Полезно по Пътя

Произход и история на суфизма

Печат

Произход и история на суфизма

Суфизмът– както е известен ислямският мистицизъм на Запад от ХIХ в. насам – (на арабски думата е тасаввуф) – е този аспект от ислямската вяра и практика, при който мюсюлманите търсят истината за божествената любов и знанието чрез пряко общуване с Бога. В основата си той представлява история на индивидуалната мистична опитност. Вероятно думата произлиза от арабското суфи– мистик, което от своя страна произхожда от суф – вълна, тъй като мюсюлманските аскети носели вълнени наметала. Суфите са известни също като бедните – фукари, мн.ч. от арабското факир, а на персийски – дервиш.

Суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век. Той се появява най-напред около VI – VII в. като противоположност на увеличаващите се светски елементи в мюсюлманството. Самите суфии считат своята традиция за вътрешно спояваща човечеството от древността. Суфизмът се разбира като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на духовна традиция на просветляване и единение с Аллах.

За суфия е неотменно разбирането, че той е причастен към вътрешната истина на всички религии. Тарика е арабски термин, означаващ „път”. Той приема два смисъла в мюсюлманската мистика. В първия смисъл е сборник с принципи, който цели в рамките на суфистката мисъл да стигне до същността и да спечели благоволението на Всевишния, следователно и щастието, както в земния, така и в отвъдния живот.

Във втория си смисъл, от XI век нататък, означава ансамбъл от ритуали за духовно обучение. По този начин суфизмът става синоним на братство, добива смисъла на общност, създадена по специални предписания, под ръководството на един и същи учител. Принадлежността към някое от тези братства води до пребиваването в суфистки манастир, за по-дълги или по-кратки периоди, много рядко за цял живот, като повечето последователи са женени.

Философията на суфизма създава и налага правилата и етапите, през които преминават поклонниците по пътя към мистичното. Ролята на шейха, който е главата на братството и на когото се дължи абсолютно подчинение, се състои в адаптиране на упражненията към духовните нужди и възможностите на учениците. Но връзката между учителя суфи и ученика е много по-тясна, от колкото възможната привързаност към един „ръководител на съзнанието” в обичайния смисъл на думата: не става въпрос само за преподаване на философия, съобразно способностите на човек, стремящ се към духовен живот, а за посвещенческата традиция, за съобщаване на едно духовно влияние, на един Божествен прилив, който може да дари само един представител на „верига” водеща към Пророка Мухаммад.

Това посвещение се извършва чрез връчване на расото. По този начин ученикът става син на шейха. Освен това учениците се смятат помежду си за братя, обвързани и обичащи се с любовта на Бога. Те вярват, че когато си свързан с някого в братството, това е по-силно от роднинска и кръвна връзка. Заради своята философия и начина си на живот суфийското братство образува една сплотена общност, едно духовно братство, така че и най-скромният привърженик да се чувства свързан духовно с най-възвишения и екзалтиран йерофант: връзката помежду им не може да бъде разкъсана, защото това е брак между души, който е сключен на небето.

Против наложилото се мнение, че в исляма не може да има монашество, общностите на мистиците се оформят като братства. Всяко от тях се превръща в път, следване на непрекъсната традиция, положена от учителя. В тези братства е широко разпространена аскетична практика и придържането към принципа за непритежание. Именно тези братства, нетрадиционни за ислямската религия, наподобяват по облик ордените на бедните монаси, известни от други религиозни култури.

Според суфиите монашеството е “в сърцето на всекиго“. За първообраз на дервишеско братство се приемат сподвижниците на Мухаммад, с които той напуска Мека и се заселва в Медина. Начинът на живот в дервишеските братства в средновековната мюсюлманска култура не подлежи на публично разискване, така че за него не е известно много. Кои всъщност са дервишите? Дервиш или дарвиш буквално значи: ,,който ходи от врата на врата’’. Те просели, за да получат унижение на този свят и за да се отрекат от материалното, като се сближат с духовното. На дервишите е забранено да просят за себе си, а изпросеното даряват на бедните.

