Общество

Възмутете се!

Печат

 

 

 

 

Възмутете се!

 

Стефан Хесел

 

hesel.jpg

 

Участник в Съпротивата, избягал от лагерите в Бухенвалд и Дора, един от съставителите на Всеобщата декларация за правата на човека, дипломат, боец по душа и аристократ по дух, 93-годишният Стефан Хесел написва есето "Възмутете се!", за да убеди своите съотечественици, че отново е време за съпротива, че безразличието е възможно най-безплодната позиция. Веднага след нейното отпечатване брошурата се превръща в издателски феномен и абсолютен хит - за по-малко от година във Франция излизат 13 издания и се продават милион и половина екземпляра, в Германия са продадени 300 000, в Италия - 100 000, в Испания - 250 000 екземпляра.

 

За Стефан Хесел днес, за разлика от времето на Съпротивата срещу нацизма, нещата не изглеждат толкова ясни, но достатъчно е да се огледаме, за да открием не една причина за възмущение: корупцията, ламтежа за пари, диктатурата на финансовите пазари, състоянието на планетата... Актуално за днешна Франция, четено и разпространявано из цяла Европа, пожънало невероятен успех в Германия, Италия и Испания, есето на Стефан Хесел със сигурност е актуално и за европейска България.

 

"Можем да повярваме на Стефан Хесел и да го последваме, когато ни зове на "мирен бунт" - заявява неговата издателка Силви Кросман и цитира на четвърта корица на изданието думите, казани от Албер Камю още през 1954 г.: "Правителствата по определение нямат съвест."

 

 angelus_novus.jpgПаул Клее, Аngelus Novus, 1920, акварел, 31,8 х 24,2 см, Музей на Израел, Ерусалим.

 

 В текста си Стефан Хесел споменава тази творба на Клее и коментара на Валтер Бенямин, включен в "Тезиси за философията на историята" - труд, който немският философ написва през 1940 г. по повод на германо-съветския пакт. Бенямин, който е първият притежател на картината на Клее, вижда в нея ангел, отблъскващ "бурята, наричана от нас прогрес".

 

 

 

Стефан Хесел, или за отстояването на истината

 

Когато краят наближи, източният мъдрец напуска човешкия свят и се скита без дом и грижа, докато го застигне освобождението, западният пък се откъсва от нещата на града и се завръща към себе си в отглеждането на своята градина. За достигналия патриаршеска възраст Стефан Хесел обаче старостта съвсем не е основание за социално безразличие и той решително остава в политиката, възхитително съчетаващ зрялост и непримиримост, лична независимост и обществена ангажираност. С този призив към гражданско възмущение доайенът на световната дипломация не се бои да скъса с изграждащата дипломатическото изкуство сдържаност, за да извади от вцепенението, да насърчи борбата за продължаване на демокрацията, да възвърне елементарното достойнство на политическия живот.

 

Няма нищо изненадващо в големия издателски успех на този манифест, който веднага намери хиляди читатели по цял свят. Та не е ли всекидневното потъпкване на нравствените, обществените, гражданските норми от страна на нашите политици, без каквато и да е юридическа, обществена, медийна санкция на безобразното им поведение, достатъчно основание за непрестанното ни възмущение? Действително не ни е нужно да прочетем памфлета на Хесел, за да започнем да се възмущаваме. Достатъчно е да пуснем новините и вече ни обхваща пълно омерзение от гледката на безотговорното и неспособно за нищо значимо политиканство, което, невъзмутимо и без свян, излага на показ само безогледен опортюнизъм и вкопченост с всички средства във властта. Стефан Хесел просто ни помага да осъзнаем с още по-болезнена яснота, че границата отдавна е премината и няма какво друго да очакваме освен антиполитика от тези политици с все по-ниски чела и все по-голямо самолюбие, антиполитика на празните обещания и безпринципните алианси, на наглите лъжи и непрозрачните кроежи, които налагат нечий частен интерес като обективна необходимост и единствена възможност, като винаги експертно и никога политическо решение. Ето, питат ни сега: "Имате нужда от ток, нали? А имаме ли собствени енергийни източници? Какво ни остава?" - и отговорът сам идва: "Да построим нова ядрена централа. " Не ставало дума, не, в никакъв случай, за угаждане от корист или страх на чужди икономически и властови интереси, просто здравият разум диктувал това решение, затова да не губим повече време с дебати за риска и цената на ядрената енергетика, която отсега многократно надхвърля възможната полза и химеричната печалба, да не умуваме за алтернативни източници на енергия, за по-ефикасно организиране на нейното потребление. Всичко това било излишно и вредно политизиране на един чисто експертен въпрос. Последвайте Хесел, възмутете се от опита на политиците да премахнат на думи политиката, за да ви лишат от възможността да участвате в нейното правене, като знаете достатъчно и сте в състояние да избирате как да живеете.

