Общество

Необходимостта от трансцедентност в постмодерния свят

Печат

 

 

 

 

Необходимостта от трансцедентност в постмодерния свят
Вацлав Хавел
Сп. Футурист, юли 1995 г.


The Need for Transcendence in the Postmodern World
By Vaclav Havel
THE FUTURIST, July, 1995


Мнозина твърдят, че модернизмът  започва с откриването на Америка и завършва пак там. За край на тази епоха се смята 1969 година, когато САЩ изпращат първия човек на луната. След този исторически момент човечеството навлиза в нова ера.
Лично аз смятам, че има солидни аргументи в защита на предположението, че модерната епоха вече е приключила. Днес предостатъчно факти показват, че живеем в преходни времена, когато нещо от старото си отива и нещо ново го заменя по особено болезнен начин. Сякаш старото се руши, разлага и разпада, а изпод развалините му се надига нещо ново и все още неясно.
Със сигурност в историята не липсват моменти, в които човешките ценностите се подлагат на коренна промяна. Това се е случвало по време на елинистическата епоха, когато от руините на Стария свят се заражда Средновековието. Случвало се е и през Ренесанса, който отваря вратата към Модернизма. Характерните белези на подобни преходи са смесването на култури и съвместното съществуване на различни  интелектуални и духовни мирогледи. Това са периоди, в които установените ценностни системи се сриват, преоткриват се култури от далечни времена и пространства и се утвърждава тенденцията те да се цитират, имитират и преувеличават, вместо актуалните проблеми смело да се назоват и да се решат. От сблъсъка или преплитането на различните елементи плавно се заражда ново значение.
Днешният начин на мислене се нарича постмодернизъм. За мен той се олицетворява от възседналия камила бедуин с радио транзистор в ръка, облечен с традиционна носия, изпод която се подават дънки, а на гърба на камилата стои реклама на Кока-Кола. Не се присмивам на това, нито тъжа за разрушаването на чужди култури вследствие на западната експанзия. Виждам го като типичен израз на мултикултурната епоха, като сигнал за сливането на различни общества.  Нещо се случва, нещо се заражда, а ние сме във фаза, в която една епоха наследява друга. Епоха, в която всичко е възможно. Да, всичко е възможно, защото нашата цивилизация няма свой отличителен стил, свой собствен дух, своя собствена естетика.

Науката и модерната цивилизация

Това се отнася до кризата или до трансформацията на науката като основа на модерната концепция за света.
Зашеметяващото развитие на науката чрез безусловната вяра в обективната реалност и пълната зависимост от общи и рационални закони доведе до зараждането на модерната технологична цивилизация.  Първата цивилизация в историята на човечеството, която обхваща цялото земно кълбо и свързва в едно всички общества, поставяйки ги пред обща глобална съдба. Тъкмо тази наука позволи на човека за пръв път да погледне от открития Космос към Земята и да я види като поредна звезда в небето.
Същевременно обаче отношението към света, което модерната наука насърчава, изглежда е изчерпало своя потенциал. Става все по-ясно, че науката пропуска нещо. Тя не съумява да свърже най-присъщата черта на реалността с естествения човешки опит. Науката днес е по-скоро източник на дезинтеграция и съмнения, отколкото на интеграция и смисъл. Тя води до шизофрения: човекът наблюдател напълно се е отчуждил от себе си като живо същество.
Съвременната наука разглежда света повърхностно, описвайки само едно от измеренията на реалността. И колкото по-догматично науката налага едноизмерния модел на реалността, толкова по-подвеждащ става той. Например днес ние знаем неизмеримо повече за Вселената, отколкото нашите предци. И все пак по всичко личи, че те са знаели нещо далеч по-важно, нещо което ни е убегнало. Същото важи за връзката между нас и природата. Колкото повече научаваме за нашите органи, техните функции, биохимичен състав и реакции, толкова повече не съумяваме да уловим есенцията на човешкия дух, неговата цел и значението на цялостната система,  която определя  нашия неповторим Аз.
И така, днес се намираме в парадоксална ситуация. Възползваме се от всички открития на постмодернистичната цивилизация, които улесняват ежедневието ни по толкова много и важни начини. Въпреки това не знаем какво точно да правим със себе си и накъде да поемем. Светът, съставен от нашите преживявания, изглежда хаотичен, несвързан, объркващ. Свят без обединяващи сили, без единен смисъл, без истинско вътрешно разбиране на  съществуването ни в него. Специалистите могат да обяснят всичко от обективния за нас свят, но въпреки това разбираме собственото си съществуване все по-малко и по-малко. Накратко, живеем в постмодернистичен свят, в който всичко е възможно и почти нищо сигурно.

