Общество

Изборът – път към Европа или път към храма

Печат

 

 

 

 

Изборът – път към Европа или път към храма

 

Любовта към Отечеството превъзхожда
всички световни добрини.
Г.С. Раковски

 

Древна ирландска легенда разказва за заговора на демоните против хората. За да ги накарат да им продадат душите си, те решават да използват глада и страха. Демоните предизвикват суша и природни бедствия, настъпва глад и страх за оцеляване обзема хората. Мнозина напускат нещастната страна, а демоните застават на кръстопътищата и започват да купуват душите на уплашените и отчаяни хора. Само малцина устояват на страха и помагат с богатствата си на гладуващите.
Тази приказна алегория, толкова актуално звучаща, ни разкрива както дълбоката същност на ситуацията и процесите в съвременната ни действителност, така и основните мотиви на човешкото поведение. Казано по друг начин, става дума за кризата на ценностите, когато хората са манипулирани и доведени до страх и отчаяние. Погледната обаче от друга гледна точка, всички събития в нашия живот могат да се приемат като вид изпитание, трудни задачи пред нас, в които ние да изберем как да постъпим – дали да продадем душата си за парче хляб и паница леща, или да запазим човешкото си достойнство и да потърсим друг път за спасение. Защото, казва Писанието, какво ще спечелиш, ако придобиеш целия свят, а повредиш на душата си? (Ев. от Марка 8:36).
Колко актуално е това днес, когато част от човечеството е обзето от ужас пред тероризма, други гинат под бомбите, а трети са заплашени от глад и мизерия. Свидетели сме на една грандиозна манипулация, чиято крайна цел е отнемането на всички привидни свободи на човешката личност и целенасочено създаване на единна световна полицейска държава с изключително мощна система за контрол. Тотален контрол, глобализирана икономика, тотална манипулация, тотално беззаконие – това за съжаление ни очаква. Никога досега човечеството не е разполагало с такива мощни средства – икономически, медийни, електронни, психотронни – за тотална манипулация и глобален контрол. Това е световен процес и именно затова са най-важни просветата и възпитанието, защото единствено и само отделната личност е в състояние да направи своя избор и да намери сили в себе си да противостои на невиждания външен натиск. Затова в тези трудни времена пред нас стои със страшна сила въпросът “Накъде?” Дали, както ден и нощ ни внушават политиците, най-важното за всеки българин, панацеята, е присъединяването ни към НАТО и Европейския Съюз? Дали това ще нахрани гладните и ще ликвидира престъпността? И каква е цената, която трябва да платим за това? Дали няма да поискат да продадем душата си, българската си душа? Какво означава факта, че от програмата на българското училище тихомълком е премахнато стихотворението на дядо Вазов “Аз съм българче?” Какво означава нестихващата кампания за смяната на азбуката ни с латиница, подкрепена дори от самия президент П. Стоянов и то на връх 24 май, празника на българската писменост? В статията на Бойко Пенчев “Професорски тероризъм”, поместена във в-к “Дневник” от 12 септември 2001 г. по повод отнемане на титлата на скандално известния проф. Ото Кронщейнер “доктор хонорис кауза” от Великотърновския университет, четем, че ако все пак не сменим азбуката си това ще е “не защото е срамно, а защото е скъпо”. И още, че несъгласието с посегателството върху азбуката ни е “пример за фундаментализъм, който е не много по-различен от този на Аятолах Хомейни, Осама бин Ладен и прочие сторонници на регионалните религиозни и национални ценности”. И още, че налице е “едно фалшиво сакрализирине на някакви дати и някакви букви”. Да, но тези “фалшиво сакрализирани букви” бяха истински сакрализирани още преди 12 века от Папа Адриан