 

Това е само едната, най-очевидната страна. Стефан Хесел всъщност е разгневен не толкова от безобразията на властта, чиято движеща сила е самосъхранението, колкото от кризата на мисленето и ценностите, която води до безразличие и отлив на цели поколения от политиката, най-значим израз на вътрешния разпад на нашите общества. Несломимият демократ е възмутен от спада на политическата енергия в публичната сфера, от изчезването на граматиката на отговорността и въображението от обществения живот, удавен от медийния миш-маш на infotainment-а, за който ефектната фраза и напомпаната персона на политика и на водещия имат безмерно повече стойност от сериозното и задълбочено обсъждане на проблемите. Възмущението идва най-вече от ниската морална и политическа чувствителност, от отсъствието на граждански дух и добродетели, от циничното нагаждане или умореното приемане на неприемливото. Последвайте Хесел, възмутете се, не се бойте да скъсате с примирението, с удобното мнение, че нищо не зависи от вас.

 

Пределно ясно е, че днес се управлява зле, че политиците са безотговорни и некомпетентни, а медиите - манипулативни. Кого не възмущава всичко това? Ала това въобще не значи, че възмущението, с което изразяваме у дома, на улицата и площада, в интернет все по-често и силно своето недоволство, ще доведе непременно към промяна. Още Макиавели казва, че народът лесно и задълго свиква с всяка власт, особено когато той самият я е избрал. Всъщност политическият проблем днес не е деполитизиращият чрез всекидневния медиен плебисцит популизъм, а политиката, и то в най-силния смисъл на думата, на олигархиите, които го създават, готови да променят всичко, само и само да остане всичко такова, каквото е. Крещим наистина "стига", но стига ли да кажем "стига" за събарянето им от власт? Възмущението, спонтанен и флуиден израз на емоционален протест, няма още адекватно политическо представителство: родените от него гласове лесно се разпръсват в изборните урни или ловко се присвояват от поредния илюзионист, за да се гневим после пак пред екрана на телевизора или компютъра. Несъмнено това е необходимо, но не достатъчно, трябва и още нещо...

 

Годините не са изпълнили Хесел с черногледство. Навярно в това е тайната на неговото дълголетие. Той добре знае, че в света, в който господства анти-политиката, всичко е възможно, но това не го води към униние и примирение. Убеден е в силата на ясното говорене, в назоваването на нещата с техните имена. Вярва, че и в днешния глобален хаос е живо семето на разума и следователно е не само нужна, но и възможна рационална и демократична политика по мярата на човека. Затова, тласкан от чувството си за дълг и чест, той взема отново думата и казва, направо и на висок глас, без словесни украшения и благопристойни формулировки, истината. Това свободно и дръзко говорене не е последен отчаян жест на отиващ си от света старец, а постоянен начин на мислене и действие - етос, определящ изцяло живота на Стефан Хесел, живот, посветен на политика, която не се отнася до упражняването на властта, а до доброто ни живеене заедно, на политика, която е неотменим елемент на нашето общо достойнство, на нашата свобода. Този етос на честното и смело говорене на истината, древните гърци са ценели повече от мъдростта.

 

Владимир Градев

 

 

 

На деветдесет и три години съм. Това е, така да се каже, последният етап. Краят вече не е далеч. Радвам се, че мога да се възползвам от този повод, за да припомня какво послужи за основа на моята политическа борба - годините на съпротива и програмата, изработена преди шейсет и шест години от Националния съвет на съпротивата! На този съвет и най-вече на Жан Мулен дължим обединяването на всички обществени сили в окупирана Франция - движенията, партиите, синдикатите - и приобщаването им към бореща се Франция и към единствения водач, когото тя признаваше: генерал Дьо Гол. В Лондон, където се присъединих към генерал Дьо Гол през март 1941 г., научих, че съветът е подготвил програма - тя беше приета на 15 март 1944 г, предлагаща съвкупност от принципи и ценности, върху които да се облегне демокрацията в освободена Франция1.

 

Днес повече от всякога имаме нужда от тези принципи и ценности. Заедно трябва да бдим обществото ни да бъде такова, че да можем да се гордеем с него - не общество на хора без документи, на експулсиране, на подозрение към имигрантите, не общество, в което се поставят под въпрос пенсиите, придобивките на социалната сигурност, не общество, в което медиите са в ръцете на богатите - все неща, с които нямаше да се примирим, ако бяхме истински приемници на Националния съвет на съпротивата.

 

От 1945 г. нататък, след жестоката драма на войната, силите, представени в Съвета на съпротивата, се заемат с осъществяването на амбициозна програма за възстановяване. Нека припомним - тогава се създава системата на социалната сигурност такава, каквато я желаеше Съпротивата, каквато я предвиждаше в програмата си: "Да се приведе в действие цялостен план за социална сигурност с цел да се осигурят на всички граждани средства за съществуване, включително в случаите, когато те не са в състояние да си ги набавят чрез труд"; "да се отпуснат пенсии, които да позволят на възрастните хора да изживеят достойно старините си". Енергийните източници, електричеството и газта, каменовъглените мини, големите банки да се национализират. Програмата препоръчваше също "да се върнат на нацията монополизираните едри средства за производство, плод на общия труд, енергийните източници, подземните богатства, застрахователните компании и големите банки"; "да се установи истинска икономическа и социална демокрация, предполагаща отстраняване на едрите икономически и финансови сили от ръководството на икономиката". Общият интерес трябва да стои над личния, справедливото разпределяне на богатствата, създадени от трудещите се, трябва да стои над властта на парите. Съпротивата предлага "разумно организиране на икономиката чрез подчиняване на частните интереси на общия интерес и освобождаване от професионалната диктатура, такава, каквато е установена във фашистките държави". Временното правителство на републиката се заема със задачата.

