Изкуство

Свещта гореше

Печат

Свещта гореше у дома, свещта гореше….

 

Звънецът иззвъня, когато Андрей Петрович вече бе изгубил всякаква надежда.

- Здравейте, аз … за обявата. Вие ли давате уроци по литература?

Андрей Петрович се вгледа в екрана на видеофона. Мъжът бе под трийсетте. Строго облечен – костюм, вратовръзка. Усмихва се уж, а очите му сериозни. Сърцето на Андрей Петрович подскочи – той беше пуснал обявата по навик. За десет години му бяха позвънили само шест пъти. Три бяха по грешка, две се оказаха на застрахователни агенти, а един бе объркал литература с лигатура.

- Д-д-да, давам уроци, - заеквайки от вълнение, отговори Андрей Петрович. – В къщи. Интересува ли ви литературата?

- Интересува ме, - кимна събеседника. – Казвам се Максим. Кажете ми условията.

„Безплатно“ – едва не се изпусна Андрей Петрович.

- Заплащането е на час. – застави се да отговори той. – По договаряне. Кога желаете да започнете?

- Ами, аз … - се поколеба събеседникът.

- Първият урок е безплатен – бързо добави Андрей Петрович. – Ако ви хареса, то тогава…

- Хайде утре, - решително каза Максим. – Удобно ли ви е утре в десет? Към девет водя децата на училище и после съм свободен до два.

- Да, добре. – зарадва се Андрей Петрович. – Запишете си адреса.

- Кажете, ще го запомня.

През нощта Андрей Петрович не мигна, обикаляше малката стая-клетка, с треперещи от преживяването ръце. Вече дванадесет години живееше като просяк. От деня, когато го уволниха.

- Вие сте много тесен специалист, - каза тогава директорът на лицея за деца с хуманитарни наклонности, отклонявайки погледа си. – Ние ви ценим като опитен преподавател, но уви, вашият предмет… Кажете, не искате ли да се преквалифицирате? Частично може да се заплати обучението. Виртуална етика, основи на виртуалното право, история на робототехниката – бихте могли да преподавате това. Дори кинематографията е все още достатъчно популярна. Това, разбира се, няма да продължи много, но… Какво мислите?

Андрей Петрович отказа, макар след това да съжаляваше. Не му се удаде да си намери нова работа, литературата бе останала като предмет в броени учебни заведения, затваряха се последните библиотеки. Филолозите се преквалифицираха един след друг. Няколко години търкаше праговете на различни гимназии, лицеи и спецучилища. След това се отказа. Помота се половин година по курсове за преквалификация. Когато жена ми го напусна, отказа се и от тях.

Спестяванията му бързо се стопиха и на Андрей Петрович му се наложи да затегне колана. След това продаде аеромобила си, стар, но надежден. Антикварния си сервиз, останал от майка му, и някои други вещи. А след това…  всеки път му беше тягостно да си спомня за това – след това дойде ред на книгите. Древни, дебели, красиви, също останали от майка му. Колекционерите даваха добри пари, така че граф Толстой го изхранва цял месец. Достоевски – две седмици. Бунин – десетина дни.

Така че Андрей Петрович остана с около петдесетина книги – най-любимите, препрочитани десетки пъти, с които не можеше да се раздели. Ремарк, Хемингуей, Маркес, Булгаков, Бродски, Пастернак… Книгите си стояха в библиотеката, заели само четири рафта. Андрей Петрович редовно бършеше прахта.

„Ако този младеж, Максим, - трескаво мислеше Андрей Петрович, нервно крачейки из стаята, - ако той… Тогава е възможно да успея да си откупя обратно Белмонт. Или Мураками. Или Амаду.“

Внезапно Андрей Петрович разбра, че това са глупости. Не е важно дали ще успее да откупи книгите си. Важното е, че той може да предаде. Да предаде на другите това, което знае, това, което има.

Максим позвъни точно в десет, на минутата.

- Заповядайте – засуети се Андрей Петрович. – Разполагайте се. Впрочем… С какво бихте искали да започнем?

Максим се поколеба, внимателно седна на крайчеца на стола.

- С каквото вие прецените. Разбирате ли, аз съм профан. Пълен профан. На нищо не са ни научили.

- Да, да, естествено, - закима Андрей Петрович. – Както и всички останали. В общообразователните училища не се преподава литература почти сто години. А сега вече не я преподават и в специализираните.

- Никъде? – попита тихо Максим.

- Боя се, че вече никъде. Разбирате ли, в края на двайсети век започна криза. Нямаше време за четене. Първо децата, после тези децата пораснаха, а след това и техните деца нямаше кога да четат, много повече отколкото техните родители. Появиха се други развлечения – основно виртуални. Игри. Всякакви тестове и тем подобни… - Андрей Петрович махна с ръка – И, разбира се, техника. Техническите дисциплини започнаха да изместват хуманитарните. Кибернетика, квантова механика и електродинамика... А литературата, историята, географията отидоха на заден план. Особено литературата. Следите ли, Максим?

