Психология

Бележки по книгите на Сергей Лазарев „Опит в оцеляването“

Печат

Бележки по книгите на Сергей Лазарев „Опит в оцеляването“

 

*****

„Физическата енергия е показател за работата на функцията. Ако енергията спада, това означава, че функцията не е наред. Значи са избрани погрешни цели. След като сега в света наблюдаваме масово така наречения синдром на хроничната умора, това вероятно е показател, че вярата на хората е отслабнала.“ Опит в оцеляването 5, стр. 178

В математиката функцията е свързана с аргумент, а той на свой ред със стойност. Как стоят нещата в математиката на живота? Функция идва от латински и означава изпълнение. Гьоте я нарича „Приведена в действие мисъл.“ Изпълняване на причинна аргументация, резонност, идваща от изначално смислена стойност. Запознатият с вътрешната символика на човешкия микрокосмос и аналогията му със съзнателните нива на макрокосмоса, веднага прозира паралелите в градацията на това живо понятие.

Целият домейн, през който преживяваме отелесената си съзнателност, е функционален – майа, холографска вселена. Една нереална реалност, субективна обективност, пуста в основата си феноменалност (будизъм, шунята), следствие от една по-висока причинност, произлизаща от космическия смисъл.

Функцията е целесъобразна и качествено реализираща предназначението си, когато изпълнява зададеностите на стоящия зад и над нея, причинил проявата ѝ смисъл.

Единичната клетка, явяваща се функция на органа, е дотолкова целесъобразна, доколкото изпълнява задачите на органа или тъканта си. Единичният, специфичен орган е дотолкова оправдано здрав, доколкото изпълнява собствените си конкретни цели, в служба на организмичното цяло. Човек е здрав, когато живее според смисъла на любовта, мъдростта и творческия потенциал на комическия организъм, по законите на Дхарма.

По-горе дискутирах пример, в който тялото остава здраво, въпреки тоталния душевен разпад – но, това е привидно, илюзорно, частично и изкорубено от целостта, псевдоздраве.

Сергей Лазарев често говори за важността на поставяните цели. Когато са съответни на стратегическите посоки на причинната смисленост на Бога, на организма на целокупния, разумен живот, в телесно организмичната функционалност, се влива постоянен, стабилен приток от захранваща енергия.

Когато целите са дисонантни на Бога, енергията намалява, секва, а функционалността на телесно психичната система заблатясва. Появява се уморяемост, тревожност, депресиране, зараждат се болестни симптоми и житейски сривове – не за да измъчват, а за да насочат вниманието на човека към течащия извор на живот от позицията на цялото, в който функционалната частичност на земното, социално битие, се явява целево свързана с причинния смисъл на живота за цялото.

Цели, идващи от Бога и през социално телесната функция, изпълнявани за Бога. Тогава източникът на енергия е непреривен, константен, насищащ до здрава жизненост душата, ума и тялото. Божественост, конкретизирано иманентно проявявана във функцията си. Функция, трансцендираща себе си, за да трансформира обусловеното битие в безусловността на Логоса, на смисъла. Цялост, проявяваща се в частта, служеща на организмичното единство на целокупния живот. Или, както метафорично или не, се твърди в една мъдра книга, царството Божие на земята и земя, качествено отразяваща през функциите си Бога. Каквото горе, такова и долу.

Когато целите на человека синхронират със стратегически валидните цели на безкрая, с любовта, мъдростта и истината, тогава енергията е преизобилна. Когато целите идват от тактически струващите се изгодни, но стратегически невалидните цели на тялото, съзнанието и щенията на егото, откъснати от Бога, тогава енергията секва, а потокът на живота се превръща в тинеста, отцепена от извора локва. Появяват се неврозите, психозите, телесните болести, трудностите в житейската съдба.

Когато човекът се вслуша и прояви съзнателна готовност за учене, характерова, поведенческа промяна и целеполагане в акорд с принципите на живота, преживените трудности са си свършили работата и отстъпват, а енергията и здравето се завръщат. При всички изброени трудности – неврози, психози, болести и преживелищни сривове, душата боледува, но връзката с нея присъства, а шансовете за обръщане и завръщане (покаяние) към извора на Бога, на цялото, са налице.

Съществува обаче психичен процес, при който нещата се задълбочават. Процес, който масово се възпитава и стимулира от медиите, политиците, финансовите тъмни лидери на съвременното деградиращо спрямо закономерностите на безкрая общество. Процес на психопатизиране. Говоря предимно за асоциалното (социопатия), нарцистичното и параноидното личностови разстройства (често се случват в букет, с превалиране симптоматиката на някое от тях).

При психопатията егото в огромна степен се откъсва от цялостната личност, от висшите принципи, от същински човешкото, от Бога, от Буда природата, от тази същина, от която се излъчва всяка любов и живот. Съществува историята за един светлоносец, най-искрящият от сите ангели, решил нарцистично да откъсне себе си от Себе си, его самостта си от целостта на Бога... Малкото его инфлирано гордо се поставя в центъра на субективната вселена. Поради сцепената отделеност от любовта, изплуват параноидни страхове, компенсирани от социопатни цели и поведение. Властовата психопатия, целяща още и още социален контрол, започва да оправдава каквито и да е, колкото и кошмарни да са средства за постигането му. Защото енергията, идваща от любовта и безкрая, липсва. Самата любов тотално липсва, отчаяно замествана от сурогатите на удоволствието, разврата, насилието. Когато енергията липсва, на такъв жив дявол, диаболизирано общество, държава и свят, му се налага да я изсмуква чрез насилието, манипулацията, нараняването на ближния, обществото, природата, планетата, живота...

Но, какво ползват цялата земна власт, всичките финансови средства и имане, когато човек загуби душата си?! Та нали целият насилствен кошмар, причиняван от психопата чрез разделяй и владей, манипулация, болно властолюбие, лъжа и кражба, му служат през експлозиите от малките, изстрадани искрици на болката, да осветят поне мъничко празната дупка, крещяща на мястото на липсващия живот, любов и светлина на душата?! Няма запълване тази вътрешна психопатно диаболична липса.

Трудно е връщането на психопата към здравия, наситен с любяща светлина живот. Възможно е – през преминаването през обичайното сито на болестта, житейските бури, вече приемани смирено, невротизирането, а понякога и психотизирането. Но, твърдя, че това е малка цена в сравнение със загубата на извечната същност, на Себе си и Бога. Защото цената се заплаща, здравето, любовта и светлината заживяват отново, но загубата на Себе си е духовно неинтелигентна дебилност, купуваща шарените дрънкулки на преходността с непреходните бисери на вечността.

Искаш енергия – живей по Бога!

 

*****

 

„Видях колко мъчително се отдава на хората да се променят. На много им е по-лесно да умрат, отколкото да се променят. Добре разбирам тези хора – аз самият бях такъв. Но когато съдбата ме постави пред лицето на смъртта, разбрах – нито властта, нито парите, нито статусът ми, нито усещането, че съм прав могат да ми помогнат. Оставаше ми само да се надявам на Бога и да опазвам любовта в душата си. Само в този случай са възможни промените.“ Опит в оцеляването 4, стр. 226

Наблюдавам това човешко затруднение, тази инертност, трудността на промяната в работата си като психотерапевт ежедневно. Трудността, идваща от леснотата да продължиш по модела на статуквото, дори да е болезнен и пагубен, но затова пък привичен, отколкото да осъзнаеш Себе си и от тази позиция да промениш с целенасочено усилие, обич и светлина мисленето, чувстването, поведението, а оттам и стария зловреден навик. А навиците във възприятието, мисленето, чувстването, поведението, всъщност сформират характера. А характерът определя съдбата на човека. Защото през неговите когнитивни схеми и автоматизирано заложени сценарии, се пречупва възприятието, менталната, емоционална реакция, решенията, изборите, делата – тоест животът във всеки един момент.

Промяната може да бъде и съзнателна, доброволна, идваща от здрав устрем към любовта, нравствеността, към смисъла. Когато обаче такъв устрем липсва или е слаб и само интелектуално теоретичен, промяната е тласкана доброзорно. Когато характерът, мисленето и поведението дисонират с любовта и законите на живота-Дхарма, се появяват трудностите – невротизирането, душевната болка, телесните болести, житейските катаклизми и пертурбации. Доколкото човек се учи от тях смирено и променя характера си, дотолкова те отпадат, тъй като са изпълнили мисията си на насочващи към целостта на любовта.

Цялостната характерова промяна отнема време. Това, което наблюдавам в практиката си, е че характерът най-често запазва основните си тенденции, но преминава в позитивните им потенциали. Шизоидният характер се преобразува до характера на стратега/съзерцателя, оралният до емпат/лечител, садомазо до здраво егоистичен/алтруистичен, нарцистично фаличният до лидерски, ригидният до смирено воински (виж „психотерапевтични паралели“). По-рядко, когато болката и напрежението са наистина огромни, но приемани със смирена благодарност и отношение на приемащо учене, е възможно цялостно преминаване от един към друг или въобще надрастване на характерите до комплексно богатство в палитрата на вътрешния безкрай, изливан от потенциала на духа.

Мнозина нерядко изразяват съмнение дали човек въобще може да се променя. Съмнението е валидно, когато е приложено към блеещата маса от индивиди, живеещи като „навити на пружинка“, програмирани биороботи. Когато става дума за съзнателния или развиващия съзнателността си човек, характеровата оптимизация не само че е възможна, а неизбежно случваща се в пътеката към целостта. Наблюдавам я всекидневно.

Най-често отначало процесът е доброзорен, човекът е изпълнен с бунт, съпротиви, самосъжаление, страх от страха, самотата, живота, смъртта, предателството, несправедливостта, унижението, отхвърлянето, изоставянето, неадекватността и излагането… При душевното, невротично страдание, мъката е дори по-голяма от при телесната болест, тъй като е невидимо, всеки ти казва „Стегни се, нищо ти няма!“ (докато ти отдавна си като пренавита пружинка и се пръскаш от стягане...), не винаги можеш да се скриеш зад удобното клише „Аз съм случайна жертва на несправедливия живот“ и изнесеш отговорността извън себе си, пренебрегвайки причинно следствената връзка, довела те до положението ти (макар че и при неврозите мнозина с охота прегръщат такава слаба позиция)…

При общия случай, в началото водещи са болката, трудността, неудачата, симптомите, житейският срив, телесното заболяване, психичното страдание… Когато липсва осъзнаване и искрено желание за учене и растеж, или пък се робува на вторични и първични печалби, тази начална позиция може да бъде задържана дълго и дори хронифицирана. Но не за такава посредственост говоря тук.

Когато болката стане смазваща, страхът залее, а съзнанието е достатъчно готово да надрасне жалкото мрънкане и психичните маладаптивни защитни механизми, с помощта на лечител или без, човекът започва да вижда причини, да свързва познавателни точки, да осъзнава характеровите си дефицити, кривотийки, поведенческите си и социални обусловености, спиращи здравето и любовта. Започва да се променя.

Не винаги процесът върви така гладко обаче. Нерядко настъпва т.н. тъмна нощ на душата – чувството е, сякаш си напълно сам, захвърлен в нищото, тотално объркан - тревожно депресиран си. Старите стратегии за справяне не действат, нови няма. Невротичният свръхконтрол напълно се е сринал, или по-скоро, цикли на празни обороти в тоталния си неуспех да промени каквото и да е – искаш или не, си скочил в страховете си, оказал си се лице в лице със сянката си. Тогава именно, в този плутонов катаклизъм, изборът е между смъртта и трансформацията. Или смъртта на старото, за да се роди през трансформацията новото. Защото не е ли всяка трансформация смърт и прераждане?!

Когато си на ръба на смъртта, в която никой не може да те последва, се запалва пламъкът на любовта. Нямаш за какво да се хванеш – всичко външно е сринато. Остава духът ти, Бог. Може да си на легло и лекарите да са безсилни или да минаваш през житейско сътресение, да си предаден, унижен, изоставен и отхвърлен… Тогава умът стихва, смиряваш се, всички преходности се срутват – отвътре се възпламенява огънят на вярата и любовта, носещи живо присъствие за закрила, неслучайност, доверие в едно по-глобално Себе и неслучайността на това, през което преминаваш в качеството му на подходящ и нужен за душата ти урок.

