Полезно по Пътя

Метафизика, мистика и свръхспособности

Печат

Метафизика, мистика и свръхспособности

в контекста на пробуждането

 

Има една доста сложна област, която би било добре да се поясни. В нейните предели се препъват много от онези, които си поставят за цел своето пробуждане. Четейки писмата на читателите, ми се налага да имам работа с тази тема доста често, така че с тази статия ще се постарая с един замах да окося целия урожай от въпроси. И днешната тема е такава: мистични преживявания, метафизика и свръхспособности в контекста на пробуждането.

Аз вече засегнах тази тема в статията „За духовната имитация и уютните спирки”. Но това е тази тема, която следва да се разгледа по-добре, защото за много хора тази област е или гъста мъгла, в която таралежът се нарича митичен кон, или лъжлива яснота, при която таралежът, намирайки се в мъглата, разказва басни за ясното небе.

Нека да започнем с определение  на основните понятия.

Термини

Мистицизъм – това е мироглед, включващ в себе си области извън пределите на привичното възприятие. Прието е тези области да се наричат свръхестествени, но това е условно и относително наименование. Всичко е просто – хората са привикнали да оперират с вниманието в определен диапазон, и този диапазон определя това, което човек нарича свят. Мистицизмът подразбира разширено възприятие, и като следствие – по-цялостна картина на света.

Метафизика– това е описание на реалността и нейните фундаментални основи. Тя може да включва в себе си мистицизма като основа за описание.

Свръхспособности– те са следствие от разширеното възприятие и могат да бъдат доста разнообразни. Колкото по-широк е диапазонът на възприемане на света, толкова повече са възможностите за взаимодействие с него.

Къде обаче, изхождайки от тези определения, е мястото на пробуждането?

Отговорът е: никъде! И ето тук следва да бъдем внимателни.

Пробуждането подразбира самоосъзнаване отвъд пределите на сетивните възприятия, отвъд пределите на формите и описанията. Отвъд пределите, както на грубото, така и на финото. Това е загуба на някаква позиция или гледна точка, благодарение на което идва осъзнаването на всичко изведнъж, в цялост, като нещо неделимо, в което ги няма двамата – нито възприемащият, нито възприеманото.

Въпросът стои радикално: пробуждане от какво? Отговорът е: от света и всичко онова, което е в него, включително и личността на пробудилия се. Пробудилият се с право може да бъде наречен „не от този свят”, или пробуждането – това е осъзнаване на себе си като онзи, който не е въвлечен в света.

Това не е разширение на възприятието в ново състояние на съзнанието. Това не е друго описание на реалността, това не е свръхспособност и не е някое от нивата, които трябва да се постигат.

Говорейки за пробудено възприятие, ние говорим за естествено състояние на битието на всяко живо същество до .приложението на сетивно възприятие, появата на някакви качества и умствени описания. А това на свой ред представлява целият човешки опит, всичко, което е известно на човека. Да се пробудиш – означава да осъзнаеш себе си отвъд пределите на известното, да игнорираш всичко, което знаеш. И това всъщност означава следното: да игнорираш целия свят, включително и тялото, емоциите и сетивните възприятия – както грубите, така и фините.

А сега да разгледаме как всичко това се съотнася едно с друго в рамките на една метафора.

Проста  метафизика

Нека да си представим, че материалната част на света е сцена на куклен театър. Такъв, в който куклите са надяват на ръцете и говорят с гласовете на своите кукловоди.

Куклите – това са човешките тела, персонажи, изпълняващи своите роли в човешката театрална постановка. И ето, на сцената куклите се движат и отиграват някакъв сложен сценарий.

Почти всички са отъждествени с тези кукли, вярвайки в самозабрава в някаква обективна реалност и в тази куклена сцена. Но има и такива, които поради различни причини един ден са престанали съсредоточено да гледат в своята кукла и изведнъж са забелязали ръката, на която е надяната куклата.

„Охо! Аз не съм това тяло! Ето ме мен – истинският!” – гледайки на надзъртащата под куклата ръка и клатейки се с нея, възкликват те, - „Ето ме мен! Ето я скритата реалност! Сега вече всичко ми е ясно!”

И под впечатлението на това откритие някои измъкват ръката от куклата и започват да изследват с нея сцената и задкулисието, сякаш отново откриват за себе си реалността.

 

При това те не обръщат внимание на един важен детайл – на дланта кой знае защо е нарисуван персонажът, който тази ръка е управлявала, т.е. ръката изглежда почти така, както и куклата, само сега тя не е така привързана към сцената и притежава далеч по-добра способност да хваща нещо.

И ето тази персонифицирана длан на ръката започва да се придвижва зад кулисите и да се сблъсква с други ръце, да общува с тях, узнавайки много нови неща, започва да влияе на куклите и сцената, оперирайки с новите възможности. Понякога те пречат на другите да си изиграят ролите, понякога разлюляват сцената, или развиват  болтовете на нейните основи, без сами да разбират това. А после се оплакват, че администраторите на театъра ги преследват и не им позволяват да правят каквото си пожелаят.

