Полезно по Пътя

Човешката природа, Буда природа

Печат

ЧОВЕШКА ПРИРОДА, БУДА ПРИРОДА

 

За "духовния байпас", отношенията и Дхарма

Интервю на Тина Фосела с Джон Уелууд

(An interview with John Welwood by Tina Fossella)

 

Т.Ф.:Вие въведохте  термина "духовен байпас" преди 30 години. Бихте  ли дефинирали и обяснили какво е това за онези, които не са запознати с концепцията?

Д.У.:„Духовен  байпас” е термин, измислен от мен, за да опиша един процес, който видях да се случва както в една будистка  комуна, в която бях за известно време, така също и в мен самия. Въпреки че повечето от нас са искрени в опитите си  да работят върху себе си, забелязах една широко разпространена тенденция да се използват духовните идеи и практики за заобикаляне или избягване на нерешени емоционални проблеми, психологически рани и недовършени задачи на развитието.

Когато сме в „духовен байпас”, т.е. заобикаляне чрез духовното, често използваме целта за пробуждане или освобождение като рационално обяснение на това, което аз наричам преждевременна трансцендентност: опит да се издигнем над суровата и хаотична същност на нашата човешка природа, преди да сме се изправили лице в лице и да сме сключили мир с нея. В такива ситуации сме склонни да  използваме абсолютната истина, за да говорим с пренебрежение или да отхвърляме изцяло основни човешки потребности, чувства, психологически проблеми, проблеми с общуването и дефицити в развитието. Виждам това като "професионален риск" на духовния път, в който духовността е свързана с една визия за издигане над сегашната ни кармична ситуация.

Т.Ф.:Какъв риск крие този дар?

Д.У.:Опитът да се премине отвъд нашите психологически и емоционални проблеми посредством избягването или заобикалянето им е опасен. Това създава травмиращо разделение между нашата буда-природа  и човешката ни същност и води до концептуален, едностранчив вид духовност, когато единият полюс на живота се засилва/издига/преекспонира за сметка на неговата противоположност: Абсолютната истина е предпочетена пред относителната, безличното пред личното, пустотата пред формата, трансцендентността пред въплъщението и безпристрастието пред чувството. Човек би могъл например да се опитва  да практикува непривързаност като отхвърли нечия нужда от любов, но това само премества тази нужда по-дълбоко, така че тя често става несъзнавана и действа прикрито по един вреден  начин.

Т.Ф.:Възможно ли е това да е причина за някои обърквания в нашите Сангха* общности?

Д.У.:Да, определено. Истината за пустотата/празнотата е лесна за използване по този едностранчив начин: "Мислите и чувствата са  безсмислени и излишни, просто игра, проявления на самсара, така че не им обръщай внимание. Виж тяхната природа като пустота, и ги освободи." В сферата на практикуването на духовни дисциплини, това би могло да бъде полезен съвет, но в житейските ситуации същите тези думи биха могли да бъдат използвани за потискане или отричане на чувствата или на разбирането, че се нуждаят от нашата помощ. Виждал съм няколко пъти това да се случва.

Т.Ф.:Какво ви интересува най-много за „духовния байпас” в днешно време?

Д.У.:Интересува ме това как той се проявява в междуличностните отношения, като често ги опустошава и нанася огромни щети. Ако сте практикували йога години наред в пещера, оттегляйки се от обществото в уединение, психологическите травми не могат да изплуват на повърхността, защото фокусът ви ще бъде изцяло върху вашата практика  в среда, която не може да предизвика страдание поради липса на взаимоотношения с другите. Психологическите рани са породени от нашите взаимоотношения с другите, в т.ч. и с хората, които са се грижили за нас в най-ранната ни възраст.

Основната психологическа травма, която е най-широко разпространена в съвременния свят, е усещането, че не си обичан такъв, какъвто си. Неадекватната любов и липса на хармония шокират и травмират развитието на детето и силно чувствителната му нервна система. И тъй като ние придаваме субективен характер на начина, по който сме били обгрижвани от родителите, способността ни да оценяваме себе си и другите, е силно повредена/ощетена. Аз наричам това "релационна рана" (причинена от взаимоотношенията с другите) или "рана на сърцето".

Т.Ф.:Да, това е нещо, с което всички ние познаваме.

