рай“ на западния човек, където се изпълняват всички желания – по-скоро е онова състояние, което на изток наричат самадхи, просветление.

Душата, която е освободена от инстинктите, се устремява към Бог и към любовта. Ако тя не е омърсена от греховете на телесния живот, то освобождаването от инстинктите ще бъде пълноценно. Душата ще може да излезе на най-фините нива на битието, където се вижда миналото, настоящето и бъдещето. А когато тази душа се въплъти отново на земята, тогава повишената интуиция, която дава знание за бъдещето, ще даде на този човек правилен мироглед, а заедно с това, здраве и благополучие. Възможностите на такъв човек ще бъдат много по-големи от тези на човек, който в предишен живот е завиждал, крал и се е обиждал.“ Опит в оцеляването 5, стр. 28

Дори погледнато от позицията на единия стратегически интерес, по-добре е човек да живее любящо, нравствено, сърдечно, от душа, по волята на Бога. Такава логическа мотивация обаче е само начален, воден от ума, слаб вариант. Защото когато вкусът на Бога, на любовта, е почувстван, всичко земно бледнее.

 “Ако човек има правилни цели, тогава ще има енергия в излишък. Ако целите са изкривени, тогава енергията се понижава, появяват се неприятности и болести, а впоследствие енергията спада до смъртоносно ниво…

…Ние живеем във физическо тяло, като се съобразяваме с нашите инстинкти – иначе не можем да оцелеем. Нужно е да продължаваме рода си – да раждаме и възпитаваме деца. Трябва да имаме жилище, облекло и предмети от бита, да осигурим оцеляването си днес, но и утре и вдругиден. Трябва да се грижим за тялото си – да го храним, укрепваме и развиваме. Съзнанието ни също трябва да бъде обект на нашите грижи: да развиваме способностите си, да помъдряваме и опознаваме света. Естествено, трябва да се грижим и за душата си: да обичаме ближния, да създаваме семейство, да усъвършенстваме културата и изкуството, които подпомагат развитието на душата. Всичко това изисква много сили. Но, всичко това са междинни цели. Ако не изпитвате любов към Бог, то няма да имате стратегическа енергия. Тогава ще оцелеем днес, но ще умрем утре. За милионите години на планетата ни са се сменили много видове растения и животни, много видове са изчезнали напълно от лицето на земята.  Човекът досега е оцелял, тъй като благодарение на религията, е имал стратегическа енергия. Точно тази енергия позволила да се създадат условия за оцеляване и развитие. Когато вярата в Бога се загубвала, външно разцветът се запазвал за още известно време. Но бъдещето се обричало и след време процъфтяващите цивилизации изчезвали, развитите градове се унищожавали, а народите се заличавали…“ Опит в оцеляването 5, стр. 29

Да поставиш Бога като основа на дома си, като най-централно ядро на всяка мисъл, чувство, действие, социален стремеж. Виждай го като личностен или имперсонален, като законите на Битието Дхарма, като главината в тази житейско-битийна игра, Дао или като будистката шунята. Както и да го разбираш с ума си, това са подробности. Защото е преживелищна, през тялото и вътрешния человек опитност, надхвърляща и най-прецизните съждения. Да, преживяването на Бога в този живот е отелесено, през тялото е. Правени са хиляди научни изследвания за промяната в невромедиацията, паралелното предаване на информацията в мозъка при медитация, за масираното цялостно действие на асоциативните, иначе дремещи мозъчни зони, за хормоналното балансиране при молитва и т.н. и т.н Същинска е обаче не телесната корелация, а първичното, феноменологично преживяване на Бога. Когато живееш такова Богопознание, съзнаваш че не малкото телесно съзнание го провежда, а че Ти, част от Бога, пламъче от огъня Му, се проявяваш частично през отелесената обусловеност, окована в няколко сетивни възприятия. Познаваш принадлежното си единство с един мащабен свят, с организма на целокупния Живот. Гледната ти точка от телесно геоцентрична, естествено преминава в хелио и космосцентрична. При това космос, градиран в нарастващата съзнателност на великото дърво на Живота. Частичка от цялото си. Изпълнен си с любяща свързаност – вече не можеш да бъдеш самотен. Преливаш от желание да даваш и помагаш, да изливаш светлина в мрака на невежеството. Не със смъртната преходност на мозъка, а с безсмъртието на душата си познаваш мъдрите закони на Битието – огънят на Бога гори, свети или поне искри през дните ти. Любовта води до мъдро Себепознание, което освобождава твореца – същинския Теб. Телцето в същото време иска да яде, иска секс, иска социално включване и успех, емоциите му се надяват на захаросана лекота… Когато телесните, социални и душевни нужди бъдат прихванати от живота за Бога и по Бога, всичко идва на мястото си.

Какъв му е проблемът на този чертог на сенки, земния свят? Безбожен е. Когато Божественото е ядро на стремежите, всичко се нарежда! Наречи го Дао, Дхарма, Шунята – за същата ядка от стремеж и присъствие става дума, зад привидните различия. Нещо повече – в порива на учена от високо ниво, в даден момент умът стихва, стига до предела си, навлиза в интуитивен, медитативен режим – същото, което преживява религиозния мистик или йога адептът. Няма ли Бог, има илюзии!  Само когато живееш за Бога, истински живееш! Тогава си силен, тогава енергията ти струи от любящото ти сърце. Само любовта дава точните ценности, приоритети, цели, смисъл, призвание, благодат и пълнота. Няма ли любов, нищо няма.

Уточнявам - не говоря за църкви и религии, а за преживелищна духовност в ежедневието!

„По принцип ние трябва приживе да влезем в състояние на смърт – всъщност това е състояние на отричане от нашите инстинкти, его желания и стремежи. Принудително този процес изглежда като физическа смърт, доброволно – като отричане от общоприетите цели, желания, от реализацията на основните човешки инстинкти.“ Опит в оцеляването 5, стр. 31

Защо смъртта плаши примитива? Защото е вкопчен в илюзии. Защото цял живот е гонил Михаля… Защото в безумието си приема, че е тялото си. Защото се отъждествява със социалните си придобивки и емоциналните си привързаности. Смъртта винаги е била приемана като освобождение от човека на познанието. Защото я познава от първо лице и многократно е ‚умирал“ през живота си, за да го живее силно, във всеки миг. Губил е привързаностите си емоционални, материални, разотъждествявал е идентификацията с телцето скафандър за Него самия. В молитва, медитация, в смирен и отдаден на Бога живот, мъдрият е изпитвал хилядократно откъсването от земните вкопчвания и преживелищно, пак и отново е осъзнавал вечността си, единството си с Бога. Така познавайки Себе си, смъртта престава да плаши, но е смело гледана в очите, с очите на безкрая. Познавайки този безжалостен Учител, смъртта, човек помни преходността на условностите, през които живее: тялото, социалните благополучия, семейството, партньорските отношения, емоционалните връзки и вкопчвания. Знае, че всичко това е прах и пепел и затова през целия си живот, се захваща за непреходното, за Бога. Идентификацията на мъдрия е в това, което не се ражда и не умира, във вечността Му. Тогава всяко малко житейско действие и отношение, се превръща в медитативна проява на Божествената воля, обич и виделина. Няма напускане на света в изкуствените условия на манастири – това са стари и отдавна нефункционални, противоприродни опити за постигане на Бога. Ежедневната работа, отношенията в семейството, шофирането, яденето, най-малките дела, са курукшетра (виж Бхагават гита), бойното поле за изява на безкрая в крайната обусловеност.

„Христос се опитвал да отстрани посредниците, като директно извеждал човека към Бога: „Царството Божие вътре във вас е.“ Вероятно е предвиждал, че тези посредници не само, че няма да изчезнат от историята, но и ще се нароят и между тях, като във всяка светска организация, ще се появят всевъзможни йерархични различия и ожесточена борба за пари и власт.“ Опит в оцеляването 5, стр. 34

Църкви, попове, ходжи, свамита, гурувци, ступи, джамии, хартии и писания – илюзиите на човека, търсещ нещо видно и пипнимо, за което да прихване ограничеността си. А неограничеността на творческата свобода, мъдростта на виделината, струяща от любовта , имат общо с църквите, ступите, поповете и джамиите, колкото слънцето с лоените, пушещи свещи, примигващи сенчестото си невежество в мрака на кривите си неразбирания. Незнание, захванало се за властова невроза и психопатия, при която слепци се предполага да водят слепи, в мрачните тунели на манипулации и празни думи, отразяващи сенчестите отражения на отдалечеността от Бога в опушените умствени огледала на блеещите тълпи. „Посредници“, всъщност спиращи реалното преживяване на Бога, овързали в телените бодливи огради на страха стадното (не)мислене.

В психотерапията казвам: „Животът не е за психотерапия, а за живеене.“ Когато видя, че човекът е „стъпил на краката“ на смелостта си, психотерапията става ненужна. Какво правят т.н. религиозни „посредници“ обаче? Поставят гордото си тщеславие между човека и Бога. Личното преживяване на бога, на потенциала и любовта, се оказват ненужни. Подобно на бизнес медицината – здравето е непотребно, нужно е поддържането на хронифицираната болест, смучеща пари и осигуряваща постоянна клиентела. Хронифицирано невежество и мрак, държащи мирянина в зависимост от властовата психопатия на религиозния „посредник“.

