История

Предхристиянски корени на богомилството

Печат

Предхристиянски корени на богомилството

 

Христо Буковски

 

До Х век, когато изгрява богомилството, християнският свят е познавал поредица от ереси. Но те предимно са били свързани с определена личност – монтанизъм (основана от фригиеца Монтан, бивш жрец на Кибела, ок. 150), манихейство (Мани, 216-277), арианство (александрийския свещеник Арий, † 336 г.)), несторианство (Несторий  заемал Константинополската катедра от 428 до 431 г.)– или с отношението на група към богословска теза (монофизити, докетисти, монотелити, гностици, иконоборци). Единствено проповядваното от нашите езотерици било наречено с името на цял народ: Bulgarorum haeresis,сиреч: българската ерес. Затова наш дълг е да обясним колко сериозни са основанията им, че наистина не става дума за проникновение на една личност, а за изконно Българско учение.

Досега изследователите на богомилството безусловно приемаха, че то просто отстоява началата на живот приживе в обществото около Иисус и неговите първи апостоли. Да, богомилските проповеди, както и поведението им, напълно съвпадат с описаното в евангелията. Но да зачетем по-дълбоко: Йоан Предтеча – Кръстителят на Христос и негов братовчед, – е бил есейски учител. Според някои автори, той и други наставници от обществото на есеите са обучавали посветения Иисус в древната мъдрост през времето, останало извън обсега на евангелията. В техните духовни общности, посветени да запазят древното знание, те живеели в съзвучие с целия обкръжаващ ги свят. С тях, по известни източници, са били свързани Дева Мария, братовчедка ѝ Елисавета (майката на Йоан), първите шестима апостоли – Симон/Петър и брат му Андрей, Филип, Бартоломей, Иаков, Йоан... Те бяха секта юдеи и живееха в Сирия /Палестина/, около 4000 на брой и се наричаха есеи поради тяхната святост, защото hosio – свят, е същата дума като есей – пише за тях през 20 г. Филон от Александрия:– Те се прекланяха пред Бога и Го почитаха, но не принасяха в жертва животни и разглеждаха почитащия ум като единствена и истинска жертва. Отначало живееха в села и избягваха градовете, за да се запазят от заразата на разпространяващите се в тях злини. Занимаваха се със земеделие и други мирни занаяти и изкуства, но не трупаха злато или сребро, нито притежаваха мини. Измежду тях не можеше да се открие никакъв майстор на военни оръжия, амбулантен търговец или продавач по суша или море. Всред тях нямаше никакви роби, защото те виждаха в робството нарушаване закона на природата, която е сътворила всички хора свободни. Чистотата, която пазеха до края на живота си, избягването на клетва или лъжа, признаването на доброто провидение, свидетелствуваха единствено за тяхната любов към Бога. Пристрастието им към добродетелта се разкриваше в тяхното безразличие към пари, светски притежания и удоволствия. Тяхната любов към човека, проявявана в любезност, равенството помежду им, братските им взаимоотношения надминаваха всички думи. Защото никой от тях не притежаваше лична къща, но деляха обиталищата си с останалите; като живееха в колонии, те държеха вратите си отворени за всеки от тяхната секта, който прекрачи прага. Имаха един склад, общи разходи, общи одеяния, общо хранене. Имаха практика да влагат всичко припечелено ден след ден в общ фонд и така бе възможно да подкрепят болните, които не можеха да работят. Старците им бяха обект на почит и уважение и се грижеха за тях като деца за истинските си родители!

Това не само сега и единствено на нас ни звучи познато. При това ни е познато не само от обществото на богомилите. Сам античният еврейски историк и писател ЙосифФлавий, който е живял с есеи, около 75 г. потвърждава, че есените (есеите)притежават общо имуществата  си. В книгата си „Юдейските войни” той буквално изтъква:техният живот е сходен с този на т. нар. полисти (πολισταί) у даките”. Тези удивителни думи са на влиятелен ерудит, който се славел като отличен познавач на религията и културата, а Рим по негово време познава еднакво добре и есеите в Палестина, и гетите-даки в днешното Лудогорие с Дакия, защото са били в границите на империята.

