Историите, които ме научиха да живея

Човекът, който садеше дървета

Печат

Човекът, който садеше дървета

от Жан Гионо

 

Ако искаме характерът на едно човешко същество да разкрие наистина изключителни качества, трябва да имаме щастието да наблюдаваме действията му години наред. Ако тези действия са лишени от егоизъм, ако идеята, която го направлява е чиста щедрост, ако е абсолютно сигурно, че никога не е търсил отплата, и още повече, ако е оставил видими следи на света, тогава несъмнено имаме работа с незабравим характер.

darveta.jpgПреди около четиридесет години тръгнах на дълга разходка през абсолютно непознати на туристите хълмове в онзи много стар район, където Алпите навлизат в Прованс.  Тази област граничи на югоизток със средното течение на Дюранс, между Систерон и Мирабо, на север с горното течение на Дром, от неговия извор, надолу до Ди, на запад с равнините на Комта Венесин и покрайнините на Мон Венту. Включва цялата северна част на областта Бас-Алп, южната част на Дром и малкия анклав Воклюз.

Когато предприех дългата си разходка през този изоставен район, той се състоеше от неплодородни и монотонни земи, на около 1200-1300 метра над морското равнище. Там не растеше нищо освен дива лавандула. Прекосявах най-широката част на областта, и след три дни се озовах в пълна самота. Лагерувах до скелета на изоставено село. Бях изпил последната си вода на предния ден и трябваше да намеря още. Макар и разрушени, къщите се бяха сгушили заедно и изглеждаха като старо гнездо на оси, и това ми подсказа, че някога трябва да е имало извор или кладенец наблизо. И наистина имаше извор, но той беше пресъхнал. Няколкото къщи, останали без покрив и опустошени от слънцето и вятъра, и малкият параклис с порутена камбанария, бяха подредени като къщите и параклисите на живите села, но животът беше изчезнал.

Беше красив юнски ден, с много слънце, но по тези земи, които не предлагаха никакъв заслон, високо в небето, вятърът свистеше с нетърпима жестокост. Той ръмжеше край труповете на къщите като див звяр, когото са обезпокоили по време на обяд. Трябваше да преместя лагера си. След петчасов поход все още не бях открил вода, и нищо не ми даваше надежда, че ще намеря. Навсякъде беше все така сухо, с все така жилави дървенисти растения. Стори ми се, че в далечината виждам малък черен силует. Реших да изпробвам късмета си и тръгнах към него. Беше овчар. Трийстина овце почиваха край него на горещата земя. Той ми даде да пия от една кратуна и малко по-късно ме заведе в къщурката си, сгушена в една гънка на платото. Той вадеше водата си (отлична вода) от една естествена яма, много дълбока, над която беше монтирал груб хаспел. Той говореше малко. Това е обичайно за тези, които живеят сами, но изглеждаше толкова уверен, което изглеждаше забележително в тази лишена от всичко земя. Той не живееше в колиба, а в истинска къща от камък, която личеше, че е построил сам от развалините, които беше открил при пристигането си. Покривът беше здрав, а вятърът блъскаше керемидите със звука на морски вълни, които се разбиват в брега. Домакинството му беше подредено, чиниите измити, подът пометен, пушката смазана; супата му вреше над огъня. Тогава забелязах, че беше гладко избръснат, а всичките му копчета здраво зашити, че дрехите му бяха така внимателно изкърпени, че кръпките оставаха невидими. Той сподели с мен супата си, след което аз му предложих своята торбичка с тютюн, а той каза, че не пуши. Кучето му, мълчаливо като него, беше дружелюбно, но не се умилкваше. Веднага стана ясно, че ще прекарам нощта там; най-близкото село беше на ден и половина разстояние. Освен това, аз отлично знаех какви са редките села в този район - четири-пет отдалечени едно от друго, пръснати по хълмовете, сред малки дъбови горички край пътя. Там живеят дървосекачи, които произвеждат дървени въглища. Там животът е беден. Семействата живеят натясно и себично се борят помежду си, притиснати от климата, който е изключително суров и през лятото и през зимата. Враждите избухват по всякакви поводи и се подклаждат от вечните опити да напуснат мястото. Мъжете отнасят въглищата с камионите си в градовете, а после се връщат. И така, се редуват ден след ден. Жените не стаяват горчивината. Всички си съперничат във всичко - от продажбата  на въглищата до местата в църквата. Добродетелите воюват помежду си, пороците воюват помежду си, а войната между добродетелите и пороците никога не стихва ... също като вятъра, който изпъва нервите. Има епидемии от самоубийства и много случаи на полудяване, почти винаги водещо до убийства.