Чудесно е да отидеш в храм, да се помолиш! Често сградата е особено свещено място, наситена с молитвите на мнозина. Ако можеш да разграничиш устрема си към Бога от извратените, манипулативни догми на конкретната деноминация, оковаващи, нежели освобождаващи душата ти. Рядко, има искрени и чисти попове, ходжи, гурута, ринпочета. Дори и в общуването с тях е нужно пресяване на чистото любящо прежияване на сърдечния огън от наслоените в тях догматични пушеци и саждите на тесногръдието.

Примамлива е принадлежността към конкретна организация, била тя религиозна, научна или културална. Задоволява изконната нужда от принадлежност, подсигурява социална сигурност и чувство за общност. Нормална нужда от заедност е. Когато обаче живеем в чертог на невежество, ведно с кръга от приятели, принадлежната подкрепа и чувството за заедност, не само се промъкват, но биват налагани и изисквани криви, тесни и ограничени разбирания за правилно и неправилно, за наше вярно и чуждо отричано невярно, фанатизъм и дори насилието на „свещената“ война, прикрито зад благовидна догматика и буквояден прочит на бумаги.

Никой не може да бъде посредник между теб и Бога. Защото в ядрото си ти си пламък от огъня Му, божествен си в сърцевината на духа си. В психотерапията казвам: „Не аз те терапевтирам, а те насочвам как сам да бъдеш терапевт на самия себе си!“.  Външен човек, ангел, същност, може да те насочи към собственото ти свързване и реализиране на единството с Бога, не и да застане между социалното ти его и Него. Твърди ли, че е посредник, че може да свърши твоята работа и осъзнаване, заблуждаващ манипулатор е.

“Отношението на околните към нас съответства на нашето вътрешно състояние. Ако аз вътрешно съм готов да открадна, то ще ме окрадат, дори и външно да се държа прекрасно. Този, който краде, граби и убива външно, неизбежно го прави и отвътре, а след това заплаща за своето вътрешно състояние в следващи животи. Това вътрешно състояние, предадено на децата, ще привлича към тях крадци, измамници, грабители, а също така нещастия и болести.“ Опит в оцеляването 5, стр. 52

Отвън, каквото отвътре. При това, въобще не е задължително ти самият да знаеш какво таиш в собственото си подсъзнание, проявявайки социалната си персона над сляпото петно. Сляпо петно, над което можеш да си радетел на нравствената чистота, веганството, ненасилието и братолюбието. Ако обаче в сянката ти живеят потиснати, изтласкани и неосъзнавани психични съдържания и желания за насилие, властово налагане, кражба, похот, тогава сформираш реакция. Тоест, виждаш в света и другите всичко, което в себе си не искаш да видиш и потискаш, докато морализаторски осъждаш и критикуваш болно. Съзнанието обаче е връхче на айсберг, огромната маса от който е подводен, подсъзнателен. Когато премахвайки изтласкването, осъзнаеш в себе си насилника, убиеца, крадеца, развратника, алчния деспот,  можеш смирено да ги обикнеш и приемеш, влагайки силата им в цялостната си личност. Така злото (нееволюиралото, примитивното, невежото) става слуга на целостта ти. Съответно привличаш нормални житейски радости и трудности, от които се учиш осъзнато. Потискаш ли обаче, виждаш и привличаш отричаните собствени съдържания в живота си.

Знаеш как, бидейки в присъствието на някои хора, сърцето ти се разтваря, чувстваш се приет ведно с всичките си кусури, с лекота можеш да обикнеш и се довериш на такива. Това са хора, съумели дълбоко да прегърнат сенките си и да живеят през истинно, братолюбно смирение, провеждащо любовта. Знаеш как в присъствието на други хора, целият настръхваш. Уж говорят благовидно, уж са привърженици на добри каузи, но усещаш как нещо черно, насилническо, предателско и гниещо се процежда изпод маските им. При това рядко съзнателно си даваш сметка за тези им подводни, потиснати от самите тях наличности – чувстваш ги обаче подсъзнателно. Те самите, без да искат или знаят защо, автоматично, на принципа на самоизпълняващата се прогноза (вид когнитивен механизъм) се държат така, че подсъзнателните им наличности да се реализират в социалния им живот. Дразнят, предизвикват отвращение, угаждат, досаждат, морализаторстват, събуждайки в ближния поведение на отхвърляне, пренебрегване, действия обратни на моралните им догми, защитна вербална агресия и емоционален студ…

Сергей често говори за родовата карма, предавана на поколението. Тя е факт, дали обяснен чисто научно или през призмата на по-широката наука на посветените. В действителност обаче родовата карма, предавана в дадено родово коляно и индивид, точно съответства на личната, трупана в поредица от въплъщения съдба. Каквото прави човек, на себе си го прави…

„Свикнали сме да мислим, че формата определя съдържанието. Но в действителност всичко е наобратно – съдържанието определя формата. Моралът е резултат от нравствеността, а нравствеността е резултат от любовта. Ако човек си поставя за цел любовта, той винаги ще бъде нравствен и морален. Ако целта му е моралът, тогава той може да се разлага отвътре, дори без да го осъзнава.“ Опит в оцеляването 5, стр. 53

 Формата „определя“ съдържанието само когато последното липсва същностно в празнината на отсъствието си. Съдържанието е същината, а формата опаковката. В битието същността е Бога, любовта. Тя е съдържимият смисъл, задвижващ мултивърса. В човека същността е вечната му душа. Душата е самият човек – останалото е опаковка. Безсмъртната душа, част от Бога, провежда себе си през ръкавиците/ облеклата на мисълта, чувствата, емоциите, усещанията, тялото, социалното поведение. Изначалната същност на човешката душа е любовта. От нея произтича естествената нравственост, финото и мъдро познаване на закономерностите на Битието – Дхарма. От тази вродена нравственост произлиза малкият човешки морал. Лишен от нея, моралът става врата в полето на психопатията, фанатична манипулация или невротична, страхлива вкопченост. Важно е съдържанието да е здраво.

Всички сме общували с хора, които нито кой знае колко външно вярват в нещо по-голямо, нито спазват някакво морално поведение. Напротив, пийват си, хапват си, оценяват противоположния пол подобаващо. В същото време обаче, когато застанеш до такъв/ такава, можеш да му се довериш. Чувстваш, че въпреки или дори благодарение на липсващата показна моралност, в основата си е човечен, има добро сърце, може да обича, душата му/ ѝ те приютява и прегръща в стабилността на здравата си основа, в която прекаленият светец и Богу не е драг. Има го и обратното – много по-често дори.

В психологията дебатът за първичността на формата или съдържанието си има своите деноминационни лагери. Хуманистичната, трансперсоналната, интегралната и холистичната парадигми в психологията поддържат тезата за водещата роля на съдържанието. А определящите го параметри са винаги качествени. Поведенческата психология, когнитивната и експериментална психология твърдят, че определяща е формата. Формата е количествено измерима и проследима, но определянето и изследването на евентуално провежданото през нея и корелиращо донякъде с параметрите ѝ качество на съдържимо психичното, е от твърде относително и частично до изцяло несвързано и непроследимо, неформално естество.

Да, масата от човешкото стадо живее формално, в някаква или голяма степен откъснато от душевното съдържание на същността си. Затова действително, количественото измерване на формалното поведение на стадното мислене детерминистично корелира с плиткостта на най-базисните психични слоеве, свързани пряко с нервната система и физиологията. Това по никакъв начин не отменя факта, че определящо човешкото е именно любовта и автентичната нравственост, идващи от същностната природа на вечната човешка душа. Когато човек живее от позицията на душа, той провежда качествата ѝ. А те са обич, мъдрост, творческа свобода.

Само любящият творец може да се нарече Човек. Останалите са примати, мъждукащи под нереализирания потенциал да бъдат Човеци.

„Колкото по-ефективна е техниката, толкова по-опасно е неправилното ѝ приложение. А без разкриването на любовта в душата, всяко приложение става неправилно.“ Опит в оцеляването 5, стр. 72

Нищо лошо в неутралната сама по себе си техника. Или в силата на любовта, надхвърляща „любовта“ към силата. Когато обаче е владяна от нравствеността на обичащия човек. Когато такава нравственост липсва, все по-развитите технически играчки са като ядрено оръжие в ръцете на лошо дете. Много добрини може да донесе техниката, когато е ръководена от човешката сърцатост, добрина и естествено братолюбие. Много щети и смърт може да причини техниката в ръцете на примитива, социопата, на примата лишен от любовта в хуманността, за когото постигането на примитивните му водени от илюзии цели оправдават всякакви кошмарни средства.

„В Индия има такава поговорка: „Не скърби, когато губиш и не се радвай, когато получаваш.“ Има и такава руска пословица: „Ако намериш нещо - не се радвай, ако загубиш нещо – не плачи.“ Опит в оцеляването 5, стр. 105

Човек тъжи прекомерно при загуба, когато е силно привързан към загубеното. А вкопчеността е антипод на любовта. Любовта е преливаща пълнота, а залепналостта е искаща, страхлива липса. Ако твърде силно се радва човек на печалбата, това говори за привързаност към нея и страх от загубата. Тоест и в двата случая имаме недостиг на любов, липса на преживяването ѝ, неспособност за визия от позицията на любовта. През любовта човек приема печалбата и загубата като нормален ход в цикличния процес на този дихотомен свят.

