Представяне на книга

Човекът, който разсмя смъртта

Печат

Човекът, който разсмя смъртта

Нормън Казанс

 

 

I Глава

Анатомия на болестта от гледна точка на пациента

 

В тази книга се разказва за сериозна болест. Много години се боях да пиша за това, защото не исках да вселявам лъжлива надежда. Освен това знаех, че един случай не означава много в сериозните медицински изследвания и често се оценява като „анекдотичен". Обаче моят опит от време на време се споменаваше в масовата преса, включително и в медицинската. Получавах писма, в които ме питат истина ли е, че с помощта на смеха съм се избавил от болест, която едва не ме направи инвалид и която лекарите смятаха за нелечима. Затова реших, че трябва подробно да разкажа за историята на моето заболяване.

През август 1964-а, след като се върнах от задгранична командировка, почувствах леко неразположение. Първо вдигнах температура, после се появиха болки в цялото тяло. Състоянието ми бързо се влоши, а след седмица вече ми беше трудно да си движа врата, да ходя, да мърдам пръсти, да вдигам ръцете си. СУЕ (скоростта на утаяване на еритроцитите) рязко скочи над 80. Изследването на СУЕ е много елементарно, но енай-необходимото при поставяне на диагноза. Работата е там, че скоростта, с която се утаяват еритроцитите (измерена в мм в час), обикновено е пропорционална на възпалителния процес. При обикновена простуда или грип СУЕ се повишава до 30, понякога до 40. Когато стигне до 60-70, това говори за сериозно заболяване. Мен ме хоспитализираха, когато СУЕ достигна 88. След седмица вече беше 115, а това се смята за признак на критично състояние.

В болницата ми правиха и други изследвания, някои от които ми се стори, че са по-скоро за потвърждаване на възможностите на лабораторията, отколкото за проверка на състоянието на пациента. Бях поразен, когато в един и същи ден лаборанти от различни лаборатории, за различни биохимически изследвания ми взеха 4 големи епруветки кръв от вената. Струваше ми се необяснимо и безотговорно това, че клиниката не може да координира правенето на изследванията, така че кръв да се взема веднъж. Дори за здрав човек едва ли ще е полезно, ако му източат толкова кръв. Когато на следващия ден лаборантите дойдоха за нова порция, аз отказах и сложих на вратата на своята стая бележка, че ще давам кръв за изследване само веднъж на три дни и се надявам една епруветка да стигне за всички.

С всеки следващ ден се убеждавах, че болницата не е подходящото място за сериозно болен човек. Поразително беше пренебрегването на основите на хигиената - условия, в които стафилококите и други патогенни микроорганизми могат бързо да се разпространяват. Твърде често (а понякога и безогледно) се използваше рентгенът. Транквилизатори и силни болкоуспокояващи средства се прилагаха неоправдано много - по-скоро за удобство на медицинския персонал, защото така им е по-лесно да се справят с тежко болните. Системата е така организирана, че клиничните процедури са поставени на първо място, а почивката и покоят на пациентите - на последно (въпреки че продължителният сън за всеки болен е не толкова чест подарък и не бива да бъде прекъсван по прищявка на медицинския персонал!). Всичко това и още много други недостатъци на днешната болница заслужават критика.

Но това, което най-много не ми харесваше, беше храненето в болницата. Проблемът не е в това, че менюто е бедно и небалансирано, но ми се струваше абсолютно недопустимо изобилието на рафинирани продукти, включително съдържащи консерванти и вредни оцветители. Бял хляб, приготвен от рафинирано брашно с добавени химически набухватели, се даваше изобилно към всяко хранене. Зеленчуците като правило бяха преварени и поради това практически лишени от хранителната си ценност.

Ако се отказвах от процедури, провеждани в клиниката, лекарят ми не започваше да настоява на всяка цена да ги правя. Много ми провървя, че моят доктор беше човек, който може да се постави на мястото на пациента. Доктор Уилям Хитциг ме подкрепи, когато предприех решителни действия, за да отблъсна натиска на лаборантите, жадуващи моята кръв.

