Полезно по Пътя

Скот Килоби за началото и краят на духовното “заобикаляне“

Печат

Скот Килоби за началото и краят на духовното “заобикаляне“

 

Много харесвам Скот Килоби. Той е един от малцината, които пораждат искрено доверие и обич у мен, когато говорят за духовни практики и просветление. А той е постигнал просветление. Имал е преживяването, че той и останалата част от живота са Едно. Преживял е разпада на егото и какво на практика означава силата на настоящето, на присъствието тук и сега. Значимият проблем е, че след подобно преживяване той е разбрал, че това не е краят. Че разпадът на его-илюзията за отделеност, която се случва чрез преживяванията на нивото на шестата чакра, е прекрасно преживяване, което носи мир и тишина, но това не е достатъчно. Защото то е просто преживяване от света на трансперсоналното. Че целта не е бягство от живота в материята, а точно обратното – въплъщение, истинско тотално проникване на духа във всяка клетка на тялото. Защото в нашето тяло са складирани много травми, има много животински инстинкти, които чакат да бъдат осветени – видени и интегрирани.

По-долу е негова статия, на която попаднах, докато се занимавах с моето любимо напоследък изследване по темата за дуалността. И, понеже рядко попадам на толкова стойностни текстове, написани от хора, които ревизират „старата парадигма за просветлението“ като основна цел на духовно търсещия човек, ми се прииска да я „предам нататък“. Както обикновено, Петя Стоянова с готовност откликна на предложението за превод и – ето я по-долу статията. Благодаря ти, Петя!

Тази статия за мен е много ценна. От нея става ясно, че дори теориите за не-дуалност могат да пораждат фини форми на вътрешно разцепване, ако човек си представя не-дуалността като състояние, свободно от страдание. Или, както наскоро си дадох сметка и аз самата, дори идеята за неутралност, която по принцип много харесвам, може да поражда вътрешно разцепване. Защото неутралността – каква ирония само! – също е част от дуалността и има своята противоположност – страстта, това прекрасно качество, което ни кара да горим в това, което правим. Търсенето на неутралност също може да се превърне във форма на духовен байпас.

„Така, понеже си хладък – нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си.“

Откровение 3:15

От статията на Килоби става ясно, че истинският начин да се справим с дуалността е да си позволим да присъстваме и приемем  преживяванията и от двете части на уравнението, наречено живот в човешко тяло. И особено важно това е за болезнените.

Че преживяването на единение и разпад на егото като трансперсонално преживяване няма стойност, ако не е съпътствано единението със себе си – обединение на разпокъсаните части на Аза, които са пълни с болка и затова – отхвърлени.

Че свободата не идва с разпада на его-съзнанието и неидентификацията с формата. Защото истинската свобода е резултат от контакта с истината за преживяванията в света на формата.

Че духовността не е в отхвърляне на тялото и неговите желания, емоции и усещания. Защото зрелите форми на духовност са точно обратното – пълно въплъщение в тялото и изживяването на живота в неговата тоталност и цялостност.

Статията по-долу е ценна не само за духовно търсещия човек, но и за всеки, който търси по-високи нива на психично здраве. Защото един от най-основните критерии за психично здраве е да бъдеш цялостен, да интегрираш сянката, да обединиш разпокъсаните си части. И това се случва като позволиш на нещата да бъдат такива каквито са, без да се съпротивляваш, но и без да се вкопчваш в тях, да ги задържаш. Като дадеш своето позволение на преживяването, такова, каквото е – всичките тези емоции и усещания, които постоянно се променят и отразяват контакта с живия живот. И същевременно – присъствайки в това преживяване – търсиш историята (вярването, спомена, травмата), която е скрита зад него, за да може тази история да бъде осъзната. И освободена.

Приятно четене!