Суфиите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта.

Най-ранната школа на ислямската мистика се утвърждава в Багдад около своя лидер Джунайд (830-910 г.). Джунайд разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е събиране, пределно единство, самосъсредоточаване на мистика и негово единение с присъстващия в Името си Аллах. Възгледът за „фана“ също става централен за целия суфизъм. „Фана“ най буквално може да се разбира като „угасване“, угасване на съзнанието; интерпретира се като пределен стадий на мистичното възхождане, „разтваряне“ в единия Бог. Достигналият „фана“ суфий става изразител на автентичното състояние на суфия в сферата на временното пребиваване на човека в земния живот – да бъде „в света, но не от света“.

Исторически суфизмът преминава през няколко етапа: ранен аскетизъм, класически мистицизъм на духовната любов, и поява и развитие на мистичните братства. Поради постоянната медитация на първите суфи аскети върху думите от Корана за Страшния съд, те били наречени “онези, които винаги плачат“. Те много строго спазвали предписанията на Корана и традициите, като особено държали на нощните молитви.

Отначало мистичният живот бил ограничен до отношение между учител и няколко ученици. Основите на монашеския живот били положени през Х в., но истинските братства се появяват едва след ХII в. През ХIII в. суфизмът престава да бъде пътят на избраните неколцина. Влиянието му се разпростира сред масите. Мюсюлмански братства се появяват в целия ислямски свят, от Западна Африка до Индия, като всяко има свои особености в ритуала.

Безкористната любов към Бога, без надежда за рай или страх от ада, въведена от една жена от Басра, Рааби ал-Адавях, превръща аскетизма в мистицизъм. В следващите десетилетия мистичните тенденции в исляма се засилват, отчасти повлияни от общуването на суфите с християнските отшелници. Голям брой от мюсюлманските аскети практикували тавакул – абсолютно доверие в Бога, което по-късно станало централна концепция на суфизма.

Един от първите големи суфи мистици е Манзур ал-Халадж, който станал известен с фразата си “Аз съм съзидателната Истина“, често предавана като “Аз съм Бог” – т.е. единение на индивидуалната душа с Върховната. Той бил екзекутиран именно заради тази фраза. За по-късните суфи той е “мъченикът на Любовта”.

В ранните векове суфи-обществата били тесни кръгове, начело на които стояли шейхове – духовни учители, често занаятчии. Първите наръчници за суфизма се появяват ок. Х в. Постепенно се създават суфистките братства, и ХIII в. се смята за златния век на суфизма.

Роденият в Испания Ибн ал-Араби създава сложна теософска система за отношението на Бога и света, която всъщност е основата на теорията му за единството на битието. Според тази теория, представена в труда му “Откровения от Мека“, който се състои се от 560 глави, цялото съществуване е едно, и то е проява на всепроникващата божествена реалност. Неговият египетски съвременник Ибн ал-Фарид по това време пише най-хубавите мистични поеми на арабски.

Суфизмът е оформил голяма част от мюсюлманското общество. Ортодоксалните мюсюлмани не се съгласяват с такива аспекти на суфизма като: боготворене на светци, поклонение пред гробници на светци, практикуване с музика (сема), чудотворство и приемането на пре-ислямски и неислямски обичаи; също с абсолютизирането на шейха, духовния водач. През 1925 г. Кемал Ататюрк забранил дервишките братства, тъй като те били смятани за ограничаващи свободното развитие на обществото.

Литература

Първите систематични книги, обясняващи основните черти на суфизма, датират от Х в., но медитациите на Халадж и творбите на много суфи поети, предаващи изживяванията на неизразимото тайнство, са преди тях. Най-големият принос на суфизма към ислямската литература е без съмнение поезията.