- Да, моля продължавайте.

- В двадесет и първи век престанаха да печатат книги, хартията бе подменена с електроника. Но и в електронен вариант интересът към литературата падна – стремително, няколко пъти спрямо предното поколение. В следствие намаля броя на литераторите, после изчезнаха съвсем, хората престанаха да пишат. Филолозите се позадържаха около стотина години повече – за сметка на написаното в предишните векове.

Андрей Петрович замълча, потривайки челото си с ръка.

- Не ми лесно да говоря за това – каза той накрая. – Осъзнавам, че процесът е закономерен. Литературата умря, защото не успя да се съчетае с прогреса. Но виж децата, разбирате ли… децата! Литературата е тази, която формира ума. Особено поезията. Която определя вътрешния свят на човека, неговата духовност. Децата растат бездуховни – ето това е ужасно, Максим!

- И аз стигнах до този извод, Андрей Петрович. И именно затова се обърнах към вас.

- Имате ли деца?

- Да, - засмя се Максим. – Две. Павлик и Анечка, с годинка разлика. Андрей Петрович, имам нужда от основата. Ще търся литература в мрежата, ще чета самостоятелно. Само трябва да знам какво да чета и на какво трябва да наблягам. Ще ме научите ли?

- Да, - каза твърдо Андрей Петрович – ще ви науча.

Той стана, скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи.

- Пастернак – каза тържествено:

„Вилня по цялата земя,

навред снежеше.

Свещта гореше у дома,

свещта гореше.“….

- Ще дойдете ли утре, Максим? – попита Андрей Петрович,стараейки се да скрие трепета в гласа си.

- Непременно. Само че… Знаете ли, работя като иконом при състоятелно семейство. Водя домакинството. Заплатата не ми е висока. Но аз – Максим наведе очи смутен, - мога да нося продукти. Някои вещи като битова техника. Като отплата. Това устройва ли ви?

Андрей Петрович се изчерви неволно. Та той това би правил и даром.

- Разбира се, Максим, - каза той. – Благодаря. Ще ви чакам утре.

- Литературата не е само това, което е записано, - говореше Андрей Петрович, сновейки из стаята. – Това е и как е написано. Езикът, Максим, е този инструмент, от който са се ползвали великите писатели и поети. Ето послушайте.

Максим съсредоточено слушаше. Сякаш се стараеше да запомни, да научи наизуст цялата реч на учителя си.

- Пушкин, - казваше Андрей Петрович и започваше да декламира „Таврида“, „Анчар“, „Евгений Онегин“. Лермонтов „Мцири“, Баратински, Есенин, Маяковски, Балмонт, Ахматова, Гумильов, Манделщам, Висоцки.

Максим слушаше.

- Не се ли изморихте? – питаше Андрей Петрович.

- Не, не. Продължавайте, моля ви се.

Така летяха дните. Андрей Петрович се съживи, събуди се за живот, който неочаквано придоби смисъл. Поезията смени прозата, за нея отиде много повече време, но Максим се оказа благодарен ученик. Схватлив беше. Андрей Петрович не преставаше да се удивява как Максим, започнал от нулата, от началото глух за словото, не възприемащ, не чувстващ вложената в езика хармония, с всеки ден постигаше все повече и научаваше все повече.

Балзак, Юго, Мопасан, Достоевски, Тургенев, Бунин, Куприн, Булгаков, Хемингуей, Бабел, Ремарк, Маркес, Набоков. Осемнадесети век, деветнадесети, двадесети. Класика, белетристика, фантастика, криминалета. Стивънсън, Твен, Конан Дойл, Шекли, Стругацки, Вайнер.

Една сряда Максим не дойде. Андрей Петрович цяла сутрин чезна в очакване, внушавайки си, че може да се е разболял. Не може педантичният Максим да не дойде без причина. За половин година нито един път не е закъснявал и минута. А сега дори и не позвъни. Към вечерта вече Андрей Петрович място не можеше да си намери, а през цялата нощ не мигна. Към десет часа на другата сутрин съвсем изумя, като стана ясно, че Максим отново няма да дойде. Обади се по видеотелефона и механичен глас му съобщи: „Номерът не се обслужва“.

Следващите няколко дни минаха като лош сън. Дори любимите му книги не можеха да го спасят от острата тъга и отново появилото се чувство за собствената му незначимост, за която Андрей Петрович не бе си спомнял от половин година. Искаше му се да позвъни в болниците, в моргата. И какво да попита? Или за кого? Да е постъпвал някакъв Максим, около тридесетгодишен, извинете, но не му знам фамилията? Когато му стана непоносимо да седи в къщи, излезе навън.

