Психология

Как да се научиш на тънкото изкуство да изпращаш всичко на майната му

Печат

Как да се научиш на тънкото изкуство да изпращаш всичко на майната му -  2-ра част

 

В живота си съм се ядосвал на много хора и за много неща. А също не съм се ядосвал на много хора и за много неща. И цялата разлика е била само в моето отношение.

 

Хората често говорят, че ключът към увереността и успеха в живота е простичък: не се ядосвай. Действително ние често се позоваваме на силни и уважавани хора от гледна точка на умението им да не им пука. „Ах, вижте, те пак работят в почивните дни и не им пука“ или „Чухте ли, че Том нарече президента на компанията козел и въпреки всичко го повишиха? По дяволите, на този пич наистина не му пука за нищо“, или „Джейсън приключи срещата със Сидни само за 20 минути. Каза, че не смята да слуша повече тези глупости. Това момче наистина знае как да ги разкара.“

Често виждате някой, който от време на време не му пука от чуждото мнение и постига удивителни успехи. Възможно е, в живота ви да е имало моменти, когато вие също сте пренебрегнали нечие мнение и да сте постигнали много. Знам по себе си, че имайки намерение да напусна работа в областта на финансите само след шест седмици работа и казвайки на шефа, че смятам да започна да се занимавам със сайтове за запознанства – е един от най-яките примери на „непукизъм“ в моята история. Същото мога да кажа и за решението да продам голяма част от своята недвижимост и да се преселя в Южна Америка. Ядосвал ли съм се? Не. Просто се хванах и го направих.

Сега да не ми пука от чуждото мнение ми се струва толкова естествено колкото и пълна торба с бурито под качулката ми. Аз дори не зная какво означава това, но не ми пука. „Пълна торба с бурито“ – звучи отлично, тъй като просто я взимам със себе си и продължавам нататък.

Работата е там, че повечето от нас в продължение на целия си живот придават такова значение на нещата, което те нямат. Ние се ядосваме на грубия работник от бензиностанцията, който ни е дал прекалено много монети. Ядосваме се, че любимото ни шоу вече не го дават по телевизията. Ядосваме се, когато колегите ни не се интересуват от чудесната ни почивка. Ядосваме се, когато сме решили да побягаме сутринта, а е завалял дъжд.

Причини за това колкото щеш. Разхвърляни навсякъде като листа през есента. И защо? По каква причина? За удобство? Комфорт? Потупване по гърба, може би?

Ето проблема, приятелю.

Защото когато прекалено много се ядосваме, когато избираме да се ядосваме за всичко, дори и когато сме в комфортни и щастливи условия, животът ще намери начин да ни подхлъзне.

Действително да се ядосваме само в тези ситуации, когато действително си струва, ще направи живота ни дяволски по-лесен. Пораженията няма да са толкова страшни. Отказите ще бъдат по-малко болезнени. Неприятните задължения ще станат малко по-приятни, а гадният сандвич ще стане малко по-вкусен. Имам предвид, че ако по-често не ни пука и се ядосвахме само за неща, за които си струва, животът ни би станал къде-къде по-лесен.

Това, което не можем да разберем, е съществуването на изкуството да не ни пука. Хората не се раждат нихилисти. В действителност, когато се раждаме даваме път на прекалено много дразнители. Всеки е виждал дете да плаче за това, че шапката му не е точно онази с другия цвят. Точно така. Оставете на мира такова хлапе.

Развивайки способността да контролираме нещата, за които кипваме или не, ние ставаме доста по-цялостна личност. Това умение отработваме и усъвършенстваме с десетилетия. Като хубаво вино, нашите вълнения трябва да са запечатани и сложени на надеждни места, от където си струва да се извадят само при особени случаи.

Това само изглежда лесно. В действителност не е толкова просто. Много от нас в по-голямата част от времето са изтощени от обидни дреболии и въвлечени в абсолютно глупашки драми. Живеем и умираме като маргинали, уморени от дребните превратности на съдбата и несполуките, изстискани като лимони.