Камелия

 

От Скот Килоби

The Beginning and End of Spiritual Bypassing – Scott Kiloby

превод от английски, Петя Стоянова

„Когато се научим как да присъстваме с чувства, мисли, ментални образи и усещания и вече не сме разединени, тогава ние наистина се освобождаваме. И тогава е по-лесно да живеем от и във съзнанието за настоящия момент, защото сме готови благосклонно да посрещнем всичко, което сме се опитвали да избегнем.“

Израстваме отделени от телата си, безплътни, ако нашите родители не ни научат как да сме в контакт с емоциите си. Нашето детство може да ни научи как да избегнем да присъстваме в телата си, така че да не усещаме съвсем до край и да не можем да се отпуснем. Не винаги научаваме това. Съвсем нормално е, когато пораснем и стигнем до духовни учения, включващи недуалност, да продължим със същия този навик. Но това, от което наистина се нуждаем, са ученията и методите, които да ни помогнат да коригираме това отделяне от телата ни. Понякога ученията не работят, защото самите учители или тези, които въвеждат метода, не са се освободили от въпросния модел.

Аз съм правил много, много заобикаляния (байпасове). Ако в някакъв момент изглежда сякаш ви размахвам пръст, приемете, че го размахвам също толкова и към себе си, защото смятам, че всички сме заедно в това начинание, независимо каква е ролята ни в живота. Всички имаме едни и същи проблеми. И тази статия цели да им обърне внимание.

Аз стигнах до недуалността чрез учението на Екхарт Толе. Когато наблюдавах Толе, забелязвах най-вече как той говори за гнева си преди да преживее просветлението. Изглеждаше наистина смирен и аз си мислех: „И аз искам това“. Това, което не знаех, е, че за да стигна до покоя, трябваше първо да изживея гневa, защото моето вътрешно обуславяне беше да го потискам. Исках някак си – всячески – да го заобиколя, да го избегна. Искаше ми се да се промуша покрай него така, че да не се изправяме очи в очи. Гледах Толе и ми се струваше, че мога да стигна там, където беше той, без да се занимавам с потиснатия си гняв. Ала Екхарт Толе вероятно не е потискал гнева си, така както аз бях правил. Според собствените му думи, той се е чувствал добре със своя гняв. Но аз не бях. Затова усиленото бягство от гнева ми, което всъщност беше средство да го държа потиснат, беше едно огромно духовно заобикаляне.

Голяма част от работата със собствения ми аз беше свързана с това да извадя на светло потиснатия гняв, за да мога да го почувствам и след това да го пусна. Понякога трябваше да го изразя, но най-вече се налагаше просто да го усетя и да започна наистина да се чувствам комфортно с това усещане.

Какво е духовно заобикаляне?

Духовното заобикаляне е подобно на така наречения енд рън (еnd run) в американския футбол, когато нападателят с топката тича далеч извън очертаното поле, за да избегне противниковите защитници. В нашия случай това са болезнените или потиснатите емоции. Заобикалянето е дълбоко вкоренено в нас, защото искаме да се чувстваме добре. Не искаме да се чувстваме зле. Когато видите как всички ние реагираме по подобен начин, самоосъждането ви ще намалее.

Друго заобикаляне за мен беше, когато попаднах на учението на Адияшанти. Той не ме е учил да заобикалям, но аз тълкувах неговото учение като постигане на единство или отваряне към осъзнаването откъде идваме и осъзнаване на настоящия момент. Моят склонен към пристрастяване ум си мислеше, че щом постигна всичко това, след това не би трябвало да изпитвам A, B, C и D чувства. И, отново обръщам внимание – Адяшанти не е казвал нищо подобно. Всъщност той беше добър учител. Но аз възприех думите му като насърчаващи заобикалянето, тъй като бях научен да не искам да усещам негативните чувства. Аз търсех преживяването на пълно единение. Но всеки път, когато си го представях това единение в бъдещето, аз избягвах да присъствам в преживяването на настоящето.

Много духовно търсещи хора от целия свят правят същото. Посещават ритрийт след ритрийт с надеждата да им се случи такова преживяване, което да ги освободи от страданието. Вярно е, че едно пробуждащо преживяване би могло да измести вашата идентичност от егото към усещането, че отделното Аз не съществува. Но по-важната истина е, че осъзнаването е като ярко фенерче. Щом фенерчето светне (пробуждането), всичко, което сте се опитали да избегнете, блясва ярко на повърхността. И ключът е в разбирането, че няма как да се освободим от болката, освен да преминем през нея.