Бяхме приятели от повече от двадесет години и той знаеше за моя интерес към медицината. Често сме обсъждали статии, публикувани в специализираната преса. Той нямаше и намерение да крие от мен каквото и да е що се отнася до болестта ми, предаваше ми мненията на различните специалисти, извикани от него за консултация Те не достигнаха до общо становище. Но едно беше признато от всички: че страдам от колагеноза - болест на съединителната тъкан (към колагенозите спадат всички болести с артритен и ревматичен характер). Колагенът е влакнестото вещество, което свързва клетките. С една дума, аз ставах все по-неподвижен, вече ми беше трудно да помръдна ръцете и краката си, както и да се обърна в леглото. По тялото се появиха възелчета, уплътнения, твърди участъци под кожата - това означаваше, че е поразен целият организъм. В най-тежкия момент от боледуването аз едва-едва отварях уста.

Д-р Хитцинг извика експерти от рехабилитационната клиника на Хауърд Рьск в Ню Йорк. Те потвърдиха и уточниха диагнозата: анкилозиращ спондилоартрит (болестта на Бехтерев). Това означаваше, че съединителната тъкан в гръбнака е започнала да се разрушава.

Попитах доктор Хитциг какви са изгледите за пълно оздравяване. Той откровено ми призна, че един от специалистите му е казал, че имам шанс 1 на 500. Същият отбелязал, че той лично никога не се е сблъсквал със случаи на оздравяване при поражение на практически целия организъм.

Това ме накара сериозно да се замисля. Досега оставях на лекарите да се безпокоят за моето състояние. Но сега трябваше аз да действам. Беше ми абсолютно ясно, че ако искам да съм този един от 500, е най-добре аз самият да предприема нещо, а не да бъда пасивен наблюдател.

Попитах доктор Хитциг какво е предизвикало моето сегашно състояние. Оказа се, че да провокират болестта, могат ред причини като отравяне с тежки метали или усложнения след стрептококова инфекция.

Аз много внимателно направих анализ на всички събития, които непосредствено предшестваха болестта. Бях в командировка в Съветския съюз в качеството си на ръководител на американска делегация по проблемите на културния обмен. Конференцията беше в Ленинград, а след това отидохме в Москва, където имахме допълнителни срещи. Хотелът се намираше в жилищен квартал, а аз живеех в стая на втория етаж. Всяка нощ под прозорците минаваха множество дизелови камиони, тъй като съвсем наблизо имаше строеж. Беше през лятото и прозорците бяха постоянно отворени. Спях лошо през нощта и сутринта дори леко ми се гадеше. В последния ден от пребиваването ми в Москва, вече на летището, попаднах точно подструята изгорели газове от маневриращ реактивен самолет, който излизаше на пистата.

Като си припомних всичко, си помислих: дали това, че съм бил подложен на въздействието на изгорели газове, които съдържат въглеводород, не е причината, предизвикала болестта? Ако е така, то лекарите са прави, като предполагат отравяне с тежки метали. Само че в тази прекрасна теория имаше едно слабо място. В командировката ме придружаваше съпругата ми и тя беше здрава. Нима беше възможно изгорелите газове да са подействали само на мен?

Когато анализирах всичко още веднъж, реших, че най-вероятно има две обяснения. Едното е свързано с повишена чувствителност. Другото - че съм бил в състояние на адреналиново изтощение и на организма ми просто не са му достигнали сили да се справи с отравянето, докато имунната система на съпругата ми е функционирала нормално. Дали недостигът на адреналин е изиграл своята роля за заболяването?

Аз внимателно прехвърлих в главата си всички събития, предшестващи болестта. В Москва и Ленинград имах много срещи извън тези, които бяха планирани. Ежедневно имаше заседания. До късно оставах над документите - работата на председател на комисията изискваше напрегнато внимание. Последната вечер в Москва беше особено тежка, най-вече за мен. Шефът на съветската делегация даваше прием в наша чест на вилата си - на 35-40 км от града. Помолиха ме да отида час по-рано, за да разкажа на съветските делегати за американците, които ще присъстват на вечерята. Руснаците много искаха да направят всичко по най-добрия начин, за да се чувстваме като у дома си и смятаха, че моята информация ще им помогне да проявят максимално любезност към гостите.

