Полезно по Пътя

Защо все още не си пробуден? Защото не искаш!

Печат

Защо все още не си пробуден? Защото не искаш!

 

Ти практикуваш вече 10-15-20 години и все още не си пробуден. Нямам предвид да „поседиш 10 минути“ преди закуска или медитацията като форма за сваляне на стреса или прекарването на свободното време както е модерно сега (което е също хубаво и има пълното право на съществуване). Ти ходиш по ретрити и семинари, посвещаваш на практиките много време, разбираш, че действително си се променил, възможно е да си имал пикови опити на пробуда, но остава отъждествяването с отделното „Аз“. Защо?

 

Преди две години, когато превеждах интервю с Мукти, жената на Адяшанти, ме впечатлиха думите й, че в един момент изведнъж в нея се родило страстно желание да познае себе си като пробудена. Точно тогава няколко пъти разговарях по телефона с учителя си, който всеки път ме питаше защо все още не съм изминала целия път? Защо се бавя и не се възползвам от това, че той е тук, във физическо тяло и може да ми помогне? Защо все още не съм пробудена?

Бях объркана. Тези въпроси ме водеха в задънена улица: нима не той ми твърдеше през всичките тези години, че Правещият никога не може да постигне пробуждане? Че пробуждането се случва, че е дар и милост, и ние не можем „да постигнем това“? Че Егото е това, което желае и се стреми към пробуждане и само когато всичките му желания и стремежи се изтощят, пробуждането се случва само?

Преди запознаването си с учителя аз много исках да съм пробудена, да не говорим за окончателната реализация, но той още в първите минути започна да ми доказва, че това е желание на ума. В резултат след четири години аз дори забравих за пробуждането. Остана просто практиката. Без цел. Без стремежи. Понякога практикувайки, изпитвах блаженство. По-често – просто тишина и яснота, и ми се струваше, че деградирам – умът ми не забелязваше никакво „развитие“. Не разчитах на нищо особено и нямах никакви очаквания.

И след това първото пробуждане се случи. Седях в залата в ашрама на учителя, всичко беше както обикновено и изведнъж, за секунда, се преобрази. Светът оживя. Всичко около мен беше живо – столът, на който седях, подът, килимът, самата зала. Всеки сантиметър от пространството живееше, сияеше и пулсираше с любов, като всичко, което обикновено наричаме любов, изглеждаше като блед намек на тази изначална любов. Всяка прашинка в потока светлина пред мен ликуваше.

И залата също беше жива и играеше много важна роля – да се грижи за нас по време на практиките. „А кой се грижи за теб?“ – попитах залата. А тя ми отговори: „Учителят“. Но и залата беше учителя, цялата реалност беше учителя – и аз в това число бях учителя и неотделима от него. Учителят не беше човек, а проявление на изначалната природа на реалността.

Нямаше въобще никакви граници. Технически разбирах — ето го тялото ми, седи на стола, а при все това за мен нямаше никаква разлика между тялото ми, този стол и храста зад прозореца. Аз бях всичко, аз бях нищо, и при това все още оставах някой – финия принцип „Аз“, намек за отделност.

Всички въпроси имаха отговори – знание, леещо се отникъде направо в сърцето. Ритуалите изведнъж придобиха смисъл – защото бяха видни причините, поради които е възникнал един или друг ритуал. Ако тази ябълка е толкова жива, колкото и аз, то естествено е да се поздравим при среща, да я благословя, когато плътта й се слее с моята. Ако тази зала е толкова жива, колкото и аз, то е разбираемо защо всички мои познати майстори на бойните изкуства се покланят на залата при влизане и излизане – та нали се поздравяваме при среща?

Това беше невероятно просто и очевидно. Това бе толкова естествено, че в сравнение с това състояние целият ми привичен живот изглеждаше като кошмар. И едновременно с това беше ясно, че няма никаква разлика между това състояние и обикновения живот.

И неусетно вечерта се подхлъзнах от лъчистата съзнателна празнота към обичайното си състояние – изведнъж отнов се появи „Аз“. Наистина, това не беше съвсем предишното състояние – отъждествяването с това „Аз“ беше по-слабо и едновременно с това изведнъж се появиха сенчестите аспекти на това „аз“, натрупани през много животи.

Това беше силно, понякога страшно, и ми стана ясно защо в нормално състояние психиката блокира подобни спомени: ако отъждествяването с „Аз“ е силно, то просто не може да издържи показването на тези сенчести части.