Бидейки в тази жива вяра, любовта изпълва клетките, насища душата. Маловажното отпада, стратегически смисленото дава ориентирите си. А то винаги е любящ смисъл, виделината на Бога, пълнеща малкия земен живот със субстанцията на свързаността и принадлежността към всеобщия организъм на живата, разумна природа.

Не че не може и без катаклизми, но човешката психика е така устроена, че за изваждането ѝ от руслото на статуквото най-често те са нужният катализатор. Когато има съзнателен стремеж и действително продвижение в характера, мислите, чувствата и постъпките към Бога, към съвършенството, тогава противоречията са много по-модерирани и преминавани с песен на уста, тъй като са виждани от високата диалектична перспектива, която синтезира противополюсите им през осъзнаването на нуждата от създаваното от тях напрежение.

Ако съзнанието ти не разбира, бъди сигурен че подсъзнанието и свръхсъзнанието ти прекрасно знаят за що иде реч.

Трансформацията е смърт и възраждане в нов, по-добър вариант на човешката ти система. Само любовта има силата да издържи и надживее смъртта!

 

*****

 

„Човек, извършващ престъпления против любовта, нравствеността и душата си, непременно ще бъде възмезден. Неговото собствено несъзнавано ще му осигури болести, нещастия или смърт, за да спаси душата му. Докато смятат, че тялото е първично, че съзнанието и чувствата са страничен еволюционен продукт на мозъка, хората винаги ще се молят за благополучието на тялото си и ще го защитават. Ще убиват душата си в изгода на телесните интереси.“ Лазарев, Опит в оцеляването 3, стр. 101

Причина и следствие – карма. Сееш тръни, жънеш бурени, а бодилите праскови не раждат.

Често човек се подлъгва, взирайки се в тактическите цели на тялото и социалната си персона, в тяхно име жертвайки стратегическите цели на душата. Но това е да жертваш Себе си в името на себе си – а това е същността на психопатния дяволизъм. При това, тъй като кармата не действа незабавно, човек въобще забравя за законите на Битието и провъзгласява малките си его щения за господар на мотивацията си. Да, но както се казва в библията, Бог отлага, но не забравя, а всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. А понастоящем трептенето на планетата ни стремглаво се покачва и това противодействие настъпва все по-бързо – насочено към собствената ни, но и към съдбата на потомците и рода ни. Защото съществуват мъдрите закони на Дхарма, на целокупния живот. А те произтичат от любовта.

Само живеенето по законите на любовта носи щастие в един изпълнен със смисъл и радост живот. Когато говори за любовта и нравствеността, Лазарев обозначава същностно човешкото, това което определя човека като такъв. Престъпването на закономерностите на любовта и произтичащите от нея естествена нравственост и жива етика, наранява самия човек, но и всеки свързан с него. А в колективното несъзнавано всички сме неизменно свързани. И не само хората с хората, но с цялата разумна природа.

Защо след като всеки търси щастието, а то е невъзможно без единството с любовта, нравствеността и висшия разум, защо тогава човечеството в последните няколко хилядолетия, а още повече в съвремието ни, се държи така варварски, въпреки техническото развитие, регресира все повече по отношение на хуманността, братолюбието, добросърдечието и изяжда планетата, флората, фауната и себе си?! Защо?

Защото откъсването от любовта и Бога, е откъсване от Себе си. Когато връзката с любовта, нравствеността и висшия разум (манас) е отрязана, човекът се превръща в двуного, лишено от висшите си принципи. Остава му да живее единствено през егото, социалната персона, нагоните, властово-териториалните инстинкти и щения на животното, като интелектът, лишен от озарението на любомъдрия разум, се превръща в слуга на властовата психопатия. Няма истинско щастие в такова съществуване, колкото и власт, пари, вещи, социална потентност да упражнява такъв плешив примат. В дълбините на душата му зее празнина, родила се от раздирането, от откъсването от Бога, от Себе си. В тази празнина заживява страх – дълбоко потиснат от все по-озверялата нужда от още и още власт, още социален контрол, още нараняване на брата, през което такава ходеща черупка преживява искрици псевдо компенсация на безлюбния ужас и празнота отвътре си. В жив дявол се превръща така самоотлъчилия се от любовта човек и общество.

Но, всичко тече и нищо не остава същото, а в една и съща река два пъти не можеш да влезеш – всичко се променя, а преди изгрева е най-тъмно!

 

*****

 

„Имаше време, когато не ме оставяха на мира с въпроса защо безнравствените, непорядъчни и подли хора са здрави, процъфтяват и се ползват от всички блага, а нравствените и порядъчни хора боледуват, живеят в недоимък и страдат? Подобни наблюдения често водят хората до атеизъм. Но, това по същността си е гледната точка на користолюбивия и ограничения човек.

Същият въпрос може да се постави и другояче. Защо хората, които все още имат в душата си много любов и енергия, хората на които всички желания им се изпълняват, хората които са здрави, успешни и богати, бързо изгубват нравствеността си и стават подлеци и негодници? И защо, когато човек има малко любов и енергия вътре в себе си и затова боледува, не може да постигне успехи в работата си, няма пари и благополучие, защо този човек става порядъчен вярващ? Защо благополучието убива любовта, вярата и нравствеността, а страданията, нещастията и болестите усилват любовта, вярата и нравствеността?

Отговорът е много прост. Вярата и любовта ни са много слаби. Все още много зависим от човешкото щастие. Имаме един много стар стереотип – богатият е подлец и негодник, а бедният, той е добър и благороден човек. В действителност съвсем не всеки богат, успешен и силен човек се превръща в негодник. И далеч не всеки беден и нуждаещ се става порядъчен и добър.

Всичко зависи от любовта и вярата в душата. Просто енергията и възможностите на любящия човек не се разкриват веднага. В миналото това е ставало поколения по-късно – както развитието, така и упадъкът, са се разтягали на четири до девет поколения. Сега тези процеси протичат неимоверно по-ускорено, така че ние полека лека се учим да проследяваме връзката между явленията. Много неща започваме да разбираме и се приближаваме към истината, тоест към любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 194

Често сме чували споменатия аргумент. И виждали. Добрите страдат, а гадовете богатеят безнаказано при цялата си зловредност. Да, но цялата картина ли виждаме, или по малкото, което можем да регистрираме, достигаме до криви изводи?! Ако трябва да сме истински честни със себе си, ще признаем че нерядко гадовете притежават силна харизма, енергия, способности, мотивация, настойчивост, целеустременост, заряд от потенциали.

Както и че много от почтените добряци са в огромна степен лишени от въпросните потенциали и тепърва ги трупат. Лишени са, защото са ги изразходили (карма, прераждане…) и сега им се налага, за да оцелеят, да се посветят на изконните ценности. Интуитивно чувстват, че така се спасяват, че това е пътят им.

На свой ред, вече притежаващите висока енергия, харизма, способности и ум, могат да ги ползват за живот по Бога. Път, по който са ги натрупали. Както и могат лесно да се подлъжат по червените фенери на суетата и да ползват натрупаните си заложби за тактически примамливи, но стратегически деградиращи душата им цели. Избори. Някой ще каже, че има и посредствени преуспяващи хора. На много ниско ниво, да. Но тези действително успешните социално на високо ниво, по правило притежават много отработени дарби. Дарби, чрез които лесно сбъдват желанията и постигат целите си.

В оптималния вариант, вече притежаващият много заложби, ги ползва за да продължи в пътя си към сливането с Бога. На изток се говори за т.н. сидхи – това са хора, които чрез много дисциплина (тапас) и труд, отключват психични сили, открояващи ги силно от стандартния индивид от тълпата. Законите на мъдростта предупреждават, че разкриването на тези сили е неизбежно в духовния път (а това е естественият път на човека), но че ползването им за социален успех на цената погазване принципите на Дхарма, на любовта, мъдростта и истината, е пагубно подхлъзване. Ето едно директно обяснение на изтока, резониращо пряко с чудесните наблюдения на този съвременен пророк – Сергей Николаевич Лазарев.

 

*******

 

„В близките години, за да оцелее, разумният човек трябва да се превърне в любящ човек, който няма да се стреми да превръща любовта само в наслада. Все пак Бог не само дава, но и взима. Всички блага, които получим в този живот, Бог ще ни отнеме. Ще ни остави само любовта, за да разберем, че точно това е онова най-важното, заради което сме се появили на този свят.“ Опит в оцеляването 5, стр. 195

Кратък текст, в който Сергей Николаевич казва много. В едно изречение само Сергей формулира дълбоко потъналата в подсъзнанието и допускана за доказана лема, докато е единствено хипотетична презумпция, а именно: човекът е интелектът си. Хипотеза, която погледната през призмата на науката на посветените, е базисно невярна.

Логиката е неутрален, механичен инструмент – такъв е както в естествената интелигентност, така и в изкуствения интелект (от несъзнаваната интернализация на въпросната хипотеза се пръкват всякакви сценарии за хуманизиран изкуствен интелект – което е кауза пердута). Инструмент, подлежан от магична, митична, предоперационална когниция, но и надхвърлян от визия логика, кентаврична, психична, проницателна и недуална интелигентност (Уилбър).

Логиката е прекрасен граундинг, когато е ръководена от надхвърлящите я когнитивни нива, през които все повече заблестява любящата мъдрост на богочовека. Както и е бездушен инструмент на насилието и лъжата в ръцете на психопатната, откъсната от висшите принципи когниция. Безпристрастен инструмент сам по себе си, логиката е подобна на меч – в ръцете на нравствения, ще послужи за извайване на произведение на изкуството, докато в тези на социопата, ще сее смърт и болка. Не за изоставянето на логиката, а за ползването ѝ на 100% и надрастването ѝ говори Лазарев, чрез прехвърляне центъра на самосъзнателност в любовта. Не за връщане назад към магичното мислене, а за здраво стъпване върху разума, вече погледнат отгоре, от позицията на същностната, любомъдра природа, говори руският пророк. Така човекът на новото съзнание, обичащият човек, стабилно стъпил на основата на логическия ум, преживява самосъзнателната си идентификация във включващата го, но и надхвърляща го, любяща интелигентност.

Народът свързва любовта единствено с получаване на удоволствие, с мекичко, приятничко и лекичко. Тя е и това. Но много повече е. Любовта е Бог. А богосъзнанието е недуално диалектично (адвейта веданта). Да обичаш, означава да видиш, че доброто, отричащо злото, го създава и поддържа, както и че злото, презиращо доброто, го подхранва. Да обичаш, означава да бъдеш в позиция, от която знаеш, че и дяволът (не говоря за личност, а за злото като нееволюирала съзнателност) и ангелът са еднакво важни в борбата на противоположностите, създаваща житейското динамо. А гадният дявол е лош, а ангелът добричък единствено в дуалното съзнание. В него обаче винаги е касапница, без извинение. Противополюсите се отричат и борят един с друг, докато всъщност безкрайно си приличат. Защото в тази битка дяволът е сянката на ангела, която той не иска да види в себе си и затова яростно проектира навън. Както и дълбоко в лошото зло стои добро и винаги е за добро. Но, както казах, на ниво дуалност винаги е касапница, наш‘те срещу ваш‘те.

Колкото повече обаче расте личното и колективно съзнание, толкова повече взаимното отричане прераства в диалектичния синтез на визия, от която вече добро и зло не съществуват. Вече има мъж и жена, плюс и минус, ден и нощ, дясна и лява ръка, ян и ин, симпатикус и парасимпатикус, не и добро и зло обаче. Разбираш ли, читателю – оказва се, че и злото и доброто на дуалната визия се взаимоподдържат взаимно, докато не се намери визията на любовта. А тя включва и двете, но вече в здрав, хармоничен вид. А любовта е както женска, мека и блага, така и мъжка, твърда и поставяща здрави граници. Но е една.

Разцепи ли се в инфантилното психотично преживяване на добро и зло (разцепването е психотичен механизъм - оказва се, че светът масово живее в психоза, приета за норма…), както се случва в черно бялото виждане и поляризация на света в последните доста хилядолетия, естественото напрежение между двата поначало единни полюса, се превръща в болезнена война на стражари и апаши на житейската арена, на която добрите ченгета преследват лошите злодеи. Уж преследват и уж са добри, докато някак си отвътре силно приличат на преследваните, а те пък се оказва, че са неедномерно и не чак толкоз черни. А всички заедно шмъркат кокаиновите магистрали на невежеството. Защото нито такова добро е способно да обича, докато се готви за рая и тайничко завижда на лошите момчета, отиващи където си искат, нито пък последните са способни да изпитват реално щастие. Дуалните полюси на потъналото в инфантилна психоза човечество или индивид еднакво поддържат съзнанието далеч от любовта.