Овчарят, който не пушеше, извади една торбичка и изсипа купчинка жълъди на масата. Започна да ги преглежда един по един, като внимателно отделяше хубавите. Аз пушех лулата си. Предложих да му помогна, но той ми каза, че това е негова работа. Всъщност, като видях колко е вглъбен в това занимание, не настоявах. Това беше целият ни разговор. Когато в купчинката се натрупаха доста от хубавите жълъди, той ги раздели на групички от по десет. Докато го правеше, ги преглеждаше отново внимателно и отделяше настрана онези, които бяха по-малки или пък леко напукани. Когато имаше пред себе си сто идеални жълъда, той спря и си легнахме. 

Присъствието на този човек ме изпълваше със спокойствие. На следващата сутрин го попитах дали бих могъл да остана и да почивам през целия ден край него. Той сметна това за съвсем естествено. Тази почивка не ми беше абсолютно необходима, но бях заинтригуван и исках да науча повече за този човек. Той изведе стадото си на пасището. Преди да тръгне, накисна в кофа чувалчето с жълъдите, които толкова внимателно беше избрал и преброил. Забелязах, че носеше някакъв прът от желязо с дебелината на палец и дължина около метър и половина. Тръгнах все едно отивам на разходка, като следвах маршрут успореден на неговия. Пасището беше в малка долина. Той остави стадото на грижите на кучето си и се покатери към мястото, където стоях. Страхувах се, че идва, за да ме укори за недискретността ми, но се оказа, че греша: това беше неговият собствен път и той ме покани да тръгна с него ако нямам друга работа. Продължихме още около двеста метра нагоре по хълма. Когато пристигнахме, той започна да удря с железния прът по земята. Така направи дупка, в която постави жълъд, след което го зарови. Той садеше дъбове. Попитах го дали земята е негова собственост. Той отговори, че не е. Знае ли чия е? Не знаеше. Предполагаше, че е някаква общинска земя или пък че принадлежи на някой, който не се интересува от нея. Не го беше грижа кои са собствениците. И така той засади грижливо своите сто жълъда.

След като обядвахме, той се зае да събира жълъди. Вероятно съм бил доста настоятелен, понеже той отговори на въпросите ми. От три години той садеше сам дървета. Беше посадил сто хиляди. От тези сто хиляди, двайсет бяха поникнали. Смяташе, че половината се изядени от гризачи, а всичко непредсказуемо отдаваше на Провидението. Така оставаха десет хиляди дъбчета, които щяха да пораснат на това място, където преди не е имало нищо.

Започнах да се чудя за възрастта му. Очевидно беше на повече от петдесет. Каза ми, че е на петдесет и пет. Казваше се Елзеар Буфие. Беше притежавал ферма в равнините. Беше изгубил единствения си син, а после жена си. Беше се оттеглил в уединение и се наслаждаваше на бавния живот със своето стадо и кучето. Беше стигнал до извода, че родната му земя умира заради липсата на дървета. Добави, че тъй като нямал нищо по-важно за правене, решил да поправи нещата.