На първо място са очарователните кратки арабски любовни поеми (понякога използвани за пеене като мантри в практиката сема), изразяващи копнежа на душата за съюз с нейния възлюблен. В индо-мюсюлманските мистични песни душата е любящата съпруга, а Бог – съпругът, за когото тя копнее.

Месневи– дълги мистико-дидактични поеми – въвеждали читателя в проблемите на единството и любовта чрез алегории и притчи. Най-големите творби в тази насока са “Градината на истината и законът на практиката” от Санай, “Разговорът на птиците” от Мантек от-Теир и “Духовни куплети” (”Месневи”) от Руми.

Джеляладдин Руми е най-големият мистичен поет на персийски (Руми – от областта Рум, т.е. Анадола). Той е роден в днешен Афганистан през 1207 г. и умира през 1273 г. “Месневи” се състои от ок. 26000 куплета и за мистиците, четящи персийски, е втора по значение след Корана. Тя представлява енциклопедия на мистичната мисъл. Руми бил вдъхновен от своя мистичен любим, Шемсаддин от Тебриз. Неговите мюриди (ученици) били организирани по-късно от сина му в ордена на въртящите се дервиши – суфи, достигащи до екстаз чрез танц и музика.

Практики:

Основата на суфизма, “любов-мистицизъм” е текстът от Корана, че Бог ни обича и ние го обичаме. В практиката на суфите строгата подчиненост на религиозния закон и следването на Пророка е основно. Чрез сурова интроспекция и умствена борба мистикът се опитва да пречисти низшето си аз и от най-малките следи от егоизъм.

Доверието в Бога се практикува до такава степен, че всяка мисъл за утре била смятана за греховна. “Малко сън, малко храна, малко приказки” били основните принципи, а постенето – важна подготовка за духовния живот. Основният интерес на суфите е тавхид, изявлението, че “няма друго божество освен Бога”. Тази истина трябва да бъде осъзната в съществуването на всеки, и затова изразните средства са различни.

Ранните суфи постулирали подхода към Бога чрез любов и целенасочено страдание, докато се достигне единство на волята. По-късно тавхид придобива значение на знание, че няма друго освен Бога, или на способността да виждаш Бога и сътворението като два аспекта на една реалност, отразяващи се един друг и взаимнозависими. Идеята за проявление на божествената мъдрост била свързана и с личността на пророка Мохамед.

По пътя към просветлението мистикът преминава през различни променящи се духовни състояния. Крайната точка е вътрешното знание, непосредственото интимно общуване на човека с Бога чрез сливане с Него в състояние на озарение или Любовта – централна тема на суфизма от IХ в. нататък.

Целта е фана, унищожение, т.е. унищожаване на собствените качества и приемане качествата на Бога. Именно след окончателното изличаване на личността, според някои мистици, се достига екстатичното състояние, наречено опиянение. То е последвано от второ изтрезняване – връщане на напълно преобразения мистик в този свят, където той действа като жив свидетел на Бога, т.е. продължава своето “пътуване в Бога”.

Една от практиките по пътя е ритуалната молитва, произтичаща от мюсюлманското предписание “И често си спомняй Бога“. Тя се състои от повтаряне на едно или всичките най-красиви имена на Бога, на името “Аллах” или на определена религиозна формула. Използва се броеница с 99 или 33 зърна. В средата на IХ в. за достигане до състоянието на екстаз някои мистици от Багдад създават нова религиозна практика – с музика и рецитиране на поезия (сема).

Аскезата е необходима според суфийските учители заради вътрешната битка на адепта за очищение на страстната му душа, „нафс“, от нечистотата на помислите, от изкушенията. Тя е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“. Необходимо условие е и преодоляването на стереотипите на мисленето, на неговата обремененост от двойствеността; обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи.