„Основната съставна част на щастието, е присъствието на Бог в душата ни.“ Опит в оцеляването 5, стр. 145

„Истината говори със слънцата, мъдростта с планетите, а любовта слиза и до най-малките неща!“ Петър Дънов. Най-красивото, най-силното и непреходно преживяване е да присъства Бог в душата на човека. Защото нищо друго не е Човека, а именно това Божествено присъствие. Всичко друго са само носители, проводници: тялото, чувствата, мислите, спомените, интуицията… Най-великото, най-прекрасното и същевременно най-обикновено е това присъствие, когато го живееш. Тогава обикновеността се превръща в чудо, каквото винаги е била. Илюзия е да се мисли, че това присъствие е определено само за малцина избрани. Напротив, жалко е, че в съвремието ни действително е рядко – а всъщност е изконно присъщо за всеки. Не е нирвана, мокша или самадхи, но имаш ли любовта, живее ли Бог през преходността ти, неизбежно вече си на пътя към Себе си. Защото любовта води до мъдростта и свободата на същинския Богочовек!

„Ако парите, властта и благополучието се превърнат в самоцел, тогава ние неусетно губим любовта, а след това губим всичко онова, заради което сме се отказали от любовта. И след това се появяват страховете, унинието, депресията и нежеланието за живот…

… Всеки човек подсъзнателно усеща истината и интуитивно разбира, че всички земни цели ще бъдат разрушени с времето. Затова преклонението пред парите, властта, благополучието, духовните и физически наслади, е съпроводено неизбежно от страх, загуби, униние, агресия към себе си и другите, а също така от загубата на любов. Истински оптимизъм ни дава само вярата в Бог. Тъй като творецът е вечен, то да бъде загубен като цел, е просто невъзможно.“ Опит в оцеляването 5, стр. 179

Провеждаш ли любовта, всичко се нарежда. Тогава интелектуалните стремежи в науката или творчеството, което правиш, превръщат умственото усилие в жива молитва.Емоционалното общуване, с нормалните му сривове и възходи, е приемано за нормално, защото присъства канарата на любовта, за която люшкащата се емоция се захваща здраво. Социалните и професионални успехи са отново преследвани, но вече на фона на ядрено спокойствие и дълбока самоувереност. Липсва трескавото вкопчване, отпадат алчността, отчаянието, завистта, страха. Любовта превръща целия ни социален, сексуален,професионален, емоционален и ментален живот в част от себе си. Любовта е и чувство, но много повече е. Разумна, творческа съзнателност, нагнетена жива енергия, принцип и сила, свързващи ни с великото съзнание на Бога е. Когато обичаш, си сътворец на Твореца, през една осезаема вътрешна мъдрост познаваш неписаните закони на живота. Спокойно се доверяваш на мисията и призванието в дните си, докато щедро провеждаш смисъла в миговете си.

Не е нужно друго, освен едно спокойно, пълно с доверие смирение. Толкова е хубаво да се отпуснеш в потока на смисъла, оставил суетата на горделивостта да изчезне в океана на Бога. В този и в следващия миг, сега и във всяко сега все повече или изцяло се отдаваш на пулса на Бога, за да преживяваш ежесекундно единството си с живата Му съзнателност, проявявана във всичко, до което се докосне собствената ти любяща съзнателност. Защото виждаш дотолкова и както гледаш през очите на мъдрото си сърце.

Няма ли Бог в интуицията, мислите, чувствата, социалната ти воля и живот, отцепваш се от центъра си, черупка без съдържание си. Губиш ли любовта, емоцията навлиза в невроза, вкопчваш се, свръхконтролираш през уплашеното си его, чувстваш се предаден и предаваш, изоставяш, изоставян си, болката от безлюбието раздира и нараняваш, унижаваш и се държиш така, че да те унизят във въртопа на илюзиите на живота без Бог, в дима на загасналия си огън, тлеещ и пържещ се в собствения си травматичен сос, болката от което проектираш в света и другите. Тогава или се връщаш обратно в любовта, или увековечаваш неврозата си. Или за да се спасиш от болката, социопатно деволюираш и се вкопчваш във властта, социалния контрол, парите и грубата социална потентност, на всяка психопатна цена, причинявайки какъвто и да е сенчест кошмар, опитвайки се да заглушиш ужаса на малкия си безлюбен аз с надутата гордост на нарцисизма си.

Нямаш ли любов, прах си, а всичкият ти успех и имане, пепел са!

„Единството с Бога е едновременно разкриване на Бог вътре в себе си чрез промяна на своя характер (за това е говорил Христос) и чрез промяна на своето поведение (за това говорят заповедите в стария завет).“ Опит в оцеляването 5, стр. 179

Всички велики психодуховни системи очертават път, водещ към сливане с Бога, с любовта, потенциала. Една изключително важна част от този път, предхождаща техническите медитативни указания, е работата по характера. Тъй като на самия човек му е трудно да погледне зад слепите си петна, както на зъболекаря му е трудно да поправя зъбите си сам, в ход влиза психотерапията. В практиката на йога, психотерапията е основна и задължителна крия/ метод (вж. Сатянанда). Колкото повече от характера се извличат позитивните му потенциали, толкова повече молитвата, съсредоточаването и медитацията стават по-проникновени, резонантни с Бога, водещи до сливане с Него.

Това е единият вектор – посоката на малкия отелесен човек къмто Бога. Другият вектор, е в обратната посока. Колкото повече любовта, мъдростта и творческата свобода а Бога потичат през човека, колкото повече той е единен с Бога, толкова повече се появява желание за реализацията на Бога в ежедневието, за спускане царството Божие на земята. Чрез творчество, братски взаимоотношения, изкуство, наука и култура, резониращи с Бога.

„Хората не знаят за какво живеят и накъде отиват. Работата е там, че науката не може да помогне на човек да открие смисъла на живота, а религията която е приватизирала вярата, също се е отдалечила от истинските пътеводни знаци. Спасението на душата се тълкува не като постигане на Бог вътре в себе си, а като измолване на прошка за греховете. Или на здраве и благополучие, които ни се дават като награда за фанатичното ни служене. Усещането за превъзходство над останалите религии и системи, обещанията за физическо спасение заради принадлежността към някоя религия – всичко това вече е отклонение от истинските пътеводители.

Религията, след като е организация с човешка логика и приоритет на инстинктите, след като приватизирала вярата, започнала неволно да я унищожава, защото всъщност вярата е собственост на всеки отделен човек.“ Опит в оцеляването 5, стр. 215

Науката е станала бездушна и учи, че сме процесори на въглеродна основа за еднократна употреба – раждане, жалко живуркане, изпълнено с илюзия, смърт и … нищо. Религията пък, особено западната екзотерична, вижда Бога като нещо външно,поставяйки човека отново в ролята на тяло, его и душа, отделени от Него. Такава религия наистина е опиум за народа,фантазен балон,  ползван е единствено за манипулация. Фантазия, нямаща общо с живото единство с Бога и живеене от позицията на сакралността, превръщаща всяка делнична профанност в чудото на вдъхновението.

Невротизираният запад се ужасява от загубата на контрола. Затова в масовата си генерализирано безсмислена тревожност, се вкопчва в гордия съзнателен контрол, сцепвайки съзнание от несъзнавано, наука от религия. Така науката става механична, а религията фантазно-фанатична, докато и двете слугуват на властовата психопатия на съвременния хомо психопатикус ненормалис.

Религиозният/ духовен процес по развитие на съзнанието изисква пълна отдаденост, дисциплина, целенасочена упоритост. Когато съзнанието е примитивно, ползваните през хилядолетията духовни метафори (примерно животът и думите на Исус) започват да бъдат приемани инфантилно буквално, като нещо външно, докато винаги са били в същността си архетипни маркери за вътрешни преживявания. Същинската религия няма нищо общо със социално-държавни институции и служители – вътрешно преживяване на любящо единство с Бога е. Тогава знаеш, че никога не си бил тялото, социалната персона и его, този ум, чувства и емоции, а че Ти, Богочовекът, само ги ползваш за малко, в играта на творческото осъзнаване на Себе си през относителността на себе си.