Как ти си отъждествен с куклата – това е обикновеният човешки живот. Когато се отъждествяваш с нарисуваната ръка, тогава това наричат извънтелесни, или астрални опити.

Някои продължават по-нататък. Те забелязват, че тази китка на ръката израства от предмишницата, продължаваща с лакътя и рамото, а после в нещо, което е трудно да си представят. Тогава те започват да разбират, че всичко е много по-сложно, и че те представляват нещо много повече от тази нарисувана ръка. Да си признаят, че са това по-голямо нещо, означава да се простят с част от натрупаните убеждения и опора в привичните възприятия.

И когато остане зацепването за това привично възприятие, но при това се проявява и притегляне към източника, тогава ръката се обръща към тялото, част от която е, и започва да говори с него така, сякаш това са два отделни субекта: ръката е единият, а тялото – другият. Тогава и възникват концепциите за малкия и големия Аз. Такова общуване хората наричат „контакт с висшия Аз”.

А ако погледнем не на своя източник на ръката, а на източниците на другите ръце, тогава е възможно да се осъществи общуване с другите „висши Аз”.

Едни от тях управляват кукли, други, нямайки своя кукла, бродят зад кулисите, изпълнявайки някакви свои задачи. Те влизат в контакт с тебе, за да ти съобщят това, което ти или другите трябва да чуете. Тяхната поява винаги е ответна реакция на изразено намерение. И ако им отстъпиш своята кукла, позволявайки да я управляват и говорят чрез нея, то това се нарича ченълинг.

Отслабвайки привързаността към куклата и ръката, вниманието се пренася към големите части на тялото. „Ха!” – възкликва онзи, който отново е разширил своето възприятие, - „Аз на практика не съм тази ръка, а кукловодът, който я управлява! Ето каква е тя – истинската цялост! Ето какво е това Душа!”

И ето играта на управление и правене продължава на ново ниво. Но веднъж, когато интересът към случващото се на сцената и зад кулисите намалява, този, който се отъждествява с кукловода, се пита: „А за кого, собствено, се разиграва тази театрална постановка? Кой е зрителят?”

Тогава той неочаквано открива, че именно той наблюдава всичко това. И че всичко, възприемано досега е било театрална сцена в голям цирк. Бъдейки зрител в залата, той е наблюдавал кръглата циркова арена от различни страни, и затова е виждал и кукленото представление на нея, и задкулисието с кукловодите. И това е било толкова интересно и завладяващо, че той непрекъснато се е отъждествявал с това, което вижда.

И това в крайна сметка е нормално, нали затова и той е дошъл на това представление – да преживее наблюдаваното.

Самият зрител обаче се намира извън сцената и задкулисието. Той не е засегнат от тях. И всичко, което вижда –  са негови проекции, изцяло съгласувани с неговото виждане. Но и това не е всичко. Макар и зрителят да е свободен от сцената и от всички видими форми, но той не е свободен от някаква точка на обзора, която заема в залата. И тази точка на обзор все още е обусловена от наличието на идеята за „Аз”. Преди тя се е изразявала като „аз съм кукла”, после – „аз съм ръка”, още по-късно – „аз съм кукловод”, а сега – „аз съм наблюдател”. Затова и цирковата арена изглежда като нещо отделно от него самия.

Когато се пусне и тази идея, всичко се възприема изцяло, от всички страни и едновременно. И всичко, което се случва се вижда като вътрешно съдържание на съзнанието в отсъствието на идея за възприемащия. Тогава остава само възприятието, само съзнанието, само основата на битието.

Парадоксите на възприятието

Хората със склонност към възприемане на фината съставяща на света, нямайки преживяване на изначалната основа на битието, неизбежно ще бъдат увлечени от света на собствените проекции, които ще считат за свои реални и не зависещи от тях възприятия. Оттук и болшинството парадокси, заблуждения и бъркотии. И затова духовните традиции настояват да не се отдава голямо значение на нищо от възприеманото, и да не се увличаме по така наречените свръхспособности. По същата причина на Изток настояват за наличие на Гуру, който всеки път ще ти посочва поредното отъждествяване, поредната спирка или излизане от пътя.

Изначалната основа на битието – това е чистото съзнание извън формите и концепциите. И това е изначалната природа на всеки, независимо от това дали го осъзнава или не. Цялата възприемана реалност се разгръща вътре в това съзнание.

