Представяне на книга

Пътят на срещата

Печат

Пътят на срещата

 

Букай ни повежда по път, който е едновременно страшен и прекрасен, опасен и примамлив, стръмен и възвисяващ - пътя на срещата с другия. Авторът разбива на пух и прах дълбоко вкоренени схващания за любовта и секса; изследва отношенията в семейс­твото (децата, родителите, братята и сестрите...) и акцентува върху връзката с другия, върху влюбването и брака. И така неусетно, докато ни разсмива и ни кара да размишляваме, Букай ни показва пътя на истинската среща.

Когато говоря за „любов", нямам предвид влюбването.

Не говоря за емоции, които съществуват само в книгите.

Не говоря за наслади, запазени за малцина избрани.

Говоря за простички и истински чувства.

Говоря за възвисяващи, но не свръхчовешки преживявания.

Говоря за любов като способността силно да обичам.

А какво точно изразяваме с думите: Обичам те?

Мисля, че казваме: Твоето щастие ме интересува.

Хорхе Букай

 

Превод Мариана Георгиева Китипова, 2014 г.

Изд. къща Хермес

Откъс:

Тази история стигна до мен преди няколко месеца по интернет.

В действителност много приличаше на тази, но вложеният в нея смисъл беше ужасен: някой беше превърнал прекрасната идея в отблъскваща демонстрация на омраза и отхвърляне; нещо подобно на онова, което се случва между някои влюбени, когато престават да вървят заедно по пътя.

Тогава реших, както съм правил в много други случаи, да пренапиша разказа и да вложа в него посланието, което смятах, че заслужава да носи.

Тази история ни отвежда в епохата на крал Артур и рицарите на Кръглата маса - времена на вълшебства и замъци с подвижни мостове, на ин­триги и героични битки, на приказни дракони, бълващи огън, и на доблестни и смели рицари.

Крал Артур се разболял и само за две седмици коварната болест го повалила на легло. Губел сили и почти не се хранел. Всичките дворцови лекари се изредили, за да го лекуват, но никой не успял да каже от какво е болен. Въпреки грижите, които полагали за него, кралят линеел.

Една сутрин, докато слугите проветрявали стаята, в която кралят спял, един от тях казал на другия с тъжен глас:

- Ще умре...

В стаята бил сър Галахад, най-храбрият и красив рицар на Кръглата маса и другар на Артур в битките му.

Галахад чул думите на слугата, скочил от стола, сграбчил за дрехите мъжа и му извикал:

- Никога повече не повтаряй тази дума, чу ли? Кралят ще живее, ще оздравее... Само трябва да намерим лекар, който да познае болестта му.

Треперещият слуга едва се осмелил да му отго­вори:

- Работата е там, сър, че Артур не е болен, той е омагьосан.

Били времена, в които магията била толкова закономерна и естествена, колкото закона за гравитацията.

-Защо казваш това, глупако? - попитал Галахад.

-Стар съм, господарю, и съм виждал десетки мъже и жени в подобно състояние, само един от тях оцеля.

-Това означава, че има надежда... Кажи ми как този човек е успял да избегне смъртта.

-Трябва да се намери магьосник, по-могъщ от този, който е направил магията; ако това не стане, омагьосаният ще умре.

- Сигурно в кралството има такъв магьосник - казал Галахад, - но ако няма, ще го потърся отвъд морето и ще го доведа.

-Доколкото знам, има само двама души, които са толкова могъщи, че да могат да развалят магията; единият е Мерлин, но дори да го повикате, ще му трябват две седмици, за да дойде, а не вярвам, че кралят ни ще издържи толкова.

- А другият?

Старият слуга навел глава и казал:

- Това е вещицата от планината... Но дори да има смелчага, който да отиде да я потърси, а аз се съмнявам, че ще се намери такъв, тя никога няма да склони да излекува краля, който я изгони от двореца преди години.

Вещицата наистина имала зловеща слава. Знаело се, че можела да превърне в свой роб всеки воин само като го погледнела в очите; говорело се, че кръвта на човек замръзвала само като я докоснел; че слагала хората във вряща мазнина и после им изяждала сърцето.