Предупредиха ме, че колата ще ме вземе от хотела в 15,30. Имахме напълно достатъчно време, за да стигнем до вилата, тъй като руските колеги щяха да се съберат към пет, а членовете на американската делегация трябваше да пристигнат към 18 часа.

Само че точно в 18 часа стана ясно, че се намирам далеч извън града и пътувам в напълно различно направление. Шофьорът бил разбрал неправилно къде да кара и в резултат се бяхме оказали на 80 мили (130 км) от нужното място. Трябваше да се връщаме обратно през Москва. Човекът зад волана беше обучен да кара внимателно и нямаше намерение да наваксва изгубеното време. През целия път си мечтаех да е от тези, които искат да докажат, че автомобилните състезания, както и бейзболът са се родили в Русия. Но уви... Стигнахме до вилата едва към 21 часа. Домакинята беше отчаяна. Супата беше претопляна 10 пъти. Аз бях изстискан като лимон. А на следващия ден - дълъг полет обратно за Щатите. Самолетът беше пълен. Когато се приземихме в Ню Йорк, минахме през претоварената митница и стигнахме до Кънектикът, вече ме болеше цялото тяло. След седмица ме приеха в болница. Като направих анализ на всичко, което преживях в чужбина, разбрах, че вероятно съм намерил верния път в търсене на причината за заболяването. Все повече се убеждавах, че изгорелите газове са оказали влияние върху мен, но не и върху жена ми, защото аз съм бил преуморен, бил съм в адреналиново изтощение, което понижава съпротивителните сили на организма.

Да предположим, че хипотезата ми е правилна. Тогава е нужно да се направи така, че надбъбречните жлези да започнат отново да функционират нормално и да се възстанови това, което Уолтър Кенън е нарекъл хомеостаза.

Аз знаех: за да се бори с артрита (а и с всяка друга болест!), особено в тежка форма, ендокринната система и най-вече надбъбречните жлези трябва да работят на пълна мощност. В едно медицинско списание прочетох, че при жените по време на бременност намаляват проявите на артрит или други ревматоидни симптоми, защото в този период жлезите с вътрешна секреция са 100% активни.

Как да направя така, че надбъбречните жлези и цялата ендокринна система да започнат да функционират нормално? Спомних си, че преди повече от 10 години четох класическата работа на Ханс Селие „Стресът на живота". Селие доказал, че адреналиновото изтощение може да бъде предизвикано от емоционално напрежение, каквито са раздразнението или потисканият гняв. Той детайлно анализирал негативното влияние на отрицателните емоции върху биохимичните процеси в организма.

Зададох си въпроса: как влияят положителните емоции? Ако отрицателните предизвикват нежелателни изменения в организма, не могат ли положителните емоции да въздействат благоприятно на биохимичните процеси? Не може ли любовта, надеждата, вярата, смехът и волята за живот да станат най-доброто лекарство? Или такива промени са възможни само към влошаване?

Ясно е, че да накараш да „работят" положителните емоции съвсем не е толкова просто, като да натиснеш копчето на лампата. Но разумен контрол над тях би могъл да даде благотворен физически ефект. Понякога е достатъчно просто да замениш тревогата с вяра в живота.

В главата ми започна да се оформя план, измислях къде да търся целителните положителни емоции и ми се прииска да обсъдя това с моя лекар. Видно беше, че за да се проведе моят експеримент, са нужни минимум две условия. Първо - ако лекарствата, които приемах, са макар и минимално токсични, планът ми няма да се осъществи. Второ - знаех, че трябва да си потърся друго място, за да се лекувам, където бих могъл да изпитвам положителни емоции и да гледам оптимистично на живота. В болницата това беше невъзможно.

