Изкуство

Чрез топлината и дъха – съпределени

Печат

 

 

 

 

Чрез топлината и дъха съпределени

 

Снежана Гавазова

 

 

 

Предлагаме да потърсим смисъла, тълкуването на образците на българския класически фолклор – нашето културно национално наследство. Какви са параметрите на древната ни фолклорна култура и как функционира тяхното многообразие в напрежението между нашето и отминалото време? По какъв начин и в каква посока “актуализираме” тези образци в организацията на съвременната ни не фолклорна култура? С други думи, как употребяваме наследството си?

 

Колкото исторически е естествен разпадът на патриархалния свят, толкова е тревожен повърхностният и нехаен поглед към жизнените (в това число и духовни) значения, върху които се е изграждал той. В природата на жената е да втъкава нормите на цивилизационния живот в самобитната ни нагласа, а тя е способността ни за онова телесно-душевно-духовно поглъщане на действителността около нас, което винаги ни е съпределяло между крайното и безкрайното.

 

В поддържането и възобновяването на битието тази животворна връзка най-отговорно е била поддържана и зареждана с енергия на субстанциално равнище чрез знакови послания на образи и действия в обредите.

 

Но не трябва да се заблуждаваме, че тази трансцендентна магнетичност е погубена в душите ни от еднопосочния, “транзитен” съвременен живот, изпълнен с готови отговори. Наистина, сега, когато “светът ни се поднася, преди да сме зажадували за него”, както пише Вера Мутафчиева, в съзнанието ни все повече се заглаждат исконните сигнали, довели ни по драматичен път до тези отговори. В българския етнос живецът им не е угаснал.

 

А всичко ново, завоювано от мъжа (природните и трудови промени), е задавало въпроси и на жената е било необходимо да намира на практика отговорите, защото е раждала и се е грижела за бита. Затова в моментите, когато нахлуващото ново е изтласквало вече изграденото, тя е развивала до безпределност самоизразяващото се в нейната психика – дотолкова идентично с природните сили, че е придобила способността да прониква чрез конкретното явление отвъд до екзистенциалната същност на стихиите, които го пораждат..., да се влее в напрежението помежду им на това равнище, разчленявайки ги душевно, да ги разкъса и “приземи” в такова позитивно действие, чрез което е в състояние да ги пренареди, обръщайки развитието на явлението в желаната от нея посока.

 

Така жената е развила приоритетното свойство да “преварява” в самата себе си събитията и проявявайки душевното – “негатива в позитив”, да усети потенциала на съответствието между нещата. Действайки именно в това поле, тя “върти” живота, настройвайки го точно според условията на момента, мястото и социалната нагласа на обществото.

 

Поради тази си способност – спонтанно да се пренася в метафизичната, “вечната” същност на света – жената генетично е натоварена с ролята да “втъкава” непрестанните му превъплъщения в естествените жизнено необходими процеси. Изведнъж усещаме колко дълбок смисъл е вложил народът ни в простата констатация: “Тя може (или не може) да завърти дом”. Тази женска способност, с течение на времето, се е трансформирала в гъвкав, жизнеутвърждаващ опит в трудовите умения, в това число и за управление на вещественото – изумителни с необикновено живото и виртуозно преоткриване на взаимопораждащите се съединителни връзки в него (от елементарното до глобалното), претворявайки го в култура. Този трудов опит за култура жените си предават от поколение на поколение.

 

В природата на мъжа е да увеличава радиуса на живота, завоювайки територии за променящите се модели на битието, паралелно с развиващото се човечество, да оттласква хоризонта, да разсипва амортизираните структури. Посоката му е да излезе в света. Но жената вечно се стреми отново и отново да влезе, да “заиграе” вътре в своята вродена сензитивност към неговата мистерия.

 

Имайки предвид този двуполюсен – мъжки и женски – подход към живота, не трябва ли да се отнасяме към миналото не като към загърбено, а като към развиващо се? И културата, разбирана именно като самобитен опит за овладяване на естеството на живота, включвайки се в неговото движение, е съвсем различно от културните мероприятия или фалша на “изкуството на народа”, което премаза уникалното в националните ни характеристики, самоуверено и невежо бръкна в прадревната творческа система – фолклора, за извличане на пропагандни дивиденти, и го профанира, заличавайки животворната магия на действото в него при сценичните постановки.

 

Като се обърнем към близкото минало, когато крачехме под “бодрото знаме” на едно примитивно физическо измерение на имагинерното, от което лекуваме съзнанието си днес, добре прозираме как всяка тоталитарна масовка – “бъдеще без прогрес”, блокира естествените проходи между времената. Тогава цялата предметност – обитаемост на заобикалящото ни, изгубва своята топлота и дъх, и се стига до най-страшното: светът изгубва своята човечност!

 

Душата – душите... Отношенията помежду ни стоят в ракурса, в който се оказваме спрямо предшестващото, а не в самия му прогрес, защото териториите на духовното, проектирани във веществения свят, са транстемпорални. И ако говорим за бъдеще, то се ражда, когато съзнанието ни се “разтваря”, напуска стереотипите в моментите на пресичане на разнопосочните потоци на времето, на местата, където значенията на нещата се пронизват в напрегнатата едновременност, пораждайки непредвидима и неочаквана реалност...

 

Такава е пластиката на света, която не отправя живота към “прекрасното” бъдеще, а го върти намясто, актуализирайки цялата история на Земята в постоянна човешка драма. “Време – бреме кара” – казва народът.

 

30.06.2000, София

 

 

 

(публикувано в том 3-2003 на сп. “Български писмена – Les lettres bulgares”)

 

 

 

 

Sunday the 19th. Spiralata.net 2002-2017