Д.У.:В западната психология съществува огромен набор от методики за изучаване и научни изследвания, показващи колко силно въздействие имат върху човешкото развитие силното привързване и любящата хармония - известно като "силно привързване ”. Тази силна привързаност се отразява върху много аспекти на нашето здраве, благополучие и възможност за ефективно функциониране в света: върху това как се формират нашите мозъци, колко добре функционират ендокринната и имунната системи, как се справяме с емоциите си, колко сме податливи на депресия, колко е устойчива нервната ни система на стрес и как се отнасяме към другите.

За разлика от местните традиции в различни култури в Азия, модерното отглеждане на децата създава повече хора, страдащи от симптоми на несигурна привързаност: ненавист към себе си, пренебрегване на тялото, липса на заземяване, хронична несигурност и безпокойство, свръх активни умове, липса на основно доверие  и дълбоко чувство за вътрешен дефицит. Така повечето от нас страдат от крайна степен на отчуждение и прекъсване на отношенията, неизвестни досега в миналото – отчуждение от общество, общност, семейство, по-възрастните поколения, природа, религия, традиции, нашето тяло, нашите чувства и нашата човешка природа.

Т.Ф.:И каква е зависимостта на всичко това от начина, по който практикуваме Дхарма?

Д.У.:Много от нас – включвам и себе си – са изцяло, или поне отчасти, обърнати към Дхарма като начин за преодоляване на болката от нашите психически травми, свързани с взаимоотношенията. Но ние често отричаме или не осъзнаваме  характера  и степента на това нараняване. Знаем само, че нещо не е наред и искаме да се освободим от страданието.

Т.Ф.: Можем ли  да се обърнем към Дхарма в това състояние, което дори не осъзнаваме?

Д.У.:Да. Ние се обръщаме към Дхарма, за да се чувстваме по-добре, но след това неволно можем да приемем духовната практика като заместител на необходимостта от решаване на нашите психологически проблеми.

Т.Ф.: Тогава, как нашите психологически травми влияят на духовната ни  практика?

Д.У.:Да си добър духовен практикуващ може да се превърне в това, което наричам компенсаторна идентичност, която предпазва и защитава срещу базов дефицит на идентичността, когато ние се чувстваме зле за себе си, не достатъчно добре, или когато липсва основата. След това, въпреки че практикуваме усърдно, нашата духовна практика може да се използва за отричане и отбрана. И когато духовната практика се използва за заобикаляне на нашите реални човешки проблеми, става фрагментиране, отделяне на някаква част от нашия живот, която остава  неинтегрирана с цялостната ни личност.

Т.Ф.:Може ли да дадете още няколко примера как това се проявява при практикуващите на Запад?

Д.У.:В моята психотерапевтична практика често работя с клиенти, практикуващи Дхарма в продължение на десетилетия. Уважавам начина, по който тяхната практика е полезна за тях. Но въпреки искреността и старанието им, тяхната  практика не е напълно интегрирана в живота им. Те търсят  помощта на психотерапевт, защото остават травмирани и частично развити на емоционално ниво и могат да третират своите травми погрешно.

Обикновено се говори красиво за добротата или вроденото съвършенство, присъщо на истинската ни природа, но след като усетим болката от психологическите травми е трудно да повярваме, че това е така. Често практикуващите Дхарма, които са развили доброта и състрадание към другите, са строги и взискателни към себе си във връзка с падането си под собствените духовни идеали, и, като резултат, тяхната духовна практика става монотонна, скучна и показна. Това, което правят в полза за другите се превръща в задължение или в опити да се чувстват по-добре. Някои от тях могат несъзнателно да използват собствения си духовен блясък, за да подхранват нарцистичната си надменност и да подценяват другите или да се отнасят към тях по манипулативни начини.

Хората, предразположени към депресия, вероятно са израснали в среда, в която липсва любов и хармония, поради което им е трудно да ценят себе си и могат да използват ученията за „не-аз” за засилване на чувството си на непълноценност. Те не само се чувстват зле със себе си, но и тълкуват тяхната несигурност като допълнителна грешка – форма на втвърдяване на Аз-а, самата антитеза на Дхарма, което допълнително засилва чувството им за срам или вина. По този начин те попадат в капан, впускайки се в една болезнена борба със себе си, която води до деградация.

