Представяне на книга

Упованието

Печат

 

Упованието

Нова книга на Васил Пекунов

 

 

Когато среща Елена, Антон преживява тежка духовна криза. Личният му живот е преобърнат и съсипан. Не вярва на народа си, че е способен да създаде нормална държавност. Не вярва вече и в смисъла на самото съществуване на човечеството. Ала вълшебницата Елена твърди, че те двамата имат стара недовършена работа, запечатана там някъде в архиварницата на небето. И Антон поема по неведомите пътища на упованието, където го очакват изпитания, в чиято реалност и светоуханна благодат той самият понякога се съмнява. За да чуе в един благословен за него час сакралните слова: „Никога повече не бива да губиш упованието си в смисъла на съществуването на мирозданието. Най-големият грях е да спрете да се радвате на самия факт, че съществувате и сте част от големия Божи промисъл. Грях е и да не почитате Божия промисъл, да не се прекланяте пред възможността да го съпреживявате.”

 Доброто и злото; вярата и неверието; споделената любов и мъчителното самотуване; милосърдието и коравосърдечността; службата за благото на събратята и безразличието на малодушието. Вечните теми, които са тъканта на всеки роман на Васил Пекунов.

 

 

 

 

Дойде времето и на новия ми роман „Неведомите пътища на упованието”. Отново издателство „Факел”, отново съвместно дело с неуморимия Румен Леонидов. Публикувам няколко откъса. По-долу е третият.

 

 

Елена го чакаше на ъгъла само с дамската си чанта, докато той бе преметнал сак на рамо.

- Взел съм си международния паспорт, разни документи – съобщи ѝ вместо поздрав.

- Много добре, но надали ще ти потрябват – кимна тя.

- Как така няма да ми потрябват? – недоумя той.

Тя мълком го поведе по тротоара покрай шумния трафик.

- Няма ли да вземем такси до летището? – наруши той мълчанието ѝ.

- Няма – пак го изненада тя.

- Тоест?

- По-просто е – погледна го някак особено Елена.

Антон изтръпна от този взор, който властно му напомни коя е тя и на какво е способна.

Драматично се заблуждаваше на какво е способна. Драматично я подценяваше. А може би драматично подценяваше обстоятелствата като цяло.

Жената почти подтичваше пред него, свърна в пресечка, намали темпото, внезапно го хвана под ръка и едва ли не насила го вмъкна в някакъв вход на стара кооперация с едновремешни парапети и красиви орнаменти по мозайката на стълбите, спря пред врата с матово прозорче отгоре, отключи, нареди му да седне в хола на един от удобните дълбоки фотьойли, изчезна за минута-две, върна се преоблечена с оскъдни летни дрехи и без дамска чанта в ръка, усмихна му се за кураж, заобиколи отзад и положи длани върху главата му. Бяха топли длани, ласкави, ангелски.

Антон се опомни само след миг, както му се струваше, но като видя каквото видя, вече бе наясно, че няма как да е изтекъл само миг.

Стояха с магьосницата до него насред нещо като савана, ако той правилно си представяше саваните, които бе гледал само по филмите, а към тях с грохот се приближаваше открит джип; прах и пушилка се стелеха над сухия коловоз сред тревите. Шофьорът скочи, без да гаси двигателя, разцелува Елена, стисна здраво ръката на придружителя ѝ и любезно отвори задната врата. Бе черен та черен този сърдечен човек, а зъбите му проблясваха на жарещото слънце. Качиха се на джипа, посрещачът им натисна газта и се понесоха през полето пред пушилката, която оставаше след тях.

Елена бе произнесла само няколко думи, откакто го бе бутнала да влезе в онзи вход на европейския град София.

- Готино е – реши да провери Антон дали може да говори.

Можеше. Дори можеше да вика в ухото ѝ.

- Като на кино е! Сега чакам Хемингуей да се появи иззад хълма, а срещу него да препуска огромен лъв.

- Хемингуей е ловувал наблизо – кимна тя. – И няма нужда да крещиш, чудесно те чувам.

- Той знае ли български? – посочи с глава Антон.

Шегуваше се. Чувстваше се чудесно. Чувстваше по някакъв странен начин, че е в приповдигнато настроение, без изобщо да се замисля защо и как. После се усети, че досега не му бе направило никакво впечатление, че е с къси гащи и по нещо като потник, че носи удобни обувки – полусандали, полумокасини, че е нахлупил широка шапка на главата си, а от сака му няма и помен. След което осъзна, че Бог знае защо няма и никаква вътрешна потребност да разпитва Елена как се озоваха тук и каква магия му бе сторила този път.