След това мина време, случи се ново пробуждане, вече съвсем по друг начин, този път изобщо никакво „Аз“ не остана, мина и замина – по-точно може да се каже „нищо с никого не се случи“. Но и това продължи само два дни.

Всеки път времето на пробуждане малко се увеличаваше, но „Аз“ винаги се завръщаше.

И ето сега учителят изискваше и настояваше да му дам отговор – защо до сега не съм пробудена окончателно? Моето объркване трая седмица. Докато изведнъж не дойде разбирането – учителят не очаква отговор от мен. Той иска аз САМА да си задам този въпрос. ЗАЩО?

Този въпрос напълно промени моето възприемане на себе си и практиките. Ако по-рано по подразбиране смятах своята непробуденост за нещо естествено, то сега всичко се преобърна – това беше неествесвено и затова трябва да си има причини. Това не бе интелектуално разбиране, а някакво вътрешно преобръщане – на 180 градуса.

И тук започна най-интересното. Защото аз изведнъж забелязах, че вътре в мен има части, които изобщо не искат никакво пробуждане! Те са се вкопчили в страданието си в мъртва хватка и не са готови да го пуснат. Те искат да се измъчват, да са нещастни, да боледуват, да предявяват претенции, да се разочароват, да живеят в страх, напрежение и борба – и това е техният единствен начин на взаимодействие със света. Те могат да живеят само така!

Забелязах, че когато отивам при учителя и всяка вечер той влиза в залата за беседа, тези части го слушат като дете, на което е омръзнало конското на родителите: „е, добре, говори си, говори си за твоето просветление, аз ще потърпя половин час и ще продължа да живея живота си“.

И така във всеки един момент вътре в мен има разцепление и присъства лъжа – аз сякаш седя и нещо практикувам, но дълбоко в душата си правя това само за да се отчета. Вътре в мен е сключен негласен договор: докато част от мен медитира, другите части търпеливо чакат – час или месец – за да може после да се оттеглят на спокойствие в самсара.

И не за да се отърват някак явно – да пият, гуляят, да се стремят към развлечения. Не, те са хитри и се спотайват. Те така добре са се прикрили, че през многото години практика, за седем години с учителя, аз не съм ги видяла нито веднъж.

А тогава ги погледнах като на екран и не можах да повярвам, че съм била толкова сляпа.

Разказах за това на учителя. „Говори си, говори си, значи – усмихна се той. – Е, най-после забеляза това. Поздравявам те“. „И какво да правя с тези части?“ – попитах аз. „Нищо – махна с ръка учителят. – Какво можеш да направиш?“ И си пое по пътя за дома.

На следващия ден започна адът. През останалите три седмици при учителя аз сякаш преболедувах всички мои детски болести. А заедно с физическата болка наяве излязоха и гневът, бесът, страхът, обидата, животинският ужас…

Защо още не си пробуден? Защото не искаш! Дълбоко в душата си, там, където предпочиташ да не поглеждаш, те устройва тази непробуденост. Дълбоко в душата си си се съгласил с нея. Свикнал си с нея. Съгласил си се да сдрадаш – и ти е ХУБАВО в това страдание. И тогава медитацията се превръща в още един начин да понасяш това положение на нещата.

Е, добре, ще кажеш. Да допуснем. Но как да видя тези части от мен, които са се съгласили на това?

Моят опит говори, че това е по-скоро тайна. Почти не зависи от нас моментът, когато това видение е възможно. Пробвах по време на занятия да подтикна учениците към видението на тези части (което беше същото което виждам и сега, фино проявление на егото и невнимателност), но този праволинеен метод не сработва.

И освен това, ако няма намерение да се види, този момент няма да настъпи, може би, никога. Това прилича на появата на слънцето из зад облака: не зависи от нас кога ще изгрее, но ако гледаме през цялото време в земята, то ще пропуснем момента.

Ето някои мои наблюдения, които, възможно е, да помогнат да се видят тези части в подходящия момент.

Сигурна съм, че великите учители от миналото и настоящето са говорили и говорят за това доста по-добре, отколкото мога да го кажа аз. Но тъй като този текст дойде през това тяло и този ум, аз се доверявам на Съществуването – възможно е да се окаже полезен за някого.