 

Истинската демокрация се нуждае от независим печат. Съпротивата го знае и го изисква, защитавайки "свободата на печата, неговата чест и независимост от държавата, от мощта на парите и от чуждите влияния". Това се казва в постановлението за организацията на печата от 1944 г. И точно то днес е застрашено.

 

Съпротивата призоваваше "да се даде възможност на всички френски деца да се възползват от най-развито образование", без всякаква дискриминация, а предложените през 2008 г. реформи противоречат на този замисъл. Млади преподаватели, чиито действия поддържам, отказаха да ги прилагат и за наказание заплатите им бяха орязани. Тези млади хора се възмутиха, не се "подчиниха", оцениха реформите като твърде отдалечени от идеала на републиканското училище, твърде много обслужващи едно общество на парите и не допринасящи за изграждането на творчески и критически дух.

 

Днес цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата е поставена под въпрос2.

 

Причина за всяка съпротива е възмущението

 

Позволяват си да твърдят, че държавата не е в състояние повече да финансира тези граждански мерки. Но как е възможно да няма средства за поддържането и развитието на завоеванията днес, когато производството на богатства значително се е увеличило от времето на Освобождението - времето на разорена Европа? Дали обяснението не е в това, че властта на парите, с която Съпротивата така всеотдайно се бореше, никога не е била толкова голяма, безочлива и егоистична, никога не е имала такова влияние, включително и в най-висшите сфери на държавата? Сега приватизираните банки се грижат преди всичко за своите дивиденти и за прекомерно високите заплати на своите ръководители, а не за всеобщия интерес. Пропастта между най-бедните и най-богатите никога не е била така голяма, а ламтежът за пари и конкуренцията - никога така поощрявани.

 

Основна причина да се организира Съпротивата бе възмущението. Ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция, призоваваме младите поколения да съживят и предадат нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: поемете щафетата, възмутете се! Политическите, икономическите, интелектуалните водачи и цялото общество не трябва да абдикират, нито да се влияят от сегашната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.

 

Пожелавам на всички, на всеки един от вас да намери своята причина за възмущение. Безценна е подобна нагласа. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате борци, силни и отдадени на своята кауза. Включвате се в процеса на историята и той следва течението си благодарение на всеки от вас. А това течение води към повече справедливост, към повече свобода, но не безконтролната свобода на лисицата в кокошарника. Правата, очертани от Всеобщата декларация през 1948 г., са за всички. Ако срещнете някой, който не може да се възползва от тях, съжалете го, помогнете му да си ги извоюва.

 

Две виждания за историята

 

Когато се опитвам да разбера кое предизвика появата на фашизма, кое спомогна да паднем в негов плен и в плена на Виши, си казвам, че притежателите на обществените блага ужасно се страхуваха от болшевишката революция. И се оставиха да бъдат водени от страховете си и от своя егоизъм. Но ако днес, както тогава, се надигне едно активно малцинство, това ще бъде достатъчно - ще имаме мая, за да бухне тестото. Несъмнено опитът на един старец като мен, роден през 1917 г., се различава от опита на днешните млади. Често моля гимназиални преподаватели да ми предоставят възможност да говоря пред техните ученици, на които казвам: вие нямате същите очевидни причини за борба. За нас съпротивата означаваше да не приемаме немската окупация, да не приемаме поражението. Беше сравнително просто. Просто, като това, което последва - деколонизацията. После войната в Алжир. Алжир трябваше да стане независим, това също бе очевидно. Що се отнася до Сталин, то ние всички го приветствахме, когато Червената армия победи нацистите през 1943 г. Но когато разбрахме за големите сталински процеси от 1935-а, макар и да се налагаше да запазим известна връзка с комунизма като противодействие на американския империализъм, необходимостта да се противопоставим на тази непоносима форма на тоталитаризъм бе повече от очевидна. През дългия си живот съм имал не една причина да се възмущавам.

 

Повод намирах не толкова в някакви емоции, колкото в желанието да бъда граждански ангажиран. Като млад студент бях силно впечатлен от Сартр, мой по-възрастен съмишленик. "Погнусата", "Стената", но не и "Битие и нищо", изключително допринесоха за оформяне на мисленето ми. Сартр ни научи да си казваме: "Вие сте отговорни като индивиди." Това е либертарно* послание. То препраща към отговорността на човек, който не може да се осланя нито на власт, нито на Бог и който точно затова трябва да се ангажира в името на своята отговорност на човешко същество. Когато през 1939 г. бях приет в "Екол нормал сюпериор" - университета на улица "Улм" В Париж, - бях ревностен последовател на Хегел и посещавах лекциите на Морис Мерло-Понти. Мерло-Понти изследваше конкретния опит на тялото и неговите връзки с възприятието, противопоставено на множествеността на сетивата. Но моят естествен оптимизъм, според който всичко желателно е възможно, ме тласкаше по-скоро към Хегел. Хегелианството разглежда дългата история на човечеството като притежаваща смисъл, отъждествява я със свободата на напредващия поетапно човек. Историята е изградена от последователни сблъсъци, от приемане и преодоляване на предизвикателствата. Историята на обществата се развива и когато накрая човек постигне пълната си свобода, се появява демократичната държава в нейната идеална форма.