Не трябва да се живее така, приятели. Така че стига сте се притеснявали. Разкарайте всички причини за тревога. И ми позволете да споделя с вас някои неща.

Хитрост #1: „Да не се ядосваме“ не означава „да бъдем равнодушни“; това означава „да се чувстваме комфортно, бидейки различни“

Когато хората мислят за това как да престанат да се ядосват, те си представят идеално и спокойно равнодушие към всички житейски бури.

Това е грешка. Няма нищо хубаво в равнодушието. Равнодушните хора са изплашени и слаби. Те са домошари и интернет тролове. В действителност равнодушните хора само се опитват да бъдат равнодушни, защото в действтителност доста често се безпокоят. Те се страхуват от света и последствията от собствените си решения. Затова те нищо не правят. Те се крият в собствената си сивота и дефицит на емоции. Те са егоцентрици, обожавайки да се самосъжаляват, постоянно бягайки от този изискващ време и енергия живот.

Майка ми беше измамена от близък приятел с една доста голяма сума. Ако аз бях равнодушен, щях да повдигна рамене, да си отпия още малко кафе и да си заредя любимия сериал. Извинявай, мамо.

Но аз бях възмутен. Аз бях ядосан. И казах: „Не, мамо, ще намерим добър адвокат и ще му дадем да се разбере на този мошеник“ Защо? Защото не си оставям магарето в калта. Ще го размажа този мошеник, ако ми падне. Не ми пука, как изглежда това – ще го направя.

Това илюстрира първата тънкост на умението да пратиш всичко на майната му. Когато говорим: „По дяволите, вижте Марк Менсън не позволява да го обиждат“, нямаме предвид, че Марк Менсън не се ядосва изобщо, точно обратното, това означава, че той не се ядосва за бедственото положение в контекста на неговата цел; той не мисли за това как да си го върне на другите, че да се почувства по-уверен, по-важен или благороден. Имаме предвид, че Марк Менсън е такова момче, което говорейки за себе си в трето лице, използва една неприлична дума 127 пъти само защото смята това за правилно. Той не позволява да го обиждат.

Това, което предизвиква възхищение е, че тази методика е за преодоляване на несгодите. Будят възхищение хората, които гледат отказа право в лицето и му показват среден прсът. Хората, които не се ядосват по повод на несгодите или бедствията, или това, че са се оказали в неловки ситуации. Тези хора просто се изсмиват и продължават напред. Защото те знаят: така е правилно. Те знаят, че това е по-важно от собствените чувства, гордостта им и потребностите им. Те казват: „По дяволите!“, но не на всичко в живота си, а само на тези неща, които заслужават това! Те не се вълнуват само от това, което действително не си струва. Приятелите. Семейството. Целите в живота. Бурито. И съдебния иск или два. И именно затова те отделят внимание само на тези неща и хора, които си струват и хората им отговарят с взаимност.

Хитрост #2: За да не ти пука за дребни неприятности, първо трябва да ти пука за доста по-важни неща.

Ерик Хофер е казал: „Човек се занимава повече със собствените се дела, когато те имат смисъл; в противен случай той захвърля безсмислените си дела и си завира носа в чуждите“.

Проблемът с тези хора, които създават толкова много поводи за безпокойство е в това, че те нямат нищо повече от това да се ядосват.

Помислете за секунда. Вие сте в бакалията. Възрастна дама крещи на касиерката за това, че тя не приема нейния 30-центов купон. Защо се ядосва тази жена? Та това са само 30 цента.

Ще ви кажа защо. Тази възрастна дама, вероятно, няма по-интересни занимания от това да си седи в къщи и цялата сутрин да изрязва купони. Тя е стара и самотна. Нейните деца – идиотчета, не я навестяват. От 30 години е сама. Пенсията й е колкото едва да преживява. Тя дори телевизия не може да гледа нормално – след 15 минути заспива и забравя сюжетната линия.