Макар и млад, знаех как да бъдат деликатен с хората, които живееха в усамотение, защото по онова време самият аз водех уединен живот. Въпреки това, направих грешка. Тъкмо младостта ми ме накара да си представя бъдещето по своя начин, включвайки известно търсене на щастие. Казах му, че след трийсет години тези десет хиляди дървета ще бъдат великолепни. Той простичко отговори, че ако Бог му даде живот, след трийсет години ще е посадил още толкова много други дървета, че тези десет хиляди ще изглеждат като капка в океана. Той беше започнал да изучава размножаването на буковете и край къщата си имаше разсадник, пълен с покълнали буковинки. Те растяха красиво зад оградата, която ги предпазваше от овцете. Той смяташе да засади букове в най-ниските части на долините, където влагата била само на няколко метра под повърхността на почвата.

 Разделихме се на следващия ден.

На следващата година, 1914, започна войната, в която участвах пет години. На пехотинеца не му остава време да мисли за дървета. Всъщност цялата тая работа не ми беше направила много дълбоко впечатление; възприех я като някакво хоби, като колекционирането на марки, и забравих за нея. 

След войната получих малка демобилизационна награда и голямо желание да подишам чист въздух. Без никакви предварителни очаквания тръгнах отново по дългия път през онзи изоставен край.

Земята не беше се променила. Въпреки това, отвъд онова мъртво село забелязах в далечината някаква сива мъгла, която покриваше хълмовете като килим. От предния ден бях започнал да мисля за овчаря, който садеше дървета. „Десет хиляди дъба би трябвало да заемат доста място.” си казах. През онези пет години бях видял толкова много хора да умират, така че можех да си представя и смъртта на Елзеар Буфие; когато човек е на двайсетина, той мисли мъжа на петдесет за стар чешит, на когото не остава кой знае какво освен да умре. Не беше умрял. Всъщност беше в цветущо здраве. Беше сменил работата си. Сега имаше само четири овце, но за да компенсира, беше се сдобил със стотина кошера. Беше се отървал от овцете, понеже застрашаваха дръвчетата му. Каза ми (както и аз самият можех да видя), че войната изобщо не беше го обезпокоила. Невъзмутимо беше продължил да сади. 

Засадените през 1910 дъбчета сега бяха десетгодишни и по-високи от мен и него. Гледката беше впечатляваща. Буквално занемях, и тъй като и той самият не каза нищо, прекарахме целия ден в тишина, като се разхождахме през неговата гора. Тя се състоеше от три части, единадесет километра дълга и три километра в най-широката част. Когато се сетих, че всичко това беше се появило от ръцете и душата на този един човек – без технически средства – осъзнах, че хората могат да бъдат толкова ефективни, колкото и Бог, не само когато разрушават.

Той беше осъществил идеята си – буковете стигаха до раменете ми и се простираха докъдето стигаше погледът ми. Дъбовете бяха здрави, силни и вече не можеха да станат жертва на гризачите; що се отнася до Провидението, за да се унищожи този труд, щеше да е нужен ураган. Показа ми чудесни букове от 1915, т.е. от времето, по което се биех във Вердун. Беше ги посадил в най-ниските части на долината, където, както правилно беше предположил, имаше вода близо до повърхността. Бяха нежни като девойчета и твърдо решени да оцелеят. Това творение напомняше за верижна реакция. Той не се безпокоеше за него; просто упорито продължаваше с простичката си задача. Но когато се върнах в селото, видях вода да тече в потоците, за които никой не можеше да си спомни друго освен, че винаги са били сухи. Това беше най-впечатляващото съживяване, което той ми показа. Тези потоци са текли в древни времена. Някои от тъжните села, за които говорих в началото, са били построени на местата на древни гало-римски села, от които все още имаше следи; археолозите бяха открили рибарски куки там, където в по-нови времена бяха нужни цистерни, за да доставят вода. Вятърът също беше свършил работа, разпръсвайки разни семена. Със завръщането на водата се бяха появили диви върби, ракити, ливади, цветя и някакви причини да се живее.

Трансформацията се беше случила толкова бавно, че не изненадваше никого. Ловците, които се катереха по хълмовете да търсят диви зайци и свине, бяха забелязали разпространяването на дръвчетата, но го отдаваха на естествената проклетия на земята. Затова и никой не ги беше докоснал. Ако бяха заподозрели, че са негово дело, щяха да се опитат да му се противопоставят. Но той така и никога не беше заподозрян: кой сред селяните или администрацията би помислил, че някой може да прояви такава упоритост в щедростта си?