Хайде по-подробно да разгледаме всяко от тези условия.

Първо - лекарствата. Акцентът се слага върху болкоуспокояващите - аспирин, бутадион, кодеин, колхицин, а също и приспивателни. Аспиринът и бутадионът се прилагаха като противовъзпалителни и приемът им се смяташе за терапевтично оправдан. Но аз не знаех дали не са токсични. Стана ясно, че имам повишена чувствителност на практика към всички лекарства, които са ми били давани. В болницата са ми били назначени максимални дози: 26 таблетки аспирин и 12 таблетки бутадион на ден. Удивително ли е, че имах усещането как денонощно ме гризат милиони червени мравки? Беше неразумно да очаквам положителни изменения в организма, докато го тровят с лекарства.

Един от колегите ми изчете съответните материали в медицинските списания и изясни, че лекарства като аспирин и бутадион са тежко бреме за надбъбречните жлези. Стана ясно и че бутадионът е един от най-силно действащите съвременни препарати. Приемането му може да доведе до поява на кръв в изпражненията, да предизвика непоносими сърбежи и безсъние, действа зле и на костния мозък.

Аспиринът, разбира се, има по-добра репутация, най-вече сред широката публика. Разпространено е мнението, че е почти безвреден. Когато обаче се задълбочих в публикациите в специализираната литература, открих, че аспиринът е доста силно лекарство, което трябва да се използва много внимателно.

Това, че може да бъде купен в неограничени количества без рецепта и без лекарски контрол, е абсолютно неправилно. Дори незначителна доза аспирин може да предизвика вътрешен кръвоизлив.Статиите в медицинските издания свидетелстват, че веществата, които влизат в състава на аспирина и бутадиона, нарушават процеса на съсирване на кръвта.

Тези мисли бяха плашещи. Нима аспиринът, дълги години смятан за универсално лекарство, всъщност е вреден?

Историята на медицината изобилства от примери, когато определени лекарства или методи за лечение са били популярни продължително време. След това е ставало ясно, че са повече вредни, отколкото полезни. Например векове наред лекарите са вярвали, че кръвопускането е много важно за бързото оздравяване практически от всяка болест А в средата на XIX век установили, че то само отслабва пациента. Голямата кръвозагуба като резултат от подобно лечение е ускорила смъртта на Джордж Вашингтон.

Разбрах следното: фактът че живеем във втората половина на XX век, съвсем не е гаранция, че медикаментите и методите за лечение са безопасни. За щастие човешкият организъм е толкова издръжлив, че е успял да понесе всички видове лекарства, предписвани някога от лекарите - от къпане в ледени води до конски фъшкии.

Да предположим, че престана да приемам аспирин и бутадион. Какво тогава да правя с болката? Всички кости, особено гръбнакът и ставите, ме боляха така, сякаш ме е газил камион. Знаех, че на болката може да се влияе чрез отношението към нея. Болшинството хора изпадат в паника при най-малката болка. От всички страни ги атакуват реклами за различни болкоуспокояващи: едва-едва някъде ги заболи или прободе, и те веднага гълтат някое модно лекарство. Ние нищо не знаем за болката и затова рядко сме способни да се справим с нея. Тя е сигнал, че в организма нещо не е наред. Този сигнал отива в мозъка и възниква ответна реакция. Пациентите, страдащи от проказа (в съвременната терминология - лепра), се молят да им бъде дадено усещането за болка. Какво прави проказата толкова ужасна? Именно това, че няма никакво усещане за болка, даже когато са травмирани крайниците. Човек губи пръстите на краката и ръцете си, защото неговият мозък не получава никакви предупреждаващи сигнали.

Бях готов да търпя болката, само за да знам, че състоянието ми се подобрява и организмът е способен да предотврати по-нататъшното разрушение на съединителната тъкан.