Така че – тя изрязва купони. Това е всичко, което има. Това са дяволските й купони. Цял ден, всеки ден. Това е всичко, за което тя се вълнува, защото тя няма за какво друго да се вълнува. Така че когато 17-годишната касиерка защитава чистотата на касовия си апарат, както рицарите са защитавали своите прекрасни дами, можете да се обзаложите, че бабката вербално ще унищожи касиерката. 80-годишни проблеми по различни поводи ще се излеят в поток възмущение „Доживей до моите години“ и „Хората трябва да проявяват по-голямо уважение“ – това е омръзнало на целия свят, както и сълзите й и скърцащия й глас.

Ако забележите че постоянно се ядосвате – почти всяка секунда – за глупости от рода новия аватар във фейсбука на бившата, или колко бързо се изразходват батериите на пулта на телевизора, и други такива, вероятно в живота не се случват чак толкова много събития, за които си струва да живеете. И това е реалния ви проблем. Не батериите или аватара.

Когато не можеш да забравиш.

Нашите опасения в живота трябва да бъдат изхарчени за нещо. В действително няма такова нещо като „не ми пука“. Въпросът е в друго: за какво ще се притеснявате именно вие. В този живот са ви дадени ограничено количество нервни клетки, затова умно ги използвайте. Както обичаше да казва баща ми: „Уредите за непукизъм не растат по дърветата“. Същността е в това, че нервите трябва да се изразходват разумно.

Хитрост #3: Имаме определено ограничено количество нервни клетки: отделяйте внимание на това за кого и за какво вие ги изразходвате.

Когато сме млади, сме пълни с енергия. Всичко е ново и вълнуващо. Струва ни се, че всяко нещо е значително. Въобще се вълнуваме с повод и без повод. Ние се вълнуваме за всички и за всичко – за това, което хората говорят за нас, за това ще ни звънне ли гаджето, пасват ли с чорапите ни с балоните на рождения ни ден.

Когато пораснем и имаме вече достатъчно опит, забелязваме, че голяма част от нещата нямат толкова силно влияние върху живота ни. Хората, чието мнение толкова ни интересуваше, отдавна са си тръгнали от живота ни. Разбираме колко малко се интересуват хората от нас и се съсредоточаваме върху нещата, важни за нас, а не за другите.

Всъщност, ставаме избирателни за какво да си хабим нервите. Това се нарича „зрелост“. Това е яко, съветвам ви да опитате. Зрелост е когато се вълнуваш само за това, което действително си струва.

След това, когато поостареем и стигнем до средна възраст, започват да се променят някои неща. Нивото на енергията ни пада. Личността ни за костенява. Ние знаем кои сме и нямаме повече желание да променяме това, което ни се струва неизбежно в живота ни.

И по някакъв странен начин това разкрепостява. Не ни е необходимо повече да се вълнуваме за всичко. Живота е такъв какъвто е. Ние го приемаме с всичките му несъвършенства. Разбираме, че никога няма да лекуваме рак, няма да полетим към Луната и няма да пипнем гърдите на Дженифер Лопес. И това е нормално. Животът продължава, дявол да го вземе! Сега си оставяме правото да нервничим само по заслужаващи си поводи: семейството ни, приятелите ни, голфа… И за наша изненада, това е достатъчно. Простотата прави живота реално щастлив.

И след това изведнъж, много по-късно, се събуждаме остарели. И заедно с нашите желания нашият непукизъм се отдалечава към точката на небитието. В залеза на нашия живот – това парадоксално време, не се ядосваме дори и за важни неща, затова пък се безпокоим за неща, които по-рано са ни се стрували прости и банални от рода: какво ще обядваме, що за доктор ще ни преглежда скрибуцащите кокали, промоциите в супермаркета и т.н. и т.н. Виждате, все практически проблеми.

И в един момент, на смъртния си одър, надявам се, заобиколени от близки хора, за които си е струвало да се тревожим, и тези, които се грижат за нас, ние с тиха въздишка ще се избавим от последните причини за тревога. През сълзите и бледите светлини на монитора на сърцето ни, ще се отправим към място, където реално няма за какво да се тревожим.

Марк Менсън

The Subtle Art of Not Giving a Fuckи Клубер

Превод Таня Темелкова

Saturday the 18th. Spiralata.net 2002-2017