Основателят на ордена на въртящите се дервиши, Джалаладдин Руми(ХIII в.), търси пътища за проникване в “затвореното” съзнание на привързания към света човек в притчите и алегориите. Не оставайте свързани със стената, върху която се виждат само отраженията – призовава Руми, – търсете вечния източник на светлината.

Централен момент в практиката на суфиите е дхикр (зикр), припомнянето на Божието име. Разбирането за ролята на дхикр се черпи от аяти на Корана, напр.: „О, вярваши, често споменавайте Аллах!“ (33: 41). Според Ал-Халадж дхикр е начин адептът да поддържа постоянно активна паметта си за Аллах, за да приеме в екстаз всеприсъствието Му. За него, както и за Ал-Газали (1058-1111), дхикр е средство на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме всецяло Бога. Във всеки случай, припомнянето на Божието име не се интерпретира като форма на вокация, на призоваване на Бога.

Дхикр може да се извършва индивидуално, в усамотение, но и едновременно от всички, принадлежащи към общността. В общите форми на дхикр се утвърждават съпътстващи действия – ритуално въртене, ритуален танц. Най-дълбинният стадий на дхикр е според Абу Хамид ал-Газали дхикр на сърцето.

На този стадий е постигната и тишина на телесното (усамотение, което той смята за необходимо); постигната е и тишина на „устата“, защото в припомнянето заглъхва всяко човешко слово, и тишината на сърцето – сърцето на адепта се „разтваря“, за да приеме Божието присъствие в такава пълнота, че самото туптене на сърцето да бъде вече пулсирането на Божието име. Дхикр може да се произнася на глас (дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).

Абдул Абд ал-Халик Гиджувани(ХII в.), основател на братството Ходжаган, разработва метод, път на тихия, вътрешен дхикр. Този път включва осем стъпки:

·  съзнателно, овладяно дишане (хуш дар дам; диханието да е живо свързано с Божието присъствие);

·  наблюдаване на крачките (назар бар кадам; да се следи с поглед точното място, където ще се стъпи, да не се оставя погледът да блуждае);

·  пътуване към родината (сафар дар ватан; монек да следва следва пътя към истинната си родина – към самия Творец; споделя се възгледа за необходимо външно и вътрешно пътуване, във външните си пътувания човек може да открие съвършения си Водител);

·  усамотение в тълпата (халуат дар анджуман; усамотението може да е външно и вътрешно – при външното човек се оттегля самотен се съсредоточава върху дхикр, а при вътрешното, истинското усамотение, и сред тълпата той не чува нищо и остава отдаден единствено на дхикр в тишината на сърцето си);

·  припомняне (ядкард; „кард“ е същината на дхикр, а „яд“ е извършването на дхикр в сърцето);

възвръщане (базгащ; самообладание, мисълта да се пази от разсейване, от разконцентриране);

внимателност (нигахдашт; взиране в сърцето, т. е. сърцето да се пази от проникване на лоши помисли);

·  спомняне (яддящ; адептът да пази сърцето си в присъствието на Аллах – така той може да осъзнае и да прояви и чрез себе си светлината на Същността на Единствеността (анвар аз-зат ал-ахадия).

Суфийските общности се обединяват около учител (шейх). Отношенията учител-ученик са сакрални, непосредствени и не се институционализират. Учителят съблюдава конкретни подходи към всеки ученик и е в състояние да му предава духовна енергия (барака). Името на Фаридуддин Атар (Химикът) (1150-1229) е свързано със суфийското упражнение “стоп!” – в определен момент ученикът спира всякакви движения по заповед на учителя, и тъкмо тогава става възможно предаване на енергия (барака) от учителя на ученика.

Ритуалът сема

Сема (или сама), представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите. Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото.

Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация.

Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. Подготовка: със свалянето на черният плащ преди отдаването дервишите свалят земната личност, егото, остават по бялото одеяние на вярата (чистотата), в началото и двете ръце за кратко сочат земята – произхода, после едната се въздига през зоната на сърцето – нагоре – Пътя, и застиналото движение показва трансформацията – от земна личност през докосване в сърцето към божествени пространства. Детайлите с поклоните (танцът винаги е група с един Учител, който символизира Помощта).