Артур бил най-добрият приятел на Галахад, двамата се били сражавали рамо до рамо в безброй битки и Артур споделял с него и най-дребните, и най-големите си болки. Галахад бил готов да рискува живота си, за да спаси своя господар, приятел и най-добрия човек, когото познавал.

Галахад облякъл бронята си, яхнал коня и се отправил към Черната планина, където се намирала пещерата на вещицата.

Веднага щом пресякъл реката, забелязал, че небето започнало да притъмнява. Гъсти черни облаци забулили подножието на планината. Ко­гато стигнал до пещерата, станало тъмно, сякаш нощта била паднала, въпреки че било още ден.

Галахад слязъл от коня и се отправил към отвора в скалата. Лъхнал го ужасяващ леден въз­дух и такава смрад, че за малко да се откаже. Рицарят обаче устоял и продължил пътя си през зловещия тунел, чийто под бил осеян с локви. От време на време прелетявал някой прилеп и той инстинктивно прикривал лицето си с ръка.

След петнайсетина минути тунелът го отвел до огромна пещера, изпълнена със стипчива миризма и осветена от жълтеникавата светлина на стотици свещи. Насред пещерата стояла вещицата и бъркала нещо в котле, над което се издигала пара.

Била типичната вещица от приказките, как­то я описвала баба му в страшните приказки, които му разказвала в детството му и които разпалвали въображението му, и той си предста­вял как ще се бори срещу злото, когато порасне и стане рицар в кралския двор.

Сега я виждал наяве - прегърбена, облечена в черно, с костеливи ръце, с дълги нокти като на граблива птица, с малки очи, с извит като кука нос и издадена брадичка... Целият й вид вдъхвал ужас.

Веднага щом Галахад влязъл, вещицата му казала, без дори да го погледне:

- Върви си, преди да съм те превърнала в жаба или в нещо още по-лошо!

-Идвам при теб, за да потърся помощ. Приятелят ми е тежко болен - казал Галахад.

- Ха... ха... ха... - изсмяла се вещицата. - Кралят е омагьосан и макар че не аз съм направила заклинанието, нищо не можеш да сториш, за да го спасиш от смъртта.

- Но ти... ти си по-силна от онзи, който го е омагьосал. Ти можеш да развалиш магията - възразил Галахад.

- Защо да правя подобно нещо? - попитала враждебно вещицата, спомняйки си за обидата, която й бил нанесъл кралят.

- Ще получиш каквото пожелаеш - казал Галахад, - лично ще се погрижа да ти се плати цената, която поискаш.

Едва тогава вещицата се обърнала към него. Наистина било странно такъв човек да идва при нея и да я моли за помощ. Дори на мъждивата светлина на свещите Галахад бил прекрасен, а това, добавено към благородната му осанка, го превръщало в истинско олицетворение на мъжественост и красота.

Вещицата го погледнала изкосо и заявила:

-Цената е следната: ако изцеря краля и само ако го изцеря...

- Ще получиш каквото поискаш - казал Галахад.

- Искам да се ожениш за мен!

Галахад се вцепенил от ужас. Не можел да си представи, че ще живее до края на дните си с вещицата, но съзнавал, че от това зависел животът на Артур. Колко пъти приятелят му бил спасявал неговия живот по време на битка. Дължал му не веднъж, а стотици пъти живота си... Освен това кралството се нуждаело от Артур.

- Добре - казал рицарят, - ако излекуваш Артур, обещавам, че ще се оженя за теб. Но моля те, побързай, страх ме е да не стигнем в замъка, когато вече ще е късно да го спасиш.

Вещицата мълчаливо сложила в едно сандъче прахове и отвари, взела кожена торба, пълна със странни церове, и се отправила към изхода, следвана от Галахад.

Когато излезли навън, Галахад довел коня си и с извънмерно внимание, сякаш ставало дума за кралица, помогнал на вещицата да седне отзад на коня. После на свой ред го възседнал и препуснал към кралския дворец.

Когато стигнали пред замъка, извикал на стражата да свали моста и той с неохота му се подчинил.

Галахад минал сред шпалир от хора, които шушукали, изумени, или се отдръпвали, за да не срещнат погледа на ужасната жена, и стигнал до вратата, която водела към кралските покои.