Когато фокусът на челния учен пионер в областта си, при разрешаване на казус достигне върха на логическите аналогии, индуктивни генерализации и дедуктивни теореми, в творческия комбинативен, експлоративен и трансформативен процес настъпва пробив. Умът на изследователя надхвърля познатото и навлиза в инспиративно творчески, интуитивен режим. Съзнанието притихва медитативно, отстъпвайки ход на несъзнаваната, масирано успоредна, паралелна работа на интуицията. Тогава, в даден момент, настъпва научно сатори, пробив, откровение, разширяване на кръгозора по отношение на решавания научен казус. Науката, правена на високо ниво, неминуемо надхвърля себе си и навлиза в религиозния/ медитативен процес чрез творчеството на най-напредничавите си изследователи. Съзнанието притихва, за да нахлуе несъзнавано досега, а вече виждано и преживявано осъзнато съдържание. По отношение на този процес, осъществяващ се в индивидуалното ментално поле на учена, съществува шеговита метафора, разширяващ го до сферите на науката и религията като цяло: „Когато учените столетия и хилядолетия, стъпчица по стъпчица изкачват планинската пътека на познанието, най-накрая стигат до пробива на някоя тучна познавателна котловина. За техен ужас, първото, което виждат там, е цяла тълпа от мистици и теолози медитатори, които въобще не са я напускали…“

Обикновено на запад науката се противопоставя на религията. Обясних защо това изумително лишено от естественост недоразумение се случва. Изтокът подхожда изцяло другояче. Източният ум никога не е разделял наука от религия, съзнание от несъзнавано, ян от ин. На джнана йогина или будиста му се препоръчва здрава, чисто научна скептика на всяка крачка от следваната от него психодуховна пътека. Препоръчва му се интензивно ползване на умствената логика до краен предел и точно както при учена от високо ниво, надхвърлянето ѝ в медитативен полет, не и пренебрегването ѝ.

Качественият религиозен устрем винаги е бил наситен със здрава научна скептика и връзка със социалната обективност. Научното вдъхновение и пробив от висок порядък винаги е било религиозно-духовно в същностната динамика на преживяването си. Както мъжът общува с жената качествено, Пуруша с Шакти, така и научният и религиозен подходи представляват двете противоположности от единната цялост на живото познание.

Когато съзнанието спокойно се осмели да се разкрие за несъзнавания безкрай, вечността на духа приема учебния процес в материалната крайност, мъжът се вдъхновява от женската обич, както жената от мъжкия дух, науката на високо ниво черпи муза от религиозното, интуитивно, вдъхновено творчество, а религията се приземява чрез здравата научна логика.

Такава научна духовност и духовна наука неизменно са водени от първоизточника на любовта, еманираща мъдра, вътреприсъща и автентична нравственост, превръщащи примата в Човек, а чистилището на безлюбния и безверен социум, в земен рай. Когато човекът живее в синхрон с вътрешната природа на любящата си душа, флората и фауната също процъфтява под грижите на човешката любов. 

„Преди няколко години, в едно американско телевизионно предаване видях интересен сюжет. Десет американски летци минаваха изпитание на апарати, създаващи виртуална реалност. Известно време тези хора живееха сякаш в друго измерение. Участваха във въздушни битки. Имаха полети, разузнавания. А след това изключиха апаратурата и петима от тях така си останаха в креслата. Те просто починаха. Специалисти обясниха, че съзнанието им се е преплело с виртуалната реалност и когато я изключили, съзнанието им загинало заедно с нея.

Нашият живот е също такава виртуална реалност и нашето истинско Аз никога не бива да се сраства с нея. Спомнете си какво е казвал Шекспир: „Целият свят е театър и всички хора са актьори.“ Животът ни е спектакъл, а ние сме персонажи в този спектакъл. Може да ви харесва или да не ви харесва персонажът. Може дори малко да се влюбите в него. Но през цялото време знаете, че скоро персонажът ще изчезне. Спектакълът ще свърши,ролята ще приключи. Персонажът изчезва. Остава актьорът.“ Опит в оцеляването 6, стр. 64

Преди десетилетия, четях всички книжки от библиотека „Галактика“ – фантастика. Спомням си как в някои от тях ставаше дума за един високо технологизиран, но нравствено пропаднал свят, в който реалното общуване между хората беше станало изключително трудно и дори отвратително, включая секса, поради технологиите за виртуална комуникация, превърнали народа в шизоиден. Шизоидията включва дистантност, дисоциираност от собствените чувства и тяло, разминаване между менталната, чувствена и поведенческа сфери, бягство във фантазия и въображение, поради страхове от нараняване, злоупотреба, отхвърляне, дефектност и социална изолация… В съвремието ни се нароиха филми, в които животът все повече се случва виртуално или през роботи-аватари, докато тялото на човека си лежи у дома.

Истината е, че огромна част от предсказаното във фантастичните новели преди само 30 години, вече е факт – като почнем от виртуалното съпреживяване на филмови персонажи(филми) и игри, през общуването с помощта на технически средства, та до виртуалния секс. При шизоидията е типична неспособността за реална емпатия и съчувствие, като либидното отношение е основно аз-аз. Аз-ти обектното отношение така и не е развито поради травмата от отхвърляне. В съвремието ни растящите почти буквално в компютъра хора, благодарение на самото естество на такова опосредствено полуобщение, все повече шизоидират комуникацията си, деградирайки способността си за емпатийно свързване в далечен, краен индивидуализъм, но и амплифицират споменатите по-горе социално тревожни травми и убеждения. През същността на психотерапевтичната си професия, имам възможността да наблюдавам експлозията от социофобия и социално обусловени и подхранвани избягващо, параноидно, шизотипно и шизоидно личностови разстройства/ характеропатии.

Не само според Шекспир, но според древните учения, целият ни биологичен живот се случва през аватара на тялото ни, докато реалното Аз играе виртуалната игра на обуславянето си в телесния скафандър/ механизъм. Немалко годинки са нужни за обучение в качествено използване на телесния аватар (порастване, възпитание), за преодоляване на обучителните му характерови травми, за събуждане на съзнанието за реалния ползващ аватара Аз (Селф) и провеждане на мисията/ призванието, които неизменно носи. Когато към този вече обусловен през посредника на тялото живот, се добави и технологията, сякаш през няколко чифта очила Азът се опитва да види света. Да види може и да успее, но да помирише, пипне, вкуси и почувства – трудно. Все по-далечно става общуването, все по-шизоидно оттеглено в индивидуализма, все по-губещо се. Защото същността на общуването далеч не е само информацията, а преживяването на общност. Така технологията прави човека все по-далечен, егоистично индивидуалистичен, необичащ. Защо необичащ? Защото общността се проявява само през любовта, а когато общността в общуването липсва, а остава само обменът на данни и пиксели, любовта също се губи лесно. Не стига, че няколкото сетивни изхода на телесния аватар вече интензивно възпрепятстват проявата на същинския Човек, но технологията прави това същинско общуване още по-далечно и роботизирано информационно.

Да, животът е театър с предварително зададени главни кармични параметри и свободната воля на избора за възприятийно отреагиране по един или друг начин в рамките на тези параметри. Когато свободната воля нарасне при пробуждане на Аза, дори кармичните параметри могат да бъдат променяни от присъствието на любящата Дхарма.

Ако при технологичната отдалеченост една обусловеност преживява частично друга, то при естествения житейски спектакъл нещата стоят по-различно. Когато в процеса на медитация постепенно бъде ре-трасирана идентичността на Аза и самосъзнанието се прехвърли в Него, се появява т.н. преживяване на зрител/ наблюдател. Ако при техническото наблюдение една сетивна обусловеност наблюдава егоистично дистантно дадени факти и събитийност, то при медитативния процес наблюдателят се оказва различен. Надментален, свръхсъзнателен, изпълнен с любов, мъдрост, свобода, преживяването му е изпълнено с възнаграждаващо блаженство, сливащо с един прекрасен, мащабен свят и космичен живот. През такава визия, земният живот е живян по законите на божествения или поне съществува естествената тенденция за постоянни опити за въздигането му до божествения и спускане на последния до земния. При преживяването на Селфа любовта е водеща. Съществува известна индивидуализация, но и тя е относителна. Индивидуалността на клетката, служеща на органа и целокупния организъм е това. Клетката има здрави мембранни стени, здрави граници, но радостта или страданието на органа и целия организъм е и нейна радост или страдание.

Целият живот действително е една пиеса. Играеш играта, вживяваш се, дори малко се привързваш към ролите си, но знаеш че не си нито тях, нито реквизитът на поредното тяло, мозък, сценарий. Осъзнато безумие, както казва Кастанеда – или по-скоро, над-умие. Би било безумие, ако липсваше любовта. Когато я има обаче, провежданият смисъл изпълва пиесата с възторга от творческото вдъхновение! Кой знае, може би понякога животът ме е просто пиеса, а сериал с отворен край, който зависи от всеки един от нас!

„Ако запазвате любовта като главна цел, ако ви олеква на душата, ако се появява усещането за радост и светлина, ако ви се иска да ощастливите всички хора наоколо, ако в моментите на болка и унижение все пак запазвате любовта – значи сте на прав път. Ако престанете да се страхувате от бъдещето и болезнено да съжалявате за миналото – значи сте на прав път. Ако сте започнали да прощавате по-лесно, да се договаряте по-лесно, ако у вас се появява желание да помагате на другите, без при това да унижавате себе си – това е добър знак.

Усещането за щастие без видима причина е знак, че в душата ви се е появила свободна енергия. А енергията идва от любовта. Усещането, че светът отвътре е прекрасен, че всичко е единно, разумно и взаимосвързано – също е добър знак. Чувството за вътрешна свобода, усещането че летиш над радостите и неприятностите, е признак че в душата се е появила любов. Между другото, умението да се отнасяте с хумор към случващото се и към себе си – също е признак на висока енергия.