Три фази описват сема най-добре – опознаването на Бога, съзирането на Бога, и единението с Бога. В първата фаза дервишът се завърта три пъти. Във втората фаза сваля горните си дрехи – освобождавайки душата от земните грижи. В третата фаза бавно започва да се върти. Дясната ръка е вдигната нагоре, чрез нея приема волята на Бог. Лявата ръка сочи надолу, с нея раздава приетото от Бог на хората. В момента преди края на танца за кратко и двете длани са обърнати нагоре. На някои е позволено да въздигнат и целите ръце.

Пътят в суфизма

Суфистката традиция разделя пътя на самопознанието на три основни етапа. Първият – шериат, т.е. буквално изпълнение на откровения закон, записан в Корана и преданията за пророка Мохамед, е всъщност подготвителен. Той дори не представлява тръгване по пътя, но е задължителен за всеки правоверен мюсюлманин. Само след като се усвоят догмите на исляма, може да се върви по-нататък – към втория етап, тарика, което всъщност означава път.

Шериатът съответства на логическото познание, наричано “явна наука”. Без да го отричат, суфите твърдят, че то е ограничено, понеже са му достъпни само признаците, свойствата, т.е. атрибутите, а не субстанцията – онова, което е “чрез истината”, а не самата истина. Логическото познание възниква по пътя на разделянето – анализ и синтез. Но тъй като същността на божествената истина е абсолютна, тя не допуска нито едното от двете и следователно не може да бъде разбрана чрез логиката. Възприятията отвъд разума суфите наричат “откровение”. Добитото по този път знание се нарича “съкровено“, и то е недостъпно за логиката.

Първата спирка по пътя е покаянието – тауба: от този момент нататък посветеният насочва всички свои мисли само към истината, към Абсолюта. Следващата спирка е предпазливост – вара, изразяваща се в най-строго разграничаване на разрешеното от забраненото (преди всичко за храната). Оттук произтича преходът към въздържанието – зухд. Пътникът все по-последователно се въздържа от излишъка – от хубавите дрехи, храната, от всичко, което отдалечава помислите му от истината, от всичко преходно, което достига до отказ от всякакви желания.

Въздържанието довежда до нищета – факр. Под това трябва да се разбира не толкова материалната бедност, колкото съзнанието, че всичко, дори психическите състояния, не са притежание на личността на пътника. Тъй като нищетата и въздържанието са свързани с неприятни преживявания, след тях по необходимост следва спирката, наречена търпение – сабр. Оттам пътникът върви към спирката надежда –тавакул. Тук представата за живота се свързва с един-единствен ден, дори миг, и се отхвърля всякаква грижа за утрешния ден. Ето защо суфите наричат себе си “хора на времето“, т.е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува.

Първите две спирки довеждат пътника до края на тарика, наричан съгласие или покорност, т.е. спокойствие на сърцето по отношение на предопределеното. Това е това психическо състояние, при което всяка загуба или успех не само че се посрещат спокойно, но дори практикуващият не си и представя, че може да изпита огорчение или радост. Личната му съдба, както и цялата заобикаляща го действителност, престават да имат за него каквото и да е значение.

Тук завършва тарика и започва последния стадий на усъвършенстването –хахика, т.е. реално истинско битие. Когато го достигне, суфитът се нарича ариф – посветен. Тук той интуитивно постига самата същност на истината. Трите степени – шериат, тарика и хахика – съответстват на трите степени на познание. Първата е уверено знание, втората – пълна увереност, третата – истинска увереност, което лаконично се изразява със “зная, виждам, съм“. Суфите достигат до “фан” – разтваряне в Божеството и “хал” – мистично състояние, давано на човека като благодат, и необходимо за мистичното озарение.