Когато вещицата понечила да слезе сама от коня, той я възпрял и й помогнал да стъпи на земята. Тя се изненадала и го изгледала насмешливо.

- Щом ще ставаш моя съпруга, трябва да се отнасям към теб като към такава - обяснил й той.

Опряна на ръката му, вещицата влязла в кралските покои. Състоянието на краля се било влошило; вече изобщо не се събуждал и не се хранел.

Галахад заповядал всички да напуснат стаята. Личният лекар на краля поискал разрешение да остане и Галахад се съгласил.

Вещицата се приближила до тялото на Артур, помирисала го, изрекла някакви странни думи, а после приготвила отвара с отровнозелен цвят, която разбъркала с тръстикова пръчка. Когато понечила да даде отварата на болния, лекарят й хванал ръката.

- Не - казал той. - Аз съм лекар и не вярвам в магии. Излез от...

И сигурно щял да добави „от този замък", но не успял. Галахад бил доближил меча си до шията му и го гледал гневно.

- Не докосвай тази жена. И този, който ще се махне, си ти... Веднага! - извикал той.

Уплашен, лекарят избягал от стаята. Вещицата доближила шишенцето до устните на краля и изляла съдържанието в устата му.

- А сега? — попитал Галахад.

- Сега трябва да чакаме — казала вещицата.

Вечерта Галахад свалил наметалото си и го постлал на пода пред леглото на краля. Тя щяла да спи там, а самият той застанал на пост пред вратата.

На сутринта, за пръв път от много дни, кра­лят се събудил.

-Храна! - извикал той. - Искам да ям... Уми­рам от глад.

- Добро утро, Ваше Величество - поздравил го Галахад с усмивка и позвънил със звънчето, за да извика прислугата.

- Скъпи приятелю — казал кралят, - толкова съм гладен, сякаш не съм ял от седмици.

- Наистина не сте яли от седмици - уверил го Галахад.

В същия миг Артур съзрял пред леглото си вещицата - на лицето й била изписана гримаса, която при нея навярно изразявала усмивка. Артур помислил, че халюцинира. Затворил очи и ги разтъркал, но като ги отворил, осъзнал, че вещица­та наистина била там, в собствената му спалня.

- Казах ти, че не искам да те виждам в замъка. Махай се оттук! - заповядал кралят.

- Простете ми, Ваше Величество - казал Галахад, — но ако я изгоните, ще изгоните и мен. Ваше право е да ни изгоните и двамата, но ако тя си тръгне, тръгвам си и аз.

- Да не си полудял? - попитал Артур. - Къде ще отидеш с това уродливо чудовище?

- Внимавайте, Ваше Величество, говорите за бъдещата ми съпруга.

- Какво?Бъдещата ти съпруга?Поисках да те представя на девойките от най-добрите семейства в кралството, на най-желаните принцеси от съседните страни, на най-красивите жени в света, а ти отхвърли всичките. Как така сега ще се жениш за нея?

Вещицата подигравателно пригладила косата си и казала:

- Това е цената, която плати, за да те изле­кувам.

- Не! — извикал кралят. - Не съм съгласен. Няма да позволя да извършиш такава лудост. Предпочитам да умра.

- Вече е решено, Ваше Величество - казал Галахад.

- Забранявам ти да се жениш за нея - заявил кралят.

- Ваше Величество - отвърнал Галахад, - има само едно нещо на света, което е по-важно за мен от една ваша заповед, и това е моята дума. Дадох клетва и възнамерявам да я изпълня. Дори утре да умрете, аз пак ще се оженя за тази жена.

Кралят разбрал, че не може да стори нищо, за да избави приятеля си от клетвата му.

- Никога няма да мога да ти се отплатя за жертвата, която правиш за мен, Галахад, ти си още по-благороден, отколкото смятах. - Кралят се приближил до Галахад и го прегърнал. - Кажи ми какво мога да направя за теб.

На следващата сутрин по молба на рицаря свещеникът венчал двамата в дворцовия параклис. Присъствал само кралят. В края на церемонията Артур дал благословията си на Галахад, както и документ, в който му дарявал земите от другата страна на реката и къщата на върха на хълма.

Когато излезли от параклиса, централният площад бил необичайно пуст; никой не искал да празнува, нито да присъства на сватбата; носели се слухове за магии, за тайнствени заклинания, за лудост и обсебване...

