Полезно по Пътя

„Тайната” – сладка заблуда

Печат

 

 

 

 

„Тайната” – сладка заблуда

 

 

 

Смислена критика на филма, който променя човешки съдби. Обяснено за интелигентни хора от Димитър Божанов.

 

 

 

Сладка заблуда е законът на привличането. Или по-скоро начинът, по който е представена тази концепция в хитовия филм „Тайната”. Не че мислите не се материализират. Разбира се, че правят точно това. Те през цялото време се превръщат във форми – в думи, в предмети, в преживявания, в начин на поведение. Но „Тайната” оставя твърде много хора с погрешно впечатление за този изначален и по-стар от самата вселена творчески процес.

 

В „Тайната” обясняват как, ако си представяш нещо в ума си отново и отново и го комбинираш с определена емоция, ще привлечеш това нещо и в живота си със силата на своето намерение. И това теоретически е точно така. Но дали е така и на практика? Дали, ако някой безработен започне всеки ден да си представя как милиони долари влизат в банковата му сметка, това наистина ще се случи? Ще бъда директен. Отговорът е вероятно не.

 

В „Тайната” обясняват, че разбирането за закона на привличането се опира на научни факти от квантовата физика. И това също е точно така. Но дали интерпретацията на тези факти не е малко повърхностна и заблуждаваща? О, да. Иначе нямаше сега да пиша това.

 

Целта ми не е да съсипя фантазиите на всички фенове на филма, сред които съм и самият аз. Но ми се иска да получим едно по-здравословно и задоволително разбиране на феномена, наречен съзнание и правилата, по които то оперира. И тъй като този филм е сред най-популярните вестители на еволюцията в човешкото съзнание, мисля че тъкмо чрез „Тайната” могат да бъдат обяснени някои ключови недоразумения, които в крайна сметка филмът сам създаде.

 

„Тайната” отправя към квантовата физика, за да обясни

 

как така със закона на привличането се материализират мисли.

 

Първо, материалната вселена не може да съществува без съзнание, което да я осмисля и оформя. И квантовата механика наистина говори за това и го доказва. Че намерението на наблюдателя променя физическата реалност. Сиреч, че съзнанието, това, с което аз и вие мислим, променя света буквално. На субатомно равнище частиците, от които аз и вие, и целия свят сме направени, променят поведението си в зависимост от това дали някой ги наблюдава или не. С други думи, човешкото намерение скулптира материята. Мисълта променя формата.

 

Това е известно в науката като ефектът на наблюдателя. Наблюдателят – съзнанието, променя експеримента. Този вдъхновяващ ефект обаче създава един голям проблем за физиката, известен като измервателния проблем. Как става така, че частицата, която е в състояние на супер позиция във всеки един момент, сиреч – намира се навсякъде в пространството, избира да се озове на точно определено място, когато съзнанието започне да я наблюдава?

 

Как става така,

 

че един си визуализира Ферарито и го получава,

 

а друг задръства мозъка си с образи на красивата кола, но продължава да си кара старата Вектра.

 

Днес има учени, които са решили този проблем. Те успяват да обяснят с инструментите на науката защо мислите ни се материализират, ама само понякога. Един от тези учени се казва Амит Госуами и може би е познат на някои от вас от филма What The Bleep Do We Know. Той прави едно много важно разграничение.

 

Има различни нива на съзнание.

 

Аз и вие оперираме най-често на нивото на его-съзнанието. Възприемаме себе си като отделни, индивидуални личности с отделно, индивидуално съзнание. Аз мога да си мисля за нещо, но ти не можеш да си мислиш моите мисли. Аз мога да преживявам нещо, но ти не можеш непосредствено да преживееш моите чувства, както аз ги преживявам в настоящия момент. Усещането за отделност един от друг и уникалност на себе си е нивото на т.нар. его-съзнание – осъзнаването на Аза като отделен от всичко останало. Запазете тази представа за момент.

 

„Тайната” също така ни казваше, че всичко е енергия. Едно и също нещо. Земята, небето, слънцето, космоса, телата ни, всичко е енергия – 99,999... процента празно пространство – светлина – това е и един от научните термини за енергия между другото. И това също е научен факт днес. Съзнанието е тази светлина. Всичкото, което се е самосъздало и е създало света от себе си. Бог, ако щете – онова, по-малко от атом пространство, в което е била събрана цялата вселена, преди креативният импулс да изригне в онзи едничък миг, който аз и вие познаваме като Големия взрив.