На свой ред  Йордан(ес) е записал в своята книга „Гетика”, че Декеней, духовният наставник именно на посветените сред гетите- даките, сиреч „вълците”, като забелязал природния им ум, ги обучил на почти цялата философия, преподавал им етика, физика и ги убедил да живеят в съгласие с природата, по собствени закони, които, бидейки записани, и досега се наричат белагини (belagines). Става дума за време преди идването на Иисус, а тези белагини са възпитавали гетското общество в изконните добродетели далеч преди Новия завет! Техните възпитаници са живеели на общинариен принцип, с общо имущество и със сремеж да надграждат духовното сред себе си, а не материалното.

Йоан Богослов пък свидетелства, че когато Иисус изпъдил търговците от храма, на „гълъбопродавците” наредил: „Вземете това (птиците, които евреите купували за жертвоприношение) оттук” (2:16). Но над 1300 години преди Него именно Орфей отхвърлил убийството на животни от богослуженията!

Затова е време да отчетем, че става дума за сходна обществена и духовна практика отпреди появата на Иисус и християнството, отразена при това в своя оригинална книжнина, макар и все още непозната ни днес.

Поели по този верен път, „застигаме” Диодор Сицилийски, който приблизително едно поколение преди Иисус в своята „Историческа библиотека” пише за „така наречените гети, които се смятат за безсмъртни“. Римският поет Марк Аней Лукан (39-65) пък сякаш допълва Иполит, че учението на Орфеевия последовател Залмоксис е в основата на друизма  (от времето, когато келтите са имали свое царство сред траките между 279-а и 211 г. пр. Хр.), като в своята поема „Ферсалия” изтъква, че според друидите „душите на мъртвите не отивали в мрачното подземно царство... а някъде другаде и тази смърт бележела само средата на един дълъг живот”.

Вековна тайна витае около малък (едва 14 на 9 мм) амулет от полиран хематит, намерен в нашите земи. Първият му изследователРобърт Айслер, специалист по библеистика и история на изкуството, е обявил очевидното: ченадписът OPФEOC BAKKIKOC под мъжа, разпнат на кръста, е даден, за да идентифицира разпнатия Месия с „Орфей от Бакховите мистерии”.За тази реликва вече подробно съм разказал в „Опасния „архив” на богомилите”, затова сега ще изтъкна въпросите, на които от десетиления търся отговорите: Защо когато през 52 г. апостол Павел поел да пренесе Христовото учение в Европа, е слязъл при бесите? Защо, според запазено предание, когато обяснявали на траките какво ги водело при тях, евангелистът Лука, който бил с него, нарисувал икона с разпятие на Орфей? Защо апостолът пояснил пък за непосветените в Рим в нарочното си послание, че в Тракия става дума за „откритието на Тайната, умълчавана от вечни времена”? Каква би могла да е тази Тайна, ако не Онази, благодарение на която бесите са видели в Иисус тържеството на своя обожествен цар/жрец Орфей, излязъл пак от Отвъдното? Щом на мозайка от базиликата „Св. Аполинарий” в Равена тримата влъхви, явили се да се поклонят на новородения Иисус, са с фригийски гугли на главите, нима това не е закодирано свидетелство, че именно посветените сред траките са очаквали това „завръщане”?! Защо Св. Йоан Богослов, който продължил живота си сред траките-фриги, е започнал своето „Откровение” с: „Бях мъртъв и ето – живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада” (1:18)?

Щом апостол Павел първо е потърсил съвет от посветените на Самотраки, явно е бил наясно каква била „умълчаваната тайна” и че идвал на точното място. Очевидно затова с рисунката си за траките Лука смело показал на вещите си посрещачи как в пришествието на Иисус има послание за спасението на Орфей.Знае се, че евреите посрещнали Иисус в Йерусалим с палмови клонки и много зарадвани, защото се чуло, че майка му била от рода на цар Давид и разчитали да освободи Израел от римляните. Не изглежда ли натрапчиво, че дори над главата Му на кръста била прикована назидателно табела с надпис: „Цар на юдеите”? Какво е налагало да се изтъква, че Спасителя също не е само духовен наставник, но и цар? Сякаш Сатаната на Него си е излял яда, че – както Орфей и неговият най-прочут последовател Залмоксис – Той също не окървавил народа си във война, а говорел само за братство и любов...