Галахад насочил каретата по пустите пъти­ща към реката, а оттам — по пътя, водещ към хълма. Когато пристигнали, бързо слязъл и като прихванал нежно жена си през кръста, й помогнал да слезе. Казал й, че ще разпрегне конете, и я по­канил да влезе в новия си дом. Позабавил се, защо­то останал да съзерцава залеза, докато червената линия на хоризонта угаснала. Едва тогава сър Галахад си поел дълбоко въздух и влязъл в къщата.

В огнището горял огън, а пред него стояла, с гръб към вратата, непозната жена. Била облечена в полупрозрачни дрехи, през които прозирали извивките на стройно и съблазнително тяло.

Галахад се огледал, търсейки вещицата, която била влязла малко преди това, но не я видял.

- Къде е съпругата ми? - попитал той.

Жената се извърнала и Галахад усетил как сърцето му се преобръща в гърдите. Била най-красивата жена, която бил виждал в живота си. Висока, с бяла кожа, със светли очи, с дълга руса коса и с едновременно чувствено и нежно лице. Ри­царят си помислил, че при други обстоятелства би се влюбил в нея.

- Къде е съпругата ми? — повторил той по-нас­тойчиво.

Жената се приближила и му прошепнала:

- Аз съм твоята съпруга, Галахад.

-Не можеш да ме излъжеш, знам за коя съм се оженил — казал Галахад - и тя изобщо не прилича на теб.

- Ти беше толкова мил с мен, Галахад, внима­телен и любезен дори когато изпитваше погнуса от вида ми. Ти ме защити и се отнесе с уважение към мен, както никой не го е правил досега, зато­ва смятам, че заслужаваш този дар... През поло­вината от времето, в което ще бъдем заедно, ще изглеждам такава, каквато ме виждаш сега, а през другата половина от времето - каквато ме видя за първи път... - Жената замълчала и го поглед­нала в очите. - И тъй като си мой съпруг, мой обичан и прекрасен съпруг, твое право е да вземеш това решение. Какво предпочиташ, съпруже мой? Да бъда такава денем и грозна - нощем, или грозна - денем, а красива - нощем ?

Рицарят занемял от почуда. Този дар от небето бил много повече от всичко, което очаквал. Вече се бил примирил със съдбата си, която избрал от любов към приятеля си Артур, а сега му се предоставяла възможност да решава бъдещия си живот. Дали да поиска от жена си да бъде красива денем, за да се разхожда гордо с нея из града, предизвиквайки завистта на другите, и да понася мълчаливо и в самота мъчителните си нощи с вещицата? Или пък да търпи подигравките и презрението на всички, които го срещнели с вещицата под ръка, утешавайки се с мисълта, че когато падне нощта, единствено той ще се наслаждава на компанията на тази красива жена, в която вече се бил влюбил?

Сър Галахад, благородният сър Галахад, дълго мислил, накрая вдигнал глава и казал:

- Тъй като вече си моя съпруга, моя любима и единствена съпруга, моля те да бъдеш... тази, която ти искаш да бъдеш, във всеки момент от всеки ден на живота ни заедно...

 

Легендата разказва, че когато тя чула тези думи и осъзнала, че сама може да избира коя иска да бъде, решила да бъде през цялото време най-красивата от жените.

Разказват също, че оттогава всеки път, когато срещнем някого, който искрено ни позволява да бъдем тези, които сме, ние неизбежно се преобразяваме.

Уродливите вещици и великаните човекоядци, заселили се в нашата тъмна страна, си отиват завинаги, за да отстъпят място на най-красивите, любящи и прекрасни рицари и принцеси, които живеят, понякога потънали в сън, в нас самите. Красиви същества, които в началото предлагаме в дар на любимия човек, но които накрая неизменно завладяват живота ни и завинаги остават в нас.

Ето това научихме, докато вървяхме по пътя на срещата.

 

Истинската любов - това е неизбежното желание да помогнем на другия да бъде този, който е.

Независимо дали това ни се харесва или не. Независимо дали ти - такъв, какъвто СИ - ме избереш, за да извървим пътя си заедно.

 

 

Monday the 26th. Spiralata.net 2002-2017