Любопитно

Хората, които възкръсват, не ги е страх от смъртта!

Печат

 

 

 

 

Хората, които възкръсват, не ги е страх от смъртта!

 

 

 

Д-р Весела Томова е не само уважаван медик, но и авторка на няколко поетични книги. От 12 години работи в интензивно кардиологично отделение на ВМИ - Плевен. За себе си казва, че води три паралелни живота. Единият е на лекар кардиолог, вторият - на майка, съпруга и домакиня, а третият е нейната лична духовна територия, където може да изяви най-силно своето "аз". В това пространство тя рисува, свири на пиано и пише стихове.

 

В практиката си почти всеки ден се сблъсква със смъртта и много пъти е успявала да върне от оня свят дори "отписани" пациенти. След "възкръсването" си те й разказват своите удивителни истории. Човек на народното издание записа най-интересните от тях в лична беседа с д-р Димова.

 

Каже ли пациент, че умира, обикновено се случва, твърди кардиоложката

 

- Какво е за тебе смъртта?

 

- В живота си на лекар нямам право на емоция. Когато се сблъскам със смъртта, се опитвам да не се вживявам в трагедията, да погледна отстрани, да запазя хладината на разума. Това не означава, че съм равнодушна, просто погледът ми е професионален. Докато реанимирам пациент, изпаднал в клинична смърт, не мога да мисля за смъртта като философска категория или пък с емоцията на поетеса. Възприемам я като медицински феномен и се боря с нея като специалист.

 

- Как се променят хората на прага на смъртта?

 

- Има хора, които се предават пред болестта и болката. Каже ли пациент, че умира, това обикновено се случва. Изведнъж притихват, не викат, не стенат, не привличат вниманието към себе си, има празнота в погледа им. Неведнъж ми се е случвало да разпозная кога краят е близо не защото медицинските критерии го сочат. Това е внезапно усещане. В мига, в който очите ни се срещнат, виждам маската на смъртта. Човекът е пред теб физически, но вече го няма. Обикновено такива хора не са с ясно съзнание, витаят в друг свят, който ние обявяваме за халюцинации, плод на недoстиг на кислород в мозъка или на въздействието на медикаменти, немалко от които са опиати. От гледна точка на науката това би могло и така да се обясни. Но се случва част от хората отново да се върнат към живота и след това разказват удивителни истории. Странното в тях е, че са сходни.

 

- И какво обикновено разказват хората, завърнали се от отвъдното?

 

- Много от пациентите, които успяваме да спасим, след като сърцето им е спряло, нямат спомен от случилото се. Те изчезват някъде и после се появяват и за тях това време не съществува. Но има и други случаи, които никак не са малко. Документирала съм техните разкази. Помня едно от първите ми дежурства като млад лекар. Докараха пациент от Червен бряг в изключително тежко състояние - с ревматичен сърдечен порок и много увредено сърце в краен стадий на сърдечна недостатъчност и придружаващи заболявания като хепатит в преход към цироза. Нямаше не само практически, но и теоретически шансове да оживее. Въпреки всичко започнахме бясна борба за живота му, не че си мислех, че ще се оправи, но се молех да не си отиде по време на дежурството ми, тогава още се страхувах от смъртта. Исках този човек да посрещне изгрева още веднъж. В резултат на усилията преживя тази критична нощ, преживя и следващата. Но от време на време изпадаше в странни състояния, буйстваше, като че ли говореше с някого. По-късно се оказа, че роднините му се събрали в апартамент в Плевен и умували дали да го оставят в нашата болница, или да го изпратят в София, където смятат, че лекарите са по-добри. Методи, така се казваше пациентът, нямаше никаква информация за сбирката, но по неведом начин той я усетил и със съзнанието си отишъл там. Говорил, викал, опитвал се да убеди роднините си да го оставят в Плевен и се ядосвал, че те не го чуват. Ние, лекарите, помислихме, че халюцинира, но после с удивление разбрахме, че такава сбирка наистина е имало, и то по същото време на буйството му. Не го преместиха в София и след няколко дни се случи друго чудо. На съседното легло до Методи почина дядо Петър. На 70 години човекът тихо угасна. Когато спря сърцето му, почнахме реанимация. В същото време Методи изпадна в странно състояние. Втренчи поглед, закова се на място и падна назад. Всички от екипа помислихме, че Методи също умира, и организирахме реанимация и на двете легла. След половин час Методи дойде в съзнание и каза, че попаднал на прекрасно място с много светлина, зелени треви, цветя, където го посрещнали хора с бели одежди. Попитахме дали не сме били ние в белите престилки. Не, други, непознати били, и одеждите им били различни. Един от мъжете му казал, че трябва да се върне обратно, защото дядо Петър бил взел смъртта върху себе си и никой повече няма да умира сега. В следващия момент той дошъл в съзнание. Методи живя още близо 40 дни. Състоянието му се подобри дотолкова, че сам ставаше и се разхождаше. Почина внезапно, и то в друго отделение, където го бяхме привели, тъй като медицинските му показатели се бяха подобрили.