Когато нищо не е сигурно

Това състояние на нещата има своите социални и политически последствия. Общата планетарна цивилизация, към която всички ние принадлежим, ни сблъсква с глобални предизвикателства. Ние сме безпомощни пред тях, защото цивилизацията ни е глобализирала само повърхността на нашия живот. В действителност нашата вътрешна същност продължава да води свой собствен живот. И докато ерата на рационалното познание дава все по-малко отговори на основните въпроси на човешкото същество, все повече хора ще се придържат към древната сигурност на своето племе. Поради тази причина, отделните култури, сглобени от съвременната цивилизация,  все по-често осъзнават своята спешна нужда от вътрешна автономия, както и вътрешните различия на другите.
Културните конфликти се увеличават и разбираемо днес те са много по-опасни, отколкото по всяко друго време в историята. Краят на ерата на рационализма е катастрофален. Въоръжени с еднакви супер оръжия, често от едни и същи доставчици, следвани от телевизионни камери, членовете на различни племенни култове са във война едни с други. Ден след ден, ние работим със статистики, вечер се консултираме с астрологични прогнози, а за десерт сами се плашим с трилъри за вампири. Бездната между рационалното и духовното, между вътрешното и външното, между обективното и субективното, между техническото и моралното, между универсалното и уникалното, постоянно расте.
Политиците с право са притеснени от тежката задача да намерят ключа към оцеляването на нашата цивилизация, която е глобална и същевременно мултикултурна. Как да бъдат създадени общовалидни механизми за мирно съжителство и върху какъв набор от принципи следва да бъдат установени те?
Тези въпроси са подчертани с особена важност около двете най важни политически събития от втората половина на ХХ век : сривът на колониалната хегемония и крахът на комунизма. Изкуственият световен ред от последните няколко десетилетия се срина, ала нов, по-справедлив ред все още не се е появил. Основна политическа задача в последните години от този век следователно, трябва да е моделът за съвместно съществуване на различни култури, хора, раси, религиозни виждания в единна взаимосвързана цивилизация. Тази задача е крайно належаща, тъй като опасностите за съвременното човечество, предизвикани от едноизмерния модел на развитие, стават все по-сериозни с всеки изминал ден.
Мнозина смятат, че тази задача може да бъде изпълнена чрез технически средства. Те вярват, че това може да бъде постигнато използвайки иновативни политически, организационни и дипломатически инструменти. Да, очевидно е нужно да се създаде организационна структура, подходяща  за съвременната мултикултурна епоха. Тези опити обаче са обречени на провал, ако не изхождат от нещо по-дълбоко, от общочовешките ценности.
Това също е добре известно. И в търсене на най-естествения източник на нов световен ред, поглеждаме към област, която е традиционна основа на модерната справедливост и същевременно с това велико постижение на модернизма: към набор от ценности, които наред с други неща, за пръв път са били обявени в тази сграда (Independence Hall). Имам предвид уважението към уникалното човешко същество и неговите права и свободи, към идеята, че цялата власт произтича от народа. Накратко, имам предвид основните идеи на модерната демокрация.
Това, което ще кажа, може да прозвучи провокативно, но все по-силно чувствам, че може би дори тези идеи не са достатъчни, че може би трябва да стигнем дори по-далеч. Проблемът е, че решението, което ни се предлага, е все още, както и преди, извлечено от времената на Просвещението и мирогледа на един мъж и неговата визия за света, визия, която е характеристика на евро-американските отношения през последните два века. Днес обаче, ние сме на друго място, изправени пред различна ситуация, в която класическите решения не дават задоволителен резултат. В крайна сметка, самият принцип на неотменимите човешки права, предоставени на човека от Създателя, произтича от типично съвременната представа, че човекът като същество, способно да опознава природата и света, е върхът на еволюцията и господар на света. 
Този модерен антропоцентризъм неизбежно означава, че Онзи, за когото се твърди, че е дал на човека неотменими права, бавно е започнал да изчезва от този свят. Съществуването на по-висша сила от самия човек започва да става пречка за човешките стремежи.