Действително се чувстваше прекрасно. Лек и сякаш безгрижен. Не бе в състояние да си припомни от колко години – по-скоро от колко десетки години – не се бе чувствал безгрижен.

Изневиделица обаче си спомни нещо друго. В главата му отчетливо прозвучаха думите ѝ от вчера (вчера ли беше?) да се приготвел да преживее ужасни изпитания.

Лекотата и безгрижието се изпариха начаса. Не можеше да определи и в какво настроение е вече.

- Говори английски – отвърна му Елена чак сега.

- Къде ни води? – поинтересува се той.

Да, беше в делово настроение вече. Работно настроение. Така бе по-добре. Така бе свикнал.

- В ада – рече тя.

Той реши, че е по-добре да не се обажда.

- Прави ми впечатление, че ние двете с Африка чудесно изпаряваме не само безгрижието, но и любопитството ти.

Антон не успя да се сдържи, засмя се. „Ние двете с Африка” – с находчивата си реплика тази жена му бе напомнила, че не само е магьосница, а и великолепен събеседник. Той обичаше да му говори, обичаше да я слуша, обичаше всичко, което тя прави. Просто я обичаше.

И знаеше, че е нещо повече от магьосница. Не знаеше кое я превръща в нещо повече, но го усещаше у нея. Ако не любопитничеше, някой ден то самò щеше да му се разкрие какво е. Може би щеше.

- Няма място за любопитство у мен – каза ѝ високо. – Всичко е заето вътре. Преизпълнен съм с две чувства: любов и доверие. Освен ако доверието ми към теб не е част от любовта ми.

- Добре, философе – обърна се тя към него, протегна ръка, докосна бузата му. – Наближаваме – рече бавно, малко натъртено. – Обичай ме, за да е взаимно, довери ми се, че всичко ще е наред с теб, и продължавай да не проявяваш любопитство. Каквото ти е писано да проумееш, няма да те подмине.

Той кимна.

- Каквото ти е писано да видиш, ще го видиш.

- Да…

- Каквото ти е писано да преживееш, ще е благодат за теб, когато прозреш отвъд стената.

Джипът закова почти внезапно.

- И не забравяй за задачите си.

Бяха край някакво поселище, сред което тичаха и вдигаха врява дечица. Елена слезе, извърна се, махна му някак прощално с ръка и се завтече към децата. Щом я забелязаха, те закрещяха от радостна изненада и се втурнаха насреща ѝ. След още миг-два тя изчезна сред орляка, скриха се зад нещо средно между колиба и кирпичена барака и Антон повече не я видя.

Не изобщо, а в Африка.

Туземецът пръв наруши мълчанието. Спря постепенно, извърна се, усмихна се широко и направи любезен жест към празната седалка до него.

- Ела при мен отпред, добри човече – произнесе на английски.

Европеецът кимна и се премести.

- Ще карам много по-бавно вече, ще си поговорим – продължи африканецът. – Трябва за доста неща да те предупредя.

Антон сякаш бе по-доволен не толкова от любезността на шофьора си, колкото от начина, по който разчленяваше думите и го улесняваше да му разбира всичко.

- Казвам се Антон – заговори и той на английски. – Благодаря ти, че ме водиш, където трябва.

И протегна ръка.

- Знам, че си Антон – тупна волана негърът. – А аз за тебе съм Том – стисна здраво дланта на спътника си. – Викай ми Том. Като оня Том от „Чичо Томовата колиба”.

Антон не бе съвсем сигурен, че успя да прикрие изненадата си.

А Том като оня Том от „Чичо Томовата колиба” добави тихо:

- Вярно го каза, добри човече. Наистина те водя, където трябва.

Антон почака да продължи, но Том помълча, докато минат някакво възвишение, след което в далечината се показа величествена синя планина. И гори, гори в полите ѝ.

- Елена ми разказа за теб – обади се. Джипът почти пълзеше през ровенините. – Ти ще помогнеш на нас, аз ще помогна на теб.

- Какво ти разказа?

- Много, много. Десет минути ми разправя за теб.

Антон мълком се усмихна.