Защо апостолите са призовавали „Винаги се радвайте!“?  Защото радостта, смехът, пеенето, творчеството – са признаци за свободна, излишна енергия в душата. Това означава, че в душата има много любов.

Когато любовта присъства постоянно в душата, тогава основната съставна част на щастието не е получаването, а отдаването. Такова понятие като мързел, просто изчезва. Работата, трудът, творчеството, доставят огромно удоволствие. А след това, като започнат да се сбъдват всички желания, много е важно не да се хвърляме към задоволяване на инстинктите си, а да се концентрираме върху любовта, върху единението с Твореца.Първото удоволствие, първата радост трябва да отдаваме на Бога. Първото желание трябва да отдаваме на Бога. Първата енергия трябва да отдаваме на Бога. А това, което остане, вече да използваме за себе си. Тогава няма да има съмнения и страх, че сте се изгубили.“ Опит в оцеляването 6, стр. 71

Даване, любовта като главна цел и мотив, спокойна радост, смях и песен, невинна прошка, смело приемане, творчески живот, спонтанност, постоянна тиха молитва от сърце, разумно доверие в неслучайната синхроничност и постоянно учене, удоволствие от работата, вършена като свещенодействие, свободна енергия… Сергей Лазарев всъщност описва основни качества, мироглед и отношенчески нагласи на себеактуализиралия се Човек, живеещ от душа и сърце. Красив е животът, когато зовът на Богочовека е следван. Без това следване живот няма, огън няма – само пушек, тлеене и тъмни сажди.

„Опитът от предишни животи съвпада със съдбините на рода.“ Опит в оцеляването 6, стр. 86

Прецизна формула! Оказва се, че породените от самия човек причини, водят до въплъщение в точно определен род, семейство и възпитатели, с родовата си и генетична памет точно отразяващи личната карма. Така погледнато, човек сам избира родителите, травмите, съдбата си. А относно популярните думи за по-мащабното разбиране на живота: „Никой не се е върнал и затова не знам какво има или няма отвъд!“, бих казал – всеки човек наоколо многократно си е отивал и се е връщал. Виж характера, травмите страховете, радостите, целите, отношенията, рода си и регресия в минали животи не е нужна – вече знаеш какво си бил, проявено сега. Гледащият с очите на мъдростта вижда!

„Частната собственост е основен източник на нравственото разлагане.“ Опит в оцеляването 6, стр. 163

Разбирането за „аз и мое“, вярването че природен ресурс е възможно да бъде собственост, е извращение. Защото любящата нравственост казва друго. С тихия глас на мъдрото сърце твърди, че можеш да бъдеш добър стопанин, временно ползващ даден ресурс, така че да послужи на проявата на любовта в този свят, през съзнанието на управител, нежели собственик. Да, можеш и си длъжен да поставиш здрави граници, да обособиш относителна автономност на ресурсите си, но неизменно като част от потока на любовта. А в нейното разбиране дори тялото ти е дадено „под наем“ от законите на живота и не е твое – на Бога е.

Можеш да владееш мащабни предприятия и през съзнанието си на санясин* на любовта, да живееш смирен и скромен живот, насочващ благата така, че да подсигуряват добрини на мнозина. Когато любящата нравственост присъства като средоточие на самосъзнанието, т.н. от социалните норми собственост, се превръща в нелеко бреме и отговорност, нежели в инструмент за задоволяване на невротични и властови компенсации.

Липсва ли съзнанието на любовта на Богочовека, алчността за още и още собственост се превръща в част от сребролюбивата служба на мамона, на властовата психопатия и примитивизъм.

(Санясин – духовно посветен, отдаден на Бога, санскрит)

„Нашият основен и главен инстинкт е устремяването към Бог и неговото познание. Този инстинкт се проявява у нас като гласа на съвестта, като любов и искреност.

Съвременната цивилизация, изглежда губи всичко това. Първоначално човек лъжесвидетелства, като нарича греха добродетел. След това завижда, става похотлив, после е готов да краде и убива. По-натам, за него престава да има нещо свято и той престава да уважава дори собствените си родители. Всичко това унищожава неговите качествени цели и правилната картина на света. Отровата прониква все по-навътре в душата, а човек започва да се прекланя пред парите, властта, благополучието, насладата. В края на краищата, той престава да вярва в Бога и губи връзката си с Него. Любовта в душата става все по-оскъдна и тогава му се отнема всичко онова, заради което е погубил любовта.

За жалост, смъртта на човек невинаги пречиства душата му. Пречистването бива по-ефективно, когато умира не само самият грешник, но и целият му род. Още по-ефикасен механизъм за спасение на душата е гибелта на целия народ, който е допусал проявата на нравствени престъпници.

В днешно време, изглежда може да става дума за гибелта на цялата цивилизация. Колкото по-дълбоко прониква процесът на деградация, толкова по-мащабно трябва да бъде пречистването.“ Опит в оцеляването 6, стр. 166

Основен инстинкт – устремяването към Бога. Главен тласкащ мотиватор – себеактуализацията/ себереализацията (Маслоу, Роджърс). Богът на любовта, мъдростта и истината – вечността на Богочовека, проявяваща се през преходността на биологичния примат. Оказва се, че думите инстинкт или нагон, могат да бъдат отнесени и изхождащи не само към и от физиологията, а към същинския Човек, само проявяващ се през „ножницата“ на тленното тяло. Инстинктът за Богопозннаие, нагонът към смисъла и любовта. Защото физиологичните факти, процеси и принципи се явяват единствено корелати на фактите и принципите на Същината, ползваща времево ограничените параметри на тренажора на Майа, времево-пространствената обучителна игра.

Психоанализата определя моралната цензура единствено като съдържател и проявител на заложени през възпитанието интроекти (когнитивни модели, схеми, програми, сценарии), в така наречената топична структура суперего. През една оплоскостена и частична перспектива, това е така. Съвестта обаче далеч надхвърля възпитателните схеми, заложени в автобиографичната семантична памет. Има една изконна, първична и примордиална съвест, идваща от тихия глас на Богочовека, проявяващ се като вродена вътрешна мъдрост и познание принципите на човещината и естествената нравственост – Дхарма. Изгуби ли въплътената душа единството си със съвестта на Бога, колкото и качествени да са суперего възпитателните интроекти, превръщат се във врата в джунглата на невротичността, пустинята на психопатията и блатото на примитивизма.

Илюзия е, че индивидът или обществото могат до безкрай да се отдалечават от принципите на Дхарма през преобърната ценностна система, безкултурност,  лъжа, кражба, безлюбно преклонение пред физиологичните нагони, социалната власт, лишена от смисъла и опошляване смисъла на земното битие. Има кармични закони и принципи на полевата регулация, валидни както за отделния човек, така и за технологизираната, все по-опошлена съвременна тълпа от двуноги. Когато сигналната светлина на невротичната или телесна болка не са разбирани, нито уроците към които водят виждани, природният метод за лекуването на душата е смъртта. Защото душата е първична, а тялото само обслужващо реализацията на смисъла ѝ.

В съвремието ни наблюдавам два ясно изразени процеса. Единият – количествено масова нравствена, раздрана от любовта деградация. Другият – в по-малък процент от човечеството, качествено все по-осезаемо разширение на съзнанието, при акорд със законите на любомъдрието. Този вторият процес постъпателно и неспирно набира все по-голяма скорост и мащаб. Предопределено е – виделината на любовта вдъхновява и радва резониращия с нея, но изгаря загърбилото я, преследващо илюзии съзнание.

„Недейте да пробивате ситуацията с волята си, не е нужно да си блъскате главата в стената. Ситуацията е винаги по-мъдра от вас. Ако не се получава от една страна, опитайте от друга. Ако се случват явни нелепи неща, които пречат да се реализира вашето желание, значи очевидно още ви е рано, още не сте се променили достатъчно.

Разберете, вие и ситуацията сте двама партньори. Всичко, което се случва с вас по време на целия ви живот, е диалог с Бог. Не трябва да се водите само по своята воля, по собствените представи за света – тогава развитието просто ще спре. Нашето аз (его, бел.ред.) и околният свят са две противоположности. Ако има любов, те се съединяват, взаимодействат си и се развиват. Ако няма любов ,те са в тежък конфликт, престават да си взаимодействат и нашето аз започва да деградира.“ Опит в оцеляването 6, стр. 185

Преди време учех магистратура когнитивна наука. Прекрасен, експериментален подход към познавателните системи, включая човешката. Но, лишен от изкуство, от феноменологична качественост, изцяло външно поведенчески подход. Сякаш в единия процент от мен, който резонираше с такъв подход, трябваше да приема целия когнитивен пясък и го сдъвча. Обратното важеше с пълна сила. Когато правех опити за прокарване на вселената от качествени методи и дълбочината на хилядолетния, медитативен, вътрешен подход към изследване на психичното, срещах единствено студено недоверие… Блъсках си главата, блъсках, пробвах да пробивам ситуацията с повече усилия… - истината е, че не беше моята ситуация, а сигнали за това получавах от самото начало на присъствието си в магистърската програма cogsci. Понякога ни е рано, понякога още не сме готови, а понякога ситуацията въобще не е нашата.