Две трансцендентни идеи

Идеята за човешките права и свободи трябва да бъде неразделна част от всеки значим световен ред. И все пак смятам, че тя трябва да се обвърже с различно място и по различен от сегашния начин. Ако тази идея ще бъде нещо повече от обикновен и осмиван лозунг, тя не може да бъде изговаряна с езика на отминаващата епоха. Тя не трябва да бъде просто пяна, плуваща в затихващите води на вярата в един чисто научен свят.
Парадоксално, но вдъхновение за възкръсването на изгубената цялост може да бъде намерено именно в науката. Една постмодернистична наука, даваща идеи, с които в известен смисъл надхвърля своите граници. Нека дам два примера:
Първият е Космологичния Принцип. Неговите създатели и привърженици смятат, че измежду всички възможни пътища на еволюция  Вселената избира онзи, който ще позволи да възникне живот. Това все още не е доказателство, че целта на Вселената винаги е била да се оглежда в нашите очи. Но как иначе може да се обясни този феномен!
Смятам, че Космологичният Принцип ни навежда на мисъл, стара колкото света: ние не сме случайна аномалия, нито микроскопична прищявка на една малка частица, рееща се из дълбините на Вселената. Напротив, ние сме мистериозно свързани с цялата Вселена, ние се отразяваме в нея, точно както цялата еволюция на Вселената се отразява в нас.
Доскоро може би изглеждаше, че ние сме нещастно парченце мухъл, живеещо на небесно тяло в пространството измежду много други тела, които въобще нямат мухъл върху себе си. Това е нещо, което традиционната наука би трябвало да обясни. И все пак, в момента, в който започна да изглежда, че ние сме дълбоко свързани с Вселената, науката достигна предела на своите възможности. Защото тя е основана върху търсенето на универсални закони и не може да се справи с концепцията за необичайност. Вселената е уникално събитие и уникална история, а ние самите сме неповторим етап от тази история. Но уникалните събития и истории са описвани от поезията, не от науката. С формулирането на Космологичния Принцип науката застава на границата между формулата и разказа, между науката и мита. Парадоксално и по заобиколен начин връща на човека неговото усещане за цялостност, но в нови дрехи. Постига го, като отново го свързва с Космоса.
Вторият пример е Гея Хипотезата. Тя обединява доказателствата за взаимосвързаността между органичната и неорганична част от земната повърхност, които заедно формират мегаорганизъм  - живата планета Гея, назована с името на древната богиня и смятана за архетип на Майката Земя може би от всички религии. Според Гея Хипотезата ние сме част от едно голямо цяло. Нашата съдба не зависи само от това, което правим за себе си, но и от това, което правим за Гея. Ако ние я застрашим, тя ще се освободи от нас в името на по-висша цел - самият живот.

Към себенадминаване

Какво прави Космологичния Принцип и Гея Хипотезата толкова вдъхновяващи? Едно просто нещо: и двете ни напомнят, на съвременен език, това, което отдавна подозираме, това, което отдавна се проектира в нашите забравени митове, това, което винаги е било заложено у нас като архетип. Ние сме свързани със Земята и с Вселената, осъзнаваме, че не сме тук само за себе си, а сме неразделна част от нещо висше и мистериозно, което не бива да бъде опетнявано. Това забравено знание е заложено във всички религии. Всички култури го виждат в различни форми. Това е едно от нещата, които формират разбирането за самия човек, за мястото му в света и в края на краищата за света като такъв.
Един съвременен философ е казал „Само Бог може да ни спаси сега”
Да, днес единствената реална надежда за човечеството е подновяването на нашата убеденост, че сме вкоренени в Земята и едновременно с това сме част от Космоса. Това разбиране би ни дало възможността да надминем себе си. Политиците на международните форуми могат да повторят и хиляда пъти, че в основата на новия световен ред трябва да бъде всеобщото уважение на човешките права, но това няма да означава нищо, докато тази идеология не произтича от уважението към чудото на Битието, Вселената, природата и в крайна сметка към чудото на собственото ни съществуване. Само някой, който приеме тежестта на Космическия ред и Сътворението, който цени правото си да бъде пълноправна част от него,  може да уважава себе си и съседите, а по този начин и техните права.
Логично, в днешния мултикултурен свят, единственият надежден път към мирно съжителство и ползотворно сътрудничество трябва да започне от това, което се корени във всички култури и се крие безкрайно дълбоко в човешките сърца и умове - идеята за себенадминаването, а не политическите убеждения, присъди, антипатии или симпатии.

 



*Трансценденталността е ръка, протегната към нашите близки, чужденци, човешкото общество, всички живи същества, природата, Вселената…

*Трансценденталността е мощен вътрешен порив да бъдем в хармония дори с това, което самите ние не сме. Това, което е далеч от нас във времето и пространството, но с което все пак сме мистериозно свързани, защото заедно ние представляваме един и същ свят.

*Трансценденталността е единствената реална алтернатива на изчезването ни.
Декларацията за независимост казва, че Създателят е дал на човека правото да бъде свободен. Днес изглежда, че човек може да осъзнае своята свобода само ако не забравя откъде е дошла тя ...

**Оригиналната публикация от списание THE FUTURIST може да бъде намерена на http://www.wfs.org/node/2385

**Това слово е произнесено в Индипендънс Хол, Филаделфия, на 4 юли, 1994.



Превод Теодор

 

 

 

 

Wednesday the 26th. Spiralata.net 2002-2017