От духовно заобикаляне към самоизследване

Тъй като много пъти съм заобикалял негативните си преживявания, се наложи да намеря начин как да променя този навик в практиката си. В крайна сметка разработих такава система от въпроси, които да помогнат да навлезеш в себе си и истински да почувстваш това, което се опитваш да избегнеш. Когато се научим как да присъстваме в чувства, мисли, ментални образи и усещания и вече не сме разединени, тогава ние наистина се освобождаваме. И в резултат на това става по-лесно да живеем и да осъзнаваме настоящия момент, защото сме готови и благосклонни да посрещнем всичко, което се сме се опитвали да избегнем.

Най-добрият начин да приложите моя метод е да разберете, че става въпрос едновременно за осъзнаване и за самоизследване. Ето защо го наричам „Отпусни се. Изследвай. Наслаждавай се на живота.“ Става дума, както за трансцедентния опит на осъзнаването (отпускане), така и за виждането на обуславянето (явленията), които идват и си отиват (изследването). Не можете да получите едното без другото. С други думи, осъзнаване, което не преобразува човешкия ви опит (не е въплътено), не струва много. По същия начин, ако само се опитвате да трансформирате своята човешкост, изпускате трансцедентната част. Засядате в егото и това може да бъде много болезнено и изнервящо. Двете винаги вървят ръка за ръка. В противен случай оставаш полубуден.

Говоря за въплъщаване, защото духовното заобикаляне е толкова разпространено, че ми се струва, че то е, което поддържа човешкото страдание. Преди години беше много популярно учителите да не обръщат внимание на въплъщението. Знам, че много от тези учители страдат, когато са сами, извън прожекторите. Някои дори напуснаха преподаването. Техните осъзнавания и учението им бяха недоизпечени.

Преминах от търсене на просветление към самоизследване, защото само така можех едновременно да посрещна това, което чувствам в момента, и да продължа да бъда осъзнат през цялото време. Както посочих по-горе, можех да включа и двете. Освободих се от насочената към бъдещето идея „да търся просветление“ и вместо това се съсредоточих върху навлизането в себе си, за да усетя всичко, което се опитвах да избегна.

Търсенето на просветление предполага, че има нещо в бъдещето – като наркотик/ хапче/ лекарство или нещо подобно, което ще ни освободи от всичко, което не изглежда или не се усеща като просветление. Обаче нищо не ни освобождава от емоцията, дори и „просветлението“. Животът е пълен с чувства и усещания.

Когато станете по-присъстващи, вече имате инструмента, за да посрещате тези чувства. За мен богатството на всичките тези разговори за просветлението или пробуждането е разкритието, че осъзнаването на всеки един момент от настоящето е нещо много базисно. Осъзнаването е винаги тук и така мога да посрещна преживяването си очи в очи. Когато разберете, че животът се случва във един всеки миг, можете да гледате на живота като медитация. Животът е изследване, ако пожелаете. Всеки момент предоставя възможност да бъдем с това, което се случва, и да не го заобикаляме. Можем да сме внимателни и будни във всяка ситуация, а не просто да използваме сесии за самоизследване, сатсанг или ритрийти, за да стигнем до нещо в бъдещето (което винаги е обезсърчаващо, защото бъдещето никога не идва – животът се случва само сега).

Всяко нещо може да бъде използвано като заобикаляне

Буквално всичко може да бъде заобикаляне. Всеки път, когато не посрещаме ситуацията такава, каквато е, може да има заобикаляне. В ученията има едно фино заобикаляне, което се изразява с думите: „Позволете на всичко да бъде такова, каквото е.“ Някои умове използват това указание, за да не се освободят никога от дадена история. И историята продължава да си стои там, осъзнати са за нея и „я позволяват“. Да бъдем по-радикални означава да видим и как тя се разтваря и изчезва. Ето как указанието за приемане се превръща в заобикаляне. Като се държат за историята си, тези хора никога не успяват да навлязат истински в себе си и да освободят емоцията, която стои зад нея.

Потискането е друга форма на заобикаляне. Това е тенденцията да не бъдем себе си, да не казваме това, което искаме, да потискаме речта си, поведението си, сексуалността или творчеството си.

Заобикалянето се случва не само в ученията за недуалност или просветление. Духовността на New Age е пълна с заобикаляне. В нея има много от „магичното” мислене, което всъщност е създадено, за да ви помогне да избегнете усещанията, които идват в действителност. Жалко е, че е толкова популярно, защото то не намалява страданието. Всички тези хора, за които Ню ейдж духовността работи, ги очаква огромна изненада, когато накрая се окажат лице в лице с травмата си. Защото това неизбежно ще се случи. Винаги се случва.