А любовта включва и трудното и лесното, и удоволствието и страданието, и радостта и горестта, поравно. Любовта, през синтезиращата ги, диалектична визия, приема страданието и се учи от него толкова, колкото е непривързана към удоволствието, което също въздига до себе си. Човек се учи, докато е жив…

*****

„Не участва ли душата в процеса на оздравяване, тя деградира. В излекувания пациент може да започнат патологични изменения в характера и на съдбата, но тялото ще си остава здраво.“ Опит в оцеляването, Сергей Лазарев

По същество, механистично-материалистичната медицина отрича холистичността на човека и лекувайки единствено тялото, без психичните причини зад външните симптоми, при това дори на чисто телесно ниво на парче, вместо да изпише вежди, често вади очи. Да, няма лошо да се лекуват симптомите, ако успоредно с това се осъзнават причините и се работи по тях. Такава работа е психотерапевтична, психосоциална, културална, нравствена и морална. Ако тя липсва, соматичното лечение в тактическо видим план помага, а в стратегически, дългосрочен усложнява, отклонявайки вниманието от нерешените причини. Както казва Лазарев, при такова разбиране страда душата – невротизира се, а при продължаващо неглижиране и отричане на нравствените дискорди със законите на живота, настъпва психопатизиране, развиват се личностни, характерови разстройства – психопатии. Цели родове страдат около такъв телесно здрав, но с изрязана душа двуног, жив дявол…

Бидейки психотерапевт, ставам свидетел на всякакви съдби – повече и от свещеник. Ето, идва млад мъж с невротични тревожности и симптоми (поради спазването на психотерапевтичната конфиденциалност, говоря общо, променям частично при запазване на смисловото послание, без каквито и да е подробности), . Оказва се, че негов близък роднина ѝ е бил властова, мутренска фигура в страната до скоро. Премахнат е от конкуренцията физически. Мъжът обаче е изключително отдаден на Бога и духовността човек. Чувства, че ако не е, има два варианта. За да спре душевната болка, напираща от греховете на близкия в съдбата му, да последва примера му и психопатно да отреже душата си, оставяйки сенчестото его да възкачи на трона на живота ѝ нагонните цели – заграбена на всяка цена власт, пари, контрол, сила, финансови територии, имане и още и още… Или, чувствайки мощния напор на престъпленията му, да се устреми с всички сили към духовността, за да може в огъня ѝ да вложи гадостта, напираща в съдбата му. Той го правеше, а психотерапията му помогна да неутрализира душевната, невротична болка. Всичко се развиваше добре… Докато не го убиха, в името на парите, властовите и финансови взаимоотношения на диаболистичния роднина. Проклятие е да имаш в рода си подобни капо ди тути капи. Наистина огромен огън, мощна любов се изисква, за да се изгори успешно цялата смрад и гряз, вливаща се от греха на психопата в съдбата на сиблингите, роднините, поколението.

Мнозина мечтаят: „Как ли бих живял, ако баща ми беше много богат, без значение как е спечелил?!... Ех, ще направя всичко, за да се омъжа за милиардер. Не ме интересува как е станал такъв, само да се поставя в условията на мечтаните вещи, имоти, изобилие… Ех, колко хубаво би било ако имах някой чичо от Америка, който да му остави голямо наследство…“ и т.н. Илюзия е, че мръсно спечелените пари носят щастие. Защо ли? Защото, за да ги имаш, си „продал душичката“, тоест изрязал си висшите свръхсъзнателни слоеве, дефиниращи те като Човек. А без тях няма истински смисъл, любов, радост, преживяване на красота, мъдрост, единство. Такъв е процесът на психопатизиране. Продал си сливи за смет, перли и злато за пластмасови дрънкулки. Такъв двуног убива собствената си душа, тоест Себе си, но и целият му род носи проказата на бездушието му – тоест резултатът от характеровата му психопатия навлиза в съдбата на поколението и околните чрез нещастия, болести, катаклизми.

Другояче стои въпросът, когато парите са спечелени честно. Такъв бизнес подсигурява работни места, служи за благото на всички, а движещият го, когато е свързан със законите на Битието, осъзнава позицията си единствено на разпределител, на управител на блага, принадлежащи всъщност на живата Природа, на Бога.

Накратко, лекуваш ли тялото без душата (там, където са възникнали отклоненията), засилваш корените на проблема на причинно равнище и разболяваш още повече душата и съдбата си в дългосрочен план. Своята и на рода си. Когато обаче заедно с тялото, лекуваш и душата си, болестта се явява път по акордиране с любовта, мъдростта и свободата на същински човешкото, акордиране с Бога. Тогава и съдбата в такъв човек и род е качествено устойчива, здрава в стратегически план.

*******

 

„Горделивостта първо се лекува чрез унижение, а след това чрез връщане към любовта. Тоест, първо човек трябва да загуби всичко и след това да открие любовта.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Гордостта е главният грях, от който следват всички останали. Тя откъсва от целостта и поставя личното над цялото. Глупава е гордостта, тъй като личното най-качествено се задоволява, когато е част от целостта. Възгордее ли се вътрешно човек, прекъсва връзката с Бога, с висшите си принципи, престава да умее или дори да иска да жертва животинското и канализира човешкото в потока към свръхчовека, към Себе си.

Според степента на прекъсване на тази връзка, следва градацията от невротизиране, психопатизиране (психопатия, характерови акцентуации) и психотизиране (полудяване).

Най-леки в тази градация са неврозите – съответно и смиреното завръщане (покаяние) към хармонията, е най-лесно.

Психопатията (говоря предимно за нарцистичното, параноидното и асоциалното /социопатия/ личностови р-ва) е далеч по-сериозно отдалечаване от любовта. Няма ли я любовта, ражда се страхът. За да се справи с напиращия отвътре ужас, под въздействието на масовите социални внушения, човекът изцяло загрубява, „втвърдява се сърцето му“, в огромна степен се откъсва от Себе си. Остава едно голо его, лишено от любовта, мъдростта и истината, но тласкано единствено от нагоните, желанията, властовите попълзновения, грубото удоволствие и сила, управлявани вече не от Човека, а от сухо безсърдечния, откъснат от човещината интелект. Когато такъв двуног е гордо лишен от любящата нравственост, автоматично следват всички останали престъпления (грехове): алчността, насилието, развратът, завистта, лъжата, кражбата, манипулацията…

Психозите – разпадът на азовата цялост тук служи като автоматично лечение. Да, колкото и странно да звучи, психичната болест е лечение – на душата. Като принудително зануляване, срив на его-гордостта, чрез разкъсването или тоталната налудност на самото его.

Съвременното „лечение“ на психозите представлява химическа интоксикация, намаляваща допаминовите нива, свързани с разискваното его раздуване. Тоест, химическото потискане, париращо както его разпада, така и мотивацията, енергията и творчеството, замества унижението, което психозата вече върши, в компромисен вариант. Потиска, но не лекува. За в бъдеще, за да имаме истинско лечение и истински лекари на психозите, вместо психиатри-поточни линии за шаблонно и механично предписване на невролептици – в такова бъдеще въз основа обсъжданата холистична етиопатогенеза, ще можем да прилагаме и реално работещо от позицията на душевната ни цялост, лечение. Засега антипсихотиците са нужни, разбира се. Но, при условие, че основанието за работата с тях е единствено биологичната хипотеза за чисто соматичната етиология при психозите, пропускаща същинските в тях процеси –такава основа няма как да произведе реално работещо лечение, докато не бъде надрасната.

Ето, човек страда от панически атаки, генерализирана тревожност, страхува се за здравето си, страх го е да общува, преживява натрапливи мисли и поведение, агорафобично става затворник в дома си… Невротичните състояния са придружени от симпатикотонична вегетативна симптоматика: главоболие, замайване, стягане и пробождания в гърдите и корема, тръпки и вибрации (парестезии), безсъние, шум в ушите, тахикардия, „топка“ в стомаха и неврогенни болки, дразнимо дебело черво, трудно преглъщане и „буца“ в гърлото, чести позиви за дефекиране и уриниране… Когато човекът следва логиката на света и ортодоксалното мислене, автоматично започва гордо да отрича преживяваните соматични и психични симптоми, развива гордо невротичен свръхконтрол, с който поддържа една постоянна битка със … собственото си несъзнавано, причиняващо неврозата… за добро. Защото, между симптомите физични и психични и скритите зад тях страхове, има директна връзка.

Самите симптоми, когато бъдат чути и последвани с доверие, водят до подсъзнателните страхове. Тази пътечка бива вървяна, когато човекът си позволи да загуби гордия невротичен контрол, да се гмурне и погледне страховете право в очите смирено и с доверие в дълбоко заложените в тях послания. Да, симптомите, както и въпросното „скачане“ в страховете, в началото силно унижават. Мачкат, докато съумееш със силата на смиреното, любящо доверие да ги прегърнеш, приемеш. Тогава заблестяват скритите зад твърдата им черупка бисерни послания по смирена смелост, характерова хармонизация, обич и живот живян от позицията на творчеството. Така се оказва, че психичната мъка е била нужна, за да акордира характера и насочи към Себе си.

*****

„Хората, които притежават свръхспособности, не осъзнават че използването им за користни цели е опасно за душата и води до измиране на потомците. На маговете, екстрасенсите, гадателите, целителите почти винаги потомците им страдат. Жените от нищото започват да правят аборти или не искат да се омъжват. Или почват безплодие и болести, които не позволяват да се родят деца (или просто не искат деца, бел. ред.). Родените деца често са нежизнеспособни или за тяхното спасение боледуват и умират родителите.

Ако родителите са се занимавали с окултизъм, с магии, предсказания, децата им могат да имат проблеми с психиката, с характера. Такива деца ги влече развратът, сложно им е да преодолеят похотливите желания.“ Опит в оцеляването 5, стр. 203

Пророкът ясно казва – ползвайте способностите си не за лична облага и изгода, а за служба на любовта, смирено и преданоотдадено на Бога. В по-широк план това важи и за по-обикновените качества като високия интелект, харизмата, талантите в дадена област. Относно ясновидските и пророчески умения предупреждението на Сергей Николаевич е в качествен план същото, но в количествена степен още по-наситено. Защото ясновидецът навлиза в тънките планове, където смисълът, любовта, мъдростта и блаженството са проникновени, но и отговорността е далеч по-голяма. Ако на обикновения човек му е позволено да бърка отново и отново, дава му се време да се учи, да поправя грешките си, за да резонира със законите на любовта, то ясновидецът черпи уменията си от нея, познава я съзнателно. Користолюбивият егоизъм в такъв случай е съзнателно престъпване законите на любящото единство, на Дхарма. А любовта винаги свързва, обединява, работи за целостта.

Когато човек живее по Бога, ще каже: „Не мои, на Бога са тези умения, способности и дарби – за неговата слава са!“ Тогава водещи са висшите принципи на любовта, мъдростта, творческата свобода, а каквито и да е дарби са ползвани не за малкото его облагодетелстване, а за провеждане на любовта в малкото земно битие. Такъв човек знае, че тя е важната, нежели самите дарби. Когато живееш по Бога, смирено – тогава себезаявяването ти не е его пънене и дуене, а изява на любомъдрието. Когато частта живее за цялото, енергията е преизобилна.

Ползваш ли поверените ти от Живота дарби и способности алчно и себично, за да задоволяваш въжделенията на егоцентризма си, страда собствената ти и на всеки свързан с теб карма.

А колко красиво, простичко, вдъхновено и щастливо може да живее човек, превръщайки планетата си в земен рай. Тя вече е такъв, когато е лишена от психопатията на плешивия маймун. Обичащото сърце познава този свят прекрасно!

