История

Тайната на Левски

Печат

Тайната на Левски

 

Това е стар мой текст, от книгата ми „Народ от исихасти”. Понякога, убедил съм се, вторият живот на текстовете е по-важен от първия, а в него, в този текст, така или иначе става въпрос за феномен, свързан пряко с Левски, който продължава да е до голяма степен бяло петно в историографията ни.

Има и друго. Поради смелостта ми на лаик, на мен ми се струва, че в този текст наистина съм се докоснал до нещо важно.

***

През петнайсети век българските земи вече са включени в границите на османската държава и плътно обхванати от османската администрация. Чисто биологическият, стопански, верско-религиозен и културен натиск са огромни. Дълго време учехме, че народният организъм изкарва първите три века от робството едва ли не в състояние на ступор. И после изведнъж от нищото се появява Паисий Хилендарски, който възвръща народната свяст. Всъщност Паисий Хилендарски е само брънка, макар и най-внушителната, от несекналия монашески подвиг през всичките векове на робството, подвиг, към който българската историческа наука все още е в дълг.

При липсата на собствена държавност, българската народност прави единствения верен ход в условията на враждебната политическа и верска среда– тя припознава себе си и поставя знак на пълно равенство с източноправославната вяра. В този смисъл манастирите израстват като средища, които акумулират всички възможни в условията на робство форми на обществен живот – религиозен, икономически и културен. След чуждото нашествие и завоеванието първата задача на манастирските средища е оцеляването, втората – спасяването на духовността, на писмената традиция, на книжовността, а третата– изнасянето й отново в народната тъкан. Така те се превръщат за дълъг период от време в единствената опора на народността.

Връзката на манастирите с българския етноареал се осъществява чрез институцията на таксидиотството. В превод от новогръцки „таксидиот” значи „пътник”, но и „духовник”, „изповедник”… Тоест таксидиотите са принадлежащи към черното духовенство лица, които обаче пребивават не в затвореното и извисено духовно пространство на манастира, а в светска среда, където изпълняват мисионерски– богослужебни и просветителски функции.

Таксидиотството е сред най-интересните феномени в родната ни история. То е етап от българското национално узряване, който при изчерпване на функциите и появата на нови приоритети естествено отмира към средата на XIX век.

Постепенно през XVIII и първата половина на XIX век страната е покрита с плътна мрежа от метоси в по-важните селища. Според Иван Радев, един от най-задълбочените ни изследователи на таксидиотството, „метохът е едновременно молитвен дом, страноприемница и средище за просвета”. С най-добре развита мрежа от метоси са най-големите български манастири – Рилският, Зографският и Хилендарският. За таксидиоти се изпращат по правило най-интелигентните монаси; повечето са въведени в архимандритски сан, мнозина вече са били игумени, тоест притежават и необходимия социален опит.

Според твърдението на Климент Рилец „изпращането на един манастирски брат за духовник (таксидиот) ставало след продължителна подготовка в манастира, при пълна телесна и духовна зрелост”. Таксидиоти са Йосиф Брадати, йеромонах Паисий Хилендарски, архимандрит Неофит Бозвели, първият български екзарх Антим Видински, митрополит Иларион Макариополски…– да изброим само най-известните. Една от най-важните дейности на таксидиотите била финансовата. Те събирали милостиня, чрез която се поддържала дейността на големите манастирски центрове.

Пътуващите монаси таксидиоти са разработили още в първите векове на робството цяла система от бойни техники, за да оцелеят във враждебната среда и да могат да съхранят народната свяст.

В своята книга „Бойни изкуства и военно дело на древните българи” Дориян Александров е отделил специална глава за бойните умения на таксидиотите. На мнозина тези страници могат да се сторят пресилени, но не може да се отрече желязната им логика. Авторът твърди, че има запазени сведения за наличие на цялостна бойна система при монасите таксидиоти, тъй като в своите пътувания те били изложени на безброй опасности, както от страна на турци и гърци, така и от страна на разбойници, защото пренасяли непрекъснато пари и ценности.

Монасите, пише Дориян Александров, избрали тоягата като основно средство за самозащита, което може да обезвреди, но не и да убие нападателите с цел да не се пролива кръв. Системата на таксидиотите била комплексна и включвала бой и фехтовка с тояга, техники с голям железен кръст, самоотбрана с продълговата кожена торба– кемер, която се носела препасана на кръста под расото и когато била пълна с монети, се превръщала също в оръжие, ръкопашен бой с кама, ръкопашен бой с голи ръце и борба. Освен това се изучавали приложна психология, методи на дегизиране, преобразяване и преправяне на гласа, както и специална психо-физическа подготовка на базата на религиозната практика. Авторът твърди, че преди години в Търновския църковен архив имало книга-ръководство (ръкопис с илюстрации) за системата на таксидиотите, препис от по-стари книги. По-късно тази книга изчезнала…

Тоягата била с кука на дебелия край, като овчарските геги. Била от твърдо дърво, дрян, габър или дъб, за да не може да бъде разсечена лесно с меч. Във филма „Козият рог” Антон Горчев и Катя Паскалева демонстрират именно такъв бой с тояги, какъвто са практикували българските монаси таксидиоти. Големият железен кръст бил второто основно оръжие на таксидиотите. Кръстът можел да се държи по четири различни начина и също бил страшно оръжие в ръцете на експерт. Кожената торба или кемерът с парите на свой ред, както казахме, се използвали като оръжие.

Освен това таксидиотите се подлагали на тежки и продължителни тренировки, включващи упражнения за сила и техника, психически тренировки на базата на религиозната дисциплина, както и специални диети. Системата включвала упражнения в бягане, скачане (лъвският скок на Васил Левски), бързо катерене по дърво, както и методи за обезвреждане на насъскани кучета и преодоляване на водни прегради. За физическата подготовка се използвал особен тренажор, състоящ се от два успоредни стълба, забити в земята. Стълбовете се използвали и за отработване на длановите удари и ритниците в ръкопашния бой.

Психическата подготовка на таксидиотите се градяла върху основата на религиозната дисциплина и аскезата на православното християнство, най-ярко изразени в исихазма, който гледа на човека едновременно като на субект и обект на творчеството „добротолюбие”, или както учи един от адептите на исихазма, авва Таласий: „Като придобиваме навик за добродетели, ние си връщаме чрез него природното свойство и се изкачваме към своето първоначално здраве.” Таксидиотите практикували и редица други умения за оцеляване във враждебна среда, като дегизиране, преобличане, лечебни изкуства, изграждане на агентурен апарат, пароли, тайни явки, квартири и скривалища.

Да обобщим.

Могъщата организация, създадена от Васил Левски, просто дублира и заздравява една вече създадена, почти двувековна организация, към която самият Апостол е бил съпричастен. Именно в Хилендарския метох в Карлово е бил послушник дякон Игнатий. Той придружава вуйчо си хаджи Василий в таксидиотската му мисия в Ст. Загора през 1855-1858 гoдина. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир бъдещият апостол е подстриган за монах, а на следващата, 1859 г., е ръкоположен от пловдивския епископ Паисий в чин йеродякон. Най-верният помощник на Дякона е не друг, а пак таксидиот– отец Матей Преображенски-Миткалото. Той прекарва 12 години в Атон, от 1850 до 1862 г., преди да се посвети на националната кауза.

Основният извод от този текст би трябвало да е следният – напускайки манастира, Левски не загърбва монашеското служение, а просто избира една от най-трудните му форми – да бъде монах в света. По урока на своите учители– таксидиотите.

Деян Енев

Източник: http://kultura.bg

Monday the 21st. Spiralata.net 2002-2017