Ощепрез VІ в. пр. Хр. царят-жрец на траките-гети Залмоксис събирал посветените в специални зали и им говорел как нито него, нито неговите приближени ги очаквала смърт „завинаги”, а ще имат дял от всички блага.

Херодот е записал, че той дори поръчал да му построят гробница и – след обреден пир в двореца си – вероятно ги посветил в ритуалите на тайнството. Сетне пред очите на заклетите над тайната бил положен във „вечния дом”, където останал погребан... три години. На четвъртата той отново се явил при тях и така те повярвали в това, което им говорел”, свидетелства „бащата на историята. А Лукиан „допълва” през ІІ век: Следователно скитите и гетите, след като видят тези и ни кажат едно дълго „сбогом“, стават безсмъртни; и обожествяват, когато пожелаят... промъквайки се не знам как.

Първото писмено свидетелство за Иисус от Назарет, с което разполагаме, е от посланията на апостол Павел, писани между 48-66 г. То издава какво е спечелило най-вече упорития талмудист и гонител на християните Савел да последва учениците на Спасителя: именно възкресението! Макар и да звучи малко дразнещо за християнското ухо, ирано-американският професор Реза Аслан е прав, чедокато проблемът при Павел обаче е изключителната му липса на интерес към историческия Иисус, за него „най-решаващо” е възкресението. Аргументът на апостола, заел мястото на Йуда, още в първото му послание до коринтяните е, че ако не вярваме във възкресението, празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра (15:14). И настоява: При това, ако наистина мъртви не възкръсват, ние излизаме лъжесвидетели Божии (15:15), с аргумента в следващите два стиха: защото, ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви.

Като образован човек, апостол Павел без съмнение се е отбил нарочно на остров Самотраки в древното светилище на траките – отивал е при посветените в тайнствата на безсмъртието. И не сгрешил: в Европа траките били първите, които веднага разбрали за какво става дума. А колко ревностно са държали те на чистотата във вярата както е била завещана и в Новия завет, доказва знаменателният факт, че когато през 514  г. император Анастасий поискал да наложи ереста на Евтихий в Източната Римска империя, именно бесите – които сред предците ни са като левитите (племето на свещенослужителите) сред евреите – въстанали и с оръжие в ръка отстоявали изконното, което приели.

Удивително свидетелство, че именно „прочетеното” от посветените беси е било пренесено от апостол Павел на Запад, съхраняват прочутите Катакомби на Домицила – най-големите от общо 60 древни гробни лабиринти в Рим. В гробници от І и ІІ век там е свидетелството, че първите европейски християни са почитали Иисус в образа на... Орфей. Тракийският му облик нарочно е подчертан на някои места с фригийската шапка на главата Му, която е чужда на другите носии.

Ранната църква не е отрекла този „прочит”, щом през ІV век над тези катакомби е била построена базиликата „Santi Nereo e Achilleo“. По това време ревностните християни още виждали Добрия пастир в образа на Орфей.

 „На християнските фрески се среща твърде често образът на певеца Орфей – подчертава и руският учен А. Д. Дмитриев в своето изследване за историчността на Христос в светлината на археологията. И без колебание изтъква:– Едва в ІV в. се явява атрибутът агне, свързан с Исус.

В преданията неслучайно е останало сведението, че княз Вениамин-Боан е създал Българското учение с познанията на магите (сиреч: древните посветени) – Преслав е в земите на гетите, а в похода си през Дунав идващите българи са приобщили тайните познания на посветените в Дакия, Добруджа и Лудогорието (които определено не са им били чужди поради собствените им духовни традиции). Затова като наследници на проследимата и днес поне до осем хилядолетия назад духовна традиция по нашите земи, богомилите смело изповядвали прераждането като път за усъвършенстване на Душата и това е единият от постулатите в Българското учение, срещу който воювали както Константинополската, така и Римската църква.