*****

“В зависимост от това, доколко виждаме Божествената воля във всичко наоколо, до такава степен получаваме помощ и подкрепа свише. Помощта не идва при човек, който обръща гръб на Бога. А по-точно, помощта идва, но вече във вид на нещастия, болести и несгоди.“ Опит в оцеляването 6, стр. 11

Когато всяка мисъл, чувство и дело е посветено на Бога, когато човек живее през боговдъхновения устрем към любовта, мъдростта и истината, съзнава че всеки миг от живота му е неслучаен, че е част от закономерна причинно следствена верига, в която и най-малките подробности и обстоятелства във всяко мигновение се явяват точно най-подходящите за него. Така живеейки, се оказва, че не е нужен животът в манастир или ашрам, тъй като целият живот се явява учебна школа, ръководен от фино присъстващите и задвижващи всичко, божествени закономерности. Целият живот се превръща в преданоотдадена йога.

Когато така постоянно помниш и се стремиш към Бога, към любомъдрието на потенциала си, нещо тотално различно се случва в бита ти. Причинно-следствената верига е пронизана от озарението на безкрая, на живота не само ангелски, но и божествен. Карма е проникната от Дхарма. Ежедневното ти и ежесекундно колело на самсара е осветено от виделината на надхвърлящия времето и пространството свят на нирвана. Свят дом, проявяващ се дотолкова през силата и състоянието на съзнанието ти, доколкото резонираш с принципите на вечността си. Започваш да разбираш, да прехвърляш самосъзнателния си център все повече в позицията на богочовека. Знаеш, че цялото това съществуване е игра, Майа, отразено-пречупена, холографска проекция на един величествен свят и живот. Започваш да чувстваш, че само лъчите на тази дивна свръхсъзнателност дават любящия смисъл, мъдростта и щастието да живееш по Бога.

Принадлежен си, свързан си, закриляна и напътствана част от целокупния живот си. Малък грешник си - опитваш се да минимизираш грешките си, за да заживееш все по-силно през потока на Бога. Донякъде успяваш, често падаш, бавно растеш и прогресираш. Превръщаш се в човек на знанието и силата. Мъдро знание и смирена сила. Преживяваш съдбата/ кармата си лична, родова, държавна, етническа, расова – страдаш, боледуваш, радваш се, обичаш, проваляш се, въздигаш се. Появява се обаче съзнателна възможност за избор. Както и получаваш помощ отгоре, така че преживяваното да послужи за провеждането на смисъла, на Бога. Кармата може да се разпредели така, че да успееш да я вложиш в огъня на устрема си към Бога. Така и страданията и радостите се превръщат в гориво по пътя към Себе си – Йога.

 

*****

„В юдаизма болестта се разглежда само като наказание за греховете. Християнството е допълнило това разбиране: болестта ни се дава като възпитание, за да се научим да обичаме, за да променим самите себе си и своя мироглед.“ Опит в оцеляването 6, стр. 14

„Нужно е да се учим да обичаме. Да сме благодарни на Твореца за всичко, да виждаме волята Му във всичко, което се случва – тогава желанието да се ровим в миналото изчезва. Когато се променяме в настоящето, тогава се променя нашето минало и едновременно с това, нашето бъдеще.“ Опит в оцеляването 6, стр. 23

Сергей ясно казва – болестите, противоречията, трудностите първо, не са случайни и второ, предназначени са не да мъчат, а да учат, да възпитават човека и го насочват към акорд с Дхарма.

Великият душевед Беинса Дуно категоризира преживяването на житейските трудности и противоречия в три степени: мъчение, труд и работа. Мъчително отричане на всичко пречещо на егото да се наслаждава на удоволствието, труд в който страданието е понасяно, но противоречиво – все още от его позиция. Работа, в която човек живее от позицията на Душа, обича, смислено щастлив е, еднакво влага в горнилото на творческия си огън както трудността, приемана като възкачващо учене, така и удоволствията, които също влага в смисъла и щастието си, без да прилепва прекомерно към тях. Погледната от позицията на живота като Душа, съзнателно работеща в света, болестта се явява възпитателен коректор, насочващ към волята на Бога, към любовта, носеща всичко, за което си струва да се живее.

Психичните или телесни болестни симптоми носят символични послания, които вече насочват към посоката на лечението. По правило, на причинно ниво повечето заболявания започват от характеровия мироглед, дисонантен на законите на битието. Когато човек пострада качествено, болестното напрежение му помага да трансформира системата си от вярвания така, че да насочи живота си към консонанс с Дхарма. Тогава болестта психична или соматична е свършила работата си и освобождава пространство за здравето. А истинското здраве винаги първо е душевно. Както и добрият лекар/ лечител задължително първо е добър душелечител.

В психотерапията работя основно със страхове. Страх има, когато няма любов. Има ли любов, страхът изчезва. Така психотерапията може да бъде разбирана като път към любовта. От любовта следва смелостта, себезаявяващият се и смислен живот, качествената връзка със социалната, но и с тази на целокупния живот реалност, удовлетворяващите душата цели, преливащата харизма и щастието. Няма живот в безлюбието.

В по-старите си книги Сергей Лазарев споделя начина си на работа, който включва доста ровене в миналото. Ясновидско ровене, чрез което той свързва минали лични и родови дела, отношения, емоции, начин на мислене и мироглед с настоящи трудности, болести, уроци. Постепенно в разбиранията му се наблюдава градация, в която той работи все повече в настоящето, на едно по-високо - принципно, каузално ниво. Понякога отново диагностицира и проследява миналото, та чак до предишни животи, но само за да извлече наличното сега и да насочи към промяната му. Защото миналото не е някъде там назад, а се проявява тук и сега, в настоящите характерови, светогледни, отношенчески заложености, в разбиранията, целите и световъзприятието – сега. Съвременникът ни, пророкът Лазарев дори все по-рядко ползва способностите си, а с помощта на обичаен умозрителен процес достига до главните предпоставящи проблемите на човека убеждения, базисни характерови вярвания и сценарии, които е нужно да се променят.

В практиката на психотерапия душелечителят често минава през качествено подобен процес. В началото, както е учен, безкрайно анализира, насочен е към миналото. Ако целта му е действена помощ и промяна, не след дълго осъзнава, че такъв подход не само, че не води до оздравяване, а задълбочава психичните конфликти и невротизира още повече. Фокусът постепенно се премества към справяне, към решения и възможности. Миналото отново се сканира, но много по-бързо – правят се връзки, изкристализира характеровата структура, наличности и динамики. Оказва се дори, че често не е нужно каквото и да е ровене из миналото, тъй като характеровите наличности са видими не другаде и не някога, а тук и сега, през всяка мисъл, чувство и реакция на човека.

Терапията се насочва към справяне, към преработка на маладаптивните наличности. Такава работа променя миналото, преобразува характера. Характерът отразява съдбата на човека – така и съдбата и бъдещето също се променят. Да, понякога се работи през автобиографичните преживявания, дори и с тези от минали животи – но отново през познанието, че те не са времево другаде, а само паметови следи и характерови програми, съществуващи сега.

Защото в света на любовта и миналото и бъдещето се случват сега.

Нека се учим да се обичаме!

*****

„Процесът по угасване на душата може да се точи години и десетилетия. Впрочем, така е ставало преди, а сега всички процеси протичат по-бързо. Грешката на много хора е, че възприемат себе си като тяло и съзнание. Може десетки години да се държат като идолопоклонници, а после, осъзнали от броени дни колко гибелно е това направление, променят възгледа си върху нещата и им се струва, че са станали други хора и всичко трябва да им се промени – животът, здравето и съдбата.

Но, нали съществува и понятието душа, част от която е подсъзнанието. Мащабите на душата са огромни и тя не върви по петите на мислите ни. Повърхностните слоеве на чувствата ни могат да се променят доста бързо, но дълбочинните чувства, които определят съдбата, здравето ни, отношението на хората към нас, може да се променят десетки години. Макар че, може да има и изключения (зависи от силата на разтърсването и готовността за учене, бел.ред.).“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 6

Както описвам по-горе, душевната патология може да бъде разграничена в три психиатрични домейна: невроза, психопатия и психоза. Невротичното страдание е, може да се каже, благодатно – когато е преживявано със смирено и благодарно учене, при което тревожно-депресивното напрежение бива влагано в процеса на хармонизиране с любовта и смисъла.

При нарцистично параноидната социопатия (трите характеропатии често се преливат една в друга) сякаш тревожното напрежение е разрешено. Така изглежда привидно. По-скоро е прекъснато – не с ползването му, учене и акордиране с посоката, към която естествено води и надрастването му, а чрез цялостно отхвърляне, един вид изрязване на този процес, ведно с принципите и нивата на съзнателност, наситени с любов и смисъл, към които води. Не надрастващо възкачване, а душепотъпкващо самопринизяване до живот от позицията единствено на социалното его, нагона, сухия интелект и животинската инстинктивност, при цялостна лишеност от пътеводния фар на същинския Човек. Психопатът, раздрал се от закономерностите на любовта и автентичната ѝ нравственост, оправдава каквито и да е средства за постигането на малките му егоцентрични цели. Прилича на свободен, докато е жив мъртвец.

При психозата, процесът на откъсване от Себе си стига до там, че егото се дезинтегрира, обърква се, до пълната му загуба. Отражението на същински човешкото при шизофреничния разпад е като в картина на Пикасо – грозна обърканост цари там, където е нужно да присъства здравето на качественото отразяване на човещината.

Преди време процесът на душевно гаснене, тоест на постепенно психопатизиране и психотизиране, се е точел не само години и десетилетия, но цели жизнени цикли. Понастоящем, честотата на трептене на глобуса ни нараства бързо, поради което дори описваните по-цялостни психични движения и факти, могат да бъдат проследявани в рамките на наблюдаеми в един жизнен цикъл срокове. В съвремието ни както нагорният път към Себе си, така и този надолу, са вървени далеч по-ускорено.

Истината е, че през процеса на психосомкатика, въпросното откъсване от любовта нерядко слиза до отелесено болестно преживяване. В този дух на разсъждения, когато неврозата е ползвана смирено благодарно, като тласкащо към любовта налягане, тя предпазва както от по-тежките психични деградации, така и от болезнено соматизиране.

Не бива и да се свръхбърза в пътя на завръщане към Себе си. Добрите процеси отнемат добро време – тиквата расте за месеци, а дъбът за години.

Всичко е възможно, когато човек се вслуша в посланията на преживяваните от него трудности и вложи напрежението в пътя към любовта! Тогава преодоляната невротичност превръща човека в талантлив и живеещ през любовта творец. Психотичният разпад, когато азът е достатъчно свързан с любовта и интегриран около нея, се преобразува до често гениални творчески откровения в изкуството или науката. Психопатичта пък, когато се завърне към същински човешкото, се преобразува до мощни лидерски качества, вече практикувани качествено различно. Телесната болест, когато освен чрез чисто соматично лечение, насочи към характеровите, първични отклонения и преработката им, се превръща в път към целостта.

*****

“Греховете наистина се изкупват със страдание, но в минимална степен, защото страданията не могат напълно да променят човек. Покаянието отваря по-големи възможности за преодоляването на греховете, защото смисълът му е в промяната на себе си, на характера и поведението си. Най-големите възможности за преодоляване на греховете дава любовта.“ Опит в оцеляването 1, стр. 175

Когато липсва съзнателност, страданието се превръща в мъчение. Човек роптае, съпротивлява се, оплаква се, озлобява, а всъщност – бори се против Себе си. Защото което и да е психично разстройство или телесна болест, идват закономерно и неслучайно, явявайки се само изходен резултат от протичали дълго време дисонантни спрямо душата процеси.

Когато съзнателността съумее да проследи причините и се довери на облагородяващото следствие на преживяваните напрежения, мъчението преминава в съзнателен труд. Превръща се в осъзнатото страдание на покаянието, на влагането на отделените импулси в горнилото на акордирането по Бога.

В този живот без страдания не може. И най-великият светец, мъдрец и адепт, страда. Дори повече, поради това, че може да понесе повече и да го трансформира в любовта.

Страданието е гориво толкова, колкото и радостта - такъв е този бинарен свят. Когато любовта засвети в човека, всяко характерно за предходните етапи мрънкане, отпада. Трудността вече е виждана като възможност за възкачване още по-близо до Бога, до слънцето на любовта – приемана е радушно, като благословен процес на работа, на ползване на кармичните натрупаности за гориво в пламъка на силата. Силата на любовта.

