Представяне на книга

Педя Душа

Печат

Педя душа

Ники Комедвенска

 

Ето, че се появява втората книга на Ники Комедвенска…

Това е празник за душата.

Но дали ще стане празник за българската поезия? Днес, когато няма вече единен литературен критерий.

 

Пред очите ми израсна тази поетеса. Това, което беше заложено в първата й книга, сега се е доразвило, узряло е и е дало екзотични плодове.

 

Не просто приятни на вкус.

Не просто лесносмилаеми.

 

           Често пъти горчиви.

           Често пъти с костилки.

           Но притежаващи някаква странна примамлива дрога.

 

Ники Комедвенска пише ясно, точно и категорично.

Без двусмислености. Без недомлъвки.

Но заедно с това – и точно тук е майсторството – с богат подтекст.

 

Четеш и имаш илюзията, че тя произнася твои думи, изразява твои мисли, разказва твои случики.

Но се извисява над конкретността. Ненатрапчиво. Неусетно. И без никаква поза. Простичко сякаш. А всъщност сложно и противоречиво.

 

Тя не се поставя над другите.

Тя е една от всички.

 

       Любов...

        Гняв…

        Протест…

        Болка…

        България…

 

Гъвкав стих. Класическа ритмика и музикалност.

Никакъв снобизъм. Никакъв напън да те шашне.

Просто споделяне. Необходимост да го напише.

 

           Това е според мен истинската поезия.

            Според мен, казвам.

            Защото други мислят друго.

            Но времето ще отсее истинското от фалшивото.

 

А при Ники е истинско. Защото идва от душата.

От тази нейна педя душа.

На една педя от душата на читателите.

Недялко Йорданов

 

Случване

Остави нещата да се случат!

Нека да са даже малко лоши –

вик на кукумявка, вой на куче...

 

Вятър на баир да те разроши,

трънче във петата да забие,

косъм от душата ти да вземе!

Има страшно хубави магии

с жажда на небе и вкус на време.

 

Да кърви сърцето изранено –

ще го стоплят влюбени недели.

Колко много хора са родени,

ала колко малко са живели...

 

Случи ли се, просто не подбирай!

Остави животът да те сгрее.

Може от любов да се умира

и от нелюбов да се живее.

 

Все едно че змей те е орисал

и те е запалил насред зима.

Важното е, да откриваш смисъл

в тоя луднал свят... И да те има!

 

 

Ден за ден

Днес ми се живее! До отказ!

Нищо че е зимно и мъгливо.

Всеки се е сгушил, само аз

вятъра в косите си приспивам.

 

Днес ми се живее. Ей така –

страшно ми е цветно на душата.

Сякаш че ми идва на крака

Първа пролет. После Първо лято.

 

И наместо тежки снегове,

се белеят цъфналите сливи,

с клони ме докосват две по две,

безобразно пролетни и диви.

 

Днес ми се живее. И летя!

Зимата във облаци прибирам.

Утре до снежинка ще платя...

Утре, ако трябва, ще умирам...

 

В тоя свят, суров и вледенен,

цяла вечност кърпих зимни рани.

Затова живея ден за ден...

А за утре - колкото остане.

 

Sunday the 17th. Spiralata.net 2002-2017