 

С други думи, ние през цялото време сме свързани с всяка частица от тази самосътворена безкрайност, която днес наричаме вселена. Ако вземем една торта и отрежем от нея парче, то парчето пак ще е торта, макар и само част от цялото. Ще има същия вкус като останалата част от сладкиша, ще носи същото име и ще върши същата работа. И все пак парчето няма да е цялата торта в нейната тоталност.

 

Така е и със съзнанието.

 

Его-съзнанието не е съзнанието в неговата тоталност.

 

Да, физиката, математическите сметки, наблюденията и експериментите потвърждават, че съзнанието е това, което движи вселената – креативната сила на всичкото – Бог. Но индивидуалното съзнание няма правомощията на съзнанието в неговата тоталност. Интересното е, че мистиците и религиозните практики говорят за същото нещо. Да, Бог е в теб, ти си част от него и имаш искрица от неговата сила, но не си самият Бог. Да, хората имаме право на избор и разполагаме със свободна воля, но изборът ни е ограничен.

 

Его-съзнанието може свободно да избере дали иска сладолед или палачинка, но в общи линии правото му на избор не отива по-далеч от това.

 

Какво щеше да стане иначе? Какво щеше да стане, ако его-съзнанието разполагаше с цялото право на избор и с мощта на божествения ум в неговата тоталност? Щеше да стане каша, приятели. Тотален мармалад. Затова може и да искате да си материализирате зелен светофар на следващото кръстовище, но ако и Богът в камиона отдясно иска същото, играта ще загрубее сериозно. Така че в ограничената ни човешка представа за съзнанието като индивидуална собственост, като нещо, което е мое, това съзнание няма особена творческа сила. Да го кажем простичко – егото ти може да си мисли колкото си иска за червено Ферари, но докато този мисловен импулс не е част от визията на тоталното съзнание, ще си караш старата Вектра и това е.

 

Има и нещо още по-интересно.

 

Аз и вие не оперираме единствено в рамките на ограниченото его-съзнание.

 

Бидейки част от голямата торта, ние сме свързани с нея през цялото време. И бъдете сигурни, че щом на его-ниво имате някаква визия за живота си и нещата, които искате, то и на нивото на божествената тоталност съществува такава визия за вашия его-живот. Точно тук се поражда основното противоречие, което пречи на повечето хора да материализират това, което желаят.

 

Те не знаят какво всъщност искат.

 

До такава степен са оплетени в представата за себе си като отделно същество, като различно от тортата полу-съзнателно его, че са загубили връзката с „кораба-майка”. А тъкмо там се крие автентичният Аз на тези хора. На всеки един от нас. Защото този автентичен Аз е по-скоро едно безкрайно автентично Ние – Бог в неговата тоталност – всичкото, непознаваемото, вечното. Аз и вие сме част от него. И то е във всеки от нас. Но за да се свържем с него и да разберем какво всъщност искаме, е необходимо да отидем отвъд менталната ни представа за себе си като отделно тяло със собствена история и куп желания, провокирани у егото от културата, в която личността се е формирала.

 

Желанията на повечето его-центрирани същества са измамни.

 

Илюзорни. Не са желания, нито дори мечти, а по-скоро безплодни фантазии на един блуждаещ, неопитомен ум. Точно тук се проваля „Тайната”. Филмът е изкушение и провокация за заблудите на его-центрираното съзнание. То винаги иска да притежава неща, защото само по себе си то няма идентичност, а домогването до притежания е заместител на идентичността му. То притежава име, националност, после започва да притежава и предмети, чрез които да се идентифицира. Казвайки „това нещо е мое и на никой друг”, егото подсилва своята отделност и илюзорната си принадлежност към нещо външно.

 

Но то никога не може да има автентично усещане за принадлежност към нещо истинско, бидейки научено от човешката култура и от собствените му сетива, че е отделно от всичко останало. Затова винаги се чувства незавършено, празно, иска да добави нещо към себе си, за да се успокои. Всичките му принадлежности обаче са преходни и неистински и това създава само още по-патологичната нужда от повече принадлежности, които да му помагат да се идентифицира. Има нужда от тях, за да не загуби себе си и за да може да си отговаря на въпроса „Кой съм аз”. И винаги има нужда да добави още нещо към отговора - аз съм, аз имам, аз мога, аз знам, аз съм по-добър от теб.. Има безброй фалшиви отговори.

 

Неслучайно мистиците казват, че обикновеният човек не знае как да си служи с думата Аз.