- Научих, че си добър човек. Научих, че страдаш, защото не харесваш държавата си. Че боледуваш заради болната си държава. Че ние с нея трябва да опитаме да те излекуваме от тая твоя болест, от която те е разболяла болната ти държава.

- Много ще съм ти задължен – вметна сухо европеецът.

- Е, сега ще поживееш в моята държава – пое дълбоко въздух африканецът.

Никой от двамата не вложи и капка сарказъм в думите си. Бяха сериозни, някак притихнали и същевременно Антон усещаше, че сякаш е настръхнал от смътна тревога. Или пък беше смъртна тревога…

Изминаха няколко километра все към планината и горите в подножието ѝ.

- Красиво е – произнесе, като че без да ще, гостът.

- Красива е моята страна – кимна домакинът.

- И моята – промърмори Антон.

- Сигурен бях – извърна се Том и очите им се срещнаха.

Чак сега европеецът забеляза огромната печал и постоянната болка, в които плуваха тези прями умни очи.

- Какво върши Елена тук при вас? – попита Антон.

Том накратко му отговори с какво се занимава тя. Болестите по децата бяха грижата ѝ. Освен основното, разбира се, постоянното – да бяга с тях и да ги крие, когато надвисваха заплахите.

Европеецът отпърво не проумя откъде се разбира, но помисли и бързо съобрази, че действително не е трудно да се разбере кое е основното и постоянното в работата ѝ тук.

- А ти какъв си? – поинтересува се меко Антон.

- Бях учител – отвърна Том.

- Сега съм наясно защо си чел Хариет Бичър Стоу.

- А сега бягам, за да не ме убият. Често бягам и с деца, за да не убият и тях.

- Ужасно ли е?

- Ще видиш довечера. Ще скрием този джип, ще вземем стар автобус, ти ще го караш, а аз ще бъда отзад с децата. Трябва да ги преместим с теб на по-безопасно място. Там, където са в момента, никак не е безопасно.

- Ще направя всичко, което ми кажеш.

- Така ще да бъде, понеже Елена гарантира за теб.

Тук Антон шумно въздъхна.

- Още малко и ще оставим джипа – поклати глава Том. – А после ще походим дълго пеша през гората.

Антон бе ужасно разочарован, че не сънува. И същевременно много щастлив, че не сънува, защото този странен туземец, учителят, бе жив и го имаше, имаше го на този свят! Зашепна му:

- Искам да знаеш, че и аз това правя у нас. И аз живея като теб – постъпвам правилно, както аз разбирам кое е правилно. И говоря кое е правилно и справедливо според мен, ако някой се излъже да ме слуша. Допреди време и пишех кое е правилно и справедливо.

- Писател ли си? – живна африканецът.

- Не, бях вестникар – отвърна европеецът. – Искам да знаеш, че ние си приличаме. Но начинът ми на живот, Том, не лекува болката ми от несправедливостта и беззаконието. И това искам да знаеш.

- Не лекува депресията ти – уточни Том.

- Точно така.

- Ами чудесно!

- Кое е чудесно?

- Че живееш така. Че се бориш със злото.

- Боря се аз…

- Скоро, бъди сигурен, злото ще избяга от вашата земя, ако сте повече такива хора.

- Колкото е избягало от вашата ли?

Африканецът се престори, че не е чул репликата.

- Ще избяга надалеч и ще остане само малко зло, колкото за…

Затрудни се да намери думата.

- Баланс ли? – помогна му Антон.

- Баланс е добре казано. Или още по-добре – за да се изпълни Божият промисъл.

- Ти от каква вяра си? Извини ме, че съм толкова директен.

- Християнин съм. Покрай Елена.

- Така и си помислих.

Християнинът Том много добре бе чул какво подхвърли Антон преди малко.

- Колкото до моята страна – продума натъртено, – ние сме малцина тук, които се опълчваме на злото. Но и ние ще го прогоним един ден. Аз няма да го доживея, твоите внуци обаче ще го научат от някой твой колега вестникар, че и в тази част на Африка вече се живее човешки.

- Амин – вметна Антон.

- Амин – отзова се Том.

Стана и безмълвно се отдалечи в мрака. Никакъв не се чуваше, но Антон този път не се уплаши. Мисълта му бе заета да си отговори след колко години неродените му внуци ще бъдат на възраст да се интересуват от черна Африка, за да четат за нея по вестниците.

И щеше ли да има вестници тогава?

Том се върна пак така съвсем тихо и приседна на мястото си. Дума не обелваше.