Сангха често става арена, на която хората пренасят своите нерешени семейни проблеми. Съвсем неосъзнато се прехвърля отношението към родителите върху учителя или гуру, а след това се правят опити да се спечели любовта му или да се изрази нагодувание срещу него. Често срещано е и съперничеството между членовете на Сангха кой да стане любимец  на учителя.

Медитацията също се използва понякога, за да се заобиколят неприятни чувства и нерешени житейски ситуации. За онези, които отричат личните си чувства или психични травми, медитацията може да засили тенденцията към студенина, неангажираност или междуличностно дистанциране. Те са объркани, когато става въпрос за чувствата им или се изразяват по прозаичен начин. Може да бъде доста стресиращо, когато този, който върви по духовен път, трябва да се изправи срещу собствената си ранимост или емоционална зависимост  или първична нужда от любов.

Не веднъж съм виждал как опитите да не си привързан се използват, за да се държат хората изолирани от собствената им емоционална уязвимост. В смисъл, че идентифицирането на себе си като практикуващ духовни практики се използва за избягване на по-голямата лична ангажираност с другите, които биха могли да възбудят стари рани и копнежи за любов. Толкова е тъжно да се види как някой, поддържайки позицията на дистанцираност, дълбоко в себе си е жаден за красотата на общуването и връзката с другите.

Т.Ф.:И така, как можем да съгласуваме идеала за непривързване с необходимостта от човешка близост?

Д.У.:Това е добър въпрос. Ако будизмът пусне изцяло корени в западна психиката, по мое мнение, това трябва да стане като разумно се отчита динамиката на западната психика, която е доста по-различна от азиатската. Ние имаме нужда от по-голяма перспектива, от която може да се разпознават и включват двете различни посоки на човешкото развитие – това, което наричаме  израстване и събуждане, лекуване и осъзнаване, или да стане истинска човешка личност и да отиде отвъд субекта като цяло. Ние не сме просто хора, които се учат да станат Буди, но също и Буди събудили се в човешка форма, за да се научим да бъдем истински хора. И тези две направления на развитие могат да се обогатяват взаимно.

И докато успешното практикуване на Дхарма води до пробуждане, то за превръщането в напълно развита човешка личност е важна способността да се общува с другите, създавайки пълноценни връзки. Това означава да рискуваш да си напълно открит и прозрачен с другите, интересувайки се от това, което те изпитват и колко са различни. Тази способност за ясно и открито общуване и дълбока хармония е много рядко срещана. Това става особено трудно, ако човешките отношения са наранени.

С две думи, Дхарма често се използва, за да се отрече нашата човешка природа. Един западен дзен учител споделя в The New York Times начина, по който са го съветвали неговите учители: "Това, което трябва да направите, е да оставите настрана всички човешки чувства." Когато десетилетия по-късно се въвежда психотерапията, той признава, че тези съвети не са били никак полезни и му е струвало десетилетия, за да го осъзнае.

Но ако се придържаме към перспективата, която включва двете посоки на развитие, то няма да използваме абсолютната истина, за да омаловажаваме относителната. Вместо подхода „или/или”, който казва "чувствата ти са безсмислени, така че просто ги пусни," ние може да приложим „и/и” подхода, който включва и двете посоки: "Чувствата са излишни, но понякога трябва да им обърнем по-голямо внимание." В светлината на абсолютната истина, личните потребности са несъществени като мираж и фиксирането върху тях причинява страдание. Да, но в същото време, когато възникне нужда относно тях, простото им игнориране може да доведе до по-нататъшни проблеми. От гледна точка на относителната истина, бидейки наясно къде се намирате и от какво се нуждаем, е един от най-важните принципи на здравословни и хармонични  взаимоотношения.

Големият парадокс да бъдеш едновременно и човек, и буда, е в това, че едновременно сме зависими и независими и от двете състояния. Част от нас е напълно зависима от хората във връзка с осигуряване на прехраната, облеклото, нуждата от обич, свързаност и вдъхновение, което да помага на развитието ни. Въпреки, че нашата буда природата е независима – тя е абсолютна истина, нашата човешка природа е зависима –  и това е относителната истина.

Разбира се, в широкия смисъл, абсолютно и относително са напълно преплетени, взаимосвързани и не могат да бъдат строго разделени: Колкото повече осъзнаваме, че абсолютната откритост е нашата природа, толкова по-дълбоко разбираме, че трябва да признаем нашата относителна взаимосвързаност с всички същества.