*****

„Човек, който се устремява към любовта, знае че ще постигне всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. И вместо да търси виновни, търси нови пътища за постигането на целите си. Вместо да обвинява някого за неуспехите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в него самия, в собствения му мързел, страх, униние и неспособност да обича.“ Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 6, стр. 11

Знае, че ще постигне всичко, тъй като не малкото его целеполага, а самата любов. А тя е Бог, тя е лепилото, свързващо света в единна система, далеч на по-цялостно равнище от наблюдаваното с петте сетива. Любовта е диханието на ангелите и прозрението на учена, живецът задвижващ влюбения и музата на твореца. Любовта прощава, себезаявява се, поставя граници, прегръща, изпълва със смисъл, осветява пътя на призванието да живееш хуманно, като прихванеш сексуално агресивните, териториално властови нагони на примата, през който живееш. През любовта не ти като малка социална персона постигаш, а реката на живота, изливаща се през смирението на егото ти постига. Когато целта произтича от любовта, цялата вселена стои зад нея и дава напор в процеса на постигане. Реката знае как да намери океана!

Пречките, трудностите, грешките, провалите, преградите са неизбежни, дори нужни. Част от написания код в програмирането на житейската бинарност са. Когато дебитът от любов е изобилен, мъдрата виделина на обичащата съзнателност почти автоматично ги възприема като възможности, като предизвикващи и дори обичани тежести, с които налягането на любовта си играе във водовъртежите на намирането на дупчици, възможности и пролуки, безжалостно разширявани от любовта. Защото силата ѝ е огромна. Мека е като водата, но както нея се промъква, надхвърля, заобикаля, промушва се, подкопава, залива и превръща трудностите в част от руслото си. Висока е визията на любовта!

Психотерапевтичният процес отразява живота. През призмата на разбирането му като душевен учебен процес, целият живот може да бъде видян като динамиката на душелечението, обучението и ползването на безсмъртната богочовечност от закономерните противоречия. Докато при разрешаването на конфликтите човек изнася локуса на контрола навън и търси виновни, съзнанието е ниско – окопано е в его обусловеността на ползвания бозайник, непокълнало и далеч от слънцето коренче под калта на невежеството е.

Има школи в психотерапията, в които „филията неизбежно пада от намазаната страна“, фокусът е чоплене единствено в някакво имагинерно минало, при което възпитанието странно как, винаги се оказва неточното, а житейските програмисти мама и тати, написали психичния код неправилно… Методи, при които след 15 години „терапия“ предоставената заявка не само, че не е разрешена, но е поне 15 пъти задълбочена, разширена, превърната в цял кратер от изопачено, безлюбно неразбиране.

Да, има заложби, но те не са в някакво минало, а тук и сега, изцяло подвластни за осъзнаване и промяна от носещия ги. Виновни няма – неслучайно преживяваме дадено възпитание, което няма как да бъде съвършено. Паметовите характерови заложености не са някъде там си, а точно в този миг, точно сега подвластни на промяна от носещия ги, така че да резонират с любовта, мъдростта и свободата.

Такава вътрешна локализация на самообладанието вижда вътрешните конфликти като нужно гориво, което преработвано, разгаря огъня на любовта. Тъй като каквото вътре, това и отвън. Когато характеровите възли бъдат развързани, житейската пътека бива ясно виждана, наситена с огъня на любящата мотивация, а вървенето по нея възприемано като игра. Игра, водена от любещото сърце, светлото съзнание и вдъхновената воля. Трудности пак има, но приемани спокойно, като подхранващи и засилващи мотивацията. Когато отвътре тревожните, тъжни, гневни, виновни установки бъдат разрешени, външните пречки са ползвани с вдъхновение. Не че страхът и раздразнението ги няма – хора сме. Любовта обаче също е налична, а когато реакциите на бозайника и програмираните възпитателни схеми са обхванати от присъствието ѝ, се превръщат в еквивалентите си от смела тяга за постигане. В същото време съзнателният човек осъзнава, че и това е игра, а от позицията на любовта знае, че в нея всичко е отдавна постигнато и вече живяно. Но, житейската пиеса от безсмислено безумие, се превръща в любящ и смислен театър! … smiley

*****

„Всички ние, всъщност, в дълбините на душата си, се боим от любовта – защото тя не само дава наслаждение. Тя заставя човек да е нравствен, заставя го да прощава и да жертва, да полага грижи и се превъзпитава. Тя ни заставя да се променяме, а промяната често се съпровожда със загуби и страдания. Любовта ни заставя да бъдем отговорни за близките си, за семейството, за цялото човечество. Тя ни заставя да овладяваме въжделението, гнева и алчността. Колкото по-дълго живеем бе любовта свързваща ни с Твореца, толкова повече се боим от нея и толкова по-големи страдания ни носи тя.“ Сергей лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 85

Илюзия е, че любовта е само мекота и розово приятно чувство. И това е, но много повече е. Всеобемащо ниво на съзнание, принцип и изгаряща сила е любовта. В нея сме едно с брата, с животинчето, с цялото човечество, природа, с всяка звезда, ангел, с тъканта на Битието. Блаженството в нея е огромно, но и съ-преживяваме до дъно всяка изпитвана от чувстващите същества болка. А в разумната вселена нечувстваща и мъртва материя има единствено в илюзиите на грубия материализъм. Не че в любовта егото ни тотално се неглижира – не, но е част, клетка е, която работи за целостта.

Когато провежда смирено любовта, за егото има предостатъчно, но без да я задържа за себе си. Променя се понятието за жертва – от разкъсващо вземане, жертвата се превръща в естествено провеждане на любовта, мъдростта и творческия импулс. През живото преживяване на единството с брата, любовта носи автентична нравственост, в която алчността, болната агресия, лъжата, кражбата, егоцентризмът отпадат, отдавайки енергията си на любомъдрието, на Човека.

Човек се бои от любовта толкова, доколкото се е откъснал от нея в тъмата на психопатния си диаболизъм. Бои се, когато за него его смирението представлява загуба на всичко, за което като проклето малко дете се е вкопчил – властта, парите, секса, ригидния морал, хубавичките емоцийки… В невежеството си такъв двуног не съзнава, че никой не иска от него отказ от външните активи, а единствено от идентификацията с тях. Когато така допусне любовта да тече, човек разбира, че ако владее даден бизнес, това е чудесно, тъй като осигурява прехрана на мнозина – вече обаче липсва съзнанието за собственост, защото през любовта се явява познанието, че всичко е на Живота, на Бога. Не земята и природата принадлежат на човека, а човекът принадлежи на земята, природата и всемира. В любовта не само, че не губиш секса, но го насищаш с магията на душевния екстаз, пред който физическият е като искра пред ядрен синтез.

В любовта си силен мениджър и лидер, тъй като си ръководител на самия себе си. Владееш, без да се вкопчваш, ръховодиш без да притежаваш. Когато си едно с любовта, знаеш, познаваш безсмъртието на Себе си като вечна душа. Живееш играта на живота спокойно, работиш мисията си и приветстваш загубата на лодката на тялото с благодарна усмивка – когато му дойде времето.

*****

„Преди не разбирах защо на някои хора, след като прочетат книгите ми, им се разваля бизнесът, здравето и съдбата, защо някои умират. Много хора физически не можеха да четат книгите ми. А след това разбрах: ако човек не се отказва от користното отношение към Бога, изчистването не става доброволно, а принудително. Затова обидчивите, користни, егоистични хора винаги категорично, под всякакви предлози отказват да четат книгите ми. Те чувстват в тях огромна опасност.“Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 161

Развален бизнес, здраве и съдба, смърт – страшно, а?!

За кого обаче е страшно? За приемащия себе си за тялото, егото, властовата и финансова позиция, морала и чувствата. За вкопчилия се в илюзиите човек, нежелаещ да освободи захвата на разбиранията и его прилепналостта си от тинята на привичността. А учещият се човек с лекота прегръща невротичната душевната болка и я превръща в светла мъдрост (наблюдавам го ежедневно в практиката си на психотерапия), гъвкаво разширява човешкото ригидно „трябва“ до закономерностите на Живота, с радост отлепва психопатната си идентификацияи с властта, силата и благополучието, само за да установи, че през такова его смирение и слабост, идва истинската сила, власт и благополучието на единството с Бога. Когато така се учиш, е като да се изложиш на слънце – в началото можеш да поизгориш, но скоро свикваш, а на твое разположение е огромната енергия на безкрая, насищаща те отвътре, можеш да се изкъпеш заедно с делфините на радостта, в познанието на Себе си като непреходност, в океаничното преживяване на единството си с Твореца.

Бягаш ли от виделината на любовта, си като подземна гнида, мърдаща в малките тунели на тъмата си. Гнидата има потенциал да порасне, има и ясни стъпки в този път и от каквато и позиция да тръгва човек, никога не е късно, тъй като всяко усилие отеква в безпредела на любовта и носи качествени дивиденти. Бягаш ли, за малко може и да поддържаш хомеостазата на мрака си, но лишен от любовта, мъдростта и творческата свобода, си тор – и толкова.

Затова – нека се учим да обичаме!

А книгите на Сергей Лазарев са така пропити с любящ смисъл, че когато човекът се учи и израства съзнателно, носят здраве, сила, насочват към любовта , към Бога. Защото само в живота по Бога има настояща радост!

Казаното за книгите на Сергей, междувпрочем важи с пълна сила за всяка мъдра, насочваща към любовта книга. Същият изгарящ вехтото ефект имат словата на Учителя (Беинса Дуно), Шри Оробиндо, Новият завет на Библията, Бхагавад Гита (и т.н. и т.н.), а още повече книгата на живата природа, когато е четена качествено от очите на сърцето!

Живот без любов е жива смърт. Затова – нека любим!

******

“Много ми помогна това, че авторът не призовава изведнъж да се променим, а допуска че човек може да се откаже, да не излезе веднага на правия път. Точно това помага да не се отказваш, когато допуснеш някаква грешка. Главното е да се върви, да ставаш по мъничко по-добър, всеки ден.“ От писмо на читател, Опит в оцеляването 1, стр. 182

Често в психотерапията чувам следното:

- Искам нещата да станат сега. Не мога да чакам, това ми пречи. Искам веднага или най-много с няколко големи усилия, с лъвски подскоци да се променят нещата!

Да, но тиквата расте за месеци, а дъбът за малко повече. Ако човек е сформирал характеровите си черти още от преди раждането и през целия си живот, то се налага известно време целенасочени усилия по осъзнаване, дезавтоматизиране на вътрешния психичен и социално поведенческия процес.

Докато малко по малко се стига до стратегически цялостни и устойчиви промени. Когато бях новак в психотерапията, като малко петле, подскачах и рекламирах краткосрочните подходи. Да, добри са в даването на стойностна посока и настройка, когато човекът иска и може да продължи сам. Ползвам ги постоянно. Когато обаче става дума за цялостно характерово преобразуване, явяващо се необходимо и достатъчно условие, за да се получи добра промяна при психичното състояние, успешна е холистичната психотерапия – визирам главно работата по т.н. личностни разстройства, характеропатии.

Отново принципът е, че терапевтът не дава рибка, за да нахрани единствено на момента, а учи човека да „лови“ вдъхновението, самоувереността и щастието си сам, давайки му смислова и методологическа „въдица“. По правило, зад връхчето на айсберга на дадено тревожно-депресивно разстройство се крие скритата подводна маса на дълбоко гравираните характерови черти и базисни вярвания. Зависи докъде иска да стигне човек, а още повече и по-важно, какво иска от него Животът, какви послания и уроци му дава през преживяваните от него душевни болки и трудности.