Още един проблем, пред който бях изправен - силен възпалителен процес. Ако спра приема на аспирин, как да се справя с последствията? Знаех за това как аскорбиновата киселина (витамин С) подпомага борбата с куп болести - от бронхит до сърдечни заболявания. Ще ми помогне ли да се справя с възпалителния процес? Влияе ли витамин С непосредствено на възпалението, или служи като пусков механизъм за ендокринната система, в частност - да активизира надбъбречните жлези? Търсех отговор на въпроса: наистина ли аскорбиновата киселина играе важна роля за „подхранването" на надбъбречните жлези?

Бях чел, че витамин С способства за окислението (т.е. насищането с кислород) на кръвта. При разрушаването на колагена се забелязва недостатъчно или забавено окисление - дали това не е аргумент в полза на аскорбиновата киселина? А и според някои данни от медицински изследвания хората, страдащи от колагенови болести, изпитват недостиг на витамин С. Дали това не означава, че организмът използва повече витамин С в борбата с разрушаването на колагена?

Поисках да споделя своите мисли с доктор Хитциг Той внимателно изслуша както разсъжденията ми по повод причините за болестта, така и непрофесионалните идеи по плана за бъдещи действия, чието осъществяване би ми дало шанс да преодолея всички препятствия по пътя към оздравяването.

Доктор Хитциг оцени високо моята воля за живот. По негово мнение е изключително важно човек да не спира да вярва в успеха и да се надява да оздравее. Той одобри идеята за нашето равноправно сътрудничество.

Веднага, още преди да напусна болницата, започнахме осъществяването на нашия план. Първата задача пред нас беше използване на позитивните емоции за активизиране на биохимичните реакции в организма.Да се надявам, да обичам и да вярвам - удаваше ми се достатъчно лесно, но що се отнася до смеха... Когато лежиш неподвижно, прикован към леглото, и всяка костица, всяка ставичка е източник на болка и страдание - в това определено няма нищо смешно.

Разработих цялата програма и смятах, че е по-добре да започна от комедийни филми. Алън Фант, режисьор на хумористични телевизионни програми, ми изпрати няколко филма и кинопроектор. Медицинската сестра получи инструкции как да пуска филмите. Дори успяхме да намерим няколко стари записа на братя Маркс. Пуснахме щорите и включихме проектора.

Сработи! Аз с радост установих, че десет минути неудържим до колики смях подействаха анестезиращо и това ми позволяваше да поспя два часа без болка. Когато болкоуспокояващият ефект на смеха отмина, отново пуснахме проектора. Понякога медицинската сестра ми четеше хумористични разкази.

Доколко научнообоснована беше моята теория, че смехът, както и всички положителни емоции, повлиява биохимичните процеси в положителна посока? Ако смехът наистина притежава целебно действие, то може да се направи извод (най-малкото на теория), че той ще усили способността на организма да се бори с възпалението. Затова правехме измерване на СУЕ непосредствено преди „сеанс" със смях и няколко часа след него. Всеки път показателят намаляваше минимум с пет единици. Сам по себе си този спад беше несъществен, но важното бе, че СУЕ продължаваше неотклонно да пада. Бях окрилен: древната теория, че смехът е най-доброто лекарство", имаше реална физиологична база. Имаше обаче един отрицателен ефект от моето увлечение по смеха - пречех на другите пациенти. Но скоро ми наеха стая в хотел, където се преместих.

Там с удоволствие открих първото неочаквано предимство: стаята в хотела струваше два пъти по-евтино от престоя в болницата. Останалите позитиви са неизброими. Никой не ме будеше, за да ме накара да си взема душ, да се нахраня, да си изпия лекарствата, да ми смени чаршафите, да ми вземе кръв за изследване или да ме прегледа. Наслаждавах се на безметежност и спокойствие и бях уверен, че дори само това ще способства за общото подобрение на състоянието ми.