Т.Ф.:Значи ние можем да бъдем едновременно и свързани, и свободни?

Д.У.:Да. Непривързаността е учение за същинската ни природа. Нашата буда природата е напълно, абсолютно свободна. Смисълът на привързаността в светлината на будизма има отрицателно значение на вкопчване, зацепване. За да сме свободни и отворени, трябва нашата буда природа да не се привързва към нищо.

И все пак, за да израснем като здраво човешко същество, ние се нуждаем от стабилно придържане към здрава основа в положителния психологически смисъл на думата, което означава: близки емоционални връзки с други хора, което насърчава свързаността, земното въплъщение и благополучие. Както пише Джон Мюир, американски писател и защитник на природата: "Когато ние се опитваме да изолираме нещо от себе си, откриваме, че то е обвързано здраво с хиляди невидими връзки, които не могат да бъдат прекъснати, с всичко във Вселената." По аналогичен начин, ръката не може да функционира, ако не е прикрепена към рамото – това е прикрепване в положителния смисъл на думата. Ние сме свързани помежду си, в единение и взаимозависими с всичко останало във Вселената. На човешкото ниво не можем да не се чувстваме до известна степен привързани към близките си хора.

Така че е естествено да скърбим дълбоко когато изгубим някой, с когото сме били близки. Когато Чьогям Трунгпа Ринпоче присъства на възпоменателната служба за своя скъп приятел и колега Сузуки Роши, надава пронизителен вик и плаче открито. Красиво е, че той може да си позволи да покаже чувствата си по този начин, признавайки близките си връзки със Сузуки Роши.

Тъй като ние не можем да избегнем изцяло привързаността си към другите, то въпросът е "Дали сме ангажирани в здравословен или нездравословен начин на привързване?" Това, което е нездравословно в психологически план е неоправданата привързаност, която води или до страх от близък личен контакт или обратно – до маниакална близост. Интересното е, че хората, които израстват със здравословна привързаност са по-недоверчиви, което прави много по-малка вероятността да се привържат прекалено силно към другите. Може би бихме могли да наречем това "непривързваща привързаност."

Опасявам се, че това, което много западни будисти практикуват в сферата на човешките отношения не е непривързаност, а избягване на привързаност. Избягването на привързаност обаче не е свобода от привързаност. Това е още една форма на привързване – вкопчване в отричането на човешката потребност от връзки и общуване, недоверие, че тези, които обичате, могат да бъдат благонадеждни.

Т.Ф.:Така че избягването на потребността от връзки е друга форма на привързаност?.

Д.У.:Да. В областта на психология на развитието, известна като "теорията за привързаността," една от опасните форми на привързаност се нарича "отбягване на привързаност." Един вид на отбягване на привързаност се развива при деца, чиито родители не са постоянно на разположение емоционално. Така че тези деца се учат да се грижат сами за себе си и не се нуждаят от другите. Това е тяхната адаптивна стратегия и е един интелигентен и полезен начин. Очевидно, ако вашите потребности няма да бъдат изпълнени, е твърде болезнено да ги пазите и изпитвате. По-добре е да се отвърнете от тях и да развиете умението направи-си-сам – независима компенсаторна идентичност.

Т.Ф.:Значи има тенденция да се използват будистките идеи, за да се оправдае отхвърлянето на естественото желание за създаване на връзки и привързаност?

Д.У.:Да. Много хора, които са привлечени от будизма, са преди всичко с отхвърляне на различни видове привързване. Когато чуем учения за непривързване, повечето от нас реагират така: „О, това ми звучи познато. Аз се чувствам наистина като у дома си тук.” По този начин действителното преподаване на Дхарма бива използвано за подкрепа на нашата защита от обвързване и създаване на взаимоотношения.

Но искам да бъде ясно, че не се опитвам да патологизирам някого. Всичко това е нещо, което трябва да се разбере с доброта и състрадание. Това е един от начините, по които се опитваме да се справим с емоционалните травми. Не се натрапва на никого да оцелява и живее в една емоционална пустиня. Но по-късно, в зряла възраст, отбягването на различните видове привързаности води до мъчително развиващи се дълбоки връзки с другите и това може да провокира по-дълбоко чувство на изолация и отчуждение, което е едно много болезнено състояние.

Т.Ф.:Какво се случва в едно Сангха общество, ако по-голямата част от хората избягват привързаността към взаимоотношенията?