Основен принцип в психотерапията, отразяващ всъщност нужната психична настройка при коя да е житейска промяна, е емпатичното приемане. Да приемаш не означава да си непременно съгласен, но да прегърнеш с отворено, любящо сърце факта на съществуването на даден процес, конфликт, преживяване. Парадоксът е, че колкото повече човек отрича нещо в себе си, толкова повече го затвърждава, вижда го навсякъде наоколо си, сформира реакция при която изолира нежеланите съдържания в сянката си, докато външно се държи противоположно лицемерно, но всъщност точно обратно при неизбежните сривове на моралната цензура и невротичен свръхконтрол. Перифразирайки една известна юдейска бумага: „ През деня не познаваме Мария Магдалена и извръщаме „благопристойно“ глава, а нощем сме и първи почитатели и редовни гости!“…

Когато мъдростта на Битието те е благословила с тревожно състояние, целящо трансформацията ти в посока цялостност, смисъл и щастие и известна постъпателна работа по себе си – ако настройката ти е „Искам промяната сега, ако може без кой знае какво влагане от моя страна – колко струва?“, тогава най-вероятно състоянието ще продължи да ти бъде упорит гост. Такъв бизнес подход определено не работи по отношение на вътрепсихичната реалност. Говоря за психични трудности, тъй като такива лекувам, но принципно същото важи и за масата от соматични проблематики, неизменно причинно коренящи се в характерови дисонанси с Дхарма.

Парадоксално, когато психичната ти настройка е: „Ако е нужно, нека силата на състоянието ми бъде сто пъти по-голяма и да продължи още сто години, приемам го. Готов съм със смирена благодарност да се вгледам във вложените от съдбата в състоянието ми уроци и без мрънкане, а с обич и доверие в процеса, зададен от Душата, от Аза ми, да работя с малки стъпки колкото е нужно!...“ – тогава уроците биват виждани, спокойно и в кратки срокове научавани, а симптомите се губят. Защото вече няма нужда от насочващата им към характерова хармонизация функция.

Естествено, че грешим, лутаме се, падаме, ставаме… Падаме ... Според мен е важно да ставаме, докато от лазене, се научим да ходим. Пак ще падаме, но по-рядко. После да бягаме, да летим.... Да не спираме да ставаме обаче. Не че да си оправдаваме паданията с това, че на тази земя без тях няма как, но вината е механизъм за манипулация и автоманипулация на глупеца. Нека ползваме любовта и здравия разум за тази цел. Малко по малко ходим по-стабилно в пътя си, в който всички тези упорити ставания заякчават "мускулите" ни. Промяната в посока единство с Бога е неизбежна, когато ти като душа я търсиш. Защото докато я търсиш, божествеността с пъти по-силно търси теб, а естественият път на Човека вече те води в стъпките на смисъла!

******

Честит стремеж към събуждането!

„Що е то просветление? Това е състоянието на човек, който разбира и преживява първичността на любовта и вторичността на всичко останало. Тогава можеш да се откъснеш от вторичното, тоест от живота и да разбереш, че най-важното условие в тази игра е любовта.

Подобно на пчелата, която минава през цветята и носи меда в кошера, така и ние трябва да извличаме от всички жизнени събития чувството на любов и да го носим на своите потомци в следващи животи.“ Опит в оцеляването 5, стр. 225

Днес, 1-ви ноември, в България е ден на народните будители. Обикновено събуждането се свързва с обществена активност и промени. Прекрасно. Възможностите в подобни политико социални действености, през погледа на психотерапията, са следните- първата: човек е социално ангажиран, тъй като дълбоко познава Себе си и алтруистично и безкористно работи за въплътяване на висшите хуманни принципи в социума.

Втората: тъй като не познава себе си, човек проектира комплексираните си съдържания в обществото и членовете му, приписвайки им напреженията и болките, съществуващи в него самия. Въпреки или дори благодарение на тласкащата сила на изпитваната тревожност, такъв индивид върши добра обществена работа.

Третата и най-масова в психопатизираното ни съвремие възможност: тягата към активен социален живот е водена нито от алтруистична безкористност, нито от невротична тревожност, а от психопатно сребролюбие, нарцистична нужда от власт, подлежана единствено от агресивни и либидни импулси в суров вид. Тук обществената активност на такъв плешив примат е голяма, но диаметрално противоположна на каквото и да е събуждане.

При втория, невротичен вариант, макар и през болезнени проекции, стремеж към реално пробуждане собствено и обществено, съществува. Човекът е на пътя – от него зависи невротичните съдържания да бъдат осъзнати и преработени, за да протече любовта, носеща същинското пробуждане. Защото да събужда може само събуденият. Да осветлява може само просветленият !

Пробуждане, сатори, самадхи, мокша, Богореализация – есенцията на пробуденото състояние е любовта. От нея следва хуманността и естествената нравственост, въплътявани в добри социални норми и практики. Когато в основата на всяка мисъл, чувство и действие стои единението с любовта, всичко се нарежда. Такъв човек често съзнава безумието на масовите цели, порядки и мотивации, в които е потопен, но играе играта на живота от позицията на Същността си, извличайки смисъл от всичко. Така всяка малка ежедневност се превръща в Богослужение, в чудото да живееш смирено, провеждайки и активно заявявайки любовта – Себе си. Само бидейки събуден, можеш да будиш другите!

******

„Любовта е най-голямата сила във вселената. Тя трябва да е правилно ориентирана. Ако на първо място е насочена към Бог, ще дава разцвет и развитие. Но ако с любовта правим от любимия човек Бог, той или загива, или си отива. Любовта, превърнала се в привързаност, е смъртоносна.“

Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 75

На изток съществува практикатa обожествяване на партньора, виждан като проявление на великото, вечното, на безсмъртно богочовешкото. Обожествяване, винаги предхождано от доста продължителен самостоятелен вътрешен стремеж към Бога. Търсене на Бога в себе си и партньора, надхвърлящо телесния носител, егото и социалната персона. Обожествяване, при което един стремеж към Бога се слива с друг стремеж към Бога, на всички нива. Такова обожествяване е коренно противоположно на привързването.

Привързването „обожествява“, тоест залепва собствената си несигурност за другия, поставя го на мястото на Бога – така увековечава тревожната си несигурност, а чрез зависимостта си от партньора прекъсва собствената си връзка с любовта/ Бога. Нещо повече, зависимо привързаният агресивно се стреми да прекъсне връзката с Бога/ любовта и на партньора, за да постави себе си на мястото Му. Каква гордост, често прикрита зад думи на любов, докато паразитната закаченост реално убива любовта.

Привързаният като пиявица се вкопчва в обекта си, казва му, че го обича, докато всъщност го смазва и убива по гореописания психичен механизъм енергийно. Партньорът се опитва да се откачи, но закаченият паразит отново протяга пипалцата на прилепналата си несигурност, манипулира и вменява вина. Тогава партньорът се опитва да се защитава - започва да се дразни, става по-агресивен. Паразитът ползва това в манипулацията си, поставяйки се в ролята на невинна и видите ли, безкрайно обичаща жертва, раздухвайки вината в донора и в социалния си кръг (роднини, приятели, социални мрежи...), в който се представя за ангел, а партньорът е описван като чудовище. Донорът често започва да се защитава от такова закачане, обличано в думи на любов, с алкохол. Ако се осмели, бяга, спасява се. Остане ли, често развива заболяване и умира.

Виждането на Бога в партньора е изцяло различно. Един зрял индивид, преливащ от самостойна любов през сливането си с Бога, обича самостойната любов, обича божественото в друг зрял и поставил Бога на първо място индивид. Разликата е огромна!

Естествено, че е добре да обичаме партньора си – прекрасно е. Казвам обаче, че любовта надхвърля несигурната привързаност. Любовта е да поставиш Бога на първо място в живота си. Тогава Го виждаш и в партньора и с Него общуваш в него. Да, такава любов не е привързаност, но не е и студ. Гореща е, огнена е, преливаща от смисъл е, обгръщаща както щастието, така и неизбежните трудности и болки е. Готова е във всеки миг да загуби партньора и затова преживява всяко мигновение с него на сто процента. Приела загубата е такава любов и затова е постоянно в присъствието на смисъла. Прегърнала е самотната изоставеност и затова е постоянно свързана с организма на безкрая, безкрайно далеч от каквато и да е самота. При привързването, представяно лъжливо за любов, една несигурност се вкопчва в друга несигурност, взаимно прерязвайки сигурността на Любовта. Едно шише пие от друго малко шише, в невежеството си игнорирайки океана от амброзия.

При зрялата любов две цялости гледат заедно в общата посока на Бога!

 

*****

 

„Всяко деградиращо извращение изниква от преклонението пред наслаждението (а в основата си то е задвижвано от либдния, сексуален нагон, бел. ред.)… В съвременната западна цивилизация, прекланянето пред сексуалното наслаждение незабелязано, но безвъзвратно убива любовта и вярата. Когато на първо място се слага наслаждението, а любовта на второ, това по същността си е начало на процеса дяволизъм.

Стига да постави нещо пред Бог и пред любовта и душата неусетно започва да се разпада. Разпадането първо се проявява с греховно поведение, постепенно с изгубване на нравствеността, след това – с извращения и престъпления, после – с болести, злополуки и смърт. Случва се за спасяването на душата да ни дадат болестите на ранните етапи, преди да деградираме до извращения и да извършим престъпления.“Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 65

Според някои колеги психолози, в основата на човешката мотивация стои либидният нагон, стремежът към удоволствие. В такова разбиране човекът е виждан като не повече от еволюирала горила. Всъщност, дали приеманите за предци на човека примати, не произлизат от него, е отдавна задаван въпрос… Слава Богу, в морето от психологични парадигми, съществуват и такива, които постулират като водещ човешки мотиватор смисъла, Логоса. Логосът обема и приема напълно удоволствената и агресивна мотивация, погалва разбиращо его властовата териториалност, успокоява тревожните сърдечни терзания, но въздига всички тези човешки „етажи“, включени иманентно в Богочовека, до цялост, надхвърляща качествено сумата от включващите я части.

Гещалтът на любовта прихваща либидото в потока си, така че суровите му импулси захранват Човека. Когато любовта присъства като водещ, преживелищен принцип, агресията и властовата его териториалност се трансформират до решителна мотивация и заявяване не на друго, а на любовта и произтичащите от нея закономерности, провеждани в ежедневната социалност и бит. Тревожната невротичност, когато е обхваната от любовта, се преобразува до самостойна емпатия и здрави граници при следването на житейското призвание в играта на живота.

Тоест, нищо лошо в удоволствието, когато е преживявано като част от любовта и въздигано до нея. Тогава любовта поставя нужните граници, нито се привързва към него, нито отбягва трудностите, а поравно извлича смисъл от всичко. Повечето хора сме малки грешници – случва ни се да поставяме удоволствието като самоцел… Въпросът е основната ни цел да е любовта. Тогава ни е простено, доколкото сами си прощаваме, а любовта нараства като основен фокус на мотивацията, така че малкият човек постепенно е обуздаван от Богочовека.

Когато обаче удоволствието постоянно се поставя на първо място (което според някои клонове на психологията е норма…), протича процес на обезлюбяване, в който любовта постепенно все повече се превръща в пожелателен и отричан мит, а на сцената на себевъзприятието, където първоначално нейното място е централно, се настанява в нарастваща регресия его оскотяване и диаболизиране. Първоначално загубата на любовта невротизира – тук човек е близо до нея и лесно може да се завърне в лоното ѝ, в процес на психотерапия или самостоятелно покаяние (от арамейски – завръщане).

Когато поради възпитателни и социални фактори, човекът вместо да разреши тревожните си конфликти чрез любовта, я отрече напълно, сянката „изяжда“ егото и аз-идеално – настанява се на тяхно място. Този процес на психопатизиране Сергей Лазарев нарича развиване на дяволизъм. Остава един гол егоцентричен нарцисизъм, дълбоко изтласкал ужаса си от липсата на любов, на всяка цена стремящ се да го компенсира чрез власт, пари, удоволствия, груба и икономическа сила, териториални завоевания, насилие над брата и природата. За следващите от това извращения и престъпления, Сергей говори пределно ясно.

Излиза, че разбирането на съвременната психология за водачеството на либидната мотивация, играе съществена роля в нравствената деградация на съвременното общество…

 

*****

 

„Когато човек се увлича по алкохола, постепенно в подсъзнанието му угасва устремяването към Бога, отива си любовта, усилват се животинските желания и влечението към наслажденията като самоцел.

Такъв мъж иска да изпита любов към някоя жена, иска да пише стихове, да е грижлив и внимателен, но това чувство, кой знае защо, вече не се появява. Остава голото желание да замъкне жената в кревата и да получи удоволствие.

А после започва да се разрушава семейството му: децата му е възможно да станат алкохолици, наркозависими, извършват престъпления. Понеже получаването на удоволствия, на наслади, са главният смисъл на живота за тях. За това те ще убиват любовта в душата си, ще се отричат от високите чувства, които налагат да се сдържа и трансформира похотта. За да си угодят, те могат да извършват всякакви престъпления.