- А, Петрович! – го поздрави стареца Нефедов, съседът отдолу. – Отдавна не сме се виждали. А защо не излизаш, срамуваш ли се, какво? Макар че, изглежда, нямаш нищо общо с това?

- В какъв смисъл да се срамувам? – глупаво попита Андрей Петрович.

- Ами за този твоя, - Нефедов прокара ръка през гърлото си. – Дето идваше при теб. Все си мислех, защо Петрович на стари години се свързва с такива.

- Вие за какво? – хлад облъхна Андрей Петрович. – С какви такива?

- Ясно е с кои. Аз тези гълъбчета веднага ги забелязвам.

- За какво говорите? – примоли се Андрей Петрович.

- Ама ти наистина ли не знаеш? – изуми се Нефедов. – Новини не гледаш ли? Навсякъде за това се говори.

Андрей Петрович не помнеше как се добра до асансьора. Изкачи се на четиринадесетия, с треперещи ръце си отключи едва на петия път, включи си компютъра и започна да прелиства новините. Сърцето му се сви от болка. От фотографиите го гледаше Максим, редовете отдолу му се размазваха пред очите.

„Уличен от домакините, - прочете от екрана Андрей Петрович, трудно фокусирайки се, - в разхищение на хранителни продукти, дрехи и битова техника. Домашен робот-гувернант, серия ДРГ-239К. Дефект в управляващата програма. Заявил, че самостоятелно е стигнал до извода за детската бездуховност и е решил да се бори с нея. Самоволно обучавал децата по предмети извън училищната програма. Скривал е своята дейност от домакините. Уволнен…. По-скоро унищожен… Обществеността е обезпокоена от ситуацията… Фирмата-производител е готова да понесе…. Специално създадения комитет постанови….“

Андрей Петрович се надигна. С треперещи крака се добра до кухнята. Отвори шкафа, на долното рафтче бе донесената от Максим като отплата бутилка коняк. Андрей Петрович я отвори, огледа се за чаша и след като не намери, пи направо от бутилката. Закашля се, изпусна бутилката и се подпря на стената. Краката му се подкосиха и той тежко се отпусна на пода. По дяволите, изруга той наум. През цялото време той е обучавал робот! Бездушна, дефектна железария. Вложи в нея всичко, което имаше. Всичко, заради което си струва да се живее. Всичко, заради което той живееше.

Андрей Петрович, превъзмогвайки болката в сърцето, се надигна. Добра се до прозореца. Сега – газовия котлон. Да го пусне и да почака половин час. И край.

Позвъняването на вратата го намери на половината път към котлона. Андрей Петрович, стискайки зъби, тръгна да отваря. На прага стояха две дечица. Момчето беше около десет, а момиченцето около годинка по-малко.

- Вие ли давате уроци по литература? – попита момичето, гледайки изпод бретона.

- Какво? – слиса се Андрей Петрович. – Кои сте вие?

- Аз съм Павлик, - направи крачка напред момчето. – А това е Анечка, сестра ми. Ние идваме от Макс.

- От …. От кого?!

- От Макс, - упорито повтори момчето. – Той каза да ви предадем. Преди той да…, преди да го…

- Вилня по цялата земя, навред снежеше! – изведнъж звънко издекламира момичето.

Андрей Петрович се хвана за сърцето, конвулсивно преглътна, хвана се за гърдите.

- Ти шегуваш ли се? – тихичко каза той.

- Свещта гореше у дома, свещта гореше, - твърдо каза момченцето. – Той каза да ви предадем това, той - Макс. Ще ни обучавате ли?

- Андрей Петрович, подпирайки се на рамката на вратата, отстъпи назад.

- Боже мой, - каза той. – Влизайте. Влизайте, деца.

Майк Гелприн, Нью-Йорк (Seagull Magazine от 16/09/2011)

http://fit4brain.com/1827

 

Няколко думи за автора:

Майк Хелприн, известен с псевдонима Джи Майк, е роден на 5 август 1961 г в Ленинград. Завършил е Ленинградския политехнически институт през 1984 г. със специалност „инженер-хидротехник“. През 1994 година се преселва в Ню Йорк. Сменя много професии. Живее в Бруклин.

Литературното творчество на Хелприн датира от 2005 година като автор на хумористични разкази, но бързо превключва на фантастика.

Хелприн е представител на екатеринобургското списание „Везни“ в САЩ. За седем години е публикувал над 110 разказа в различни списания, сборници и антологии. Още десетки чакат своя ред и около петдесетина са унищожени от него като недостатъчно добри.

Засега Хелприн смята за най-значителен разказа си „Свещта гореше у дома“, но се надява, че най-доброто му произведение още не е написано.

От принципни съображения Хелприн моли да не го наричат писател и не се смята за такъв. За него творчеството е по-скоро болест, графомания, от която се е опитвал да се излекува много пъти, но засега така и не е успял.

 

Превод Таня Темелкова

Saturday the 18th. Spiralata.net 2002-2018