Антон първи наруши мълчанието:

- Имаш ли семейство, Том? Жена, деца?

- Имах – промълви Том. – Убиха ги. Жена ми и трите ни деца.

- Съжалявам.

- Беше отдавна.

- Не би могло да е отдавна, ти си млад.

- За мен е отдавна.

- Пак тия ли, снощните?

- Не, други.

- Искаш ли да ми разкажеш за децата си – предложи Антон. – Ако не ти е тежко. Те са в добри ръце на небето и вероятно ще им е приятно да те слушат как ми разправяш за лудориите им.

- Защо не – прие бащата. – Те наистина правеха големи лудории. Хубава дума е тази, откъде се сети за нея?

Антон се усмихна в тъмното. Предпочете да не му обяснява, че допреди десет секунди никога не бе и чувал за тази английска дума.

Бащата бавно заразказва за децата си. Момче, момиче, пак момче. Раждани през година, умни, красиви като жена му, красавицата. Не скри, че е имал слабост към момиченцето, въпреки че първият му син му бил най-близък, а малкият – най-мил.

Тъкмо бе започнал да описва някаква много смешна лудория, когато долови шума. Европеецът не чу нищо, но африканецът спря насред дума, сложи показалец на устните си, за всеки случай изшътка шепнешком и се изправи безшумно в мрака. Пристъпи няколкото крачки, за да вдигне раницата си от земята, манерката бе пълна с вода още от надвечер, ослуша се още веднъж и направи знак на спътника си да го следва едва ли не на пръсти. Вмъкнаха се в гората, движеха се точно в противоположна посока на шума, но той се усилваше, вече и Антон долавяше припукането на листата под боси нозе, приглушения говор. Двамата се запровираха бързо под клоните, откриха пътеката, която Том очевидно търсеше, и почти се затичаха.

Вече бе съвсем ясно, че нямаше как да не ги чуят във вечерната тишина.

- Сетили са се за водата – пошепна туземецът, докато хващаше европееца за раменете, за да го извърти и да поемат право през гъсталака.

Преследвачите им вече не се опитваха да се спотайват, заговориха високо, закрещяха, ала очевидно Том добре бе избрал посоката, накъдето да бягат, защото гласовете едва-едва започнаха да затихват. Двамата бързаха, отместваха и трошаха клони, без да се прикриват, а гълчавата зад гърба им сякаш все повече отслабваше. Антон едва дишаше от умората и напрежението и се надяваше, че наистина се отдалечават от потерята, и то бързо. Страхът отново го бе преизпълнил до корените на косите му, но бе различен страх в сравнение със снощи. Този не го парализираше, не го правеше безволев и някак отчаян, а като че усилваше съобразителността му, вливаше и енергия в мускулите му. Беше невероятно странно да го преценява и оценява страха си, докато африканските шубраци го деряха до кръв.

Колкото и да бе пак невероятно, тъкмо той, европеецът, първи видя сянката вдясно. Силуетът изскочи малко зад гърба на Том и приятелят му нямаше никакъв шанс да реагира и да се предпази. Нападателят бе почти гол, както успя да различи Антон в тъмното. Носеше или пушка, или някакъв автомат, но не стреля, а пресрещайки Том, го удари с приклада на оръжието си. Том се просна на земята, Антон вече беше при него. Видя, че оня не бе премерил добре удара си в мрака и бе халосал спътника му не в главата, а по рамото. Дивакът начена да крещи, за да ориентира преследвачите им, едновременно замахвайки вече към Антон. Антон обаче успя да се наведе, блъсна го силно в корема, туземецът се препъна в някакви коренища отзад, залитна, почти падна за малко по гръб, извъртайки се ловко настрани, за да не изпусне пушкалото си. Антон използва тези няколко секунди, подскочи тромаво и малко комично на един крак, та да му е по-удобно, и изрита дивака в главата с всичката злоба и с целия гняв, който изпитваше в момента. Явно го уцели в окото, понеже оня изпищя от болката, изхърка и не понечи да се надигне.

Антон изправи стенещия Том, другарят му се олюля, но стъпи криво-ляво на краката си, посочи безмълвно рамото си, белият прихвана черния през кръста и двамата отново побягнаха нанякъде си в тъмницата сред гората.

 

http://www.readvasko.com/index.php/stories/382-blagodat

Tuesday the 19th. Spiralata.net 2002-2019