Когато е опиянен от алкохол, човек по-охотно се поддава на сексуални извращения, стига до насилие и престъпления. Всяка обида предизвиква у него животинска ярост и първобитен модел на поведение.“

Сергей Лазарев, Опит в оцеляването

Пиеш, за да замажеш крясъка на безсмислието, тъгата, страха. Пиеш социално приемливо, пиеш от радост, от мъка или … от сутринта. Алкохолът е силна и именно поради това, легална дрога. Защото лесно се манипулира обезмозъчен, пияндурски народ. Отначало ти пиеш, после пиенето пие теб. Отначало ти вземаш дрога, после дрогата те взема теб – взема ти здравето, взема ти човещината, прерязва душичката, а остава единствено примитивното, грубото, базисно животинското. Наркоманът оскотява, развива характерови, деградационни промени. Кражбата, лъжата, манипулацията, насилието, развратът, стават норма.

Ако отначало си пил за удоволствие, после пиеш за да притъпиш поне малко болката от абстиненцията – уви, вече дори това не се получава… Ставаш жалък деградат, пянка, готов за чашка алкохол или доза дрога да убие, да предаде, да открадне, да насили, да погази всичко свято и човешко. Точно както си убил и предал любовта в себе си. Да, понякога, отвреме навреме, в компания и по повод, е о'к - но това са изключения, които не бива да извиняват все по-честата употреба, тъй като алкохолът не прощава.

Отначало човек започва да пие, за да компенсира липсата си на любов. Любовта не е само приятно чувство. Тя е диалектична способност за приемане, издържане и учене и от трудното, раздиращото, неприятното, от конфликта и житейския катаклизъм. Пиенето обаче, когато е с мярка, е смятано за социално приемливо. Каква заблуда – защото мярката лесно се прекрачва. Неслучайно в мюсюлманските държави, все още поддържащи здрави традиции, нравственост, морал и вяра, алкохолът е забранен. И да пробваш да си го набавиш нелегално, много по-трудно е, а и винаги тегне угрозата от санкциониране.

Пиеш ли, дрогираш ли се с алкохол или вещества редовно, значи че редовно имаш нужда да потискаш и замазваш характерови, нерешени казуси. Постепенно обаче, от каквато и характерова структура да си тръгнал, се стига до едно и също.Деградираш, стигаш до психиката на страхливо, злобно човешко подобие, откъснало се от Себе си. Илюзия е, че веднъж алкохолик, винаги си такъв. Мнозина се справят, а пътеката за това е ясно очертана.

 

*******

 

„Сексът по време на менструация отправя цялата енергия към животинското ниво – превръща я в наслаждение. По този начин рязко се усилва ревността и в мъжа и в жената, но тъй като това започва в подсъзнанието, последствията не се виждат веднага – излизат на повърхността след определено време. Агресивността, претенциите един към друг, притъпяването на високите чувства – всичко това води до разрушаване на семейството.“

Сергей Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 66

В цял свят съществуват разбирания относно женския цикъл, като за специален период. В някои култури, се препоръчва менструиращата жена да остане настрани от семейния и социален живот за няколко дни, да се насочи към молитва и вътрешно очистване. Сексът по време на цикъла е твърде непрепоръчителен според древните, транскултурални разбирания от целия глобус. От много жени съм чувал, че сексът през този период им носи особено силно удоволствие. Както разсъждавах по-горе, нищо лошо в удоволствието, когато е прихванато към любовта. По време на женския цикъл биологичната енергия особено мощно се насочва към долната част на тялото и центрове и когато тогава се прави секс, самият природен процес възпира въздигането на психосексуалната енергия до любовта. Ако се практикува често в този период, се подхранват тревожните програми, оттам се засилват и ревностната, болна агресия и егоцентризма, притъпяват се висшите чувства на благодарността, прошката, смирението, радостта, оценяването на мига, доволството от живота, себе си и другия.

Прекрасно е да се обичаме, а сексът е чудесно и въздигащо преживяване, когато се случва като част от любовта. Затова, няма лошо да познаваме инструкциите за употребата му.

 

*********

Мараба!

Напоследък качвам текстове на Лазарев с мои коментари, та ми се ще да уточня. Правя го не защото съм мъдър или морален или кой знае колко умен, а защото е ценен. Защото без да влиза в сложна терминология или заплетена и идваща от ума философия, припомня основните принципи на човечността, смисъла, щастието и здравето - затова. Не го правя, защото съм умник - мърда ми китарата, ама има къде къде повече. Още по-малко поради фалшив морал - нищо такова, малък грешник съм. Мъдрост - минал съм покрай нея с каручката, теглена от магаренцето на слабостите ми...

Та, не пиша за Лазарев или за Учителя Дънов и т.н., за да се правя на нещо, а защото цепят мрака. Пиша, когато намеря време - сутрините по час, неделите. Това ми изяжда свободното време, тъй като приемам по 35+ човека на седмица и няма кога. Но го правя от сърце и душа. Не за пари - ако ми бяха ултиматна цел, бих вложил ума си в далеч по-печеливши и лесни предприятия от психотерапията. Затова, би ми се искало, като сложа нещо, ако имаш какво да кажеш смислено, давай - наистина се кефя на коментари, които дори и коренно противоположни да са на моето мнение, са изразени интелигентно, сбито, аргументирано и с уважение. Такива дискусии раждат готини сблъсъци ма гледни точки, от които се оформят трети, синтезиращи двете позиции - а това е яко. Обаче нещо недолюбвам кифленските коментари, свързани с разбиране колкото баба ми разбира ракетното инженерство.

Някой някакси ме поставя в образа на задължително благия психолог - не съм такъв нито в личния си живот, нито в работата си. Урсус съм, чепат съм, често направо проклет съм. И именно защото си позволявам и прегръщам сенките си, мога да обичам истински. Та, ако някой ме слага в образа на добричкия пси нещо си, моля да си оттегли проекциите - нямам намерение да се идентифицирам с тях. Ако исках да поддържам бляскав, за пред стадото PR имидж, щях да си направя предаване по ТВ 3 - не, искам да бъда Себе си, цялостен. Та, ако изтрия коментар или махна някого от списъка с абонати (приятели е нереално казано) - заявявам, че си позволявам да го направя спокойно.

С добро сърце, Орлин

 

*****

“Само вярата в Бога позволява да се преодолее зависимостта от инстинктите, което помага да се осигури стратегическото оцеляване.“ Опит в оцеляването 3, стр. 14

„За да се изчисти душата и да придобие любов и виждане на Бога, трябва да се метаморфозират инстинктите… Чрез истинската любов неизбежната смърт се превръща в живот.“ Опит в оцеляването 3, стр. 21, 22

Зависимостта от инстинктите, поставянето им на челно място пред любовта и дори дисквалифицирането ѝ, води до диаболична, характеропатийна деградация, до срив в ценностовата система, стратегическите цели и цялостния смисъл на краткото биологично съществуване на човека. Въздигането на задоволяването на нагоните в култ, при маргинализиране на смисъла и човещината, превръща човека в нещо повече от скот – в жив дявол, нарцистично-социопатно преследващ малките си, отрязани от законите на Дхарма цели, за постигането на които е готов да плати всяка, дори най-кошмарната цена. Планетата, населена от подобни двуноги маймуни, се превръща в адско свърталище. Нека приемем ползваните термини като метафорично-архетипни изрази на съответна семантика…

Сергей твърди, че само когато любовта към Бога е по-силна от привързаността към нагоните, се осъществява великото тайнство на метаморфозата, на трансформацията на земно-телесния живот в Богослужение. Не в изкуствените условия на манастири, ашрами и специални школи, а в ежедневния бит. Ако някой нарича величието на смисъла Бог, то друг би го назовал Дао, изконни принципи на Битието или Дхарма. Когато процесът на метаморфоза започва да се случва, в малкия земен човек се заражда все по-присъстваща свързаност и сливане със същината на Богочовещината, с него самия като безсмъртна душа. Самосъзнателният център се прехвърля от социалното его и персона, в Богочовека. Едва тогава животът започва. Дотогава човешкият процес се е движил автоматизирано по кривите когнитивно поведенчески коловози на обусловените от възпитанието и социума малки програми.

Погледната от висока панорама, етиологичната картина на страха, вината, тъгата, болната агресия, насилието, примитивизма, властовата характеропатия и невротичността на хомо психопатикус ненормалис, корени динамиката си именно в нагонното пристрастие и отъждествяване на себеидентификацията с телесно-животинското, при интелектуално разцепване от себеактуализиращия смислов нагон, от тягата към Бога и любовта.

Когато любящият смисъл е водещият принцип в живота, смъртта се превръща в илюзия!

*****

„Защо шизофренията се обостря напролет? Работата е там, че инстинктът за продължаване на рода (либидо, бел.ред.) е по-силен дори от инстинкта за самосъхранение (мортидо, бел. ред.). Това е съвсем логично и стратегически необходимо за оцеляването на живите същества.

Постъпващата божествена енергия се насочва предимно към инстинкта за продължаване на рода, към сексуалното чувство. Постът и молитвата помагат сексуалността да се превърне в любов – животинското да се превърне в човешко, а след това, в Божествено (дзин->ци->шън; виря->прана->оджас, в даоската и йога системите, бел. ред.).

Когато човек не се отдава (прекалено, бел. ред.) на сексуалното си желание и по възможност го сдържа и пренасочва, той помага на животинската енергия да се трансформира в божествена.

Шизофренията е преклонение пред въжделението. Напролет, когато приижда новата енергия, многократно се усилва подсъзнателната похотливост, която се блокира с обостряне на шизофренията…“

Сергей Николаевич Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 177

Свързаността на пролетта с прииждащата енергия и нуждата от подходящото ѝ влагане, коментирахме. Тук Лазарев споменава нещо интересно – „Шизофренията е преклонение пред въжделението!“

Засега не съществува ясно проследявана с наличните медицински средства и изясняваща коренните причини, ясна етиопатогенеза на шизофренията. Съществува единствено описание на подтиповете шизофрения, но на въпроса защо точно възникват, отговорът неизменно е: генетика. Това обаче е етикетирано свръхобобщаване и отклоняване от реален отговор.

Генетичната памет в индивида представлява не друго, а сборът от мисловния, характерово перцептуален, емоционален, социално поведенчески и битов живот на предците в личната генограма. Тук системната парадигма в психологията стига по-далеч от биологичната психиатрия и хипотезира следното: „Шизофренията се поражда, когато в течение на няколко поколения в рода се поддържа задълбочаваща се невротичност, постепенно преминаваща във все по-изявени социопатни, нарцистични, шизоидни, избягващи, параноидни, гранични и т.н. характерови акцентуации, които в дадено родово „коляно“ и индивид резултират в шизофрения.“ Златка Михова, преподавател по системна психотерапия в Нов Български Университет, цитирана парафразирано и по памет.

Наблюдението на системните терапевти е качествено – тоест, не е подкрепено с количествена методология. Аз твърдя обаче, че в областта на психичното, количествените методи са на подстъпа уводната и маргинална част в актуалното, качествено изследване на психичната динамика (виж „Качествени методи в психологията“ и „Дискусия относно майндфулнес в психотерапията“).

В психотерапията на неврозите често присъства страхът от полудяване. Хората питат: „Ще полудея ли?“ Не, няма нито научни изследвания, нито психотерапевтични наблюдения, потвърждаващи преминаването от невроза в психоза в рамките на индивидуалния жизнен цикъл. Виж, когато при няколко генерации от един род невротичността не е разрешавана и е подлежана от все по-дълбоки характерови акцентуации, в дадена „клонка“ от родословното дърво, в определен индивид се появява психоза, стартираща и развиваща се вече по механизмите на психотичността. В предходното разсъждение имплицитно е интегрирана взаимовръзката между трите главни психиатрични нозологични направления: невроза, психопатия и психоза (от по-стара, но по-точна от разводнената съвременна класификация).