Д.У.:Тези хора са склонни да бъдат пренебрежителни към нуждите на другите, защото, познайте, те са пренебрежителни към своите собствени нужди.

Т.Ф.:И тогава какво се случва?

Д.У.:Това, което се случва, е, че хората се чувстват прави в незачитането на чувствата и потребностите на другите. Не е изненадващо, че "потребност (нужда)" се превръща в мръсна дума в много духовни общности.

Т.Ф.:И хората не се чувстват свободни да кажат това, което искат.

Д.У.:Точно така. Не казвате това, което искате, защото не искате да се чувствате като нуждаещите се. Вие се опитвате да сте непривързани. Но това е все едно неузрели плодове да се опитват да се откъснат преждевременно от клона и да паднат на земята, вместо да узреят постепенно до момента, когато са готови естествено да паднат.

Проблемът при практикуване не Дхарма е как да узреем така, че естествено да станем готови да се пуснем от привързването си, точно както зрял плод естествено се откъсва от клона и пада на земята. Нашите Дхарма практики на мъдрост и състрадание определено помагат за това узряване. Но ако ние използваме нашата практика, за да избегнем естествените чувства и потребности, това определено ще бъде принудителен процес на зреене, вместо подкрепа.

Т.Ф.:Да станем цялостно човешко същество. Това ли имате предвид под "човек да узрее"?

Д.У.:Да, да се превърне в истинско човешко същество, посредством честна работа с емоционални, психологически проблеми и проблеми в отношенията, които ни възпрепятстват да присъстваме изцяло в нашата човечност. За да си истински, цялостен, човек означава да се отнасяш към себе си и към другите по един открит и прозрачен начин.

Ако има голяма разлика между нашата практика и нашата човешка страна, ние оставаме незрели. Нашата практика може да узрява, но в живота ни не е така. И идва един определен момент, когато тази разлика става много болезнена.

Т.Ф.:Искате да кажете, че „духовният байпас” не само опорочава и изопачава нашата Дхарма практика, но също така блокира и нашето лично узряване?

Д.У.:Да. Един от начините, чрез който той блокира процеса на узряване е спазване на предписанията на духовните учения за това, какво би трябвало да правите, как би трябвало да мислите, как би трябвало да говорите, как би трябвало да се чувствате. Тогава нашата духовна практика се превръща в това, което аз наричам "духовно супер-его" –  гласът, който нашепва "трябва" в ухото ни. Това е голяма пречка за узряването, защото подхранва  нашето чувство за несъвършенство.

Един индийски учител Свами Пражнанпад, от чиято работа се възхищавам, казва, че "идеализмът е акт на насилие." Опитвайки се да живееш според някакъв идеал вместо да бъдеш автентичен там, където си, може да се превърне във форма  на вътрешно насилие, ако това ви разделя на две части, които се противопоставят една на друга. Когато използваме духовна практика, за да "бъдем добри" и да преодолеем собствените си чувства  и нужда от връзки с другите, след това тя се превръща в нещо като кръстоносен поход.

Т.Ф.:Следователно отхвърлянето на начина, по който се чувстваш, може да има опасни последици?

Д.У.:Да. И ако характерът на духовна общност, в която практикувате, води до отхвърляне на вашите чувства или нужда от общуване,  проблемите с комуникацията е най-малкото, до което може да ви доведе. Това може също така да попречи за готовността за брак, ако един или двамата партньори се отнасят пренебрежително към емоционалните потребности. Така че не е изненадващо, ако будистките организации и бракове често се оказват също толкова деструктивни за личността, колкото и небудистките. Маршал Розенберг учи, че честното и открито изразяване и вслушване в чувствата и потребностите формира основата за ненасилствено решаване на междуличностните конфликти, и аз ще се съглася с него.

От моя гледна точка като екзистенциален  психолог, чувството е форма на интелигентност. Това е реакция на тялото и е един директен, холистичен и интуитивен начин за познание. Това е много адаптивно и интелигентно поведение. Този начин на реагиране отчита много фактори едновременно, за разлика от нашия концептуален ум, който може да обработва само едно нещо в даден момент. За разлика от емоцията, която е просто насочена навън реакция, чувството често ви помага да се свържете с дълбоки вътрешни истини. За съжаление, традиционният будизъм не прави ясно разграничение между чувство и емоция, така че те се разглеждат заедно, като нещо от самсара, което трябва бъде преодоляно.