Като в онази картинка: наредени са десетина животни, а зад тях седи едно дърво. Пред тях е астанал джентълмен, който казва, че всички са равни и задачата им е да изкачат дървото. Да, но животните са маймуна, костенурка, птица, костенурка, риба и т.н. Естествено, че маймуната ще изкачи дървото най-бързо, а някои въобще няма да се справят. Тоест, имаме дискриминиращо равенство, не отчитащо различието. За повечето животни ситуацията въобще не е тяхната. Системата обаче им казва, че това е начинът да се успее – трябва да се изкатери дървото. Обаче силата на рибата е да плува, на птицата да лети, на къртицата да копае тунели. Ако така се погледнат нещата, имаме равенство в различието, а задаваните задачи са различни за всеки. Понякога дълбокото вътрешно желание на някого, е да бъде музикант, но става финансист, защото така е препоръчвано като по-сигурно и социално желано. Друг обича растенията и да бъде фермер, би било истински удовлетворяващо за него, но слушайки гласа на системата, човекът е станал програмист - докато колегите му истински се радват на коденето, той едва крета и прави всичко с мъка. Цялата ситуация тук крещи, че това не е нашето занимание.

А понякога е, но още не сме готови за нея. Когато човек се учи да свири, започва от леките, детски мелодии. Постепенно преминава на по-трудните и преплетени. Стигнал е до там, защото не е бързал, а упорито е репетирал и се е подготвял. Искаш красива жена – а имаш ли качествата да я имаш? Ако я придобиеш директно, насилваш нея и ситуацията. Когато обаче поработиш по мъжествеността и смелостта си, тя сама идва при теб. Искаш пари и успех – а притежаваш ли силния ум, високата визия и способността да виждаш и грабваш възможностите? Нямаш ли ги, но си заграбил състоянието си по криви начини, си обикновен крадец, в каквото и социално положение да си.

Велика мисъл изразява Лазарев: „Всичко, което се случва с вас по време на целия ви живот, е диалог с Бог.“ Бог, погледнато практично психологично, е свръхсъзнанието, потенциалът в Човека. Когато не успяваме в нещо, през доверието си, че няма случайности, а всичко което се случва, е дирижирано от свръхсъзнанието така, че да се учим и растем, тогава можем да се запитаме – „Какво имам да преработвам, какво в подсъзнанието ми дисонира с любовта, за да преживявам тази ситуация?“ Тогава се учим благодарно, а животът е песен. Бъдещето вече не плаши, настоящето е изпълнено с жива вяра и любов, с Бог, а от миналото уроците са активно извличани.

Живее ли човекът или обществото без Бог, любовта и нейните ориентири стават все по-слаби, та чак до нереални, отсъстващи. Без Бог човек става жестоко, похотливо, властолюбиво, лъжливо и крадливо животно, а обществото се превръща в стадо, водено от законите на джунглата. А всъщност, Човекът само ползва тялото на примата, но е много повече. Когато любовта е налична, когато човек живее по Бога, само тогава е Човек.

„На повърхностно ниво, физическите полета зависят от материалните обекти. А на фини, дълбоки нива, се вижда обратното: полето е първично по отношение на физическото тяло и всички събития първоначално се случват на фино ниво, а чак след това на повърхностно, физическо.“ Опит в оцеляването 6, стр. 206

Да кажеш, че тялото е първично, е като да си мислиш, че си дрехите, колата, къщите, социалните си позиции. Преходни неща са това – днес ги има, утре не. Първична и вечна е душата. Илюзията, която светът споделя, че може да има щастие в живот, откъснат от принципите и законите на Дхарма, не води до друго, а до мъка. Когато животът е по Бога, изобилства от смисъл, творческа радост, свобода на духа, удовлетворение. Тогава външните богатство, бедност и всичко по средата са виждани като не повече от спомагателни условия, като неутрални средови фактори, влагани в порива към любовта. Когато първичен е Бог, всичко идва на мястото си.

Какво е Бог? Етимологията на думата в славянските езици произхожда от санскритския термин Бхага, буквално означаващ богатство, състоятелност. Едно от санскритските понятия за Бог, пряко свързано етимологично със славянската производна от него дума, е Бхагаван – Богатият, Вседържителят.

На фино ниво, първична е енергията, полето. Първична е по отношение на здравето, благосъстоятелността, житейския успех, радостта от живота. Някой ще каже: „А защо тогава има толкова много успяващи злодеи?“ – прекъсналият връзката с душата си двуног, колкото и да постигне, не може да бъде истински щастлив. Защото е лишен от самия извор на радостта и смисъла – Бога. Освен това, ако успява външно материално при вътрешна разлъка с фините си принципи, такъв обикновено носи качества, ум и умения, натрупани в предни съществувания. Душевни богатства, които е решил, че може да похарчи в егоцентрична посока.

При прекъснато единство с извора обаче, натрупаните заложби се топят, започва да страда съдбата на самия човек и на заобикалящите го, за да преживее в следващото си въплъщение съдбата на злощастен битник. Материалното богатство никога не е било нечия собственост, освен в нечии криви виждания – на Бога е. Имането му е отговорност по разпределяне на блага и правенето на света по-добро място, нежели ползване за личен нарцисизъм. Бедността, от друга страна, може да бъде проклятие, когато човек преминава през нея с озлобено сърце, както и благословия, ако я ползва като инструмент за непривързаност към преходното и отдаване на Бога.

Тоест, не е от решаващо значение дали сме бедни или богати, известни или анонимни – важното е дали осъзнаваме първичността на душата си, дали живеем за любовта, от душа и сърце.

„Това, което се случва с нас в настоящето, съответства на това, което сме чувствали и правели преди. Всичко се изгражда на принципа на подобието. Ако човек е грешил в минали живот, той получава съответни родители в този. Тоест, семейната карма стриктно съвпада с личната.“ Опит в оцеляването 6, стр. 210

„Семейната карма стриктно съвпада с личната!“ - каквото си надробиш, това сърбаш. Винаги водеща е личната карма. Раждаш се в такова семейство, което с генетичната си, родова памет, с дефицитите и плюсовете във възпитанието, точно да отговори на личните кармични заложби. Личната карма сформира тази на етноса, държавата, расата, глобалната.

Когато човек разбере, че от диалектична позиция няма добра или лоша съдба, желателно хубавичко или нежелано лошичко, осъзнава че по-важно от това КАКВИ кармични натрупвания носи, е това КАК реагира на отработването им в житейските ситуации чрез изборите на съзнателната си свободна воля. Защото личната ни карма без изключение ни въвлича в най-подходящите за нас ситуации абсолютно неслучайно и закономерно.

Ако липсва съзнателна връзка с творческата свобода, любовта и мъдрия смисъл, предопределящ закономерностите на човещината, човек започва да отбягва тежкото и трудното и да залепва за хубавичко-добричкото. Не можеш да ядеш само захар… Не след дълго тя става еднакво неприятна, колкото и горчивината, от която бягаш. Учейки се и от двете поравно, растеш в диалектичната спирала на развиващото се в посока любовта съзнание. Защото любовта включва и двете в единството си!

„В началото лъжата е винаги по-изгодна от правдата, но с времето лъжата неминуемо води до поражение. Крадецът и лицемер задължително ще изпревари почтения човек на старта, но със сигурност ще загуби на финала.“ Опит в оцеляването 6, стр. 220

Тактика и стратегия. Лъжата е тактически изгодна,а стратегически губеща. Животът по Бога обратно – тактически изглежда наивно-глуповат. В стратегически план обаче, носи единствено смисъл, мъдрост, любов, творческа свобода, сила, принадлежност с организма на великото дърво на Живота.

„Свещениците проповядват, че доброто е от Бог, а злото е от дявола, като по този начин затварят пътя към любовта.“ Опит в оцеляването 6, стр. 221

Свещениците не на шега проповядват това. Това обаче е пеленаческо мислене, неспособно да погледне цялата картина отвисоко. А от висока панорама, се оказва, че колкото повече се стремиш към хоризонталното добро, подхранваш в себе си и света злото.

Истината е различна. Светът е бинарен – единица и нула, ян и ин, добро и зло. Махне ли се едната противополюсност, магнитът на живота угасва. Когато си в позицията на любовта, само тогава обемаш двете противоположности в синтеза им. Вече помежду им не съществува борба, а осъзнато напрежение, подхранващо двигателя на Битието. Тогава наситените с болка и радост зло и добро, се превръщат просто в минус и плюс, единни в сливането си. Умът може да мисли върху това, но само същината живее смисъла му!

 

Прошка, смирение, жертва

„Три пъти може да се прощава на онзи, който не иска или не може да се променя. Седем пъти може да се прощава на онзи, който иска, но в началото не му се получава.

Вътрешно, от гледна точка на Божествената любов, всеки човек е Божествен и непременно ще отиде при Бог (тоест, неминуемо ще осъзнае този факт, бел. ред.). Което значи, че човек задължително ще се промени. Затова не подлежи на осъждане. На тънкия план наказанието изглежда като презрение и осъждане на другите.