А какво място в програмата по моето оздравяване заемаше аскорбиновата киселина? Доктор Хитциг не възразяваше, въпреки че ми разказа за сериозните последствия, описани в научни статии. Той ме предупреди, че при прием на големи дози аскорбинова киселина може да се наруши работата на бъбреците. Но в този момент последното нещо, за което се безпокоях, бяха бъбреците - струваше ми се, че ако трябва да сравня болни бъбреци с пълна неподвижност то рискът си струва. Научих от доктор Хитциг всичко за известните му опити с големи дози витамин С. Той потвърди, че в клиниката е имало случаи, когато пациенти са получавали до 3 грама мускулно.

В тази връзка възникнаха въпроси. Непосредственото въвеждане на аскорбиновата киселина в кръвотока (чрез вътрешновенозно вливане) може да осигури по-ефективно усвояване на витамина, но дали организмът ще може да издържи вливане на голяма доза витамин С? Знаех, че се усвоява само определено количество от аскорбиновата киселина, останалото се извежда с урината (отново си припомням думите на Кенон за „мъдростта" на тялото).

Ограничено ли е усвояването на аскорбиновата киселина с времеви рамки? Колкото повече размишлявах върху това, толкова повече се убеждавах, че отговорът е положителен. А ако, помислих си, витаминът се въвежда със система така би могло (чрез увеличаване на времето за въвеждане значително да се увеличи дозата. Реших да започна с 10 грама за денонощие и постепенно да повиша до 25 грама.

Доктор Хитциг беше втрещен, като чу за 25 грама Това количество няколко пъти превишаваше всички регистрирани до този момент дози. Той ми напомни за възможното отрицателно влияние не само върху бъбреците, но и на вените на ръцете. Нещо повече, той не разполагаше с данни, които да потвърждават, че организмът дори за 4 часа е в състояние да се „разпореди" с огромната доза аскорбинова киселина по начин, различен от отделяне на излишъка с урината.

Но аз смятах, че си струва риска - дори и няколко вени да престанат да функционират, аз ще успея да се справя с невидимия враг, който разяжда съединителната ми тъкан, а това е много по-важно. За да се убедим, че съм на прав път, направихме изследване на СУЕ преди първата система с 10 грама аскорбинова киселина и след 4 часа пуснахме второ изследване. СУЕ падна с цели 9 единици. Бях на седмото небе от щастие!Аскорбиновата киселина действаше положително. Също както и смехът. Мощният комбиниран удар атакуваше отровата, която разрушаваше съединителната тъкан. Температурата се понижи, пулсът вече не блъскаше като бесен.

Постепенно увеличавахме дозата. На втория ден въведохме чрез системата 12,5 грама аскорбинова киселина, на третия - 15 грама, и постепенно, в края на седмицата достигнахме количеството от 25 грама. Същевременно „смехопрограмата" се прилагаше с пълна сила. Аз престанах да приемам лекарства и приспивателни. Върнах си съня - благотворен, естествен сън без болка! Спях безметежно, като бебе, а на осмия ден можех без болка да си движа палците. Показанията на СУЕ продължаваха да падат. Не вярвах на очите си: удебеляванията и възлите на шията и на горната страна на дланите сякаш започваха да намаляват - вече не се съмнявах, че ще постигна целта си и ще си върна здравето. Можех да се движа - не е възможно да се опише колко прекрасно е това усещане!

Не се опитвам да кажа, че всичките ми болки изчезнаха за миг. Още месеци наред не можех да си вдигна ръката, за да си взема книга от горния рафт. Пръстите ми се движеха по клавишите на органа не толкова ловко, колкото ми се искаше. Вратът ми едва се завърташе, колената ми понякога трепереха и краката ми се подкосяваха, налагаше ми се периодично да нося специален корсет. И все пак се възстанових достатъчно, за да се върна към работата си. Дори само това беше чудо за мен.