Т.Ф.: Има изместване на акцента от това, което изпитваме на определено ниво в нас, когато сме предизвикани от нашите партньори, например.

Д.У.:Да. Истината е, че повечето от нас не са така предизвиквани и ранявани от никого и никъде в живота, както в интимните си отношения от своите партньори. Така че, ако ние използваме „духовен байпас”, за да избегнем нашите травми от дисбаланс в интимните отношения, се лишаваме от едно огромно пространство за практикуване. Практиката в общуването ни помага за развиване на състрадание „на боевата линия”, където раните ни са най-болезнени.

И освен състрадание ние трябва да развиваме и хармония: способността да видим и почувстваме какво чувства другият, като преминаваме през това, което бихме могли да наречем „правилна емпатия”. Хармонията в отношенията с другите е от съществено значение, но тя е възможна, само ако преди всичко можем да бъдем осъзнати и следим внимателно това, което се случва вътре в нас самите.

Т.Ф.:Какви средства или методи сте открили за ефективна работа с мъчителни чувства и проблеми в общуването?

Д.У.:Аз съм разработил метод, който наричам "безусловно присъствие" и включва контактуване с …, допускане на …, обръщане към …, и дори отстъпване от това, което преживявате. Този процес се разви както от моето практикуване на Ваджраяна и Дзогчен (Vajrayana and Dzogchen), така и от моята психологическа подготовка. Той предполага, че всичко, което преживяваме, дори и на най-тежките самсара епизоди, имат своя собствена интелигентност. Ако посрещаме нашите преживявания изцяло и открито, можем да започнем да откриваме тази интелигентност и да я различаваме от изопачените начини, по които тя се проявява.

Например, ако потънем дълбоко в преживяване на его-инфлацията, може да намерим по-истински импулс в нейната същност, което е един болезнен начин да се опитваме да покажем нашата добрина, да си припомним себе си и да потвърдим, че изначално ние сме добри. По подобен начин в основата на най-тъмните човешки чувства и преживявания има семена на интелигентност, която, когато се разкрие, може да ни посочи пътя към свободата.

Т.Ф.:Може ли да разкажете повече за вашия психологически метод?

Д.У.:Аз помагам на хората да потъват по-дълбоко в техните чувства, които стъпка по стъпка постепенно се разкриват и разгръщат. Наричам това "проследяване и разкриване": Вие наблюдавате процеса на настоящото преживяване, следвайки го отблизо и виждайки накъде води. Така разкривате своите вярвания, идентифицирания и чувства, които са подсъзнателни или скрити в това, което чувствате. Когато насочим вниманието си към нашето преживяване по този начин, започва процес, приличащ на развиването на заплетено кълбо прежда: различните възли постепенно се развързват и разплитат един по един.

В резултат на това, ние откриваме, че сме в състояние да присъстваме на места, на които  сме били отсъствали или игнорирали от нашите преживявания. Чрез достигане до части от себе си, които се нуждаят от нашата помощ, постигаме един съкровен вид вътрешна хармония със себе си, което може да ни помогне по-добре да се отнасяме към другите, когато те също се привързват към нещо.

Аз открих, че когато хората се ангажират и в двете практики – психологическа и медитативна, двете могат да се допълват подпомагат взаимно по един синергичен начин. Обединени те осигуряват пътуване, което включва както изцеление, така и пробуждане. Понякога единият начин на работа е по-подходящ  за справяне с дадена ситуация в живота ни, а понякога другият.

Аз черпя вдъхновение за този подход от думите на 17-ти Gyalwang Кармапа, чиято гледна точка е, че ние трябва да сътворяваме всякакво учение или метод, които могат да бъдат в помощ на съзнателните същества, без значение дали са светски или религиозни, будистки или небудистки. Той дори отива още по-далеч, като предполага, че ако не успявате да включите методи, които са подходящи за вас, само защото те не отговарят на будистката философия, вие всъщност навярно сте изоставили вашите бодхисатва практики.

Т.Ф.: Така че всичко това е за състраданието.

Д.У.:Да. Думата "съ-страдание" буквално означава "да страдаш с." Не можете да се смилите над някого, ако не сте готови да се чувствате като него. Това води до известна болезненост и чувствителност, за която Трунгпа Ринпоче говори като за "тихо място," което е семе на бодхичитта.