Терапията също може да бъде заобикаляне. Има много добри терапии, които са базирани на работа с тялото. Аз не говоря за тях. Отново говоря за онези терапии, които се опитват да репрограмират мисленето. Разбира се, и за това има място. Но терапията си остава заобикаляне, ако терапевтът не успее да помогне на клиента си да си позволи и почувства това, което избягва.

Една от най-популярните програми за възстановяване „12-те стъпки” също съдържа в себе си съществен заобикалящ модел. Тъй като е много свързана с главата, страдащите от зависимостта хора често посещават, учат и повтарят концепциите. Така се сдобиват с ум, пълнен с идеи за възстановяване, което само по себе си е чудесен начин да избегнат чувствата.

Както вече споменах, заобикалянето се среща и в духовността. Още по времето, когато са възникнали будизмът и хиндуизмът, е съществувало схващането, че освобождаването е свързано с признаването на безформеността или чистото присъствие. Учат ни, че сме пространство без форма. Можем да кажем, че това е старата версия на просветлението: че по някакъв начин безформеността може да бъде отделена от формата. Но аз си мисля, че още тогава някои хора са усетили, че има проблем и някои разклонения на будизма започват да говорят за формата. Те питат: „Как да включим и формата?“ Като формата тук са нашите мисли, чувства и т.н. Тези неща се включват не като се отвърнем, а като умело присъстваме в тях (позволявайки ги и задавайки им въпроси). Тук не става дума да се отдавате на мислене и чувстване. Тук става дума да ги виждате такива, каквито са, да им позволявате да бъдат, докато ги гледате как се разпръсват. Всички те са преходни.

Опасността от духовните учения за oтделяне от тялото

Някои древни учения за недуалността, дори и някои от съвременните, говорят за безформеност, сякаш това е единственото възможно просветление. Тази крайна гледна точка може да доведе до проблемни ситуации, в които хората не могат да се свържат помежду си, защото са заседнали в някакво безформено осъзнаване, което всъщност отрича формата или я отхвърля.

Ние слушаме или четем отхвърлящите тялото учители на Нео-Адвайта, които твърдят: „Осъзнаването е всичко, което съществува.“ Когато ученикът отиде при тях и ги попита: „А какво ще кажете за чувствата или мислите?“ Учителят отговаря: „Не, не, това са все неща от егото. Не им обръщай внимание.” Всички преживяваме различни травми, различни истории и не всеки може просто да се събуди с нео-адвайта-погледа към нещата.

Ако потискането вече се случва в живота ви, тоест потискането на самия себе си, бъдете внимателни, когато стигнете до учения за недуалност, които ви казват, че азът не съществува. Да, Аз няма, но, ако досега сте се опитвали да потискате, пътят към самопознанието може да бъде препречен от потискането. Човек се опитва да се освободи от преживяването и от себе си. Но това всъщност е насилие към себе си.

Намерете зрели лечебни методи, които не подтикват към потискане

Започнете самостоятелно да изследвате себе си или някаква форма на терапия, която е зряла, която не подтиква към потискане, а позволява на нещата да бъдат такива, каквито са: мисли, чувства, поведение. Най-просто казано, живейте си живота и оставете нещата сами да се появят. И след това въпросът, който ще дойде, ще дойде от място на спокойна будност, в която ти не използваш въпросите, за да потиснеш аспекти от самия себе си. Защото самоизследването помага за известно време да изключат мислите и чувствата, но след време може да ви поболее.

Някои хора си представят, че да си пробуден или духовен означава винаги да си добър и мил. Това е друг вид потискане. Потискаш гнева, потискаш онези части от себе си, които не са „добри“ и „мили“. Затова моята духовна практика понякога включва да се ядосвам. Недуалността не се отнася само до хубави, мили неща. Става въпрос да присъстваш в това, което е. Животът е точно толкова експлозия, колкото и тишина.