1. Трябва ти не пробуждане, а мама и татко

Духовната практика е прекрасен механизъм за компенсация. На новороденото бебе е необходимо само едно – чувство за тотално приемане, основна безопасност и любов. Цялото му внимание неосъзнато е насочено навън – в търсене на контакти с тези, които могат да му обезпечат тази любов и приемане. Това е дорационално развитие на нашето „Аз“ – симбиотично и импулсивно – и според моите наблюдения върху много руски практици по медитация именно към този стадий се отнасят много травми.

Лъвският пай от проблеми в практиката, които виждам в моите ученици, се отнася именно за такива ранни неинтегрирани части. За които е нужна не медитация, а психотерапия. Или медитация, но не под формата „един час на седмица на занятия“, а ретрит за няколко месеца с опитен наставник – върху когото, по-скоро, ще бъдат проектирани образите на мама и татко (както това се случва и в психотерапията, и както се е случвало и се случва в традициите на медитацията, където ученикът с години практикува под личното наставничество на учителя).  По-подробно за това пише Джон Уелууд.

Често тези хора са напълно успешни в социално отношение, някои от тях са дори и психолози. Когато компенсаторните механизми и защити на психиката са добре развити, това е напълно достатъчно за живот в социума, но става пречка за пробуждането.

Учителят често говори, че няма ученици, а деца. Винаги съм мислела, че това е метафора. Докато не видях, че това е просто констатация на факт – никой от учениците му не отива при него като напълно възрастен човек. Всички носят своите детски травми и ги проектират върху учителя. И чакат той да замени родителите им. И вместо медитация, те с години и десетилетия неосъзнато изясняват с него отношения, които не са си изяснили с мама и татко.

Да, медитацията ни помага да усетим себе си като нещо по-голямо от егото – като винаги присъстваща, сияеща пробуденост, изпълнена с пустота. Но за това в началото трябва да формираме здраво и силно его. Да го приемем. Да го познаем. Да го заобичаме. Невъзможно е да превъзмогнеш нещо, което не познаваш и което не управляваш. Учителят го казва по следния начин: „Тригодишни деца не се допускат до просветление, защото няма да го преживеят. Трябва първо да пораснат.“

 

Ако практикуваш много години и все още не си пробуден, има вероятност някои отцепени, детски части от твоето аз да са превърнали практиката в компенсационен механизъм. И ако нямаш учител, с който да се намираш в постоянен личен контакт и който може да ти покаже това, тази вероятност става много голяма. Както е голяма и вероятността, когато той започне да ти показва това, ти да го намразиш и да си заминеш.

Подсказка:

Какво може да ти покаже съществуването на тези части?Напрежение в тялото или телесни импулси, които забелязваш от ранно детство. Усещане, че нещо не ти достига. Че си безпомощен. Фина неудовлетвореност в текущия момент – сякаш всичко е прекрасно, но може да бъде и по-добре. Безпомощност. Не е важно дали това касае житейска ситуация или практика. Или, точно обратното, всичко е прекрасно при теб – прекрасен духовен живот, прекрасен учител, прекрасни приятели, прекрасно семейство. Възторг. Полет. Вечен празник.

Детето има малко ресурси да издържи съвкупността на битието, такова каквото е – целия безкраен спектър на реалността, включващ в себе си и огромна болка и тъмнина, и необичайна светлина. И тогава то започва да си създава механизъм на ограничение на този опит, за да бъде по силите му и да бъде одобрен от близкото му обкръжение. Пробуждането е болка за тези части. И те ще се стараят да избегнат тази болка на всяка цена.

Някои ограничават контакта със страданието, я някои, обратното, с радостта – но именно изследването на това кои части от реалността изключваш, може да намекне за тези детски части.

Какво да правим с тези части? Да ги приемем. Да се съгласим с всичко, което те представляват. Това сме също ние – капризни, тревожни, агресивни, егоистични, изискващи. И приемането носи огромно облекчение и отпускане, без което пробуждането е невъзможно.

2. Чакаш да те разбудят

По време на семинарите ми по „Практика на вниманието“ питам участниците: „Защо се събуждате сутрин?“. Винаги първият отговор е: „Защото звъни будилникът.“ Добре, а ако е почивен ден и той не звъни? Тогава винаги се намира някой или нещо – детето, котката, кучето, съседът, шумът от улицата – който да събуди. „Добре, – настоявам аз, - а ако никой и нищо не ви е събудило, защо все пак се събуждате?“ „Защото съм събрал сили и съм се наспал“. Обикновено този отговор не звучи много уверено – изглежда сред тези, които виждам на семинарите, не са много наспалите се.