Дали оздравях напълно? Година след година подвижността се увеличаваше. Болките като цяло изчезнаха, останаха само неприятните усещания в коленете и в едното рамо. Металният корсет беше захвърлен като ненужен. Нямаше ги вече мъчителните пристъпи на болка в китките, когато посрещах с ракетата тенис топката или когато играех голф. Вече можех да яздя кон, без да се страхувам, че ще падна, и да държа кинокамера здраво в ръцете си. Мечтата ми се осъществи - отново свирех токата и фуга в ре минор на Бах, макар че сега ръцете ми бяха не толкова послушни като преди. Вратът ми отново се завърташе на всички страни въпреки прогнозата на специалистите, че процесът е необратим и ще ми се наложи да се примиря с това, че шията ми ще е слабо подвижна.

Едва седем години след болестта получих научно потвърждение за вредата от аспирина при лечението на колагенози. В едно списание бяха публикувани резултати от изследвания, които показваха, че аспиринът може да възпрепятства задържането на витамин С в организма. Подчертаваше се, че пациенти, които страдат от ревматоиден артрит, трябва да приемат допълнителни дози витамин С,тъй като изследванията са установили ниско съдържание в кръвта им. Затова не е удивително, че моят организъм беше успял да усвои големи дози аскорбинова киселина без усложнения в бъбреците или други органи.

До какви изводи стигнах?

Първо: желанието за живот не е теоретична абстракция, а физиологична реалност волята на пациента е способна да го изцели.

Второ: на мен невероятно ми провървя, че моят лекар - доктор Хитциг, смяташе за своя главна задача да поддържа вярата на болния в оздравяването и да му помогне да мобилизира всички естествени ресурси - физически и психически, за борба с болестта. Доктор Хитциг не се възползва от мощния, често опасен арсенал от силно действащи лекарства, с който разполага съвременният лекар, когато се убеди, че неговият пациент е готов да търси други пътища за лечение. Той се оказа мъдър доктор и смяташе (въпреки че не съм съвсем уверен в това), че главното условие за моето оздравяване е това, че аз сам се включих в борбата с болестта.

Често ме питат как съм се отнесъл към „присъдата" на специалистите, които твърдяха, че болестта ми е прогресираща и неизлечима.

Отговорът е прост Аз не се поддадох на страха, отчаянието и паниката, съпровождащи болестите, които не дават (както ни се струва) шансове за излекуване. Няма да се правя, че не съм разбирал сериозността на положението или че винаги съм бил във весело настроение и ми е било леко на сърцето. Ако лежиш неподвижно, като не можеш да помръднеш дори пръст, то, искаш или не, се замисляш над заключението на лекарите. Но дълбоко в душата си аз знаех, че имам шанс и бях уверен, че ще наклоня везните в своя полза.

Адам Смит в своята книга „Силата на разума" разказва как той, обсъждайки моето оздравяване със свои приятели лекари, ги е молил да му обяснят защо смехът и аскорбиновата киселина са победили болестта. В отговор те му казали, че нито смехът, нито аскорбиновата киселина имат отношение и че вероятно съм щял да оздравея дори и нищо да не правя. Може и да е така, но когато лежах неподвижно, мнението на специалистите съвсем не беше такова.

Съгласно обяснението на някои лекари, върху мен вероятно благотворно е подействал ефектът плацебо. Тази хипотеза никак не ме смущава.

Много корифеи на медицината са предполагали, че цялата история на лекарствата е по-скоро история на ефекта плацебо, отколкото на препарати, които действително притежават фармакологична активност Например кръвопускането с помощта на пиявици (само през 1827 година, след като изчерпва собствените си запаси, Франция внася 33 милиона пиявици), прахчетата за повръщане, препаратите от рог на носорог, коренът от мандрагора или прахчето от мумии - всички те в своето си време са се смятали за специфични лекарства и активно са се използвали в практиката. Но съвременната медицинска наука доказва, че каквито и да са били методите на лечение, тяхното действие най-вероятно се дължи на ефекта плацебо.

