История

За духовната мисия на българите

Печат

 

 

 

 

За духовната мисия на българите

 

Иван Боянов Бояджиев

 

 

 

Речем ли да потърсим корените на духовните ни феномени, регулирали живота ни и определяли достойнствата на историческата ни съдба, ще трябва да се върнем назад в прабългарската епоха – още в пракултурните дълбини на митичното време, когато по нашите земи заживяват и се оформят мощни духовни течения: тангризмът, тракийският орфизъм и богомилското учение, всяко едно ясно ориентирано във времето и пространството. Три големи духовни вълни, играли решаваща роля във вътрешния ни и външен живот, в най-интимните и най-грандиозни страници от историята ни. В целия този духовен процес, още от дълбоката първооснова на националната ни култура и до днес, продължават усилията за по-вярно разчитане и тълкуване на старата ни традиция. И въпреки широката и все по-добра историческа осведоменост, натрупана с времето, различните нива на проблемите подсказват трудността при разкриването им.

 

Явления с по-висша еманация и синтез на творческия Дух, със своята си логика за истина, изискват и по-широко езотерично тълкуване. Ако ролята на културата е да ги спасява, редно е да погледнем и към българските “спасени и недоспасени” явления в нелеката ни историческа съдба – с така накъсаната й хронология. Трудно се обясняват взаимовръзки и взаимоотношения на отделни събития или направо чезнат и се размиват във времето – какъвто е случаят с богомилското учение, без чието присъствие на Запад е абсурдно да си представим Реформацията и европейската цивилизация. Допустимо е да не сме дооценили някои събития или да сме загубили шанса да се реализираме и пречистим в аурата на възможни светли идеи и с това да сме забавили развитието на националното ни мислене и култура. Трябва да се съгласим, че ценностите, придобити в най-висшата духовна сфера, са съхранени в генетичния ни код, и независимо от отдалечеността на времето и историческата забрава, при известни условия се проявяват.

 

Приемем ли един път генетичния феномен като фактор на благословение в нашето развитие, необходимо е изново да променим културно-историческата си гледна точка. Отправим ли поглед назад към вътрешното съдържание и смисъла на духовните сили, движили живота ни, усетим ли сенките на праотците, които са ни наблюдавали през хилядолетията, непременно ще дойдем до простия човешки извод, че те и днес ни наблюдават с надежда и с укор, че пътят на духовната ни биография е път през тайнствата на историята ни...

 

Ние не познаваме философията на Тангра, но историческите й следи с основание ни карат да смятаме, че тя е стъпила на здрави, непоклатими основи, за да отвежда българина към шеметни космични висини, да му внушава грандиозни асоциации за света. Една философия, отдалечена от условностите на европейските религии и църкви, където висшите принципи се смесват и объркват даже с гражданските закони. Философия на онази езическа духовност, която днес с всичките ни колебания и съмнения, със съвременната ни формула за духовност, ние не разбираме.

 

Прабългарите идват по нашите земи със своите забележителни реалности и белези: календара и юртата, високото духовно откровение и веротърпимостта. Наличието на календара определя най-ранното начало на българското летоброене отпреди 6000 години и говори за широки познания, за една истина, за светогледа на прабългарите. Подвижният им сглобяем дом – юртата, е строена по посока изток-запад. Тя е била една обсерватория, в която прабългаринът се е ориентирал за движението на небесните светила, за смяната на годишните времена и най-вече тя е поддържала вярата му в космичната мъдрост. Той идва до дълбокото разбиране за разграничаване на духовното от религиозното, останало и днес неосъзнато от немалко духовни среди по света, където най-доктринерски се смесва алтернативата атеизъм-вяра, около която продължава да се гравитира, без да се държи сметка, че и тука нещата основно са се променили. Разграничаването на духовното от религиозното е един мироглед със своето самоопределение и заангажираност към два принципа – веротърпимост и антиклерикализъм, играли съдбовна роля в историята ни. При идването на българите на Балканите не се измества Перун от Тангра и не се възпира разширяващото се християнизиране на полуострова. Тази веротърпимост е осигурила доверието и е стопила бариерата между местните племена и новодошлите българи, които още с покръстванеуто на новата държава проявяват антиклерикалния си дух. От въпросите им към римския папа се разкриват непримиримите противоречия и конфликти с догмата и порядъка на Църквата, а и самата Църква още по онова време се е отдалечила от християнската същност на Духа.

 

Да си припомним и за орфизма, онова учение на древните траки, което ни връща две хилядолетия преди Новата ера, духовно свързано с тангризма, отличаващо се с нравствения си монизъм, с вярата в космичната мъдрост и безсмъртието на човека в свободния превод земя – небе. Орфей, този представител на светлите гении на човечеството, мъдрец, посветен в мистериите на Египет, владеещ висшето знание и магическите закони на музиката, създал мистичния център на една нова култура, върху която е стъпила класическа Древна Гърция. Ако разлистим всички енциклопедии, ще срещнем навсякъде грецизираната версия на орфизма. Новите тълкувания на старите митове казват, че тракийският Орфей нито е бил син на Аполон или брат на Омир, нито му е било нужно да слиза в ада и да става съпруг на Евридика... Самите древни гърци да смятали Тракия за страна на светлината – като отечество на музите, където се е намирало и светилището на Орфей, предавало се е свещеното изкуство, разкривани са великите закони на живота и природата, както и древната орфическа проповед за преражданията и безсмъртието, със стремежа към безкрайното и съвършеното.