II, който след дебата с първоучителя Кирил Философ обяви българския език за четвъртия свещен език, освен еврейския, гръцкия и латинския, на който да се проповядва Свещеното Писание. Единствения впрочем останал жив свещен език до днес. Впрочем за всеки, опитал се да пише на латиница българска реч е ясно колко съвършена е българската азбука, в която всеки звук има своето графично съответствие. Без да обсъждам повече този въпрос, ще кажа само че на Международната Научна Конференция по Интердисциплинарно Българознание в Шумен през лятото на тази година беше приета и изпратена до медиите Декларация в защита на българския език и писменост. Незабавната негативна реакция на Радио Свободна Европа изглежда потвърждава мнението на френския журналист Мишел Бланза, който пише през 2000 г. “Пребиваването ми в България ме убеди, че Европейският Югоизток е нова лаборатория, където се разработва следващата фаза на преструктурирането на народите на нашия континент.” Какво става всъщност в България, тая лаборатория на Новия Световен Ред, в която 90-95% от хората не живеят, а агонизират в условията на крайна мизерия, на глад и студ, а останалите 5% си играят с милиони долари, строят замъци и се ограждат с 3 метра високи стени? Какво става в една страна, където лекарите са забравили Хипократовата си клетва, а учителите, оставени без средства за съществуване, отказват да сеят просвета и култура? Какво става в една страна, където ценностите за 12 години вече толкова са ерозирали, че търговията с женска плът, развратът, алкохола и наркотиците вече не правят впечатление? Кой се интересува от факта, че България е на първо място по броя на наркоманите на Балканския полуостров? Че който от младите хора иска да е нещо повече от сервитьор в многобройните кръчми, трябва да емигрира? А какво е отношението към хората на зряла възраст, в разцвета на професионалния си и житейски опит, останали на улицата, ненужни на една държава със съзнателно съсипана икономика? Какви мисли и чувства предизвиква гледката на дядо и баба, запрегнали конче в дървено рало – гледка вече често срещана по българските поля? Не е ли показателно и за слепите дори какво означава смехотворното на пръв поглед искане на Европейския Съюз да се забрани правенето на домашно вино и ракия? Може би утре ще ни забранят да сеем и домати и жито и да си правим хляб? Не ни ли говори ликвидираната икономика и отпратеното в средновековието селско стопанство експанзията на унищожаването на човешкия поминък по цялото земно кълбо – поява на т.н. глобализъм, който ще превърне хората в стадо послушни овци с печат на челото или на ръката по системата F или Н – системи, които ще решат въпроса с личното ползване на кредитните карти. Този мрачен сценарий, описан преди 2000 години в Откровението на св. ап. Йоан Богослов, вече не е тайна за никого. Какъв е този свят, в който няма никакви идеали и единствената ценност са парите? В името на парите, след като свикнахме с продажбата на хора (момичета за проститутки и спортисти за чужди клубове), на дневен ред стои продажбата на земя, - продажбата на свещената българска земя на чужденци. Уверяват ни, че никой няма да си я сложи в джоба и да си я занесе у тях. Като че ли сме малоумници. Никой не купува земя, за да си я занесе – земя се купува, за да се настаниш на нея. Пример е държавата Израел, която е създадена върху земя, купена от евреите от палестинците. Докъде доведе това Палестина? Какво наследство ще оставим на децата си и ще има ли къде българите, принудени да търсят прехрана в чужбина, да се завърнат на старини? Ще имат ли българите Отечество? Ние заменихме понятието Отечество с Родина, а да продаваш Родината си е равнозначно с това, да продадеш майка си. Отечеството се брани, Родината се обича. Къде е тук мястото на парите? 50 години възпитание в атеизъм изкорениха от съзнанието на българите всяко понятие за святост и идеали. И много лесно се оказа, когато стягащата рамка на идеологията рухна, останалото без духовен гръбнак общество да се срине в ямата на алчността. Започна дива и жестока борба за присвояване на средствата за производство, наречена приватизация, а по същество представляваща разграбване на всички национални богатства и концентрирането им в ръцете на шепа партийни функционери. За да се извърши това безпрепятствено и народът да не протестира, той беше обречен на глад и на ужаса от бандитски групировки, вилнеещи из