В своето „Догаматическо всеоръжие” – откровено злонамерено против богомилите съчинение – Евтимий Зигавин се оплаква, чев своята практика да не разкриват всичко, а да започват само с някои възгледи, богомилските проповедници се ръководели от евангелското Слово: Не давайте светите неща на кучетата и не хвърляйте бисерите на свинете. Сам той пояснява, че свято нещо те наричали своята непокварена вяра, а бисери тайнственитеи скъпоценни правила на своето учение. Излишно пояснение, но е вярно.

И в този случай можем да стигнем до корените, върху които се е развило Българското учение дванайсет века преди Зигавин, Диодор също мрънкал, че не му позволили да научи подробности за тайнствата на посветените: Мистериите в Тракия у киконците, отгдето произхождал и техният учредител Орфей, се предават тайно. Мъка му било, защото техните постижения били удивителни, а никой външен не знаел какво се казва, какво се показва и какво се прави в техните среди, защото давали обет да не говорят за скритите обреди. Те не познавали по-силно изкушение от свръхпознанието и като не водели нормалния живот с радостите и стремежите на обикновените хора, другите ги наричали „а-бии” (т.е. не-жизнени).

В своята докторска дисертация изследователят на „дакийската църква” Чавдар Бонев твърди, че възпитанието и духовното обучение, чрез което даките се въздигнали и постигнали големи успехи (Страбон), са били възможни само чрез създаването на такава духовна институция, която да се грижи за създаването на духовници-възпитатели (тарабости), които да служат по места сред населението. Според него по-сложните и висши практики от учението на дакийската църква били занимание на калости и калостари. Калостите били индивидуални отшелници, а калостарите били калости, които живеели групово в калостари  – килии, изградени на едно място. Следователно дакийските калостари са били първообраз на сетнешните християнски манастири, а название калостар е запазено в немското Kloster „манастир”. С други думи, праславянският термин е бил зает от германските племена вероятно чрез готите. Уединени в пещери и килии, дакийските калости пребивавали в мълчалив размисъл (по-късната исихия в исихазма), безбрачие, целомъдрие, постене и молитвени напявания, отказали се от всякакво лично или общо имущество.

Като метод за самоусъвършенстване и досег с Бога пустиножителството при последователите на Иисус се разпространявало едва от III век. Първите християнски отшелници били вдъхновени от 40-дневното уединение на Спасителя в пустинята, но считали за свой предшественик Йоан Предтеча, който, като есей, е следвал съща като гетската практика. Отначало те също били два вида: анахоретът използвал килия в храм или в близост до човешко поселение, а пустинникът се усамотявал далече от цивилизацията.

Фактът, че тази дакийска традиция преминала толкова очевидно в християнската практика, прави още по-необяснимо защо вярата на гетите не привлича други изследователи, които да посветят на нея своя живот и така да се обезсмъртят поне в историческата наука. Убеден съм, че тя може да ни разкрие важни връзки, щом още от пръв поглед се вижда как за християнското монашество от ІV в. насетне сред основните правила са скромният живот, постната храна, безбрачието, отказът от собственост и лично имущество (нестяжателство). Дали точно защото буквално се следва изконната традиция на „езичниците”, е трябвало да бъдат забравени и постиженията на нейните адепти? Или ужасът в Църквата е настанал щом зад тях вече толкова ясно се провиждало дори как царствено свещенослужителска и пророческа служба на посветените орфици и на богопосветените около царя-жрец Залмоксис е породила мисията на милите Богу християни?

Вече е писано за великия принос на богомилството за развитието на обществения и духовния живот в Западна Европа. Но това е раздвижило диренията и на модерната наука. Да си припомним думите нашвейцарския психолог и психиатър Карл Густав Юнг: Това, което се случва след смъртта, е тъй неизразимо великолепно, че нашето въображение и чувства не успяват да си съставят дори приблизителна представа за него... Разтварянето на нашата ограничена във времето форма във вечността не води до загуба на смисъла...