Защо казват, че всички форми са нереални? Защото те са само видимост, обусловена от възприятието на конкретното същество. Това е лесно да се разбере, ако се сравни човешкото възприятие с възприятието на което и да е животно. Например, прилепът възприема много широк диапазон от звуци, и тази звукова чувствителност е такава, че той сякаш вижда звука като обем, определяйки с негова помощ разстоянието до обектите. Там, където човек нищо не възприема, прилепът възприема определена част от реалността. Прилепът вижда света по съвсем  друг начин.

И ето въпросът: чия картина е реална? На човека или на прилепа?

Отговорът е прост – никоя, ако става въпрос за формата. И едната, и другата картина са обусловени от възприятието на даденото същество.

И тук някои могат за възразят: но аз съм способен да възприемам света без да използвам сетивата, т.е. без да използвам очите, ушите, носа, езика и кожата. Да, способни сте, но при това вие използвате отпечатъците на именно тези пет сетива в ума си, тъй като вече сте имали сетивен опит в миналото и умът е способен да го възпроизведе. Същото се случва и в сънищата на всеки  човек – тялото спи, а всичките пет сетива се използват вътре в света на сънищата. И ако погледнете отстрани, то ще разберете, че това не е толкова необичайно.

Вие не сте способни да измислите съвършено ново чувство. Но вие използвате комбинация от тези чувства, с които вече имате опит. В променени състояния на съзнанието можете да ги усилите, или да ги съчетаете причудливо, но не можете даже да си въобразите ново чувство. А така нареченото шесто чувство – това е интуитивно знание, което възниква в ума, необхванато от петте сетива. В някакъв смисъл умът е орган на шестото чувство.

От казаното може да се извлече още едно често заблуждение на този, който възприема фините нива. Много хора мислят, че като са способни да успокоят тялото и да се дистанцират от него, пренасяйки вниманието на по-фини нива, то значи, че те вече не се отъждествяват с тялото.

Изобщо не е така.

Първо, както вече беше казано, при това се използват петте сетива, свойствени на физическото тяло.

Второ, запазва се представата за себе си като за отделна личност, която неотдавна се е намирала в това тяло. А образът на личността е неразривно свързан с тялото и неговата история, затова финото тяло обикновено изглежда като негово копие.

Трето, такова личностно възприятие обуславя това, което се възприема на фино ниво. По тази причина много хора са склонни да персонифицират това, което там се възприема. И в такъв случай всичките сили във вселената придобиват форми на богове и същности, напомнящи много на хора. Оттук и цялата митология и огромните пантеони на богове в различните религии.

Казват, че човек е създаден по подобие на Бога. Но в този случай е обратно: боговете изглеждат подобни на човека.

Впрочем, даже ако тези сили се възприемат като фини вибрации или сложни геометрични и светлинни форми – то това е все още човешко възприятие, но по-слабо обусловено от персонификация.

Но най-простият начин да се узнае дали се отъждествяваш с тялото – това е да се проследят собствените реакции в ежедневието. Ако поне нещо те засяга емоционално, изваждайки те от равновесие, то все още има отъждествяване. И аз ще ви кажа под секрет: финото отъждествяване с тялото се съхранява до самия момент на пълното пробуждане.

Нищо лошо няма в човешкото възприятие, просто трябва да се разбере, че то е човешко. И ако твоята цел е пробуждане, то да се освободиш от това възприятие е твоят път.

Гностиците (представители на мистично течение в ранното християнство) са разделяли хората на три категории:

*      Обусловените от материалната форма са наричали „плътски хора”.

*      Обусловените от фините възприятия – „душевни”.

*      А тези, които се стремят извън пределите на всички форми, вкоренявайки се в безпределния дух – „духовни”.

Да се увличаш от мистика, магия и свръхспособности, да ги смяташ за нещо особено и значително, значи да си заседнал във втората категория, значи да се отъждествиш с някого, който е могъщ, знаещ и особен. А това е  просто поредната причудливост на егото под формата на горделивост и тщестлавие.

Но главното е друго. Трябва ли непременно да се надзърта зад кулисите на кукления театър, за да се осъзнае, че се намираш извън пределите му? Трябва ли да се гмуркаш в огромния океан на подсъзнанието, за да разбереш, че и на повърхността, и в дълбините този океан е от една и съща субстанция? Нужно ли е да ровиш в това как е устроен съня, за да се събудиш от него?

В контекста на пробуждането отговорът е очевиден, но само за тези, които са развили определени способности, да признаят това не е лесно. Да бъдеш особен – това е то капанът.

Но от него не е и толкова сложно да се излезе. Достатъчно е дълбоко да се разбере това: всички са особени.

И ето още няколко думи на един стар мастер. Те са истинско съкровище:

Великият път не е труден,

Трябва само да избягвате предпочитанията.

Сюан-Цзан

 

Превод от руски Петя Стоянова

Източник: http://alter-world.net/2015/05/08/metafizika-mistika-i-sverxsposobnosti-v-kontekste-probuzhdeniya/#more-3299

Saturday the 27th. Spiralata.net 2002-2017