 

Разбира се, съществува и друго схващане за историята. Напредъкът, постигнат от свободата, от съревнованието, от надпреварата за "все повече", може да бъде изживяван като разрушителен ураган. Така вижда историята един приятел на баща ми, който заедно с него преведе на немски "В търсене на изгубеното време" на Марсел Пруст. Това е немският философ Валтер Бенямин. Той бе извлякъл едно песимистично послание от картината на швейцарския художник Паул Клее Аngelus Novus, в която ангелът разтваря ръце, като че ли да задържи и отблъсне буря, отъждествена от философа с прогреса. Според Бенямин - който се самоуби през септември 1940 г, за да избяга от нацизма - смисълът на историята е в неумолимия ход от катастрофа към катастрофа.

 

Безразличието - възможно най-лошата позиция

 

Наистина днес поводите за възмущение може да не изглеждат съвсем ясно определени или пък светът да е станал твърде сложен. Кой управлява, кой решава? Не винаги е лесно да се различат една от друга всички онези сили, които ни ръководят. Вече нямаме работа с един малък елит, чиито машинации са ни ясни. Светът е обширен и изтъкан от взаимозависимости. Живеем във взаимообвързаност, каквато никога досега не е съществувала. Но в този свят има непоносими неща. За да се видят, трябва добре да се гледа, да се търси. Казвам на младите: потърсете и ще откриете. Най-лошата позиция е безразличието, най-лошо е да си казвате: "Нищо не мога да направя, всеки да се оправя сам." По този начин губите едно от основните качества, които правят човека човек. Едно от най-необходимите качества - способността да се възмущавате и да заемате гражданска позиция.

 

В момента можем да посочим две големи нови предизвикателства.

 

1. Огромната пропаст, която съществува между най-бедните и най-богатите и която постоянно се разширява. Това е придобивка на XX и XXI век. Най-бедните в днешния свят печелят едва два долара дневно. Не можем да позволим пропастта още повече да се задълбочи. Дори само този факт би трябвало да ни накара да действаме.

 

2. Човешките права и състоянието на планетата. След Освобождението имах щастието да бъда включен в съставянето на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Организацията на обединените нации на 10 декември 1948 г. в Пале дьо Шайо, Париж. Като началник на кабинета на Анри Ложие - заместник генерален секретар на ООН и секретар на Комисията за правата на човека - имах възможността да участвам в нейното написване. Не бих могъл да забравя ролята, която изигра в подготовката й Рьоне Касен, национален комисар по въпросите на правосъдието и образованието в правителството на Свободна Франция в Лондон през 1941 г. (той получи Нобелова награда за мир през 1968 г), нито тази на Пиер Мендес Франс, член на Икономическия и социален съвет, на когото предоставяхме подготвените от нас текстове, преди да ги предадем за разглеждане на Третата комисия на Общото събрание, отговаряща за социалните, хуманитарните и културните въпроси. Тази комисия включваше тогавашните петдесет и четири страни - членки на Обединените нации, а аз ръководех секретариата. Именно на Рьоне Касен дължим термина "всеобщи", а не "международни" права, както предлагаха нашите англосаксонски приятели. Защото точно в това се състоеше залогът след края на Втората световна война - да се освободим от тегнещите над човечеството заплахи на тоталитаризма. А за да се освободим от тях, трябваше страните - членки на ООН да се задължат да зачитат именно всеобщите права. Това беше начин да се предотврати позоваването на суверенитета, до което би могла да прибегне дадена държава, докато извършва престъпления срещу човечеството на собствената си територия. Такъв беше случаят с Хитлер, който смяташе, че е господар у дома си и че геноцидът му е позволен. Всеобщата декларация дължи много на всеобщото отвращение от нацизма, фашизма, тоталитаризма и дори, чрез нашето присъствие, дължи много на духа на Съпротивата. Чувствах, че трябва да бързаме, да не се поддаваме на лицемерието, което се долавяше в заявеното приобщаване на победителите към ценностите, които се опитвахме да им наложим. Очевидно бе, че не всички имаха намерение да ги прилагат3.

 

Не мога да устоя да не цитирам член 15 от Всеобщата декларация за правата на човека: "Всеки човек има право на гражданство"; член 22: "Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване - чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава - на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност." И макар декларацията да има пожелателен, а не юридически характер, тя все пак изигра голяма роля от 1948 г. насам. Видяхме как колонизираните народи се позоваваха на нея в своята борба за независимост, как тя пусна корени в умовете на хората в борбата им за свобода.

 

Със задоволство отбелязвам, че през последните десетилетия се умножиха неправителствените организации и обществените движения, като Асоциацията за облагане на финансовите транзакции, Международната федерация по правата на човека, "Амнести Интернешънъл"... - организации и движения, чиято дейност дава резултат. Пределно ясно е, че за да бъдем ефикасни днес, трябва да действаме организирано, да се възползваме от всички съвременни средства за въздействие.