И тъй, трикратното прощаване е човешкото ниво. Пълното, неспирното прощаване, е Божественото ниво. Възможността да се прощава седем пъти, ако човекът се разкайва и се опитва да се промени, е преходното звено, което съединява човешкото ниво с Божественото.“ Опит в оцеляването 3, стр. 20

Да прощаваш по презумпция, като състояние на съзнанието – велик шперц е такава божествена прошка. Когато простиш, любовта тече. А прошката е път. Има евтина, замазваща, повърхностна прошка. Има и реална, трансформираща, преминаваща през здраво себезаявяване и доверие в Себе си и Бога прошка. Да простиш не е еднократен акт - по-скоро е постъпателен процес, превръщащ се в състояние на съзнанието, живеещо от позицията на любовта. А любовта активно твори, провежда смисъл, себезаявява се решително, прегръща и изпълва битието с живот. Ключов процес в човешкото житие е прошката - защото доколкото прощаваме, дотолкова и съдбата ни прощава и предопределя качеството на житейския ни процес!

Истински можем да прощаваме, доколкото самите ние можем да пускаме светлината на прошката в тъмните си подсъзнателни кътчета, за да осъзнаем и преобразуваме страховете си, докато променяме социалното си поведение в резониращо с любовта. Доколкото умеем така да прощаваме на самите себе си, дотолкова можем и на другите. Прошката въобще не е пасивен процес. Изисква много смелост, себеразбиране, разграждане на невротични съпротиви и защитни механизми, активна промяна в делата, вече синхронни с потенциала и смисъла.

“Много хора не разбират, че болестта или неприятностите са принудителна жертва, която Бог си взема. Вътрешният протест и озлобяване обезсилват значимостта ѝ и тогава ние пак получаваме болести и нещастия, но в по-големи размери, докато не се научим да жертваме.

Да простим на онзи, който ни е обидил, също е жертва. Да обичаме себе си и другите,  с всичките им недостатъци, също е жертва. Да обичаме света с всичките му кусури, също е жертва!“ Опит в оцеляването 3, стр. 50

Най-великата жертва, е смирението на егото на олтара на любовта. От тази благословена жертва отдалечава отмъстителната, злопаметна обидчивост, а приближава умението да прощаваме. Обидчивостта е отделена от Бога, его позиция на актуална, гадка и горда слабост. През такава невежа гордост, болестите и неприятностите са виждани като заплаха за статуквото на егото, търсещо единствено удоволствие и власт. Когато човек придобие силата и съзнанието да прощава смирено, съзнава че всяка житейска ситуация, както казва Сергей, е диалог с Бога. Човек пак се заявява, поставя здрави граници, но вече от позицията на любящата си, мъдра съзнателност. Тогава знаем, че обиждащият ни човек резонира с неотработена в нас вътрепсихична наличност – вместо да ритаме срещу ръжена, благодарим, осъзнаваме и се учим.

Да обичаш насилника, природопата, примитива, престъпника, социопата – не благодарение на делата им, а въпреки тях, безусловно, защото прозираш зад повърхността, в скритата им божественост – това е велико, високо, много високо състояние на съзнанието. На фона на съответните адекватни действия, разбира се.

„Сега разбирам, че предотвратяването на смъртта не е реално спасение. Истинското спасение е душата да има правилни пътеводни светлини. Да принасяш инстинктите в жертва на любовта.“ Опит в оцеляването 3, стр. 79

Инстинктите, социалното си житие, менталните си и емоционални ориентири, ценности и цели, смирени и равнени по любовта. Благословена и радостна жертва! Когато въпреки болестите и предупрежденията, човек продължава гордо да живее по его илюзии, смъртта лекува душата, дава нужния рестарт – смилане на опита такъв какъвто е в отвъдното, отново задаване на качествени цели и следващо раждане в тяло – колелото на самсара. Защото сме тук да живеем по любовта, не да живуркаме, следвайки детски цели.

„За да не ви обиждат, трябва да имате хармонично вътрешно състояние. Чрез любовта човек се сдобива с пълна вътрешна независимост от света. Тогава никой не може да ви обиди.

Ако вече са ви обидили, приемете го като импулс да работите над себе си. И тогава обидите ще изчезнат – ще се превърнат в нови възможности за опознаване на света.“ Опит в оцеляването 3, стр. 199

За да има човек вътрешна хармония, е нужно да не спира да преодолява травмите и страховете си. В началото са лични, но когато тази работа не спира, съзнателността се разширява и започва да интегрира съдържания от колективното несъзнавано, от сянката на цялото човечество. А тя, каквато е сега, съдържа масирано присъствие от насилие, болка, мъка, скръб, ужас… Болестното проникване в колективната сянка води до параноя, до психоза.

При здравото развитие на съзнанието, когато човек следва психотерапевтична и духовна пътека, разширението е реципрочно колкото надолу към сянката, толкова и нагоре, към виделината на потенциала. Тогава присъства стабилността и силата за издържане, интегриране и чистене на сенчестите съдържания, а целият процес на съзнателна експанзия се проявява като прогрес в таланта и творческия гений. Такъв човек се превръща в ценен огън, светлина и помощник за цялото човечество. При това, далеч не винаги се афишира и  е широко познат на масите.

Но, да се върнем към близкия нам процес по интегриране на собствената сянка. Каквото вътре, това и отвън. Когато сенчестите наличности са осъзнавани и заливани от светлината на любовта, външните нападки няма за какво да се „закачат“ в нас. Тогава дори служат като гориво за огъня на любовта и разгарянето ѝ – всяка ситуация е неслучаен диалог с Бога, така че мъдрото сърце няма основания за притеснения. Не че опитите за обиди стихват – напротив, светлината привлича завист, но кучетата лаят, докато керванът на следваната житейска мисия следва посоката си по Бога. Когато работата по личната сянка се пренесе в колективната, атаките стават далеч по-масирани, но и светлината на мъдростта твърде по-силна. Много хора мразят светлината ни – пари ги. Но и мнозина я обичат, въодушевлява ги, помага им. Така работят нещата в този свят.

„За да се усети любовта, трябва да се затормози съзнанието.“ Опит в оцеляването 4, стр. 87

Отдавна известна истина във всяка система за психодуховно познание. Какво затормозява съзнанието?

-          Научната дейност на високо ниво, при което умът стига до предела си и навлиза в интуитивен процес на паралелно, масирано процесиране на информацията в следваната целева посока. В Индия наричат този процес джнана – валидна йога система, подходяща за хора, разчитащи на скептиката, проверяващи себепознавателните стъпки чрез собствения си практичен опит.

-          Напрегнатият и фокусиран труд и спорт, при които умът навлиза в съсредоточено, концентрирано състояние, докато тялото с усилието си спомага това ментално конвергиране около процеса. Фокусът е именно в процеса, нежели в целта. В Бхагавад Гита (Индийската библия), както и в упанишадите, многократно се настоява за такава ориентация в процеса, при отказ от плодовете му – един вид динамична, психотелесна медитация. В йога системите, такъв подход се нарича йога на делата, карма йога.

-          Живата вяра, молитвеното сърдечно разгаряне, преданоотдаденото служене на Бога. Основен подход в християнството, наричан на изток Бхакти йога, йога на любовта.

-          Процесът на екстатичен транс, постиган според системата с комбинация от танцувално динамични, дихателни и медитативни способи за оттегляне на сетивата и вниманието навътре, насочени към феноменологичната интроспективна реалност. Всички по-горе споменати подходи водят към такъв транс, но особено характерен и централен е в медитативните системи като шаманизма, раджа йога (самаяма: пратяхара, дхарана, дхияна, самадхи), будизма и даоизма.

-          Психоенергийните подходи – кундалини, хатха, лайа и крия йога, даоските и будистки практики за работа с вътрешната енергия (прана, ци).

-          Горните подходи се преливат в смирен, Богоотдаден живот с главна цел, сливането с безкрая на Богочовечността. Когато липсва съзнателен устрем към любовта, мъдростта и истината, започва постепенен процес на невротична, характеропатийна, психотична и оскотяваща деградация. Тогава природният подход на житейската мъдрост за затормозяване на съзнанието и връщане в пътя на любовта, се явяват болестите, нещастията, житейските катаклизми и шамари…

„Какво представлява неуспехът? Жертва – принудителна, наистина. Ако я приемем без страх и униние, принудителната жертва се превръща в доброволна. А когато сами се откъсваме от привързаностите си, пътят към любовта се отваря. Униженията и несполуките по-скоро говорят за непреодоляно възгордяване.“ Опит в оцеляването 4, стр. 100

На същностно ниво, от позиция в която наблюдаваме играта на живота през Себе си, знаем че виртуалното преживяване на тази холографска вселена (Майа) има нужда колкото от успехи, толкова и от неуспехи. Ден и нощ. Страхувайки се от неуспехите, човек живее в его окована позиция, от която гордо се дуе, потискайки страховете си от безпомощност, слабост, провал. Колкото повече ги потиска, толкова повече те се подхранват, та чак до параноидност, нахранена именно от нарцистичната зависимост от успеха – две страни на една и съща психична ос са.