 

- Твоите колеги "по света и у нас" се отнасят с недоверие към подобни истории...

 

- Не и когато се насъберат достатъчно много такива разкази, които получавам от първа ръка, и то от различни по възраст, пол, образование хора. Слушала съм такива изповеди даже от хора с леви убеждения, възпитани в духа на марксистката философия и дълбоко нерелигиозни. Повтаря се един и същ момент - на границата между живота и смъртта те попадат на място, което е много приятно, от което не им се тръгва обратно, срещат свои починали роднини и все някой им казва, че трябва да се върнат, докато си довършат мисията на земята или защото още не е дошъл моментът.

 

- Вярваш ли, че в мига на смъртта душата напуска тялото?

 

- Имахме пациентка, казваше се Стефанка. Когато била на 60 и няколко години, отива в болница в София с инфаркт, изпада в клинична смърт, правят й реанимация половин час и решават, че е окончателно починала. Завиват я в бял чаршаф през главата, реаниматорите напускат стаята, при нея остава само една санитарка. През всичкото това време, твърди Стефанка, тя ги е гледала отвисоко, от някаква точка под тавана. Всички опити да се свърже с тях, да им каже къде е и че ги гледа, остават безуспешни. Възприемала е себе си като безтегловно същество, облаче някакво, но съзнанието й оставало критично към действителността. Стефанка не е вярваща и казва, че не е видяла Бог, но пък срещнала братчето си, което починало, когато било още дете на пет години. То я погалило, целунало я по бузата и й казало, че трябва да се върне, че ще се съберат някога, но няма да е сега, защото сега не бива да умира. След което, по думите й, братчето я натикало обратно в тялото през лявото й ухо. Стефанка дошла в съзнание, отметнала чаршафа и станала за ужас на присъстващата в стаята санитарка. Сега е над 70-годишна, кара втори живот, да е жива и здрава още дълго. Не обича да разказва тази история, защото мисли, че хората ще я сметнат за луда. Казва, че оттогава не я е страх от смъртта, защото знае, че ще срещне някъде любимите си хора.

 

- И кое е това място според теб?

 

- Много от нещата около нас не могат да бъдат обяснени. Човек не може да си представи какво значи времето да спре или пространството да се изкриви, но въпреки нас това се случва.

 

- Как връщаш пациентите към живота?

 

- Опитвам се да възстановя сърдечния ритъм и дишането. В състояние на клинична смърт човек се извежда по точно определени правила, които не са трудни за усвояване и изпълнение. Друг е въпросът, че някои спасяваме, а други не, ако и ситуациите да са сходни.

 

- Имала ли си случаи силната воля за живот да победи смъртта?