Т.Ф.:Това е уязвимо.

Д.У.:Да. Това е знак, че сте се в близост до бодхичитта. Тази болезненост е също и доста смиряваща. Дори да сме били изрядни в духовната практика в продължение на десетилетия, ние все още откриваме, че ни връхлитат тези силни, сурови, разхвърляни чувства – може би от дълбините на някакъв резервоар на тъга или безпомощност. Но ако можем да признаем тези чувства и се открием обезоръжени пред тях, ние се приближаваме до по-голяма отвореност по начин, който се основава на нашата човечност. Ние узряваме в истински човек, като се учим да приемаме пълната гама от преживявания, през която преминаваме.

Т.Ф.:Откъде знаете, кога  се отдавате или потапяте напълно в чувствата?

Д.У.:Този въпрос възниква винаги. Да сте въвлечени в чувствата означава да се фиксирате и подхранвате отново и отново историите за преживените чувства в ума си. Безусловното присъствие, от друга страна, означава да бъдем беззащитни и оголени за преживяването изцяло на чувството, вместо да попадаме в капана на историята за това чувство.

Т.Ф.:Да не създаваме история около чувството?

Д.У.:Например, ако чувството е тъга, въвличането в него може да доведе до фиксирането на една история като "лошо ми е", вместо изцяло да преживееш самата действителна тъга, което може да ти позволи след  това да се отпуснеш.

Такова ровене в чувствата може да изглежда като снизхождение, но бих казал, че желанието да посрещнете своето преживяване открито и незащитени е форма на безстрашие. Трунгпа Ринпоче учи, че безстрашието е желанието да срещнете и да почувствате страха си. Бихме могли да разширим това определение като добавим, че безстрашието е желанието да посрещнем, видим, включим, освободим място, приветстваме, позволим, бъдем отворени и се отдаваме на всичко, каквото преживяваме. Всъщност е доста смело, за да се признае, почувства и да бъдем отворени за нашите нужди от здравословна привързаност и свързаност, особено ако сте били ранявани в човешките отношения. Удовлетворяването, от друга страна, означава фиксирането върху потребностите и да им позволим да ни водят.

Т.Ф.:Това носи известна свобода?

Д.У.:Да, свобода относно: "Аз съм готов да чувствам това, което чувствам. Аз съм готов да преживея това, което преживявам". Аз понякога наричам това "приложено присъствие" – прилагане  в нашето моментно емоционално  преживяване на присъствието, което сме открили чрез медитация.

Т.Ф.:В нашата пост-медитативна практика?

Д.У.:Точно така. Това помага да се интегрират реализацията на пустотата като пълна откритост в нашия живот. Посредством „духовния байпас”, пустотата не може да се интегрира с нашите чувства. Тя може да се превърне в лична студенина, безчувственост, в която  не можем реално  да почувстваме себе си.

Т.Ф.:Какво би помогнало  на нашите Сангха общности да се развиват в по-честни по отношение на емоциите си начини?

Д.У.:Трябва да се работи върху взаимоотношенията. В противен случай всички наши емоционални травми от общуването ще се задействат в Сангха несъзнателно. Трябва да използваме начина, по който реагираме на другите, като огледало на нещо, което ние не сме видели или признали вътре в себе си. Тези несъзнателни проекции и реакции винаги се проявяват външно в групите.

Например, ако аз не съм в състояние да признавам собствените си потребности, тогава ще съм склонен да отхвърля и чуждите и да ги виждам като заплаха, защото отчаянието им подсъзнателно ми напомня за моите собствени отречени потребности. И ще осъждам за това другите, използвайки някакъв вид "дхарма логика", за да ги объркам и принизя или да издигна себе си по-високо.

Т.Ф.:Така че хората трябва да се справят със своята лична работа?

Д.У.: Да, във връзка с тяхната духовна практика. За съжаление, не е лесно да се намерят психотерапевти, които работят с настоящите преживявания, присъщи на тялото, вместо концептуално. Може би ние трябва да развием някои по-лесни и прости начини в Западните дхарма общности, за да помагаме на хората да работят според техните лични физически данни.

Т.Ф.:Как можем да бъдем по-осъзнати в нашите Сангха-практики?