 

На младите казвам: огледайте се и ще откриете причини за възмущение - отношението към имигрантите, легални и нелегални, към ромите. Ще откриете конкретни ситуации, които ще ви подтикнат към остро гражданско противодействие. Търсете и ще намерите!

 

Моето възмущение относно Палестина

 

Днес основното ми възмущение засяга Палестина, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан. Самият конфликт е източник на възмущение. Трябва на всяка цена да се прочете докладът за Газа на Ричард Голдстоун от септември 2009 г. В него южноафриканският съдия, евреин, който дори се определя като ционист, обвинява израелската армия в "действия, които могат да се окачествят като военни престъпления и дори в някои случаи като престъпления срещу човечеството". Става дума за действията, предприети по време на триседмичната операция "Излято олово". Самият аз през 2009 г. бях в Газа, където благодарение на дипломатическите ни паспорти успях да вляза с жена си, за да проуча лично написаното в доклада. Придружителите ни не бяха допуснати в ивицата Газа. Нито на Западния бряг.

 

 Посетихме също бежански лагери, изградени още през 1948 г. от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци, където повече от три милиона прогонени от земите си палестинци очакват едно все по-проблематично завръщане. Що се отнася до Газа, това е затвор на открито за милион и половина палестинци. Затвор, в който те се организират, за да оцелеят. В спомените ми са живи не толкова материалните разрушения, причинени от "Излято олово", като например сринатата болница на Червения полумесец, а поведението на жителите на Газа, техният патриотизъм, любовта им към морето и плажовете, постоянната им грижа за благоденствието на многобройните им засмени деца. Бяхме впечатлени от изобретателността, с която посрещаха всички наложени им лишения. Видяхме как поради липса на цимент приготвят тухли, за да възстановят хилядите разрушени от танковете къщи. Потвърдиха ни, че по време на проведената от израелската армия операция "Излято олово" от палестинска страна е имало хиляда и четиристотин убити - включително жени, деца и старци - срещу само петдесет ранени от израелска страна. Споделям изводите на южноафриканския съдия. Непоносима е мисълта, че точно евреите са способни да извършват военни престъпления. Уви, историята рядко ни предоставя примери на народи, които се поучават от собственото си минало.

 

Знам, движението "Хамас", което спечели последните избори, не съумя да предотврати изстрелването на ракети към израелските градове в отговор на положението на изолация и блокада, в което се намират жителите на Газа. Естествено, мисля, че тероризмът е неприемлив, но трябва да признаем, че когато сте окупирани и противниковите военни средства многократно превъзхождат вашите, народното противодействие не може да е единствено ненасилствено.

 

Дали изстрелването на ракети срещу град Сдерот обслужва "Хамас"? Отговорът е "не". Този акт не подпомага неговата кауза, но може да бъде обяснен е отчаянието на жителите на Газа. В понятието отчаяние трябва да включим насилието като достоен за съжаление изход от ситуации, неприемливи за тези, които ги понасят. Следователно бихме могли да си кажем, че тероризмът е форма на отчаяние. И че отчаянието е нещо отрицателно. А не би трябвало да се отчайваме, би трябвало да се надяваме. Отчаянието е отказ от надежда. То е разбираемо, бих казал почти естествено, но все пак е неприемливо. Защото не позволява да се постигнат резултати, които евентуално биха породили надежда.

 

Ненасилието - път, който трябва да се научим да следваме

 

Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на помиряването на различните култури. По този път човечеството ще трябва да премине през следващия етап от развитието си. И тук се съгласявам със Сартр - не можем да извиним терористите, които хвърлят бомби, но можем да ги разберем. През 1947 г. Сартр пише: "Признавам, че насилието, под каквато и форма да се проявява, е поражение. Но то е неизбежно поражение, защото живеем в свят на насилие. И ако е вярно, че прибягването до насилие увековечава насилието, то също така е вярно, че то е единственият начин да прекратим насилието."4 Към което ще добавя, че има още един, по-сигурен начин - ненасилието. Не можем да подкрепяме терористите, както Сартр го направи в името на провъзгласения от него принцип по време на войната в Алжир или по време на атентата в Мюнхен през 1972 г., извършен срещу израелските спортисти. В края на живота си самият Сартр си задава въпроси за смисъла на тероризма и се съмнява в неговата резултатност. Много по важно е да си кажеш, че "насилието е безрезултатно", отколкото да се чудиш дали трябва да осъждаш, или не тези, които прибягват до него. Тероризмът е безрезултатен. В понятието "резултатност" се влага ненасилствена надежда. Насилствена надежда съществува само в поезията на Гийом Аполинер** , не и в политиката. През март 1980 г., три седмици преди смъртта си, Сартр заяви: "Трябва да се опитаме да обясним защо сегашният свят, който е ужасен, е всъщност просто момент от продължителното историческо развитие, да обясним, че надеждата винаги е била една от водещите сили на революциите и въстанията. Надеждата все още е моето разбиране за бъдещето."5

 

Трябва да ни е ясно, че насилието обръща гръб на надеждата. И да предпочетем надеждата, носена от ненасилието. Това е пътят, който трябва да се научим да следваме. Угнетителите и угнетените трябва чрез преговори да постигнат споразумение за премахване на потисничеството. Тогава ще изчезне и терористичното насилие. Междувременно нека не позволяваме да се трупа твърде много омраза.