 

- Имах случай с един циганин, бай Илия. Беше с огромен инфаркт, едва дишаше, кръвното му налягане едва се крепеше, беше в шокови стойности. Не му оставаха повече от няколко денонощия живот. Беше изключително колоритна личност - кафяв и със сини очи. Откъде ги беше взел тия сини като небето очи, не знам. Колкото пъти мина край него, вместо да се оплаче, пусне шега. На едно нощно дежурство го обикалям и чакам да се случи най-лошото. Не че имах особени шансове да му удължа живота, но така разбирах дълга си. А той ми вика: "Докторке, иди си лягай, няма да умра тази нощ." Така се изумих, че го попитах откъде пък е толкова сигурен. А той: "Не съм си свършил работата на тоя свят, докторке, няма сега да умра, а като си я свърша, тогава. Трябва да изляза оттука." И ми разказа, че имал 9-годишен внук, който само той гледал. Искал да си отгледа внучето, защото иначе нямало кой да се грижи за детето. Наистина бай Илия се оправи и напусна болницата. Повече не се е връщал при нас, дай, Боже, да е жив и здрав и да си отглежда внучето. Но тогава оздравя напук на всички прогнози. Ние го чакахме не ден за ден, а час за час, предавахме си го от смяна на смяна, защото беше в терминално състояние.

 

Интервюто с д-р Весела Томова взе Здравко ЗАПРЯНОВ

 

 

 

ДОСИЕ

 

• Първият нашенец, за когото официално се знае, че е "възкръснал" в моргата, е 74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев. Още като млад тракторист той се натравя тежко след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът духал насрещно и залепил отровата върху кожата му. Вечерта още на двора му призляло, едва изпил едно бакърче с вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: "Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!"

 

Закарали го направо в моргата на болницата. И тогава започват чудесата. "Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено, разказва бай Запрян. По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: "Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!"

 

Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам - гол съм, както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди...", доверява знахарят.

 

• Датата е 24 март 1961г. Медицинската сестра Пенка Найденова (23 г.) зарежда и включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен. 380-волтов ток удря сестрата и я убива на място. Притичва завеждащата кабинета д-р Радуилска и вика колеги на помощ. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. "Мъртва е, няма смисъл", отсича лекарят. Откарват я в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. Веднага я откарват горе. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. "Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето - като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо - Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи...", спомня си известният кардиохирург.

 

Медицинската сестра се събужда на 20-ия ден. Проговаря на руски. Не знае нито къде е, нито какво се е случило. "Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. "Какво ти става, защо ядеш сапуна?", питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките...". 6 месеца след инцидента Пенка е изписана жива и здрава. Изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока. В момента Пенка Найденова е пенсионерка и живее в родното си село Литаково, Ботевградско.

 

• Няколко случая на "възкръсвания" е имал в практиката си известният съдебен медик проф. Георги Цеков. Той още не може да забрави каква суматоха настанала преди години в Суходол, когато в една къща открили под стълбището труп на мъж. "Хората се подплашили, помислили си, че някой го е убил и го е захвърлил там, разказва патоанатомът. Лекарите от "Бърза помощ" установили смъртта. Когато пристигнах, къщата беше завардена от цял кордон милиционери. Наведох се над трупа и когато го пипнах, той съвсем леко си дръпна крака. Докоснах го пак, той отново си сви крака, този път много по-силно. Постепенно лицето му поруменя и "мъртвецът" отвори очи. Като видяха това, хората се разпищяха, а милиционерите, както си бяха с кобурите, хукнаха да бягат...", диви се на необяснимата случка проф. Цеков.

 

• Психоложката от София Рени Анастасова живее втори живот, след като е изпитала на собствения си гръб какво означава "да се върнеш от отвъдното". Зловещият екшън се разиграл преди близо 27 години. "Лобно" място на Рени би трябвало да бъде шосето край Драгалевския манастир, където след тежка катастрофа тя изпада в кома и е откарана в "Пирогов".

 

На 15 август 1979-а навръх Голяма Богородица в параклиса на Драгалевската света обител 16-годишната девойка пали свещ пред иконата на Божията майка. Никой от нейните спътници не знае с каква молитва Рени се обръща към Господа. След литургията червената лада се спуска обратно към столицата, следвайки стръмните завои на пътя. Оттук нататък спомените на младата жена текат като в забавен каданс - микробусът, който връхлита върху колата, челният удар, звукът на разбити стъкла... Тя не си спомня нищо повече, но близките й разказват как излетяла през предното стъкло в храстите, цялата в кръв, и как сирените на линейката огласяли пътуването до "Пирогов".