Това е символично. За много хора източникът на промяна на сутрешното им състояние винаги е извън тях. И тогава, започвайки да медитират, те по навик – и невнимателност – пренасят този шаблон в практиката и чакат някой или нещо извън тях да им помогне да се пробудят. Учител, гуру, сатсанг, изключителен метод, правилно подбрано енергийно място, психоделични вещества, стечение на обстоятелствата или майското пълнолуние и правилното разположение на звездите.

Да, разбира се, те слушат всички тези учители, които не се уморяват да повтарят, че природата на Будда е вече в нас и за да я постигнем трябва да обърнем вниманието си навътре, но навикът е втора природа. Ние излизаме от ретрита, сатсанга или семинара и се услушваме в себе си – има ли промяна? Удало ли се е на поредният учител някак си да ни повлияе? Да ни разсмее, да ни размърда, да ни застави да отворим поне едното си око. Ако да, то той е добър учител. Ако не, то тръгваме да търсим друг.

Ние по навик се устремяваме да търсим „будилника“ извън себе си, вместо да обърнем вниманието към себе си и да прекратим това разделение на „Аз“ и „другите“, на Наблюдателя и Наблюдаваното.

Но какво правиш обикновено като чуеш будилника? Радваш ли му се или някаква част от теб предпочита да продължи да спи? Не зная за теб, но аз често го пренавивам за 5-10 минути по-късно и продължавам да спя. И така няколко пъти. Не ти ли напомня това за твоето отношение към практиките? Към учителите?

Ако практикуваш вече 10-15 години и все още не си пробуден, то, възможно е, причината да е в това, че ти все още чакаш в твоя живот да се появи нов уникален супербудилник. Или, този който имаш изведнъж да направи нещо невероятно и все пак да те разбуди. То ест, всъщност, твоето внимание е насочено НАВЪН.

Но това не работи. Ето защо Будда е направил парадоксалното изказване, че той „никога не е учил, не учи и няма да учи на дхарма“. Това е невъзможно. Докато спим, е невъзможно да учим. Ако сме се събудили – вече не е необходимо да учим.

Точно както се събуждаме естествено, когато сме се наспали, така ние се пробуждаме естествено, когато сме събрали сили и сме престанали да губим себе си, насочени навън.

Ако това е твоя случай, не чакай. Никой и нищо няма да се разбуди. Само ти можеш да обърнеш вниманието си навътре, тотално навътре, да се насочиш надълбоко в себе си, към източника. Към изначалната си природа. Изгради си несъкрушимо намерение през цялото време да възвръщаш вниманието си навътре, към себе си.

Това не означава, че не е необходим учител – присъствието на учител за по-дълго време ни „заразява“ със състоянието на пробуждане. Но само в случай, че сме готови да се заразим.

Подсказка:

Всеки път, когато ти се струва, че нещо се случва извън теб, без значение дали е приятно или неприятно, си напомни, това е просто феномен, възникващ в твоето възприятие. Това тотално е твоята реалност, създадена от ума ти. Никакво „извън“ няма – това е твоят избор да приемеш реалността по този начин.

Често в този момент възниква съпротивление – например, аз не искам да се съглася с това, че това е моята реалност, ако този човек извън мен ми е причиинил болка. Веднъж се оказах в зала, където беше доста хладно поради отворените прозорци. Знам как да се загрея вътрешно, активирайки вътрешната топлина. Но докато започна да го правя и забелязах в себе си фино съпротивление: не искам, нека да се погрижат за мен като затворят прозорците. И тук веднага се връщаме към точка 1 – малкото дете е много претенциозно, защото освен „тях“ няма кой да се погрижи за него.

В Русия темата за всемогъщите „те“ е много силна: те не дават на страната ни да се развива и процъфтява, те приемат глупашки закони, те не следят за газта и изключват горещата вода, те твърде много хриптят по време на практиките – така може да продължава безкрайно дълго. И тази неосъзната програма е силна в много от практукуващите.

В тези моменти, когато забелязваш и чувстваш съпротивление в себе си да насочиш вниманието навътре, можеш да видиш тази частица, която се съпротивлява и да я приемеш.