 

 Посланието на Мандела, на Мартин Лутър Кинг днес е още по-уместно в свят, който е преодолял сблъсъка на идеологиите и войнстващия тоталитаризъм. Това е послание, заредено с надеждата, че съвременните общества са способни да преодоляват конфликтите чрез взаимно разбиране и търпение. За тази цел е необходимо да бъдем бдителни, да се позоваваме на правата, чието нарушаване от когото и да било трябва да предизвиква нашето възмущение. Няма място за компромис с правата.

 

За един мирен бунт

 

Направи ми впечатление - и не само на мен - как реаигира израелското правителство, когато жителите на Бил'ин*** започнаха всеки петък да отиват, без да хвърлят камъни, без да използват сила, до стената, срещу строежа на която протестират. Израелците окачествиха действието като "ненасилствен тероризъм". Не е зле... Трябва да си израелец, за да определиш ненасилието като терористично. И най-вече трябва да си силно притеснен от силата на ненаситното, която се дължи на подкрепата, разбирането, поддръжката на всички противници на гнета по света.

 

Роденото на Запад продуктивистично**** мислене доведе света до криза, от която можем да излезем само ако окончателно се откажем да се надпреварваме в получаването на "все повече" както в областта на финансите, така и в областта на науката и техниката. Крайно време е да надделее стремежът към етичност, към справедливост, към трайно равновесие. Защото ни грозят сериозни опасности. Те могат да сложат край на човешкото присъствие на тази планета, като я направят необитаема.

 

Вярно е наистина, че след 1948 г. бяха отбелязани значителни успехи: деколонизацията, краят на апартейда, разпадането на съветската империя, падането на Берлинската стена. За сметка на това първите десет години на XXI век бяха период на връщане назад. Донякъде си обяснявам това с президентството на Джордж Буш, с 11 септември и с катастрофалните изводи, които си направиха Съединените щати и които предизвикаха военната интервенция в Ирак. Стовари ни се тежка икономическа криза, но тя ни най-малко не ни накара да се насочим към нова политика на развитие. Както и срещата на върха в Копенхаген срещу глобалното затопляне не ни подтикна към провеждането на истинска политика за опазване на планетата. Намираме се на прага между ужасите на първото десетилетие и възможностите, които ще се разкрият пред нас през следващите десетилетия. Каквито и да са те, трябва да се надяваме, винаги трябва да се надяваме. Десетилетието на деветдесетте години на миналия век бе белязано с големи успехи. Обединените нации успяха да свикат конференции като тази в Рио за опазване на околната среда през 1992 г., в Пекин за правата на жените през 1995 г., а през септември 2000 г. по инициатива на генералния секретар на ООН Кофи Анан 191 страни членки приеха декларацня за осемте "Цели на хилядолетието за развитие", чрез която се ангажират до 2015 г. да намалят наполовина бедността в света. За голямо мое съжаление досега нито Обама, нито Европейският съюз са обявили какъв ще е приносът им в това градивно начинание, което трябва да се опира па основните човешки ценности.

 

Как да завърша своя призив към възмущение? Като припомня още веднъж, че на 8 март 2004 г., по случай шейсетгодишнината от обявяването на програмата на Националния съвет на съпротивата, ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция (1940-1945), казахме следното: "Нацизмът бе победен благодарение на саможертвата на нашите братя и сестри от Съпротивата и на обединените срещу фашисткото варварство народи. Но тази заплаха не е напълно изчезнала и гневът ни срещу несправедливостта е все така жив."6

 

Не, тази заплаха не е напълно изчезнала. Затова продължаваме да призоваваме към "истински мирен бунт срещу средствата за въздействие върху масите, предлагащи на нашата младеж бъдеще, за което ще са характерни единствено стремежът към все по-голямо потребление, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостната надпревара".

 

На тези, които ще придадат облика на XXI век, казваме с цялата си обич:

 

СЪЗИДАНИЕТО ОЗНАЧАВА СЪПРОТИВА. СЪПРОТИВАТА ОЗНАЧАВА СЪЗИДАНИЕ.

 

 


 

 

Бележки на френския издател с разрешението на автора

 

1 Създаден нелегално на 27 май 1943 г. в Париж от представители на осемте големи движения на Съпротивата, на двата големи довоенни синдиката: ОКТ - Общата конфедерация на труда, и ФКРХ - Френската конфедерация на работниците християни, и на шестте основни политически партии на Третата република, между които КП (комунистите), и ФСРИ - Френската секция на работническия интернационал (социалистите), Националният съвет на съпротивата (НСС) провежда първото си заседание на 27 май под председателството на Жан Мулен, представител на генерал Дьо Гол, който иска да учреди съвета, за да направи по-ефикасна борбата срещу нацистите и да подсили собствената си легитимност пред съюзниците. Дьо Гол натоварва съвета да изработи програма за управление е оглед бъдещото освобождаване на Франция.

