Представяне на книга

Приказки за пораснали деца - М. Алгафари

Печат

 

 

 

 

Приказки за пораснали деца

 

prikazki_madlen.jpg

 

Мадлен Алгафари казва за книгата: “Това не са приказки за деца. Това не са приказки за възрастни. Това са приказки за пораснали деца, т.е. тези, които са запазили детската чистота и невинност, доброто си сърце и оптимизъм, но наред с това притежават отговорност и зрелост. Всичко това заедно прави мъдростта, която знае какво иска от Живота, но се пита и Той какво очаква от нея.” и допълва: “Книгата ми е и шамар и прегръдка за четящия! Вярвам, че днешният човек се нуждае и от двете, за да стане пораснало дете!”.

 

 

Приказка за уникалността

 

 

 

В едно село се родило дете с огромни уши. От малко започнали да му викат Ушатото. Обиждали го всякак: онзи с магарешките уши, със слонските уши. Детето се чувствало грозно, унизено и смачкано – толкова, че дори не смеело да каже какви шумове чува. То чувало как трептят крилата на пеперудите, чувало как плаче нощем бебе в съседното село. Но криело – чудело се как да избяга от всичко, свързано с ушите му, защото то му напомняло, че е дефектно.

 

В едно друго село пък се родило дете с огромен нос. И него започнали да го подиграват. Викали му Дългоноско, смеели се, че носът му вървял пет минути преди него, че на него може да се простира пране. Това дете също се чувствало жертва. Не можело да разбере защо заслужава това. И не казвало на никого, че усеща миризми от километри по-добре от ловджийските кучета. Криело, защото за него носът му изобщо бил наказание.

 

В едно трето село се родило дете с много дълги пръсти. И на него се присмивали. Викали му Извънземното, урод, чудовище. А то не можело да се скрие и не смеело да признае, че с пръстите си може да развързва и най-заплетените рибарски мрежи, че може да смачка комар на тавана, без да замахва и без да става от мястото си. Срамувало се от ръцете си, завиждало на нормалните.

 

Един ден в царството се случила голяма беда. Царската дъщеря била отвлечена от зъл магьосник.

 

Уплашеният цар разпратил глашатаи да събират доброволци-смелчаци, които да тръгнат да я дирят. Много момци опитали късмета си. Открили я в една гора, завързана на едно високо дърво, но не можели да припарят, защото била пазена от три орли и три свирепи гладни вълка, които разкъсвали всеки. Вълците – тези, които се доближавали на по-малко от десет метра от дървото, а орлите – тези, които успеели дори да се покачат по него.

 

Тогава нашите герои (които още не знаели, че са герои, както и ние, които четем, не знаем, че у всеки от нас има герой, но не сме се срещнали с него, защото, за да има герой, трябва да има изпитание) решили да си опитат късмета – и без това нямало какво да губят.

 

Явили се при царя, но ги обявили за негодни и ги отпратили. Срещнали се те пред портите на двореца – унили, разочаровани, и всеки, като видял другите двама, се позасмял – бързо разбрал без думи как и защо се чувстват така и те. Решили тримата да тръгнат да освободят царската дъщеря без съгласието на баща й. Нямало какво да губят, освен живота си на унижени и онеправдани. А когато не се страхуваме от загуба, най-много можем да спечелим.

 

Тръгнали тримата герои (защото самото тръгване на приключение вече ни прави герои, защото без тръгване със сигурност няма пристигане), без да има значение какво ще постигнат. 

 

Наближили страшната гора. Дългоухият успял да чуе предупредителните писъци на орлите пазачи, дългоносият – да подуши вълците. В този миг покрай тях минал един овчар със стадото си. Овчарите в приказките винаги се появяват навреме – точното време, което настъпва, когато не се страхуваме от загуба. Помолили го за три агнета. А молбата на човек, който няма какво да губи, е толкова силна, че не можеш да й откажеш. Овчарят им подарил три агнета.

 

Нашите трима отчаяни герои (не, не е противоречиво – отчаянието нерядко ражда смелостта, която ни прави герои) одрали агнетата, наметнали се с трите кожи, скрили отдолу и месото и навлезли в гората. Ориентирали се по миризмата, воя на вълците и писъците на орлите. Успели да заблудят пазачите. Когато съвсем наближили, вълците и орлите се нахвърлили на "агнетата". Тогава нашите герои извадили месото, хвърлили го настрани и отвлекли вниманието им. Докато вълците и орлите разкъсвали подарената плячка (защото и най-страшните пазачи не пазят, ако са гладни), третият юнак, който досега изглеждал ненужен (но най-ненужните стават най-нужни накрая), проврял дългите си пръсти през клоните на дървото и развързал по три пъти завързаните трийсет и три въжета. Освободил леко царската дъщеря и я свалил долу. Орлите продължавали хищно да разкъсват трите жертвени агнета (е, все някой е жертва в приказките и ако не е един, ще е друг) и с по едно око се успокоявали, че никой не се катери по дървото, а тримата герои, които забравили, че доскоро били жертви, излезли незабелязани от гората. Отвели царската дъщеря в двореца, а царят онемял от изумление. Онемели и всички нормални поданици, като разбрали кои точно са спасителите. Онемели и обвинителните вътрешни гласове на тримата герои, които им повтаряли непрекъснато, че са дефектни, защото разбрали, че всеки от нас е уникален и нужен на света в точния момент, че "злият" магьосник-живот понякога най-голямото добро ни прави, като ни създава изпитания и ни праща в битка за себеутвърждаване, за да освободим своята цяла и зряла личност-царска дъщеря, отвлечена от страховете и комплексите ни – верни слуги на искащия да растем магьосник-живот.

 

 

 

 

Tuesday the 24th. Spiralata.net 2002-2017