Ако сте някой, който изпитва много гняв, научете как да присъствате с гнева си по начин, който го приема и позволява. Това не означава да си го изкарваме на хората, макар и това да се случва понякога, когато сме много ядосани. Забележете как тези части от вас се проявят, докато се опитвате да бъдете мили и добри през цялото време. Ядосвате се някъде дълбоко в себе си, но показвате само милата си страна. Тези други части от вас трябва да бъдат включени в осъзнаването, така че реализацията ви да е балансирана, автентична и честна. В противен случай просто си слагате маска, с която винаги сте мили, добри, щастливи и усмихнати. След известно време, обаче, хората неизбежно разбират, че това е фалшиво.

Някога бърках спокойствието с пробуждане. В присъствието тук и сега наистина има дълбок покой. Изобщо не го оспорвам. Дори и в момента го усещам. Тишина и спокойствие. Но проблемът е, че егото си прави маска от спокойствието. Просто бъдете внимателни, ако смятате, че пробуждането предполага да бъдете като някой, който изглежда уверен, или като някой учител, който ви се струва спокоен, или като вашия съсед, който винаги е мил. Лесно е да попаднем в този капан, защото сме програмирани да не искаме да чувстваме.

Вярването, че страданието си има предназначение, също може да бъде заобикаляне

Друго заобикаляне, което съм забелязал, е в идеята, че страданието има предназначение. Някои хора идват при нас в Център Килоби, и казват: „Просто искам да се освободя от цялата си негативност и страданията си.“ Но щом започнем да задаваме въпроси и да анализираме, откриваме, че зад страданието им стои някаква полза, като например: „Виждам себе си като незаслужаващ любов, защото така получавам любов.“ Сякаш има някаква операционна система, която използва страданието, за да получи от другите хора сигурност, защита, одобрение или любов. Тази система възпрепятства истинската свобода. И това изобщо не става осъзнато. Ако се направи правилно, изследването може да изкарат на повърхността неща от несъзнаваното, които да бъдат осъзнати. Тогава, виждайки ги ясно, можете да разберете, че тези модели не са този, който сте. Вашето позволение е това, което ги освобождава.

Доверието е важно. Доверете се на процеса на навлизане в себе си и чувствата. Повярвайте, че предизвикателствата във взаимоотношенията ви отварят врата към свободата.

Заобикалянето се случва, когато играем роли

Заобикалянето се случва, когато играем роли. Ако сте учител, треньор, фасилитатор или терапевт, в момента, в който си помислите, че сте свободни от всичко човешко, вие не се виждате като равни с тези до вас. Това са огромни заблуди. Всички роли ви заслепяват, защото се отъждествявате с някаква идентичност, а всички идентичности ни помагат да заобикаляме това, което се случва в моментното преживяване. Отделените от тялото си учители говорят от името на роля, слепи за собствените си проблеми, което учи учениците също да бъдат слепи за своите проблеми. Ученикът остава с впечатлението, че е нормално да живееш в роля и да си “буден.” Разбира се, че това е невъзможно.

Ако влезете в една стая, мислейки си, че вие сте авторитетът, вие автоматично преставате да сте присъстващ с другия човек, именно поради това, че сте в роля. Излезте от ролята си. Вие не сте фасилитатор. Нито учител. Нито терапевт. Всички сме равни в това начинание. Всеки има неща за осъзнаване. Говорил съм насаме с достатъчно учители на не-дуалността, за да заявя, че всеки от тях си има своите неща за осъзнаване.

Ще разберете, че духовният ви учител е равен с вас, ако и той споделя своите проблеми. Те са прозрачни в отношенията си с вас. Чувствата се появяват в едно взаимоотношение. Животът е взаимоотношение.

Има много учители, които също като мен са имали травма. Аз самият съм сред тях. Едва след пробуждането си започнах да се занимавам с лечението на травмата си от шести клас, когато бях обект на подигравки и която дълбоко ме е белязала. Още веднъж подчертавам – аз изобщо не й обръщах внимание преди пробуждането си. Защо? Защото следвах учения, които заобикалят. Те ме учеха, че няма нужда да се занимавам с травмата си. И, познайте какво? Аз трябваше да се занимая с травмата си.

Някои учители, лечители и терапевти вярват, че са спасители. Лесно е да си го мислиш, когато наоколо има хора, които подсилват тази заблуда. Именно поради тази причина от години съм изоставил практиката на сатсанг (общуване и слушане на беседи на мъдреци и духовни учители в някакво духовно съобщество; бел.пр.). Трябва да сте супер бдителен, за да не се оплетете в това. Ако не се изправите срещу самата сърцевина на своята история защо не заслужавате любов (или каквото и друго да е вашата история), вие ще предлагате учение, лечение и терапия с погрешната мотивация (дори и част от нея да бъде наистина безкористна).