 

Говорим ли за този стремеж на праотците ни към космичното, дълбоко свързан с живителните сили на една космогония неподатлива на спекулации, за генетичните им връзки с откровението на Духа, не можем да не направим една уговорка, даже едно сравнение, защото и в древността митовете са имали различни нива, носили са различни нравствени стойности, оставяли са различни следи, и е редно да ги разграничим или най-малко да не допуснем грешки на аналогията. Ако приемем, че боговете на нашите праотци са били като олимпийските, то ние през вековете и до днес щяхме да си посипваме главите с пепел и да се извиняваме пред света, че нашите богове са носили толкова човешки слабости, ама са били безсмъртни. А такъв главен бог, като Зевс с порочните му деяния, предците ни не само не биха приели, но не биха допуснали и сянката му да се мерне по пътя им. И все пак митичните видения подсказват, че орфическата лира притежава по-голяма власт от тази на Зевс Гръмовержеца...

 

Отминават вековете, но прахът на забравата не покрива следите на Орфическите тайнства. Легендите на траките не са като тези, които ни поднася древногръцката митология. Нашият поглед е отправен към поведението, нравствените следи и духовните рефлекси на траките, наследили орфическото знание като далечно предчувствие за учението на Христос. Траките са били миролюбци, вярвали са в преражданията, познавали са билките, с които са лекували, влияели са на природните стихии, въздействали са с музиката. Всички тия духовни прояви не рефлектират ли към едно друго време – времето на Х век – века, в който се оформя богомилската традиция, за да утвърди възгледите на началното християнство?

 

Реализацията на християнството е богомилското учение, а неговото разпространение е процес, чиято цел се тълкува като подготовка на човешкото съзнание за идващата нова култура на Шестата раса, расата на светещите, на децата на Светлината.

 

Изживеният опит показва, че всяка организация, оформила се в името на една възвишена идея, стига до познатия човешки порядък – зараждане, развитие, кулминация и упадък, – без възможността постоянно да я отстоява, а в практиката си дори се изправя често срещу нея. Така се получи и с Христовата идея при опита да бъде защитена тя от организацията на християнските църкви. Отдалечаването на Църквата от същността на християнския дух, това, че средновековната църковна култура канонизира кръста на най-страшните мъчения – Христовите, – като знак за учението на Любовта и милостта, създаването на йерархична пирамида, съперничаща на военната, това, че Църквата се раздели на различни вери и с това въвлече християнския свят в жестоки взаимни борби, показва, че тя продължава да стои пред Разпятието далеч от Възкресението... При такава историческа обстановка, сред един народ, който по естество е духовен, но по дух и убеждение антиклерикален, се поражда и най-антиклерикалното движение – Богомилството. Близо до душевните дълбини на българския народ, сякаш родено от него и за самия него, то скоро разкрива надмощието си над европейското схоластично мислене.

 

Хиляда години по-късно откриваме същите духовни рефлекси в Българското Възраждане. Западните учени го определят като чудото на ХІХ-то столетие, но за нас то е памет от старата ни култура.

 

За Възраждането се е писало и говорило много. Бихме напомнили една мисъл, изказана от историк на далечна източна страна и записана от българския писател Николай Райнов: Когато на един народ му е определено да преживее нещо велико, в него се раждат велики духове, за да го реализират.

 

Да си припомним също за така ярко отразената богомилска традиция във възрожденската ни поезия. Ботев в своя вътрешен храм, със своята вяра и най-антиклерикалната си духовна молитва, опоетизира истински святото начало у себе си и в народа си. Същото духовно озарение, същата твърда вяра, в която човек се чувства всякога пречистен, ще открием и във Вазовата “Молитва на планината”. Поетът, вместо в църковния храм, се отправя към планинския храм неръкотворен, коленичи в благоговейна молитва върху канара висока, усеща Бог у себе си и в небето, и в слънцето, и във всеки дъх, шум и шар и листо, мъдър, вездесъщ и славен, разлян в живота на Всемира... Същото отношение към божественото прозира в откровенията и на следващите поколения наши поети...

 

В края на ХІХ-то столетие у нас се заражда едно ново духовно учение. Християнско по дух, с дълбока българска езотерика и естествена хилядолетна взаимовръзка с тангризма, тракийския орфизъм и богомилството. През 1896 г. излиза книгата “Науката и възпитанието” от Учителя Беинса Дуно, в страниците на която той за пръв път изнася принципите, идеите и духовните закони на учението си.

 

Тук няма да се спираме на биографични бележки за Учителя, на пътя на Школата, на светлите, но доста мрачни събития, в които се направи опит да се унищожи Словото и самото учение, на тъжните години с узаконена бездуховност, в която се прекърши връзката учение – общество. Даже не ще потърсим отговор на въпроса, дали в тези 100 години учението на Беинса Дуно е заело естественото си място в българската култура... Това са въпроси за историците. За да се проникне дълбоко и да се преживее истината на една езотерична наука или учение, едва ли е достатъчно само интелектуално усилие. В случая е необходима една по-висша духовна нагласа, едно ново сетиво от онази категория, с която можем да проникнем в света на пророците, светиите, учителите и апостолите...

 

 

 

 

Sunday the 18th. Spiralata.net 2002-2019