 

Когато казваме Аз, повечето от нас отправяме представата за себе си тъкмо към егото. А то може да промени дори и името си, но обикновено не го прави, защото това би отнело една фундаментална част от неговата въобразена идентичност. Но, за Бога, аз не съм името си! Името е просто някаква дума, която съм приел да ме представя пред другите. Истината е, че его-идентичността не е нищо повече от въображаема представа за това кой съм аз. Името, работата, религията, родината, вещите – всички тези неща са просто неща. Те не са абсолютни, нито пък са трайни, точно като тялото, в което его-съзнанието оперира. Тялото, като всяко въобразено притежание, като всичко материално, ще изчезне след n-броя години. Същото е и с вещите. Днес обувките ти са "твои", утре ще ги изхвърлиш и ще бъдат на циганина с каруцата. Айде догони го и си ги вземи обратно като са твои. Притежанията не могат да ти кажат кой си, нито какво си. Те не могат да ти кажат и какво всъщност искаш.

 

От там се поражда голямото противоречие, в чиито капан много хора са заклещени и сега. Чудят се защо не могат да получат нещата, които си мислят, че искат. А не знаят какво всъщност искат. Защото са забравили да разпознават сигналите на тоталното съзнание. А божественото винаги се стреми да ни заведе по-близо до онова, което наистина, ама наистина е най-добре за нас. Но на его-нивото това може да се проявява като някакво лошо събитие или моментно разочарование, или неизпълнение на някакво фалшиво желание. Но в дългосрочен план, божественото винаги ни води към това, което наистина искаме.

 

Елементарните его стремежи са това, което ни отклонява в общия случай. Те са и най-очевидният пример за фалшиви, неавтентични желания. Охо, „Тайната” е супер, искам един милион долара веднага! Къде са? Къде са? Бързо! Искам си парите! Ще ги имаш, ама друг път. Разбира се, възможно е его-желанието да съвпада с посоката, начертана от тоталността. Понякога и самите насоки, които провидението ни дава, се проявяват в живота ни като желания. Но за това друг път.

 

Ограниченото его-съзнание не разбира, че е част от нещо по-голямо и по-велико и интерпретира всяка идея като възможност да задоволи его-центрираните си стремежи и заблуди. Да утвърди отделността си. Особено пък, ако му предложиш идеи като тези в „Тайната”. Мислейки себе си за различно от всичкото, его-съзнанието е способно и на големи жестокости, за да намери потвърждения на заблудите си. За да докаже, че е право, за да получи поредното притежание или да утвърди собствената си отделност от тоталността на всичкото. Но заблудите му са обречени на провал. Ако не в краткосрочен, то в дългосрочен план със сигурност. Фалшивите му стремления обикновено подготвят почвата за задаващо се голямо страдание в живота на това его-центрирано създание.

 

Защото тоталността няма да оправдае неавтентичните му очакванията и съществото ще страда.

 

Единственият начин да се предпазим от такъв резултат, е да започнем да внимаваме за сигналите на божественото. Да започнем да се свързваме лека полека с корените на истинската ни автентична идентичност, която е самата божествена тоталност и да започнем да живеем его-живота си в хармония с тази непреходност, от която всички ние сме част. Тогава ще сме свободни от въобразените желания на егото и ще имаме зелена светлина от Бог да направим най-доброто с живота си. Тогава тоталността започва да пуска по два зелени светофара за нас, без да предизвиква катастрофи. Тогава магията на „Тайната” влиза в живота ни и започва да скулптира реалността ни по начин много по-добър и виртуозен, отколкото его-съзнанието би могло да си представи.

 

Това, приятели, е истинската тайна. Законът на привличането е само ефект, не и причина. Причината е съзнанието и неговото вечно еволюиращо битие. И всички ние имаме роля в това битие. И нашата единствена цел на тази земя е да позволим на тоталността да ни разкрие нашата специална роля в играта. За един може да има епизод с червено Ферари във филма, за друг може да няма. Но и на двамата им е дадена равна възможността да изживеят оптималния си живот, да бъдат щастливи, да се чувстват завършени, да бъдат успешни, да допринесат за благото на този свят и да постигнат вътрешен мир и яснота, всеки по отредения му от тоталността уникален начин.

 

Това е и искреното ми пожелание към вас. Да позволите на божественото да ви разкрие вашата цел, да ви покаже истинската ви непреходна природа, да ви поведе по пътя към автентичните ви мечти. Само тогава „Тайната” ще проработи и за вас.

 

Димитър Божанов

 

Източник: http://leadersrules.com/articles/tainata-sladka-zabluda

 

 

 

 

Sunday the 8th. Spiralata.net 2002-2019