 

В безсъзнание е вкарана в операционната на отделение "Вътрешна хирургия" с тежки травми на гръбначиня стълб. Часове наред лекарите се борят за живота й, но пулсът на пациентката спира, няма дишане, няма мозъчна дейност. Смъртта е констатирана, близките са уведомени, а "трупът" е свален в моргата под номер 145.

 

Въпреки че избягва да се връща към кошмара, Рени се съгласи да разкаже пред народния седмичник какво е изпитала при завръщането си от оня свят. "Виждах през цялото време как лекарите се суетят около мен. Слушах какво си говорят и се опитвах да им кажа, че съм жива, че съм там. Не усещах никаква болка. Напротив - чувствах се страшно ефирна и лека. После изведнъж някаква светлина ме привлече и като че за секунди преминах през синьо-виолетов тунел. От другата страна видях да ме чака починалата ми баба. Каза ми, че още не ми е дошло времето и трябва да се върна при хората..."

 

Това е последното, което чува и "вижда" на граничната зона между живота и смъртта.

 

Рени Анастасова се събужда, вкочанена от студ, в моргата на "Пирогов". Покрита е с чаршаф, на пръста на крака й е окачено номерче. Санитар я вижда как се надига бавно, със затворени очи, и надава вик на ужас. "В първия момент, казал й по-късно моргаджията, мислех да търтя да бягам, ама след това си казах: "мечка страх, мене - не", и надигнах шишенцето с ракията. Приближих се към твоята количка, а ти седиш синя-посиняла и само леко мърдаш ръцете си. Очите ти бяха полуотворени, ама аз усещах, че ме виждаш и разбираш какво става. Прекръстих се мислено, грабнах количката и нагоре, към отделението..."

 

Докато докторите и сестрите се тълпят около нея, момичето започва да крещи. От устата й излизат полусвързани думи: "Помощ! Снежана остана без крак!" Никой обаче не обръща внимание на бълнуването й. За това си спомня два часа по-късно една от сестрите във "Вътрешна хирургия", след като в операционната ампутират крака на пострадала при катастрофа жена. Името й е Снежана.

 

Така на ръба между тоя и оня свят Рени прави първото си пророчество. Тогава разбира, че има ясновидска дарба, която ужасяващият инцидент отключва.

 

• Варненката Евелина Стоянова щяла да се удави през лятото на 2002 г. край курортен комплекс "Камчия". Макар и добра плувкиня, в един момент усетила, че не може да се пребори с течението, което упорито я дърпало навътре. Борила се дълго и накрая се предала. "Усетих как сърцето ми спря да бие. Чух как спасителите почнаха да се тюхкат, че са ме извадили прекалено късно. Окайваха ме, че съм много млада. През цялото това време знаех, че съм жива. Опитвах се да им го кажа, но не можех. Не чувствах нищо. Само мир, успокоение и лекота. Всички тревоги бяха изчезнали. Почувствах, че съм далеч от тялото си. Някъде горе. Бях лека като перце. Усещах, че имам друго тяло, по-малко от предишното и безцветно. Времето като измерение не съществуваше и все пак го имаше. Започнах да мисля по-ясно. Изведнъж видях пред себе си врата. От нея струеше светлина. Стори ми се някак глупаво да умра точно в този момент. И все пак, сигурна съм, ако това състояние беше продължило още само няколко минути, нямаше да поискам да се върна, щях да предпочета светлината", споделя "възкръсналата" жена.

 

• Таксиметровият шофьор Господин Господинов от Димитровград също е бил свидетел на връщане от оня свят. Карал млад мъртвец от софийска морга към Чирпан. Ковчегът бил добре затворен и привързан с въжета. Когато пристигнали пред дома на умрялото момче, близките развързали ковчега и го внесли вътре за поклонение. Изневиделица капакът на ковчега започнал да се надига и "покойникът" се изправил. Лекарите са категорични: от друсането на колата сърцето на починалия започнало да бие отново.