Доскоро медицинската литература сравнително рядко се занимаваше с този феномен. Но през последните години интересът към него се повиши. Така научните изследвания в Калифорнийския университет (Лос Анджелис) съставляват цял том статии за плацебото. Голямо впечатление ми направи доклад, в който се споменаваше за изследване на Томас Чалмерс от медицинския център „Маунт Синай". В две групи той проверявал може ли да се използва аскорбиновата киселина като средство за профилактика на простуда. В групата, която получавала плацебо, но хората си мислели, че това е аскорбинова киселина, се отбелязвало по-малко количество простудни заболявания, отколкото в другата, която действително пиела аскорбинова киселина, но било казано, че получава плацебо.

Затиснат в менгемето на болестта, аз бях абсолютно уверен, че венозните вливания на аскорбинова киселина ще ми подействат благотворно - така и стана. Напълно е възможно това лечение, както и всичко останало, което предприемах, да се основава на ефекта плацебо. Тук пред нас се откриват огромни възможности. „Чудотворните" изцеления, с каквито изобилстват религиозните учения, говорят за способността на човека активно да противодейства на болестта.Много е лесно, разбира се, да се опреш само на тези възможности - в този случай мощното здание на съвременната медицина може да бъде заменено от колибката на африкански шаман. Но си струва да се замислим над думите на Уилям Ривърс: „Характерната черта на съвременната медицина се състои в това, че психологическите фактори вече не са нещо случайно, те самите се превръщат в предмет на изследване, като по този начин създават условия за развитие на система от психотерапевтични методики".

Според мен най-същественото сабиохимичните процеси, предизвикани от волята за живот. През 1972 година в Букурещ посетих клиниката на Ана Аслан, един от водещите ендокринолози на Румъния. Тя е убедена, че съществува пряка връзка между естественото желание за живот и химическия баланс в мозъка, че творчеството - една от проявите на волята за живот - става мощен източник на важни импулси, пораждащи се в мозъка и стимулиращи хипофизата, което от своя страна въздейства на ендокринната система. Играе ли плацебо ефектът важна роля в този процес? Всичко това заслужава сериозни изследвания.

Моят лекуващ лекар укрепи вярата ми в оздравяването, приемайки ме като равноправен партньор във всичко, което беше предприето за изцелението ми. Помогна ми да използвам цялата си енергия. Той вероятно не би определил как точно вярата в собствените ми сили е „включила" имунните механизми и е мобилизирала всички ресурси за борба със смъртта. Но доктор Хитциг разшири рамките на традиционния подход към лечението, оставайки верен на първата заповед на лекаря: „Не вреди".

Научих се да вярвам в способностите на човека - дори когато прогнозите изглеждат абсолютно безнадеждни. Жизнената сила е най-загадъчната сила на земята. Уилям Джеймс твърди, чехората са свикнали да се самоограничават до предела, който сами си поставят. Може би тези граници се разширяват, когато ние по-дълбоко опознаваме резервите на човешката психика.

 

За автора:

Норман Казънс е американски изследовател на биохимията на емоциите. Журналист, писател и борец за мир, роден на 24 юни 1915 г. Когато е на 49 г., лекарите му поставят тежката диагноза колагеноза и дават недвусмислената прогноза, че му остава кратък живот и пълна неподвижност. Че е обречен и единственото, което може да се направи, е да се облекчава болката му. Казънс обаче решава да се бори, проучва различни подходи и се изправя в битка с болестта си. Създава собствена система и с помощта на високи количества витамин С, позитивно отношение, вяра в успеха и преди всичко смях постига немислимото – успява да се излекува напълно. Няколко години по-късно споделя историята си в своята книга Anatomy of an illness (издадена през 1979 г.), която на български излиза като „Човекът, който разсмя смъртта". Изданието се превръща в бестселър, историята е представена и в телевизионен филм. Казънс умира от остра сърдечна недостатъчност на 30 ноември 1990 г. в Лос Анджелис, оцелявайки от сърдечните си проблеми дълги години повече, отколкото са очаквали лекарите: 10 години след първия му инфаркт, 26 години след като му е поставена споменатата диагноза и 36 г. след като за първи път е диагностициран сърдечният му проблем.

По предложение на Слави Митев

Sunday the 8th. Spiralata.net 2002-2019