От 1920 нататък, не оставях да мине повече от година без да посетя Елзеар Буфие. Никога не го видях да се колебае или съмнява, макар че само Бог може да каже кога в нещо има Божи пръст. Не казах нищо за неговите разочарования, но можете да си представите, че за такова начинание, човек трябва да се справя с напасти, че за да победи такава страст е нужно да се пребори с отчаянието. Една година беше засял десет хиляди клена. Всички бяха загинали. На следващата година се отказа от кленовете и се върна към буковете, които се справяха по-добре и от дъбовете. За да придобиете истинска представа за този изключителен човек, не бива да забравяте, че той е работил в пълна самота, толкова пълна, че към края на живота си беше изгубил навика да говори. Или просто не смяташе, че има нужда да го прави.

През 1933 го посетил един изумен лесничей. Този представител на властта му наредил да престане да пали огън навън, за да не застрашава естествената гора. Този наивен човечец му казал, че за първи път се наблюдава гора, която израства съвсем сама. По това време, той мислеше да засади букове на едно място, отдалечено на дванайсет километра от къщата си. За да избегне придвижването натам и обратно, тъй като вече беше на седемдесет и пет, смяташе да построи къщурка от камъни на мястото, където щеше да сади. Направи го на следващата година. 

През 1935 истинска административна делегация отиде да изследва тази „естествена гора”. Имаше една важна личност от министерството на водите и земите, заместник министър, и няколко експерти. Много безполезни думи бяха казани. Беше решено да се направи нещо, но за щастие нищо не беше направено, освен едно наистина полезно нещо: поставянето на гората под закрилата на държавата и забраната да се секат дървета за производството на дървени въглища. Беше невъзможно красотата на младите здрави дървета да не те омагьоса и гората упражни прелъстителното си въздействие дори върху самия заместник министър. Имах приятел сред главните лесовъди, които придружаваха делегацията. Обясних му мистерията. Един ден през следващата седмица, отидохме заедно да търсим Елзеар Буфие. Открихме го да работи здраво на двайсет километра от мястото, където беше проведена инспекцията. Tози главен лесовъд не напразно беше мой приятел. Той разбираше стойността на нещата. Знаеше как да запази мълчание. Предложих му като подарък няколко яйца, които бях взел с мен. Разделихме закуската на три, а после прекарахме няколко часа в нямо съзерцание на пейзажа.

Хълмът, откъдето бяхме дошли, беше покрит с шест-седемметрови дървета. Спомних си как изглеждаше мястото през 1913 – пустиня ... Кротката постоянна работа, свежият планински въздух, скромният живот, и преди всичко спокойствието на душата му, бяха дали на стареца наистина добро здраве. Беше истински Божи атлет. Запитах се още колко хектара щеше да покрие с дървета.

Преди да тръгнем, моят приятел направи предложение относно някои видове дървета, които изглеждаше да са подходящи за този терен. Не настояваше. „Поради простата причина, че този човек знае много повече за тези неща, отколкото аз самият.”, ми обясни след това, и добави: „Той знае много повече за тези неща, от когото и да е друг ... и е намерил чудесен начин да бъде щастлив.” Благодарение на усилията на този главен лесовъд гората беше защитена, а заедно с нея, и щастието на този човек. Той назначи трима лесничеи и така ги тероризираше, че оставаха безразлични към каквито и да е кани с вино, които дървосекачите можеха да предложат като подкуп.

За гората нямаше сериозни рискове, освен по време на войната от 1939. Тогава някои автомобили се движеха с алкохол, получен от дървесина, и никога нямаше достатъчно дървен материал. Започнаха да изсичат някои от буковете, засадени през 1910, но дърветата бяха толкова далече от пътищата, че начинанието се оказа нерентабилно и скоро беше изоставено. Овчарят така и не научи за него. Беше на трийсет километра от тях и кротко продължаваше заниманието си, толкова необезпокоен от войната от 1939, колкото и от онази от 1914.