 

• Овчарят Мехмед Оглу от Кърджалийския край бил нападнат и убит от овена си, докато пасял стадото си по родопските ридове. Други чобани го намерили целия окървавен и вече изстинал и отишли да кажат на близките му да си го приберат. Докато синовете карали мъртвеца към къщи, жена му и снаха му подготвяли погребението. Изведнъж умрелият пастир се изправил в рамката на вратата и всички в стаята изпаднали в амок. Булката на Мехмед получила удар и на другия ден я заровили вместо него.

 

ВЪРНАЛИТЕ СЕ ОТ ОТВЪДНОТО ЖИВЕЯТ ДЪЛГО

 

Първолета Цекова от село Мърчево, Монтанско, е убедена, че с хората винаги стават чудеса, и се зае да го докаже. Години наред тя издирва случаи на "възкръснали" мъртъвци, проучва ги и ги описва в специален дневник.

 

Първият, описан от Първолета случай, датира от 50-те години на миналия век. Млад мъж от нейното село, баща на невръстно момиченце, се разболява от тежка болест. Селото е отдалечено на 50 километра от болницата, в която трябва да постъпи. Дългият път дотам се оказва фатален и той умира в клиниката. Близките му получават телеграма с покана да приберат трупа.

 

Майка му тръгва с конски впряг, защото дърво и камък се пукат от студ. И като всяка майка взема за единственото си, вече мъртво чедо топли овчи кожи и вълнени китеници. Сама влиза в моргата, завива го в кожите и подкарва коня към къщи, където вече са готови за погребението. Дали от студа, или от тръскането на каруцата по заледения път, но... мъртвецът се свестява и се връща вкъщи жив. Когато жена му го вижда да слиза от каруцата, изпада в шок, получава тумор в мозъка и не след дълго умира. След тази случка мъжът работи още половин век в близкия рудник, без да се разболее от нищо.

 

Второто чудо, описано от Първолета, е трагедията на нейната съседка Станка, която има две невръстни отрочета. По-малкото, момченце, се разболява още като бебе от тежка пневмония. Тя го носи на ръце в болницата, но детето умира. Майката отказва да го остави в моргата, взема го на ръце и поема пеш към селото. Увива изстиналото и посиняло телце на момченцето с кожуха и го притиска силно до сърцето си. Така отчаяната жена изминава в студа 20 километра пеш с мъртвата рожба до гърдите си. Когато се връща вкъщи и развива кожуха, вижда, че синът й е жив. "Възкръсналото" дете днес е здрав и прав мъж, баща на две големи деца.

 

Повече от 20 такива случки е записала и разучила, разговаряйки лично с “мъртъвците”, Първолета Цекова. Но винаги, когато започне да ги разказва, на първо място поставя необяснимото "възкръсване" на ученичка от Мърчево. Момичето се разболява и умира. Вкарват го в моргата, откъдето го вземат близките й.

 

Всичко за погребението е готово, курбанът ври в казаните, камбаната бие на умряло и селото се прощава с мъртвото момиче. Процесията потегля към гробищата. Изведнъж обаче девойката се надига в ковчега и с ужас вижда процесията. После лекарите казали, че възкръсналата е можела да получи шок и отново да отпътува към отвъдното. Днес тази ученичка живее в Монтана и е щастлива майка на две деца.

 

По същия начин "възкръсва" и 70-годишна старица от съседно село. Синът й я взема при себе си в града, за да се грижи за нея. Жената обаче набързо предава Богу дух и както му е редът, я подкарват към гробищата. По средата на пътя бабата се надига, сяда в ковчега, разхвърля цветята и почва да крещи: "Къде ме карате, бе, хора, луди ли сте?!" След мнимата си смърт старицата живяла още 15 години.

 

 

В: Шоу, №14, 6 апр. 2006

 

 

 

 

Wednesday the 20th. Spiralata.net 2002-2017