 

Програмата е предмет на усилени консултации между НСС и правителството на Свободна Франция, провеждани в Лондон и в град Алжир, и е приета на 15 март 1944 г. по време на пленарно заседание на НСС. Програмата е тържествено връчена на генерал Дьо Гол от НСС на 25 август 1944 г. в парижкото кметство. Трябва да отбележим, че постановлението за организацията на френския печат е обнародвано още на 26 август. И че един от основните съставители на програмата е Роже Женсбюрже, син на елзаски равин; по това време, под псевдонима Пиер Вийон, той е генерален секретар на Националния фронт за независимост на Франция - съпротивително движение, създадено от Френската комунистическа партия през 1941 г. - и представлява това движение в НСС и неговото постоянно бюро.

 

2 Според оценка на профсъюзите пенсиите са паднали от 75-80 % на около 50 % от дохода, като става дума за усреднена величина. През 2010 г. Жан-Пол Домен, доцент по икономика в Реймския университет "Шампан-Арден", изпраща до Европейския институт по наемния труд изложение за "Допълнителното здравно осигуряване". В него разкрива до каква степен достъпът до качествено допълнително осигуряване днес е въпрос на привилегия, дължаща се на заеманата длъжност, как най-неравностойните се отказват от здравни грижи поради липса на допълнителна застраховка и поради размера на сумата, която трябва да заплатят; как източникът на проблема е, че заплатата вече не е опора на социалните права - централна точка на постановленията от 4 и 15 октомври 1945 г. Последните въвеждаха системата за социална сигурност и поставяха нейното ръководене под двойната власт на представители на трудещите се и на държавата. След реформите на Жюпе от 1995 г, оповестени с постановления, и след закона на Дует Блази (лекар по образование) от 2004 г. единствено държавата ръководи системата. Например генералният директор на Националната здравна каса (НЗК) е назначаван с указ от държавния глава. Вече не е както след Освобождението, когато първичните окръжни каси бяха оглавявани от синдикалисти - сега ги ръководи държавата чрез кметовете. Представителите на трудещите се участват в тях единствено като съветници.

 

3 Всеобщата декларация за правата на човека е приета на 10 декември 1948 г, в Париж, от Общото събрание на Обединените нации, от 48 от 58-те страни членки. Въздържат се осем: Южна Африка заради апартейда, осъден от декларацията; Саудитска Арабия заради равните права на жените и мъжете; Съветският съюз (Русия, Украйна, Беларус), Полша, Чехословакия, Югославия с аргумента, че декларацията не засяга достатъчно икономическите и социалните права, както и въпроса за правата на малцинствата; трябва да отбележим, че Русия в частност се противопоставя на австралийското предложение да се създаде Международен съд за правата на човека, натоварен да разглежда адресираните до Обединените нации петиции; нека припомним, че член 8 от декларацията въвежда принципа на индивидуално завеждане на иск срещу държава в случай на нарушаване на основните права; принципът ще бъде приложен в Европа през 1998 г. със създаването на постоянен Европейски съд за правата на човека, който гарантира правото на търсене на съдействие на повече от 800 милиона европейци.

 

4 Жан-Пол Сартр, "Ситуация писател през 1947", в "Ситуации II", Париж, изд. "Галимар", 1948.

 

5 Жан-Пол Сартр, "Сега надеждата..." (III), сп. "Нувел Обсерватьор", 24 март 1980.

 

6 Възванието от 8 март 2004 г. е подписано от Люси Обрак, Ремон Обрак, Анри Бартоли, Даниел Кордие, Филип Дешартр, Жорж Генгуен, Стефан Хесел, Морис Кригел-Валримон, Лиз Лондон, Жорж Сеги, Жермен Тилион, Жан-Пиер Вернан, Морис Вуте.

 


 

 

*  Либертарен - термин, противопоставен от анархиста Жозеф Дежак на "либерален" и използван в спора му с Прудон. В случая става дума за вид анархизъм, който защитава личната свобода и е против прекалената намеса на държавата в обществените дела. - Б. р.

 

**  Става дума за метафоричен стих от "Мостът Мирабо" (букв.: "Надеждата е насилие").- Б. р.

 

***   Село на Западния бряг. Седмичните походи на жителите му започват през 2005 г.- Б. р.

 

**** Насочено към увеличаване на производството. - Б. р.

 

 


 

 

Послеслов на френския издател

 