страната. Ламтежът за пари замести всички идеали и се превърна в основна цел в България. С прискърбие трябва да отбележа, че сега започва разграбването и на духовните богатства на България. Освен ширещото се иманярство, което разпродава безпрепятствено археологическите ценности – история и памет на народа ни – започна присвояването на натрупаните в музеи и галерии произведения на българското изкуство. А то, уверявам ви, е от най-висока световна класа. Съзнателно се унищожават културните институти като театър, кино, музика, които, за да оцелеят, започнаха да поднасят пошла и въздействаща на най-примитивните инстинкти продукция. Появи се и зае водещо място чалгата – за да довърши процеса на разлагане на морала на обществото и за да превърне младите хора в освободена от всякакви скрупули сбирщина в многобройните дискотеки, кръчми и барове, където тече нестихващия купон на човешката деградация.
Всичко това се върши под непреставащия зов за реформи в името на присъединяването ни към Европа – като че ли България е някъде в Занзибар и в нея живеят аборигени от каменната ера, които трябва да бъдат наставлявани и възпитавани как да държат ножа и вилицата. Като че ли българите не са талантливи и високоинтелигентни хора, които в цял свят са си извоювали място във висшия научен и културен елит. България съзнателно се представя като един от кръговете на ада, а българите едва ли не като людоеди и бандити. Да, има и бандити, за съжаление, но болшинството българи са хора достойни, умни и трудолюбиви.
Ако на Европа ние сме нужни само като гастарбайтери, а страната ни като боклукчийска кофа, в която стоварват износените си коли, дрехи, обувки и други вещи, то можем да се запитаме – това ли е пътят, добър за България? Ако трябва да се откажем от суверенитет, национална идентичност, култура – не е ли това твърде висока цена за физическото ни оцеляване – което също е под въпрос? Ако трябва да приемем чужди закони, чужд морал, дори чужда писменост (както впрочем веднъж сме го направили при насилственото налагане на християнството и последствията от което търпим и досега), т.е. да продадем душата си като народ – закъде сме се запътили? Ако цената за присъединяването ни към НАТО е да улесним бомбардирането и убийствата на други човешки същества – не ставаме ли и ние съучастници в убийствата? Ако българите са лишени от средства за съществуване като се ликвидира икономиката, а България от защита, като се ликвидира армията и всичко това се нарича реформи – не е ли време да се замислим и опомним? Не трябва ли да се запитаме, както във финала на филма “Покаяние” – този път води ли към Храма и ако отговорът е НЕ – тогава защо ни е този път?
Българският народ има огромен духовен потенциал. Неговият път е път на развитие на духа. Когато е вървял по този път, когато е съграждал своя Храм на Духа, той е създавал непреходни ценности, които са обогатявали не само него, но и цялото човечество. В този Храм блестят с неувяхваща слава имената на Авитохол и Ирник, на Кубрат и Аспарух, на Крум и Симеон, на братята Асен и Петър, на създателите на българската азбука св. братя Кирил и Методия, на народните будители Климент, Горазд, Сава, Наум, на поп Богомил и богомилите, на Учителя Петър Дънов, на боянския майстор, на Захари Зограф, Колю Фичето, на хиляди знайни и незнайни майстори, сътворили прекрасни къщи, църкви, манастири, украсили ги със стенописи, икони и иконостаси, на патриотите, отдали силите и дори живота си, за да защитят Отечеството и паднали в освободителните въстания и войни на поробена България, светите имена на Паисий Хилендарски, Г.