Лазарев предполага корелация между сексуалната зависимост/ разврата и шизофренната етиология. Звучи странно на пръв прочит – но дали е така, когато кратката му, но идваща от прецизно и качествено лично наблюдение мисъл, бъде осветлена през призмата на изказаната току що системна хипотеза?! По-горе, в рамките на настоящия текст, Лазарев проследява корелацията между издигането на сексуалния разврат в култ и постепенната деградация на човечността. Деградация, причинно стартираща от поставянето на удоволствието пред любовта и смисъла на Човека (нищо лошо в удоволствената мотивация, когато е подчинена на смислово любящата – но в случая говорим за пренебрегване на последната). Причинен факт, който регресира същински човешкото в човека до едната служба на властта, парите и нагона. Служба на мамона, водена от механичния интелект, лишен от ръководните принципи на човещината. В такава постепенна деградация на хуманността, плешивият примат отрязва социалната си персона и его от цялостната личност, от мъдрата творческа свобода, смисъла, естествената нравственост, от любовта и низходящата от нея свързаност с ближния и целокупния живот.

Когато в продължение на няколко поколения в даден род, държава, общество или цяла цивилизация, протича такава деградация в ценностната система, при прогресиращо откъсване от изначалните принципи на хуманността, се наблюдава бум в невротичността, подлежана от все по-дълбоки характеропатийни съдържания и динамики, резултиращи в закономерно появяваща се психотичност. В световен мащаб на сто човека от популацията се наблюдава един, развиващ шизофрения. На фона на предходните разсъждения, статистиката показва, че дискутираният качествен процес на нравствена деградация, макар и понастоящем преживяван масово в западната цивилизация, не води до количествено, процентно повишаване на психотичността, но осъществява бум в областта на характеровите акцентуации (психопатии, характеропатии, личностни разстройства). Извод, вдъхващ успокоение на страхуващите се от полудяване.

Различни са заключенията по отношение на така успешно социално възпитаваните от разисквания процес психопатии. Последните е трудно да бъдат определени като процентно превалиране – психопатът рядко е в психиатриите, а е нарцистичната и популярна публична личност, социопатният политик, безскрупулният параноиден бизнесмен, шизоидният съсед отсреща, на когото в нужда не можеш да разчиташ...

*****

„Агресията към Бог задължително се превръща в програма за самоунищожение, което води до намаляване на имунитета – не самo на тялото, но и на съдбата. Масовото отслабване на имунитета може да води не само до епидемии. Синдромът на хроничната умора, импотентността, безплодието, разпадането на семействата, болните деца – всичко това е резултат от понижаването енергетиката на душата и тялото. Нещастията, катастрофите и катаклизмите могат да се нарекат болести на съдбата…

…Когато в средата на 90-те казвах на лекциите си, че от 2000-та година енергетиката на човечеството вече няма да съвпада с енергетиката на земята, тоест ще се конфронтира с нея, едва ли някой ми вярваше. Когато казвах, че човечеството ще започне подсъзнателно да убива земята, а тя ще реагира на това, много хора се усмихваха… Сега тези процеси се забелязват с невъоръжено око. Днешното човечество е агресивно към планетата, към слънцето и в крайна сметка, към Твореца на вселената. Всичко това неминуемо ще се превърне в програма за самоунищожение.“ Сергей Николаевич Лазарев, Опит в оцеляването 1, стр. 169, 170

От доста години се занимавам с психотерапия. Твърдя, че такъв бум в невротичните и личностовите разстройства, какъвто се наблюдава в съвремието ни, не е преживяван в такива мащаби никога в обозримата човешка история. Зажаднял е човекът за човечност, сърцатост, братство, взаимопомощ, взаимност, общност, хармония. За извечните, изхождащи от смисъла на Битието ценности се е разсъхнала като безводна пустиня човешката душа. За Божествената любов крее измореното от преследване на илюзии човечество. Без любовта, се губи естественият порядък, срива се ценностовата градация, низхождаща от Дхарма, от закономерностите на Битието. Без автентичните закони на Дхарма, малките човешки морал и закони, се превръщат във врата в полето на оскотяването, лишени от пораждащите ги принципи. Ако при неврозите шансът за завръщане към любовта е огромен, то при последващото „слизане“ до все по-задълбочаващите се и разпространяващи се характеропатии, този процес на обръщане към Бога става все по-труден, както и избягван. Властта, парите, любовта към силата, вместо силата на любовта, започват да оправдават все по-психопатни средства за постигането на все по-откъснати от любовта, нарцистични цели. Следва примитивно десакрализиране на житейския смисъл, сведен до едното задоволяване на нагоните. Сергей твърди не от теоретични разсъждения, а през качествените си наблюдения от работата си с човешки съдби, че такъв процес на профанизиране на житейския смисъл, води до психодуховна деградация в човешкия процес, резултираща в психосоматизирането на болести, както и до житейски катаклизми, кризи, катастрофи. Разбира се, болестите и катаклизмите са шансове за осъзнаване, когато бъдат виждани като такива.

Бог е любов, а от тази същата божествена любов произтичат всички принципи, смисъл, качества и ценности, за които така силно е зажадняло съвременното безбожно човечество. Какво е Бог и какво е любов обаче? Един добър превод са заемките на източните термини Дхарма или Дао. Оставям богословските дебати за персоналността или имперсоналността на божественото настрани, за да се спра на прагматично психичните и социални проявления на любовта в ежедневието.

Какво не е любовта и спряганата заедно с нея духовност? Определено няма общо с фанатизма, с разделението на по-висш и по-нисш, с бизнес продажбите на наивен позитивизъм, с лицемерното „смирение“ и зареян в ню ейдж фантазии поглед на поредния продавач на илюзии. Любовта има общо с манипулативната търговия на „духовност“ толкова, колкото кокаиновото надрусване с радостта от красотата на природата или колкото речта на съвременния психопатен политик има общо с думите на мъдрия.

Какво е любовта? Тя е самата същност на живота, на човещината и смисъла. Тя е есенцията на душата, на вечната природа на човека. Квинтесенцията на живота е. Без нея тонове пари, власт, имоти, секс, удоволствия и социален контрол са лишени от смисъл, а щастието се превръща в непостижим мит. Преживяваш ли любовта обаче, панелката се насища с красотата на искреното доволство, ежедневната работа се превръща в магията на призванието да обичаш, а поливането на индришето на терасата се преобразява във вълшебството на оценяването и на най-малкия миг и действие като част от потока на преливащия творчески смисъл. Само любовта е, която носи същинска радост и пълнота, свързаност, преживяване на единство с всяко чувстващо същество, с пулса на Бога и ритъма на целокупния живот.

Любовта трансформира страха до смелост, вината до здраво себезаявяване и естествен алтруизъм, самотната тъга до смиреното сливане с единството, гнева до високата творческа мотивация, егоизма до здраво себеуважение, при предана отдаденост на Дхарма.

От любовта извира естествена самоувереност и автентична сигурност, твърде различни от нарцистичните напъни на невротичните и психопатни компенсации на несигурността. От любовта струи естествен чар и харизма, привличащи нужните случвания естествено, както океанът привлича реките и потоците. Любовта свързва външните битове знание с вътрешната мъдрост така естествено, както земята е свързана с движението си около слънцето, галактиката и мултивърса. Любовта води до когнитивна панорама, при която логиката, изкачила се до върха на възможностите си (а те не са високи), преминава в полета на интуитивната, проницателна, визия – логика, кентаврична и недуална картина на живота. Любовта е както майчино приемаща и смирено прегръщаща, така и бащино поставяща здрави граници, казваща не и себезаявяваща се.

При любовта оргазмите се превръщат от малки допаминови взривове, в душевния екстаз на живота, основан на канарата на Бога. Любовта надхвърля ума и от лош господар, го поставя в позицията на добър слуга. Любовта насища невротичната бездна от безсмислие, зейнала в съвременния безбожник, със смисъла на еликсира на живота. Любовта прихваща удоволствието и наслаждавайки му се, го влива в щастието, изпълвайки сърдечната чаша на духа с амброзията на смисления живот в името на Бога. В любовта не контролираш, нито бориш и изяждаш природата, защото четеш живата ѝ книга директно, свързвайки се с майчиното ѝ сърце.

В любовта нехаеш колко огромна е къщата или колибата ти, много или никакви имотите ти, тъй като семейството ти е голямо – всички ангелски воинства, цялото дърво на живота подслонява душата ти. Когато обичаш, малкото поточе на човешкото ти образование качествено се влива в амазонката на сърдечния ти разум.

В любовта психотерапията от поправяне на когнитивни грешки, прераства в трансфер на динамиката на смисъла.

В любовта нуждата от политика, съдилища, полиция и затвори отпада, тъй като човек естествено следва политиката, закономерностите и принципите на Бога, метаморфозирайки от плешив примат в сътворец на Твореца. В любовта бизнес медицината, умишлено хронифицираща болестта, се завръща към хуманността, за да отстъпи място на холистичната медицина на здравето. Обичащият човек е безсмъртен във вечността, каляваща се във временните обвивки на преходността. Любовта е блажено щастие толкова, колкото и огън пояждащ вехтата дисхармония с мощта си.

Любовта, вместо да добавя години към живота на телесния скафандър, добавя живот към годините. В любовта знаеш, че полетите в космоса и техническото развитие не струват и пукната пара, ако не можеш да прекрачиш два метра от прага на дома си, за да поддържаш здрав комшулук със съседа си. Когато човек обича, ползва информационните технологии не за да манипулира и лъже по-бързо и успешно брата си, а за да прояви по-качествено вече живяното съзнателно единство с ближния. В любовта Каин съзнателно спира секирата над главата на Авел в прошката – защото тогава несигурността зад завистта се залива от напора на любящия смисъл, насищащ със сигурността, превръщаща болната конкуренция в здраво сътрудничество и радост от успеха на брата.

В любовта да завържеш обущата на старец или спасиш коте, е толкова важно и величествено, колкото и взривът на супернова. В любовта младият се учи от мъдростта на стария, а старият се радва на подкрепата и уважението на младия – защото неуважението към старостта е липса на уважение към собственото бъдеще. В любовта науката за човешката когниция въздига методологията си от кастриращо обекта си на изследване количествено измеримо поведение, до смело навлизане в качествената феноменалност, единствено достигаща до витиеватия процес на душевната динамика.

В любовта човек вижда, че по-важно дори от оцеляването, е умението да бъдеш и живееш по смисъла, по Бога. Съзнанието, наситено с любовта знае, че няма значение колко големи неща правиш, а колко качествено живееш във всеки един миг. В любовта разсъждението е простичко и ясно, но помощта към хората и чувстващите същества голяма – защото сме хора, за да си помагаме и само когато си помагаме – ако е искано, разбира се.

В любовта знаеш, че цялото техническо усъвършенстване и „покоряване“ на космоса е илюзия, ако липсва същинско познание и покоряване на душевните ширини, дълбини и висоти. Любовта знае, че компютърните мрежи не са дори бледо подобие на винаги съществувалата природна взаимосвързаност дълбоко в струните на живота. Само в любовта човек е свързан с човека и живее като човек – без нея даже блъскайки тялото си в други тела в градските миазми, вътрешно е безкрайно далеч и самотен пустинник.

В любовта армиите са излишни, понеже различията на враждебната конкуренция са преминали в осъзнаване на единството, при добросъседско сътрудничество. Само любовта стапя страха и дава истинска смелост. Любовта преобразува зависимата привързаност в самостойната емпатия на вътрешната пълнота, а страха от несправедливостта в диалектичната визия, обединяваща различията в спиралата на развиващото се съзнание.

Любовта се проявява в малките неща. Само обичайки, си Човек.

А какво е Бог? Любов. Дао, Дхарма – дори тези удивително наситени с проникновена семантика понятия са нищо без любовта. От любовта се ражда спокойно търпение, прошка, смирение. Без нея търпението се превръща в гърч, а смирената прошка в примирена автоагресия. Две страни има любовта. Женска, мека, приемаща, прощаващо прегръщаща. Но и мъжка, твърдо заявяваща и провеждаща смисъла си през здрави граници. Само през любовта връзката с реалността е цялостно обхващаща както човешко социалната, така и социума на целокупния, божествен живот. В любовта гордостта се разтваря до здраво достойнство, а неизбежните външни различия са виждани през призмата на вътрешното единство.

Само силата на любовта носи всичко, за което копнее човешката душа!

 

Орлин Баев, бележки от FB

Tuesday the 19th. Spiralata.net 2002-2017