Знам поразителни примери за това как хора, започнали да следват това на практика, променят изглеждащи на пръв поглед неразрешими ситуации.

3. Не си готов да се предадеш

Често пътувам до Калифорния, където на всеки ъгъл пробудени учители преподават духовни практики. Говорейки с хората, които се занимават с човешкото развитие във всички негови направления, постоянно забелязвам, че няма наоколо пробудени хора. Американските практици често (но не обезателно) са психологически по-зрели личности от руските практици, в тях има по-малко психолохически травми, болка, отчаяние, стрес. Но, както казва учителят, това просто е по-комфортен сън. На някой му се присънва отпуска на Бали, а на някой – кошмар. Но това не променя природата на съня.

И, наблюдавайки американците, видях още един механизъм, препятстващ пробуждането – ние не сме готови да се предадем. След като сме сформирали силно его, трябва да сме готови да го оставим, да видим, че всъщност то няма собствена природа. Не е важно и значимо. Това прилича на построяване и разрушаване на мандала или писане на йероглифи с вода върху асфалт.

Но ние през цялото време оставяме по малко от себе си. Както го виждам сега, егото не е толкова някаква същност, колкото непрекъснат процес на откриване и изолиране на собствената отделност и значимост. И докато то е активно, а ние се отъждествяваме с него, ние автоматично продължаваме да пораждаме и поддържаме собствената отделност и значимост при всякакви обстоятелства. И това не е въпрос просто да облечеш оранжева или бяла одежда, да си обръснеш главата и да пуснеш брада – ако не сме достатъчно внимателни, егото ще превърне и този опит на изтриване на „Аз-а“ във фин и незабележим процес на поддържане на уникалния „Аз“ без „Аз-а“.

Виждам как егото на много хора, които идват на моите семинари или занятия, крещи при всяка възможност: „Обърни ми внимание, аз съм особен; аз дойдох от друг град или друга страна и ми е необходим особен подход; аз виждам аури, аз съм напреднал; толкова много страдах; аз съм опитен практик, отличавам се от всички тези новаци; аз съм замислен и сериозен – не задавам такива идиотски въпроси, като някои други; аз съм такава мила и всичко, всичко разбирам и това е най-добрия семинар в живота ми; докажи ми! убеди ме! удиви ме!“…

Точно така крещеше и моето его на учителя ми: „Виж, аз съм такава особена – аз няма да ти досаждам и няма да претендирам за вниманието ти, за разлика от всички тези лепки. Виж как старателно работя. Виж каква съм умница. Те още само съобразяват какво си казал, а аз вече всичко съм разбрала, но не претендирам, и си седя тихичко“.

Единственият механизъм, който различните традиции са изработили за работа с тази ситуация е практиката на тотално предаване на учителя. На учителя не като жив човек, не като друго его, а като целостта на Битието, проявено в човешко тяло.

 

Имаше периоди, когато учителят направо ме побъркваше. „Изхвърли всички книги от главата си. Всичките ти въпроси са от ума“, - казваше сутрин. „Защо мълчиш? Ти какво, не си работила щом нямаш какво да питаш?“ – каваше вечер. „Безполезно е да отговарям на въпросите ти, престани да ми досаждаш“. – се възмущаваше на следващия ден, когато аз все пак се осмелявах да си отворя устата. Довеждаше ме до сълзи, мятах се из ашрама като попарена мишка и си мечтаех само за едно – някой да ми отреже главата. А след това изведнъж откривах себе си дълбоко в сърцето – сякаш действително някой ми е отрязал главата.

Или той можеше да ми каже: „Ти си стерва. Всички жени са такива, всички вие искате само едно: да оплетете мъжа и да се впиете в него, за да се размножавате. Това е зоология“. И аз седях онемяла – защото това изобщо не се отнася за мен с моята червена диплома от физическия факултет на МГУ и осъзнатия ми подход за отношенията. Но след три дни изведнъж започвах да виждам тази стерва, която винаги си е била там и която аз съм изместила напълно и не съм била готова да приема.

След три месеца учителят ми каза: „Защо все още не си си намерила мъж?! Колко можеш да седиш и медитираш на 33 години? Направи си визитки. Иди на кафе. Предложи на мъжа, който ти харесва кафе“. И аз отново изпадах в ступор, за да забележа само след няколко дни как някой вътре в мен незабележимо се е преустроил – сякаш се появи по-голяма свобода, по-голямо пространство. Направо сякаш някой прибра от мен излишен детайл. Макар и да не хукнах да си правя визитки.