Д.У.:Можем да започнем с признаването на факта, че духовните общности са подложени на същата групова динамика, както всяка друга група. Горчивата истина е, че често духовната практика не лекува дълбоките травми в сферата на любовта и не се трансформира в умения за комуникация и създаване на хармония в междуличностните отношения.

Според мен отношенията между хората са водещо начало на човешката еволюция в дадения момент от човешката история. Въпреки че човечеството открива просветлението преди хиляди години, все още не сме разпръснали тази светлина в областта на междуличностните отношения. Груповото израстване е особено трудно, защото неизбежно предизвиква травми от общуването и реактивност. Честното признаване на това би ни помогнало да работим по-умело с комуникативните затруднения в Сангха.

Т.Ф.:Как можем да работим с това?

Д.У.:Да бъдем наясно с това, че неизбежно проектираме нашите неосъзнати травми върху останалите членове на групата би било един добър старт. Трябва също и да се научим как да разговаряме помежду си открито и честно, основавайки се на нашия настоящ личен опит, вместо да повтаряме като папагали различни учения за това, което ние мислим, че би трябвало да чувстваме. Трябва да умеем и това, което Тич Нат Хан (Thich Nhat Hanh) нарича "дълбоко слушане",  основано на обучението  да чуем и се доверим на  нашия вътрешен глас. Слушането е свещена дейност – форма на предаване, получаване, позволяване на чутото да влезе дълбоко в нас. Ние трябва да приемем това като част от нашата духовна работа.

Т.Ф.:Тич Нат Хан казва , че любовта означава да можеш да слушаш.

Д.У.:Да. Трябва също да развиваме огромна толерантност и разбиране за различните индивидуални начини на въплъщаване на Дхарма. В противен случай, ако сме готови да приемем една и съща универсална Дхарма, ние сме обречени на безкрайна конкуренция и самохвалство кой е по-свят.

Докато всички ние почитаме Дхарма, ще имаме различни начини на въплъщаване и изразяване. Както казва Свами Пражнанпад, "Всичко е различно, нищо не е отделно." Така че vive la difference – да живее различието, това е хубаво нещо. В чест на индивидуалните различия ще се извърви дълъг път в борба за  редуциране на Сангха.

Т.Ф.:Един последен въпрос за привързването във взаимоотношенията: Искаш да кажеш, че за да бъде човек наистина непривързан, първо трябва да бъде привързан?

Д.У.:От гледна точка на човешката еволюция, преподаването на непривързаност е усъвършенствано. Аз предполагам, че трябва да бъдем в състояние да осигурим задоволяване на човешките привързаности, преди да е възможно да се постигне истинско непривързване. В противен случай някой, който страда от необоснована привързаност може да обърка непривързаността с отбягване на поведение на привързване. Отбягване на различните видове привързаност е заплашително и е опасно. Така че лекуването от отбягване на привързаност би довело до склонност и способност да се чувства потребността на човека от взаимоотношения, вместо да се заобикалят чрез духовни практики. След като това стане, непривързаността придобива по-дълбок смисъл.

Чакдуд Тулку, мастер на късния Дзогчен, направи силно изявление за връзката между привързаност и непривързаност. Той каза: "Хората често питат дали ламите имат привързаности. Аз не знам как биха отговорили другите лами, но моят отговор е – да. Признавам, че учениците ми, моето семейство, моята страна нямат истинска реалност [Тук той говори абсолютната истина.] И все пак, аз оставам дълбоко привързан към тях. [Тук той говори относителната истина.] Признавам, че привързаността ми не е истинска реалност. [Абсолютна истина]. И все пак не мога да отрека опита си и преживяванията си върху нея "[относителна истина]. И завършва с думите: "Но въпреки всичко, знаейки безсмисления характер на привързаността, аз осъзнавам мотивацията си да помагам на съзнателните същества да се освободят от нея."

Намирам това красиво преминаване през непривързана привързаност като „и двете”, „и/и” подход. Той включва и абсолютната, и относителната истина, разширявайки ги до възможно най-широк контекст. Този подход включва всичко.

Това, което често липсва в Дхарма общностите е: признаване и приемане на нашата човечност заедно със стремежа ни да преминем отвъд себе си. Обединяването на двете може да бъде един изключително мощен метод.

 

Сангха* - най-древната организация на Земята; будистка и джайнистка монашеска общност. (бел.пр.)

 

Превод от английски Петя Стоянова

Sunday the 19th. Spiralata.net 2002-2017