Когато човек се научи да смирява его гордостта си, да си прощава и обича, нарцистичният балон се спуква. Появява се спокойното приемане на провала, на неуспеха. Това е вътрешна жертва на олтара на любовта. Парадоксът тук е, че именно когато неуспехите не плашат, а с отворено любящо сърце са приемани, идват успехите, без обаче вече да има кой знае каква привързаност към тях. Това е живот от позицията на целостта, на Селфа, на Себе си.

„Що се отнася до инстинкта за самосъхранение, да го сдържаш означава да преодоляваш собствения си егоизъм, да се грижиш искрено и сърдечно да помагаш на другите. Днешният култ към индивидуализма на запад, който преминава в култ към потреблението, превръща човека в роб и на двата си основни инстинкта (либидо и мортидо, бел. ред.). Всички запаси на душата, запаси от висши чувства, натрупани в продължение на няколко хиляди години религиозен живот, стремглаво се опустошават със служене на мамона, тоест – на инстинктите.“  Опит в оцеляването 4, стр. 216

Да сдържаш инстинкта за самосъхранение, означава че провеждаш любовта и през нея чувстваш единството си с другия. Тогава в момент на нужда спонтанно си готов да помогнеш, още преди малкият его ум да е започнал от позицията на индивидуализма да калкулира опасността. Двата основни нагона, либидо и мортидо, когато са прихванатти към качествата на Човека, стават част от любовта, мъдростта, творческата свобода. Когато обаче невротични, психопатни конфликти или примитивизмът на крайният индивидуализъм застанат на пътя на Човека, нагоните се свързват с невротичните страхове, психопатната алчност и властолюбие, с користта, завистта, с изстудялото сърце и механичния интересчийски интелект на откъснатия от любовта и единството с брата си плешив маймун. Човекът се превръща в комбинация от животно и биоробот, прерязал висшите си принципи. Лазарев, през ясновидските си способности, споделя как всички запаси от психодуховни дивиденти, трупани от душата в продължение на много превъплъщения, могат в кратки срокове да бъдат похарчени в социопатна служба на мамона. Същата тенденция се наблюдава и в глобален цивилизационен мащаб.

Когато зарядите на сексуалността и агресията (двата основни нагона за продължаване на рода и оцеляване, либидо и деструкто) са прихванати от любовта и мъдростта на цялостната личност (Аза, Селфа, Човека), естественият порядък се осъществява, присъства смисълът, щастието, хармонията. Откъснати ли са от любомъдрието обаче, свещената сексуалност деградира до животинската похот, мъдрата мотивация за творческо развитие до насилието. Липсва любовта, което кара човек да се изолира от ближния си в краен индивидуализъм, служещ на мамона, с неговия пресметлив, бездушен ум. Защото умът никога не е определял човечността – сам по себе си е механичен инструмент, добър слуга и твърде лош господар.

Такава отцепеност от любовта може да се види навсякъде наоколо. Някой вика, има нужда от помощ, а крайният страхлив или социопатен индивидуализъм подминава, сякаш не го касае. Съседът отсреща звъни за малко помощ в нещо, но безлюбният индивидуализъм не отваря, сякаш живее на друга планета. Животинче е изхвърлено от студеното мъртвило на несвързания с любовта примат, за да бъде подритвано, подминавано и убивано от други такива. Политическият маймуняк продава майката си родина за един пробит милиард, бидейки индивидуалистично откъснат от рода, историята, генома, а всъщност от любомъдрието в душата си. Студено-бездушният краен индивидуализъм може да се види в изстиналите погледи на хората по улицата, в пасивното подминаване на насилието, случващо се на брата, но не на подминаващия, в безмилостното погубване на животински видове, преживели милиони години, в безумното унищожаване на флората и биосферата…

В обществото в глобален план тече процес на деволюция. Развитието в технологиите е неутрален процес, който може да се ползва според съзнанието на ползващите ги. Само по себе си обаче, технологичният бум няма нищо общо с развитието в човещината, културата, нравствеността, с изкуството да бъдеш Човек. В съвремието ни, техниката успоредно с безспорно чудесните ѝ употреби, масово се ползва за по-глобално манипулиране, прецакване, сугестиране, създаване на фалшиви потребности, мъчения по-изтънчени от най-кошмарните китайски такива, оскотяване, социопатен контрол и власт… Човекът се превръща в подивяла технологизирана маймуна…

Слава Богу, в същото време на глобуса ни успоредно с горното, протича процес на събуждане на едно ново съзнание. Спрямо общото стадо по-малко процентно, но все пак, погледнато в исторически план, небивало масово пробуждане на по-висока октава и качествено различна съзнателност на хора живеещи по вибрацията и законите на любовта. Съзнателност интегрираща старите религиозни, психодуховни, естетични и етични, културални и научни системи, но и надхвърляща ги в уникална холистична новост, низхождаща директно от свръхсъзнателния потенциал на Богочовека.

„Преди две хиляди години хората са смятали, че Бог наказва само за постъпки. А за това, че в основата на неправилните действия стоят греховни мисли и чувства, хората просто не се досещали. Много хора дори не са допускали, че болестите и нещастията могат да сполетят човек, който води праведен живот, но в душата си се обижда, унива и осъжда. Не било за вярване, че похотливите мисли и дори напълно оправданото чувство за превъзходство над безнравствен човек, могат да са в основата на нещастия и болести.

Христос разкрил мащабите на разбиране на вселенските закони. Той обяснявал, че прошката в същността си означава приемане на Божествената воля. Когато прощаваш, душата се отваря за любовта. Човек, който не умее да прощава, никога няма да се научи да обича истински, тъй като част от душата му ще бъде затворена за Бог. Затова християнството винаги се свързвало с образа на прошката. , Човек, който обръща гръб на Твореца, не може да попадне в царството Божие.

Провеждайки своите изследвания, все повече се убеждавам в истинността на християнското учение, в неоспоримостта на такива понятия като любов и прошка. Този, който се отрича от Божествената воля, започва да живее в съответствие със своята воля, своите цели и инстинкти. Той се превръща в клон, който не желае да бъде част от дървото и в следствие от това започва да съхне. Аналогично – клетката, която отказва да се приема за част от организма, се превръща в ракова.“ Опит в оцеляването 5, стр. 31

Порастване на съзнанието, което вижда, че не по-малко важни от постъпките са мислите, чувствата, мотивите, емоционалните отношения и нагласи. Тенденцията към осъзнаване тази важност продължава да се развива. Никога досега не е имало толкова висок интерес към психологията като наука и изкуство, както в съвремието ни. Човек все повече разбира ключовата роля на мислите и емоциите си, умозрително проследими и информационно централни повече от виртуалния израз на банкова сметка на дигитален информационен екран.

Ментално-чувственият информационен живот е от ядрено значение за проявата на човека в този свят. А силата на информацията в последните десетилетия е приложно преживявана.

Както твърди Сергей Николаевич, човекът и човечеството се явяват малки клетки и клон от великото дърво на живота, от йерархията на съзнателността, метафоризирана под понятието Бог. А Бог е любов. Когато единството с любящата нравственост е загубено, клонът на човечеството плесенясва, разболява се и започва да изсъхва. Същото се случва с отделния индивид.

Да простиш смиреномъдро не означава да загубиш свободната си воля или да се тъпчеш, а да синхронизираш усилията си с потока на любовта, докато осъзнаеш, че си неотделима част от Него.

„- Не сте ли се замисляли, защо трябва да прощаваме и да приемаме? За да се променим. Не трябва само да прощаваме и приемаме, а и да се променяме. А за вас приемането е пасивност, подчинение, безропотност и саморазяждане (тоест мазохистично примирение, а не смиреномъдро приемане, бел. ред.). Смисълът на прошката и приемането е в запазването на любовта. Защо прощаваме? За да може да елиминираме осъждането, обидата, унинието. Защо приемаме? За да можем да прозрем Божията воля във всичко (и да се променим, бел ред.).“ Опит в оцеляването 6, стр. 197, 198

В психотерапията на тревожните разстройства, основната психична настройка, която променя невротичността в здрава психична продукция, е смиреното приемане на страховите вярвания. За да се случи това приемане, е нужно механизмът на горда, потискаща страха компенсация с нежеланието му, да се стопи смирено, гордостта да наведе глава в опознаване и възприемане на вложените в състоянието мъдри уроци.

Смиреното приемане няма нищо общо с примиренческия мазохизъм. Напротив, гордостта се стапя ведно със страховете, за да протече любовта. А тя активно се себезаявява, свети чаровно, вижда необработените съкровища на хиляди възможности там, където угасналите душички съзират само пустинни камъни. Това по отношение на вътрепсихичния живот.

Същото се отнася до външно-социалния живот. Да приемеш, не означава да си задължително съгласен, не. Правиш каквото можеш, при това активно, за да направиш света по-качествено и добро място. В същото време обаче, неприемането на глобалните процеси е безсмислено – нито ги променяш, нито ти се чувстваш с това добре, нито караш другите наоколо ти да са добре. Мрънкането не помага. Помага осъзнаването, че има по-голям план, невиждан от егото, но съзнаван от любовта в душата ти.

 

Водил бележките, Орлин Баев

http://orlinbaev.blogspot.bg/2018/03/1-6.html

Целият текст може да изтеглите от ТУК

 

Monday the 16th. Spiralata.net 2002-2018