Във всеки случай обаче, когато абиите-беси са слушали от апостол Павел и евангелиста Лука за обещаното от Иисус Второ пришествие, те сигурно са си знаели, че – след минаването от свят в свят – завръщането пак тук, в това измерение, спокойно би могло да се нарече и така. А това, разбира се, естествено щяло да бъде добро за научилите попътно уроците си и кошмар за провалените...

 Но допълнителните сетива несъмнено са се отваряли и изостряли в обредите, които мълчаливците заедно са извършвали, докато подбуждали все повече сдружените си сили до завихрянето, което им позволявало да съпреживеят недостъпното за невключените в техните тайнства...

 

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Ангелов, Д., Презвитер Козма и беседата му против богомилите, С., 1948.

Арнаудов, М., Очерци по българския фолклор, т. 1 и 2, С., 1968, 1969

Арнаудов, М., Студии върху българските обреди и легенди, т. І, С., 1971.

Аслан, Р., Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет, С., 2014.

Батаклиев, Г., Антична митология, С., 1992.

Бешевлиев, В., Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите, ИЕИМ, С., 1929.

Бешевлиев, В., Първобългарите. Бит и култура, С., 1981.

Бешевлиев, В.,Прабългарски епиграфски паметници, С., 1981.

Библейски речник, Нов човек, С., 1994. 

Библия или Свещеното писание на Стария и Новия завет, С., 1940.

Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, С., 1967.

Бонев, А. Тракия и Егейският свят през втората половина на ІІ хилядолетие пр. н. е., Разкопки и проучвания ХХ, С., 1987.

Бонев, Ч., Праславянските племена, том 3, Праславянската църква, С., 2009.

Браш М., О неразрушимости и вечности мира, Классики философии. СПб., 1907.

Брюс, Ф., Исус и християнските свидетелства извън Новия Завет,  С. 1991. 
Буковски, Хр., Опасният „архив” на богомилите, С., 2013.

Буковски, Хр., Скритият поход на българските кръстоносци, С., 2014.

Буковски, Хр., Похитеното съкровище на богомилите, С., 2015.

Български библейски речник, Цариград, 1884.

Българска митология, Енциклопедичен речник, С., 1994.

Василев, В., Джагфар Тарихы като извор за българската история, С., 2007.

Венедиктов, Ив., Медното гумно на прабългарите, С., 1983.

Венедиктов, Ив., Златният стожер на прабългарите, София, 1987.

Венедиктов, Ив., Раждането на боговете, С., 1992.

Геновски, М., Нравствените норми на богомилите, Философски преглед 1, С.,1934.

Георгиева, Ив., Българска народна митология, С., 1983.

Гергова, Д., Обредът на обезсмъртяването в древна Тракия, С., 1996.

Госвами, А., Физика на душатаили квантова книга за смъртта, прераждането и безсмъртието, С., 2004.

Грейвс, Р., Бялата богиня, С., 2011.

Добрев, П., Сага за древните българи, С., 2005

Добрев, П., Златният фонд на българската древност, С., 2005.

Добрев, П., Звездната вяра на древните българи, С., 2007.

Добрев, П., Древността проговаря. Нов поглед към „Веда Словена” и „Джагфар-тарихи”, С., 2007.

Добрев, П., Древните българи в световната наука, С., 2010.

Добрев, П., Сензациите в историята, С., 2011

Дуйчев И.,Проучвания върху българского средновековие.Боян Магесник, С.,1971.

Евтимий, архимандрит, Народни поверия, обреди и обичаи (Материали по история на религиите), Годишник на университета „Св. Климент Охридски”, С., 1943.

Екзарх Стефан, Богомилите и Презвитер Козма, С., 2012.

Елиаде, М.,  Митът за вечното завръщане. Архетипи и повторение, С., 1994.

Елиаде, М., Образи и символи. Размисли върху магическо-религиозната символика, С., 1998.

Елиаде, М., Сакралното и профанното, С., 1998

Енциклопедия България, т.1-7, С., 1978-1996.

Зигавин, Е., Догаматичесто всеоръжие, Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори, С., 1967.

Иман Бахши, Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей,С., 2001.

Иман Бахши, Джагфар тарихи. Свитък от български летописи 1780 година,С., 2005.

Корени на Българската цивилизация. Академична интердисциплинарна конференция, С., 2005.