И точно така постъпваше и продължава да постъпва и с останалите си ученици – защото точно така могат да се извадят трънчетата на егото и да се изхвърлят навън.

Но повечето от тези, които започват да медитират, не са готови за това. Повечето мои ученици се връщат от учителя и казват: „Нещо не ми се ходи скоро при него след всичко, което ми каза“.

Вярно, че днес има доста необразовани и самопровъзгласили се учители, на които е по-добре да не се предавате, а да стоите по-далеч от тях. Един от възможните критерии е – опитва ли се учителят да ви задържи. Истинският учител ще направи всичко възможно, за да ви помогне да станете себе си, а не негов последовател. Но, разбира се, това се проверява с времето.

Подсказка:

Използвайте всеки учител, който ви е попаднал под ръка – не учителя като човек, а учителя като форма, чрез която ви говори Битието. Когато съпругът ми започна да практикува, преди да отиде за първи път при учител, той започна да се учи сам и от мен. В продължение на няколко месеца след занятия ми казваше: „Господи, как ме вбесяваш. Говориш глупости, гласът ти е писклив, шегите ти са идотски, седя и ми иде да те удуша. Едвам издържах два часа“.

Но му стигна ума и вниманието, за да използва тази ситуация като огледало. Той допусна, че именно аз, такава непоносима и противна, мога да му бъда идеалния учител – защото му показвам отражението на собствения му ум. И той започна да наблюдава тези отражения. И разгръщайки вниманието си на възприемащ тези отражения, той продължи в дълбочина. В този момент за първи път започна да вижда как неговият собствен ум поражда реалността, в която живее. И когато отиде при учител за първи път му се случи и опит за пробуждане.

4. Твоята непробуденост ти дава бонуси

Това е свързано с точка 3. Често не сме готови да се предадем, защото се боим, че ще загубим своето текущо положение.

Неотдавна водих бизнес-програма в голяма фирма. Нейният собственик редовно идваше на занятията, защото след практиките имаше случаи на озарение и вземаше бизнес-решения, които му даваха голяма преднина пред конкурентите. „Но, разбираш ли, когато се върна, след време това свършва. Как да бъда постоянно в това състояние?“ – попита ме той. „За това са ти необходими други практики – му отговорих аз. – Но, възможно е, да има странични ефекти – постепенно да започнеш да губиш отъждествяването със себе си като собственик на тази фирма. Да започнеш да губиш интерес към парите и бизнеса. Не веднага, не рязко, но това е възможно“. „Тогава не съм готов още за това“ – отговори ми той.

Вие много години медитирате. Несъмнено, сте станали по-внимателен. Възможно е, благодарение на това да сте станали по-здрав, успешен и щастлив. Или сте започнали да преподавате медитация. И тогава е възможно още една уловка.

Някога, помолил ме да започна да преподавам методиката му в Москва, учителят ми каза: „Запомни, ти не си длъжна да бъдеш добър учител. Не трябва да се стараеш. Не трябва да те е грижа какво впечатление правиш и колко умна изглеждаш. Дали са дошли много хора. Дали са се върнали отново или повече не са стъпили на занятия. Ти трябва да бъдеш никой. Пуста. Да не встъпваш в отношения с никой. И ако от тази пустота дойде импулс да кажеш нещо – тогава говори. А иначе мълчи и не си отваряй устата. Пробуждането е заразно и не ти трябва да се безпокоиш за това как става това. Такъв подход, естествено, не носи популярност. Но само така действително можеш да помогнеш на някого. Само така можеш да научиш някого на нещо – като предаваш своето състояние и напредваш сама, без да засядаш в учителстването.“

Такъв подход предизвиква много въпроси. „Теб сякаш те няма, не мога да вляза с теб в контакт“ – неотдавна ми каза един моите ученици. – „Аз бих искал повече топлина и внимание“. Както вече се досещате, в този момент ние се връщаме към точка 1 – и отиваме да възстановяваме отношенията с мама и татко, които не са ни дали достатъчно топлина и внимание.

И да, редовно се хващам че съм „заседнала“. Владея въпроса и имам желание да отговоря. Насочвам вниманието си към идеята и сядам да пиша текст. С годините това става все по-рядко, но виждам как буквално всяка мисъл потенциално ни всмуква обратно в „Егото“.