Признайте и проучете вашите травми и истории за непълноценност

Това осъзнаване се случи след моето пробуждане. Но не е нужно и вие да чакате толкова дълго. Можете да ги разгледате още сега. Това не забавя нищо. Не отлага свободата ви. Напротив, дава ви свободата да изследвате травмата си подготвени. И ще направи вашето пробуждане въплътено, автентично, честно, приобщаващо, състрадателно и с любов. Ако включите в работата си и своите истории за травми и недостатъци – всички проблемни човешки черти, които бихте искали да заобиколите, няма да изпаднете в тези трудни ситуации.

Отдолу, под историята за себе си, която разказваме в ума си, има множество малки сюжетни линии, истории за недостатъчност, от рода на: не съм достатъчно добър, не заслужавам любов, не съм в безопасност, не съм подкрепен, наранен съм, жертва съм, безсилен съм и съм слаб. Когато преживеете пробуждане, няма гаранция, че тези нишки ще излязат наяве, така че направете проучването и на тези по-фини нива. Ако не го направите, а станете учител или терапевт, има опасност да започнете да общувате през тези нишки на непълноценност. Постоянно ще следите дали хората идват при вас. Ще се питате: „Дали хората ме харесват толкова, колкото харесват …“

Нека празнуваме многото прояви на живота по средния път

Нещо, което виждам в ученията за недуалност, е недостатъчното празнуване на уникалния израз на това, което сме. Твърде много се говори, че няма Аз. Говори се за осъзнатост или безформеност. Но къде остава уникалният израз на всяка форма? Навсякъде има толкова много красиви творения и всяко човешко същество е уникален израз на живота. Тази красота понякога е пренебрегната, твърде опростена и натикана в идеята за егото. И в това пренебрегване и потискане често има естествено заобикаляне на това, което проявяваме като индивидуалност в този свят.

Средният път е пътят между крайностите. Едната крайност е, че има само безформеност или осъзнатост. Това мнение е крайно, защото отрича многообразието и уникалните проявления на живота. Друго крайно мнение е, че има само уникални отделни форми, че няма осъзнатост или безформеност. Има само хора, его и неща, които са отделни едно от друго. Това също е крайна гледна точка. Когато спрете да заобикаляте чувствата си и започнете да им обръщате внимание в момента на тяхното възникване, вие по естествен начин заживявате в средния път и избягвате тези крайности.

Отделянето от тялото формира егото

Когато сме още деца и чувствата се появяват по един естествен начин, не ни учат как да навлезем в себе си, да ги почувстваме и просто да им позволим да дойдат и да си отидат. Така се налага умът да компенсира и да създава всякакви стратегии, истории и отбранителни механизми за самозащита. Това е начинът, по който се създава егото. Буквално казано, егото се формира и поради това, че в най-ранна възраст не сме успели да се въплътим, не сме се научили как да чувстваме, докато сме били съвсем малки.

Ако посрещаме чувствата си, повече няма да е нужно да се крием в нито една от тези крайности. Няма да се налага да се крием в осъзнаването, защото ще сме в контакт с емоциите си, ще усещаме всичко, докато вървим по средния път. Няма да се крием и в чистото състояние на егото, в което вярваме, че сме отделни хора и че сме непълноценни. Това също е състояние на заобикаляне. Ние сме само в главата и почти изцяло се отъждествяваме с ума.

Отново, когато навлезете в себе си, чувствате всичко и посрещате всичко, вие по един естествен начин започвате да вървите по средния път. Това е начин за въплъщение в света, който признава осъзнаването без да го абсолютизира или превръща в нещо повече от това, което е. Не е нужно да разбирате средния път. Просто вършете работата, която вече не включва заобикаляне.“

Скот Килоби

The Beginning and End of Spiritual Bypassing – Scott Kiloby

Източник: https://espirited.com/skot-kilobi-za-natchaloto-i-krayat-na-duhovnoto-vzaobikalyane

Tuesday the 21st. Spiralata.net 2002-2019