С. Раковски, Ботев, Левски, Каравелов, Бенковски, Захари Стоянов, хилядите възрожденци, за които Отечеството е било най-милото нещо не света. Там са имената на Вазов, Славейков, Яворов, Дебелянов, на Майстора – Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Бешков, Борис Георгиев, на Добри Христов, Панчо Владигеров, Марин Големинов и много, много други – създатели и сеятели на българската култура. Там са вплетени имената на много учени, някои от които даже непознати за нас, но ползващи се с авторитет в чужбина. Не е по силите ми да изброя всички, които са дали своя принос, своя дар в българския Храм на Духа. Но не бива никога да забравяме и тези, които са ни оставили най-голямото съкровище на българския род – нашите традиции, народни обичаи, прекрасните народни песни и танците, в които са запазени не само спомените от нашето минало, но е закодирано и древно звездно знание. Тези, които са ни оставили неравноделните тактове, които са в хармония не само с пулсацията на космическите енергии, но и с ритъма на човешкото сърце. Тези, които са ни завещали и най-древния и ненадминат и досега по точност и изумителен по идеи български календар. Тези, чиито знания и умения тепърва ще преоткриваме с почуда и преклонение. Тези, които са притежавали такава нравствена и физическа красота, че и досега са останали като образец за подражание. “Красив като българин”, “честен като българин” казвали някога. Не можем да не се преклоним и пред огромния талант и творчески потенциал на българските жени, ненадминати по хубостта си, които са сътворили с ръцете и душата си прекрасните български носии, по-красиви от които няма по света и които поколение след поколение са запазили във везбата, шевиците и шарките на килимите древните кодове на елбетицата. Тези жени, които са родили и възпитали истински българи – герои във бран и титани по дух.
Да, ние сме имали славни империи и могъщи градове. И какво е останало от тях? Дори и руините са разграбени и днес почти не личат. Но Храмът на българския Дух все така ярко сияе във времето и в душите ни и колкото и да се опитват да го изгасят, неговата нетленна светлина “не се гаси тъй, ще не гасне”. И в най-мрачните времена, когато съвсем сме се загубили, все ще се намери някой Паисий, който да се провикне “О, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?”, за да ни освести и да ни покаже отново пътя към Храма на Духа. Отново ще прозвучат словата на Г.С.Раковски: “Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини”, отново ще засияе ликът на Дякона Левски – съвестта на народа ни, отново ще отекне “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
Ако пътят ни към Европа изисква да се отречем от Храма на Българския Дух, ако цената, която трябва да заплатим, за да напълним стомасите си с отровената от консерванти европейска храна и да се облечем с вехтите европейски дрехи, изисква да продадем душата си, то струва ли си толкова да се боричкаме, за да ни допуснат в задния си двор?
Не бива обаче да смятаме, че пътят към Храма на Българския Дух е прост и лесен. Той е съпътстван от лишения, изисква саможертви. Понякога той се заплаща и с живота. Той изисква най-трудното – любовта към Отечеството, към българския род, той изисква да отдадем всичките си сили, за да запазим жив огъня на Духа. Той изисква да положим в основата на отношенията си любовта, а не омразата. Българското общество сега е пропито от омраза и противопоставяне. Но хората отдавна се умориха от това. Ние искаме да живеем в нов свят – свят на обич и светлина. И колкото и да ни плашат демоните с глад и разруха, от нас зависи дали ще им продадем душите си. Часът на избора е ударил – и всеки вече трябва да направи своя избор. Всеки да положи своя камък в Храма на Българския Дух. Разнасяйте неговата светлина навсякъде, където и да отидете. Нека той ярко сияе, за да ни помага неговата небесна светлина в трудните часове, когато мракът настъпва.
Удивителното е, че когато изберем пътят към Храма, той автоматично ще ни заведе до Европа – защото ще сме се превърнали в народ, достоен за уважение, украсен с искрящите съкровища на Духа. Такъв народ не може да остане пренебрегван и унижаван, а милостинята, към която сега сме протегнали ръце, ще се окаже просто купчинка прах. Изберем ли пътя към Европа, ние правим крачка по пътя към небитието си като народ. Тръгнем ли по пътя към Храма, ние избираме Безсмъртието си. И в началото на този път стои “любовта към Отечеството, която превъзхожда всички световни добрини”.

Екатерина Пейчева

 

 

 

 

Friday the 24th. Spiralata.net 2002-2017