Подсказка:

Най-простия съвет, който постоянно си давам е: затвори си устата и бъди бдителна така че нито една мисъл, нито една емоция да не те увлекат обратно в „Аз-а“. И ако това стане, върни вниманието към естественото му състояние без отъждествяване. Мислите възникват, емоциите възникват и се разтварят – но не им обръщай внимаие. Пиши само ако изреченията се раждат от най-дълбоката тишина, а при това ти си в пустота.

5. Сърцето ти е заключено

„Звучи абсурдно, - ще кажеш ти. – Отначало ме съветват да си изработя несъкрушимо намерение, а след това –да се предам напълно.“ Този парадокс се разрешава само в духовното ни сърце (което не е тъждествено на физическото). В сърцето се разтваря нашето „Аз“ и се ражда несъкрушимо неегоистично влечение да се познаем като изначалната пробуденост. Това влечение на духа е към самия себе си. То започва да действа покрай нас и именно за това влечение говореше Мукти в интервюто си. За важността на слизането от главата в духовното сърце говорят много духовни традиции. Исихастите го наричат „дълбокото сърце“ и му посвещават много месеци и години практика на внедряване и прибиваване в него.

Будистките майстори често цитират думите на Шантидеви от „Бодхичаря-аватари“ за това, че както на птицата са нужни две крила, за да пресече океана на самсара, така и на човека са необходими мъдрост и метод, за да реализира пробудената си природа. Под метод се разбира бодхичита, а под мъдрост – знанието за своята безсъдържателна пробудена природа. Абсолютната бохичита започва да се заражда именно в духовното ни сърце.

Всъщност, само в сърцето действително започва истинската практика на трансформация – само сърцето може да преобразува петте отрови в пет мъдрости, само в сърцето можем действително да приемем единството на битието. Само слизайки в сърцето за първи път получаваме възможност да видим ума си отстрани – като механизъм без самостоятелно съществуване, пуст в основата си, пораждащ отделни преживявания и мисли.

Невъзможно е да останеш в състояние на пробуждане заобикаляйки сърцето. Всъщност всички предишни четири точки губят смисъла си, ако стигнем до някакъв опит на пребиваване в сърцето – от сърцето можем да видим и приемем всички наши непробудени, неживи части, да върнем вниманието навътре, да се предадем на милостта на съществуването и действително да сме готови за това, че всички наши бонуси и заслуги ще престанат да имат значение.

При практиките за упражняване на вниманието използваме специални методи за такова пребиваване в сърцето и отделяме на това огромно внимание.

Ако практикуваш много години, но нито една от твоите практики не е насочена към разкриване на духовното сърце, можеш да се оказваш в състояние на пробуждане за известно време, а след това отново да пропадаш в състояние на обусловеност, като птица, която се повдига от земята с едно крило, но отново пада.

Подсказка:

Не зная как стабилно да се устроим в духовното сърце, без да използваме специални методи. Срещала съм хора, преди всичко жени (и това е свързано с различната структура на фините тела при мъжете и жените), които се оказват в сърцето спонтанно. Но дори и на тях са им били нужни методи, за да се научат да пребивават в сърцето стабилно.

Вместо послеслов

Когато започнах да практикувам преди 25 години, пробуждането ми се струваше нещо като завършване на училище – крайна точка за постигане, след която непонятно защо, но практиката завършва. (не ме съдете строго – бях на 18 години). Сега разбирам защо пробуждането наричат „второ раждане“ – само след него практиката започва. В нея няма усилие, но има методи и наставленя за това къде и как да се насочва вниманието през деня и нощта. И за мен е съвършено очевидно, че в сравнение с това къде се намира учителят ми, аз съм просто все още в пелени. И не е сигурно дали ще израстна напълно в този живот. И когато понякога гледам видео филми на много съвременни пробудени учители (това се отнася основно за неоадвайти или америкаци, които изучават випасана) виждам че да – има пробуждане, но няма окончателна реализация. И те продължават да растат и растат. За което често самите те не подозират и не разказват на учениците си. Пробуждане, просветление и окончателна реализация са различни стадии. И не е задължително да се преминат в течение на един живот.

Текст © Анастасия Гостева

Източник: http://vnimatelnost.com/2015/06/10/why-you-are-not-awakened/

Превод от руски  Таня Темелкова

Saturday the 23rd. Spiralata.net 2002-2017