За последен път видях Елзеар Буфие през юни, 1945. Беше на осемдесет и седем. Бях тръгнала по своя маршрут през пустошта, за да открия, че въпреки военната разруха, вече имаше автобусна линия между долината Дюранс и планината. Възползвах се от този сравнително бърз транспорт поради факта, че вече не можех да разпозная знаците, които знаех от предишните си посещения. Освен това изглеждаше, че маршрутът ме водеше през съвсем нови места. Наложи се да питам за името на едно село, за да се уверя, че минавам през същия район, който някога беше така запуснат. Автобусът ме остави във Вергон. През 1913 това селце от десет-дванайсет къщи имаше трима жители. Те бяха подивели и се мразеха, изкарваха си прехраната като ловуваха с капани – морално и физически напомняха на праисторически човеци. Копривата поглъщаше изоставените къщи, които ги заобикаляха. В живота им нямаше надежда; беше просто начин на очакване на смъртта – ситуация, която не предразполага към добродетели.

Всичко това се беше променило, дори въздухът. Вместо сухия вятър, който ме беше посрещнал преди години, сега ми шепнеше нежен ветрец, носещ сладки аромати. Чувах звуци, подобни на течаща вода от височините – беше звукът на вятъра в короните на дърветата. А най-изумителното беше, че чух звуци на истинска вода, която се събираше в езерце. Бяха построили чешма, и тя беше пълна, а това което ме трогна най-много, беше посадената край него липа, която беше поне на четири години – непобедим символ на възкресението.  Освен това, Вергон показваше признаци на труд, за което е нужна надежда – значи надеждата се беше завърнала. Бяха разчистили развалините, съборили порутените стени и построили отново пет къщи. Селцето сега наброяваше двайсет и осем жители, включително млади семейства. Новите къщи, прясно измазани, бяха заобиколени от градини, които раждаха, някак размесени, но и донякъде подредени, зеленчуци и цветя, зелки и рози, праз и кученца, целина и анемонии. Беше място, в което всеки би бил щастлив да живее. Оттам продължих пеш. Току що завършилата война не беше успяла да унищожи напълно живота, и сега Лазар се вдигаше от гроба. По ниските склонове на планината видях ниви с ечемик и ръж, а в ниските части на долината – ливади, които тъкмо се бяха раззеленили. 

Оттогава са минали само осем години, а цялата околност там цъфти в мир и великолепие. На мястото на развалините, които бях видял през 1913 сега има грижливо-поддържани ферми, знак за щастлив и удобен живот. Старите извори отново текат, захранвани от дъжд и сняг, които сега се задържат от горите. Ручеите са си издълбали канали. Край всяка ферма, сред кленовите горички, езерцата край чешмите са обгърнати с килими от прясна мента. Лека-полека селата са построени отново. Образовани хора са дошли от равнините, където земята е скъпа, довеждайки със себе си младост, движение и приключенски дух. По пътищата ще срещнете здрави мъже и жени, момчета и момичета, които могат да се смеят и са развили вкус към традиционните селски събори. Като съберем старите жители на тази област, сега неузнаваемо изобилна, и новопристигналите, повече от десет хиляди души дължат щастието си на Елзеар Буфие. 

Когато си дам сметка, че един човек, разчитащ само на своите прости физически и духовни ресурси, може да превърне една пустиня в обетована земя, аз съм убеден, че въпреки всичко, да си човек в наистина възхитително. Но когато си дам сметка за постоянството, величието на душата, за алтруистичната отдаденост, която е нужна за да се предизвика тази транформация, аз съм изпълнен с огромно уважение към този стар селянин, на когото му липсва култура, но пък знае как да сътвори нещо, достойно да бъде Божие творение. 

 

Елзеар Буфие почина в мир през 1947 в хосписа в Банон. 

Изпратено от Елица Иванова

Wednesday the 16th. Spiralata.net 2002-2019