Символи

Божествената истина се разкрива на мистика във видения, чуване на гласове и сънища, но за да предаде тези опитности, той е трябвало да разчита на светска терминология, като например любов и опиянение.

Символизмът на виното, чашата, пиещия, стават популярни навсякъде. Няма как другояче да се изрази надеждата за единство на душата с божественото, освен чрез човешкия копнеж и любов. Например тайнството на единството и многообразието се изразявало с огледала, отразяващи различни аспекти на божественото, или с призми, отразяващи чистата светлина. Съюзът бил описван като потопяване на капката в океана, като състоянието на желязото в огъня, с виденията за проникващата светлина или изгарянето на молеца в пламъка на свещта.

Опитвайки се да обяснят своята традиция, суфите си служат с метафори, които създават един специфичен суфи ,,жаргон’’. Така с течение на времето се оформя и техен собствен символичен език, с който те олицетворяват своята философия и състоянията на трансцедентните си изживявания, за да ги направят по-достъпни за обикновените хора. Някои примери за такива метафорични изразни средства са:

·  Възлюбен – Бог, възприеман като близък приятел, спътник и любящ

·  Бриз, ветрец – животодаряващия дъх на Възлюбения

·  Роза – вечната и съвършена красота на Възлюбения

·  Градина – метафора за красиво и хармонично състояние на съзнанието

·  Вино – нектарът на любовта, божествено опияняващото присъствие на Възлюбения

·  Виночерпец – душата

·  Дреха – тялото

·  Славей – душата, която възпява Възлюбения

·  Пиянство – да си обхваната от любов към Бог. Божествено чувство на екстаз.

Значение

Суфизмът, в началото практически метод за духовно образование и себеосъзнаване, постепенно прераства във философска система, като приема традициите на неоплатонизма, гностицизма и духовните течения от Иран и земите от източното Средиземноморие до Ирак. Влияние оказва и персийският зороастризъм, египетската херменевтика и индийският мистицизъм.

Най-големите представители на теософския суфизъм саИбн ал-Араби иИбн ал-Фарид (роден в Египет). Над суфизма размишляват и Абу Али Ибн Сина (Авицена) и Абу Хамид ал-Газали, който всъщност е последната велика фигура в класическия суфизъм.

Същината на теософския суфизъм се съдържа в хадиса “Аз бях скрито съкровище и исках да ме намерят“. Абсолютът, Бог, в самотата си е копнеел за проявление и е създал света, като е вдъхнал битие в небесните прототипи. Вселената се създава и унищожава всеки миг. Светът и Бог са като лед и вода, или като две взаимосвързани огледала, отразяващи се едно в друго. Пророкът Мохамед е съвършеният, той е “думата”, пълната теофания на божествените имена, прототипът на сътворението.

Суфизмът и неговата философия са нещо обширно и необхватно. Те дават възможност за духовен растеж, възможност за изява на любовта, съзнателността и щедростта. Това е едно духовно учение, което идва от далечно време, но е автентично и днес.

В западната философия, от Платон до Хайдегер, мисълта се мести в полето на един постоянен конфликт: дуалността душа-тяло, субект-обект. А целта на суфиите е да открият едно измерение отвъд всяка двойственост, присъединяващо така универсалния аспект на дълбинното съзнание.

Мистичната интуиция се открива, казва Гьоте, като впечатление. Тя е мълниеносно задържане, в което се премахва чувството за време. Едно такова пряко възприемане се придружава от чувство за присъствие, понеже когато душата среща вечността, трансцедентността е тази, която нахлува там и която тя приема и разпознава като такава. Това присъствие е определено като „присъствие на сърцето като доказателство за интуитивната вяра по такъв начин, че скритото има същата мощ като видимото.

Автор: Владислав Христов

 

Sunday the 22nd. Spiralata.net 2002-2017