Стефан Хесел е роден в Берлин през 1917 г. от баща евреин, писател и преводач, Франц Хесел, и от майка художничка и меломан, също писателка, Елен Грунд. Родителите му се установяват в Париж през 1924 г. заедно с двете си деца - по-големия Улрих и Стефан. Благодарение на семейната среда и двамата общуват е представители на парижкия авангард, като дадаиста Марсел Дюшан и американския скулптор Александър Калдър. Стефан е приет в "Eкол нормал сюпериор", университета на улица "Улм", през 1939 г., но войната прекъсва следването му. Като натурализиран французин от 1937 г., той е мобилизиран, преживява "странната война" и вижда как маршал Петен продава на безценица френската независимост. През май 1941 г. се присъединява към Свободна Франция на генерал Дьо Гол в Лондон. Работи в Бюрото за контрашпионаж, разузнаване и действие (БКРД). Една нощ в края на март 1944 г. тайно е прехвърлен във Франция под кодовото име "Греко", като задачата му е да влезе във връзка с различните парижки групировки, да подсигури нови места за радиоизлъчвания и да предава в Лондон събраните сведения в очакване на съюзническия десант. На 10 юли 1944 г. е арестуван в Париж от гестапо, след предателство. "Не може да се преследва човек, който е проговорил, когато е бил подложен на мъчения" - ще напише през 1977 г. в своята мемоарна книга "Танц с века". След разпити, придружени с мъчения, включително давене във вана, той обърква своите палачи, като им говори на родния си немски, и е изпратен в лагера "Бухенвалд", в Германия, на 8 август 1944 г, тоест само няколко дни преди освобождението на Париж. Спасява се от обесване, като успява в последния момент да смени самоличността си с починал от тиф французин. Под новото си име, Мишел Боател, фрезист по професия, е изпратен в лагера "Ротлеберод", в близост до фабриката за колесници за немските бомбардировачи "Юнкер 52", но за щастие - вечният му късмет - е зачислен в счетоводството. Избягва. Залавят го и е изпратен в лагера "Дора", където се произвеждат "Фау 1" и "Фау 2" - ракетите, с които нацистите все още се надяват да спечелят войната. Зачислен в дисциплинарната рота, той отново избягва, този път успешно - съюзническите войски приближават "Дора". Най-накрая се завръща в Париж при жена си Вития, майка на трите им деца -две момчета и едно момиче.

 

"Трябваше да посветя на каузата възвърнатия си живот" - пише в мемоарите си бившият боец от Свободна Франция. През 1946 г., след като се явява на конкурс във външно министерство, Стефан Хесел става дипломат. Първото му назначение е в Обединените нации, където същата година Анри Ложие, заместник генерален секретар на ООН и секретар на Комисията за правата на човека, му предлага поста началник-кабинет. В това си качество Стефан Хесел се включва в комисията, натоварена да изработи бъдещата Всеобща декларация за правата на човека. Счита се, че от дванайсетте членове шестима са играли водеща роля: Елинор Рузвелт, вдовицата на починалия през 1945 г. президент Рузвелт, активна феминистка, която председателства комисията; доктор Чанг (от Китай на Чан Кай-ши, а не на Мао), заместник-председател на комисията, който защитава тезата, че декларацията не трябва да отразява единствено западното мислене; Шарл Хабиб Малик (Ливан), докладчик на комисията, често представян като нейна "движеща сила" заедно с Елинор Рузвелт; Рьоне Касен (Франция), юрист и дипломат, председател на Консултативната комисия за правата на човека към външно министерство, комуто дължим изработването на множество членове и преодоляването на страховете на някои държави, включително Франция, които виждат в декларацията заплаха за колониалните си владения - той има безкомпромисни схващания за правата на човека; Джон Питърс Хъмфри (Канада), адвокат и дипломат, близък сътрудник на Ложие, който написва първия проектодокумент от 400 страници; и накрая Стефан Хесел (Франция), дипломат, началник-кабинет на Ложие, най-младият. Виждаме до каква степен духът на Свободна Франция витае в комисията. Декларацията е приета от Обединените нации на 10 декември 1948 г. в Пале дьо Шайо, Париж. Когато настъпва наплив от нови служители, мнозина от които се стремят към добре заплатена служба, "изолирайки идеалистите", както коментира Хесел в мемоарите си, той напуска Обединените нации. Назначен е от външно министерство във френското представителство при международните институции - повод временно да се завърне в Ню Йорк и Обединените нации. По време на войната в Алжир подкрепя алжирската независимост. През 1977 г., със съдействието на главния секретар на Елисейския дворец Клод Бросолет, син на Пиер Бросолет, някогашния шеф на БКРД, президентът Валери Жискар д'Естен му предлага поста посланик към ООН в Женева. Хесел не крие, че от всички френски държавници най-близък чувства Пиер Мендес Франс, с когото се е запознал в Лондон по времето на Свободна Франция и когото отново е срещнал през 1946 г. в Обединените нации в Ню Йорк, където последният представлява Франция в Икономическия и социален съвет. Пише, че дължи утвърждаването си като дипломат на "онази промяна в управлението на Франция, която бе предизвикана от влизането на Франсоа Митеран в Елисейския дворец" през 1981 г. "Тя превърна един твърде тясно специализиран в многостранното сътрудничество дипломат, две години преди пенсия, в посланик на Франция". Става член на Социалистическата партия. "Питам се защо? Първият отговор, който ми идва наум: заради шока от 1995 г. Не вярвах, че французите са толкова безразсъдни, че да издигнат Жак Ширак за президент". Разполагащ с дипломатически паспорт, през 2008 и 2009 г. той посещава заедно с жена си ивицата Газа и при връщането си свидетелства за мъчителния живот на населението там. "Винаги съм заемал страната на дисидентите" -заявява тогава.

 

Точно като такъв ни говори и сега, на 93 години.

 

Силви Кросман

 Изпратено от Alex

 

 

 

 

Monday the 26th. Spiralata.net 2002-2017