Муние, М., Катарското богомилско християнство, Част първа, С., 2012, Част втора, С., 2014.

МуретовМ. Д., Философия Филона Александрийского в отношении к учению Иоанна Богослова о Логосе. М., 1885.

Муретов М. Д., Учение о Логосе Филона Александрийского и Иоанна в связи с предшествовавшим развитием идеи Логоса в греческой философии и иудейской теософии. М., 1885.

Новий завет, С., 1990.

Нурутдинов, Ф., Булгары и мировая цивилизация, С., 2001.

Петров, Д., Превъплъщенията на вълка-пазител, С., 2001.

Платон, Диалози, т. 1, 2, С., 1979, 1982.

Попов, Д., Залмоксис, Религия и общество на траките, С, 1989

Попов, Д., Тракийската богиня Бендида, С., 1981.

Попов, Д., Кратка енциклопедия на тракийската древност, С., 1993.

Попов, Д., Богът с много имена, С., 1995.

Попов, Д., Древни общества и култури, С, 2004 г.

Пълна православна библейска енциклопедия, Велико Търново, 1993.

Райнов, Н., Богомилски легенди, С., 1912.

Райнов, Н.,Мистика и безверие,лекция във Военния клуб в София, юни 1919, публикувано в http://www.palitrabg.net,  2004.

Робъртсън, Дж., История на християнската църква, Габрово, 1912.

Снегаров, Ив.,  Поява, същност и значение на богомилството, БИБ, І, кн. 3, 1929.

Снегаров, Ив., Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, С., 1956.

Снегаров, Ив., Българска църковна история, С., 1947.

Спиридон Габровски йеросхимонах, „История во кратце о болгарском народе славенском 1792, С., 1992.

Стара българска литература, Том първи „Апокрифи”, Донка Петканова, съст. и ред. С., 1981.

Старобългарски страници, антология, С., 1968.

Стефанов, П., архим. Ялдаваот, История и учение на гностическата религия. С., 2008.

Стойнев, Ан., Светогледът на прабългарите, С, 1986.

Стоянов, Ю., Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес,.С, 2006.

Теодоров, Евг., Гергова, Д.Прабългарски и тракийски следи, , С., 2006.

Толев, В., Седемте Лъча на еволюцията, С., 2008.

Томалевски, Г., Човек, природа и Бог, С., 1943.

Тухолка, С., Окултна енциклопедия, С, 1991.

 Уайлен, Ст., Евреите по времето на Исус, ИК „Витлеем”, 2007.

Фол, А., Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей, С., 1991.

Фол, А., Тракийският Дионис. Книга втора: Сабазий, С., 1994.

Фол, А., Скалата, конят и огънят. Ранна тракийска обредност, С., 1994.

Фол, А., Тракийската култура: казано и премълчано, С., 1995

Фол, А.,Тракийската култура: казано и премълчано, С., 1995.

Фол, А., Химните на Орфей, С., 1995

Фол, А., Тракийският орфизъм, С., 1996.

Фол, А.,Тракийският Дионис. Книга трета: Назоваване и Вяра, С., 2002.

Фол, А., OrphicaMagikaI, С., 2004.

Фол, А., Фол, В., Траките, 2005.

Фол, А. Самотният пешеходец, С., 2006

Фол, В., Древна Тракия: мълчанието проговаря, С., 2003.

Филон Иудей, О жизни созерцательной, О жизни созерцательной, Киев, 1909.

Чилингиров А., Готи и гети, Изследвания по история на културата, С, 2009.

Шапкарев, К., Сборникъ от български народни умотворения, Част третя, Български обичаи, обряди, суеверия и костюми, Книга VІІ, С., 1891.

Шиваров, Н., Библейска археология, Синодално издателство, С. 1992г. 

Яруллина ал-Булгари, Т., „История во кратце о болгарском народе славенском”(1792) – опит за метаисторически прочит на един български възрожденски паметник, С., 2013.

 

 

Повече за историческата конференция може да прочетете на официалния й сайт: http://www.istor-konf-varna.com/

Wednesday the 20th. Spiralata.net 2002-2017